Директорът [Дэвид Игнатиус] (fb2) читать онлайн

Дейвид Игнейшъс Директорът

Пролог

Необходимо е нещо повече от разум, за да се действа разумно.

ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИ, „Престъпление и наказание”

Греъм Уебър се срещна за първи път с Джеймс Морис в хотел „Сизърс Палас“ в Лас Вегас. Уебър наблюдаваше контролирания хаос в казино „Палас“ отвъд фоайето. Тук беше и целият пролетариат на хазарта, тежката артилерия, как- то и викаха, която се намираше по-навътре в хотела в казино „Форум“^[1] и в частните стаи. Уебър разглеждаше хората по масите с любопитството на успял бизнесмен, който не обича да залага, освен ако не е на сигурно. Някакъв млад мъж се приближи до него отзад, тупна го по рамото, показа му правителствените си документи и му предложи да отнесе багажа му.

Уебър беше малко под метър и осемдесет, носеше ла- зурносиньо спортно сако и жълтеникавокафяви панталони. Имаше русата коса, румените бузи и доброто здраве на мъж, който през младините си е бил куотърбек в гимназията или пък голф асистент. Очите му бяха водносини и като че ли блестяха от отразената в тях светлина, също както слънцето се отразяваше във вода. В интерес на истината Уебър беше бизнесмен в комуникационната индустрия, чиято сметка скоро щеше да стигне 500 милиона долара баланс, когато срещна Морис. Беше дошъл в града, за да изнесе реч на тема „Интернет неприкосновеност “ на конференцията на компютърните хакери.

– На ваше място бих изключил телефоните си, сър - каза Морис. - Също така извадете батериите, за да сте в пълна безопасност. - Мъжът поведе Уебър навън от шумотевицата на казиното, обратно към фонтана до рецепцията, чиято постоянно циркулираща вода заглушаваше разговора им.

Морис беше висок и слаб, с късо подстригана кестенява коса и чифт очила, които плуваха върху дългия му нос по начин, който напомняше на анимационния герой Майкъл Дунсбери. Носеше черна тениска, на която пишеше „Зона 51 - чакалня“, под сиво ленено сако. Работеше за Централното разузнавателно управление като директор на Центъра за информационни операции. Шефовете му го натовариха със задачата да ескортира Уебър, който беше един от членовете на Борда на съветниците на президента по въпросите на разузнаването.

– Защо да си изключвам телефоните? - попита милионерът. - Налага се да поддържам връзка с офиса си, докато съм тук.

– Защото ще бъдат ударени - отвърна Морис. - Това е сбирка на хакери. Тези хора са дошли тук, за да откраднат разни неща. Вижте.

Мъжът посочи на Уебър към тълпата, която се луташе из фоайето, и като че ли наистина беше така. Тези хора не приличаха на нормалните посетители на Лас Вегас. Много от тях носеха карго къси панталони и тениски, някои имаха прически „Мохаук“, а други си бяха сложили толкова много гел, че косите им бяха станали твърди като игличките на таралеж. По целите си тела бяха нарязани, надупчени и татуирани.

– Имам блекбери и айфон - възпротиви се Уебър, - купени направо от Ей Ти & Ти и „Веризон“. Съобщенията са крипти- рани. Телефоните са защитени с парола.

-Те са широкодостъпни, господин Уебър. Тези хора са създали фалшиви Wi-Fi и клетъчни точки за достъп из цял Лас Вегас през седмицата. Вашият телефон може и да смята, че се свързва с „Веризон“, но това може и да не е така. Що се отнася до паролите и криптирането, извинете ме, но направо забравете за тях.

Уебър погледна честното очилато лице на своя гид и кимна в съгласие. Отвори капачето на своя блекбери и му махна батерията. Изглеждаше объркан при вида на айфона, чийто енергиен източник не можеше да се извади. Морис бръкна в раницата си и му подаде малка черна торбичка с велкро закопчаване.

– Сложете айфона в това - каза очилатият мъж. - Това е блокираща кесия. Пречи на телефона ви да се свързва с приятелски и неприятелски мрежи.

– Полезно - съгласи се Уебър одобрително и постави апарата си в торбичката.

– Желаете ли да видите колко сте уязвим, господин Уебър? Ще ви покажа по-късно в хотел „Рио“. Онова, на което ще станете свидетел там, ще ви изуми, обещавам ви.

– Затова съм тук - отвърна милионерът.

Час по-късно, след като Уебър беше разопаковал багажа си и направи няколко обаждания от телефона на хотела до Сиатъл, двамата мъже се качиха в едно такси и поеха по краткия път по I-15 от „Сизърс“ до „Рио“, където щяха да се проведат главните събития от конференцията. Морис го водеше. Мъжът се беше преоблякъл и сега носеше черен анорак. На влизане няколко човека му кимнаха. Уебър се зачуди дали това бяха други правителствени служители, които търсеха таланти, агенти, внедрени в света на хакерите, или вероятно просто сродни души.

Двамата спряха да се регистрират на ВИП кабината точно пред главната зона на конференцията. Уебър се чувстваше неудобно с всичките тези „Мохаук“ прически и голи глави наоколо. Тениските им рекламираха страстта им да опропастят подредения свят: на една от тях пишеше: „Hackito Ergo Sum“^[2]. „Хакни облака“^[3], крещеше друга. „Плътски познания за смъртта“, предупреждаваше трета.

Човекът в кабината подаде на Уебър пропуска за конференцията. Той представляваше устройство със странна форма, пластмасови изображения на египетски богове и мумии под електронен дисплей с електронна платка, по която бяха наситени чипове и предаватели. Имаше място за три ААА батерии на гърба му. Уебър започна да поставя батериите, които му бяха дали като част от регистрационния му комплект.

– Не го включвайте - предупреди го Морис. - Представлява миникомпютър, който ще се свърже към mesh мрежата^[4]. Така ще ви следи където и да отидете. Възможно е да има камера и микрофон. Оставете го изключен. Вие сте говорител. Не ви трябва пропускът да е включен. Ако има някакъв проблем, аз ще се оправя.

Уебър окачи странно изглеждащото устройство около врата си и мина през пропускателния портал под уважителните кимания на портиерите към спътника му.

– Виждам, че сте идвали тук и преди - констатира Уебър и последва нишката на тълпата, която влизаше в зоната на конференцията.

– Присъствам на DEF CON^[5] от десет години насам - отвърна Морис, наведе се над милионера и му заговори тихо: - Това място е любимото ми гърненце с мед^[6].

– Вербуваш хора на това място? - учуди се Уебър.

– Тук съм наел някои от най-добрите ми служители. - Морис посочи към един дебел, пъпчив младеж в карго къси панталони и сандали и към едно готическо момиче, цялото в черно, което смучеше близалка. - Тези хора може и да не изглеждат особено привлекателно, но когато започнат да пишат кодове, се лее поезия.

Уебър кимна към спътника си, все едно искаше да му каже: чатнах. Точно заради това беше приел поканата да говори на хакерската конференция. Като член на Борда на съветниците по въпросите на разузнаването искаше да види бъдещето на това разузнаване. Помоли директора на борда да поиска от разузнавателното общество да му препоръча умен млад специалист, който познава сцената. Осигуриха му Джеймс Морис, мъж, който вече си беше спечелил репутация в Центъра за информационни операции на ЦРУ със своите технически умения.

– Елате, сър, искам да ви покажа нещо страшно - каза Морис и поведе по-възрастния си спътник по един дълъг коридор с черни стени към централната част на конференцията, където вече се беше струпала голяма тълпа. Проправяха си път между възли от хора, които се бяха облекли, все едно щяха да участват в парти за Хелоуин; най-накрая стигнаха до видеостена, която беше рамкирана в картонени изрезки от анимационни овце с шлифери и слънчеви очила. На екрана вървяха поредица от имена и номера.

– Какво, по дяволите, е това? - попита Уебър.

– Нарича се Стената на овцете. - Морис посочи към информацията, която се превърташе над тях в последователна нишка. - Това са потребителски имена и пароли на хората, чиито комуникационни устройства са били засечени точно сега, в реално време.

Уебър поклати глава. Ръката му посегна към телефоните в джоба му.

– Толкова ли е лесно? - попита той.

– Тук нещата стават много бавно. Трябва да видите какво мога аз с моите машинарии в агенцията.

Морис поведе Уебър към някои от другите демонстрации. Отидоха в една зона, наречена „Локпик Вилидж“, която беше посветена на отключването на истински ключалки на врати, прозорци, сейфове и всичко друго, което може да бъде „заключено“. Минаха покрай сергии, на които търговци предлагаха специализирано компютърно оборудване, евтини електронни платки, тениски, бира. В друго помещение на различни маси бяха разположени отбори, които играеха специална версия на „Открадни флага“, при която се опитваха да пробият в чуждия сървър и същевременно да защитят своя от атака.

Морис подаде на Уебър програмата с лекциите, които се провеждаха в различните стаи. Тук беше истинско училище за пакостници: „Хакване на Bluetooth връзки между телефони“, „Хакване на радиочестотни идентификатори на карго контейнерите“, „Конструиране на дрон“, „Контролиране на автомобили от разстояние чрез електронните им системи“, „Хакване на рутери“, „Инсталиране на задни вратички в хардуер и софтуер“, „Пробиване в „сигурната“ архитектура на изчисленията в облак“^[7], „Манипулиране на непроизволни „произволни“ генератори и несигурни компютърни часовници“, „Пробиванена безжични криптиращи ключове“. Програмата с лекциите беше написана на няколко листа.

– Това са все опасни неща - констатира Уебър. - Всеки ли може да присъства на тази конференция?

– Огледайте се. Ще видите китайци, руснаци, германци, израелци. В интерес на истината, ви пускат, ако платите регистрационната такса. Няма смисъл да се опитваме да държим хората навън. Те ще получат информацията, която търсят, от мрежата. Така поне знаем кой е тук.

– Всички се опитват да се вмъкнат в панталоните ни, така ли?

– Да, сър. Както и обратното, на теория.

Уебър кимна. Наистина това място беше чудесният капан за нови кадри.

– Агенцията опитва ли се да е в крак с всичко това? - попита той.

– Горе-долу - отвърна Морис. - Макар че се движи със скоростта на слон.

– Какво ще кажете за Янковски? Той е директорът. Би трябвало да е тук, в тази тълпа.

Морис дръпна Уебър на една страна и му заговори в ухото:

– Директор Янковски се опитва да задържи главата си над водата. ФБР проверяват банковите му сметки.

Уебър се дръпна изненадан назад.

– Откъде знаете за всичко това?

– Просто знам - отвърна Морис. - Хората говорят, че Янковски няма да го бъде.

Това, което мъжът каза, беше самата истина. Бордът на съветниците по въпросите на разузнаването беше запознат с предварителното разследване преди няколко седмици. Тази тема беше една от най-стриктно пазените тайни в правителството, а Морис му я шепнеше на ушенце.

– Агенцията се нуждае от нов директор, сър - каза тихо младият мъж. - Всеки знае това.

Уебър остана мълчалив за момент. Усещаше се така, все едно беше получил един прав в лицето. Това го караше да се чувства неудобно, но същевременно му харесваха интелигентността и решителността на Морис.

– ЦРУ се нуждае от нещо повече от нов шеф - отвърна Уебър. - Нуждае се да влезе в двадесет и първи век. Чуйте речта ми този следобед, ако искате да разберете какво мисля аз.

Младият мъж кимна.

- Запазил съм си място на първия ред.

Двамата се разхождаха още половин час и гледаха демонстрациите, след което стана време Уебър да се оттегли в Зелената стая^[8], където да се подготви за речта си. Морис го остави пред вратата и му предложи да се видят отново след това и да разгледат повече от DEF CON.

* * *

Уебър изнесе речта си в театрална зала, която побираше няколкостотин души. Помещението беше претъпкано с млади хора, ред след ред от черни тениски и анораци. Уебър свали италианското си спортно сако, преди да започне да говори, и нави ръкавите на ризата си. Служителите от неговата корпорация му бяха написали реч със заглавие „Заинтересовани страни от интернет свободата “ с акомпанираща презента- ция на PowerPoint, но мъжът реши да не я използва. Вместо това изнесе речта, която той наричаше „Американска мечта“ и в която се разискваше как сигурността и свободата могат да съществуват по едно и също време. И преди беше представял темата пред различни аудитории, но никога пред подобна на тази.

Тишина изпълваше помещението. Уебър не знаеше какво да очаква. Представяше си пого на концерт на „Мегадет“. Вместо това зрителите му бяха спокойни и се държаха уважително.

Греъм използва собствената си компания като пример. Когато започнал преди двадесет и пет години, напомни на децата в залата, интернет браузърът не съществувал, а онова, което днес се определя като Ай Ти, все още не било създадено. Било очевидно обаче, че хората ще започнат да комуникират повече и щяло да бъде грешка, ако правителството се опита да ограничи или контролира комуникациите... или да шпионира онова, което хората си казват един на друг. Благодарение на Бога правителството се оказало съобразително по него време. Позволило на технологиите да се преобразят и размножат по милиони начини, които никой не успял да предвиди. Уебър съумял да разшири бизнеса си, като правел очевидното, без да влага много мислене, създал част от тръбопровода, през който комуникациите да пътуват, каквито и да са те - купуваш спектър и честотна лента и оставяш другите хора да решат как да я използват.

Тогава, след 11 септември 2011, правителството из- глупяло, продължи с речта си Уебър. Разузнаването станало нервно и решило, че свободното информационно пространство е опасно и трябва да се контролира. Правителството нямало вина, цялата страна била изплашена. Но в своята свирепа самозащита то построило наблюдателен колос, който се опитвал да следи само опасните хора. За съжаление надзорът бил прекалено голям и бюрократичен. Започнал да изяжда свободното пространство, което новите технологии създали.

Аудиторията на Уебър го слушаше внимателно, дори и най-странните хлапета с най-заострените прически. Мъжът осъзна, че е така, когато повечето от тях спряха да гледат устройствата си и вдигнаха погледи към него.

- Не харесвах онова, което се случи - продължи милионерът. И тогава разказа историята, която повечето от тях знаеха, която всъщност беше истинската причина да дойдат да го слушат - как беше протестирал срещу заповедите за наблюдение на правителството, в началото тайно, а след това и със съдебен спор, който мина през няколко съдилища, а след това и чрез съвместна работа с членове на Конгреса, и най-накрая като отказа открито да се подчини на онова, което адвокатите му твърдяха, че са незаконни заповеди, и се осмели да каже на правителството да закрие проекта си по време, в което беше член на Борда на съветниците по въпросите на разузнаването. Сподели, че са можели да го уволнят от поста му и да сринат бизнеса му, но нямало да се откаже без бой. В края на краищата и те нямали намерение да го сторят.

Уебър погледна към Джеймс Морис, когато стигна до последната част от речта си относно разузнаването. Видя младия мъж да се усмихва и да кима. В очите му блестеше искра, устата му беше леко отворена. Подобна гледка можеше да се види понякога в църквата, когато вярващите биваха докосвани, или на концерт, когато публиката се изгубеше в потока от ноти.

- Опитах се да помогна на страната си по всеки законен начин - продължи Уебър. - Опитах се да помогна на ЦРУ, АНС и ФБР да си свършат работата. Служил съм в един от най-чувствителните надзорни бордове в правителството. Ще запазя тези тайни и ще кажа „да“утре, ако някой ме помоли да помогна с каквото мога. Но не бих направил нищо противоконституционно. Не мога да осъществявам бизнеса си в страна, която контролира информацията. Предпочитам да го закрия. Както знаете, ако следите новините, печелим тази битка. Мисля си, че хората са осъзнали, че сигурността и свободата не са във война една с друга... защото в Америка не можеш да имаш едното без другото.

Слушателите на DEF CON се влюбиха в речта. Хората се изправиха на крака и започнаха да ръкопляскат толкова силно, че Уебър се почувства неудобно. Когато приключи, един човек в костюм дойде при него и му даде визитката си. Каза, че работи за Тимъти ОКийф, съветника по национална сигурност. Също така сподели, че Уебър е изнесъл чудесна реч, която е облякла в думи онова, в което вярва президентът. Попита дали може да покаже видео от лекцията на колегите си в Белия дом и Греъм му каза „Разбира се“, все пак речта е за всеки, който би се заинтересувал. Човекът попита също така дали Уебър има желание да обядва с О’Кийф в скоро време, за да обсъдят как администрацията може да начертае нов път за разузнаването.

Греъм беше поласкан. Но в крайна сметка беше бизнесмен, а не политик. Винаги започваше да се тревожи, когато хората се държаха прекалено приятелски. Това означаваше, че ще искат нещо неприятно от него.

* * *

Морис чакаше Уебър пред Зелената стая. Стоеше настрани от тълпата, която се беше скупчила, за да поздрави милионера или за да му даде визитки, или просто да му се подмаже. Едва когато Греъм остана сам, младият мъж се приближи до него.

– Това беше една адски добра реч - каза Морис.

– Хората от вашата агенция няма да я харесат. Ще се почувстват заплашени.

Младият мъж се усмихна - на лицето му се изписа изражение на някой, който току-що беше научил нова тайна.

– Те губят - отвърна той. - Елате да ви покажа какво могат хакерите.

Разхождаха се из залите още няколко часа, запознаваха се с най-различни хора, пиеха бира и разговаряха за технологии. С напредването на вечерта бяха стигнали до най- вътрешните зони на конференцията. Най-накрая се озоваха пред един огромен коридор, в дъното по който се носеха виковете на стотици хора, които крещяха: „Не се прецаквай!"

Уебър беше любопитен какво се случва, извървя разстоянието до вратата и влезе в помещението. То беше претъпкано с видимо пияни младежи, които крещяха на състезателите на сцената, а те се опитваха да отговорят на шантави въпроси относно компютърното хакване и технологиите. Някои от играчите бяха свалили тениските си, мъже и няколко жени, и бяха останали голи. Сред публиката се подхвърляше голяма гумена топка, пиеше се бира в промишлени количества, а на сцената някаква жена по черен сутиен и жартиери съблазняваше състезателите.

– За какво е всичко това? - попита Уебър ококорен, до- като наблюдаваше врявата.

-Хакерско предизвикателство - обясни Морис. - Включва безплатна бира и жена на име Госпожица Котенце. Целта е да унижиш или да бъдеш унижен.

– Това е хакерският етос, чатнах - отвърна Греъм. - Унижи или ще бъдеш унижен.

– Да, сър - съгласи се Морис. - Печеля тази игра от три години. Вече не ми позволяват да участвам.

* * *

Прекараха още един час в обиколки, докато Уебър реши, че е видял достатъчно. Върнаха се в „Сизърс Палас“, където милионерът взе вечеря за себе си и Морис в „Нобу“. Младият мъж говореше бързо, развълнуван от нещата, които видяха. Уебър едва смогваше да обработва всичко, което чуваше.

– Остават ли ви да си вършите работата в агенцията? - попита Уебър, докато плащаше сметката. Беше се успокоил след изнасянето на речта пред тези хора от хакерския свят.

– Не точно. Страхуват се от мен. Онова, което правя, е подривно по дефиниция. Няма граници. Има допирни точки с много дирекции. Това не им харесва.

– Не е ли точно заради това ЦРУ? - учуди се Уебър. - Неговата работа е да е в областите, които са недостъпни за останалите хора. Ако можеш да минеш през предната врата, просто изпращаш Държавния департамент^[9].

– Да, сър. Но тези хора се страхуват от бъдещето. Те не знаят как да живеят в един отворен свят. За повечето от тях часовникът е заседнал на 1989 година. За други все още е 1945. Най-голямото събитие през годината е вечерята на Управлението на стратегическите служби^[10]. Имам предвид, че това е жалко. Действат така, все едно говорим за социален клуб.

Уебър слушаше внимателно какво му говореше младият мъж. Онова, което казваше, го разтревожи. Въпреки личните му битки с правителството през последните няколко години, желаеше една силна разузнавателна агенция.

– Как могат да се оправят нещата? - попита той.

– Честно ли? Хората трябва да започнат с онова, което казахте днес, а именно да се опитат да мислят как трябва да изглежда една модерна американска разузнавателна агенция. Може би не сте забелязали, но ЦРУ действа като посредствена версия на МИ6. Държим се неамерикански.

Уебър погледна часовника си. Последният коментар го изнерви. Беше накарал Морис да си развърже езика, а той беше стигнал прекалено далеч.

– Трябва да изчезвам - заяви той. - Утре рано сутринта летя за Сиатъл. Всичко това ми отвори очите. Благодарен съм на онзи, който уреди нещата.

– Благодарете на заместничката ми, доктор Ариел Вайс. Тя е жената в моя отдел на откачалки, която уреди всичко.

– Кажете на доктор Вайс, че е суперзвезда.

Морис кимна, но все още не беше готов да остави Уебър да си върви.

- Знаете ли какво? - започна той, като се наведе над спътника си, очите му плуваха зад стъклата на дебелите му очила. - Мразя да работя за глупави хора. Това ме обижда. Именно поради тази причина имаме нужда от нов директор.

Морис бръкна в джоба на анорака си, след което протегна ръка и се ръкува с милионера. В дланта му се намираше медальонът на Центъра за информационни операции, с името на центъра в долната елипса и „Централно разузнавателно управление “, написано в горната. В средата се намираше син плешив орел над глобус, съставен от нули и единици. Над главата на орела бяха изписани думите „Хитрост“, „Познание“, „Иновация“, а над всичко това - голям сребърен ключ.

Морис остави медальона да падне в ръката на Уебър, до- като се ръкуваха.

Милионерът прие подаръка. Погледна младия мъж, който беше сдържан и непроницаем зад очилата с черни рамки. Очите му се плъзнаха върху медальона от блестящо златно, сребърно и синьо, гарнирано от този голям мистериозен ключ. Това беше първият път, в който сериозно обмисли възможността да застане начело на ЦРУ, а в следващите месеци идеята се превърна във фиксидея - до онази октомврийска сутрин, петнадесет месеца по-късно, когато се превърна във факт.

* * *

Джеймс Морис прекара още един ден в Лас Вегас. Искаше да се види с една стара приятелка от „Станфорд“, Рамона Кайл. Тя също изнасяше реч на DEF CON на тема граждански свободи и интернет. Морис се настани в аудиторията, за да я слуша. Жената говореше толкова бързо, че за останалите слушатели беше трудно да следят какво казва. Тя беше жилава и емоционална личност, а зад малката и фигура се криеше изключителен интелект. Косата и беше бухнала и на червени къдрици като на сирачето Ани.

Когато дойде времето за въпроси, няколко от присъстващите с нормални прически зададоха такива, свързани с инвестициите. Рамона Кайл беше нещо като култова фигура в света на рисковия капитал^[11]. Веднага след като завърши „Станфорд“, взе участие във фонд и се захвана с бизнес в Будапеща, Мумбай, Сао Пауло, Сантяго - всички места, обичаше да казва тя, които създаваха шампиони по шахмат, а все още нямаха свои собствени инвестиционни банки. Понякога създаваше собствени компании, понякога създаваше такива с други хора, с които обсъждаше бъдещето в някое кафене в Рио или в някой бар в Дубай. В крайна сметка създаде свой рисков фонд и парите потекоха толкова бързо, че накрая спря да ги брои - и започна да мисли за по-сериозни неща.

Кайл имаше таланта да прави пари и хората искаха да научат тайната и дори на тази хакерска конференция. Жената бързо отминаваше бизнес въпросите. Те я отегчаваха. Искаше и се да говори за държавния надзор, заплахите за свободата, новия информационен ред в света.

Един от присъстващите я попита дали са верни слуховете, носещи се в чат каналите, че тя е най-големият таен спонсор на „ Уикилийкс“^[12].

- Ченге ли сте? - попита Кайл. - Следващият въпрос.

Когато приключи, жената раздаде визитки с името на организация, която беше създала наскоро, наречена „Too Many Secrets“^[13]. Името беше получила от пренаредената анаграма на „Setec Astronomy“, което представляваше пъзел в развръзката на хакерския филм „Експертите“^[14]. Организацията нямаше телефонен номер или имейл адрес, но ако Кайл срещнеше някой интересен, му написваше контактите си със ситен и красив почерк.

Рамона Кайл не се отклоняваше от графика си за когото и да било, но Морис беше изключение. Години след като завършиха, двамата продължиха да поддържат връзка, най-вече на срещи на високотехнологични ексцентрици. Тя му написа имейл няколко седмици преди конференцията в Лас Вегас и му предложи да пийнат по нещо след речта и. Препоръча бар на име „Пепърмил“, който се намираше в северната част на столицата на хазарта, долнопробно местенце за каубои и проститутки, където никой нямаше да ги разпознае.

Заведението беше почти празно. В центъра му имаше огнище, заобиколено от незаети розови канапета. Кайл се беше разположила в един от задните ъгли и пиеше сок от нар без лед. Приличаше на бездомно момиче: слабо тяло, раздърпани дрехи, червена коса, която все още беше мокра от душа след речта.

Морис се разположи до нея. Когато бяха в „Станфорд“, искаше да спи с нея на момента, в който я видя, още кога- то беше анорексичка и изпълнена от чиста мозъчна енергия. Сега, когато изглеждаше в доста по-добро здраве, не беше толкова секси. Морис се приближи до нея, а тя се премести още по-навътре в сенките на сепарето.

– Предпазлив ли беше? - попита жената.

– Разбира се. Взех две таксита и автобус.

– Полудели са - каза му тя. - Трябва да внимаваш.

– Не се безпокой - успокои я Морис. - Тук съм.

1. Вашингтон

Новите колеги на Греъм Уебър си помислиха, че се шегува, когато каза на първата си среща с персонала, че иска да премахне статуята на Уилям Дж. Донован^[15] от фоайето. Ветераните, които всъщност не бяха толкова стари, но бяха цинични копелета, не смятаха, че трябва да го прави. Донован беше основателят на агенцията, за Бога. Статуята му го представяше изправен, с една ръка върху колана, красив като бронзов бог, готов да спечели Втората световна война съвсем сам. Стоеше във фоайето от времето, когато Алън Дълес^[16] беше построил проклетата сграда. Не можеше просто да се отърват от нея.

Новият директор обаче беше сериозен. Той каза, че агенцията трябва да навлезе в двадесет и първи век и тази промяна трябва да започне със символите. Хората от старшия състав, който беше събран в конферентната зала на седмия етаж, завъртяха очи, но никой не каза нищо. Бяха наясно, че новият човек сам плете въжето, на което щеше да се обеси. На следващия ден някой сподели тази история с „Вашингтон Поуст“, което едновременно разсмя директора и затвърди мнението му каква каша цареше на това място. За изненада на всички Уебър устоя на думите си и премахна иконичната фигура на Дивия Бил от мястото и до лявата централна врата. Изявлението гласеше, че статуята е премахната временно за почистване, но дните си минаваха, а участъкът, на който стоеше пиедесталът, си остана обезцветено парче от пода.

Централното разузнавателно управление беше като частно училище в някои области. Висшите служители измисляха прякори на Уебър зад гърба му още на първата седмица, все едно беше нов учител. Тези прякори варираха от Уебфут, през Уеб- хед, та чак до Богаташчето. Мъже и жени се присъединяваха към това унизително начинание, всички бяха равнопоставени, що се отнасяше до недоволството. На директора като че ли не му пукаше. В детството му го наричаха Роки, но никой не смееше да се обърне така към него от години. Помисли си дали да не възобнови стария си прякор отново. Колкото повече старите момчета и момичета се опитваха да го захапят, толкова по- уверен беше той в своята мисия да оправи онова, което нарече на първата среща със служителите си най-дезориентираната агенция към правителството. Между другото, никой не му се възпротиви за това. Как биха могли да го сторят? Беше си самата истина.

Уебър беше представен във вестниците като „агент на промяната“, от когото според умните хора (или иначе казано, половин дузина журналисти, пишещи за водещи издания) агенцията имаше нужда. ЦРУ беше очукано и смазано. Нуждаеше се от свежа кръв и Уебър изглеждаше като човек, който можеше да раздвижи нещата. Мъжът си беше създал име в бизнеса, като беше купил една посредствена комуникационна компания и започна да купува радиочестотен спектър, който никой друг не искаше. Стана богат, също като хиляди други, но онова, което го открояваше от останалите, беше, че се опълчваше на правителството, когато се налагаше. Хората в общността на разузнаването му имаха доверие, така че когато той каза „не“ на политиката за наблюдение, много си промениха мнението.

Уебър изглеждаше в прекалено добро здраве за директор на ЦРУ: беше запазил пясъчнорусата си коса, издадената брадичка, скулите и тези леденосини очи. Лицето му беше момчешко, с кичури коса, които падаха по челото му, и бузи, които лесно се оцветяваха, когато се изчервеше или пийнеше пре- калено много, макар да не правеше нито едно от двете много често. Човек можеше да го обърка със скандинавец, може би швед, който е израснал в Северна Дакота: имаше онзи характерен твърд и сдържан поглед на северните равнини, който не издаваше нищо. В интерес на истината беше германо-ирландец от предградията на Питсбърг. Оттам беше мигрирал към безграничната земя на амбицията и парите и прекара живота си предимно на самолети. Сега работеше в Лангли, Вирджиния, макар че някои от коридорните клюки предвиждаха, че няма да се задържи много.

* * *

Президентът обяви, че назначава Греъм Уебър, защото иска да реконструира ЦРУ Предният директор, Тед Янковски, беше освободен заради скандал, който като че ли включваше подкупи от контрактори на агенцията и чуждестранни дейности. Хората казваха „като че ли“, защото делото на Янковски още не беше стигнало до голямото жури и никой не беше обвинен на този етап. Но дори според стандартите на ЦРУ кашата беше много голяма. Конгресът крещеше за нов директор, който да изкорени корупцията, и настояваха този нов директор да е външен. През изминалата година Уебър изнасяше речи относно разузнавателната политика и се появяваше в Белия дом за брифинги. Когато президентът назначи комисия, която да разгледа политиката за наблюдение, Греъм беше в нея. По времето, ко- гато Янковски подаде оставка, той беше станал един от основните кандидати за поста.

Предварителното разглеждане на кандидатурите отне цял месец на попълване на дразнещи формуляри и отговарянето на безброй въпроси. Уебър се съгласи да продаде всичките си акции, така или иначе пазарът като че ли беше на върха в момента, и с постъпленията откри „сляп тръст“, както му подсказаха от етичната полиция. Чувстваше се засрамен да види колко богат е всъщност. Единственото, което притесни проучващите, беше разводът му, състоял се преди около пет години. Те искаха виновна страна, „история“, която да обясни защо един привидно щастлив брак с красива жена се е саморазрушил. Предостави на инквизиторите от Белия дом документите от Сиатъл, като предварително беше наясно, че те не отговарят на въпроса, и не написа нищо на писмената им молба за допълнителна информация. Не беше тяхна работа, или нечия друга, да разбират, че съпругата му го остави заради друг мъж, дали за да привлече вниманието на отдадения към бизнеса си Уебър, или защото обичаше новия - така и не разбра. Светът беше приел, че вината е негова; това беше единственият подарък, който Греъм можеше да даде на жена си в края на техния споделен провал, а именно да поеме вината. През петте години, изминали оттогава, се опита да ходи на срещи, но сърцето му не беше готово за това.

– Няма ли какво повече да добавите? - попита адвокатът. Мъжът изглеждаше разочарован, когато Уебър поклати глава и заяви твърдо:

– Не.

– Това място е като обитавано от духове - каза президентът на Греъм по време на последния им разговор, преди да бъде обявен новият директор. - Някой трябва да изчисти тези духове. Можеш ли да се справиш с това? Можеш ли да поправиш нещата?

Уебър беше развълнуван от предизвикателството; същинска провокация към него да стори невъзможното. Децата му бяха пораснали, а къщата му в Сиатъл беше празна през по- голямата част от времето. Разполагаше с достатъчно време и като много хора, които бяха преуспели в бизнеса, искаше да стане известен и в нещо друго освен в правенето на пари. Благодарение на импулсивния глад и самоувереността на бизнесмен, който познава единствено успеха, се съгласи да заеме позицията в една агенция, която президентът беше определил като „хотел с духове“.

Старите служители предупредиха Уебър, че агенцията наистина е в лошо състояние. Чуждестранните войни през изминалото десетилетие в Ирак и Афганистан не бяха донесли нищо добро, бяха деморализирали дори привидно успешните скрити действия на агенцията. ЦРУ трябваше да върши неща, в които предишните поколения служители биваха обвинявани, но никога не бяха извършвали, като измъчването на хора за информация или провеждането на кампании за систематични убийства. Щеше да е достатъчно зле, ако тази ера на корпорация „Убийства“ беше успешна, но като се изключеше залавянето на Осама бин Ладен, основното постижение беше да се създадат стотици милиони нови врагове за Съединените щати. Целият свят беше разгневен на Америка и презираше мощта и, което беше лоша комбинация.

Сега ЦРУ се нуждаеше от разрешение за всичко. Това изненада Греъм Уебър най-много в първите му дни на новия пост. Той беше свикнал заедно с изпълнителната власт, която вървеше с управлението на една голяма компания, да разполага с позволението да поема рискове, което всъщност беше част от креативното управление. Сега се намираше на много различно място. Съвременното ЦРУ работеше повече за Конгреса, отколкото за президента. На първата си среща за тайните операции Уебър попита от любопитство дали агенцията е проникнала в мрежите на анонимните информатори, които бяха откраднали цели складове, пълни с едни от най-големите тайни на Америка, и ги бяха публикували публично. Отговорът беше „не“, било прекалено рисковано за агенцията. Ако ЦРУ се опитваше да проникне в „Уикилийкс“, този факт можеше да... изтече.

Победените страни се превръщаха в сърдити зверове, а Америка беше понесла поражение. Беше също като след Виетнам - страната искаше да загърби всичко и да гледа телевизия, но ЦРУ не можеше да стори това, или поне не трябваше да го прави. Агенцията разполагаше с мрежа от агенти по целия свят, на които се плащаше, за да крадат тайни. Дори най-младите служители бяха наясно, че сега е време да се играе на сигурно, така че си намираха някое спокойно кътче, откъдето да могат да наблюдават и да чакат. Но тогава се появи Греъм Уебър.

2. Вашингтон

На Греъм Уебър му отне почти цяла седмица, за да свикне. Трябваше да се научи как да използва класифицираната компютърна система, да се запознае с персонала, да проведе учтиви разговори с членовете на Конгреса и в общи линии да се подмаже на Вашингтон, който знаеше малко за него. През тази първа седмица на служба Уебър не носеше вратовръзка в офиса. Така се обличаха мениджърите в неговата компания, както и в повечето други успешни комуникационни и технологични бизнес организации, но това разтресе служителите на ЦРУ, каквото беше и намерението му в крайна сметка. След няколко дни повечето мъже спряха да носят вратовръзки, за да се подмажат на шефа. В четвъртък Уебър си сложи такава просто за да ги обърка.

Купи си апартамент в „Уотъргейт“, защото му харесваше гледката към Потомак. Нае интериорен дизайнер, който създаде безжизнено съвършенство според съвременната мода. Жилището му разполагаше с много повече място, отколкото се нуждаеше, все пак беше разведен и не обичаше да купонясва. Двете му деца останаха да преспят, след като церемониално положи клетва, и му казаха, че има готина гледка, но на следващия ден се върнаха в училището си в Ню Хампшър. Службата за сигурност настоя да наеме апартамент на същия етаж, за да може да осигури сигурната комуникация на директора и да има къде да спи личният му охранител. Онова, което най-много харесваше на Уебър, беше дългият балкон, който се простираше от дневната до трапезарията и гледаше към реката. Шефът на охраната го предупреди да не стои дълго на него, освен ако не е съпроводен от охранител, така че рядко го използваше. Късно през нощта поставяше стол до прозореца и наблюдаваше тъмния танц на реката.

В петъка на първата си седмица Уебър искаше да види новото си работно място в Лангли при изгрев слънце, преди който и да било от ласкателите и ухажорите му да се е появил. Пристигна в офиса в пет и тридесет, наоколо цареше мъртвешка тишина, за да види изгрева над новото си владение. Бетонният покрив на входа на старата сграда беше мръсно сив на първите утринни лъчи, на по-долните етажи се забелязваха няколко светли помещения, но на върха беше празно и пусто. Какво щеше да прави сега, когато се очакваше да ръководи този безформен пудинг от тайни и бюрокрация? Не знаеше.

Тази сутрин Греъм беше съпътстван от охранител, който се оказа неизменна част от новия му живот. Шефът на охраната беше един филипино-американец на име Джак Фонг, който имаше големината на хладилник и цял живот бе работил за Службата за сигурност. Тази сутрин самият Фонг го ескортира до частния асансьор на директора в гаража на сградата. Беше толкова тихо в кабината, че Уебър чуваше тиктакането на часовника си. Обърна се към Фонг. Като всеки друг през тези първи дни, шефът на охраната беше изключително любезен.

– Желаете ли нещо, сър? - Мъжът имаше предвид кафе, сладкиш или бутилка минерална вода, но замисленият Уебър отговори с онова, което му беше на ума.

– Може би просто трябва да взривя това място. Ще го превърна в тематичен парк, а аз ще започна от нулата някъде другаде. Какво мислиш, старши?

Охранителят с дебелия врат и доверчивия поглед изглеждаше изумен. Директорите не си правеха шеги. На лицето на Уебър имаше бегла сянка на усмивка, но всичко, което шефът на охраната видя, бяха водносините му очи.

– Тематичен парк. Да, сър. Определено.

Останалата част от пътуването прекараха в мълчание.

* * *

Уебър се разположи зад голямото бюро на седмия етаж и погледна навън през бронираните прозорци към върховете на дърветата на изток, където първото раздвижване за сутринта приличаше на диря върху хоризонта. Мъжът изключи осветлението. Стените бяха празни и прясно боядисани, лишени от всякакви следи от Янковски, който беше напуснал преди два месеца. Сега офисът беше негов. Първата светлина заигра по стената му, подобно на лъч от фенерчето на крадец.

Уебър огледа бюрото си. Беше от масивен дъб, навярно реквизирано от адвокатските кантори на Дивия Бил в „Донован, Лежър“. Имаше няколко петна върху него, където някой беше поставял горещи чаши с кафе или чай. Страничните чекмеджета бяха заключени, но средното не беше. Покрай цялата суматоха от първите си дни на новото работно място Уебър не се беше сетил да го отвори. Издърпа го с очакването да е празно като останалата част от офиса.

В дъното на чекмеджето намери запечатан плик с неговото име, изписано отпред. Разкъса го и извади лист хартия. Прочете написаното внимателно:

Една държава може да се справи с глупаците и дори с амбициозните. Но не може да се справи с предателство отвътре. Врагът пред портите не е толкова опасен, защото е познат и открито развява флага си. Предателят от своя страна се движи свободно сред онези, които са зад портата, лукавият му шепот се прокрадва по всички улици и стига чак до самите зали на Сената.

Марк Тулий Цицерон

Уебър обърна листа от другата страна и изпита внезапен хлад, все едно в стаята изведнъж беше нахлул студен вятър. Какво трябваше да разбере от този римски съвет - и по-важното беше кой го беше оставил в чекмеджето му, за да го намери през първите дни на управлението си?

Мястото наистина беше обитавано от духове, помисли си Греъм: имаше толкова много призраци, толкова много митове и легенди, които висяха по стените. Това не беше тематичен парк, а истинско шоу на ужасите.

Уебър прочете съобщението още веднъж и го върна в чекмеджето. Първата му тревога на това място беше съпътствана от любопитство и гняв. За предупреждение ли ставаше въпрос, или просто поговорка за лоялността? За предател ли го смятаха? Или може би това беше някаква шега, на която се подлагаше всеки нов директор, за да си поиграят с нервите му?

Уебър беше мислил доста по темата с предателите. Проведе няколко срещи за сигурността още първата седмица. Все пак сега беше пост-Сноудън^[17] ерата. Намирането на потенциални информатори беше приоритет. Всеки служител беше потенциален заподозрян. Десетилетието на война произведе реакция - невидима армия от изобличители и добротворци. Резултатът, както можеше да види всеки читател на вестниците, беше, че американските разузнавателни агенции повече не можеха да пазят тайни. Отговорните за сигурността уверяваха новия директор, че това няма как да се случи отново; служителите на ЦРУ били под наблюдение и постоянно подлагани на оценки, следяло се всяко тяхно влизане в интернет, обаждане по телефона или поръчка на пица.

Уебър попита дали цялото това вътрешно наблюдение е легално и му отговориха, че е; служителите се отказвали от всичките си права за неприкосновеност, когато започвали работа в агенцията.

Греъм разсъждаваше над този „Уики“ враг, който се сражаваше с нулите и единиците на компютърния код. Те бяха (или можеха да се намират) навсякъде. Резултатът в правителството беше опасение от нова червена заплаха. Хората през петдесетте години на миналия век шепнеха името Розенберг^[18], а сега Сноудън и Манинг^[19]. Някак си общността на разузнаването трябваше да се научи да живее с по-малко тайни, това беше новото положение в света. Уебър обаче беше внимателен в изразяването на подобни скептични възгледи пред служителите си. Тези хора и бездруго бяха травматизирани. Светът им себеше обърнал с главата надолу.

Греъм се опита да се захване с работата си, но думите продължаваха да ехтят в главата му: „Предателят от своя страна се движи свободно сред онези, които са зад портата, лукавият му шепот се прокрадва по всички улици... и стига чак до самите зали на Сената.“ Някой си играеше с него, опитваше се да го извади от равновесие. Трябваше да е това.

* * *

Греъм Уебър поздрави секретарките си, Мари и Даяна, когато пристигнаха в 7:55. Почувстваха се леко неловко, че шефът им е дошъл на работа преди тях. Двете жени бяха работили за няколко директори и знаеха, че никой не се задържа завинаги в големия офис на седмия етаж, независимо колко рано идваше в службата. „Момичетата“, както бяха известни до не много отдавна, бяха част от невидимата армия на помощния персонал на ЦРУ които печатаха каблограмите^[20], скриваха тайните и чистеха след тези, които бяха по-високо в йерархията на организацията.

Уебър беше навил ръкавите на ризата си, беше без вратовръзка и с две откопчани копчета. Първо стисна ръката на Мари, а след това и на Даяна, все още се чувстваше като посетител за седмицата.

– Добро утро, дами - поздрави ги той. - Сам се пуснах тук.

– Можете да започвате работа, когато желаете, господин Уебър - каза Мари, по-възрастната от двете, която вече работеше за петия директор на агенцията. - Ние идваме в осем.

– Мари, може ли да поговорим? - попита Греъм и посочи жената.

– Да, директоре.

Мари беше блондинка в края на петдесетте си години и всички смятаха, че е достатъчно умна и твърда, за да управлява сама това място, само дето така и не беше стигнала по-далеч от колеж. Тя беше ЦРУ версията на старши сержант. Жената беше зарязала първия си съпруг преди доста време, един офицер алкохолик, и се беше отказала да си търси втори. Даяна, доста по-млада от нея афроамериканка, се настани зад бюрото си. Тя беше женена за старши служител от „Поддръжка”; планираха да се оттеглят след година и да се върнат като изпълнители със зелени значки^[21].

– В моя офис - поясни Уебър и кимна към голямото помещение.

Мари го последва вътре и включи флуоресцентните светлини на влизане. Мъжът затвори вратата.

– Исках да те питам нещо - започна Греъм. - Поверително е.

– При мен всичко е поверително, господин Уебър. Лоялна съм към всеки директор.

– Кой има достъп до моя офис? Имам предвид освен теб и Даяна.

Мари помисли за миг. Уебър нямаше да пита, ако нямаше никакъв проблем.

– Службата за сигурност - отвърна секретарката. - Провериха офиса отново миналата седмица, за последен път, за да се уверят, че всичко е наред.

– Кой ръководеше чистенето?

Жената изглеждаше искрено засрамена, че не знае отговора на този въпрос.

– Не съм сигурна. Длъжни сме да се махнем, когато провеждат подобни проверки.

– Напомни ми, Мари, на кого изпраща докладите си Службата за сигурност?

Секретарката го погледна въпросително, все едно това беше някакъв капан.

– На вас, разбира се, както беше и този понеделник.

– Точно така. Но преди тази седмица?

– Технически погледнато би трябвало да е бил действащият директор, господин Пингрей. Но мисля, че знаете, че той се отказа от повечето управленски въпроси, тъй като беше изключително близък с господин Янковски. Той се опитва да стори правилното нещо.

– Схванах. Така че на кого е докладвала Службата за сигурност тогава, преди този понеделник, щом не е на господин Пингрей?

Устата на Мари се набръчка по ъгълчетата, докато размишляваше върху въпроса.

– Предполагам, че са докладвали на директора на националното разузнаване, господин Хофман. Той е вашият шеф на хартия, така че би трябвало да е шеф на всички ни.

Уебър помисли за момент. Можеше ли да попита Сирил Хофман, човека, който беше отговорен за надзора на шестнадесет разузнавателни агенции, дали не му изпраща тайни съобщения? Не, разбира се, че не можеше. Помисли си дали да не попита обещаващия млад компютърен експерт, когото срещна преди година в Лас Вегас, Джеймс Морис, но и това не беше удачно.

– Благодаря ти, Мари - каза Уебър.

Секретарката се насочи към вратата, но преди да излезе, спря и се обърна.

– Господин директор - започна тя, - просто искам да ви кажа колко много се радваме всички, че сте тук. Хората искат да успеете. Те смятат, че можете да оправите нещата.

Уебър се засмя, макар да не беше особено развеселен.

– Така ми каза и президентът. Също така ми сподели, че това място е като обитавано от духове. Смяташ ли, че е така, Мари?

Жената кимна и според Уебър тя го стори с изражение на институционална гордост.

* * *

Директорът отиде до прозореца и погледна към колите на рано пристигналите, които бяха започнали да запълват местата на оцветения в различни цветове паркинг на агенцията. Стана му интересно колко много служители караха чуждестранни автомобили. Подобно нещо нямаше как да се види в базата на „Еър Форс“ или флота. ЦРУ не знаеше дали иска да бъде синьо или червено^[22]. Това беше част от проблема на агенцията.

Уебър се върна на бюрото си, което изглеждаше кафяво на увеличаващата се светлина. Как всъщност щеше да накара това място да заработи отново? На бюрото му се намираше бележник с печата на агенцията и наперения и орел. Взе един химикал и записа някои фрази, които му дойдоха на ума, след което смачка листа: само седмица в ЦРУ и започна да мечтае за PowerPoint. Тъкмо щеше да хвърли хартията в кошчето, но се сети, че някой може да прочете написаното, затова я сложи в джоба си.

3. Хамбург

Далеч от Вашингтон един млад мъж се беше забързал към американското консулство в Хамбург като крайбрежна птица, издухана от северния вятър. Носеше изсулени дънки и сив анорак, ръцете му бяха дълбоко в джобовете му. Очите му бяха обрамчени от умора, младежът трепереше на студения октомврийски вятър, който духаше от езерото по улица „Алстеруфер“. При портала охранителят спря посетителя, но онзи показа швейцарския си паспорт и каза, че има спешна среща.

Вътре в караулното военният нареди на младия мъж да свали качулката си, за да се вижда лицето му. На главата му имаше толкова тънка четина, че приличаше на слой сажди. На дясното му ухо имаше три обеци под формата на шипове. На врата му беше татуирана пунктирана линия и руските думи: „Вмре зать здесь“. Според паспорта му се казваше Рудолф Биел. Охранителят искаше да го отпрати, но швейцарецът каза бавно и натъртено, че се налага да разговаря с директора на Централното разузнавателно управление.

– Имам съобщение за Греъм Уебър, директора на ЦРУ, само за него.

Младият мъж изглеждаше зле. Очите му бяха подути и кървясали. Бледата му кожа беше покрита с белези от акне, все едно беше живял целия си живот в пещера. Говореше английски с немски акцент. Според паспорта му беше от Цюрих.

– Имате ли уговорена среща с господин Уебър? - попита охранителят зад стъклото си. Въпросът беше глупав, но човекът беше объркан. Никога досега не беше виждал случайни посетители, двадесет и пет години след Студената война.

– Трябва да го видя, новия директор на ЦРУ. Господин Чистка. Той ще желае да разговаря с мен, сър, повярвайте ми.

Военният зад стъклото поклати глава. Помисли за момент, след което подаде на хлапето един формуляр с имейл и телефонен номер и му каза да си уреди среща. Това само накара посетителя да стане по-настоятелен и по-нервен.

– Чуйте ме: това е голяма тайна. Имейлите не са безопасни. Искам единствено среща лице в лице с господин Уебър. - Младият мъж сочеше с пръст, докато говореше, за да придаде тежест на думите си. - Без интернет. Без електронни съобщения. Иначе съм свършен. - Посетителят изрече последните си думи с мъртвешка сериозност.

Военният посочи към руските думи, татуирани на врата му. Поне можеше да започне отнякъде.

– Как се превежда това на английски?

– Превежда се „Срежи тук“. - Швейцарецът се усмихна криво на охранителя, след което отново се смръщи насреща му. - Наистина е така. Ще съм мъртвец, ако не ме пуснете.

Охранителят се взира в него още един дълъг момент и накрая кимна. Каза на посетителя да изчака отвън, докато се обади на регионалния шеф по сигурността. Не искаше да го обвиняват после, че е пуснал някакъв мърляв хлапак - или че не го е пуснал.

Швейцарецът пристъпваше от крак на крак отвън, ръцете му бяха затъкнати в джобовете на анорака му. Той се оглеждаше зад рамо на всеки няколко секунди надолу по „Алстеруфер“, към Кенедибрюке и околността. Преминаващите поглеждаха към него и правеха неприятни физиономии, когато забелязваха бръснатата му глава и раздърпаните дрехи. Това беше най- луксозният квартал на Хамбург. Какво правеше този боклук тук?

Посетителят затъкна ръцете си още по-надълбоко в джобовете, за да ги предпази от вятъра. Водите на Алстер бяха като набръчкана ламарина. Слънцето се беше скрило зад гъсти облаци и над езерото беше паднала тъмносивата сянка на късния следобед. На юг се намираха кулите на стария Хамбург, на запад бяха големите докове и товарните депа по река Елба, която се вливаше в Северно море.

Регионалният шеф по сигурността пристигна в караулното, в себе си носеше червена папка с кодови фрази. Погледна паспорта на младия мъж и го повика да влезе в кабината. Работеше за Държавния департамент близо тридесет години, за да помни още как изглеждаше един изменник.

– Господин Уебър не работи тук - заяви шефът по сигурността. - Той е във Вашингтон. Защо искате да се срещнете с него?

– Имам специална информация, която да му предам. Прека- лено е опасно да я споделям с някой друг. Знам огромна тайна. - Швейцарецът погледна служителя на Държавния департамент с мъртвешка сериозност в очите. Ръцете му бяха отворени пред него, все едно държеше невидим подарък, който искаше да подари.

Служителят кимна. Имаше нещо в настоятелността на младия мъж, което го накара да му повярва. Погледна в червената си папка и набра номера на един от политическите кадри, К. Дж. Сандовал.

– Господин Мълния е тук. Той казва, че има пакет за господин Зелен.

Последва дълга пауза. Служителката на ЦРУ в сградата също беше забравила процедурата при неочаквано посещение, така че се наложи да погледне в собствените си „пищови“.

– Това някаква шега ли е? - измърмори в телефона тя, до- като търсеше. - Студената война свърши.

– Не, мадам. - Гласът му беше сериозен. - Не е шега.

– Добре. Съжалявам. - Няколко секунди минаха, докато намери сценария си. - Господин Мълния каза ли какво има в пакета?

– Не. Само спомена, че е важно.

Последва още една пауза, докато жената проверяваше листа с кодовите фрази за онази, която отговаряше на въпроса, който искаше да зададе. Не беше там.

– Ненормалник ли е?

Шефът по сигурността огледа младежа, който стоеше от другата страна на стъклената бариера. Онзи беше разкопчал анорака си, под който се беше разкрила мръсна черна тениска с избелял надпис „DEF CON XX“ и череп и кости. На китката му имаше гривна с метални капси. Този младеж беше кошмар за всеки родител, но въпреки това имаше нещо в очите му - колкото и уплашени и опулени да бяха те, - което говореше за интелигентност.

– Трудно е да преценя какъв е - отговори шефът по сигурността. - Прилича на пънкар. Намира се тук, пред нас. Вижте сама на камерата. Сама преценете. Мога да го отпратя, ако пожелаете.

Жената погледна към зърнестия образ на монитора. Младежът приличаше на пълен загубеняк, но тя беше новият шеф на подразделението и досега не беше имала неочаквани посетители. А и беше отегчена от безкрайния кръговрат на европейската икономическа криза. Това беше единствената тема, за която Вашингтон питаше консулството или посолството в Берлин тези дни. Щеше да е приятно да помисли за нещо различно.

– Какво пък, по дяволите? - отвърна тя. - Доведете го горе. Ще съм в конферентна зала А.

4. Хамбург

К. Дж. Сандовал чакаше зад полирана маса от тиково дърво, когато посетителят пристигна горе, дългунест и изплашен, придружен от шефа по сигурността. „К”-то беше за „Китън“^[23]. Шефката на подразделението беше красива латино- американка в края на тридесетте си години, с прясно начервени устни и удобен черен костюм. Вече почти десет години работеше като служител на ЦРУ и се намираше в онзи странен период в средата между началото на кариерата и пенсионирането. Тя знаеше как да бъде търпелива: беше най-голямата дъщеря на мексикански емигрант от Монтерей, който се беше присъединил към морската пехота и беше достигнал до ранг сержант, преди да се пенсионира в Тусон. Майка и беше сервитьорка, докато не изкара средното си образование; сега работеше за една застрахователна компания. Сандовал си беше проправила път в агенцията с усърдна работа и приятелска усмивка, но беше заседнала.

Рудолф Биел беше заровен в качулката на своя анорак, но когато видя Сандовал, я свали. На живо изглеждаше още по- зле, отколкото на камерата. Под флуоресцентните лампи на конферентната зала бледата му кожа на петна го караше да прилича на влечуго албинос.

- Аз съм Хелън Стърдевант - представи се жената и му подаде визитка с фалшивото си име, телефон и имейл. Младежът завъртя очи и леко поклати глава, все едно искаше да каже „Да бе!“. Тя му направи знак да седне, придърпа стол за себе си и се разположи срещу него. Погледна в паспорта му.

– Вие сте от Цюрих, нали? С какво сте се занимавали там?

– Аз съм хакер. Ясно ли е? Hakzor. Понякога е Цюрих, понякога Берлин, понякога Санкт Петербург. Ако знаете какво е хакер... е, ще знаете с какво съм се занимавал.

– Желаете ли да разговаряме на немски? Ich spreche Deutsch.

– Английският ми харесва. Hakzor spreche English.

– Какво хаквате?

– Всичко. С банките съм най-добър. Нали съм швейцарец, как иначе? Експерт съм по АКК хаковете. Автоматична клирингова къща. Знаете ли какво е това?

– Не. Обяснете.

– Прекалено е сложно. Няма време.

– Аз разполагам с доста.

– Не, не разполагате, госпожо. Имате голям проблем и никакво време.

Жената погледна отново към паспорта на младежа, а след това и към самия него. Който и да беше, определено му сечеше пипето.

– Казали сте, че искате да се срещнете с господин Уебър, нашия нов директор.

Младежът кимна.

– Да, само с Греъм Уебър. Той се нуждае от мен. В ЦРУ е по-лошо, отколкото предполага. Мога да помогна.

Сандовал потисна усмивката си. За кого се мислеше това хлапе, че да нахлуе така в консулството и да иска да се срещне с директора? Изглеждаше дрогирано, това личеше от кървяса- лите му очи. Провери го какво знае и се отърви от него.

– Молбата ви не е възможна за осъществяване. Господин Уебър е във Вашингтон. Аз съм негова лична представителка тук, в Хамбург. Можете да ми оставите съобщението си, а аз ще му го предам. Как ви звучи това?

Младежът поклати глава. Под наболата му коса се виждаха костите на черепа му. Не беше просто небръснат, беше мръсен.

Насочи дългия си показалец към Сандовал.

– Извинете, госпожице, но нямате достатъчно време, което да пилеете. Те идват за вас.

– Кой идва за нас?

– Точно това искам да кажа на господин Уебър. Как ще пре- дадете съобщението ми? Ако е лично, няма проблем. Ако ли не, нямаме сделка.

Жената огледа младежа внимателно. Беше много нагло за мърляво хлапе с миризлива тениска да дойде тук и да настоява да разговаря с новия директор на ЦРУ който беше на служба по-малко от седмица. Вероятно смяташе, че разполага с нещо много важно; ако не беше така, бързо щеше да го разкара. Лично на нея и се искаше да го изхвърли оттук, но вече беше съобщила в централата в Лангли за срещата.

– Какво пише на тениската ви? - попита Сандовал. Опитваше се да си спечели малко време, през което да реши какво да прави.

– „DEF CON“. Парадът на хакерите.

– Съжалявам, но никога не съм го чувала. Къде се намира?

– Лас Вегас. - Младежът се усмихна. - Подари ми я един приятел.

Сандовал кимна, макар че онова, което хлапето каза, нямаше никакъв смисъл: защо един хакер би отишъл на конференция в Лас Вегас? Погледна часовника си, във Вашингтон все още беше сутрин. Никога преди не се беше разправяла с неочаквани посетители, но знаеше, че трябва да установи някакъв контрол и да разбере каква информация, ако въобще имаше такава, притежаваше тази откачалка.

– Вижте, господин Биел, да говорим сериозно, става ли? Иначе никога няма да спечелим доверието си. Нека ви обясня. Първо, ще изпратя на господин Уебър съобщение и ако той се заинтересува, ще разговарям с него по телефона. И след това, ако се заинтересува още повече, двамата можем да говорим с него лично. Като за начало обаче трябва да разбера защо сте тук. Какво е това съобщение, което е толкова важно, че трябва да го кажете единствено на господин Уебър? Споделете ми това и тогава ще видим какво можем да направим.

Младежът постави наболата си глава в ръцете си и започна да я драска, все едно по този начин можеше да стимулира мозъка си да мисли. Той погледна нагоре и се надвеси над нея, татуировката на врата му се озова пред лицето и.

– Вие не разбирате.

– Прав сте, не разбирам. Затова искам да ми обясните.

– Виждате ли татуировката ми? - Младежът дръпна анорака си, за да се разкрие пунктираната линия на врата му. - Означава „Срежи тук“. Хората, които написаха това върху мен, те ще го сторят, да, на секундата и никой няма да разбере. Именно заради това комуникирам само лично. Без имейли. Без съобщения. Директно.

Жената се пресегна и се опита да го хване за ръката. Съпри- частие, разбиране: този подход беше помогнал с една млада жена в иранското посолство в Мадрид. Хлапето тук обаче беше прекалено плашливо; то издърпа ръката си.

– Защо е толкова опасно, господин Биел? Трябва да ми помогнете. Ако не го сторите, ще ви помоля да напуснете.

Младият мъж затвори очи. Помисли за един дълъг момент. Изтекоха петнадесет секунди, може би двадесет: време, което ти се струва като цяла вечност, когато чакаш отговор. След това заговори бавно, добре осъзнаваше тежестта на думите си.

– Някои хора са в системата ви. Съобщенията ви се четат. Те не са тайна. Това трябва да кажа на господин Уебър.

Китън Сандовал седна в стола си. Сега швейцарецът вече привлече вниманието и.

– Какво искате да кажете, че не са тайна? Уверявам ви, господин Биел, нашите комуникации са добре защитени. Най- защитените в света.

На устните му се появи следа от усмивка. Имаше преднина.

– Така мислите вие. Но грешите. Бяхте хакнати. Съобщенията ви се четат. Определени хора се подготвят. Кроят планове. Това знам, това искам да кажа на господин Уебър.

– Защо на него? Той е на тази позиция едва от няколко дни.

– Страхуват се от него. Уебър е чист. Не се плаши от никого. Затова бързат. Затова се наложи да дойда сега.

– Разполагаме със сигурен уебсайт, господин Биел. Можете да му пратите съобщение през него.

– Пфу! Не е толкова сигурен. Проверих го. Secure Socket Layer^[24]. Каква шега! Като отворена книга е за приятелите ми.

– Откъде знаете всичко това? Трябва да ми кажете, иначе няма да ви повярвам.

Младежът почука с пръст главата си, все едно искаше да посочи мозъка си.

– Хей, глупава ли сте? Знам го, защото съм хакер. Познавам онези, които откраднаха ключа. Swiss Maggot^[25], чувала ли сте това име? Това съм аз.

Хлапето го написа на „leet“^[26], обичания от хакерите микс от букви и символи: 5W155 ma9907.

– Съжалявам, но това е ново за мен.

– Добре, знаете ли кои са „Приятелите на Цербер“? Поне това трябва да се сетите. Казвам ви. Ами „Борсата“? А?

– Не. Какво е „Приятелите на Цербер“? Хванахте ме неподготвена. Също така не знам за никаква „Борса“. Помогнете ми.

Младият мъж изпъна ръцете си и се изправи в стола си, слабото му, полуобръснато тяло приличаше на огромна буболечка. Той се намръщи насреща и.

– Нищо не знаете. Затова трябва да говоря с Греъм Уебър. Той ще разбере защо тези хора са... как му викахте вие? „Най- лошият ви кошмар“.

– Нямам никакви кошмари, господин Биел. Сега се успокойте и ми обяснете: защо идвате сега с тази информация за комуникациите при нас? Пари ли искате?

– Не! - присмя се швейцарецът. - Мога да изкарам повече от вас като обикновен крадец на карти „Виза“, повярвайте ми.

– Тогава какви са намеренията ви?

Младежът стисна масата, все едно от това зависеше животът му.

– Искам защита. Искам да се измъкна. Искам да избягам.

– Разполагате ли с доказателства, които можете да ми покажете? Да ме убедите, че онова, което казвате, е истина?

Швейцарецът затвори очи за момент, бледите му клепачи притиснаха сивите му торбички под тях.

– Bona fides. - Младежът извади лист хартия от джоба си. Беше сгънат, намачкан и потъмнял от мръсните му дънки. Подаде го на жената.

– Какво е това? - попита тя.

– Списък със служителите на агенцията ви в Германия и Швейцария. Погледнете го и после ми кажете какво мислите.

Сандовал разтвори листа и го разгледа. По средата му намери и своето име. Лицето и пребледня. Внимателно лакираните и нокти затрепериха по ръбовете на хартията. Тя остави списъка и погледна посетителя си в очите.

– Това е невъзможно - опита се да увери по-скоро себе си.

– Не, истина е, госпожице Стърдевант. Вие сте вътре в домовете ни и ние сме във вашия.

– Знаете ли как е извършено? Как е била изтеглена тази информация?

– Разбира се, че знам. Затова съм тук. Заради тази тайна животът ми е в опасност.

– Защо животът ви е в опасност, господин Биел?

– Смятат, че съм станал мекушав. Вече се опитаха да ме убият в Санкт Петербург преди седмица. Затова дойдох при вас. Иначе съм мъртвец. Може би вече разбирате?

– Да, вече разбирам.

– Добре, госпожице Стърдевант. Макар че съм наясно, че истинското ви име е Китън Сандовал. Що за измислица е това? Звучи ми като прякор на стриптийзьорка, но знам, че работите за ЦРУ

* * *

Тя го попита дали може да се обади на Централното управление в Лангли, но той и каза „не“, не се доверявал на никакви съобщения, искал отговор сега. Така че и си наложи да импровизира. Каза му, че ще му даде пет хиляди долара на мига. Ще се свърже с офиса на Греъм Уебър директно след срещата им, ще разговаря само с неговата лична асистентка, без да изпраща съобщения, които могат да бъдат засечени. Ще изиска незабавно изтегляне за Рудолф Биел и сигурен транспорт до Вашингтон, където може да разкаже историята си и да си получи парите.

– Колко? - попита швейцарецът. - Не мога да продължавам да съм хакер „черна шапка“^[27] след това, така че ще се нуждая от „бели пари“. - Младежът беше станал по-дързък, след като разбра, че информацията му е ценна.

– Не мога да взема подобно решение. Но ще ви платим достатъчно, за да не се тревожите повече за пари. Обяснете ни как е осъществено проникването в нашите системи, покажете ни го и ни разкрийте подробности по предстоящата атака и ще ви направим консултант, така че никога вече няма да ви се наложи да работите за някой друг.

– Добре, ще остана в американското консулство на „Алстеруфер“, докато получите своя отговор.

– Съжалявам, но това не е възможно. Никой посетител не може да пренощува в комплекса. Но ще ви изпратим в секретна квартира тук, в Хамбург, където има бира и храна и всичко, от което се нуждаете, и след това, когато настъпи времето, ще дойдем да ви приберем. Как ви звучи това?

Младежът поклати глава.

– Вие не ме разбрахте. Секретната ви квартира не е секретна. Те могат да я открият. Не мога да остана там.

– Шегувате ли се? Откъде могат да знаят местонахожденията на секретните ни квартири? Дори аз не знам къде са всички. Ще сте в безопасност там. Доверете ми се.

– ЯСР.

– Какво означава това?

– Я се разкарайте! - швейцарецът произнесе думите със своя английски с немски акцент.

Сандовал щеше да се разсмее, без да иска, но младият мъж се размърда. Той се изправи от стола срещу нея и положи ръката си на хлътналите си гърди, върху логото на DEF CON.

– Сам ще се оправям. Ще се върна след три дни, понеделник сутринта, след уикенда. Ще дойда в десет часа. Кажете на хората си да ме пуснат веднага, без да чакам, без да поемам рискове. Ако не сте готови да ме приемете тогава, забравете за всичко. Ще изчезна завинаги и системите ви ще бъдат хакнати, а цялата ви информация ще се озове на улицата, какво ли ми пука?

– Можем ли да ви дадем телефон, по който да поддържаме връзка?

– Не. Казах ви, те могат да ги засичат. Могат да проследят GPS-а. По-безопасно е да съм сам, без никакъв електронен сигнал, който да се излъчва от мен.

– Щях да съм по-спокойна, ако ние ви защитавахме.

Младежът се засмя по неговия си начин - задавена, безрадостна кихавица.

– Кого заблуждавате, госпожице Сандовал? Вие не можете да защитите самите себе си.

Швейцарецът искаше да си тръгне веднага. Жената предложи да го закарат където пожелае в Хамбург, в сигурен автомобил без дипломатически номера. Предложи му да му осигури бодигард, който да го следва от разстояние, или наблюдатели, които да видят дали някой го преследва, но той отказа всичко това. Най-накрая Сандовал му каза, че ще го изведе от консулството през тунел със скрит изход.

Последното предложение беше прието. Младежът взе парите и подписа разписка, макар че пишеше толкова криво, че не беше възможно да се разчете написаното. Жената го попита за интернет адрес, телефонен номер, нещо, но той отказа да и даде каквото и да било. Тя си помисли да му сложи GPS, но проследяващите устройства бяха заключени в склада.

Двамата бяха придружени от няколко охранители. Слязоха по малко стълбище към коридор, който водеше до тунел под задната част на комплекса.

Докато слабоватото тяло на Биел извървяваше последните няколко метра от разстоянието до изхода, стомахът на Сандо- вал се присви. Искаше и се да му извика да спре и да го повика обратно, да му обясни, че е прекалено опасно да си тръгне, че ще намери някакъв начин да го остави в консулството, независимо какво гласяха правилата. Главният охранител вече отваряше вратата на изхода, а швейцарецът постави качулката на главата си, за да се прикрие.

- Чакайте - провикна се Сандовал, но младежът вече се изкачваше по стълбата, беше минал люка и се беше озовал на „Варбургщрасе“, която се намираше зад консулството. Тя му помаха за довиждане, но младият мъж не се обърна назад.

5. Фредерик, Мериленд

Рамона Кайл не посещаваше Вашингтон много често. Изпитваше болка, в буквалния смисъл на думата, да бъде там: крампи в стомаха, а понякога и мигрена, която не отшумяваше, докато не напуснеше града. Вашингтон представляваше всичко онова, което тя смяташе за грешно, за насоката, която Америка беше поела през десетилетията на нейното съществуване. Всяка година ставаше все по-отдалечен и по-арогантен. Ритуалите и институциите бяха за шоу. Членове на Конгреса твърдяха, че следят изпълнителната власт, съдилищата осъществяваха ритуалите по съдебен контрол, президентите даваха отчет всеки януари как са направили живота по-хубав, как са увеличили свободата и щастието. Всичко това приличаше на парад на победата в една демократична страна. Всякаква връзка с реалността беше изгубена. Истината беше, че с всяка изминала година Америка губеше спомена за ценностите, които основателите бяха почитали.

Последния път, в който Кайл беше дошла във Вашингтон, отиде да посети Мемориала на Джеферсън, където седна на стълбите и плака цял следобед. Сълзите прииждаха всеки път, в който вдигнеше поглед към стените на ротондата и видеше думите на либертарианския президент, изсечени в камъка. Най- накрая един от охранителите се изнерви от присъствието на тази плачеща жена и я помоли да напусне.

Кайл трябваше да се срещне с хора, които работеха във Вашингтон, но все още не беше готова да се подлага на ново посещение в столицата. Затова помоли някои от основните контакти да дойдат при нея, като, разбира се, вземаха необходимите предпазни мерки. Разположи се в град Фредерик, който се намираше на около час северозападно от Вашингтон. Личната и асистентка намери едно малко бутиково хотелче извън самия град и направи резервация на свое име, за да запази самоличността на Рамона. Заведението представляваше скривалище за уикенда, където стаите се записваха на името на фиктивни двойки. Кайл запази спалня за Ник и Нора Чарлс не защото очакваше някакви интимни посещения - тя не правеше така, - а от уважение към писателя Дашиъл Хамет^[28], който беше отказал да свидетелства срещу своите приятели и колеги комунисти в ерата „Макарти“^[29].

Кайл се срещаше с хората извън хотела, на места около града. Първият, който и се обади, беше директорът на персонала на „Прекалено много тайни“, макар да нямаше подобна титла, тъй като организацията официално нямаше никакъв персонал, камо ли директор. Онова, с което разполагаше обаче, бяха пари от голямото лично богатство на Рамона, които да дават на групи и отделни личности, които се бореха за целите на Кайл. Цели, които в речите и статиите си жената наричаше „Отворена Америка“.

Рамона разгледа програмата Антитайна с нейния човек от Вашингтон на една беседка, обрамчена с червени, бели и сини висящи триъгълници в парка „Шейфър“ в Буунсбъро. Близо до беседката беше издигнат нависоко американският флаг, а по- нататък имаше бейзболно игрище, на което децата шумно играеха на топка. Дребната жена седна под сянката на беседката и обсъди със своя лейтенант как да запази потока на парите за правна защита на хора, които са били обвинени в изтичането на правителствена информация. Тя провери половин дузина сметки, на които преди пращаше пари на бойци на предните линии срещу криенето на тайни, „нашите герои“, обичаше да ги нарича тя, макар че пазеше информацията кои са те дори и от най-близката си помощничка.

Вторият, който и се обади, беше законодателен асистент на един от сенаторите, който представляваше родния и щат Калифорния и сега беше в Комисията по разузнаване към Сената. Рамона Кайл беше щедър спонсор на кампаниите му и искаше съвсем малко в замяна, което не беше свързано със злоупотребите на разузнавателните агенции. Никога не беше искала класифицирана информация, но винаги знаеше какво е на дневен ред на комисията, което и позволяваше по-лесно да налага възгледите си. Асистентът обясни, че сенаторът скоро ще предложи нов законопроект, който да намали бюджета на Агенцията за национална сигурност. Това се хареса на Кайл, макар да знаеше, че всичко е просто за шоу, защото сенаторът, както и повечето влиятелни членове на Сената, само се правеха, че опонират на онова, което тя наричаше незаконно наблюдение.

* * *

По-късно същия следобед Рамона Кайл се срещна със своя някогашен съученик от „Станфорд“ Джеймс Морис. Тя му изпрати съобщение чрез имейл акаунт, който използваха от времето, когато завършиха. Предложи му да се видят в националния парк „Антиетам Нешънъл Батълфилд“, който се намираше на няколко километра от настоящото и местоположение.

Мястото беше достатъчно анонимно, от онези, които всеки турист би посетил. Морис пътуваше от апартамента си в Дюпон Съркъл по I-270 със собствения си приус, а Кайл си хвана такси от хотела си в Буунсбъро.

Срещнаха се на пътеката, която опасваше монументите от битката. Морис беше облечен в жилетка, дънки и любимия му чифт туристически обувки. Косата му се вееше на следобедния вятър, беше почти красив. Кайл изглеждаше наполовина на неговите размери, беше загърната в пуловер с висока яка, който прикриваше формите на тялото и. Бухналата и къдрава коса беше вързана на конска опашка, върху която носеше шапка на „Астън Вила“, любимия и футболен отбор; жената беше страстна фенка.

Земята беше равна, с полета и овощни градини, в далечината се виждаше планинската верига Блу Ридж - една природна арена, на която две армии спокойно можеха да се изправят една срещу друга. Скромната бяла църква, около която се беше провела битката, се намираше на възвишението точно зад тях. Кайл носеше черни очила и едва отлепяше поглед от алеята.

Двамата започнаха разгорещен разговор на мига, все едно продължаваха стар диалог от мястото, на което е бил прекъснат. Вървяха близо един до друг, слабият мъж постоянно потупваше дребната жена, от време на време някой от тях спираше неочаквано, за да подчертае гледната си точка. Рамона Кайл нямаше никакви приятели в „Станфорд“ освен един, Джеймс Морис, в чието присъствие като че ли се отърсваше от срамеж- ливостта и презрителното си отношение към хората. Тя беше единствено дете на брилянтен композитор отшелник и се отнасяше с Джеймс като към брата, когото не беше имала. Морис, който също живееше в свят, в който имаше малко близки приятели или интелектуални събеседници, и отвръщаше със същата интимност. Наричаше я „Кей“, а тя него „Джими“, имена, които използваха само те двамата.

- Как го издържаш? - попита Кайл, след като бяха говорили известно време за живота на Джеймс във Вашингтон. Под „го“ имаше предвид всички аспекти на правителството, което намираше за отблъскващо.

– Просто съм многофункционален - отвърна мъжът. - Дясната ръка не знае какво прави лявата, но жонгльорът никога не изпуска топката.

– Плашиш ме - сподели Рамона. - Ти си толкова добър... шпионин.

Запътиха се към обелиска и колоните, които отбелязваха битката, провела се на това място на 17 септември 1862 година. Рамона като че ли не забелязваше заобикалящите я забележи- телности, но в този момент засегна темата:

– Знаеш ли колко души са загинали тук, Джими? Двадесет и три хиляди, ако броим и двете страни. Това е най-големият брой жертви, убити в един ден, в която и да било битка по света.

Жената го хвана за ръката и го накара да спре.

– Затвори очи и ще видиш телата. Струпани са на купчини едно върху друго. Молят се за вода. Искат някой да дойде и да ги гръмне, за да умрат, толкова много ги боли. Това представлява войната. Не го забравяй.

– Няма - обеща Морис.

Кайл продължаваше да стои със затворени очи и подушва- ше смъртта с ноздрите си. Свали тъмните си очила и погледна спътника си право в очите.

– Чуй ме, Джими: пет дни след Антиетам Линкълн съставя първата чернова на Прокламацията за еманципация^[30]. Знаеш ли защо? Мисля, че защото е трябвало всичко това да има смисъл, цялото това страдание. Нямало е връщане назад. При теб е същото. Не можеш да спреш сега.

– Знам.

Рамона понижи глас. Взе ръката на Морис в своята.

– Носиш ли ми нещо?

– Да - отвърна мъжът, извади флашка от джоба на дънките си и с едно почти незабележимо движение я постави в празната длан на спътницата си, която я стисна здраво. След това я прибра в собствения си джоб под широкия пуловер.

– Искам да се срещнеш с един човек - каза Рамона. - Той може да ти разкаже истинската история, тайната история.

– На кое, Кей?

– На ЦРУ Той е историк. Преди работеше за агенцията, но сега е пенсионер. Беше приятел на баща ми. Онова, което ще ти каже, ще те разтърси. Казва се Артър Пийбоди. Ще накарам моите хора да ти изпратят номера му.

– Не сега - отвърна Морис. - След седмица-две. Сега е прекалено натоварено. Имам нов шеф. Цялото място се тресе.

– Уебър сериозен ли е? - попита Кайл. - Ако наистина е такъв, ще го унищожат.

– Не знам - призна си Джеймс. - Предполагам, че скоро ще разберем.

Повървяха още известно време, но започна да става тъмно. Рамона избута спътника си към паркинга и му каза да се прибира, преди да е станало късно.

– Ти си калпав шофьор - каза му жената. - Не е трябвало да ти позволяват да имаш кола.

Рамона се повдигна на пръсти и го целуна.

* * *

Кайл се обади на таксито от Буунсбъро да дойде да я прибере. Вечеря сама както обикновено. Единственият приличен ресторант в града предлагаше скара. Тя беше вегетарианка, но и приготвиха печени гъби и задушени броколи.

На следващата сутрин Рамона се срещна с четвърти човек. Този беше по-внимателен в избора си на място за среща и от самата нея. Той си хвана автобус до Фредерик, след това такси до Буунсбъро, а накрая извървя почти пет километра на североизток към Грийнбрайър Стейт парк, изолирано парче гора, което беше празно дори и през хубавите дни. Мъжът беше среден на ръст и як, носеше спортна шапка и слънчеви очила, които прикриваха лицето му. Някой от познатите му щеше да разбере, че късата му прическа е скрита под рошава перука. Говореше с други хора само когато се налагаше, на правилен английски, който беше почти перфектен, за да прикрие чуждия си акцент. Наричаше се „Роджър“.

Мъжът чакаше под един дървен навес, докато ниското октомврийско слънце хвърляше отражението си във водата. Утрото беше спокойно, почти без вятър. Не се обърна, когато едно такси се появи по пътя и зави към паркинга, за да остави клиентката си. От задната седалка слезе жена и когато колата потегли отново към магистралата, тя тръгна към езерото по дългата алея, която водеше до беседката, за да се увери, че паркът е празен.

Кайл седна на пейката срещу тази на мъжа.

- Разполагаме само с петнадесет минути - заяви тя. Наведе се напред над масата и заговори толкова тихо, че дори някой да се намираше близо до тях, нямаше да успее да я чуе какво казва.

6. Вашингтон

Съобщението на К. Дж. Сандовал пристигна в централата в Лангли късно сутринта в петък. Изпрати го подписано със собствения си псевдоним, който не беше нито Китън, нито Хелън, а „Милдред Дж. Мансфилд“. Беше изпратено по „специалния поверителен“ канал, който беше предназначен за директора. В каблограмата описваше швейцарския посетител (REF A) в консулството в Хамбург (LOC B); в кратък вид разказваше за твърдението му, че вътрешните комуникации на агенцията са компрометирани, включително истинските имена на служители, които споменаваше под криптоним^[31].

Сандовал изпрати истинското име на Рудолф Биел и местоположението, на което се беше появил, в различни каблограми за по-голяма сигурност. Тя описа предупреждението му, че системите на агенцията не са сигурни, и съпътстващото му доказателство, а именно списъка с имената на служителите в Германия и Швейцария. Също така отбеляза споменаването му на „Приятелите на Цербер“ и „Борсата“, но пропусна прякора му Швейцарска личинка. Помоли всички материали за него да се проверяват офлайн. Заключи, като обясни, че младият мъж е отказал да остане в някоя от квартирите на агенцията, защото е смятал, че не е безопасна, и че ще се върне в консулството в понеделник сутринта.

Съобщението беше сдържано и професионално, но задействаше всички аларми. Беше изпратено на Греъм Уебър през европейското поделение, на което Сандовал докладваше, с копие до началник-щаба на директора Сандра Бок. Когато съобщението се озова на седмия етаж, Уебър беше на обяд в Капи- тол Хил^[32] на посещение при председателя и един от членовете на Комитета по разузнаването. Служителят, който отговаряше за комуникациите, уведоми началник-щаба, че има спешно съобщение за директора.

Бок осъзна, че информацията е изключително важна, веднага след като го прочете. Най-голямото бедствие за една разузнавателна агенция беше проникване на агент или пробив в системата, а тук като че ли ставаше въпрос и за двете. Изпрати каблограма обратно до Хамбург и уведоми Сандовал да е в готовност и да очаква инструкции. Бок не беше от хората, които лесно се вълнуваха. Работеше от двадесет години за ЦРУ, истински ветеран, пробила си път нагоре в организацията през брутална конкуренция, беше започнала като анализатор на Близкия изток, след това се премести в „Наука и технологии“, след това служи като началник на база в Тунис и накрая стана шеф на дирекция „Поддръжка“. Тя беше силна и едра жена, алергична към всякакъв вид диети. Обличаше се в черни костюми с панталони всеки ден, все едно това беше някаква униформа.

Бок обмисли възможността да се обади на директора, докато е на обяд, но сметна, че така само ще го обезпокои и вероятно щеше да породи въпроси у членовете на Конгреса. Жената провери дали шефът на Службата за сигурност беше в сградата, но установи, че е на път. Като подкрепление провери Центъра за информационни операции, който беше разположен в една сграда на няколко километра оттук. Директорът, Джеймс Морис, беше на обяд, така че му остави съобщение с молба да се обади възможно най-скоро.

Най-накрая се обади на телохранителя на Уебър и го помоли да я уведоми, когато шефът тръгне от Капитолия към Ланг- ли. Тя го чакаше във външния офис, когато се завърна.

Уебър тъкмо махаше вратовръзката, която носеше заради обяда в Капитолия, когато мина през вратата. Бузите му бяха червени. По настояване на конгресмените беше изпил една чаша вино. Бързаше. Изражението на лицето му казваше „Не ме безпокойте“.

– Какво има? - попита Бок той, като едва и хвърли поглед. Искаше отговорът и да е „нищо“, за да може да се заеме с купчината книжа, които стояха върху бюрото му. Да слуша наставленията на конгресмените как трябва да управлява агенцията бяха развалили настроението му.

– Мисля, че трябва да погледнете това, господин директор - каза Бок. - Пристигна, докато бяхте на обяд. - Тя му подаде каблограмата, беше прибрана в червена папка, и го последва във вътрешния офис.

Уебър се разположи на голямото си бюро и разгледа съдържанието на съобщението. Когато приключи, погледна нагоре към жената със сините си като топчета очи. Той се доверяваше на Бок, силна жена ръководител, която не знаеше що е умора. Беше достатъчно съобразителен да не взема решения през първата седмица, без да се допита до нея.

– Какво, по дяволите, означава това? - попита Греъм и направи знак на Бок да седне, но тя остана да стои права.

– Не знаем. Но можем да предположим, че е нещо лошо.

– Смятах, че комуникациите на ЦРУ са непробиваеми. Това ми разправят всички вече цяла седмица.

– Нищо не е непробиваемо, сър. Системите ни би трябвало да са сигурни, освен ако някой не намери слабо място.

ЦРУ системите на теория бяха защитени, което означаваше, че са напълно отделени - електронно - от интернет или някоя друга несигурна изчислителна система.

Уебър помисли за миг. На лицето му нямаше нито гняв, нито тревога, само студеното прехвърляне на различни варианти и вероятности.

– Възможно ли е това да е някаква провокация от друга служба? - попита той.

– Може би - отговори Бок. - Повечето от хората ни са обявени на германците и швейцарците. Възможно е някой да е получил тези имена чрез свръзките ни. Иначе не знам как този неочакван посетител би се сдобил сподобна информация по каналния ред.

– Защо му е позволила да напусне консулството?

– Смятала е, че няма друг шанс.

– Грешка - заяви Уебър. - Винаги има шанс.

Директорът помисли още малко. Постави пръст на устните

си и проследи с него очертанията им, докато началник-щабът му стоеше кротко като голям черен гарван от другата страна на бюрото.

– Кой е най-добрият, който може да се справи с това? Ти познаваш служителите. Аз не. Кой е правилният човек? Започни със служителката в Хамбург. Коя е тя?

– Прочетох досието и - отвърна Бок. - Казва се К. Дж. Сандовал. „К“-то е за Китън, но не ме питайте, защото нямам представа. Труди се здраво, добри резултати от физическата подготовка, GS-13^[33], но вероятно никога няма да достигне супернивото. Има няколко вербовки, но нищо грандиозно. Чух, че Бюрото за европейски и евразийски въпроси и е дало подразделението в Хамбург като награда за това, че не е създавала никакви неприятности.

– Звучи ми като посредствен служител, нищо особено.

– Трябва да се съглася с вас, господин директор.

– Кой друг? Службата за прикритие само ме чака да направя грешка. Кой е звездата при тях?

– НСП не произвежда суперзвезди вече. Операционните служители решиха, че да си подават главите навън е опасно за здравето им. Препоръчвам ви като за начало да помолите господин Бийзли.

– Блек Джек Бийзли е брояч на карти - каза Уебър. - Така говорят всички. Винаги ще си остане на седемнадесет.

Ърл Бийзли беше първият афроамериканец, който оглави Националната служба за прикритие. Прякорът му Блек Джек не идваше от цвета на кожата му, а от факта, че на младини беше измамил всяко казино от Лас Вегас до Атлантик Сити. Човекът беше истинско математическо чудо, беше напуснал „Принстън“, за да играе карти. Тайното му преимущество беше расизмът. Тогава хората просто не можеха да си представят, че един чернокож може да следи всички номера. По-късно, преди да се присъедини към агенцията, Бийзли имаше кратка, но много доходоносна кариера на търговец в инвестиционна банка. Поемаше много рискове, което се харесваше на Уебър, но в крайна сметка се беше превърнал в същество на ЦРУ културата.

– Кой друг можем да включим? Искам някой, който е достатъчно умен да умее да вижда какво се случва зад всеки ъгъл. Този посетител е сериозен хакер, така разбирам от онова, което Сандовал казва в каблограмата си. Какво ще кажеш за младия тип, който ръководи „Информационни операции“? Запознах се с него миналата година. Изглежда ми адски умен.

– Джеймс Морис - каза Бок и направи една крачка към бюрото на шефа си. - Той е директор на Центъра за информационни операции. За него се говори, че е компютърен гений. Едно време е бил математик, а след това някакъв хакер. Плашещо умен е, така смятат всички.

Уебър присви очи. Това беше част от характера му - на умен човек, какъвто беше и той, - да вярва, че други умни хора могат да решават проблеми. Беше известен в компанията си, че избираше най-умните хлапета и им даваше големи отговорности. Това беше част от стила му на управление, да наема специалните и да подминава обикновените.

– Харесах го, когато се запознахме - каза Уебър. - Труден е за преценка, но знае много. Доведи го тук.

– Обадих му се, докато бяхте в Капитолия. Беше на обяд, но му оставих неотложно съобщение.

– Намери го. Искам да разговарям с него колкото се може по-скоро. Имам среща със служителите в четири. След това организирай среща с висшия персонал в пет, на която да присъстват Бийзли, главната съветничка, заместник-директорът и всеки друг, който трябва да бъде тук, плюс Морис. Разбра ли ме какво имах предвид?

– Да, господин директор, ще ви уведомя, когато Морис тръгне насам. - Бок говореше ясно и отчетливо, без никаква следа от емоция на лицето и. Това беше нейният проблем. Тя беше имунизирана срещу чар и манипулации и никой не можеше да разчете какво мисли.

– Обади се и на шефката на подразделението в Хамбург. Кажи и, че си ме запознала със случая. Да стои мирно и да чака решението ни какво ще правим.

* * *

Мари почука на вратата на директора малко след три и му каза, че Джеймс Морис е пристигнал. Уебър го очакваше, също както очакваше някога осъществяването на нова бизнес сделка.

Джеймс Морис не се беше променил много от последната им среща. Пак си беше висок и слаб. Този път очилата му бяха с цветни стъкла, а той беше облечен в чисто черна тениска и черно ленено сако. Не приличаше на никой, който Уебър беше срещнал в агенцията през първата си седмица като неин директор.

– Какво знаеш? - попита Греъм. Това беше неговото обичайно посрещане. Двамата с Морис се ръкуваха. - Радвам се да те видя отново.

– Получили сте големия офис - каза по-младият мъж в опит да обобщи информацията. - Тук е по-тихо от „Сизърс Палас“.

– Вече не е - отвърна Уебър.

Директорът направи знак на посетителя си да се разположи на канапето, а той се намести в големия фотьойл. Офисът му все още не беше украсен, освен една голяма карта на света и една снимка на президента. Онова, което привличаше погледа, беше гледката навън през прозорците. Листата почти бяха из- попадали от дърветата в средата на октомври и сега пейзажът представляваше сцена, изрисувана с палитра от червеникаво- кафяво, а не със зелено.

– С какво се занимава изминалата година? - попита Уебър.

– Работих здраво, опитах някои нови неща, но в по-голямата част от времето нямаше нищо интересно. Хората бяха, знаете, съсредоточени върху случващото се с Янковски.

– Точно заради това съм тук - каза директорът. - Да направя рестарт. Разкажи ми за себе си. Подробностите, които не можеше да ми разкриеш преди.

Морис се усмихна срамежливо. Имаше искра в очите си, блясък. Уебър беше виждал това и преди при много умните хора. Те бяха включени към някаква енергия, която липсваше при другите.

– Аз съм компютърджията на агенцията. Това вече сте го чули, убеден съм. В основата си е самата истина. Завърших математика в „Станфорд“, след това прекарах две години в Китай, където работех за „Майкрософт“, след това отидох в университет „Карнеги Мелън“ за докторантурата ми по електроинженерство, но вместо това бях вербуван от „Клоуните в действие“^[34].

– „Клоуните в действие“?

– Извинете, господин директоре, просто вътрешна шега.

– Не се извинявай. Самият аз може да я използвам. Продължавай. С какво се занимаваше, когато постъпи в агенцията?

– С „Операции“. Искаха да ме изпратят в „Наука и технологии“, но можех да си остана в университета, ако исках да съм инженер. Оказа се, че съм добър във вербуването на системни администратори. С тях говорим един и същи език. Службата за прикритие ме изпрати в Париж и Хонконг. След това ме върнаха у дома за кратко, след което работих в Белия дом, където подбирах служителите на национална сигурност. Най-накрая ме прибраха обратно да управлявам „Информационни операции“. Това е моята история.

– Вече знам, че си спечелил „Хакерско предизвикателство“ три години поред.

Морис се усмихна.

– Не ви казах, че псевдонимът ми е Поунзор. Все още ме наричат така в Центъра за информационни операции. Новите хлапета смятат, че е готино.

– Какво означава Поунзор.

– Означава „притежавам те“. В мрежата хората казват, че си „поунъл“ някой, когато пробиеш в системата му. Този, който пробива, е „поунзор“.

Уебър кимна, харесваше му онова, което чуваше. Тези сини очи преценяваха Морис.

– Впечатляващо - каза Греъм. - Все още ли си хакер?

Джеймс се усмихна с тази негова внимателна и сдържана

усмивка.

– Какъв е правилният отговор? - попита той.

– Няма такъв.

– Щом е така, да, разбира се, че съм хакер. За Бога, та аз работя за ЦРУ Това е най-големият хак в света, нали така? Ние притежаваме всичко.

– Излъгах те - сподели Уебър. - Имаше правилен отговор.

Младият мъж се усмихна, но само за момент. Малко по

малко губеше стеснителността си. Погледна директора право в очите.

– Направихте нещо много смело тази седмица, господин директоре.

– Какво имаш предвид? Че се появих на работа ли?

– Махнахте статуята на Дивия Бил Донован. Той представляваше сериозно наследство за агенцията още от времето на нашите прародители в Лондон. На някои хора няма да им хареса.

– По дяволите, това е просто една стара скулптура. Ще я върна след година-две. Това място просто се нуждае от някои нови лица, малко проветряване.

– Има нещо повече от това. Вие срязвате нишката. Заявявате, че сте независим. Това е... - Младият мъж щеше да продължи, но внезапно млъкна, все едно беше на път да изпусне нещо много опасно и затова си затвори устата.

* * *

Директорът се изправи и се обади на Мари да направи кафе. Тя се появи почти веднага с поднос с напитки, студени и топли, съпътствани от бисквитки и малки сандвичи. Уебър си наля чаша с кафе. Докато разбъркваше зрънцата на подсладителя в черната течност, взе решение.

– Имам проблем - сподели той. - Реших той да стане и твой проблем.

Уебър изчака Морис да каже нещо, но той не го стори, така че продължи нататък. Подаде на младия мъж копие от каблограмата, която беше изпратена преди няколко часа от Германия.

– Имали сме неочакван посетител в базата ни в Хамбург днес. Някакъв млад мъж е поискал да разговаря с мен лично, но шефката на подразделението казала, че това не е възможно. Било някакво хлапе, хакер от Цюрих. Твърдяло, че има изключително важна информация.

– Какво е искал да ви каже? - Морис се наведе напред и намести очилата си.

– Споделил, че сме хакнати. Че някой е пробил системите ни. Все още не разполагам с всички подробности, но имал списък с имената на нашите служители в Швейцария и Германия, който според моя началник-щаб Сандра Бок е точен.

Морис кимна. Остана мълчалив за известно време, след което се обърна към директора и му каза:

– Разбира се.

– Какво означава това? - попита Уебър.

– Разбира се, че ще помогна, ако желаете помощта ми.

Уебър се облегна в стола си объркан. Не беше свикнал някой да приема заповеди още преди да му ги беше възложил. Въпреки това му харесваха ентусиазмът и спонтанността на младия мъж.

– Чудесно. Искам свеж поглед над всичко това. Искам да бъдеш агресивен, но не и глупав. Всички в сградата биха се зарадвали, ако задействам алармата и заключа вратите и прозорците, така че нищо никога да не се промени.

Морис премига. Погледна към каблограмата, а след това и към директора.

– Къде е посетителят сега? - попита той.

– Не знаем. Не е искал да отиде в една от секретните ни квартири. Казал, че сме компрометирани и че не можем да го защитим.

– Ще се опитам да го открия, господин директор. Да го изведа на светло. Опасно е за самия него да е сам.

– Как ще успееш да намериш някой, който е изчезнал?

– Това ми е работата, да съм сред тези мрежи.

– Смятах, че подземният свят на хакерите е недостъпен. Това ми казват всички цяла седмица.

Морис заговори изключително тихо:

– Имаме някои специални операции. Водят се извън сградата, така че не е нужно да ги разискваме с разузнавателните комисии. Разполагам с няколко програми и неофициални служители под прикритие. Попитайте господин Хофман. Той ги одобри.

Уебър кимна. Само седмица на тази позиция и тайните започнаха да излизат на бял свят.

– Всичко легитимно ли е? Искам да си агресивен, но и да спазваш закона. Това място няма нужда от повече скандали.

– Да, сър. Като повечето неща тук. Просто искам да сте наясно.

Уебър взе каблограмата в ръце и потърси името на неочаквания посетител в Германия.

– Някога чувал ли си за този швейцарец, Рудолф Биел?

– Не, сър. Но мисля, че знам организацията, за която говори. Те се въртят около една германска хакерска група. Също така имат връзки с руснаците. Следим ги от известно време.

Уебър забарабани с пръсти по масата. Морис извади броеница с нефритени топчета от джоба си, но размисли и бързо я върна обратно.

Греъм наруши тишината:

– Обясни ми положението: трябва да го измъкнем, но внимателно, за да не разбере организацията му, че сме го докопали.

– Точно така, сър. Те ще вземат съответните мерки.

– След това не можем просто да го пуснем да си ходи. Ще е ходещ мъртвец, ако го сторим. Какво препоръчваш на новия директор?

Морис се изгуби зад очилата си за момент, докато обмисляше проблема. Заговори бързо с тих, но отчетлив глас, също като речитатив.

– Така... за да осъществим изтеглянето му при нас, трябва да инсценираме смъртта му. Ще измислим нещо: автомобилна катастрофа, потънала лодка или свръхдоза. Ще подправим документите за германците, така че да го обявят за мъртъв, а междувременно ние ще го измъкнем. След това ще видим дали приятелите му ще приемат лъжата.

– Това ще сработи - съгласи се Уебър. - Харесвам те. Готов си да хвърлиш заровете. Хайде да ти осигурим малко помощ.

Греъм натисна копчето на интеркома, за да се свърже с Мари.

– Искам да говоря с Бийзли - обяви той.

Морис поклати глава и безмълвно изрече „не“.

– Задръж малко - каза Уебър в слушалката. Обърна се към Джеймс.

– Не се ли нуждаеш от Бийзли? Той е шефът на Службата за прикритие. Как ще проведеш изтеглянето без него?

– Това трябва да е случай на ЦИО. Бийзли ще действа старомодно, ще счупи доста мебели.

– Но той провежда подобни операции.

Морис отговори с твърдия тон на човек, който иска да създаде нов франчайзинг^[35]:

– Ние познаваме подземния свят на хакерите, господин директор. Не се страхуваме от него. По дяволите, сър, та ние самите сме такива. Имаме ново преимущество: наричам го нашата „специална единица за достъп“. Разполагаме с някои бивши военни, които ни помагат. Можем да ги използваме.

– Господи, как си постигнал всичко това? Няма го в никой бюджет, който съм разглеждал.

– Част е от същите привилегии, които позволиха на ЦИО да създаде програми в чужбина. Точно преди директор Янковски да напусне. Беше пълен пакет. Всички се разписаха под него.

– Освен мен.

Директорът се отпусна назад във фотьойла си, прокара пръсти през русата си коса, след което отново я приглади. Искаше да се довери на младия компютърен магьосник, но в крайна сметка това беше първата му седмица на позицията.

– Ще ми се да разполагахме с повече време.

Гласът на Морис стана по-спокоен, по-уверен:

– Мога да се справя, господин директор. Аз ще поема вината, ако нещо се провали. Оставката ми ще бъде на бюрото ви.

Уебър се засмя на това фалшиво перчене.

– О, я стига, Морис. Не преигравай. Ще кажа на Сандра Бок да подготви документацията. Просто не прецаквай нещата.

Младият мъж предложи тънката си усмивка.

– Благодаря ви, господин директор. - Отдаде чест. - Кога започвам?

– Утре летиш за Германия. Ще се срещнеш с шефката на подразделението. Казва се Сандовал. Помогни и.

Морис намести очилата си. Четината по лицето му изглеждаше по-тъмна на усилващата се следобедна светлина.

– Кой ръководи случая - тя или аз?

– Ти. Намери го, ако можеш. Състави си план по измъкването му от страната и разпитването му.

– Вие нямате проблем, че господин Бийзли ще бъде нещастен от всичко това. Все пак шефката от Хамбург докладва на него.

– Това е мой проблем. Аз съм директорът. Върни се отново тук в пет за среща с персонала. Бийзли ще бъде на нея заедно с другите „клоуни“. Ще обявя пред всички, че така искам да се случат нещата. Ти можеш да им разкриеш плана си.

Морис изгледа Уебър любопитно. Той беше сдържан, спокоен мъж, но в очите му имаше блясък, имаше някакъв трепет.

– Това ще разклати лодката, господин директор. Хората няма да са доволни.

– Чудесно. Плащат ми, за да поемам рискове. Ти си първият ми в агенцията. Така че, както вече казах, просто не прецак- вай нещата.

Морис се усмихна. Трепетът беше изчезнал от погледа на директора. Младият мъж изпъна палци в жест „няма проблем“ и след това двамата се ръкуваха.

– Трябва да свършим това, Поунзор - каза Уебър. - Сериозен съм.

Джеймс кимна бавно. След което стеснителната усмивка се върна на лицето му, докато напускаше офиса.

7. Вашингтон

Мари почука на вратата на Греъм Уебър малко преди четири и му каза, че го очакват долу в купола^[36]. Това беше първата от поредица „градски срещи“, които беше насрочил със служителите на ЦРУ Провеждаше подобни сбирки години наред в собствената си компания, където даваше възможност на подчинените си да изразяват открито идеите си, което също беше част от стила му на управление. Заместник-директорът Питър Пингрей му предложи да го представи на сцената, като по този начин щеше да помогне на Уебър да се установи, но той отказа. Пингрей беше символ на миналото, което новият директор искаше да изтрие. Сандра Бок, началник-щабът му, го съпроводи до личния му асансьор и слезе с него до терасата вляво от главното фоайе. Докато се спускаха, Уебър обмисли последователността от събития през този ден: бележката в чекмеджето му, посетителя в Хамбург. Вече си беше съставил план какво иска да направи в ЦРУ, но не можеше да контролира онова, което приятелите му икономисти наричаха „екзогенни“^[37] променливи.

– Какво смятате да кажете? - попита Бок.

– Нищо, което да харесат - отвърна Уебър и и намигна. - Поне ще ги изплаша малко.

Греъм чу повърхностни ръкопляскания, когато пристъпи във фоайето; за момент станаха по-енергични, но бързо затихнаха и накрая спряха изцяло. Хората наистина не знаеха какво да очакват. Бяха любопитни, нервни, раздразнени, но най-вече искаха да видят на живо човека.

Новият директор стъпваше по мраморния под, покрай мястото, на което беше разположена статуята на Донован. Тълпата се раздели, за да му направи място да мине през предната врата. Някои се бяха качили на статуята на Нейтън Хейл^[38], за да получат по-добра видимост. Уебър мина покрай скулптурата и се насочи към вратата на куполовидната аудитория. Не беше осъзнал напълно колко напрегнато беше наоколо, преди да види притеснените, очаквателни погледи на служителите си.

В купола беше горещо, нещо нормално при наличието на толкова много хора. Уебър беше без вратовръзка, но свали сакото си, когато се качи на подиума, и го остави на един стол. На лицето му грееше приятната, момчешка усмивка, която използваше винаги когато застане пред публика. Лъчезарната физиономия беше подходяща маска, която му служеше добре.

Уебър се огледа наоколо. Хората в аудиторията бяха толкова млади. Какво щеше да им каже? Не и изтърканите лозунги за разузнаването, които слушаха от десетилетия. Той не беше едно от старите момчета; тези лъжи не бяха неговите и нямаше никаква причина да не бъде честен.

Уебър вдигна ръце, за да направи знак на хората да спрат да пляскат, но те не го сториха, така че просто изрече:

– Спрете, моля ви, и сядайте или ще си помисля, че всички в тази зала просто се подмазвате и ще изгубя уважението си към вас.

Последното го изрече един вид като шега. Това накара служителите му да заемат местата си. Никой в ЦРУ не искаше да изглежда като лизач на задници, макар мястото да беше пълно с такива като във всяка друга бюрократична структура, че и повече.

– Пожелах да се срещна с всички вас в края на първата ми седмица като директор, преди да забравя защо приех поста.

Сега ще чуете истинската версия на онова, което мисля, преди да бъда повлечен от течението. Така че си водете бележки, ако желаете. Кажете на пенсионираните си приятели да се обадят на „Вашингтон Поуст“. Между другото, знам кои са информаторите тук, особено ти, Джим.

Греъм посочи към Джим Дънкан, шефа на подразделението в Африка от Службата за прикритие, който беше виден клюкар според началник-щаба Бок. Това накара хората, които познаваха Дънкан, да се засмеят, че дори и тези, които не го познаваха, беше толкова неочаквано да го нарече по този начин. Служителите на агенцията бяха ужасни клюкари, особено когато не харесваха някой нов директор. Изтърбушваха го докрай, парче по парче, и вече бяха започнали с Уебър.

– Нека започна, като заявя честно онова, което всички в тази зала знаят. Има нещо много нередно в ЦРУ Бившият ни директор е разследван. Много от служителите на агенцията са свидетелствали пред голямото жури. Дори собствените ни адвокати си наемат адвокати. Моралът е под всякаква критика. Чух, че операциите ни в някои части на света са спрени изцяло. Единственото нещо, което ни поддържа живи, ми казаха някои хора, са нашите „Информационни операции“, но това не ни е от особена помощ.

Президентът ме помоли да оправя кашата - продължи Уебър. - Ще започна, като ви споделя какво му казах. Отвърнах му, че не съм сигурен, че ще мога.

Последваха няколко измърморвания сред присъстващите. Хората изглеждаха озадачени. Бяха свикнали с оптимистичната реторика на предшествениците на този пост, обвита в няколко глупави шеги, но не и да бъдат попарени по този начин.

– Всички знаете, че получих работата, защото казах „не“ на разузнаването. Осъзнавам, че това е странно, и доста от вас се съмняват в мен. Президентът обаче хареса онова, което говорех, и когато му казах, че ЦРУ е заседнало в миналото, той хареса и това. Така че, колкото и неудобно да се чувстват много от вас с един външен директор, трябва да ви кажа: „Преживейте го, моля!“ Получих поста и заповеди от президента да направя промени. Ако смятате, че можете да работите с мен, чудесно. Ако ли не, има безброй приятни работни места извън ЦРУ, за които може би искате да се поинтересувате.

Това накара голяма част от присъстващите да се разшумят. Тези хора бяха правителствени служители. Самата идея, че могат да изгубят работата си, беше ерес. Уебър вдигна ръка, за да ги накара да замълчат.

– Много от вас ще кажат, че вината не е ваша. И, да, истина е, че на агенцията се гледа с лошо око във Вашингтон. Единственото нещо, с което либерали и консерватори са съгласни в днешно време, е, че не харесват ЦРУ Но това е част от работата на агенцията, нали, да поема критиките на политиците? Ако хората искат да кажат нещо мило, могат да го кажат за Държавния департамент и Пентагона. Прав ли съм? Мисля, че съм.

Накъде беше поел с подобни приказки? Нервната тишина наоколо му подсказа, че слушателите му нямаха представа.

– Не, проблемът на ЦРУ не е незаслужената вина. Проблемът е заслужената вина. От това, което видях и чух, пре- калено голяма част от работата ни е посредствена. Почти не се осъществява истинско разузнаване, защото служителите са прекалено заети да укрият миналото и да избегнат разследване от Конгреса. Все едно работим в компания, която губи пари. Не е забавно. При предишното ръководство хората така са ненавиждали организацията, че буквално са я разкъсвали. Толкова зле е било. Опустошавали са собственото си работно място.

Няколко души започнаха да ръкопляскат, защото не знаеха какво друго да сторят, но бързо спряха. Директорът млъкна и остави тишината да се възцари, докато не стана неловка и хората започнаха да се поместват неспокойно в местата си, каквато точно беше целта му.

– Президентът ми каза, че имаме морален проблем и че задачата ми е да го оправя. Но с цялото ми уважение към всеки в залата, който е от Белия дом, това не е точно така. ЦРУ няма морален проблем, ЦРУ има проблем с производителността. Лошият морал е само симптом. Заболяването е друго. И от това, което чух, то се разпростира от доста дълго време. Сега въпросът е защо ЦРУ има проблем с производителността? Защо много от нещата, с които агенцията се занимава, свършват зле? Ирак, Афганистан, Египет, Сирия. Как можете да работите по- добре за политиците... но, не, забравете ги за момент... как можете да работите по-добре за себе си?

– Като убием повече лоши - разнесе се един глас от задните редове.

– О, много добре - отвърна Уебър, без да се замисля. - Нека превърнем агенцията в организация на паравоенни^[39] убийци на пълно работно време. Да се откажем от шпионажа и да започнем да трепем хора двадесет и четири часа в денонощието. Съжалявам, приятели, но това също е част от проблема. Ние сме разузнавателна агенция, а не корпорация „Убийци“. От нас се иска да събираме секретна информация, която може да защити страната, а не да се превръщаме в стрелци.

– Какъв е вашият отговор, господин директор? - попита Пингрей от първия ред. - Как предлагате да върнем агенцията в правилния път? Всички чакаме вашето предложение.

Пингрей беше спретнат мъж - нисък, плешив, с кръгло лице. Зададе въпроса добронамерено, с гласа на човек, който знаеше с колко трудности щеше да се сблъска новият директор, макар самият той още да не знаеше. Уебър обаче не го разбра. Той се хвърли на въпроса.

– Отговорът е същият като във всяка друга западаща организация. Трябва да се открие проблемът. След това да се повишат кадърните хора, които могат да се справят с него, и да се уволнят онези, които не могат. Какъв е смисълът да приемеш работата иначе? Не само аз като директор, а всички вие: защо да работим за тази ненавиждана от хората, нископлатена организация - освен да свършим добра работа и да получим необходимото уважение за нея?

С риск да прозвуча нескромно - продължи Уебър, - нека ви споделя нещо: знам как да оправя организации, които са западнали. Цял живот това правя. Но процесът е поетапен. Трябва сами да искате да станете по-добри. Трябва да признаете пред себе си, че ако не се промените, с вас е свършено. За ЦРУ миналото е като наркотик. Налага се да се откажете.

Ето това е краят на моята реч. Обещавам ви обаче, че ще чуете още много от мен. И ви моля, не ръкопляскайте, защото така ще разбера, че не сте чули и дума от онова, което ви казах. Някакви въпроси?

Въздухът като че ли беше напуснал залата. За един момент никой нито проговори, нито помръдна.

- Никой ли няма? - Директорът огледа аудиторията. - Когато сритате някое старо куче, то поне ръмжи. Хайде, хора.

Няколко ръце бяха вдигнати. Служителите зададоха обичайни въпроси относно замразяването на заплатите, отпуските и обезщетенията, на които Уебър каза, че отдел „Човешки ресурси“ биха отговорили по-добре от него. Някой го попита за мнението му за „целенасочените убийства“, което беше евфемизъм за дроновете^[40]. Отговори, че е прекалено рано, за да има подобно мнение, и да го питат отново след месец. Един човек го похвали за искрените му думи с хладно ръкопляскане. Никой не беше готов да му се противопостави на забележката за производителността, защото повечето от тях знаеха, че е прав. Работеха за една западнала организация, която той беше казал, че ще оправи. Надяваха се да извади агенцията от калта, дори и онези, които го ненавиждаха.

Докато Уебър напускаше купола, беше налегнала студена тишина, също като на погребение, след която последваха тихи разговори, преминаващи към ропот, когато излезе от помещението. Хората се питаха дали наистина мислеше това, което говореше, дали всичко се случваше, или бяха просто глупости, дали новият директор беше решил да рита задници както никой преди него.

* * *

Уебър вървеше по мраморния под към фоайето. Сградата на ЦРУ беше построена по бруталистично модерния стил на шейсетте години на миналия век, в който отсъстваше всякаква орнаментика. Нямаше никакви фрески или картини, само звездите по стените, които отбелязваха загиналите по време на служба служители, и празното място, на което се намираше статуята на Донован.

Докато Уебър минаваше покрай входната врата, където служителите се чекираха всяка сутрин, погледът му се спря на един знак до бюрото на охраната. Той изброяваше всички неща, забранени при влизане в сградата:

„Експлозиви и запалителни устройства, животни, с изключение на кучета водачи, дистрибуция на рекламни листовки, смущаващо поведение, хазарт “.

Виждаше този предупредителен знак всеки ден през тази седмица, докато се движеше из сградата. Обърна се към масивната, спокойна фигура на Бок, която вървеше до него.

– Този знак е нелеп - заяви директорът.

– Кое точно, сър?

– „Хазарт“ и „Смущаващо поведение“? Смятах, че шпионите с това си изкарват прехраната. А и „Дистрибуция на рекламни листовки“? Това въобще случвало ли се е тук? Кога за последно някой ти даде листовка, Сандра? Изглеждаме като пълни идиоти с този малоумен знак, който посетителите виждат.

– Просто сте в лошо настроение, сър. - Това беше първият път, в който Бок се отнесе малко неуважително.

Уебър се засмя.

– Може и така да е, но съм прав за знака. Глупав е. Отърви се от него.

На следващия ден вече го нямаше.

8. Вашингтон

Висшият състав се събра в конферентната зала срещу офиса на директора малко преди пет. Хората се опитваха да не говорят за речта на шефа си, но обстановката беше напрегната и тежка и те се въртяха в столовете си или си наливаха чаши вода. Помещението беше някак си антисептично и безлично, както можеше да бъде само една правителствена зала за срещи: огромна стъклена маса, големи кожени кресла, телевизионни монитори за вече неизбежните видеотелефонни разговори. Уебър закъсня с няколко минути и хората вече гледаха часовниците си, когато Сандра Бок пристигна и заяви, че директорът иска всички да отидат в офиса му.

В интерес на истината кабинетът му не беше достатъчно голям, за да побере групата. Хората трябваше да се разположат по трима на канапе, а останалите да седнат на облегалките на столовете. На Греъм така повече му харесваше, пренаселено и неофициално. Дръпна един от столовете до голямото си дъбово бюро и седна в него. Все още изглеждаше прекадено млад за работата: беше слаб, строен, с тен от Западното крайбрежие и това русокосо бебешко лице, което изглеждаше странно за мъж на средна възраст.

Огледа групата: в средата беше Бийзли, шефът на Службата за прикритие, в един от своите елегантни английски костюми, шити по поръчка, и риза „Търнбул & Асер“ на сини райета и чисто бяла яка, която подчертаваше красивото му чернокожо лице. Мъжът погледна към новия директор и поклати глава.

- Голяма реч изнесохте в купола, господин директор. Пфу! Направо ме сразихте. Прииска ми се да извърша самоубийство, но това не е мой проблем, нали?

– Да - отвърна Уебър.

До Бийзли се намираше Рут Савин, главната съветничка. Тя беше красива жена със смолисточерна коса и тъмни средиземноморски черти, които я открояваха сред мормони, католици и поизчезващите БАСП^[41], които продължаваха да смятат, че агенцията е тяхна. Жената беше постъпила на служба преди около десет години, след кратък престой като директор „Човешки ресурси“ в Комисията по разузнаване към Сената, и беше оформила правната рамка на всяко едно парченце секретна информация, откакто беше пристигнала.

Ръководителите на други дирекции се настаниха наоколо: Лумис Брейдън, топ анализатор и заместник-директор за разузнаването, който беше известен като ЗДР, Марша Клайн, която ръководеше „Поддръжка“, Том Ейвъри - шефът на „Наука и технологии“. Това бяха хората, които в миналото биха били известни като барони, но сега бяха по-скоро уредници.

Настрани от този затворен кръг стоеше аскетичната фигура на Джеймс Морис, директорът на „Информационни операции“. Обичайното му облекло, тениска и ленено сако, сигнализираше, че мъжът е на различна възраст от останалите, с различен темперамент и редица други качества. Той държеше едната си ръка зад гърба си, така че да не се вижда, и превърташе една монета между пръстите си, както правеха понякога фокусни- ците.

Уебър тъкмо щеше да започне срещата, но вратата се отвори и през нея мина огромен мъж, облечен в костюм от три части, със златна верижка на часовник, която се подаваше от джоба на жилетката му. Държеше в ръка кафява федора, която носеше навън. На ръката му беше закрепен чадър. Човекът беше с кръгло лице и с късо подстригана коса, имаше навика, дори когато нахлуваше в някоя стая непоканен, да гледа над очилата си, като по този начин веждите му винаги заемаха въпросително изражение.

– Здравей, Сирил - поздрави го Греъм. - Радвам се, че успя да дойдеш.

– Как я карате - отвърна сърдечно Сирил Хофман и размаха шапката си. Хората му направиха място на голямото канапе. Хофман намести сакото си така, че да не седне върху него, също като концертиращ пианист, който сядаше зад пианото си.

В последната минута Уебър беше решил да покани Хофман, директора на националното разузнаване. По-скоро беше инстинкт за самосъхранение да желае този човек в своята палатка, докато решаваше първия си реален проблем. Също така уважаваше мнението на Хофман. Директорът на националното разузнаване беше в общността на разузнаването през целия си живот. Той беше най-близкото нещо до постоянен заместник- министър относно разузнаването. Имаше много малко тайни, които той не знаеше, и съвсем малко каши, на които не беше помогнал да се оправят.

Греъм прочисти гърлото си. Беше нервен, но само за момент.

– Имаме проблем - започна той. - Този проблем се появи преди няколко часа. Някои от вас вече видяха каблограмите, но за онези, които не са, нека обясня какво точно се случи. Днес в Хамбург, Германия, млад мъж е влязъл в консулството и е поискал да се срещне с мен лично, с новия директор. Казал на шефката на подразделението, че имаме пробив в сигурността си. Той е хакер, или поне твърди, че е такъв, така че не го е обяснил по този начин. Казал е, че сме хакнати. Казал е, че имената на нашите служители в Германия и Швейцария са разкрити и е разполагал със списък, за да го докаже. Не се съгласил да остане в една от секретните ни квартири, както му предложила шефката на подразделението, защото смятал, че информацията ни не е защитена.

Уебър погледна към Бок, която стоеше неподвижно като метален стълб.

– Това ли е в общи линии, Сандра?

– Да, сър - отвърна жената.

– След като обмислих ситуацията, реших да изпратя Джеймс Морис, директора на „Информационни операции“, в Хамбург, за да помага на шефката на подразделението в изтеглянето и разпитването на обекта.

Всички погледи в помещението се обърнаха към обикновено облечения млад мъж, който стоеше настрани от канапетата. Морис си беше спечелил неприязънта на някои от колегите си през последните няколко години заради това, че упражняваше властта си. Сега получаваше онова, което се смяташе за повишение на бойното поле от новия директор.

– Отговорността е голяма - отбеляза Греъм. - Предполагам, че подобно решение е необичайно. Моят инстинкт обаче ми подсказва, че човекът, който се занимава с хакерските въпроси в агенцията, трябва да е готов да се потопи в това дълбоко море, и човекът, който отговаря на това описание, е Джеймс Морис. Ърл Бийзли любезно се съгласи да помогне на Морис с подробностите. Благодаря ти за това, Ърл.

– Аз просто работя тук - отвърна бавно Бийзли. - Правя онова, което ми нареди шефът.

Мъжът остави думите му да висят във въздуха, мълчалив упрек, след което смекчи тона:

– Не е лудост. Директорът на ЦИО трябва да участва по- често в операциите. Говорим това от години насам. Е, мамка му, сега ще го направим наистина.

Уебър кимна в знак на благодарност. Бийзли беше добър политик освен всичко останало. Сирил Хофман наблюдаваше чернокожия мъж от мястото си на канапето с искрено забавление. Очевидно се съмняваше, че шефът на Службата за прикритие беше напълно искрен.

Греъм се обърна към Морис:

– Джеймс, защо не обясниш на всички ни какво смяташ да правиш.

– Никой не ме нарича Джеймс, господин директор. Всички в службата ми викат Поунзор. Дори и хората на седмия етаж.

– Аз ще се придържам към Джеймс - отвърна Уебър. - Обясни плана си.

Морис намести очилата си и направи крачка към центъра на кръга. За един странен човек, за един „нърд“, както се казваше разговорно, също така имаше присъствие и артистичност.

– Добрата новина за хакерите е, че те също могат да бъдат хакнати. Предвид онова, което посетителят в Хамбург е казал на шефката на подразделението тази сутрин, имаме много добра идея кой е бил той и кои са кръговете, в които се движи. Той е свързан с група руски хакери, които започнаха с измами с кредитни карти преди десетина години, крадяха данните на хората и си купуваха скъпи неща с тях. След това се захванаха с по-големи измами: източването на банкови сметки, хазартни сайтове, всичко, от което можеха да се откраднат пари. Но вече не са просто измамници. Сега са движение.

– Какво означава това? - попита Бийзли, който не вярваше в такива неща.

Очите на Морис святкаха зад стъклата на очилата му. Това беше частта, която му беше най-ясна.

– Мотивирани са. Мразят властите. И за да съм по-точен, мразят нас, ЦРУ

– Всички мразят ЦРУ - отбеляза Бийзли. - Какво ново?

Морис продължи да обяснява, като не обърна внимание на чернокожия мъж, и погледна към Уебър.

– Утре летя за Германия. Директорът ми зае самолета си. Ще работя заедно с шефката на подразделението. Предполага се, че посетителят ще се върне в консулството в понеделник сутринта, но ние ще се опитаме да го намерим преди това. Открием ли го, ще го приберем. Ще ми се изтеглянето му да е под формата на инсценировка на смъртта му: автомобилна катастрофа, така ще стане най-лесно. Не искаме тези хора да научават, че едно от хлапетата им се е отклонило и е дошло при нас.

– Знаете ли какво си мисля? - попита Бийзли. Гласът му беше спаднал с цяла октава до заплашително нисък бас. - Мисля, че трябва да ги пре... е... бем.

Блек Джек беше възпитаник на „Принстън“, както и на частно училище преди него, но определено беше навътре с уличния жаргон.

Морис намести очилата си. Изпитваше затруднения да поправя Бийзли.

– Тези хакери може и да изглеждат смешни с всичките си татуировки и заострени прически, но всъщност са сериозни хора. Разполагат с оръжия. Отвръщат на ударите. Затова трябва да намерим този млад мъж възможно най-скоро. След това... е, след това можете да им прережете гърлата, ако желаете. Но според мен ще е по-умно, ако влезем в компютърната им мрежа.

Хората наоколо кимнаха. Никой от присъстващите не беше чувал Морис да говори за прерязване на гърла или да си представи, че той е човек, който си мисли подобни неща, но в крайна сметка играеше ролята, която директорът му беше възложил.

– Защо някакви хакери биха се занимавали с ЦРУ? - попита Рут Савин. - Това не е ли пробив? - Главната съветничка не беше проговорила досега. Обикновено беше само наблюдател и писар на срещи като тази, но обичаше да задава неудобни въпроси.

Уебър погледна към Морис, който остана мълчалив. Младият мъж не отговаряше на въпроси, ако не разполагаше с отговори за тях.

– За друго правителство ли работят? - пресира Савин.

Директорът погледна отново към своя шеф на „Информационни операции“, но високият му служител остана мълчалив.

– Мисля, че не знаем - отвърна Греъм. - Затова трябва да изведем този младеж от Германия и да разберем какво знае.

– Трябва да внимаваме в начина си на проникване в тези групи - отбеляза Савин. - На Бийзли му беше наредено да стои настрана от „Уикилийкс“ и приятелите им. Има голяма вероятност нещата да се скапят, ако нещо излезе на повърхността.

– Ще бъда внимателен - обеща Морис. - Но се налага да си създадем източници.

Много глави закимаха в съгласие, дори и тази на Бийзли.

Из помещението се разнесе шумолене, докато Сирил Хоф- ман се наместваше в мястото си. Мъжът не беше казал дума досега. Стоеше мирно и кротко на канапето със сключени пръсти на ръцете и слушаше дискусията. Сирил беше огромен и още по-огромното му сако го покриваше като пелерина.

– Може ли да кажа нещо? - попита Хофман и погледна към Уебър.

– Моля. Искам да знам мнението ти за всичко това.

– Чувствам се зле заради онова, което ти се е изсипало на главата, Греъм - започна мъжът. - Какъв подарък за добре дошъл само. Това ми напомня за встъпителните ноти на Петата симфония на Бетовен: има кресчендо точно в началото и цял оркестър, който свири зад него. Въпреки това всички помнят само тези няколко начални ноти.

– Не си падам много по класическата музика - призна си Уебър.

– Никой не е съвършен, господин директор. Сега ме питаш какво мисля за цялата тази работа в Хамбург, така че ще ти споделя. Ще си позволя да цитирам уместните думи на Талейран^[42]: „Човек може да направи всичко с един щик, освен да седне на него.“

– Какво значи това?

– Означава, че трябва да отвърнеш, но внимателно. Или става въпрос за огромен проблем, който заплашва комуникациите на агенцията, или за малък проблем, създаден от млад мъж в Германия, който си пада по странни идеи. За съжаление не знаеш кое от двете е правилното. Така че трябва да се браниш от най-лошото, без да нараниш самия себе си, докато го правиш.

– Прости ми глупавия въпрос, но какво би казал Талейран за оперативната сигурност?

– Третирай ситуацията като пробив в системата. Смени криптиращите ключове. Прочисти базите в Германия и Швейцария. Направи оценка на щетите на служителите, които са били разкрити. Кого са вербували? Кои операции са били компрометирани? Бийзли може да провери всичко това. Оценката на щетите е един от неговите специалитети.

Хофман погледна към чернокожия мъж, с който работеха заедно вече близо две десетилетия. Бийзли кимна.

– Добре - съгласи се Уебър. - Какво друго?

– Заинтересован съм от плана ти да възложиш случая на младия ни колега, господин Поунзор. Това е нещо необичайно. - Хофман погледна към Морис снизходително.

– Това означава ли, че смяташ решението ми за грешка? - попита директорът.

– Не задължително. Но посланието е ясно: ти си агентът на промените! Така че ето една промяна точно на старта: възлагаш един чувствителен проблем на един млад мъж, който разполага с „правилното нещо“. Това заявява на служителите ти, че си нов човек, че си държиш на думата. Браво за това!

Хофман запляска едва доловимо с ръце, пляс-пляс-пляс.

– Благодаря ти - отвърна Уебър с ясното съзнание, че току- що шефът на цялото разузнаване му даде власт и възможност да се самоунищожи.

Сирил Хофман беше невиждано интелигентен човек. Беше ексцентрична, артистична фигура - говореше се, че е гей, но за подобен многопластов човек всяко определение би било неуместно. Той беше ученик на оперите на Филип Глас и на историята за италианските градове-държави, беше аматьор поет и челист, беше мъж на много неща. Тази невероятна фигура беше оцеляла в агенцията и в крайна сметка беше повишена до поста директор на националното разузнаване, защото разбираше естеството на властта в тайната бюрокрация. Почти всички в американското правителство му дължаха услуга. Вчужбина разполагаше с редица свои канали с ръководителите на над десет чужди шпионски служби. Освен всичко това Хофман беше наясно, че единадесетата заповед за шпионите се състоеше в думите на лорд Палмерстън^[43]: „Не се оставяй да те хванат.“

Уебър пое въжето на командването, което Сирил му беше подал. Помоли Бийзли да обобщи мерките за ограничаване на щетите, които щеше да сподели и с Бюрото за европейски и евразийски въпроси, а Морис да повтори отново онова, което знаеха за посетителя и средата, от която произхождаше.

– Има ли други въпроси? - попита Греъм, когато рецитациите приключиха. - Това е първият ми петък на служба, така че да напускаме палубата.

– Трябва да разпишете някои операционни документи - каза Бийзли. - Комисията за специални дейности изпрати пет операции до офиса на главната съветничка. Рут разреши всички. Свързани са с интернет. Можете да ги разпишете сега или някой друг път.

– Давай ги. Да намаляваме купчинката. Какво имаш?

Бийзли взе пет тънки папки от Савин и ги подаде на директора. Чисто белият маншет на ризата „Лондон“ се подаде от синия му костюм.

– Както казах, само пет документа са. Два са за назначения под прикритие, два са за прехвърляне на служители и един е за повишаване на нивото на достъп.

– Включват ли американски корпорации? - попита Уебър. Беше свикнал да е от другия край на операции като тези.

– Да, сър - отвърна Бийзли. - За интегрирането на наш агент трябва да поработим върху някои социални мрежи и търсачки, за да предпазим легендите^[44] си. Действаме зад граница, където се съобразяваме със съществуващите власти и правомощия.

Блек Джек говореше бързо. Уебър го прекъсна. Това беше неговата сбирка и искаше той да я води.

– Така ли е? - попита Савин директорът. - Наистина ли всичко е законно?

– Да, сър. Отговаря на съществуващата ни програма за защита на самоличността и с Изпълнителна заповед 12333 след промяната.

– Компаниите досещат ли се какво се случва?

– Не във всички случаи - отвърна жената.

– Какво означава това?

– Означава, че някои от тях разполагат с персонал, който е работил в правителството и има необходимото ниво на сигурност, и е наясно с процедурите ни.

– Споделят ли информацията с шефовете си?

– Когато им е угодно. В много случаи изпълнителните директори са информирани за начина ни на работа и впоследствие се досещат, да. Сам знаете това от предишния си начин на живот.

– Точно затова се чувствам неспокоен - отвърна Уебър. - Значи си говорите с приятелски настроените директори, а с не толкова приятелските - не.

– Да, сър.

– Но това се случва в чужбина, така че защо ли да ни пука, щом според чл. 50 можем да правим каквото си пожелаем - каза Уебър, все едно четеше от учебник по право.

– Горе-долу - съгласи се Бийзли, в очите му се забелязваше блясък.

– Дай ми документите да ги прегледам по-обстойно - каза Греъм. - Двамата с Рут ще седнем и ще прегледаме правилата.

Хората в помещението взеха да се споглеждат. Директорите не оспорваха одобренията за операциите, които вече бяха одобрени от главната съветничка.

– Да продължим нататък - настоя Уебър. - Какво ще кажеш за прехвърлянето на служителите? Какво означава това?

– Имаме две молби - обясни Бийзли. - За промяна на данни от ретина в Дубай за пътуващ служител, който вече е минавал транзит през това място под друга самоличност, и за промяна на отпечатъци в база данни в Русия, същата причина.

– Какво ще стане, ако ни хванат?

– Няма да успеят - обади се глас зад гърбовете им. Това беше Морис, който продължаваше да стои встрани от канапето. - Методите ни са добри. Софтуерът ни за изменения изтрива следите си, когато променя информацията. Невидими сме и на влизане, и на излизане.

Морис като че ли засияваше, когато заговореше по технически въпроси. Това беше част от неговата странна, почти плашеща самоувереност.

Уебър взе последната папка, на която пишеше „Информационни операции и глобална финансова пазарна интеграция“.

– Това ми изглежда съмнително - каза директорът. - Какво е, Ърл?

– Питайте Морис - отвърна Бийзли. - Тази операция ще се води от неговата къща.

Джеймс погледна засрамен към пода.

– За да съм пределно ясен, това не беше моя идея, но ще се използват ресурсите на ЦИО. В основни линии е разрешение за събиране на икономическа информация чрез интернет.

– Защо изобщо се занимаваме с това? Мислех си, че сме оставили подобни неща на французите и китайците.

– Пазарите са... изнервени - обясни Морис. - Всички са уплашени. Така че... неизбежно е, хората хакват бази с данни на други хора и пазарни платформи. Инсталират бийкъни^[45], които са готови да променят нули и единици, ако се наложи.

– Защо да е неизбежно?

Морис изгледа директора иззад черните си очила. Опитваше се да го разчете.

– Защото, господин директор, ако хората могат да си играят игрички с всяка система, те ще го правят. Това е спорт за младите. Те обичат да нападат системи просто за да докажат колко са глупави другите хора. Директор Янковски смяташе, че трябва да сме подготвени.

– Него вече го няма - напомни Уебър. - Какво ще правим ние? Променяме ли данните на другите хора? Проникваме ли в техните „бази данни и пазарни платформи“?

Рут Савин, главната съветничка, отговори, преди някой друг да беше успял да го стори.

– Не събираме информация в полза на американските компании - обясни тя.

– Това някаква формална забрана ли е? - попита Уебър.

В помещението настъпи неловка тишина. Повечето погледи се насочиха към най-висшия по ранг от присъстващите, а именно Сирил Хофман.

– Сега ли е времето за пълен обзор? - въздъхна той и погледна часовника на златна верижка. - Сигурен съм, че можете да поговорите по темата някой друг път. Господин Морис има някои неща за вършене и самолет за хващане утре сутринта.

Савин се сепна от думите на директора на националното разузнаване. Тя посегна към папките, които Греъм държеше, но той ги дръпна назад.

– Искам да прочета малките букви - обясни той.

– Разбира се, сър. Ще насрочим час в читалнята.

– Ами ако искам да ги прочета сега.

– Практиката изисква оперативните документи да се връщат в края на срещите. Те са обект на специален контрол от страна на Комисията за специални дейности. Желаете ли да промените тези процедури, директоре?

Уебър погледна към Хофман, чиито ъгълчета на устата бяха леко изкривени надолу в смръщена гримаса.

– Оставете процедурите непроменени - отвърна директорът. - Ще насрочим час за четене.

– Благодаря ви, сър - каза Савин.

– Ще искам да прочета и старите файлове, за да преценя информацията за операциите, които са били одобрени преди и са в архива.

Рут погледна към Хофман, чието изражение на лицето беше каменно. Мълчанието им ядоса Уебър.

– Хей, приятели, хайде да сме наясно. Няма да остана на тази работа, ако не мога да чета файловете. Няма начин. Ще се обадя на президента. Може да намери някой друг.

Хофман сбръчка устни. Той не обичаше публичните прояви, както не обичаше и хора, които заемаха една длъжност от една седмица, да заплашват, че ще напуснат. Почти нищо не се изписа обаче на това кръгло, спокойно лице.

– Разбира се, това може да се промени - отвърна спокойно той, като премерваше всяка своя дума. - Рут, направи каквото е необходимо, за да получи директорът нужната документация.

Хофман се поклони съвсем леко към Греъм Уебър. На лицето му се беше изписало любезно изражение, истинска маска на сърдечност.

– Искам да повторя, добре дошъл, господин директор - каза той и протегна ръка. - Зае се с изключително сериозна работа. Не искам да се провалиш.

Това беше израз на доверие, ако се направеше разбор на думите, но Уебър усети, че е изключително близо до създаването на враг. Хвана Хофман за лакътя, както правеха хората, когато имаха намерение да излязат от помещението.

– Благодаря ти - каза Греъм.

* * *

- Мисля, че трябва да остана за няколко думи насаме - предложи Хофман, когато всички останали напуснаха помещението. Мъжът отиде до вратата и я затвори.

Двамата мъже седнаха един срещу друг. Представляваха интересна картинка: единият беше огромен и официален, а другият стегнат и неформален. Също така представляваха съпоставка между две поколения и култури: старата, която идваше от минало, което въпреки настоящите трудности имаше своето място и тежест в историята, а новата предлагаше едно несигурно бъдеще, в което щеше да има нови възможности и проблеми.

Първи заговори Хофман. Насаме се държеше доста по- приятелски, вече не играеше роля.

– Наистина трябва да си много внимателен, знаеш това - каза той. - Всички разбираме, че светът трябва да се промени. Подкрепих решението на президента да те назначи, защото знаех, че се нуждаем от ново начало. Но ако дърпаш прекалено силно нишката, ще осъзнаеш, че не е останало нищо от пуловера.

Уебър кимна. Нуждаеше се от помощта на Хофман, но не знаеше как да я получи, без да направи компромис с целите си.

– Не желая да плаша хората, Сирил, особено теб. Но ако не ги уплашиш малко в началото, няма да те взимат на сериозно. Трябва да започнем отначало и да кажем на тези хора, че могат да се справят по-добре. Иначе ще заседнем на едно място.

– Да, да. - Хофман се усмихна. - Знам на какво ви учат в „Харвард“. Но тук нещата са различни. Сега си отговорен за сигурността на страната си. Светът е много опасно място тези дни и благодарение на нашите приятели, информаторите, АНС и ЦРУ са изгубили способността си да следят някои от най- опасните хора. Това не е правителствена пропаганда, а просто факт. Информаторите отнеха най-ценните ни тайни и ги разкриха пред целия свят. Програмите, които бяха компрометирани, струваха милиарди долари. Хора дадоха животите си, за да защитят тези тайни, а сега ги има във всички вестници.

– Вероятно ме обвиняваш за отварянето на шлюза - отвърна Уебър. - Повечето от новите ми колеги го правят. Но трябва да разбереш: опитвам се да направя страната ни по-силна, а не по-слаба.

– Разбира се, че е така. И никой не те вини за нищо. Но трябва да обмислиш какво ще се случи, ако страната бъде атакувана отново, и дали ще се гордееш с действията си. Това е всичко.

Хофман се изправи. Беше изнесъл речта си и сега беше време да си върви. Уебър обаче имаше още един въпрос.

– Правилно ли постъпвам, като изпращам Морис в Германия? - попита той.

– Вероятно. Морис е полезен млад мъж. Дадохме му някои специални правомощия през изминалата година и той се оказа доста креативен. Внимавай обаче с него. Не е от твоята генерация, нито от моята. Може би не го разбираме напълно.

Хофман протегна ръката си още веднъж. Уебър я стисна.

– Благодаря ти за помощта - каза той.

– Аз не помагам! Просто отбелязвам. Ако някога наистина се нуждаеш от помощта ми, тя определено е на разположение. Но това би било много злополучно, защото ще означава, че си се провалил.

Хофман се обърна и излезе през вратата. Уебър се върна на бюрото си. Нощта се беше спуснала от момента, в който беше започнала срещата на висшия персонал. Паркоместата долу се освобождаваха едно по едно, а в реката се отразяваха светлините от цивилния свят, който служителите на агенцията наричаха „центъра“.

* * *

В Хамбург Сандовал чакаше отговор в консулството, до- като не наближи полунощ при нея и краят на работния ден в Централното управление. Яде картофен чипс, пи диетични безалкохолни от вендинг машината и се опита да се подготви за всички въпроси, които можеха да и зададат от седмия етаж относно първия и голям случай. В своето нервно състояние изяде три пакета с чипс. В полунощ все още нямаше отговор и тя си поръча пица от местната пицария „При Джоуи“.

Сандовал получи отговор от Вашингтон малко преди два сутринта, събота, хамбургско време. Съобщението я информираше, че случаят ще се води от Джеймс Морис, директор на Центъра за информационни операции, който ще пристигне в Германия събота сутринта.

– Тези копелета - промърмори си под носа Сандовал, кога- то прочете написаното. От централата бяха решили, че латино момичето няма да успее да се справи, така че пращаха някакъв англоговорещ мъж, шеф на едно от разклоненията на агенцията. Натрупаната за цяло десетилетие в служба на ЦРУ неувереност я заля в този миг: тя беше просто една фасада, реклама за работното си място и малко разнообразие; даваха и задачи, но и нямаха доверие.

Сандовал прекара известно време в размишление, след което се обади на центъра по сигурната линия и помоли да бъде свързана с Джеймс Морис от „Информационни операции“. За около минута не се чуваше нищо и след това от другата страна се разнесе равен мъжки глас.

– Морис слуша - обяви той.

– Взимате ми случая - студено заяви Сандовал.

– Без театралничене, ако обичате. Такава ни е работата.

– Моля? Не театралнича, просто съм бясна. Това е моят посетител и моят случай. Защо ме освобождават?

– Съжалявам за това. Нищо лично. Но сега случаят е на ЦИО и информацията е поверителна. Има някои подробности, които не влизат в правомощията ви.

– Съобщението ми беше изпратено лично до директора - ледено отвърна жената. - Как така се озова във вашите ръце?

– Защото директорът ми възложи случая.

– Какво ще стане, ако се възпротивя? Ако се оплача на моя шеф? Очевидно е, че става въпрос за сексизъм. Момичето има случай, който и е взет от момчето. Това са глупости.

- Оплачете се на когото пожелаете. В крайна сметка ще загубите. Ще го изведа от Германия със самолета на директора. Такива са заповедите. Ако това ви се струва нечестно, можете да се оплачете на главния инспектор. Няма проблем. Пристигам в събота сутринта. Но моля да разберете: не съм ви враг.

9. Хамбург

Джеймс Морис беше самотник, що се отнасяше до операциите. Вероятно това беше така заради всички онези години в младостта му, които прекарваше сам пред компютъра и предеше своите нишки код, които пращаше по целия свят. Беше самотно занимание и караше човек да започне живот вътре в себе си. Морис се занимаваше с подробностите по операцията през един таблет, който техниците бяха свързали със системата на агенцията и който се синхронизираше с нея на всеки шестдесет секунди. Тъй като беше изключително бърз с пръстите си и можеше да пише почти толкова бързо, колкото мислеше, постоянно изпращаше задачи, директиви и обновления на персонала си в квартирата на ЦИО. Държеше информацията за операциите в чужбина в различни отделения, до които имаше специален достъп, за да не може никой да си състави цялостната картина.

Това беше тайната на мощта, която Морис си беше създал в Центъра за информационни операции: правеше неща, които другите не можеха дори и да си представят, и организираше операции на места, които преди това бяха празно пространство, като използваше големите си правомощия и оставаше в сянката между ЦРУ и АНС.

Когато Морис напусна директорския офис късно този следобед, започна да събира екипа, който щеше да му е необходим в Хамбург. Не поиска помощ от Бийзли или от Бюрото за европейски и евразийски въпроси. Планирането продължи до късно в петъчната вечер и чак до събота сутринта. Не му беше хрумнало да прегледа плановете си със Сандовал, служителката в Хамбург, която се беше срещнала с Рудолф Биел, когато влязъл през вратата на консулството. Тя работеше за Бийзли. Не беше негов проблем.

Морис предимно преживяваше на зърнени закуски „Кап’тан Хруско“, докато беше на път. Ядеше ги с мляко, с вода, чисти, превърнати в десертчета. Основната причина беше, че харесваше вкуса им, но също така и заради хакерския култ към „Кап’тан Хруско”; едно време хакерите бяха използвали безплатните свирки в кутиите, които произвеждаха звук на честота 2600 херца, за да лъжат телефонните апарати и да провеждат безплатни разговори. Смачка една кутия от зърнената закуска, докато летеше събота вечерта на самолета на директора, и я прокара с коктейл от бърбън и диетична джинджифилова бира.

Планът за бягство, който Морис беше разработил, беше истинско магическо представление. Когато швейцарецът пристигнеше в консулството в понеделник сутринта, Джеймс и техниците му щяха да го преобразят, като му сменят цвета на косата и дрехите - след това щяха да го изведат от консулството до място, близо до летището, северно от града, където щеше да ги очаква самолет. Един паравоенен офицер, зает на Морис за случая, с бръсната глава и в дрехи, които да наподобяват тези на Биел, щеше да наеме кола, като използва неговото име и шофьорска книжка. На магистрала Е22, близо до холандската граница, колата щеше да избухне и така да унищожи всичко в нея. В превозното средство щяха да бъдат оставени частици от ДНК-то на Биел, които полицията да открие; коса, нокти, кожа, достатъчни, за да се идентифицира жертвата.

Джеймс Морис се появи в консулството в Хамбург в неделя, както беше обещал. Изглеждаше изтощен от малкото сън и очите му светеха от прекалено многото кофеин. На Сандовал, която беше няколко години по-възрастна от него, момчето чудо и се струваше като някой, който се кани да ходи да кара скейт- борд. Морис разположи оборудването си в офиса и, а в другата стая по комуникациите остави двама от техниците си, които водеше със себе си от Лангли.

Късно следобед в неделя Морис напусна консулството, за да се срещне с някого. Не съобщи на никого с кого беше срещата му. Малкият му екип от Лангли предполагаше, че се опитва да открие Биел чрез електронната си магия, която не можеше да сподели с останалите.

* * *

Сандовал се оплака от изместването си на главния консул. Той и каза да вземе празния офис на икономическия съветник, който беше в отпуска. Обясни и, че е получил обаждане от Вашингтон, което изисквало пълното им съдействие.

Сандовал се примири, но настоя за разрешение да присъства заедно с Морис, когато посетителят им се върне в понеделник. Иначе заплаши да се оплаче на посланика в Берлин и на генералния инспектор на ЦРУ. Главният консул я увери, че никой от „сънародниците“ не иска това.

Морис беше там и чакаше да стане понеделник сутрин. Изглеждаше напрегнат от момента, в който се върна в сградата. Провери камерите, които следяха тротоара на „Алстеруфер“; от време на време поглеждаше през прозореца, все едно можеше да призове Биел, като се взираше достатъчно дълго в правилното място.

- Нервен съм - промърмори няколко пъти Джеймс, когато десет часът мина, достатъчно силно, за да може за го чуе Сан- довал в съседната комуникационна зала. - Защо закъснява?

В единадесет Морис изпрати екип от свои хора, осигурени му от Глобалния отряд за бързо реагиране, да търси Биел в квартал „Ротербаум“, който опасваше консулството. До ранния следобед радиусът беше увеличен до целия град.

Морис дръпна Сандовал настрани, когато притеснението му достигна връх.

– Руснаците имат ли консулство тук? - попита той.

– Не мисля - отвърна жената. - Но те принципно са навсякъде.

– Знам - съгласи се Джеймс. Оттегли се, като клатеше глава. Сандовал си помисли, че е сторила нещо ново, което да го обиди.

Уебър се обади два пъти в понеделник по сигурната линия, за да попита дали отстъпникът е пристигнал, и Морис го увери двата пъти, че има предчувствие, че младежът ще се появи след малко. Обясни, че неговите хора следят цифровите и безжичните сигнали на всеки свързан с подземния живот на Биел.

Морис разпита Сандовал в опит да измъкне повече подробности от нея, които можеха на помогнат за намирането на швейцареца. Изгледа видеото с разпита му два пъти, от начало до край, като търсеше някаква подсказка. Извади диска от монитора за наблюдение и каза на Сандовал, че го взима със себе си в централата за анализиране.

– Къде е този малък шибаняк? - изкрещя Морис и гласът му заеча надолу по коридора, беше малко преди пет, когато принципно консулството затваряше врати. Помоли охранителя на портала да остане един час след работно време.

Когато затвориха врати в шест, все още нямаше следа от Биел.

* * *

Морис получи обаждане същата вечер по мобилен телефон, който беше дал само на един човек. Той беше част от операционната група, която Джеймс наричаше „специалната единица за достъп“. Разходите по нея и служителите и не бяха в бюджета на ЦРУ Нейните операции се координираха от специална база на АНС в Денвър, която се занимаваше с междуведомствени разузнавателни дейности по молба на офиса на директора на националното разузнаване.

Единицата имаше достъп до сигнали, които не бяха официално получени, като тези, които включваха тайни хакерски групировки. В случая на младия мъж от Швейцария, Рудолф Биел, специалната единица получаваше и анализираше съобщенията му вече повече от месец заедно с още няколко други в кръга на активистите, сред които се движеше той. В последните от тях се говореше за нов източник на мрежата, някой, нает от Групата за американски граждански свободи, която имаше достъп до всичко.

– Не успяхме да го открием - съобщи обаждащият се. Гласът му беше обезпокоен.

– Къде, по дяволите, е той? - ядоса се Морис. - Ще го пречукат.

– Не знаем. Проверихме всички, които успяхме, но не получихме нищо. Връзките са мъртви.

– Продължавайте да опитвате - нареди Джеймс. - Задникът ми е заложен на карта.

– Прегрял съм. Съвсем скоро някои хора ще получат координатите ми.

– В такъв случай повече не ми звъни на този номер. Не ми звъни на никой номер. Прави това, което Денвър ти нареди. Всеки има право на един път, в който да се прецака. Ти вече използва своя. Не го прави повече.

* * *

Морис и екипът му запознаха германците със случая на следващия ден колкото се може по-дискретно. Обади се на контакта на Сандовал в местното Landesamt fur Verfassungsschutz, или Държавен офис за защита на конституцията, което си беше странно име за тази местна версия на ФБР. Дадоха им снимка на Биел и ги помолиха да проверят дали младежът не беше използвал някакви транспортни средства, за да напусне града - самолет, влак, автобус, магистрала, - те имаха възможност да проверят. По-късно през деня ЛфВ пратиха снимката на хамбургската полиция и на тази в близките провинции Шлез- виг-Холщайн и Долна Саксония. След още двадесет и четири часа на претърсване никоя от тези агенции не намери и следа от младия хер Биел.

Дълги часове Морис не искаше да признае, че имат проблем, но най-накрая нареди претърсване - първо в стария град до консулството, след това в целия Хамбург, а накрая и в покрайнините, - докато най-накрая, до късния вторник, беше въвлякъл в търсенето полицията от трите големи провинции.

– Трябва да хапнете нещо - напомни Сандовал на шефа на „Информационни операции“ във вторник. Мъжът с празен поглед беше привършил със запасите си от „Кап’тан Хруско“ и сега преживяваше само на кофеин, в най-различни форми, и на зърнени десертчета. Жената вече беше простила на Морис, че и открадна случая, и не и се искаше да припадне буквално в краката и. Предложи да му сготви истинска вечеря в апартамента си, пържола и печени картофи, но той поклати глава.

– Мисля, че го няма - каза на Уебър Джеймс по сигурната линия във вторник вечерта.

– Какво искаш да кажеш с това, че го „няма“? - попита директорът.

– Мисля, че е мъртъв. Някой го е докопал. Разбрали са, че е дошъл при нас, така че са го отстранили. - Морис издаде звук като гърмеж от пистолет. - Вината е моя. Трябваше да го намеря навреме.

– Ще се обадя на Бийзли и на Службата по прикритие - обяви Уебър. - Трябваше да го сторя от самото начало. Това е лудост.

– Не, директоре, моля ви - настоя Джеймс. - Дайте ми още два дни, за да се справя с това. Нека използвам ресурсите, с които разполагам тук. Ако хората на Бийзли пристигнат в този момент, просто ще влошат нещата, повярвайте ми. Това е моята каша. Нека я почистя аз.

Уебър млъкна за момент, опитваше се да осъзнае настоятелността и енергичността на младия мъж, на когото беше възложил прекалено големи отговорности. Искаше му се да се довери на Морис и по този начин да потвърди, че собствената му преценка е била правилна.

– Обясни ми. Как така Бийзли ще влоши нещата?

– Разполагаме с контакти в тези групи. Те могат да бъдат компрометирани. Имаме протичащи в момента технически операции. Може да се провалят. Поддържаме връзка с чуждестранни служби. Трябва да пипаме меко точно сега, директоре.

– Да пипаме меко? Не ръководим салон за красота. Бийзли ми се обади преди един час. Каза ми, че в този бизнес, когато някой те срита, ти също отвръщаш на удара. Такива са правилата.

– Бийзли не е Супермен, господин директор. Имаме активни операции. Някои хора могат да изгорят. И кой знае? Биел може да е бил примамка, която да ни извади на бял свят. Светът е пълен с умни хлапета, които мразят ЦРУ Нямаме представа кой е замесен.

Гласът на Морис беше придобил нов нюанс на загриженост и енергичност. Уебър го усети и му се прииска да го разбере.

– Добре. Какво ще се случи, ако и друга служба е замесена?

Морис млъкна за момент.

– Какво имате предвид? - попита най-накрая той.

– Ами ако друга служба е искала да защити някой, който са внедрили в агенцията ни, но с нахлуването на Биел това прикритие е щяло да бъде разкрито, и те са решили да го убият?

– Това е най-лошият сценарий - каза тихо Морис. - Точно затова ви моля за още два дни, преди да доведете големите кучета. Доверете ми се.

Уебър въздъхна.

– По дяволите! Намирам се в много неизгодно положение. Доверието е морален дълг. Знаеш ли какво означава това?

– Вече ми обяснихте: да не се прецаквам.

– Правилно. Намери го. И ако нещата са зле, ти го отнасяш.

– Наясно съм. Трябва да разберете, господин директор, тези хора оперират под Правило пет на интернет.

– Това нищо не ми говори, съжалявам.

– Правило пет казва, че Анонимният никога не прощава. Това означава, че хакерите могат да бъдат смъртоносни.

– Виж, Морис, не ми пука за тези чешити, само искам да ги спрем, преди да навредят на агенцията. Това е единствената ми работа засега. Имам само един въпрос за теб. Разполагаш ли с онова, което се изисква, за да свършиш работата?

Гласът на Джеймс беше твърд и непоколебим.

– Да, сър, абсолютно.

* * *

Морис напусна консулството във вторник. Не каза къде отива и нито Сандовал в Хамбург, нито шефът на клона в Берлин попитаха. За Джеймс беше по-лесно да пътува без багаж: ръководеше агенти само ако бяха част от виртуалния „втори живот“. Разполагаше само с няколко агенти, всичките те имаха неофициални прикрития, с търговски платформи, които им позволяваха да се движат навсякъде. Обратно у дома в ЦИО имаше хора, които следяха цели мрежи и бийкъни от машини по целия свят. Ослушваше се за електронни комуникации и всичко, което подземният свят имаше да каже за Рудолф Биел. Единственото, което успя да научи, бяха конспиративни речи за ЦРУ. Заключението на Морис беше, че никой не знаеше нещо съществено за местонахождението на Биел или причината за неговото изчезване.

* * *

Морис остави ежедневните задачи по управлението на ЦИО на своята заместничка, доктор Ариел Вайс. Тя беше също толкова шантава, колкото и самият той, но не беше чак такъв самотен вълк като него. Тя играеше ролята на представителен буфер за него: утешаваше наранени егота, договаряше новите назначения, преназначения и обезщетения при напускане, срещаше се с представители на американското и други правителства, които шефът и намираше за досадни. Морис обичаше да казва, че тя е неговата Шерил Сандбърг, а той е Марк Зукърбърг, но след това поясняваше, че с подобно сравнение само ласкае себе си, а нея подценява. Вайс беше превъзходен служител. Само дето не получаваше много шансове, за да го демонстрира, тъй като шефът и постоянно изчезваше в една или друга пещера.

В четвъртък Морис прати съобщение на Уебър отнякъде - центърът по операциите сметна, че е пратено от Берлин, - в което обясняваше, че е направил всичко по силите си и че ще се прибере скоро. Благодареше на директора за доверието му за пореден път.

* * *

Тялото на Биел беше изхвърлено на брега в петък, близо до мястото, където Елба се вливаше в Северно море. Беше застрелян два пъти, веднъж в главата и веднъж в гърдите.

Трупът беше намерен близо до природния резерват „Норд- кединген“. Земята беше земеделска и тялото можеше да стои върху пясъка цяла седмица, но един рибар го забелязал на брега, докато прибирал лодката си от Северно море. Най-близкият полицейски участък беше в Балье, на няколко километра оттук, но изпратиха хора и от участъка в Каденберге, а след това и цял екип от Хамбург, който превърна ветровития бряг в местопрестъпление.

Тялото беше толкова студено и подпухнало от морето, че германската полиция заяви, че не може да е сигурна кога е умрял Биел. Възможно било да е миналата седмица, веднага след като е посетил консулството, или по-късно. Германците проследиха куршумите от пистолета до оръжие, което Интерпол беше регистрирало на името на руски мафиот, който се помещаваше в Румъния. Това задейства всички звена: Германския федерален офис за защита на конституцията, известен като БфВ, и разузнавателните им колеги с непроизносимото име Bundesnachrichtendienst, или БНД, които оповестиха няколко часа по-късно, че притежателят на оръжието е работил с руския хакерски подземен свят, като са си комуникирали чрез сайта mazafaka.ru, чийто анонимен лидер бил известен като Корена. Групата се разпаднала на няколко неприятни отцепнически групички.

Морис беше заедно със Сандовал на брифинга, в който участваха БфВ и БНД. Тя се състоя в една лъскава нова сграда близо до центъра на града, в която се помещаваше Хамбургският държавен офис за защита на конституцията. Изражението на лицето на Джеймс беше каменно, докато германците обясняваха подробностите по случая, от време на време караше Сандовал да му превежда някои от медицинските термини, които не му бяха познати. Не зададе никакви въпроси, не предложи някакви коментари, нито пък издаде някаква емоция, докато се намираше в тази правителствена сграда.

Едва когато излязоха навън, Сандовал забеляза, че в очите на Морис гори пламък, който не беше виждала преди това. Мъжът клатеше глава, все едно не можеше да повярва на веригата от последствия, които обмисляше в главата си. Най- лошото нещо в човешкия живот беше, когато някой се опитваше да намери обяснение за злината, която се беше случила, и накрая осъзнаваше, че колкото и да е странно, самият той може би е причината за нея. Точно това осъзнаване беше изписано на лицето на Морис.

Сандовал не разговаря с него за случая, преди да се озоват обратно в консулството в ЗИС, както светът на тайните наричаше вездесъщото пространство, известно като „защитено информационно съоръжение“.

– Кой го е докопал? - попита Китън.

– Лошите момчета са знаели - отвърна бавно Морис. - Надушили са плъх. Очистили са го, преди да успеем да го спасим.

– Вината е моя - измърмори Сандовал повече на себе си, отколкото на него. От петък насам се обвиняваше за решението си да се подчини на правилото да не остават външни хора да пренощуват в комплекса. Беше прихванала болестта на ЦРУ да бъде прекалено внимателна.

– Не - отвърна Джеймс и заклати глава. - Грешиш. Не си можела да сториш нищо.

– Прав ли е бил? Следят ли комуникациите ни? - попита жената.

– Не мога да говоря за това - отвърна Морис, все още потресен от случилото се. - Ще започнем да действаме агресивно. Това е всичко, което мога да кажа.

* * *

Когато се върнаха в консулството, Морис се обади на Уебър, за да му докладва. Когато по-младият мъж приключи, млъкна, прочисти гърлото си и заговори толкова монотонно, все едно четеше от сценарий.

– Предлагам ви оставката си, считано от днес - обяви Морис.

Уебър не отговори, така че Джеймс повтори отново.

– Не оправдах доверието ви. Провалих ви. Така че ви предлагам оставката си. - Мъжът направи кратка пауза, след което продължи отново: - Напускам... считано от момента, в който назовете наследника ми.

Уебър продължаваше да не отговаря. Размишляваше.

– Трябва да помисля - отвърна най-накрая той. - Заложих си главата на теб.

– Да, сър. - Гласът на Морис беше слаб и крехък, като лък, който е бил опънат прекалено много.

– Говорихме, че друга служба може да е намесена. Какво ще кажеш за руснаците?

Джеймс не отговори за момент. Тишината беше потискаща.

– Не знам - отвърна той. - Просто... не знам.

– Звучиш ми изтощен. Нуждаеш се от почивка. Ужасно е да загубиш някого по този начин. Прибирай се у дома. Ще говорим за случилото се следващата седмица.

– Да, сър.

– Този случай е просто началото. Имам нужда от хора, които знаят какво правят. Това включва ли и теб все още?

– Да, сър, ако ме искате. - Морис прочисти гърлото си. - Тъкмо започвам.

– Както и аз - отвърна директорът. - Не пиши оставката си. Нека помисля по въпроса.

Джеймс напусна Хамбург моментално. Самолетът на директора вече се беше прибрал у дома без него, така че се наложи да лети с нормален полет. Опита се да поспи на него, но главата му се въртеше около случилото се.

Когато Морис кацна във Вашингтон, си взе такси, което да го закара до покрайнините на неговия квартал. Отиде до един платен телефон на Четиринадесета улица и се обади на най- личния номер на най-добрата си приятелка Рамона Кайл. Той не знаеше къде се намира тя в този момент и беше наясно, че е рисковано да се свързва с нея, но трябваше да разговарят.

Кайл не отговори и той не остави съобщение. Жената се обади на платения телефон минута по-късно от втори номер. Морис вдигна слушалката още на първото прозвъняване.

– Случи се нещо лошо - обяви той.

– Знам.

– Има теч в самата агенция, теч до някои много опасни хора. Аз ли съм течът?

– Не ме питай това.

– Трябва да знам.

– Не, не ти трябва. Затваряй телефона. Това е по-голямо от теб. Не можеш да спреш сега. Отиди да се видиш с онзи мъж, за когото ти разказах, Пийбоди, историка. Той знае някои неща. Не се страхувай. Това е, което искаше. Не спирай сега, когато нещата се случват наистина. Не можеш да се откажеш. Трябва да вървиш напред.

– Искам да те видя.

– Невъзможно. Не ми се обаждай повече. Няма да ти отговоря. Затвори телефона и се прибирай у дома. Имаш шанса да промениш света завинаги. Вярвам в теб.

Линията прекъсна. Морис затвори телефона. Всичко, което Кайл каза, беше самата истина. Нямаше избор. Спомни си фрагмент от една поема на У Х. Одън^[46], който Рамона обичаше да му чете на висок глас, когато се криеха в стаята и в „Станфорд“ и се преструваха, че светът е изчезнал. „Вчера цялото минало...“

Морис се отдалечи от телефонната кабина и тръгна надолу по „Пи Стрийт“, докато не стигна до Дюпон Съркъл. Двама афроамериканци играеха на шах на една каменна маса в средата на площада, до един фонтан. Очевидно бяха изключително добри, брилянтни мъже, макар че бяха облечени в раздърпани дрехи бездомници. Нещо не беше както трябва в този свят. Мо- рис ги наблюдава известно време, докато местеха фигурите си, бам-бам-бам, изпита силна решителност, след което потегли към апартамента си.

10. Вашингтон

Началник-щабът на Греъм Уебър, Сандра Бок, се промъкна в офиса му, след като чу последните ужасни новини от Германия. Знаеше, че директорът е разстроен, но той не беше човек, който лесно се поддаваше на емоциите или търсеше утеха. Жената беше решила да му даде един непоискан и анонимен съвет. Остави на бюрото му една каблограма, която беше изпратена до всички клонове и бази преди десет години. Беше написана от шефа по операциите в Багдад за офицерите, които бяха разположени в бойните зони. Каблограмата беше кратка и ясна:

Три правила, които да спазваме, когато сме под обстрел:

1) Винаги трябва да имаш план какво да правиш, ако нещо лошо се случи.

2) Винаги действай пръв, не чакай ситуацията да се изясни, защото дотогава може да е прекалено късно.

3) Продължавай да се движиш, докато не намериш прикритие или не напуснеш огневата зона.

Уебър не каза нищо на Бок, но вероятно беше разбрал, че съобщението е дошло от нея, защото тя бързо получи кратка, написана на ръка бележка върху твърда, кремава картичка с инициалите на директора, която гласеше: „Благодаря ти. Греъм“.

Уебър се нуждаеше от разходка, за да прочисти ума си. Джак Фонг, едрият шеф на охраната му, настоя да го следват от разстояние. На директора това му се струваше глупаво, имайки предвид, че щеше да остане в защитения комплекс на централата, но вече се беше изморил от всичките тези процедури. Беше трудно да се справя с големите проблеми, откри той, когато си оплетен в толкова много малки.

Греъм предприе дълга обиколка около сградата, зави наляво от предната врата и след това отново наляво в широка арка, която опасваше Зеления, Кафявия, Лилавия, Черния, Жълтокафявия и Жълтия район. Тези цветови кодове създаваха усещането за бодрост, която беше характерна за бюрокрацията на агенцията, и се опитваха да претендират, че тук е работно място като всяко друго. Административният апарат на агенцията се опитваше с всички сили да изглежда нормален, което беше една цел, изключително трудна за постигане.

Докато черният му джип го следваше по петите на тридесет метра разстояние, Уебър си запя една църковна песен, която помнеше от дните си на помощник в църквата „Св. Алоизий“ на „Маунт Трой Роуд“ в Питсбърг. През цялото време се чудеше с кого да се консултира и какво да каже.

На Уебър му се прииска да разполага с борд на директорите. Беше докладвал пред бордове през цялата си бизнес кариера. Когато нещо лошо се случеше или пък някоя неприятност дебнеше иззад ъгъла, беше разбрал, че е умно да се допита до членовете на борда за съвет. Така по-трудно можеха да го обвинят по-късно, ако нещата се объркаха, а и понякога получаваше някои доста добри предложения. За съжаление Греъм не разполагаше с борд. Служеше по нареждане на президента, а президентът не се срещаше почти с никого извън Белия дом в тези дни. Постоянно пътуваше и изнасяше речи, изгубен в мъгливите възвишения на втория си мандат. Уебър нямаше представа към кого другиго да се обърне.

Когато се върна в офиса си, се обади на Сирил Хофман, директора на националното разузнаване. Технически той беше шеф на Греъм, но в интерес на истината беше отлежал бюрократ, който беше виждал всякакви катастрофи през годините.

Уебър попита дали може да се отбие до офиса на ДНР в „Либъ- рти Кросинг“, който се намираше на няколко километра от местоположението му. Отговорът беше театрален както винаги. Хофман призова Исус, Мария и Йосиф в едно и също изречение, но се съгласи на срещата.

Черният ескалейд го чакаше в подземния гараж до асансьора на директора. Уебър се настани на задната седалка и затвори очи, докато Оскар, шофьорът му, получи разрешение за напускане от охранителя на изхода на гаража. Огромният джип излезе от бетонния бункер и се насочи към път 123, след което измина няколкото километра на запад до комплекса, който приютяваше ДНР и служителите му. Този антураж на директора на националното разузнаване се беше увеличил „на тъмно“, също като голямо поле от гъби, пораснали в някоя пещера, и сега служителите му наброяваха повече от хиляда.

Пътуването на Уебър беше организирано толкова бързо, че никой не беше известен за пристигането му, така че той мина през предния вход, през детекторите за метали и едрите охранители както всеки друг посетител.

Когато Греъм се озова горе в офиса на Хофман, чу слабия звук от музикално произведение на виолончело. Влезе в помещението и осъзна, че това е една от сюитите на Бах. Почувства нелепия контраст на онова, което виждаше и чуваше. Офисът беше със светло, но безвкусно обзавеждане, с тъмносин мокет, полирани маси от черешово дърво и кафеникави кожени мебели, които бяха толкова нови и лъскави, че изглеждаха като направени от пластмаса.

Зад бюрото си в далечния край на помещението се намираше изтънчената фигура на Сирил Хофман. Днес беше облечен в кафяв костюм, с добре познатата златна верижка върху талията му, чиито златни звена очертаваха още по-ярко пълнотата му. Мъжът тръгна бавно към Уебър, изнасяше краката си леко навън, което караше цялото му тяло леко да се поклаща наляво и надясно с всяка крачка. Протегна ръка към госта си.

Секретарката на Хофман и неговият началник-щаб се появиха на вратата.

– Имам среща - съобщи Сирил. - Всички навън, моля, бързо-бързо. - Мъжът отпъди двамата си помощници, които отстъпиха назад, все едно напускаха покоите на кралска особа. Хофман намигна на посетителя си. - Упражняването на власт е като оперното майсторство, не мислиш ли? Има толкова много миманси^[47] и реквизит. Толкова е... претрупано. Мога ли да ти предложа кафе? Сам го правя. Имам си машина тук.

Хофман посочи към едно голямо устройство до стената, еспресо машина, която човек можеше да види в някое кафене в Париж. Имаше големи ръкохватки, чучури и поставки от неръждаема стомана.

– От охраната настояха да я разглобят, преди да ми позволят да я донеса в офиса си. Смятаха, че може да е опасна. Как е възможно това? Слагаш зърна и вода и излиза кафе. Доста добро кафе при това. Желаеш ли една чаша?

– Не, благодаря - отвърна Уебър. - Може би малко вода.

– Разбира се. Важно е човек да се хидратира. Минерална или газирана? - Хофман изричаше думите по начин, все едно че си говореше сам.

– Минерална - отговори Греъм и се разположи на един от кафявите кожени дивани.

– Да, минерална, разбира се. Какво ли си мислех?

Хофман наля в една чаша от бутилка италианска минерална вода, на етикета имаше уверения в качеството и от редица римски медицински специалисти. Подаде водата на Уебър с добре познатото си кимане на главата.

– Та какво те води насам едва след две седмици на новия пост да се видиш с чичо Сирил? Едва ли си се сблъскал с някой проблем. Ти си бъдещето на разузнаването. Президентът ми обясни това само преди няколко дни.

В гласа на Хофман се усещаше нотка на сарказъм. Той беше великодушен човек, но обичаше да комуникира с хората според неговите собствени правила, а Уебър не му дължеше нищо.

– Имам нужда от съвет - отвърна новият директор.

Сирил се наведе напред и коремът му, пристегнат под кафявата му жилетка, като че ли се облегна на ръба на масата за кафе.

– Целият съм в слух - обяви той.

– Хамбург изчезна. Предполагам си чул.

– Така е. Съжалявам за този млад швейцарец. Трябваше да се вслуша в съвета ни и да отиде в секретна квартира.

– Чудя се дали да уволня Джеймс Морис. Той ми предложи оставката си днес. Казах му, че първо искам дапоговоря с някои хора.

Хофман удари с длан челото си.

– Боже мой, човече. Тук не ти е Япония. Хората не трябва да се намушкват с мечовете си, когато нещо се обърка. Не е било по вина на Морис, нали?

– Не точно. Както ти сам каза, посетителят е трябвало да остане на място, където щяхме да можем да го защитим. Но всичко се случи по време на смяната на Морис. Трябваше да знае къде се намират тези хакерски групи, твърдеше, че е вътре в тях. Така че частично вината е негова. Постоянно повтарям, откакто съм начело на агенцията, че тя има нужда от поемане на по-голяма отговорност за делата си. Ето го моя шанс да го докажа.

– Ето ти една мъдра дума... три думи всъщност: не го прави.

– Знаех си, че така ще ми кажеш. Но не е ли точно това проблемът с правителството? Никой никога не бива уволняван, когато нещо се обърка. Агенцията няма никакви граници. Би приела всичко. Искам да променя това.

– Като започнеш с Морис?

– Може би.

Хофман погледна над рамките на очилата си, веждите му бяха сбръчкани.

– Не го прави - повтори той. - Младият господин Морис може и да е нов кадър, но също така има здрави връзки.

– Как така?

– Белият дом го харесва. Най-вече Тимъти О’Кийф, съветникът по националната сигурност. Той смята, че Морис е от новата генерация. На брифингите е истинска фурия, както може би се досещаш и сам. Чувал съм, че когато говори по кибервъпросите, в оперативната зала е толкова тихо, че можеш да чуеш и игла да падне.

– Морис съветва президента?

– Понякога. Той е доста трудолюбива пчеличка: раболепен е, харесва се на тълпата, всичко това.

– На мен ми изглежда срамежлив.

– Той е мистериозен момък, този Морис. Многолик образ е. Чувал съм, че чете много, че постоянно обмисля разни неща и се лута из архивите в търсене на това-онова. Има странни схващания. Малко конспиративни или нещо подобно.

– Кой казва така?

– Шпионите ми. Те са навсякъде.

Хофман се подсмихна на това си твърдение, че поддържа своя собствена информационна мрежа, за която Уебър беше сигурен, че наистина съществува.

– Имам още едно предложение - продължи Сирил. - Срещни се с О’Кийф, преди да направиш каквото и да било. Увери се, че сте на едно мнение. Морис ръководеше някои много деликатни операции. Не всички са в архивите на Рут Савин. Попитай Бийзли за тях. Ще бъдеш... как му викаха? Впечатлен. Той е доста креативен тип, младият Морис, независимо че се занимава с доста неща.

Уебър беше вътрешно удовлетворен да чуе тези признания за остроумието на Морис и за политическото му влияние. Това потвърждаваше първоначалния му инстинкт да му предостави големи отговорности, макар резултатите да не бяха такива, как- вито очакваше да бъдат.

– Ще се срещна с О’Кийф - каза Уебър. - Но имам още една молба. Какво да сторя, за да предпазя нашите комуникационни системи от онова, което се готви срещу нас? Не искам да паникьосвам хората в агенцията, но имаме нужда от външна помощ. Тъй като ти надзираваш АНС, си мислех, че те могат да ни помогнат.

– Правилния отговор ли искаш да чуеш или истинския?

– Истинския очевидно.

– Правилният отговор е „да“, разбира се, можем да се обадим на АНС и да пометем всичко. Да панираме децата и малките животни. Истинският отговор е „не“. Бъди внимателен. Действай дискретно, докато не разбереш за какво става въпрос.

Уебър кимна. Всичко това беше ново за него, но на мига осъзна, че Хофман е прав.

– Как да процедирам?

– Направи онова, което те посъветвах миналата седмица. Изчисти това-онова. Концентрирай се на вече известните течове в Германия и Швейцария. Не сядай на щика. Ще ти заема технически екип от мои служители, при положение че докладват на мен за всяка крачка, която направят, и всичко, което намерят. Как ти звучи това?

– Звучи ми като доста добър съвет всъщност. Оценявам помощта ти.

– Недей да си толкова изненадан - радостно отвърна Хофман. - Искаш ли един последен съвет?

– Разбира се. Нуждая се от всичко, което мога да получа.

– Онова, което трябва да запомниш в тази работа, е, че не си просто мениджър, ти също така си и фокусник. А както ще ти каже всеки професионален фокусник, всеки фокус се състои от три части: онова, което хората виждат, онова, което запомнят, и онова, което разказват на другите, че са видели. Искаш зрителите ти да се закълнат, че тялото е изчезнало или че заекът е скочил от шапката. Те ще кажат това единствено ако в критичния момент ги накараш да погледнат някъде другаде.

– Ще помисля над това, Сирил. Ще го запомня. Но на мен ми се струва, че ти си един добър мениджър.

– А, отлично - усмихна се Хофман. - Това означава, че не си видял фокуса.

Уебър каза довиждане на ДНР, беше благодарен за съвета му, но не беше съвсем сигурен дали си имаше работа със съюзник или с враг. Когато напусна офиса, Сирил увеличи музикалното произведение за виолончело отново.

11. Вашингтон

Греъм беше посещавал Белия дом през годините като бизнес лидер. Дори веднъж присъства на вечеря с президента на Китай, когато целият дом беше украсен в нюансите на американското гостоприемство, но никога не се чувстваше добре на това място. Този път усещаше, че няма друг шанс. Самият той беше служител. Накара Мари да се обади в офиса на Тимъ- ти О’Кийф, за да уреди срещата, за която го беше посъветвал Сирил Хофман. Съветникът по националната сигурност предложи да се видят на следващия ден около шест вечерта, когато всичката останала работа за деня беше приключила. О’Кийф като че ли очакваше обаждането на Уебър, но това не беше голяма изненада. Вероятно Хофман му се беше обадил, за да му разясни ситуацията.

О’Кийф го очакваше в своя офис в северния край на Западното крило. Стените миришеха на прясна боя, кремаво-бяла. Тимъти викаше бояджии на всеки няколко месеца. Имаше подходящ декор за висш държавен служител по сигурността: парченце от Берлинската стена, страница от личния дневник на Осама бин Ладен, скулптура на каубой върху скачащ кон от Фредерик Ремингтън и най-накрая няколко картини на американски военни кораби.

О’Кийф посрещна Уебър, но точно когато щяха да сядат, телефонът иззвъня. Беше президентът и Тимъти хукна към Овалния кабинет, докато Греъм чакаше в тесния коридор близо до стълбището, което водеше до оперативната зала. Съветникът по националната сигурност се завърна след около три минути, изглеждаше зачервен, когато влезе в офиса си. Принципно беше превзет човек и очевидно беше в лошо настроение.

– За какво беше всичко това? - попита Уебър, докато сядаше срещу О’Кийф на малката дървена конферентна маса.

– За пазарите - отвърна Тимъти и завъртя очи. - Президентът постоянно получава обаждания от чужбина. Той е... обезпокоен. Истинска лудница е - централните банки прехвърлят ценни книжа, нашите британски приятели само се оплакват както обикновено. - Мъжът не продължи и Уебър не го помоли да го стори.

О’Кийф зачака нетърпеливо посетителят му да назове по каква работа е дошъл, така че Греъм започна:

– Съжалявам, че те безпокоя. - Виждаше, че домакинът му е стресиран.

– Такава ми е работата, да безпокоят мен и да оставят президента на мира. Какво има?

– Сирил Хофман ми каза да дойда при теб. Вероятно ти е обяснил защо идвам. За един мой служител, млад мъж на име Джеймс Морис. Разбрах, че някога е работил в Белия дом и че хората тук са с високо мнение за него. Хофман каза, че не трябва да предприемам каквото и да било, преди да говоря с теб, така че ето ме тук.

О’Кийф погледна настрани към прозореца и предната морава на Белия дом. Това беше неговият замък и неговият затвор. Обърна се отново към Уебър.

– Умно момче е Морис. Понякога е малко мрачен, навъсен. Пипай внимателно.

– Току-що ми предложи оставката си. Направи грешка по много важен случай. Чудя се дали няма да е най-добре за агенцията да го освободя.

Лицето на О’Кийф приличаше на бял балон, с тънки мустачки над устната, които като че ли бяха нарисувани с молив. Свали очилата си с телени рамки и забърса стъклата им с края на вратовръзката си, докато размишляваше кой ход би бил най- полезен за него и за президента. Уебър му носеше проблем, от който нямаше нужда, и то в края на един тежък работен ден.

– Виж, приятелю, не ти отне дълго време, за да се забъркаш в неприятности, нали? - Тонът му беше кисел, като човек, който не е спал достатъчно.

– Съжалявам, Тим. Обещах ти ново начало в агенцията, но нещата са много сложни.

– И сега искаш разрешението ми, за да уволниш една важна личност само след две седмици на твоята позиция.

– Искам да взема правилното решение. Агенцията ми прилича на компания пред банкрут. Някой трябва да каже „не“.

– Ти цениш независимостта си, поне така чух. Не приемаш заповеди от никого. Такъв ти е стилът, нали?

– Предполагам - отвърна Греъм. Опитваше се да не звучи грубо.

– Но реалността, приятелю, е, че не си независим. Работиш за президента, което на практика означава, че работиш за мен.

Уебър вдигна ръка.

– Съжалявам, Тим, не дойдох тук, за да се караме. Просто исках съвета ти. Наясно съм, че работя за президента. Следвам заповедите му, докато са законни и уместни. Ако преценя, че не мога да се подчиня на някоя заповед, напускам, а ти си намираш някой друг. Просто е.

– Трябва да отбележа, че за човек, който тъкмо е приел работата, имаш неприятния навик да заплашваш, че ще напуснеш. Хофман ми каза, че си го сторил и преди седмица. Моля те, не го прави отново.

Уебър запази мълчание. Нямаше смисъл да спори. Намираше се в Белия дом. Служеше на президента. Изчака О’Кийф да продължи.

– Това, което трябва да разбереш - започна съветникът по националната сигурност, - е, че всяко нещо си има политическа страна. Ако Морис напусне ЦРУ това неизбежно ще стане обществено достояние. Хората ще започнат да питат защо е подал оставка. Тогава някои може да научат, че агент, с когото е трябвало да се срещне, е бил убит и президентът не е направил нищо по въпроса. Тогава всичко това ще стане мой проблем.

– Няма да го обявявам - отвърна Уебър. - Мисля, че Морис е под прикритие, така че вестниците не могат да обявят името му, поне не законно. Той ръководи Центъра за информационни операции, който е част от агенция, за която не говорим. Така че навярно всичко ще остане в тайна. Но какво значение има това? Ако се налага да го заменим, трябва да го сторим.

О’Кийф вдигна пръст.

– Моля те! Разбира се, че ще стане публично достояние. В кой век си мислиш, че живеем? Сенатът и комисиите по разузнаването ще научат още преди да е изтекъл денят и ще се обадят на теб и мен с въпроса защо не сме ги попитали. Тогава ще поискат да разберат какво е сторил Морис - къде е бил?

О’Кийф се зачерви отново. Не можеше да се контролира.

– Хамбург - отвърна Уебър.

– Да, комисиите ще питат какво е търсил в Хамбург. Кой е бил убит там и наистина ли е имал намерение да дезертира, за Бога? И докато сме на темата, какво е търсил въобще Морис там? Какви са тези информационни операции, които Белият дом не е сметнал да разкрие? Съжалявам, сенаторе, съжалявам, госпожо конгресмен. Май трябваше да ви уведомим за тези действия, преди да се прецакаме. Опа.

О’Кийф продължи да размахва пръста си. Опитваше се да се успокои, но не успяваше особено.

– След това ще последват разследване и изслушване, и изтичане във вестниците, и публично изявление, и след това... е, заеби, просто застреляй кучето. И това няма да е твой проблем, Уебър, о, не, ти току-що прие работата. Приятелите ти в пресата ще те обявят за герой, няма спор. Не, проблемът ще е мой.

Греъм се опита да възрази. Той не искаше да изгони Морис на всяка цена. Просто търсеше съвет. Но О’Кийф искаше да предаде посланието си.

– И след това ще стане проблем на президента. Някой задник ще изкрещи въпроса по времето на някоя визита на, знам ли, президента на Еквадор и нашият президент ще трябва да отговори. Това ще е поредният знак за неспособността на Белия дом да се справи с безпорядъка и незаконността в ЦРУ, докато ти, без съмнение, ще се измъкнеш като съобщиш на приятелите ти, че всичко това е въпрос за поемане на отговорност и добро управление, а ние ще изядем лайната. Това добра идея ли е, питаш ме ти. Не, благодаря.

След като изпусна парата, лицето на О’Кийф се върна към нормалното си изражение.

– Не се опитвам да се измъкна от нищо - заяви Уебър с нисък глас. - Не действам така.

– Какво облекчение - отвърна съветникът.

Последва тишина, докато двамата мъже се гледаха намръщено един друг.

– Лайната не летят нагоре, Греъм.

– В ЦРУ го правят - отговори Уебър.

– Проблемът си е твой. И още нещо: не сме напълно беззащитни тук. Ако започнеш да обясняваш наляво и надясно, че уволнението на Морис е нещо хубаво за наша сметка, ще се наложи да отвърнем.

– По какъв начин ще го сторите? - изрече натъртено всяка дума Уебър.

– Ще кажем истината. Ще напомним на хората, че това се е случило по време на кратката ти служба като директор и че си поискал от свой подчинен да поеме вината.

– Спри да ме заплашваш, Тим. Самият аз не искам да уволнявам Морис. Просто помолих за съвет.

– Добре, ето го и него. Това не е заради Морис. Той може да е странен и шантав, но не той е проблемът. Помисли за приличието. Не създавай ядове на президента. Ръководи ЦРУ, но не хвърляй бомба върху него.

Уебър кимна. Беше разбрал посланието. Не искаше да е директорът, заемал поста най-кратко време.

– Добре, Морис остава. В интерес на истината се нуждая от него. Ако онова, което той ми каза, е истина, проблемите ни едва сега започват.

– Не. Твоите проблеми едва сега започват. Не моите. Не и тези на президента. На едно мнение ли сме по тези въпроси? - Дори тънките мустачки на О’Кийф настръхнаха.

– На едно мнение сме - отвърна Уебър. - Ще взема правилното решение.

– Сигурен съм, че ще го сториш. Ако случайно вземеш грешното решение... е, беше предупреден.

* * *

Личният живот на Уебър също се намеси по странен начин този късен следобед, когато се върна от Белия дом. Получи обаждане от директора на частното училище, което синовете му посещаваха в Ню Хампшър. Идеята беше на бившата му съпруга; тя смяташе, че ще е добре да имат „свое собствено място“, след като тя се омъжи повторно, дори това място да беше строга институция, която наблягаше на спортовете и на подготовката за приемане в училищата от Бръшляновата лига^[48]. След развода Уебър вземаше момчетата през по-голямата част от лятната им ваканция, макар че подозираше, че тази година ще е различно, както и всяка следваща година, в която останеше на поста си в ЦРУ

Директорът се извини, че притеснява „директора“, както го наричаше по време на целия разговор. Не му се струвало удачно да остави съобщение на Мари, каза той. Мъжът обясни, че по-големият син на Уебър, Дейвид, ги „разигравал“. Когато го попита какво означава това, директорът отвърна, че момчето пушело трева на някакво парти извън частното училище и било пияно като кирка. Това беше последната година на сина му, ко- гато се подготвяха препоръчителните писма за колежите. Това било сериозно, намекна ръководителят на учебното заведение.

Уебър каза, че ще дойде в Ню Хампшър тази вечер; превозът му бил малко несигурен, обясни той, тъй като не знаеше дали охранителите му щяха да му позволят да хване последния самолет за Бостън, но по един или друг начин обеща да пристигне тази нощ.

Дейвид го очакваше. Момчето беше по-високо от баща си, почти метър и деветдесет, и доста яко от футбола, който тренираше. Когато видя татко си, то избухна в сълзи.

Двамата прекараха нощта в един мотел в Конкорд. Момчето се изяждаше отвътре от притеснение и юношеска самота. Директорът на частното училище беше дал всичко от себе си, за да го увери, че определено ще има последствия за националната сигурност от това, че беше пушило трева. Уебър се разсмя и разказа на сина си истории за неговите собствени грешки през младежките му години. Каза му също така, че няма значение в кой колеж ще влезе, при което момчето се разплака отново.

- Трудно е да си хлапе, нали? - попита го Греъм, когато двамата се разделиха на следващата сутрин. Синът му кимна. - Опитай се да не правиш повече грешки, но така или иначе знай, че пак ще те обичам. - Момчето протегна ръка, за да се ръкува с баща си, но той го придърпа към себе си и го прегърна силно.

12. Вашингтон

Джеймс Морис държеше апартамент на Дюпон Съркъл, в сграда, която беше устояла на обновяването, което беше превърнало голяма част от квартала в модно продължение на Джорджтаун. Жилището му се намираше на последния етаж на сградата, имаше малка градина на покрива, от която можеше да види части от хоризонта на Вашингтон, комините и фасадите на съседните постройки. Обичаше да се качва на покрива, когато се чувстваше неспокоен. Едно от усложненията да работиш за ЦРУ беше, че човек трябваше да внимава с взимането на наркотици или пък да се среща с психиатър, ако не се чувстваше нормално. Морис винаги беше успявал да се справя сам с проблемите си, без да привлича излишно внимание. Това беше част от начина му на живот. Всеки служител на разузнаването си имаше таен живот, а този на Джеймс беше малко по-потаен от на останалите.

С времето Морис се беше научил да лъже полиграфа, както и да контролира емоциите си. Тези сесии с „детектора на лъжата“ имаха за цел да плашат хората, но също така бяха лесни за мамене. Джеймс съвсем спокойно се справи с последния си полиграф преди шест месеца: Рамона Кайл беше неговата най- добра приятелка от колежа насам. Беше я споменал в първото си интервю за агенцията, както и още няколко пъти след това. Срещите му с нея не предизвикваха стрес. Съществуваха други въпроси, които щяха да бъдат трудни сега, но следващият му полиграф едва ли щеше да е по-рано от следващата година, а дотогава очакваше да е напуснал агенцията.

Когато Морис се завърна от Германия, остана в апартамента си през целия ден. Вътре се чувстваше в безопасност. Прозорците бяха затворени, а вратата тройно заключена. Разполагаше с детектори за движение и топлинни сензори, за да се увери, че няма да го безпокоят. А и имаше своите компютри. Можеше да ги използва и свободно да се „разхожда“ в интернет пространството, без да се тревожи, че всяко негово действие ще бъде следено и анализирано от скрита система за „анализ на заплахите“, която беше инсталирана на машините в агенцията. Поунзор си искаше живота. Не желаеше да бъде „поунат“, особено на работното си място.

Морис не можеше да спи първите няколко вечери, след като се завърна, така че си взимаше едно одеяло и чаша китайски билков чай и отиваше на покрива, където оставяше ума си да размишлява, докато не се изтощеше. Взираше се в звездите или се убеждаваше, че ги вижда зад облаците, докато клепачите му не започнеха да натежават. Онова, което държеше Джеймс буден до толкова късно, беше бремето на последната му мисия. Правителствата искаха да контролират свободното пространство в интернет, а хакерите искаха да го запазят свободно. Съдбата на Морис беше да бъде човекът - не, проводникът - в средата. Той знаеше защо хората мразеха агенцията и я приемаха като инструмент за потискане: това бяха неговите хора. Затова той можеше да е от двете страни и от никоя от тях.

Планове и схеми преминаваха бързо в ума му като ярки светлини, лазерни лъчи от мисли, а той следваше следите, до- като очите му не се изморяха и светлинният пистолет в главата му не спреше да стреля. Рано сутринта, в два или три, понякога и призори, той ставаше от постелята си на покрива, треперещ в своето одеяло, и слизаше долу, за да си легне.

* * *

На втория ден Морис се върна във Вашингтон, свърза се с Артър Пийбоди, човека, който Рамона Кайл му беше препоръчала. Номерата, на които да се свърже с него, пристигнаха по пощата в небелязан плик. Десетминутно проучване разкри, че Пийбоди се беше пенсионирал преди десетина години като главен историк на агенцията. Морис се обади и се представи като служител на ЦРУ, който иска да знае повече за миналото на своята организация, и Пийбоди веднага каза: „О, да“, все едно беше очаквал обаждането. Той покани Джеймс да го посети този следобед, около коктейлно време.

Историкът беше вдовец, който живееше сам в модерното предградие Спринг Вали, в далечната северозападна част на града. Този квартал беше построен за висшата класа през 40-те и 50-те години на миналия век, когато Вашингтон все още беше сегрегиран град. Къщите бяха предимно от тухла, с големи ливади, предни и задни, и стаи за прислугата, в които да се помещават готвач или камериерка. От улицата кварталът можеше да се сбърка с Ричмънд или Атланта - големи стари къщи, закрити веранди, басейни и фонтани. Къщите не бяха толкова лъскави колкото модерните на Потомак и Маклийн. Тухлените пътеки, които водеха до предните врати, бяха напукани от годините, а пукнатините бяха изпълнени от зелен мъх. Това беше квартал, в който един добре платен служител на ЦРУ би се установил, докато е млад, а някои от тях като Артър Пийбоди продължаваха да се мотаят наоколо дори и в старините си.

Морис мина по червената пътека и позвъни на вратата. Звънецът беше стар, както и всичко останало по къщата. Копчето заседна в „натисната“ позиция и произведе дразнещо и неспирно динг-донг, на което беше турен край едва когато Артър Пийбоди отвори вратата. Мъжът затъкна дългата си кльощава ръка зад ъгъла и се зае с бутона, докато не престана да звъни.

- Проклето нещо - изръмжа домакинът. - Нищо чудно, че никой не идва на гости.

Пийбоди беше реликва на БАСП обществото, мършаво тяло, леко прегърбено, дълъг орлов нос, високо чело и лице, обрамчено със старчески петна и малки белези от операция за премахване на ракови петна от прекаленото стоене на слънце на лодката му в Мейн.

Морис последва възрастния човек вътре в къщата. Коридорът беше тъмен и миришеше на плесен. От дясната страна се намираше отблъскващ кабинет, в който имаше тъмни дървени рафтове, които не можеха да поберат всички книги. Бяха натъпкани по два реда на по-долните рафтове, някои книги бяха поставени хоризонтално или обърнати наобратно. Някои от рафтовете просто не бяха издържали на тежестта, така че книгите се бяха струпали върху по-долните. Вляво имаше стара приемна, чийто тапет трябваше да е жизнерадостен, но вместо това беше пожълтял и беше започнал да се бели от времето. Пий- боди поведе Джеймс през мрачна трапезария към помещение, което като че ли беше единственото осветено в цялата къща. Това беше стаята за закуска, която гледаше към задната ливада, където една старомодна пръскачка пръскаше вода наоколо.

– Сядай, Джеймс - каза Пийбоди. - Да ти донеса ли нещо за пиене?

– Чай, моля - отвърна гостът. Изглеждаше сдържан и прилежен този следобед, като младеж, който е дошъл на гости на дядо си. Единствените следи от стрес бяха дълбоките кръгове под очите му и пламъкът в тях, който беше станал червен.

Пийбоди напусна стаята, за да донесе чая. Мъжът носеше износено сако от туид, закупено преди доста време от „Джей Прес“ в Ню Хейвън, кафяви панталони, малко торбести в коленете, и официални обувки, едната от които беше развързана. Костенуркови очила за четене бяха поставени ниско на носа му.

Морис разгледа сутрешния вестник, който беше оставен на масата за закуска и брой на „Американ Хисторикъл Ревю“ на бюфета. Списанието беше отворено на една статия: „Внезапна държавност: микродинамика на междуобщностните отношения в Босна и Херцеговина след Втората световна война“. Джеймс се зачете в нея за известно време, но бързо захвърли изданието настрани.

Пийбоди се върна след минута, в ръце носеше сребърен поднос с чайник и две чаши, както и чиния масленки. Морис си наля чаша чай и си взе една от сладките бисквити.

– Тъкмо се върнах от Германия - обясни той. Погледът му беше фокусиран някъде между прозореца и дърветата отвън. - Скоро пак ще заминавам в чужбина.

– Това е чудесно - заяви Пийбоди. - Знам, че не трябва да те питам какво си правил там.

– Нека просто приемем, че съм вдигал завесата на нова пиеса.

Историкът повдигна вежди, все едно искаше да каже: Аха! Коментарът на Морис му беше напомнил за нещо интересно.

– Вдигнал завесата! Трябва да те предупредя, господин Морис, че това предполага метафорична илюзия за контрол.

Джеймс намести очилата върху носа си и се наведе над възрастния мъж.

– Как така, господин Пийбоди? Не разбирам.

– Пиесата „се разгръща неизбежно, щом завесата е вдигната“. Цитирам граф Метерних^[49] от един пасаж, който моят някогашен надзорник по време на докторантурата ми, доктор Хенри А., често използваше. Останалото го знаеш и сам. Идеята на Метерних е била, че сценарият вече е написан. Оттам следва, цитирам: „Основата на проблема... лежи във въпроса дали завесата трябва да бъде вдигната въобще.“ Точно това е разковничето: не е трябвало да вдигаш завесата, Джеймс, но вече си го сторил и сега всичко протича, както е написано по сценарий.

– Написано от кого?

– Не знам - отвърна Пийбоди. - Аз съм член на епископалната църква.

Това бяха пълни глупости, но Морис търсеше отговор. Очите му, колкото и да бяха обрамчени от умората, засветиха.

– Сериозно, понякога се питам кой пише сценария, нямам предвид в основата си, а в агенцията. Казаха ми, че ти знаеш истинската история. „Тайната история“, така я нарече една приятелка. Искам да науча истината. Затова съм тук.

Очите на Пийбоди се разшириха. Тънка усмивка се разходи по устните му. Все едно беше чакал точно някой като Морис да дойде в бърлогата му.

– Рамона каза, че ще те харесам, и наистина вече те харесвам.

Джеймс премига невярващо за момент при споменаването на името и. Тя беше най-голямата тайна, която знаеше.

– Радвам се. Трябва да разбера агенцията; не „какво“, а „защо“.

– О, да, мога да ти разкажа някои неща; доста неща всъщност. Те ще те изненадат, ако не си ги чувал досега. Ще те накарат да поставиш под въпрос институцията, за която в момента работиш.

– Задавам въпроси от деня, в който започнах работа там. Искам отговори.

Пийбоди се разкикоти. Посетителят му беше доста нетърпелив.

– Добре, нека взема някои книги, за да мога да подкрепя тези тайни подобаващо.

Пийбоди отиде до кабинета си и се върна с няколко тома, чиито страници бяха маркирани с жълти листчета. Единият представляваше дебела книга, около шестстотин страници, и носеше скучното заглавие „Донован и ЦРУ“. Едно от по- тънките издания беше озаглавено „Дивия Бил и Безстрашния“. И двете книги бяха написани от човек на име Томас Ф. Трой.

– Не са точно четиво преди лягане - обясни Пийбоди. - Но по свой особен начин са увлекателни. Господин Трой беше мой колега от агенцията, ако се чудиш кой е той. Голямата книга беше създадена първоначално като секретна литература, но беше разсекретена преди няколко години. Трой написа втората книга, след като се пенсионира. Поради причини, които съвсем скоро ще разбереш, агенцията не им обърна никакво внимание.

– Защо да го правят? Щом са разсекретени истории, на кого му пука?

– Не е така, млади приятелю, защото за внимателния читател би било интересно предположението, че ЦРУ е създадено от друга разузнавателна служба, наречена Секретна разузнавателна служба на Великобритания, или иначе казано МИ6.

Морис се облегна назад в стола си. Не знаеше какво да очаква от Пийбоди, но определено не беше нещо подобно.

– Това е невероятно - каза той.

– Така е. Ще се опитам да обясня произхода на агенцията, така да се каже.

Пийбоди отвори дебелата книга на страница 417 и я бутна върху масата към Морис.

– Ето - каза той. - Прочети това.

Беше писмо, датиращо от 26 април 1941, от Уилям Дж. Донован до Франк Нокс^[50], секретар на военноморския флот и един от най-приближените хора на президента Франклин Рузвелт.

– Чети на глас, моля.

Морис разгледа първите няколко реда от писмото и зачете:

Скъпи Франк,

Във връзка с твоето предложение накратко ще ти обясня средствата, чрез които британското правителство събира информация в другите страни.

Моля те да ги вземеш под внимание. Разузнавателните операции не трябва да се контролират от правителството. Разузнаването е едно от най-важните средства за национална отбрана. Като такова то трябва да се оглавява от някой, избран от президента, който да бъде пряко отговорен към него и към никой друг. Трябва да се създаде фонд специално за нуждите на чуждестранните разследвания, а разходите по него да бъдат тайни и изготвени по преценка на президента...

Пийбоди дръпна книгата.

– Предполагам се сещаш какви са били последствията. Това е малко повече от седем месеца преди Пърл Харбър. Човекът на ФДР^[51] накарал Донован да проучи как британците ръководят тяхната разузнавателна служба и Донован докладва британската система на американците, за да могат те... е, нека просто кажем... да я копират.

Искам обаче да ти напомня, че това не е официалната версия - продължи Пийбоди. - Официалната версия е, че Донован създава ЦРУ чрез своята идея за независима разузнавателна организация. Алън Дълес описва ЦРУ като, цитирам: „Мечтата на Бил Донован“.

– Официалната версия е лъжа - осъзна Морис.

– Точно така. Когато са се водили дискусии за публично разкриване на всичко през 80-те години на миналия век, главният инспектор на ЦРУ Лиман Къркпатрик, оспорил, че информацията ще бъде „изключително спорна“ и „шокираща“. Тук отново съм задължен на ерудицията на моя приятел Трой.

– Искаш да кажеш, че британците са написали операционната система. Казано на нашия жаргон, те притежават фърму- ера.

– Казано на всеки език, е така. Била е контролирана операция.

Пийбоди започна да разгръща страниците, докато не откри друг жълт маркер.

– Ще ти покажа още нещо. От един меморандум от 27 юни 1941. Темата е подходящата организация на Координатора на информация, служба, която предшества Управлението на стратегическите служби.

Историкът отвори на подчертаните пасажи.

– Забележи кой е авторът, моля. Командир Иън Флеминг, човекът, който написа романите за Джеймс Бонд. Както виждаш, той споменава всичките нива: централно управление, началник-щаб, чуждестранни клонове, офицери за свръзка. Всичко тук е по модел на СРС. Нашият приятел Трой намерил бележка от него за „моя меморандум до Бил как да създаде американските тайни служби“ и го нарича „крайъгълния камък за бъдещето на УСС“.

Има и още, приятелю. Британците били доста доволни от себе си, както и сам можеш да си представиш. Кабинетът на Чърчил облизвал пържолите си, също като краля лъв, който току-що е погълнал невинно и объркано агне.

Пийбоди взе по-малката книга, „Дивия Бил и Безстрашния“, и започна да разгръща страниците, докато не намери онова, което търсеше.

– Ето какво е знаел самият Чърчил, черно на бяло, според неговия кабинет. Това е писмо от 18 септември 1941, написано от сър Дезмънд Мортън от кабинета на премиера до полковник Е. А. Старк. Моля да го прочетеш.

– На глас?

Пийбоди кимна. Морис намести очилата си и започна да чете:

Поредният изключително секретен факт, с който премиерът е запознат... е, че американската сигурност се управлява - по молба на президента - от британците. За тази цел британски офицер се намира във Вашингтон заедно с Едгар Хувър и генерал Бил Донован и докладва на президента. От съществена важност е този факт да остане в тайна поради свирепия скандал, който би предизвикал сред изолационистите.

– Ето това е - констатира Пийбоди. - Не може да е по-ясно. Те са скритата ръка. Разбира се, че притежават ЦРУ Те са го създали! Прочети историята, господин Морис. Всичко е там.

Джеймс се огледа наоколо, като че ли се страхуваше, че някой ги подслушва. Бяха само двамата - двама служители на агенцията, които водеха разговор.

– Защо ми казваш всичко това? - попита младият мъж.

– Защото трябва да знаеш. Трябва да разбереш защо нашата агенция е такава заплаха за американците. Търся отговора през целия си живот, но той е толкова очевиден веднъж когато стигнеш до него. ЦРУ е чуждестранен имплант. Било е създадено тайно от друго правителство. Било е тайна операция. Това е един пъзел, който ми отне години, за да го наредя, и искам да го разбереш. Всички трябва да разберем.

– Кои сме тези „ние“? - попита Морис тихо.

– Всички съмишленици. Американски патриоти. Хора, които вярват в свободата. Познаваш една от нас, нашата скъпа Рамона. Но има още много други, невидими. Всички гледаме към теб, сър.

– Защо аз? Един обикновен компютърджия.

– Защото можеш да направиш нещо по въпроса. Можеш да разгласиш чудовищната тайна история, която ти разказах. Разполагаш с ресурсите и с властта да го сториш. Можеш да удариш така, както никой друг. Това е твоят момент, ако имаш куража да го сграбчиш.

Морис се изправи, все едно щеше да си ходи. Пийбоди го изгледа с лукавия си поглед и поклати глава. В този момент младият мъж осъзна, че онова, което Рамона Кайл му беше казала, е истина. Трябваше да продължи напред. Не можеше да се откаже, щом вече веднъж беше тръгнал по този път. Морис седна отново в стола срещу домакина си.

– Какво искаш да направя? - попита той.

Пийбоди кимна. Тънката му усмивка се завърна.

– Някога чувал ли си за Банката за международни разплащания^[52]? - попита той.

– Малко - отвърна младият мъж. - Намира се в Швейцария. В Базел, нали? Представлява един вид централна банка за централните банки.

– Точно така - съгласи се историкът. - Но ако погледнем по-надълбоко, тя е един от крайъгълните камъни на англо-американския план за следвоенния свят. Изненадващ е фактът, че ФДР е искал да унищожи БМР през 1944, защото е имала някакъв неприятен бизнес с нацистите. Британците обаче не искали и да чуят за това. Те настояли да остане. Тя била символ на следимперския ред, на англо-американския кондоминиум, който щял да ръководи света на финансите, като управлява авоарите на всяка централна банка. Така че банката останала в Базел, безмълвен, дискретен, но непоклатим символ на постоянния ред на нещата.

– Какво искаш да направя относно БМР?

Пийбоди се усмихна отново, доста по-широко този път, почти от ухо до ухо. Заговори с вулгарност, която не беше характерна за неговата възраст, но подчерта неговия аристократичен бунт.

– Искаме да я удариш, момчето ми. Искаме да и хакнеш задника така, че електронните и очи да станат кафяви.

* * *

Морис се върна на работа в Центъра за информационни операции на следващата сутрин. Спа неспокойно, но излезе рано в предградията на Вирджиния в своя приус. Затвори се в подобния на гробница офис, който се намираше в края на операционната зала, както винаги правеше, когато беше във Вашингтон. Ариел Вайс намина, за да го запознае набързо със случилото се по време на отсъствието му и да вземат решения за някои належащи служебни въпроси.

Следобеда Морис посети централата по молба на директора. За първи път щеше да разговаря лично с Греъм Уебър, откакто се върна от Германия. Беше се облякъл малко по- официално от обикновено, в риза с яка и спортно сако. Ако носеше и вратовръзка, щеше да прилича на някой професор по компютърни науки, който отива на среща с декана. Морис беше нервен, чудеше се дали директорът щеше да го уволни. Това щеше да усложни нещата.

Уебър го посрещна във всекидневната си, под портрета на неумолимия Ричард Хелмс, чийто профил го правеше да изглежда като някой от последните римски императори. Веднага бяха донесени чай и бисквити, които като че ли бяха основната храна в разузнавателната служба.

– Изглеждаш изморен - отбеляза Уебър.

– Работих доста усърдно - отвърна Морис. - Стресът беше прекалено голям при германския случай. Но имам доста отпуска. Може би ще изляза за седмица. Първо обаче ми предстои малко работа в чужбина.

– Не си от полза за никого, ако си изтощен.

– Да, сър. - Джеймс намести очилата си.

– Мислех си за случилото се в Хамбург - започна Греъм. - Също така говорих с някои хора.

Младият мъж се напрегна.

– Оценявам смелостта ти да ми предложиш оставката си, но няма да я приема. Смъртта на това хлапе не беше по твоя вина, а и се нуждая от теб за това, което предстои. Ти си единственият, който наистина разбира тези системи. Другите само претендират, но не ги разбират.

Морис премигна и преглътна звучно.

– Благодаря ви, сър.

Уебър вдигна ръка.

– Не ми благодари все още. Трудната част едва сега започва. Откри ли нещо?

– Засега виждам само вълнички във водата. Работим над някои нови прониквания в хакерските мрежи. Тролваме^[53] групите, в които Биел е бил активен.

– Правиш това като част от твоите „специални правомощия“, схванах.

– Да, сър. Става въпрос за съвместната програма, за която ви разказах. Имам някои нови... идеи. Неща, с които експериментирам.

– Ще ме вкарат ли в неприятност?

Морис се засмя. Очите му приличаха на убодени от игли.

– За Бога, не, сър. Те са за добра кауза. Време е да заменим старите навици с нови. Това е вашата мантра, нали, господин директор?

Уебър изгледа младия мъж. Вярваше на преценката си, на желанието си да поема рискове, да върши неконвенционални неща, когато се наложи. Всичко това го беше довело до Джеймс Морис и сега удвояваше залога, който беше направил с него. Като бизнесмен знаеше, че трябва да намали този риск, но в правителството беше по-трудно.

– Мога да разчитам на теб, нали? Имам нужда от силни сърца.

Морис го изгледа. Не помръдваше, но в последния момент, преди да заговори, гласът му се разтрепери.

– Да, сър. Много съм добър. Ще стигнем до сърцето на нещата и ще се справим с тях.

Уебър се усмихна. Ръкостискането на Морис беше силно, може би малко повече от необходимото, но това беше показ на сила. Директорът каза нещо забавно, докато изпращаше служителя си до вратата. Когато тръгна да се връща към бюрото си, не се чувстваше толкова уверен от този разговор, колкото се надяваше. Морис просто беше уморен, каза си той наум. Дори и компютърните гении имаха своите лоши дни.

13. Силвъртън, Колорадо

От прозореца на хижата си Рамона Кайл можеше да види стария миньорски град, пришит като гоблен за долината долу. Дърветата от тази страна на хълма бяха златисточервени, а листата падаха с въртеливи движения на магистрала 110, която водеше към северната част на града. Където и да се обърнеше, виждаше заострените зъби на планинския масив Сан Хуан, който пазеше западните порти на Скалистите планини. Хижата на Кайл се намираше горе, до гората, точно до сивата скала, която почти достигаше октомврийското небе. Никой нормален човек не живееше тук. Магистралата на север от Дуранго вече беше затворена заради ранния сняг. Само след няколко седмици това място щеше да е напълно изолирано. Щяха да останат само няколко отшелници и безразсъдни смелчаци.

Рамона притежаваше елфическа фигура, седнала в креслото до големия прозорец, червената и коса беше прибрана в къдрава конска опашка, върху скута и се намираше списание. Това беше нейното скривалище, адрес, който никой не знаеше, на градски път, който дори местните избягваха. Хижата беше регистрирана в окръжния съд на Сан Хуан на „Грийн Стрийт“, на няколко километра надолу оттук, но не на нейно име или на такова, което можеше да бъде свързано с нея. Същото важеше и за сателитната интернет връзка, с която разполагаше, която беше единственото и занимание тук освен спокойствието и тишината. На това място можеше да бъде никоя и никъде.

Жената се замисли за Джеймс Морис. Той беше някой и навсякъде, обгърнат от света, който ненавиждаше. Тя го беше задействала, макар че смяташе, че той не съзнаваше каква е крайната цел, както рикоширал куршум не знаеше каква е истинската му мишена. Той действаше, без да разбира последствията от тези действия. Така оставаше невинен, безценен и самотен. Искаше да го защити.

Една горяща цепеница изпука в камината зад нея. Кайл стана от креслото си, постави още дърва върху скарата и разбута въглените, докато не се разгоряха. Над камината се намираше ренесансова картина, която беше купила от някакъв търговец във Флоренция преди около година, след като беше продала своя дял от една италианска фирма. Не беше голяма работа, взе я от училището на второкласен художник от Падуа, но на нея и харесваше. На нея беше изобразено мъчението на свети Севастиан. Мъжът беше завързан за едно дърво и пронизан от стрели. В очите на мъченика се забелязваше безпомощно падение, погледът му беше някак си озадачен, някак си смирен. След като купи картината, Рамона се заинтересува от живота на Севастиан. Неговите римски приятели бяха заклани по ужасен начин един по един: Зоя била обесена за краката над огнище, докато не се задушила от пушека, Транквилин бил бит с камъни до смърт, Кастул бил измъчван и погребан жив, Тибурт бил обезглавен. Севастиан отказал да бяга. Цял колчан със стрели пронизал всеки крайник, но дори тогава не умрял. Той се изправил срещу императора и заговорил в агонията си, присмял се на Диоклециан, че по такъв страхлив начин е убил християните, докато най-накрая не бил убит и накаран да замълчи.

Кайл се върна в креслото си. Слънцето беше пробило през ниското следобедно небе и осветяваше целия град. Голите скали на Кендъл Пийк, които се въздигаха от високата долина, бяха окъпани в бяла светлина, докато долчинките и пукнатините попадаха под дълбоките сенки на сребърночерен мрак. Съвсем скоро щеше да завали отново над Коул Пас и Мола Пас и вероятно щяха да затворят двулентовия път в Силвъртън за пореден път. Кайл се почувства като егоист. Човек можеше да живее и умре тук с достойнството на диво животно. Тя беше оставила Джеймс Морис да и върши мръсната работа; не, в интерес на истината го беше накарала да го стори.

Рамона се беше отказала от всякакви полумерки. През последните няколко години беше стигнала до извода, че Америка няма да промени курса. Силите на потисничеството така бяха стегнали държавата в хватката си, че самите те бяха държавата. Народът беше субект на тази тиранична сила, която не можеше да бъде реформирана или укротена или променена. Трябваше да бъде унищожена.

Облаците започнаха да се смрачават над планинската верига Сан Хуан. Слънчевата светлина беше изчезнала също толкова бързо, колкото се беше и появила. Кайл вдигна списанието, което четеше. Беше „Спектрум“, изданието на Института за електрическо и електронно инженерство. Уводната статия, която четеше, беше озаглавена: „Бихте ли застрелял дрона на съседа си?“. В това се превръщаше светът. Дори смахнатите бяха започнали да се превръщат във фашисти. Жената остави списанието настрани и затвори очи.

Имаше момент, в който сибеше позволила да се надява. Това беше преди няколко месеца, когато Белият дом за първи път спомена името на Греъм Уебър като избор на президента за нов директор на скандалното Централно разузнавателно управление. Уебър имаше репутацията на скептик, той беше човек, свързан с разузнавателния левиатан, но също така беше критичен към него. Беше отказал да се подчини на изискването от писмото на националната сигурност, което беше предадено на компанията му от ФБР; Кайл знаеше добре историята. Мъжът заяви тогава, че заповедта е противоконституционна и не се беше съгласил с нея. Джеймс Морис познаваше новия директор; той беше негов гид на хакерската конференция преди година, и Морис искаше да му се хареса, както и на всеки друг. Кайл видя във всичко това пролука - пукнатина в бронята, в която можеше да постави експлозивната прах на промяната. Тя беше безжалостна, що се отнасяше до това; ако Джеймс Морис или някой друг смяташе, че има приятел в сърцето на звяра, жестоко се лъжеше.

Рамона размишляваше целия следобед, докато слънцето не се скри и на небето на запад не остана само розов оттенък точно над планината Анвил. Жената се запита дали е имала последен шанс, който е пропуснала, начин да погуби структурата, без да има много косвени жертви. Дали имаше начин да се свърже с Греъм Уебър, директора на ЦРУ и да му каже, че има избор? Съобщението, което трябваше да чуе, беше, че той все още можеше да е човекът, който казва „не“, че може да се присъедини към подривната дейност и демонтажа на една несправедлива система. Уебър току-що беше преминал портите на замъка, не беше задължително да заеме страната на защитниците. Той можеше да е освободител.

Как трябваше да съобщи на Уебър, че все още има възможност да избегне холокоста на наблюдението, заблудите и лъжите? Ако директорът на Агенцията за национална сигурност беше предупреден, че трябва да закрие програмите, които Едуард Сноудън по-късно беше разкрил пред пресата - да ги прекрати на своя глава и да си спести хаотичните последствия от разкритието им, - щеше ли да се възползва от тази възможност? Ако на хората им се дадеше избор да сторят правилното нещо, щяха ли да го приемат? Кайл не знаеше. Греъм Уебър се беше насочил към катастрофален завършек, дори и да не го осъзнаваше. Един човек вече беше умрял, за да защити тайната на самоличността на Джеймс Морис, но щеше да има още. Щеше ли Уебър да избере аварийния изход на историята?

Рамона се замисли какво иска да каже на директора на ЦРУ, ако можеше да комуникира анонимно с него. Отиде до лавицата с книги от другата страна на камината и взе един том с британска философия, която понякога четеше, за да събере мислите си. Прелисти покрай Джон Лок и Дейвид Хюм, докато не намери есето „За свободата“ от Джон Стюарт Мил. В помещението беше тъмно освен отблясъците, които хвърляше огънят.

Жената включи лампата до креслото и и се сви под кремавата и светлина с книгата си. Това беше удобството на истината.

Какъв е регионът на свободата? - питаше Мил. Ставаше въпрос за „свобода на мисълта и чувствата, абсолютна свобода на мнението и отношение по всички въпроси, практическа или спекулативна, научна, морална или теологична“. За „свобода на вкусовете и стремежите, за изготвяне на плана на нашите животи, който да подхожда на нашите характери; да правим каквото ни харесва, без другите да ни се месят, докато онова, което правим, не ги наранява, макар да го смятат за глупаво, перверзно или грешно“.

Свободата не можеше да се раздели на части, на порции или да се промени. „Никое общество, в което тези свободи не се зачитат изцяло, не е свободно независимо от неговата форма на управление; а и никое не е напълно свободно, ако тези свободи не съществуват в абсолютна и неоспорима форма.“ И след това следваше предупреждението на Мил: „Държава, която тъпче своя народ с цел той да се превърне в по-податлив на обработка инструмент в нейните ръце за определени изгоди - ще открие, че с малки хора не могат да се постигат големи цели.“ Ето го. Може ли да е по-ясно заявено? Рамона щеше да предостави на Греъм Уебър, човека, който никога не беше срещала, но за когото смяташе, че е сродна душа, последен шанс да избяга от „незначителността“, корупцията и несвободата.

Кайл отиде до бюрото си, което се намираше в дъното на хижата, като по път сложи още няколко цепеници в огъня. Долу под къщичката и виеше вълк, грозен самотен вой. Жената отвори лаптопа си и зачака да се включи, след което започна да пише и да прави справки в документите си. Проверяваше текста отново и отново, докато не придоби сбития и директен вид, който искаше да има.

Уважаеми господин Уебър,

Пиша ви това писмо с цел да успеете да спасите себе си и Централното разузнавателно управление от унищожение. Вие поехте контрола на една беззаконна организация, която открито заявява, че има право да корумпира и разрушава другите в света тайно. Тези прикрити правомощия се базират на крехки закони, които сами по себе си нарушават Конституцията на САЩ. Вие сте наясно с това, защото отказахте да се подчините на заповеди, които знаехте, че са нелегални, когато все още бяхте обикновен гражданин. Като демонстрация на моята сериозност и добри намерения ще цитирам номера на писмото от национална сигурност, на което отказахте да се подчините. То беше с номер NH- 43907, издадено в съответствие с Глава 18 от Кодекса на Съединените щати, раздел 2709. Вярвам, че архивът ви ще потвърди достоверността на тази информация.

Възползвайте се от предоставената ви възможност сега да бъдете лидер в истинския и морален смисъл на думата, като ограничите дейностите на Централното разузнавателно управление, които нарушават законите на всяка друга нация и третират гражданите на света като обекти на външен контрол от Съединените щати, а не като субективни човешки същества със своя собствена съвест, права и свободи. Свободата не е нещо делимо, господин Уебър. Тя трябва да бъде за всички или за никого.

Изпращам ви това писмо като предупреждение и като възможност. Ако не се възползвате от съвета и не промените курса си, процесът, който е на път, ще срути всичко около вас. Освободителните действия на Брадли Манинг и Едуард Сноудън бяха само началото. Глобалното политическо пробуждане започва във всяка държава. Ако са атакувани тайните служби в други страни - Китай, Украйна, Русия, Египет, Сирия, Турция, Великобритания, - мислите ли, че Съединените щати ще устоят? Армията е пред вашата порта, макар да не я виждате. Централното разузнавателно управление няма да оцелее след това предизвикателство. Трябва да решите на чия страна сте - на свободата или на потисничеството. Часовете, които ви остават, за да вземете решение, бързо отминават.

Помнете думите: „Надигнете се, затворници на глада; надигнете се, нещастници на земята. Правосъдието крещи осъждане: един по-добър свят е на път. Повече няма да ни оковават веригите на традициите. Надигнете се, роби, стига вече хомот; земята ще се въздигне на нови основи. Бяхме нищожества, но ще станем всичко.^[54]“

Очаквам публичната ви изява, че имате намерение да направите необходимите реформи. Ако не го сторите, ще има последствия.

Искрено ваш,

Анонимен

Рамона Кайл принтира съобщението, след това го копира, направи снимка на копието и принтира снимката. Постави листа в плик, на който пишеше „Греъм Уебър, лично“, който постави в по-голям жълт плик, на който пишеше „Дейвид Уебър“. Изпрати го по куриер на свой сътрудник в Калифорния, който се занимаваше с тайния и бизнес. По нейни инструкции изпрати пакета през няколко профила, докато най-накрая не стигна до частното училище в Ню Хампшър, доставено от куриера UPS до пощата на Дейвид Уебър, ученик в последен курс.

Когато младежът видя, че писмото вътре е адресирано до Греъм Уебър, веднага се обади на баща си във Вашингтон. Същия следобед пристигна представител на правителството и прибра пратката, неотворена, и я отнесе в централата на ЦРУ в Лангли, където беше доставена, все още неотворена, на директора на агенцията.

Греъм Уебър прочете странния текст два пъти. Първата му мисъл беше, че това е някаква измама, вероятно схема, изготвена от някой от съучениците на сина му или по-вероятно някой ексцентричен учител, който изпълняваше някаква своя революционна фантазия. Но на второ четене доказателството за добрите намерения нямаше как да се опровергае. Уебър се консултира със собствените си файлове и видя, че „номерът“, който беше цитиран, NH-43907, беше коректен. Това писмо беше изпратено от подразделението на ФБР в Ню Хейвън до един от филиалите на собствената му комуникационна компания в Кънектикът. Доколкото на Уебър му беше известно, тази информация никога не беше ставала публично достояние.

Ами ако писмото беше истинско? Ами ако някой наистина предупреждаваше Уебър, че трябва да следва надеждите и мечтите си за реформа в управлението на разузнавателните дейности - или да се изправи пред последствията? Греъм искаше да отхвърли по-голямата част от писмото, но знаеше, че един от аргументите му беше самата истина. Свободата не е нещо делимо. Не е половинчато състояние. Или съществува, или не. Знаеше, че и друго твърдение също беше истина: ЦРУ си беше приписало правото да нарушава законите на всички останали страни. В основата си всичко това беше описание на работното му място.

Уебър остави писмото. Обади се на личния номер на Рут Савин, главната съветничка на ЦРУ, и я помоли веднага да дойде в офиса му. Каза и, че е получил писмо, което тя трябва да прочете колкото се може по-скоро. Тя пристигна в офиса на директора след десетина минути.

- Това са пълни глупости - констатира Савин, когато прочете написаното. - Не се тревожете.

Жената държеше листа хартия със сини еластични ръкавици, които беше донесла със себе си, за да не оставя отпечатъци. Предпазливо постави писмото в прозрачен плик, който беше маркирала в горната част с датата и часа, след което постави инициали и го остави настрана. Цялата се беше зачервила от спешното обаждане и бързото пътуване до офиса на директора. Цветът на бузите и допълваше лъщящата и черна коса и ръжди- вочервеното и сако от туид, което носеше над черната си рокля.

– Това ли е всичко? - учуди се Уебър. - Никакви други коментари?

– Става въпрос за добре написани глупости. Хареса ми цитата от „Интернационалът“ накрая. Добре се е получило.

– Това означава ли, че авторът е руснак? Или някой комунист?

– Може би. Или вероятно авторът иска да си мислим точно това. Няма как да знаем, господин директор. Как писмото стигна до вас, между другото?

Уебър въздъхна и поклати глава. Не му харесваше фактът, че този пробив беше дошъл през семейството му. Чувстваше, че децата му са застрашени.

– Писмото беше изпратено на големия ми син от куриер на UPS в пощенската му кутия. Службата за сигурност вече провери пратката. Казаха, че адресът на изпращача в Бостън е фалшив. Преглеждат видеозаписите от мястото, от което е било изпратено, но не смятат, че ще попаднат на нещо полезно.

Савин погледна към листа хартия в прозрачния плик.

– Цитираният номер на писмото на национална сигурност коректен ли е?

– Аха - отвърна Уебър. - Напълно коректен. Проверих го. Как са стигнали до него? Би трябвало да е тайна.

– Нищо не е тайна, господин директор. Може да е изтекъл от някой ваш служител от старата ви компания. Може да е бил получен от някоя от частните групи, които душат около тези писма на национална сигурност от години. Може дори да е изтекъл от някой недоволен служител на ФБР. Няма как да знаем. Но самият факт, че някой разполага с референтния номер, не доказва нищо според мен. Просто перчене. Хакерско надуване. Не бих го приела много насериозно.

– Не би ли? На мен ми изглежда доста истинско. Някой ме предупреждава, че системите ни ще бъдат атакувани, точно както Сноудън беше предупредил АНС. Казват ми да направя промени в агенцията, за да избегна щетите. Не трябва ли да приема това на сериозно?

Савин го изгледа внимателно: косата му беше леко разроше- на, ръкавите му бяха навити до лактите, ризата му без яка беше откопчана. Никога не беше изглеждал по-млад и по-неподходящ за директор на разузнавателна агенция. Той беше външен човек и като че ли за момента искаше да запази този статут.

– Честно казано, не, трябва да го игнорирате - отвърна жената. - Ще направим пълен лабораторен анализ. Службата за сигурност ще помогне на ФБР в намирането на изпращача. Вероятно трябва да осигурим охрана за училището на децата ви в Конкорд, дискретно, поне за една седмица.

– Добре - съгласи се Уебър, докато правеше нетърпеливи въртеливи движения с ръката си. - Но какво ще правим със съдържанието?

– Честно казано, сър, подобни неща пристигат в пощата ни всеки ден. Целият свят смята, че ЦРУ е сбирщина лъжливи престъпни копелета и че сега е последният ни шанс да се покаем. Това е ежедневната ни музика. Обикновено подобни материали са пресечени от някой друг и никога не стигат до директора. Това просто е минало през мрежата. Но въпреки всичко е боклук.

– Ами ако е истина? - попита Уебър.

– Какво имате предвид, сър?

– Не е ли моя отговорността делата на агенцията да са законни и етични? Приех длъжността, защото поех ангажимент към президента, че ще направя промени в ЦРУ и ще го въведа в двадесет и първи век. Трябва да остана верен на думата си.

– Разбира се, господин директор, вършите това всеки ден. Но мога ли да ви дам един честен съвет като адвокат?

– Мразя адвокати - промърмори Уебър. - Но, да, определено желая съвета ти.

– Вашата работа не е да защитавате гражданските свободи. Президентът си има главен прокурор за тази цел, а конституцията позволява на Конгреса да приема закони и на Върховния съд да ги тълкува. Вашата работа е да защитавате националната сигурност. Разполагате с уникална власт, гласувана ви от президента. Това, което авторът на писмото казва, е истина. Разполагате с властта да нарушавате законите на другите страни, под акт на национална сигурност и изпълнителна заповед 12333. Това прави ЦРУ; Ако не поставите тази отговорност на първо място, то тогава не си вършите работата. Трябва да защитите агенцията и хората и. Те са вашите инструменти. Сър. Казвам това с цялото си уважение.

– Включително и Джеймс Морис.

– Да, господин директор. Освен ако не е сторил нещо нередно. Вие сте командирът на тази организация. Той е един от войниците ви.

Уебър погледна през прозореца. Никога не беше изпитвал бремето на отговорността по този начин. Хората често говореха в абстрактни величини относно трудностите да се постигне баланс между свободата и сигурността - но чувството беше като възел в стомаха. Можеше да напусне. Или можеше да се опита да намери правилния път в управлението на агенцията по начин, който отговаряше на етичните му стандарти, със знанието, че ако остане, вторият приоритет - да запази сигурността, неизбежно щеше да стане първи приоритет, без значение какво казваше съвестта му.

– Какво искате да направя? - попита Савин.

– Обади се на Службата за сигурност - каза Уебър. - Кажи им да се заемат. Намери някой в Конкорд, но го дръж настрана. Не искам да излагам шефовете си.

– А предупрежденията в писмото?

– Предполагам, че са пълни глупости, както каза ти. Наистина нямам друг избор.

Савин взе писмото от бюрото на директора и го отнесе със себе си, когато напусна офиса. Уебър остана сам. Обгърна с ръце главата си и я допря до бюрото, където остана няколко минути; не изричаше молитви, защото не беше религиозен човек, но обмисляше мисията си и се молеше за помощ. Когато се изправи и се обади на Мари, за да я попита за следващия си ангажимент, в някои отношения беше напълно нов човек.

14. Берлин

Едуард Джуно беше нисък и стегнат мъж, с обръсната глава и набола брада. Пристигна в Берлин облечен в черна тениска, дънки и черно кожено яке, протрито на ръкавите и лактите от години носене. На тениската отпред пишеше „Ред Бул“ и по очите му човек можеше да предположи, че кара от доста време на тази напитка или на друг вид стимулант. Мъжът се записа в „Хензел Ин“ на Нолендорфплац, един толкова гейски хотел, че управителят беше поставил бележка, че заведението е хетеро френдли.

Преди да излезе Джуно си сложи една обеца на лявото ухо и две на дясното. Провери записващото устройство, пришито към плата на коженото му яке, за да се увери, че е изключено, и прибра в джоба си една флашка и два мобилни телефона.

Джуно беше агент на разузнаването под дълбоко прикритие от около две години. Първо беше вербуван от военните, където работеше като уорънт офицер^[55] за армията и осъществяваше „информационни операции“ в Афганистан, както го обявяваха любезно те. Неговата работа беше да хаква уебсайтовете на врага и по заповед да ги атакува - да ги затваря, да публикува невярна информация в тях или да инсталира зловреден софтуер^[56], който да следи другите потребители. Беше толкова добър в работата си, че попадна под полезрението на подразделението в Кабул и бързо му предложиха да се присъедини към военната програма за прехвърляне в ЦРУ.

Вербуващият на агенцията показа на Джуно брошура, според която щеше да изкарва 136 000 долара на година като ком- пютърджия, който просто трябваше да използва компютърните си умения. Сумата беше близка до тази, която „Блекуотър“^[57] му плащаше, но рискът беше много по-малък, така че каза „да“. Изпратиха го у дома на обучение - не във Вашингтон, а до съоръжение близо до Денвър, което обучаваше междуведомствени офицери под неофициално прикритие. След шест месеца се срещна с Джеймс Морис, който му уреди да го прехвърлят в онова, което наричаше „специална единица за достъп“, която беше - и не беше - част от Центъра за информационни операции. От този момент Джуно се беше претопил в мрачната армия на Морис.

Мъжът се беше облякъл подобаващо за нощния живот на Берлин. Обу си най-очуканите черни кожени ботуши и сложи колан със сребърна тока, на която бяха изобразени черепът и костите, които беше купил този следобед от „Хакешер Маркт“ в Мите, където осъществи предварително проучване. Токата на колана блестеше заплашително, но беше скрита от черната тениска, която се спускаше свободно над нея. Затова за пръв път от доста време Джуно я затъкна в дънките си. Изглеждаше напълно правдоподобно за лошо момче хакер, защото беше точно такъв. Той обичаше да прониква в компютри, да създава неприятности и да прави груб секс с мъже или жени, като не му пукаше с кой от двата пола, стига да беше „отгоре“.

Последното, което взе със себе си, беше книга с меки корици - трилогията „Illuminates!“^[58], фантастична поредица, публикувана преди четиридесет години, а по-късно превърнала се в култ за германските хакери.

Джуно напусна хотела в единадесет вечерта, когато нощната сцена на Берлин почваше да се нарежда. Хвана си трамвай от Нолендорфплац, с който мина покрай няколко спирки, прехвърли се на метрото и мина още няколко спирки на север, след което отново се качи на трамвай, който го отведе обратно в Хакешер. Джуно слезе от него на улицата. Навън беше приятна късна есенна вечер, районът беше пълен с берлинчани и чужденци, които, като ги гледаше как пълнеха баровете, явно искаха да се натряскат здравата.

Джуно изпи една бира близо до пазара и след това се насочи на изток към улица „Моргенталер“. Когато стигна номер 19, мина през една арка и се озова на двор, който водеше до технобар - любимото местенце на германците, които се смятаха за хакерския елит.

Хора в обеци и кожа стояха вън пред входа и пушеха трева. Вътре диджеят беше надул постоянно повтарящ се ритъм, не на пълна мощност, защото все още беше едва единадесет, но загряваше за по-късно. Джуно влезе в клуба и се насочи към бара - слабо осветено място с метални столове, светещи панели под перилата и тънки като дантела абажури в стил наподобяващ ар деко от деветнадесети век, които придаваха на бара вид на нещо средно между Бохемия и Белгравия.

Джуно седна на една малка дървена маса и си поръча текила, а след нея още една. В неговата работа, беше установил той, пияното състояние бе един вид прикритие.

Малко преди полунощ мъж в края на двадесетте си години, горе-долу на възрастта на Едуард, влезе в заведението. Беше висок и слаб, с дълга черна коса, която падаше по раменете му. Носеше черно яке, което, макар да беше по мярка на човека, му изглеждаше някак си отпуснато. Новодошлият беше красив и привлече вниманието на тълпата около бара - както на жените, така и на мъжете. В ръката си държеше книгата „Окото в пирамидата“, първия том от трилогията „Illuminatus!“.

Джуно плъзна своята книга напред по дървената маса като някаква визитна картичка.

– Дискордианец^[59] ли си, приятелю? - попита Джуно и посочи към книгата, която дългокосият посетител носеше със себе си.

Онзи кимна.

– Аз съм самият Хагбард Селин.

Странната размяна на фрази беше разпознавателен код. За всеки наоколо тези думи биха звучали като пълни глупости, но за всеки, който беше част от Illuminatus култа, биха били непогрешими.

Джуно и шефът му, Джеймс Морис, си бяха написали домашното - в трите романа ставаше дума, освен безбройните сюжети и подсюжети, за приключенията на дискордианците и техния герой Хагбард - той управляваше златна подводница и беше аватар на истинските илюминати, които вярваха в абсолютната свобода. Поредицата се беше превърнала в култова благодарение на германския хакер Карл Кох, който през 80-те години на миналия век беше хванат да продава тайни, получени от компютрите на американските военни, и който умря в предполагаемо самоубийство.

Джуно поръча бира за германеца и още една текила за себе си, последвана от бира.

– Как е хавата, Хагбард?

– Хавата си е наред, мистър, как ти е името?

– Нямам такова - отвърна Едуард. - Понякога хората ме наричат „Аксел“. На компа съм „Дъртбъг“ или „Снейкхед“^[60] или „Гурулгмастър“. Сам си избери.

– Ще те наричам Джон Дилинджър^[61]. - Това беше името на друг фиктивен персонаж от ексцентричната сага „Illuminatus!“.

– Да, това също става. Само дето пишката ми е по-голяма. - Гласът на Джуно беше като на някой готов да бъде изчукан.

– Хо-хо - отвърна германецът и завъртя очи.

Наближаваше полунощ и музиката започна да става по-шумна. Диджеят беше усилил баса, така че цялото помещение вибрираше с ритъма.

– Искаш ли да танцуваме? - попита германецът.

– Не. Не ми действа добре на пиенето. Ти върви. Аз ще те гледам.

Германецът се смеси с тълпата от мъже и жени на дансинга и се изгуби под пластовете музика. Двама мъже се опитаха да танцуват с него, както и една жена, но мъжът ги игнорира всичките. Върна се на масата след двадесет минути, последван от мадама, която искаше да му купи питие. Лицето му беше зачервено, дългата му коса блестеше от пот.

– Да отидем навън - каза германецът. - Тук е прекадено горещо и шумно. Ще се върна по-късно, за да потанцувам още.

– Както кажеш, Хагбард. - Щеше да се окаже по-лесно, от- колкото Джуно предполагаше.

Когато се озоваха на „Моргенталер“, нощният въздух беше започнал да хапе. Надолу по улицата имаше кафене, тихо и почти празно.

– Изглеждаш премръзнал - отбеляза Едуард и посочи към заведението. - Хайде да вървим там.

Американецът го поведе и двамата се настаниха зад една спокойна маса в задната част на кафенето. Отиде до бара и се върна с две чаши горещо черно кафе.

– Така, господин Хагбард Селин, казаха ми, че можеш да ме вкараш вътре. Затова съм тук. Не за да те чукам, макар че мога да свърша и тази работа.

– Ъх - отвърна германецът. - Моля те. Какво имаше предвид под „вътре“? Не знам нищо за теб, освен че четем едни и същи книги.

– Не се ебавай с мен, Хагбард. Ще направиш голяма грешка. Хората, които уредиха тази среща, казаха, че си свързан с „приятелите“. Затова съм тук. Винаги искам да завързвам нови приятелства. Или е това, или си създавам врагове.

– Приятелите на какво? И слушай: не се страхувам от теб, господин Джон Дилинджър, който и да си, чиито топки, сигурен съм, са големи колкото лешници.

Германецът вдигна брадичка нагоре.

Джуно потърка наболата си брада, все едно размишляваше дали да стори нещо - да му вкара един или да извади пистолет. Бързо се палеше и беше способен на внезапни, импулсив- ни действия. Присви очи срещу германеца и скръсти ръце на масата.

– Вероятно слухът ми изневерява, защото не чух какво ми каза току-що. Така че ще те попитам още веднъж, по приятен американски начин, дали знаеш нещо за „Приятелите на Цер- бер“. Защото хората, които уредиха тази среща, ми казаха, че знаеш. Те ще са много недоволни, ако научат, че са грешили и са изглеждали като тъпаци. А така са направили и мен на тъпак.

Младият мъж преглътна тежко. Вторачи се в масата и отпи от кафето си. Фалшивият му кураж се беше изпарил.

– Да, познавам някого. Наричаме го Малчик. Не знам как е истинското му име.

– Голяма работа ли е?

– Какво имаш предвид? Не разбирам каква е тая голяма работа. Не продава наркотици.

– Не това исках да кажа. Имах предвид дали е свързан с Цербер. Истинският Цербер или каквото е останало от него, след като всички загубеняци в ЦРУ и задници в БНД го разтуриха. Защото търсим само сериозни хора.

– Мога да те свържа с Малчик. Той е сериозен. Даже пре- калено сериозен според мен. Ще ти дам адрес.

– Няма начин. Искам представяне лице в лице. Идваш с мен. Така вината ще е твоя, ако нещо се случи.

Германецът беше изплашен. Намираше се на публично място и виждаше, че американецът е подпийнал, така че за момент се замисли дали да не хукне към вратата. Но какво щеше да прави след това и къде щеше да се скрие, ако този тръгнеше след него с приятелите си?

– Какво ще получа, ако ти помогна?

– Онова, което ти беше обещано: обвинението за притежание на кокаин ще изчезне. Ще си върнеш работата в „Сименс“. Всички ще бъдат щастливи. Имам доста влиятелни приятели, повярвай ми.

Младият мъж се опули насреща му. Ръцете му трепереха. Беше попаднал в нещо, което не разбираше, и то беше на път жив да го изяде.

– Кой си ти, господин Аксел? - попита германецът. - Как ме намери? От мафията ли си?

– Не питай, Хагбард. Нека просто кажем, че призраците ме изпратиха.

От бледото изражение на лицето на германеца наистина изглеждаше така, като че ли се намира в присъствието на истински призраци, върнали се към живот.

– Искам да се срещна с Малчик утре - каза Едуард Джу- но. - Доведи го в „Си-Бейз“ в шест вечерта. Кажи му, че ще се срещне с приятел на приятел. Можеш ли да направиш това за мен? Да го доведеш в „Си-Бейз“?

– Откъде знаеш за „Си-Бейз“?

Джуно размаха пръст.

– Забравяш, Хагбард, че имам връзки. Затова е много опасно да ме ядосваш. Ще те чакам в шест вечерта с Малчик. Няма да имаш втори шанс. А сега да те няма, освен ако не си решил, че искаш да ми духаш в тоалетната.

Германецът се изправи, беше бял като платно, и се насочи към вратата. Когато излезе на улицата, хукна да бяга и не спря, докато не стигна до Александерплац, на около километър от кафенето.

* * *

„Си-Бейз“ беше базата на берлинската хакерска култура. Беше разположена на „Рунгещрасе“ в Мите, в един стар склад, чиято задна част гледаше към река Шпрее. Точно срещу нея беше старата телевизионна кула на Източна Германия, известна като Фернзеетурм, на върха на която имаше кръгла сребърна сфера, която караше цялата структура да изглежда като приземила се от Космоса. Когато стената падна и наперените хакери на Берлин си търсеха място, на което да се събират, конфискуваха склада и се преструваха, че възстановяват космически кораб, кацнал на мястото преди 3,5 милиона години. Подобна невинна трекърска^[62] фантазия беше високо ценена от хакерите през деветдесетте години на миналия век, преди да открият тъмната страна. „Си-Бейз“ беше останала оттогава под формата на хакерски клуб.

Джуно се разположи следобеда в един бар на „Рунгещрасе“ и зачака плячката му да пристигне. Улицата беше без изход, така че можеше лесно да наблюдава трафика през прозореца. Поръча си бира, но само я ближеше.

Германците вървяха по улицата навън, но нищо интересно не се случи преди шест вечерта, когато един висок мъж на мотор караше бавно навън; на седалката зад него се намираше слабоват тип, който Джуно разпозна като Хагбард. Мотористът паркира голямото кавазаки и махна каската си. Косата му беше вързана на конска опашка, беше облечен в мотористки кожени дрехи от глава до пети. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила. Влезе в двор, на който пишеше „№20“ и мина през една врата отзад. Хагбард го следваше по петите.

Джуно изчака десет минути, искаше да ги поизнерви, и след това се насочи към входа. Изглеждаше страшен както винаги с бръснатата си глава и тяло като рязана пушка. Почука на вратата. Някой я отвори и отвътре се видя знак, на който пишеше „Забранено за извънземни“.

– Чакат ме - заяви Едуард.

Портиерът измърмори нещо и го поведе през фалшив въздушен шлюз, от който светеха цветни светлини, върху него имаше метални лостове и бутони. В другия край на коридора стояха високият мъж в кожените дрехи и Хагбард.

– Сладурско - каза Джуно и посочи към светлинното шоу на фалшивия вход към космическия кораб.

– Майната ти - отвърна високият. В интерес на истината беше засрамен от тази детинщина.

– Ти трябва да си господин Малчик - предположи Едуард. Големият мъж кимна.

Джуно изпъна ръка, но тя не беше поета.

– Аз съм Аксел - представи се той. - Можем ли да поговорим някъде?

– Има бар, но някои от хората там не ги познавам. Отиваме долу.

Големият мъж се обърна към Хагбард.

– Върви да провериш. Ако има някой в библиотеката, изритай го оттам.

Хагбард се изпари.

– Последвай ме - нареди Малчик и поведе Джуно покрай една стара игра на „Атари“ и купища излязъл от употреба двадесетгодишен хардуер. Пред тях имаше монитор, на който пишеше „Машина за биометрично разпознаване“. Едуард поклати глава.

– Какъв е тоя боклук?

– Не работи - отвърна Малчик. - Ела.

Големият мъж се спусна по едно вито метално стълбище към мазето. В първата стая манекени бяха седнали върху стари изтърбушени седалки от самолет. Наблизо друг манекен с кожена шапка беше поставен върху стара шевна машина.

Отидоха в по-малка стая в дъното на мазето. На едната от стените имаше лавица с книги, натъпкана с два вида литература: фантастични романи и големи, дебели компютърни ръководства. Над рафта като декорация бяха заковани за стената няколко порцеланови писоара. В единия ъгъл на помещението имаше два разнебитени стола, останали без плънка.

– Ела, седни - покани го Малчик и посочи към единия от столовете. Обърна се към Хагбард, който кръжеше неспокойно пред стаята. - Изчезвай - нареди му големият мъж. Той затвори вратата и седна на другия стол до Джуно. - Говори - нареди на госта си. - Какво искаш?

– Първо, нося ти поздрави от наш общ приятел. Мисля, че го познаваш като Хубърт. Той ми уреди тази среща.

– Аха, познавам Хубърт. Вършили сме работа заедно. Какво от това? Защо свика тази среща?

– Нуждаем се от помощ. Ти си единственият, който познаваме, способен да я осигури.

– Помощ с какво?

– Уязвимости^[63] „нулев ден“. Това купуваме.

Малчик се разсмя. Така наречените уязвимости „нулев ден“, които се целеха в софтуерни слабости, неизвестни на производителите до първия ден на тяхната употреба, бяха истинско злато за хакерите.

– Всички купуват. Знаеш ли колко е платил някакъв в Тайланд миналата седмица? Петстотин хиляди долара. За една- единствена уязвимост тип „нулев ден“.

– Можем да платим повече за постоянен поток. Ти имаш мрежата, която произвежда. Ние имаме клиентите. Също така бързаме много.

– Каква мрежа? - изсумтя Малчик. - Имаш предвид „Цер- бер“? Умните момчета от компютърен клуб „Цербер“? Е, ще ти кажа нещо. Те са прекалено чисти, за да работят за теб, който и да си. Те са чисти като първия сняг, тези момчета. Те смятат, че Сноудън все още работи за АНС. Искат да се ебават с правителството, бизнеса, мафията, с всеки, който има пари. Хакват за свобода. Свободно порно, свободен секс, свободни пари. Не знам, но мисля, че просто ще ти се изсмеят, ако говориш с тях. Който и да си, ако имаш пари, ти си врагът.

– Аз няма да говоря с тях, Малчик. Ти ще го сториш. Те те познават. Може би се страхуват от теб, може би не те харесват, може би смятат, че искаш пари, за да плащаш за красиви жени и големи мотори. Но все пак си един от тях. Можеш да ми осигуриш това, което желая.

Големият мъж поклати глава, но всъщност обмисляше и пресмяташе нещо в нея.

– Колко? - попита той.

– Ще ти платим десет милиона за постоянен поток от уязви- мости „нулев ден“. Онова, от което се интересуваме най-вече, са експлойти за UNIX^[64] или други, които могат да ни вкарат във финансови бази с данни. Oracle, Unisys, McAfee, RSA, как- вото имаш. Искаме произволни генератори на числа^[65], които всъщност не са произволни. Искаме да можем да манипулираме големите информационни масиви. Слушаш ли ме?

– Аха. Слушам.

– Е, започвай да си водиш бележки, братко.

– Имам добра памет.

– Добре, искаме нетуъркинг софтуер^[66], който можем да следим чрез бийкъни. Искаме всичко, което вече се следи чрез бийкъни като банки и финансови борси. Искаме всичко, което ще ни вкара в SWIFT^[67], дори в някой стар „нулев ден“ в SWIFT, който можем да прекодираме. Особено сме заинтересувани от големи международни трансфери, в които участват централни банки. Все още ли чаткаш?

– О, да - отвърна Малчик. - Списъкът ти с покупки е доста голям, приятелю. Какво смяташ да правиш? Да проникнеш във Федералния резерв?

– Нещо такова. Така, ето какво не искаме. Никакви ботнети^[68]. Не ни пука за атаки за отказ на услуга^[69]. Никакви картови глупости за кражба на самоличности. Ще оставим всичко това на приятелчетата ви с малки пишки в Москва и Киев. Никакви краквания на кодове, пароли и такива неща. Добри сме по тази част. Искаме да проникнем в големи финансови институции. Затова се нуждаем от хора, които могат да хакват в Германия.

– Ти си голяма работа - каза Малчик.

– Да, такъв съм. И искам тази помия възможно най-скоро. Искам я за онзи ден.

– Петдесет милиона - заяви големият мъж. - Не съм като повечето хакери. Удоволствията ми са скъпи. - Усмихна се и разкри решетка от златни импланти на зъбите си.

– Майната ти. Първо трябва да откраднем парите. Двайсет милиона.

– Трийсет. Не по-малко. Искам личен самолет, точно както във видеоклиповете.

– Двадесет и пет. Парите ще бъдат преведени в Лихтенщайн, Каймановите острови, Науру^[70], където кажеш. Но не повече. Приеми сега или си тръгвам.

Джуно протегна ръка.

– Двадесет и пет милиона за шест месеца - отвърна Малчик. - Ако помията ми ти хареса, ще ми платиш повече. Ако не, няма проблем, чао-чао.

Големият мъж протегна ръката си. Двете му ръце от китките нагоре изглеждаха покрити от татуировки.

– Съгласен - отвърна Едуард. - Плащаме на части. Една трета, една трета, една трета, като започнем от утре.

Джуно написа уеб адрес с „onion“ накрая, което означаваше, че е сметка, в която може да се влезе само чрез анонимайзър^[71], известен като „Onion Router“. Подаде TOR^[72] адреса на Малчик. В Денвър се говореше, че АНС са кракнали TOR, но АНС бяха толкова залети с данни, че анализаторите и никога нямаше да успеят да открият следите му.

– Изпрати ми координатите къде искаш парите. Също така трябва да се разберем къде ще изпратиш експлойтите и злов- редния софтуер. Всички интернет чатове се следят - от всички. Твоите техници трябва да говорят с моите техници.

– Няма проблем. Ще ти изпратя защитен адрес.

– Roxxor - отвърна Джуно, като използва хакерската фраза за доволство.

– Както кажеш - каза Малчик.

Едуард се обърна на една страна, за да обмисли нещо. Очите му се насочиха към заглавията на лавицата. Те бяха цял компендиум на невинната анархия на ранния уеб: „Пътеводител на галактическия стопаджия“, книгите за хобитите, Робърт Хайн- лайн в превод на половин дузина езици, цял ред с произведенията на Филип К. Дик в различни издания. Очевидно беше, че Малчик живееше в двата свята - в белия и в черния.

– Тъй като вече сме бизнес партньори, имам още един проблем, господин Малчик - каза Джуно. - Чудя се дали си чул какво се случи с швейцарското хлапе. То работеше с някои хора от подземния свят. Казваше се Рудолф Биел.

– Чух за него. Мъртъв е. Край на историята.

– Да, но знаеш ли защо е бил убит?

Джуно сондираше, искаше да чуе какво се носи на улицата, опитваше се да научи кой какво знае и колко щяха да му кажат.

– Може би съм чул някои слухове.

– Какви?

– Че е знаел прекалено много за нещо.

– Какво нещо? Хайде бе, Малчик, не ми приличаш на сра- межливец.

– Ще ми платиш ли за информацията?

– Вече се съгласих да го сторя. Искаш още пари ли?

– Разбира се. Това е нещо ново, така че ще ти струва нови пари.

Джуно искаше информацията. Така че кимна.

– Какво знаеш?

– Ето я уловката. Бизнесът ни е голям, разбираш, нали? Можем да хакнем каквото си искаме. Наистина е така. Вече знаеш всичко това, иначе нямаше да дойдеш да търсиш Мал- чик. Понякога дори хакваме правителства: големите шпиони. Онези с трибуквените инициали. Те ни изиграват, ние изиграваме тях. Никой не го вярва, но е така. Хубърт е наясно. Може би получаваме малко помощ. Никой не знае защо? Но, да, ние сме вътре във всичко.

– Швейцарецът, който беше убит, Биел, той знаеше ли за тези разбивания на кодове?

– Кой е говорил за разбиване на кодове? Ти. Не аз. Биел знаеше само, че някои хора са вътре в тези системи. Даже имаше някои доказателства за това. Някакви списъци, знам ли. Хората от подземния свят казват, че много тайни изтичат в Америка в днешно време, което не е за вярване. Някой вътрешен говори. Така казват всички. Та този Биел е изглупял. Отишъл е при американците. Някой се е поизнервил. Сега е мъртъв. Както казах, край на историята.

– Знаеш ли кой го е убил? Какво чуваш по улиците, когато си навън с голямото си кавазаки?

– Стига бе! Да не си луд? Не чувам нищо. Ако знам нещо, някой ще ме убие. Майната ти, човече. Наистина.

Джуно отстъпи. Проучването му беше дотук. Малчик или не знаеше, или не искаше да говори, така че беше негов ред да имплантира малко информация.

– Добре, ще ти кажа аз какво чух. Голяма тайна е, но искам да си наясно. Какво ще кажеш за това? Били са руските мафиоти. Убили са Биел, защото е бил доносник. Казвал е на американците, че имат теч. Споделял е тайни на мафията. Затова са го очистили.

– Много интересно, господин Аксел, но знаеш ли какво? Хич не ми пука. Ние сме добри хакери. Проникваме във всичко. Това правим ние. Хаксор завинаги! Но не сме убийци. АНС и ЦРУ вършат това, но не и ние. Ако руските хакери започнат да убиват хора като Биел, те са просто поредната мафия.

– Такава е и моята идея - съгласи се Джуно.

– Приятелю, лаеш в грешния двор. Ние хакваме, за да унищожаваме правителства. Това е всичко. Понякога работим с мафиите, да, така е. Понякога самият аз съм от коравите копелета и някои от по-мекушавите хлапета в „Цербер“ ме мислят за мафиот, но грешат. Така че предай на Хубърт, че, да, истина е, че не бяхме щастливи, когато господин Рудолф Биел реши, че иска ваканция в Америка, така е, но не сме дръпнали ние спусъка. Не знам кой извърши убийството. Никой не знае.

Джуно се изправи. Едва не се усмихна. Лицето му просто не беше конструирано за подобна гримаса.

– Не мисля, че това заслужава допълнително заплащане, не мислиш ли? - попита той.

– Не ти казах нищо, така че и ти няма да ми платиш нищо. Добре. Честна сделка.

– Ще предам на Хубърт - каза Едуард. - Хубаво е да си в бизнеса. Ти ни даваш каквото искаме и ще станеш много богат човек. Задействай мрежата си, за да успеем да влезем в големите банки, и, повярвай ми, двадесет и петте милиона ще са само началото.

– Добре. Имаме сделка. Утре ще ти кажа къде да преведеш парите. Когато първата една трета пристигне, да речем девет милиона, ще започнем да ти изпращаме уязвимости „нулев ден“. Складът ни е доста голям, повярвай ми. Момчетата от „Цербер“ са най-добрите в света.

– Една трета е осем-точка-три милиона, които ще те чакат веднага след като ми изпратиш адреса. И, Малчик, знаеш ли какво е първото правило на бизнеса ми?

Големият мъж килна глава на една страна.

– Какво? - Въпреки въпроса вече знаеше. Беше гледал „Боен клуб“ над десет пъти.

– Първото правило е, не казвай на никого за бизнеса ми.

– Обзалагам се, че това е и второто ти правило. Добре, схванах.

Джуно се върна по витото стълбище, мина през фалшивия въздушен шлюз и стигна до вратата. Малчик го следваше отзад. Всички, които бяха тук, се бяха пръснали. Светлините играчки продължаваха да светят във въображаемото антре.

– Да го направим - каза Едуард и удари свития юмрук на големия мъж със своя. - И помни какво ти казах: руската мафия е убила швейцареца.

Джуно излезе навън в сивотата на ранната вечер. Близо до стената водите на Шпрее се разплискваха в брега, а метрото пътуваше към спирка „Яновиц“. Иглата на телевизионната кула, някога представлявала бижуто на ГДР, пресвяткваше на изток като монумент на изгубена цивилизация.

15. Базел, Швейцария

Ед Джуно се опита да изглежда прилично по време на пътуването си до Швейцария. Махна обеците си, сложи плетена шапка на голямата си гола глава и смени ботушите си с капси с мокасини; носеше синьо спортно сако върху бяла риза. Костюмът обаче не можеше да промени грубата му челюст или свитите му очи, но все пак омекотяваше ефекта. Купи си билет първа класа за влака за Базел от блестящата стъклено-стоманена гара в Шьонеберг. Докато чакаше влака да пристигне, си взе бонбони „Ментос“ за смучене и брой на списание „Hello!“ на немски, за да може да разгледа картинките и да не изглежда като американец. Пътуването беше дълго, повече от седем часа, и той бързо заспа. Събудиха го по средата на пътя, когато някой го сръга в ребрата и каза: „Das Schnarchen!“, което осъзна, че е забележка към хъркането му. Измърмори „Да ти го начукам“ и отново заспа.

Влакът пристигна късния следобед на „Бадишер Банхоф“ от германската страна на града, на север от Рейн. Джуно мина през паспортенконтрол и си хвана такси до „Базел Хилтън“, южно от реката. Поиска стаята му да е с изглед към „Ноенщра- се“. Служителят на рецепцията му каза, че повечето гости на хотела предпочитат да са от другата страна, противоположна на пътя, но Едуард каза, че няма нищо против звука от трафика.

Американецът отнесе багажа си горе в стаята и дръпна завесите. В другата страна на улицата, точно срещу прозореца му, се намираше тясната, конусовидна форма на кулата на Банката за международни разплащания, огромна двадесететажна сграда, приличаща на гигантски кошер. Джуно разопакова куфара си и остави оскъдните си дрехи в гардероба, след което изключи осветлението.

От дъното на куфара извади далекоглед „Цайс“, който беше увил в бъбъл фолио. Инсталира го на малък триножник и го постави върху бюрото до прозореца. Лещите на далекогледа бяха толкова силни, че можеше да види колко е часът на стенните часовници в офисите отсреща, както и израженията на лицата на банкерите, които все още си бяха по работните места.

Джуно отвори компютърната си чанта и извади от нея ме- мото от Джеймс Морис, което беше принтирал, преди да тръгне на път. Разполагаше със снимка, служебен телефон, имейл адрес и лични телефонни номера на мъж на име Ърнст Люин, който работеше в кулата от другата страна на пътя. Офисът му беше на осемнадесетия етаж, в стая с изглед към „Ноенщрасе“.

Едуард настрои още по-фино далекогледа. Погледна снимката, а след това разгледа внимателно човека отсреща, за да се увери, че са един и същ. Неговата цел, Ърнст Люин, беше висок, слаб мъж, започнал да оплешивява, с голям нос и черни очила. Люин беше комуникационен директор и системен администратор на Банката за международни разплащания. Той разполагаше с пълен достъп до всички банкови системи.

От компютърната чанта Джуно извади малко устройство, което включваше насочващ лазерен предавател, рисийвър, който да улавя обратния сигнал, интерферометър^[73], който можеше да преобразува тези сигнали в звук, и чифт слушалки. Това устройство имаше лазерен микрофон, който можеше да чува през далечните прозорци, като разчиташе вибрациите, причинени от натиска от звуковите вълни върху стъклото. Едуард насочи техниката на прозореца на Ърнст Люин, докато не чу в слушалките си гласа на мъж, който се обаждаше на съпругата си, за да и каже, че ще се прибере рано за вечеря.

Джуно прибра далекогледа и лазерния микрофон в дреш- ника на стаята си. Прикрепи заключващ механизъм за вратата, за да бъдат в безопасност инструментите му. Напрежението в тялото му намаля. След дългия път беше огладнял, затова си поръча сандвич с месо в стаята. Сандвичът беше с пилешка салата, объркана с майонеза, която мразеше, а не с печено пиле, както беше пожелал. Пържените му картофи бяха клисави. Изяде половината сандвич и останалото остави в коридора.

Едуард беше неспокоен: след като изчака няколко минути, за да храносмила гадната храна, слезе долу във „фитнес залата“, за да потренира. Фитнесът имаше комплект дъмбели, но най-тежките бяха петнадесет килограма. Когато пристигна, една жена вече ги използваше. Звучно започна да прави лицеви опори и коремни преси близо до нея, докато не си тръгна. Дъмбелите бяха толкова леки, че Джуно ги върна обратно на поставката. Всичко го вбесяваше. Качи се горе и се изкъпа. До- като се сапунисваше, си мислеше за секс.

Знаеше, че не бива да излиза навън, но започна да го обхваща клаустрофобия в стаята. Облече си черна тениска, на която беше изписано името на групата „Слипнот“, и отново си сложи обеците. Слезе долу и попита един красив млад охранител къде в града може да отиде да послуша музика. Младият мъж му препоръча клуб срещу реката, разположен в стари военни казарми. Джуно обикаля известно време, търсеше някой интересен и приятен за слушане, но музиката беше скучна, парчета от рода на АББА, и лошото му настроение се завърна отново. Малко преди полунощ се върна в хотела и мастурбира.

На следващата сутрин Джуно стана рано. Поръча си закуска и след като я изяде и се изкъпа, закачи табелката „Не безпокойте“ на дръжката на вратата си. Отиде до дрешника и извади апаратурата си за наблюдение. Постави далекогледа и лазерния микрофон един до друг. Насочи ги към прозореца на осемнадесетия етаж, който беше идентифицирал миналата вечер, и се намести в очакване Ърнст Люин да се появи на работното си място.

Часът беше 7:30, когато Едуард застъпи на смяна. Час по- късно в слушалките си чу да се отваря и затваря врата, погледна в окуляра на далекогледа и видя лицето на Люин, който си свали сакото, закачи го внимателно в гардероба и се настани зад бюрото си.

Джуно си направи някои полезни записки тази сутрин. Секретарката на Люин му звънна в 9:20, за да съобщи, че Брид- жит Сондерман е пристигнала за срещата си в 9:30. Джуно се обади в БМР и поиска да разговаря с госпожица Сондерман и беше прехвърлен в офиса на заместник-директора по комуникациите. Явно тя и други Ай Ти служители работеха във втория офис на БМР, кръгла бяла каменна сграда на Ешенплац, на няколкостотин метра надолу по улицата от „Хилтън“.

Сондерман влезе в офиса в 9:25 и даде отчет на шефа си за новата търговска система, която била на етап бета-тестване в търговската зала. Спомена няколко служители, които работеха върху проекта, доставчика на софтуера и бъговете, които бяха открити в този нетуъркинг софтуер, който свързваше новата платформа с другите части на банковата система. Разговаряха относно натиска, причинен от наскорошния спад на азиатските финансови пазари.

Малко преди 11:00 Джуно чу онова, което чакаше. Люин се обади на някого, за да потвърди срещата за обяд в 13:00 в „Мезон Верт“. Потърси човека по име, Алдо Хюбнер, и се представи като господин Люин. Хюбнер се включи и потвърди, че обядът остава и че вече е запазил маса. Говореха на английски, очевидно това беше езикът, който и двамата знаеха. Джуно си водеше бележки.

Американецът изчака няколко минути, след което се обади в ресторанта и направи резервация за обяд за себе си в 12:30. Поиска маса с изглед към реката, защото смяташе, че Люин и Хюбнер ще пожелаят също такава. Управителят каза, че ще се постарае.

Джуно отиде до компютъра си и потърси Алдо Хюбнер - той работеше като вицепрезидент на информационните системи в голяма фармацевтична компания, чието седалище беше в Базел. Изглежда, с Люин бяха както колеги Ай Ти мениджъри, така и приятели.

Едуард послуша още малко от сутрешната рутина на обекта си и си направи още няколко бележки. В 11:45 се преоблече, отново си сложи бялата риза и спортното сако, но този път добави и раирана копринена вратовръзка. Отиде до компютърната чанта и извади последната част от оборудването, което беше донесъл със себе си. Тя представляваше миниатюрен микрофон, направен във формата на писалка, и мъничка слушалка, за да се следят разговори до петнадесет метра. Джуно сложи писалката микрофон в джоба на гърдите си, намести вратовръзката си и се насочи към вратата преди дванадесет.

Ресторантът се намираше на около километър и половина северно от хотела, по поречието на Рейн, в най-величествения и стар хотел в града. Основното помещение беше малко и елегантно, с кристални полилеи, които висяха от високия таван, изключително бели покривки и тъмночервени плюшени столове. Залата беше идеална за шпиониране: добра акустика, малко странични шумове, отдалечени една от друга маси, но не и дотолкова, че да се намират извън обхвата му.

Джуно беше един от първите, които пристигнаха за обяд, и само една от масите с изглед към реката беше заета. Приготви двадесет швейцарски франка в ръката си, докато се ръкуваше с управителя, и му напомни за молбата си да бъде сложен в основната зала. Заведоха го до маса в средата на помещението, малко назад от прозорците с изглед към Рейн, но достатъчно близо. Носеше си книга за четене заедно с бележник, в който да вписва онова, което чуеше. Сложи слушалката в дясното си ухо, това, което беше от другата страна на вратата, и зачете менюто.

Едуард тъкмо поръчваше храната си, когато Люин пристигна - беше по-висок и по-мършав, отколкото изглеждаше през окуляра. С него беше по-нисък мъж с къдрава коса и силен глас, който трябваше да е Алдо Хюбнер. Джуно ги наблюдаваше, докато заемаха местата си до прозореца, вероятно на около девет-десет метра от него и в идеална видимост.

Каза на сервитьора, който слушаше много внимателно, че желае медальони омар за предястие, гълъбови гърди с тасма- нийски пипер, след което сирене и парфе за десерт. Извади писалката от джоба си и я остави на масата, под вестника, който беше взел със себе си.

Люин и Хюбнер разговаряха с удоволствие, личеше, че бяха двама приятели, които се наслаждават на компанията си в добър ресторант. Обсъждаха общ приятел: Роджър Фридман, който работел за ОБШ^[74]. Правеха планове да отидат на ораторията на Бенджамин Бритън „Реквием за войната“ заедно със съпругите си следващата седмица. Жената на Люин се казваше Рейчъл, а тази на Хюбнер - Анжелик. Обсъждаха плановете си за Коледа и годишната дилема дали да отидат на ски в Алпите или на слънце на Карибите.

Джуно се наслаждаваше на храната си, докато слушаше разговора, и си водеше бележки. Качеството на звука беше добро, все едно двамата мъже стояха на неговата маса. Те не бяха недискрет- ни, но говореха свободно за личния си живот по начина, по който го правеха двама приятели по време на среща.

Люин и Хюбнер изядоха предястията и основните си ястия, докато разговаряха, но пропуснаха сиренето и десерта. Трябваше да се връщат на работа. Тръгнаха си около 14:30, точно когато Джуно начена парфето си. Изяде малините, но останалото остави. Вече беше хапнал достатъчно за цяла седмица. Прибра малкия микрофон в джоба си и елегантно премахна слушалката от ухото си, така че дори сервитьорът да стоеше до главата му, нямаше да забележи какво се случва.

Едуард плати сметката. Тя беше приблизително триста франка. Помисли си колко ядосани щяха да са в Денвър, когато сумата пристигнеше при тях. Джуно погледна отново към сервитьора, докато онзи се оттегляше, и си мислеше как му се иска да го натисне в мъжката тоалетна.

* * *

След като Джуно придоби суровия материал чрез „социално инженерство“, останалото беше рутинна работа. Когато се върна в стаята си в „Хилтън“, прибра апаратурата за наблюдение в куфара и седна зад лаптопа си. Морис му беше заредил скриптите - готови инструменти за хакване, които да използва, щом набележи целта. Работеше внимателно, уверяваше се, че всяка стъпка е завършена коректно, преди да задейства каквото и да било.

Първо трябваше да открадне имейл адреса на Алдо Хюб- нер. Джуно отвори интернет сайта на фармацевтичната компания, за която той работеше, и там бяха изброени адресите на служителите. Запази този на целта си, след което го провери в „имейл досието“ в сайта centralops.net и установи, че адресът е валиден. Изпрати на Хюбнер празен имейл на него, за да се увери, че всичко е наред. Хюбнер не отговори, но сървърът не му върна съобщението.

Сега Джуно беше готов да постави примамката на дигиталната си кукичка: изпрати фалшив имейл на Ърнст Люин, който уж беше изпратен от имейл профила на Алдо Хюбнер, чий- то адрес се виждаше като изпращач. Темата на писмото беше „Благодаря за обяда“. Под темата съобщението гласеше:

Радвам се, че обядвахме в „Мезон Верт“ днес. Анжелик и аз ще купим билети за ораторията на Бритън за нас и за вас с Рейчъл. А почивните дни? Какво ще кажеш за Поант Мильо в Сен Бартелми? Скъпичко е, но ми пиши какво мислиш?

Алдо

Под измисленото съобщение на Хюбнер имаше активен линк на място, наречено хотел „Франсоа“ в Сен Бартелми. Всеки, който кликнеше върху него, щеше да види снимка на къщичка и синя вода, с меню в горната част с изброени опции: „Стаи и апартаменти“, „Бар и ресторант“, „Спа“, „Цени“, „Услуги“ и „Контакти“. Щеше да е грубо от страна на Люин да не провери линка, след като приятелят му Хюбнер молеше за отговор.

Страницата на курорта в Сен Бартелми беше примамката. Кодиран в уеб страницата, така че да бъде активиран в компютъра на Люин веднага след като кликнеше на линка, беше зловреден софтуер, който беше уязвимост тип „нулев ден“ на операционната система „Уиндоус“, която се използваше на служебните компютри в банката.

* * *

Джеймс Морис беше разкрил този експлойт „нулев ден“ на Джуно за тази операция. Той се възползваше от пропуск в операционната система на БМР, който щеше да позволи инсталирането на зловреден софтуер, който да направи огледално отражение на данните на Люин. След като малуерът се инсталираше сам, Морис можеше да следи всяко действие, направено на компютъра на жертвата им, и да прихване руут ака- унт паролите, които контролираха цялата система. Чрез този руут достъп Морис можеше да създаде задни вратички и да се разхожда из мрежата, докато открие потребителските имена и паролите на другите руут администратори. С няколко прости действия можеше да променя базите с данни, да краде и да поврежда информационни файлове, да създава фалшиви акаунти и сървърни файлове и да скрива себе си, като изтрива всяко доказателство за проникването си.

Джуно изпрати фалшивия мейл до Ърнст Люин. Няколко минути по-късно, за да прикрие следите си, изпрати съобщение и на Хюбнер от измамния адрес на Люин. Темата гласеше: „Коледните празници“. Под нея беше написано:

 Карибите са прекалено скъпи. Хайде да обсъдим алтернативите следващата седмица на „Реквием за войната “,

 Ърнст.

Ако някой от двамата повдигнеше въпроса за тези електронни съобщения, всеки от тях щеше да си помисли, че другият не е разбрал нещо.

Едуард зачака. Четиридесет минути по-късно получи есе- мес на телефона си от номер, който Джеймс Морис използваше понякога. Съобщението гласеше: „Вътре сме.“ На компютърен терминал на друг континент Морис беше регистрирал бийкън, който потвърждаваше, че Ърнст Люин е отворил линка и е инсталирал зловредния софтуер, без да съзнава това. Сега Морис имаше възможност да вкарва друг малуер през някоя задна вратичка, която експлойтът беше отворил, и да създаде безброй нови задни вратички, за да е сигурен, че ще остане в руут акаунта на Люин, дори първоначалното проникване да бъдеше засечено по-късно. Вече можеше да сваля акаунти, да краква пароли и да броди из тайните дейности на банката на воля.

Защо хакваха Банката за международни разплащания, клиринговата къща^[75] на централните банки? Джуно си зададе този въпрос, макар да не смееше да го изложи пред шефа си. Но дори да го стореше, щеше да получи прост, вероятно мистериозен отговор: защото е символ на всичко, което отиде по дяволите от 1945 г. насам.

16. Вашингтон

На следващата сутрин Греъм Уебър посети неочаквано Центъра за информационни операции. Той подозираше, че Джеймс Морис вече е напуснал града, но искаше да види мястото и да се запознае със заместничката на Морис, Ари- ел Вайс, за която Сандра Бок беше казала, че е талант, който си струва да бъде развиван. ЦИО беше разположен на няколко километра от централата, в една от онези безлични модерни сгради, които изпълваха Северна Вирджиния. Не се виждаше от магистралата, нито се забелязваше някакво доказателство за присъствието и от нея. Високи храсти маскираха дебелата електрическа ограда, а извита алея прикриваше охранителния пост на входа на сградата.

Уебър не беше уведомил никой, че ще идва на посещение, така че охранителят се изненада, когато видя ескалейда на директора и следващата го кола. Джак Фонг говори с шефа на охраната, след което автомобилите преминаха през металната бариера и се озоваха в комплекса. Няколко висши служители от подразделението се бяха събрали във фоайето, когато Греъм влезе в сградата. Те бяха изскочили от офисите си, когато охраната ги уведоми, че директорът е тук.

Групата беше странна, прецени Уебър, когато видя събралите се хора. Повечето приличаха на току-що завършили колеж, носеха тениски и дънки, маратонки или сандали. Най-добрите и умните в интернет времената не бяха от най-добре поддържаните. Изглеждаха някак си нездрави: прекалено дебели или прекалено слаби, с подпухнали или бледи лица. Никой от тях не приличаше на човек, който е спортувал през изминалия месец.

– Джеймс Морис наоколо ли е? - попита първия човек, който се приближи до него и се идентифицира като заместник-шефа на администрацията на ЦИО.

Администраторът беше млад мъж с малки очи, в началото на тридесетте си години, единият край на ризата му беше изваден. Човекът каза, че не знае дали господин Морис е вън или вътре. Обясни, че поради мерки за сигурност шефът им никога не обявява дали е тук или не.

– Това е нелепо - отвърна Уебър. - Обадете се в офиса му.

Личната секретарка на Морис съобщи, че той е извън града, на удължено операционно пътешествие, което е одобрено от заместник-директора на „Наука и технологии“, на когото докладвал.

– Искам да се видя с доктор Вайс в такъв случай - каза Уебър. - Тя е тук, нали?

– Разбира се - отговори администраторът и започна да затъква ризата си, докато водеше директора към офиса на за- местничката на Морис. На една от стените имаше плакати на „Кис“ и на „Мегадет“, а на друга банер, който рекламираше „Междузвездни войни: Епизод VII“. Коридорът водеше до операционна зала с десетки клетки, на всяка от които имаше по няколко компютърни екрана.

– Зелена значка? - попита изненадан дребен човек с дълга брада, който едва не се блъсна в Греъм, когато зави зад ъгъла, насочен към работната зона. Мъжът беше предположил, че някой от временно наетите към агенцията служители е дошъл в сградата.

– Това е директорът - обясни администраторът. - Господин Уебър.

– Опа - отвърна гномът и се поклони, като че ли пред него стоеше кралска особа, след което се омете.

Греъм огледа мястото. Странна бърлога беше. Помещението беше без прозорци, за да се избегне всякакъв риск от дистанционен мониторинг. Хората бяха облечени неофициално: не се виждаше нито една вратовръзка или риза; много от присъстващите носеха тениски, предимно в хакерско черно. Отсрещната стена беше заета от герба на центъра, с неговия плешив орел над глобус от нули и единици, червената светкавица и целите му: Хитрост, Познание, Иновация, както и мистериозния му ключ над емблемата.

Това ли беше новото лице на агенцията? На Уебър му се искаше да бъде: без повече мартинита, по-добре да окуражаваше играта на бирпонг^[76] след работа, тъй като през двадесет и първи век не бяха важни ръководителите на службите за разузнаване, а техните системни администратори - шантави хлапета като тези, които имаха достъп до истински тайни. Тази съвкупност от чудаци може би беше единствената възможност да се справят с тях.

Уебър тръгна сред кабинките. Хората пишеха код, поне до- колкото той разбираше от тези неща, поредица от символи, които се редяха по екраните върху бюрата им. С наближаването на средата на залата забеляза отворената врата на помещение от стъкло. Това трябваше да е офисът на Ариел Вайс.

Слаба жена в черни дънки и бяла риза тръгна срещу Греъм. Носеше черни ботуши с високи пети, дългата и черна коса беше вързана на конска опашка. Тя беше единствената личност на това място, която притежаваше нормален вид.

Имаше нещо повече в лицето и от обикновена хубост, имаше пластове красота, качества, които при друга жена може би щяха да бъдат не на място, но тя някак си ги съвместяваше в привидно нормална опаковка. Уебър се зачуди дали тя наистина е заместник-ръководителката на хакерския отряд. Не изглеждаше достатъчно странна и повредена.

- Доктор Вайс? - попита Греъм и протегна ръка, когато доближи обграденото и със стъкло помещение.

– Наричайте ме Ариел - отвърна жената и посочи с жест групата около нея, разположена в техните кабинки. - Това е военната зала. Мога да ви разведа наоколо. Ако знаехме, че ще идвате, щяхме да подготвим нещо специално.

Уебър поклати глава. Не носеше вратовръзка, сакото му беше преметнато през рамо, а сините му очи искряха. Някои може и да го наричаха млад директор, но тук се чувстваше стар.

– Ще дойда някой друг път за демото - отвърна той. - Точно сега искам да разговарям с теб.

Жената направи жест да влязат в офиса и, но Уебър поклати глава.

– Хайде да отидем в централата. Там е по-тихо.

Вайс си взе чантата и бял кашмирен шал, който подчертаваше черната и коса. Качиха се в черния му джип; жената помаха на администратора, който изглеждаше обезпокоен, че Вайс напуска офиса за една непланирана и необяснима разходка.

* * *

Когато Уебър стъпи на седмия етаж заедно със слабата си посетителка, охранителите, които кръжаха около асансьора, изведнъж се напрегнаха. Директорът поклати глава; все още не разбираше защо са необходими толкова много хора за сигурността в контролирана среда. Поведе Вайс през чакалнята, покрай няколкото му секретарки, към офиса си. Помещението изглеждаше прекалено голямо и официално за разговора, който искаше да проведат.

- Да отидем в трапезарията ми - предложи Уебър. - Доста по-хубаво е там и много по-уединено. - Поведе я през дневната, покрай величествения портрет на Хелмс, докато не се озоваха в слънчевото му скривалище в североизточния край на сградата. Нареди да им донесат кафе, след което да ги оставят насаме.

– Наистина трябва да разговаряте с господин Морис - възпротиви се Вайс, докато се разполагаше. - Той е човекът, който знае какво се случва в ЦИО. Аз просто се грижа кабелите да не се оплетат.

– Глупости - отвърна Греъм. - Знаеш всичко. Поне така чух аз. А и разговарям с Морис често. Сега имам нужда от някои отговори.

– Вижте, господин директор, аз съм заместничката на По- унзор, но има много неща, които той пази само в главата си. На много въпроси нямам отговори.

Уебър и наля кафе и и предложи шоколадова бисквитка.

– Разкажи ми за себе си - подкани я той. - Скоро ще стигнем и до операциите на ЦИО. Ти си жена хакерка, нали? Мислех си, че ги правят само в мъжката разновидност.

– Редки сме като лайна на клатещи се кончета играчки. Но съществуваме.

Уебър се разсмя на вулгарния израз.

– Това не го бях чувал. Как научи занаята, ако мога така да се изразя?

– Просто. Бях по-умна от момчетата. Отраснах в Про- видънс, където майка ми имаше хранителен магазин. Обичах да създавам неприятности. Така че... тези неприятности се превърнаха в хакване.

– Самият аз съм питсбъргско хлапе. Но също обичах да създавам неприятности. Както и децата ми, за съжаление.

Уебър лека-полека се отпускаше. Не говореше често за себе си.

– Провидънс е опасен град - продължи той. - Пълен с ма- фиоти, както хората винаги са казвали. Как така се появи технически гений оттам?

– Бях умно и трудно хлапе. Бях добра в математиката, което всички мислеха, че е странно за момиче, а също така и работех. Последната година изкарвах пари като сервитьорка в бар. Ко- гато влязох в Масачузетския технологичен институт, разбрах, че за да си популярно хлапе, ако не си богато такова, трябва да си шантаво хлапе. През 90-те години най-добрите майтапи в МТИ бяха компютърните хакове. Все още са, предполагам.

– Какво правеше, крадеше разни неща или какво?

– Някога чували ли сте за Джак Флори?

– Не. Кой е той?

– Джак Флори беше измислено име, което хлапетата от МТИ използваха за шегите си. Случи се през първата ми година, по време на хакерската обиколка за ориентиране, която наричаха „Оранжевото турне“, организирано от хора, които казваха, че името им е Джак Флори. Не ме пропуснаха и мен, макар че бях момиче. Промъквахме се в тунели в мазето и тайни проходи под купола. Изследвахме вътрешностите на сградата и други глупави неща като това. Същата година „Джак Флори“ открадна полицейската кола на института и я разглоби на покрива на една от сградите.

– Звучи ми като чудесна тренировка за кандидат за ЦРУ

Вайс постави лъчезарната си усмивка на лицето си.

– В интерес на истината сте прав! Беше също като по време на тренировки. През първата ми година превърнахме купола на МТИ в R2-D2^[77]. Няколко години по-късно сложиха логото на „Ред Сокс“ там, а след това и пиратския флаг. Идеята е, че е приятно да се противопоставяш на властите. Компютърното хакерство беше част от тази култура. Прониквахме в системи само за да покажем, че можем да го правим. Един добър хак ставаше известен като „Джак“. Това беше начинът да си готин, ако си от чудаците.

– Как се случи, че оттам дойде да работиш за... хм, хората?

– Наистина ли желаете да научите?

– Определено.

– Когато завършвах докторантурата си, реших да стана хакер „бяла шапка“, защото бях уплашена от онова, което „черните шапки“ можеха да сторят, включително и самата аз. Бях станала толкова добра в хакването, че бях започнала сама да се плаша от себе си.

– Какво имаш предвид?

– Първият път, в който руутнах голяма авиационна система, ме ужаси. Открих номера на кредитната си карта в системата. Открих всички полети, които бях осъществявала. Открих маршрутите и промените в графика и записите по ремонтите. Тогава осъзнах, че щом аз мога да направя това, то всеки умен чудак може да го стори. И съвсем скоро щяха да успеят да крак- нат мрежата за въздушен контрол и самолетите щяха да започнат да падат от небето. Все едно се поглеждах в огледалото и виждах лицето на дявола в него.

– Как стигна до агенцията?

– Те ме намериха. Добри са в това. Вербуват на места, на които знаят, че ходят хакери, като конференциите на Института за електрическо и електронно инженерство и хакерските сбирки. Анонимно спонсорират хакерските надпревари, след което наемат победителите. Намират чат румовете, в които се мотаем онлайн. Поунзор е истински гений в това. Трябва да попитате него. Той беше част от групата, която ме избра.

– Как точно го сториха?

– Казаха ми, че ако искам да правя готини неща, да прониквам в която система си искам, да използвам най-добрия хардуер, правен някога, и да ми плащат за това... о, да, и да преследвам лошите момчета също, трябва да отида при тях. В неговите уста звучеше като най-яката и най-тежкарска работа на планетата. Бях завършила докторантурата си, но не исках да преподавам. Така че ето ме тук.

Уебър я погледна скептично, все едно нямаше как това да е цялата история.

– Това ли е? - учуди се той. - Момичето се среща с агенцията. Момичето харесва агенцията. И живели щастливо до края на дните си?

Жената наклони глава. Шефът и искаше от нея да бъде честна, така че тя се подчини.

– Обичам тайните - отвърна Вайс. - Добра съм в откриването и опазването им. Колкото повече остарявам, толкова по- малко ме интересуват хората. На тях не може да се разчита. Харесвам разни неща. Затова съм компютърен инженер, а не хуманитарен работник, предполагам. Щастливите краища не са по моята част.

Жената говореше бързо, както правеха умните хора, и се клатеше напред, докато го правеше. Когато привърши със своята кратка история, погледна любопитно към директора си.

– Няма да ме уволните, нали? Носят се слухове, че някои глави в ЦИО ще паднат заради провалена мисия в чужбина. Мислех си, че затова искате да ме видите.

– Съвсем не. Но съм любопитен. Откъде чу за тази предполагаема чистка?

– Когато се върна, Поунзор ми каза, че е имало проблеми в Европа. Не ми сподели какво е правил там. Спомена само, че нещо лошо се е случило и той е отнесъл вината за него.

– Не ти ли каза къде е бил?

– Не. Такава ни е уговорката. Аз поддържам активен Центъра за информационни операции - или иначе казано, следя във военната зала винаги да има гризини и диетична кола, - докато той организира и изпълнява операциите си. Понякога ми споделя какво прави, понякога не. Когато отпътува за Европа, не ми каза нищо, освен че трябва да върви. Седмица по-късно се върна, изглеждаше ужасно и постоянно говореше, че ще бъде уволнен. След това отново изчезна вчера. Той ръководи света с ръце в джобовете на своите карго къси панталони, ако не сте забелязали.

– Не познавам Морис толкова добре, но, да, впечатлението ми е такова.

Уебър разгледа добре Вайс. Изведнъж се превърна в изключително небрежен и спокоен човек. Спомни си себе си на нейната възраст преди около петнадесет години, когато беше започнал да осъзнава, че е доста добър в управлението на компании и в правенето на пари. Но дори през най-добрите си дни не беше толкова фокусиран, колкото Ариел Вайс. Желаеше тази жена да бъде на негова страна; в интерес на истината в изолацията, в която се намираше, имаше нужда от съюзник.

– Безпокоя се за Морис - каза Греъм. - Последния път, в който го видях, изглеждаше изтощен.

– Той наистина е изтощен, господин директор. Прекалено много неща му се стовариха на главата в последно време. Безпокоя се, че потъва.

– Дадох му много отговорности. Надявам се да може да се справи с тях.

– Поунзор е силен. Ще се оправи. Може би е добре за него малко да се махне. Почива, когато не е в офиса си. Харесва му да е сам.

– Точно това ме тревожи.

– Защо? Какво е направил?

– Случаят не се разви добре. Той го пое и всичко отиде по дяволите. Предложи ми оставката си, но му казах „не“, той все още е моят човек. Изглеждаше разтърсен от това, обезпокоен от нещо. Чудех се дали не си забелязала от какво.

– Поунзор винаги е малко странен, господин директор. Това си е от професията му. Когато човек е умен колкото него, понякога не се вписва в общата картина.

– Но той е добре, нали? Няма за какво да се тревожа?

Вайс сви рамене.

– Не мога да отговоря на този въпрос, господин директор. Трябва да се безпокоите за всичко. Едно от нещата, които съм научила в агенцията, е, че всички сме просто хора с много проблеми.

– Морис има ли проблеми?

Вайс разтвори ръце с дланите нагоре.

– Задавате ми въпроси, на които не мога да отговоря - вероятно и не трябва да го правя. Работя за Поунзор. Той е моят шеф. Не ми е работа да го шпионирам. Негова ли беше вината за провала?

– Все още не знам. Но се случи по време на неговата смяна. Затова предложи оставката си. Ако нещо се обърка и ти си начело, поемаш вината. В агенцията не се уволняват достатъчно хора. Затова е посредствена.

– Аз не съм такава.

– Нямах предвид теб. Имах предвид цялата организация.

– Но, господин директор, аз съм организацията. Или поне младата част от нея. За кого мислите, че говорите? За хора като мен. Желаете ли от нас да поемаме рискове?

– Разбира се, че го желая. Искам да поемате повече рискове, всички вие, доста повече. Искам това място да е по-агресивно и да сритва задници.

– Искате ли честен отговор, господин директор?

– Да, мътните го взели. И престани да ме наричаш „господин директор“. Продължавам да надничам зад рамото си с мисълта, че говориш на някой друг. Просто ми кажи истината и не се безпокой за нея.

– Добре. В такъв случай не тормозете Поунзор повече.

– Защо не?

– Защото той е от хората, които поемат рискове и всички го знаят. Ако тези всички започнат да умуват над случилото се с него, онези на моята възраст ще си кажат: „Опа. Я чакай малко. Забави темпото или може да се окажеш в беда. Директорът не обича грешки.“ Хората ще се завърнат към старата успешна формула.

– Каква е тя?

– Ако ръководиш много операции, поемаш голям риск за кариерата си, ако ръководиш малко операции, рискът е доста по-нисък, а ако не ръководиш никакви операции, то тогава няма никакъв риск от ИКК.

– Инцидент край на кариерата?

– Точно така. Хората ще си кажат, че Поунзор е бил прекадено агресивен и затова е бил разкаран.

– Бавното темпо е точно обратното на онова, което желая.

– Тогава оставете Поунзор да си свърши работата. Вероятно е безопасен.

– Сигурна ли си?

– Не. Но ще бъдем внимателни отсега нататък.

Уебър стана от полираната маса и отиде до прозореца. Всички места долу на паркинга бяха заети, поне доколкото виждаше от местоположението си. Агенцията, която ръководеше, беше подредена, но не и особено добра. Обърна се към Вайс.

– Безпокоя се за Морис - повтори директорът. - Не мога да се отърся. Гласувах му голямо доверие, но просто се чудех...

Уебър се върна на масата и седна срещу гостенката си. Тя се вторачи в него, не беше сигурна какво трябва да каже. Той обмисли още веднъж предложението си, съгласи се вътрешно със себе си и заговори:

– Ще работиш ли за мен?

– Вече го правя. Вие сте директорът. Всички работят за вас.

– Имам предвид нещо различно. Искам да останеш на позицията си като заместник-директор на „Информационни операции“, но да започнеш да докладваш на мен и понякога да изпълняваш задачи, които ти възложа. И да не казваш на Морис в никакъв случай.

– Да съм ваш агент, с други думи, вътре в ЦИО? Точно това искате от мен.

– Да, в основата си точно това искам.

– Уха. Това е... необичайно. Законно ли е?

– Разбира се, че е. Аз управлявам организацията. Ако искам нещо, съгласно правата, които президентът ми е гласувал, то тогава е законно.

– Какво ще се случи, ако Поунзор научи? Той ще ме унищожи.

– Аз ще се погрижа за теб. Както каза, аз съм директорът. Аз управлявам наоколо.

Жената го погледна в очите и разгледа красивото му, момчешко лице, докато се чудеше какво решение да вземе.

– Не го казвам просто така - настоя Вайс. - Той ще ме унищожи. Нямам предвид, че ще ме уволни. Ще ме затрие. Ще опропасти името ми и бъдещето ми. Може и да се държи като хлапак, но има доста приятели.

– Трябва да ми се довериш, Ариел, или не го прави. Моята работа е да поправям онова, което е нередно в агенцията, но се нуждая от помощ. Каза ми, че обичаш да поемаш рискове, така че сега е времето да поемем такъв. Иначе няма да повярвам и на дума от онова, което ми каза за якото момиче.

– Не е честно - отвърна жената усмихната, но в очите и се забелязваше пламъче. - Каква е моята полза от цялата работа? - попита тя. - Освен че ще ви помогна на вас.

– Какво искаш? - попита Уебър. Не беше очаквал подобна реакция.

– Ще съм изключително щастлива, ако един ден аз ръководя ЦИО. Или пък да се преместя на седмия етаж, когато се освободи място за заместник или съветник. Аз съм добър ръководител.

– Амбициозна си - констатира Греъм.

– Естествено, че съм. Принцовете вече не спасяват красиви дами без никаква изгода и обратно.

– Няма да ти обещавам нищо. Но ще бъдеш най-логичният кандидат, който да наследи Морис, освен ако не се нуждая от теб някъде във висшето ръководство.

– Приемлива оферта - отвърна Вайс.

– Приемам това като „да“, което е и правилният избор. За минутка си помислих, че си просто поредната кариеристка.

– Такава съм. - Жената скръсти ръце пред гърдите си.

– Добре, надувке, ето я и първата ти задача: искам да влезеш в главата на Морис. Разбери какво прави, когато не изпълнява операции. Няма нищо неуместно в това. Ти си негова за- местничка, ти трябва да знаеш какви ги върши. Каза, че обичаш тайните. Време е да откриеш няколко нови. Как ти се струва?

– Добре е. Както казахте, това ми е работата, а аз работя за благото на компанията.

– Чудесно. Аз също работя за благото на компанията. Започваме от днес, искам да знам всичко за шефа ти. Намери досието му, влез в имейла му, всичко, до което можеш да се докопаш. Ако имаш нужда от помощ - техническа или каквато и да е, - просто ми кажи. Ако се сблъскаш със стени, които не можеш да преодолееш, пак ми кажи.

– ЦИО целият е в стени. Поунзор има прегради в преградите. Никой не вижда цялостната картина освен него.

– Е, това е на път да се промени. Събери записите за операциите на Морис през последните две години, всички, които можеш да откриеш. Търси операционна схема и разбери какво липсва. Това ще ти помогне да разбереш къде да търсиш за мрежи, които не са в архивите.

– За кого да кажа, че събирам тази информация? - попита Ариел и повдигна вежди.

Уебър се засмя и постави голямата си ръка на рамото и.

– Кажи им, че е за Джак Флори.

Жената също се разсмя. Все пак беше изслушал внимателно колежанските и истории.

– Как ще поддържаме връзка? Ако Поунзор е толкова всемогъщ, за колкото го смятате, трябва да съм внимателна.

Уебър помисли за момент.

– Връщам се след минутка - каза той, напусна трапезарията и отиде в офиса си. Вайс погледна навън през прозореца и се замисли за всички директори на ЦРУ, които бяха стояли в това помещение от 60-те години на миналия век до ден днешен, и за кошмарите, които бяха преживели. Някои се бяха оказали щастливци и решаваха проблемите си чисто, но повечето не можеха така. Това беше къщата на прекършените мечти и амбиции.

Уебър се върна след тридесет секунди с два мобилни телефона „Нокия“, произведени около 2005 година, както и пакет с връзка от сим карти, номерирани от едно до десет.

– Това е чист телефон - заяви директорът и и подаде единия от апаратите. - Всеки път, когато ти се обадя, хвърляй сим картата и слагай новата. Имам списък с номерата. Аз ще правя същото. - Мъжът вдигна втория телефон. - Ето моя номер и списъка със сим картите, които ще използвам. Не се разделяй с тях. Слагай си ги под възглавницата, докато спиш, ако се налага.

Уебър и подаде две листчета хартия с различни телефонни номера. Вайс започна да хапе устната си. Затвори очи за момент, като че искаше да възпре някаква мисъл.

– Този хак ще сработи ли? - попита Греъм. - Ти си експертът.

– Ще видим - отвърна тя. - Понякога в МТИ обсъждахме грешки от типа „няма как да се случи“, които теоретично бяха невъзможни да възникнат, но въпреки това се появяваха в системата. Един от примерите е, когато размерът на файл е с негативна стойност.

– Какъв е резултатът, когато се появи събитие „няма как да се случи“?

– Обикновено става фатална грешка и системата се скапва.

Уебър кимна, ръкува се с нея и я изпрати до вратата. Секретарките му Мари и Даяна си размениха погледи, докато наблюдаваха как младата жена си тръгва.

17. Хамбург

К. Дж. Сандовал, шефката на подразделението в Хамбург, все още беше разстроена от начина, по който и беше отнет случаят от един висш служител, мъж, от друго подразделение, който се провали, без да има никакви последици за никого, поне доколкото знаеше тя. Не беше честно. Баща и винаги и беше повтарял, че срещу мощната англоговореща структура не трябва да се гневи, а трябва да и го върне. След няколко дни на размисли тя се посъветва с бивша адвокатка от Министерството на правосъдието във Вашингтон, която все още имаше високо ниво на достъп и специализираше в дискриминация на работното място на служители в разузнавателните общности. Адвокатката не беше сигурна дали в случая на Сандовал има подобно нещо, но се съгласи да напише писмо до офиса на „Равни възможности за заетост“ и да обясни какъв е проблемът, като пропусне класифицираните подробности. РВЗ имаха консултантски отдел и разследващи, обясни адвокатката, които гледали да разрешават случаите си бързо и без много шум.

Основният абзац в писмото гласеше следното:

Госпожица Сандовал е била уведомена, че случай с голям потенциал, с който първоначално се е заела, е бил прехвърлен на Центъра за информационни операции, който разполага със специален екип. Тъй като тя не е била поканена да се присъедини към този екип въпреки нейния опит по случая като началник-подразделение към Националната служба за прикритие, госпожица Сандовал смята, че е станала жертва на нечестни и дискриминационни действия. Госпожица Сандовал говори немски трето ниво и разполага с полезни контакти както в Хамбург, така и в цяла Германия. Като нейна адвокатка моля тя своевременно да бъде включена в специалния екип на ЦИО/АНС. В противен случай ще отправя официално оплакване до офиса на „Равни възможности за заетост “ и ще изискам пълно разследване и решение.

Служителите на ЦРУ, които бяха станали изключително способни в прикриването на задниците си и законната защита, веднага осъзнаха, че писмото съдържа онова, което наричаха „скрит потенциал“. Копие от него беше изпратено от служител на РВЗ до офиса на главната съветничка и веднага предадено на Рут Савин. Тя знаеше, че Греъм Уебър беше взел лично решение да даде хамбургския случай на Джеймс Морис, което означаваше, че ще е лично въвлечен във всякакви последващи разследвания и спорове. Савин си запази час да се срещне с него този следобед.

– Трън в задника - отбеляза Рут, когато подаде копие от писмото на адвокатката на Греъм Уебър. Кариерата и във федералното правителство я беше научила да обръща също толкова внимание на жалбите за дискриминация от държавните служители, колкото Върховният съд обръщаше на петициите на осъдените затворници, а именно като на огромна загуба на време.

Савин стоеше срещу Уебър, докато той четеше писмото. На лицето му се появи неочаквана усмивка. Директорът си търсеше съюзници и в случая видя възможност да си намери такъв.

– Нека желанието и бъде изпълнено - каза той. - Накарай я да ми се обади. Лично аз ще я назнача да работи по случая специално за мен.

Савин се намръщи. Обичайният и правен съвет към висшите служители беше да спазват дистанция от подобни ищци, а не да ги приемат.

– Сигурен ли сте? - попита Рут. - Случаи като този могат да ви навредят.

– Нуждая се от помощ. Тя иска да е полезна. На мен ми се струва като добра възможност. Хайде да и се обадим.

– Сега ли?

– Защо не? Да видим какво ще може да изрови. Ако се справи добре, ще я върнем тук. Ще се срещнем извън централата.

– Ще кажете ли на Морис?

– Не. Това е смисълът. Искам някой по случая, който не е Морис.

– Вие сте шефът - отвърна Савин. Тези думи бяха често използвани от главните съветници във и извън правителството, макар невинаги с подобно хладнокръвие.

Уебър накара Рут да изчака с него, докато Мари набра сигурния телефон на Сандовал в Германия. Искаше да има свидетел. Телефонът зазвъня. В Германия минаваше десет сутринта. Най-накрая сънен глас отговори на английски.

– Обажда се Хейвън Джей Пулман - обяви Греъм. Това беше псевдонимът, който използваше в кореспонденциите.

От другата страна на линията последва пауза, докато Сан- довал прехвърляше имената, криптонимите и псевдонимите в главата си. Когато осъзна кой се обажда, в гласа и се усети нотка на изненада и притеснение.

– Как мога да ви бъда полезна, сър? Някакъв проблем ли има?

– Не, няма проблем. Току-що прочетох вашето писмо от адвоката ви до офиса на РВЗ. Главната ми съветничка ми го показа. Мисля, че сте права. Искам да участвате по-активно в случая.

– Така ли?

– Да. Трябва да постигнем повече. Но не желая да ви включвам в специалнияекип, който беше назначен по него.

– Защо не? Достатъчно квалифицирана съм. - В отговора и имаше частица недоволство, когато осъзна, че за втори път е отхвърлена.

– Желая да работите директно за мен. Би ми се искало втори чифт очи да погледнат случая. Използвайте собствените си ресурси и следвайте вашите следи. Докладвайте пряко на мен. Това е сделката. Не казвайте нищо на началник-щаба в Берлин и на подразделението на Бюрото по евразийски и европейски въпроси. Говорим за затворена комуникация. Можете ли да се справите с това?

– Да, директоре - отвърна Сандовал, гласът и леко трепереше от вълнение. - Сигурен ли сте, че няма проблем, имам предвид бюрократично?

Уебър погледна към Савин. Усмихна се.

– Главната съветничка е с мен и ми казва, че всичко е наред. Нали, Рут?

Жената премига, но не каза нищо.

– Какво искате да търся? - попита Сандовал.

– Очевидното: желая да разбера какво се случи с вашия човек. И дали е говорел истината, когато е казал, че имаме проблем.

– Това означава, че трябва да вляза в хакерския подземен свят - сериозно заяви Китън.

– Да, ако е възможно. Швейцарецът каза ли нещо съществено, което да ти помогне в случая?

– Нищо важно. Спомена „Приятелите на Цербер“ и „Борсата“. Нямам никаква представа какво представляват.

– Разбери. Донеси ми отговори. Ако попаднеш на нещо добро, качвай се на първия самолет и ела във Вашингтон. Веднага, без да чакаш или да пращаш съобщения. Просто го направи.

– Да, директоре.

– Не ме разочаровай. Искам да ми докладваш всяка седмица и още сега, ако имаш нещо важно, което трябва да знам.

– Какво ще стане, ако изпадна в беда?

– Не изпадай. Но ако се случи, аз ще ти пазя гърба.

Сандовал мълча известно време, докато обмисляше тази задача за лоялност, поставена и от върховния и водач.

– Hay mas tiempo que vida. - Това е нещо, което баща ми обичаше да казва.

– Какво означава? - попита Уебър.

– Животът е кратък. Сграбчи момента.

– Умен мъж. Послушай го. Довиждане.

Уебър затвори телефона. Савин го наблюдаваше несигурна, но това нямаше значение. Директорът вече разполагаше с втори таен съюзник - обичаща да цитира фрази на испански, полууспешна, средно разгневена, средна работа мексиканоаме- риканска служителка с чувство, че е постоянно дискриминира- на, и с име на проститутка. Чудесно.

* * *

Китън Сандовал прекара по-голямата част от нощта в тревожни размисли как да изпълни задачата, която и постави директорът. Много често, когато човек получеше наградата, към която се стремеше, тя започваше да му се струва като бреме. Когато се събуди след няколко часа сън, утрото беше слънчево. Дръпна завесите, за да види ботаническите градини през прозорците на апартамента си. Сутрешното слънце се отразяваше в изкуственото езеро. Отсреща бяха беседките на японските чаени градини и подредената решетка от растения и алеи в този германски парк.

Сандовал си направи чаша кафе, изяде половин сладка киф- ла, а другата половина изхвърли, за да не я изкушава. В девет часа телефонира на най-влиятелния си приятел в Хамбург. Той се казваше Уолтър Крайзер, бивш шеф на непроизносимата германска агенция Bundesnachrichtendienst, или БНД, федералната разузнавателна служба.

Сандовал беше пряма. Тя попита Крайзер дали могат да се видят и да поговорят на същия ден. Той предложи обяд в ресторант „Ди Банк“, любимата му бирария в Нойщат, който се намираше зад огромната фасада на финансова къща от деветнадесети век. Китън каза „не“, по-добре да го обсъдели на спокойствие; попита го дали може да го посети в апартамента му в Уленхорст, от другата страна на езерото срещу консулството. Приятелят и предложи да дойде към единадесет за кафе.

Крайзер я чакаше в жилището си, аскетична модерна германска структура в квадрати и правоъгълници, цялата в бяло. Мъжът беше вдовец, но икономката му поддържаше дома му спретнат, а на масата имаше поставени цветя; жената донесе кафе върху сребърен поднос веднага след като Сандовал пристигна и след това изчезна.

Домакинът и беше добре изглеждащ мъж в началото на шейсетте си години, с бяла коса и очила с телени рамки, бяла риза и вратовръзка; всяка част от него беше спретната и не- натрапваща се. Той беше продукт на ранната германска разузнавателна школа от времето на Студената война, който беше обучен от британците и вярваше заедно със своите ментори, че разузнавачите трябва да бъдат колкото се може по-невидими.

– Каква приятна изненада - каза Крайзер и си наля кафе от сребърната кана. - Надявам се не те води нещо лошо да видиш един стар човек в тази слънчева утрин.

– Нуждая се от помощта ти - заяви Сандовал.

Мъжът взе ръката и в своята. Беше поласкан, но не беше идиот.

– Не ставай глупава. Американското правителство иска нещо. Разбирам.

Крайзер се беше заинтересувал от Китън още когато тя пристигна в Хамбург - не само защото беше млада и привлекателна, а защото той беше безусловно проамерикански настроен и виждаше, че новопристигналата се нуждаеше от ментор, който разбираше Германия. Започнаха да пият заедно кафе, а от време на време ходеха и на вечеря. Тя се обличаше официално, когато отиваше да се види с него, и го хващаше под ръка, кога- то се разхождаха. Той и отвръщаше по свой си начин - купуваше и подаръци, водеше я на любимите и места в стария град, учеше я на неща за Германия, които тя нямаше откъде другаде да научи. Обичаше да я нарича със собственото и име.

– Кажи ми как мога да ти помогна, скъпа моя Китън.

– Изгубихме някого, Уолтър - отвърна жената.

– Така чух и аз, скъпа. Щях да ти се обаждам, но ти ми спести това. Как мога да бъда от полза?

– Не знам. Там е проблемът. Не разбирам какво се обърка. Младият мъж, който беше убит, беше в моя офис няколко дни преди да умре. Искаше да ни помогне.

– Да. Чух и това. Мобилизира половината Хамбург и Шлезвиг-Холщайн в опит да го откриеш. Вие, американците, не пипате нежно.

– Не намерихме нищо освен мъртво тяло и куршум.

– БфВ и БНД твърдят, че е била руската мафия. Проследили са оръжието, така казват, и смятат, че са си свършили работата по чудесен начин. Нали?

– Вероятно. Честно казано, не знам. Затова исках да говоря с теб. Не разбирам откъде е дошъл този мъж. Беше уплашен, това беше очевидно. Тресеше се целият, докато разговаряше с мен, но не знам защо.

Крайзер познаваше Хамбург. Той беше започнал кариерата си в този град и се беше издигнал до шеф на хамбургската полиция, преди да се премести в Мюнхен, а след това и в Берлин, за да ръководи националната шпионска агенция. Справи се доста добре в БНД, създаде си много приятели и малко врагове. Когато се пенсионира, се завърна у дома в Хамбург и след толкова много години на съвместна работа с ЦРУ искаше да остане в играта, за което Лангли беше изключително доволен. В интерес на истината Сандовал беше изпратена, за да разговаря с него, и така се запознаха.

– Мислех си, че случаят се ръководи от някой друг: вашите интернет специалисти. Така ми каза шефът на БНД - отбеляза домакинът.

– Официално наистина е така. Посещението ми при теб е неофициално. Просто искам да получа верен отговор на въпроса откъде се появи швейцарецът. Трябва да разберем, ако наистина сме заплашени.

Крайзер се засмя. Усмивката преобрази лицето му, строгите и сериозни черти станаха по-меки и по-закачливи.

– Това ми хареса, Китън. Искаш старецът да ти помогне да разбереш хакерите. Поласкан съм, но смятам, че имаш нужда от по-млад съветник.

Сандовал беше прекалено разстроена, за да се държи сдържано. Крайзер беше единственият и шанс, а тя не искаше да се провали пред директора.

– Помогни ми, Уолтър. Сигурно имаш контакти в подземния свят. Определено старата ти служба разполага с такива. Германия има повече добри хакери от която и да било друга страна в Европа. Намери ми някого, с когото да разговарям, така че да не се чувствам толкова тъпа. Просто ми дай нещо за начало.

Усмивката на Крайзер се беше изпарила. Сините му очи се присвиха, докато прехвърляше имена и случаи в ума си.

– Тези хора не обичат да говорят, нали знаеш, особено пред твоето правителство. Те мразят ЦРУ. Те живеят, за да ви създават трудности.

– Тогава ще бъда някоя друга, бизнес дама или професор. Просто ми намери някой, който познава този свят.

Мъжът пое ръката и.

– Отхвърлили са те настрана, доколкото разбрах.

– Да, и това не ми хареса. Това е вторият ми шанс.

– Braves Madchen^[78] - каза Крайзер.

Домакинът се изправи и отиде до електронния си бележник, където държеше адресите си. Разгледа го, намери онова, което търсеше, и се върна.

– Мисля, че разполагам с точния човек за теб. Но трябва да бъдеш много внимателна. Този е отбелязан като ,yorsicht! Да се внимава“. Той е германско хлапе, макар и вече да не е такова, почти на тридесет е. Казва се Грулиг. Преди време ми

беше много полезен, преди да замина за Берлин. Но е объркан. Понякога си мисля, че е видял призрак.

Сандовал се отпусна в мястото си изплашена.

– Швейцарецът имаше същия поглед, все едно беше стреснат. Какво става с тези хора?

– Не мога да отговоря на този въпрос, госпожице Китън. - Крайзер наля на гостенката си още кафе.

– Това хлапе може да ти помогне - продължи мъжът. - Но трябва да заминеш за Берлин. Той се намира там. Няма да се съгласи да се срещнете на публично място. Трябва да измисля нещо.

Сандовал скръсти ръце. Стигна до трудната част.

– Не казвай на БНД, Уолтър. Обещай ми. Дръж всичко неофициално. Не казвай и на никого в агенцията. Аз съм на свободна практика. Тази информация може да ме изхвърли от работата ми.

Крайзер се пресегна отново и сложи голямата си ръка върху нейната.

– Милата ми, хванала си една много гореща жица. Ако я стискаш прекалено силно, ще се изгориш. Трябва да видиш откъде идва, откъде произлиза, откъде тече захранването. За съжаление не мога да ти помогна с това. Но ще ти покажа откъде да започнеш.

Сандовал искаше да се държи професионално, но не успя да се въздържи да не целуне стареца по бузата.

18. Берлин

Госпожица Китън Сандовал чакаше в неприветлива конферентна зала, намираща се в тъмносива сграда в източния край на „Унтер ден Линден“. Тя приютяваше офиса на фондация, създадена от германска финансова компания, за която Уолтър Крайзер извършваше консултантски услуги от време на време. През прозорците се виждаше величествената красота на Бранденбургската врата с нейните гръцки колони, на върха на които беше монументалната колесница и четирите и коня, които галопираха в светлина и мрак.

Сандовал беше облечена в костюм с черен панталон, носеше бележника, на който пишеше „Сцила Секюрити Солюшънс“, каквото беше името на частната компания, в чиито записи присъстваше като системен аналитик. Носеше очила и кестенява перука и ако човек не се загледаше внимателно в нея, нямаше да успее да я разпознае като жената, която работеше в американското консулство в Хамбург. Според документите си се казваше „Валери Тенант“. Отпиваше от чаша минерална вода и след малко я допълни от бутилката.

Погледна към часовника си. Той закъсняваше. Уолтър Крайзер и беше дал името на млад мъж, Щефан Грулиг, и обеща да го изпрати с ескорт. Германците никога не закъсняваха. Вероятно Грулиг се беше паникьосал и беше отказал да дойде.

Минаха още десет минути, след което последва почукване, вратата се отвори и на прага и се озова млад мъж с пилотско яке и мъхест пуловер с висока яка. Кестенявата му коса беше мръсна, сресана назад като на германския актьор Клаус Кински. Изглеждаше в края на двадесетте си години, с наднормено тегло, с торбички под очите, а от погледа му ставаше ясно, че се чуди какво търси в подобна лъскава сграда като „Паризер Плац“. Зад него стоеше по-слаб мъж, с къса коса и големи обеци, който явно беше човекът на Крайзер, изпратен тук като свръзка.

– Аз съм Валери Тенант - представи се Сандовал и протегна ръка към младия мъж с пуловера. - Вие трябва да сте господин Грулиг.

Германецът стоеше там като истукан и се чудеше дали да влезе, или да си тръгне. Китън тръгна към него, ръката и все още беше протегната.

– Благодаря ви, че дойдохте - каза тя и направи знак към масата, на която стоеше. - Моля, заповядайте.

Грулиг тръгна неохотно към предложеното му място. Свръзката му остана на прага на вратата. Грулиг говореше перфектно английски - резултат от живота му, прекаран в интернет, но спътникът му заговори на немски, като обясни, че ще почака долу.

Ich werde jetzt gehen, Stefan, Sie sprechen zu lassen. Ich werde im Erdgeschoss, wenn Sie etwas brauchen. Ich erwarte Sie in uber, was, eine Stunde?”

Грулиг се почувства неспокоен при мисълта, че придружителят му ще го остави сам с тази странна жена. Поклати глава при споменаването, че ще прекара цял час с нея.

Спътникът му вдигна рамене.

– Както и да е - каза той на английски и се махна.

Грулиг седна неохотно на мястото срещу Сандовал. Тя постави визитна картичка пред него. Той я погледна, но не я взе.

– Работя за фирма за компютърна сигурност на име „Сцила Секюрити Солюшънс“ - съобщи Китън. - Осъществяваме тестови прониквания, консултации по сигурността, къстъм^[79] софтуер пачове^[80]. Един от германските ни клиенти има проблем и ни казаха, че вие сте най-добрият. Можем да ви платим много добре.

Грулиг изпръхтя при думите и, че ще му платят за неговото майсторство.

– Не ставайте глупава - каза той. - Ако исках да ми плащат за онова, което знам, щях да изкарам повече за седмица, откол- кото вашата компания за цяла година.

– Сигурно е така - отвърна Сандовал, - но печелим повече пари, отколкото си представяте. Може и да не сте чувал много за нас, но сме много успешни.

Мъжът изпръхтя отново. Явно тази жена не разбираше кой беше той и на какво беше способен.

– Ако исках да продавам експлойти „нулев ден“, знаете ли колко можех да изкарам? Милиони, може би и повече, ако е уязвимост за айфон. Продавам ли такива? Не. Защо не?

Той я огледа внимателно, с очи като черни умопобъркани мъниста.

– Защото не сера в църквата, ето защо, а интернет е тази църква.

– Уха. Добре, схванах. Но може ли да ви запозная с проблема на клиента ми? Можете да решите дали искате да помогнете, когато ме изслушате.

– Аз не искам да помагам - отвърна равнодушно мъжът. - Тук съм само защото приятелят ми Хенинг, който е долу, ме помоли като лична услуга. А аз му дължа доста неща. Но ви казвам още отсега: вашият проблем не е мой проблем.

Сандовал кимна в знак на съгласие и въпреки това започна да обяснява за какво става въпрос, все едно не беше чула и дума от изреченото до момента.

– Проблемът на клиента ми е, че съществува хакерски подземен свят в Русия, който наема хора като наемници.

Грулиг се изплези.

– Уф - отвърна той. - Всеки знае това.

– Да, но тези наемници са станали толкова добри, че клиентът ми смята, че са способни да проникнат във всяка една мрежа. Дори тези на правителствата.

Мъжът я погледна много внимателно. Лицето му беше меко, забеляза Китън, когато се доближи до него. Беше изплашен. Поне такъв беше погледът му. Нямаше арогантност в него, а страх.

– За кое правителство говорите?

Жената млъкна за момент, за да претегли отговора си. Той беше на път да стане и да си тръгне на бегом. Вероятно и оставаха само няколко минути с него. Нямаше причина да не му каже.

– Съединените щати.

Младият мъж захапа устната си и почука с кокалчетата на пръстите си по масата.

– Знаех си.

Посочи към нейния бележник, на който пишеше „Сцила“.

– Работите за една от агенциите.

Сандовал го погледна сериозно в очите. Нямаше отговор за този въпрос. Продължи напред.

– Клиентът ми се интересува от организация на име „Приятелите на Цербер“ и друга, известна като „Борсата“. Трябва да сте ги чували или можете да ми помогнете да ги открия. Затова исках да се срещнем.

Грулиг махна мазния си кичур от лицето си. Ръцете му като че ли затрепериха за момент. Физиономията му беше бледа от дните и нощите на взиране в компютърния екран, но сега като че ли беше изгубила изцяло цвета си.

– Госпожице, която и да сте, ще си изпросите да ви убият, както и мен. Това са имена, които не съществуват.

– Да, съществуват. Чували сме ги. И знаете ли от кого?

Грулиг не отговори, но по очите му си личеше, че е заинтересован да разбере отговора. Беше уплашен, да, но също така нямаше търпение да чуе онова, което американката беше на път да му разкрие.

Сандовал го погледна отново в очите. Можеше да бъде твърда и непоколебима, когато си имаше работа с източници. Такава и беше дарбата: изглеждаше мекушава, но всъщност не беше такава.

– Ще ви кажа, Щефан. Чухме тези имена от швейцарец на име Рудолф Биел. Знаете ли кой е той?

Грулиг кимна.

– Горкото хлапе - отвърна той.

– Да, горкото хлапе. Иска ми се да сторя нещо с хората, които са сметнали, че е заменим.

Мъжът поклати глава, но вече беше заиграл по нейните правила. Можеше да стане и да си тръгне преди пет минути, но не и сега.

– Така че нека те попитам отново, Щефан. Ще ми помогнеш ли да разбера какво са „Приятелите на Цербер“ и „Борсата“?

– С кого разговарям? - попита Грулиг. В гласа му се усети леко потреперване. Все едно някой го беше накарал да застане над пропаст и да погледне към нея.

– Само с мен. Аз съм американка. Това е достатъчно. Никой от моята страна не знае, че съм тук. Никой не знае, че имам среща с теб освен човека, който я уреди с твоя приятел Хенинг, а аз няма да ти кажа кой е той. Знам, че всичко това е много опасно. Затова не съм казала на никой от хората, с които работя. Просто трябва да разбера какво, мамка му, става.

Ругатнята и като че ли го изненада. Изглеждаше някак си нелепа. Мъжът погледна към вратата. Погледна и през прозореца към Бранденбургската врата, която като че ли се носеше по въздуха, камъкът проблясваше на сутрешната светлина. Погледна към нея и започна да говори, първоначално гласът му трепереше, но после се стабилизира.

– Вие трябва да сте много тъпа или много умна, още не мога да преценя - каза той.

– Аз съм обикновена, но се тревожа и се нуждая от помощ.

– Аз също - отвърна Грулиг.

– Това е начало. Разкажете ми за „Цербер“ и за „Борсата“.

Мъжът поклати отново глава при споменаването на тези имена.

– Не разбирате нищо, нали?

– Явно не. Така че ми помогнете да разбера.

– Смятате, че хакерският подземен свят е съставен от сбирщина престъпници. Мръсни пичове от Сочи и Киев, които продават гадости и убиват хората, които се изпречат на пътя им. Така е, нали?

– Да. Предполагам. Не съм ли права?

– Разбира се, че сте. Но кои смятате са купувачите на тези пазари? Да не мислите, че е някой хакерски кръстник, който купува всички експлойти и ги продава в бърлогата на крадците?

– Не знам. Вие ми кажете. Кои са купувачите?

– Купувачите са правителства. Добри правителства и лоши правителства. Понякога купувачите са компании, за да могат да поправят слабостите си. Но най-често са правителства, които искат чрез тях да проникнат в определени мрежи и системи.

– Американското правителство е купувач?

Грулиг изпръхтя отново и се разсмя на глас.

– Вие сте глупава. Разбира се, че когато се налага, американското правителство е купувач. Но в интерес на истината не това е важното.

– Не е ли? Кое е важното тогава?

– Важното е, че купувачите и продавачите са едно цяло. Не е достатъчно само да купуваш експлойти. Правителствата искат да купят хората, които ги създават. Вече няма хакери „бяла шапка“ и „черна шапка“. Всички са „една шапка“. Всички работят заедно.

– Какво представлява „Борсата“?

– Име на нещо, което няма име.

– Какво означава?

– „Борсата“ е пазар. Момчетата, които свалят системите, са същите, които помагат да се изградят наново. Всички са търговци на един и същ пазар. Хората, които изграждат защитата, изграждат и нападението. Разбирате ли какво имам предвид? Понякога искат да дадат име на това шоу, така че го наричат „Борсата“ или „Кардърпланет“^[81], или „Стъкснет“^[82], или „Флейм“^[83]. Не ми пука. Серат в църквата ми, всички те. Серат на олтара. Мразя ги. Чувате ли ме? Мразя ги.

На Сандовал и се прииска да прегърне германеца с неговия мъхест пуловер и мазна коса. Да, беше започнала да разбира.

– Не е достатъчно само да ги мразите - каза тя. - Трябва да ги спрете.

– Не мога. И вие не можете. Те унищожават киберпростран- ството, но положението е по-лошо от това. Хората говорят така, все едно „кибер“ е отделно електронно пространство, но информацията е въздухът, който дишаме. Как могат да купуват и да продават въздуха тези копелета? Те унищожават живота и свободата. Не мога да го понеса.

Грулиг затвори очи и преглътна звучно. Нямаше сълзи в очите му, само подсмръкна и се изкашля нервно.

– Кои са „Приятелите на Цербер“?

– Те са лъжци. „Цербер“ няма приятели.

– Добре тогава, кой е „Цербер“?

– Кучето, което охранява портите на ада. Всеки знае това.

– Не, наистина, знаете ли нещо за него? Моля ви.

Мъжът се усмихна; гримаса, която можеше да мине за приятна усмивка.

– Е, помогнах да го създадат, така че би трябвало да знам. Цербер е компютърен клуб „Цербер“ тук, в Берлин, във всеки голям и малък германски град, в цяла Европа, дори и в Америка. Той е домът за хора, които обичат интернет и мразят ограниченията, хора, които обичат свободата - и ще предприемат действия, да, наистина ще предприемат действия, за да попречат на определени хора да наранят нашия благословен хаос. Интернет отнема властта на правителствата и компаниите, разбирате ли, и сега те искат да си я възвърнат.

– Мога ли да се срещна с „Цербер“?

Грулиг се разсмя, този път от сърце.

– Не. И да. С кого смятате, че разговаряте.

– С „Цербер“?

– С част от него. „Цербер“ е навсякъде. Казах ви вече. Как можете да се срещнете с въздуха? Вие го дишате. Той е безплатен.

– Трябва да попитам отново. Важно е. Кои са „Приятелите на Цербер“?

– Те не са истински приятели. Те са една измама. Чувал съм името, но никога от хора, на които имам доверие. Повечето от нещата, които чувате за „Цербер“ навън, са лъжи. Вашата информация навярно също е лъжа, така мисля. Но честно казано, не знам.

Небето над Берлин започна да притъмнява с промяната на времето. Сянка падна върху конферентната зала в лъскавата сграда на Паризер Плац. Тази промяна в светлината като че ли промени настроението на Грулиг. Той погледна часовника си. Нервният поглед се завърна на лицето му. Очите му се застрел- каха напред-назад, като че ли се чувстваше клаустрофобично в помещението. Сандовал усети, че започва да го губи.

Погледна го право в очите отново. Взе ръката му в своята, но мъжът я издърпа.

– Кой уби Рудолф Биел? - попита тя. - Трябва да разбера. Тази „Борса“ ли беше? Или някой друг?

Грулиг се изправи и заклати глава.

– Вие, госпожице, сте изключително луда и глупава. Не разбрахте ли и дума от онова, което ви казах? Всичко е едно и също нещо. Няма екип на име „Борсата“, който се бори срещу екип на име... знам ли, САЩ, Китай, руската мафия. Когато видите цялостната картина, всички са един отбор. Как мога да кажа кой го е убил? Не разбрахте ли? Няма значение. Помнете какво ви казах: вече няма хакери „бяла шапка“ и „черна шапка“. Вече има само златни шапки, онези с парите.

– Значи могат да четат съобщенията на Америка, тайните съобщения от агенциите? Трябва да знам.

– Някои вероятно. Но пак ви казвам, всичко е като Лаокоон^[84]: не можете да различите тялото на змията от ръцете на човека. Агенциите са гладни за експлойти, за да вършат своята мръсна работа. Влизат във всяка една съществуваща система и никой не знае защо. Един ден са в Иран, на другия са в Швейцария, на третия в Китай. Има ли някаква цел във всичко това, или просто става въпрос за една мръсна игра? Нямам представа. Но е опасно.

Грулиг се запъти към вратата. Сандовал се пресегна и го хвана за ръката, но той се откъсна от нея.

– Останете - каза му тя. - Нека ви помогна.

Младият мъж поклати глава и кичур от мазната му коса падна върху очите му.

– Не. - Стигна до вратата. - Не идвайте с мен. Не ме следвайте. Никога повече не се свързвайте с мен. Заради вас швейцарецът е мъртъв, този Биел. Това е моето мнение. Заради вас ще убият и мен, така че довиждане. Никога не съм ви срещал. Никога не съм разговарял с вас. Никога вече няма да ви видя.

– Моля ви, почакайте. Нуждая се от помощ. - Сандовал почти изкрещяваше думите.

– Трябва да помислите над онова, което ви казах, госпожице. Това е всичката помощ, която ще получите от мен. Няма да има повече. Ако се опитате да ме откриете, това ще е грешка. Не отправям заплахи. Не вярвам в тях или във войната, или в насилието, или в знамената. Но ви обещавам, че ако се опитате да се свържете с мен отново или разкриете самоличността ми на някого, ще науча. И тогава ще платите много висока цена.

След тези думи Грулиг си тръгна. Сандовал обмисли възможността да го последва, дори да се обади спешно в подразделението в Берлин, което се намираше в американското посолство на около двеста метра от Бранденбургската врата. Но беше дала думата си на младия мъж, че ще пази анонимността му. А и имаше нещо друго: беше инструктирана да не разговаря с никой друг в агенцията освен с мъжа на върха.

19. Вашингтон

Генералният консул в Хамбург беше мъж на средна възраст, никога не се беше женил и не обичаше да разговаря по лични теми, когато можеше да ги избегне. На следващата сутрин, когато се завърна от Берлин, Китън Сандовал му каза, че има личен здравословен проблем, с „женския водопровод“, и трябва да отлети за Вашингтон, за да се види с личния си доктор. Мъжът не зададе никакви въпроси. Тя не се свърза с берлинското подразделение или с БЕЕВ в Лангли, защото не искаше да бъде хваната в лъжа по-късно.

Сандовал хвана ранен полет от Тегел до Мюнхен и след това се отправи към летище „Дълес“ с „Луфтханза“. Купи си билет на свое име и си запази стая в „Кристъл Сити Мариът“. Преди да се насочи към Вашингтон, изпрати криптирано съобщение на директора по един от акаунтите му, в което му съобщаваше, че същата вечер ще е в столицата. Питаше го за безопасно място, на което да се срещнат.

Сандовал гледа филми през целия път. Едва им обръщаше внимание, тъй като умът и се луташе около събитията през последните няколко дни. Тя се намираше в онова, което баща и обичаше да нарича „las profundidades del oceano“: дълбоките води на океана. Тежестта на стореното от нея я изнервяше изключително много, но това беше нещото, за което копнееше от години: шанс да се докаже, всички да видят, че тя е героинята от пиесата.

Сандовал се беше издигнала в кариерата си, като поемаше малки рискове, премерени рискове. Беше постъпила на работа в ЦРУ направо от Аризонския щатски университет по обичайния тих начин: наближаваше завършването на магистърската си степен по световно право, надяваше се да работи за ФБР или ДЕА, когато деканът я повика един ден и и каза, че в града идва вербовчик на ЦРУ Каза и, че притежава правилните качества: умна е, съвестна, говори перфектен испански за емигрант второ поколение. Нейният роден в Мексико баща беше натурализиран гражданин и ветеран от морската пехота, който я водеше да стреля всеки уикенд. Тя знаеше как да се оправя с оръжията, знаеше как да се оправя и с хората.

ЦРУ имаха „снежнобяла“ репутация, но щом изпращаха вербовчик в АЩУ значи искаха поне да си придадат вид, че се променят. Сандовал отиде на интервюто и първата изненада беше, че вербовчикът на агенцията беше жена с испански произход, която беше служила в чужбина и изобразяваше лозунга на промоционалната и брошура, че Националната служба за прикритие е „най-голямата международна възможност за кариера“.

В дните след интервюто Сандовал си се представяше на мястото на тази жена, представяше си, че има кариера като нейната, че ще бъде войник като баща си, но по различен начин. С окуражаване от страна на декана и тя кандидатства в агенцията и впоследствие стана стажант по пътя си към Службата за прикритие. Първото и назначение беше в Манагуа, където не хареса шефа си, а след това я захвърлиха в лосанджелиското подразделение във Вашингтон. Прехвърли се в БЕЕВ и първо беше в Мадрид, а след това, след шест месеца на изучаване на немски език, отиде в Хамбург. През всичкото това време не престъпи границите нито веднъж, нито изпита нужда да го стори.

Събитията, които възникнаха с появата на швейцареца Рудолф Биел, бяха различни. Сандовал беше започнала да оцветява извън очертанията: тя избираше докъде да стигне и макар наскоро да беше намерила съюзник в лицето на Уебър, беше наясно, че той няма да е способен да я защити, ако нещата се объркаха. Той беше нов и неопитен, тя знаеше повече за ЦРУ от него.

Очакваше я съобщение на телефона и, когато кацна на „Дълес“. Директорът предлагаше среща в седем и половина на следващата сутрин и беше оставил адреса на „Стормхейвън Кежуълти“, застрахователна агенция в предградията на Фейрлингтън в Александрия. Китън се настани в „Мариът“ и полежа в леглото си известно време, главата и бучеше. Взе едно приспивателно и поспа няколко часа, събуди се малко след четири сутринта и не успя да заспи отново. Изкъпа се, сложи си прекалено много грим, но по-добре повече грим, отколкото умората да проличи на лицето и.

* * *

На следващата сутрин Сандовал си хвана такси до адреса в Александрия. Пристигна в седем и петнадесет, но им отне двадесет минути долу, за да я проверят, така че пристигна на безопасната рецепция на втория етаж закъсняла и засрамена.

Уебър си беше качил краката на масичката за кафе в стаята без прозорци, която бяха подготвили за срещата. Той скочи от дивана и се ръкува с посетителката си. Сандовал не го беше срещала досега. Приличаше на един от братята в АЩУ беше прекалено млад за работата.

– Съжалявам, че закъснях, господин директор - извини се Китън.

– Que hubole, guey? - попита Уебър.

– Говорите испански? - отвърна с въпрос ентусиазираната жена.

Греъм поклати глава.

– Шефът на охраната ми ми каза как да изрека: „Какво става, друже?“ Искаш ли кафе?

Жената кимна в знак на съгласие и един асистент донесе огромен поднос с мъфини, донати, курабийки и плодове, както и голяма кана с кафе. Носеше се слух, че директорът обича да си похапва. Храната беше достатъчна, за да се нахрани цялата БЕЕВ. Сандовал си взе плод и курабийка.

– Благодаря ти, че дойде - започна Уебър. - Излизаш от черупката си.

– Да, сър, така е. - Жената погледна настрани.

– Чувството е приятно, нали?

– Надявам се да е такова, господин директор. Малко съм нервна. - Сандовал отпи от чашата с вода пред нея.

– Името ти наистина ли е Китън? - попита Уебър. - Това е нещо различно.

– Страдала съм доста заради него, но така са решили да ме кръстят родителите ми. - Ръцете и трепереха и тя разля малко от кафето си. - Съжалявам. Толкова съм нервна.

– Карай я полека - каза и Греъм. - Разкажи ми за посетителя, това хлапе Биел. Ти си единствената, която се е срещала с него. Какъв беше той?

– Изплашен, господин директор. Когато се появи от улицата, спомена две неща и най-вече че иска да ви предупреди лице в лице. Беше доста настоятелен за това.

– Защо аз? Какво е смятал, че мога да направя за него? Бях директор само от седмица. Едва бях встъпил в длъжност.

– Може би точно заради това е искал точно вас. Каза, че определени хора готвят нещо. Предполагам е смятал, че вие сте извън системата, която той мислеше, че е компрометирана.

– Няма нищо в първата ти каблограма за компрометиране на агенцията.

– Бях внимателна. Когато се замисля обаче, точно това ми каза той. Знаеше, че някакви хора са хакнали комуникационните ни системи. Че се намират вътре в тях. Затова не искаше да остане в някоя от секретните ни квартири. Мислеше, че информацията ще изтече. Това беше причината да желае да разговаря лично с вас. Вие не сте заразен. Беше прочел за вас. Знаеше, че вие сте новият човек.

– Какво смяташ, че е искал да ми каже, ако някога се бяхме срещнали?

– Тайните си, предполагам. Кой е осъществил проникването, как са били компрометирани комуникационните системи, какво планират, защо е това бързане. Каквото и да е знаел, искаше да го сподели с вас. Това е била неговата защита: вие щяхте да се погрижите за хората, които са го заплашвали.

– Не успях да го сторя. Избрах „специалист“ да се занимава със случая. Друг хакер. Смятах, че това е правилното нещо, което трябва да направя.

Уебър отпи дълга глътка от кафето си.

– Бедният Биел. - Гласът му беше изпълнен с горчивина. - Аз го предадох.

Сандовал беше потресена. Не очакваше шефът и да приема нещата толкова лично.

– Вината беше моя, господин директор. Не ваша. Не трябваше да му позволявам да напуска комплекса. И след това, когато господин Морис пристигна, почувствах се малко... не знам... изплашена. В началото той си мислеше, че ще открие Биел. След това господин Морис започна да изчезва.

– Къде ходеше?

– Никога не сподели. Предполагах, че разполага със специални източници, с лични операции, за които няма право да ми казва. Караше ме да се чувствам... глупава. След това стана някак си... депресиран.

Китън започваше да се ядосва отново и да се задъхва.

– Хапни си още плодове - прикани я Уебър. - Не се тревожи. Всичко ще е наред.

Жената си взе още грозде и изяде няколко зърна, докато Греъм се обаждаше за диетична кола. Донесоха им още един огромен поднос със студени напитки и малки сандвичи.

– Господи, нищо чудно, че имаме проблеми с бюджета - каза директорът, когато видя таблата с храна. - Кажи ми защо дойде толкова внезапно днес. Защо е тази спешна среща?

Сандовал си пое дълбоко дъх.

– Добре. За да ми докаже своите добри намерения, швейцарецът спомена двете имена, за които ви съобщих: „Борсата“ и „Приятелите на Цербер“. Исках да науча повече за тях, но Морис ме разкара, като ми каза, че случаят не е мой. Така че не сторих нищо, преди да ми се обадите и да ме помолите за помощ.

– Точно така. Какво направи ти?

– Отидох при един германски приятел, Уолтър Крайзер, бивш директор на БНД. Помолих го да ми намери някой в подземния свят. Надявам се, че няма проблем.

– Умен ход от твоя страна. Крайзер успя ли да уреди нещо?

– Да, индиректно. Чрез свой човек ме представи на млад германски хакер, много умен, който се движи в същите тези кръгове. Казва се Щефан Грулиг.

– Грулиг знаеше ли нещо за тези хакери - „Борсата“ и „Приятелите на Цербер“?

Сандовал го изгледа с поглед, който беше някъде по средата на „да“ и „не“.

– Точно това е странната част. Каза, че „Борсата“ и „Приятелите на Цербер“ не са истински организации, а просто имена, с които хората наричали подземния свят. Заяви, че не са точно престъпни групи, които нападат правителства. Всички били част от някакъв пазар, а правителствата били техните клиенти. Звучеше така, все едно всички са заедно. Помислих си, че може би Биел е искал да ни каже точно това. „Ние сме вътре при вас, защото ние сме вас.“ Знам, че звуча налудничаво.

Уебър поклати глава.

– Не звучиш налудничаво. Какво друго каза той?

– Спомена, че американското правителство ламтяло за зловредния софтуер, който хакерите от компютърен клуб „Цербер“ можели да създадат. Те били „приятелите“, за които Биел говорел. Те искали да влязат в системите на всички. Грулиг не ми обясни защо. Искаше да прозвучи така, като че ли нашите интернет хора не са нищо повече от хакери. Даже по-лоши от хакери. Плащаме наистина големи подкупи, или както казваме на испански - „canonazo“, за да получим тази информация.

– Точно това прави Морис - замисли се Уебър, като едва произнасяше думите. - Той купува зловреден софтуер. Но защо?

Директорът отпи още една глътка от диетичната си кола, докато размишляваше над частите от пъзела.

– Твоят източник знаеше ли защо Биел е бил убит?

– Тук става доста зловещо. Попитах дали са руската мафия, а Грулиг просто се разсмя, все едно не бях разбрала нищо: каза, че мафията на руските хакери и американското правителство изглеждали като врагове, но в действителност били от един отбор. На това място започнах да се тревожа.

– Аз също - отвърна директорът едва-едва под носа си.

– Опасно ли е това, господин Уебър?

Греъм отмести поглед настрани от Сандовал. Лъгането се беше превърнало в негова професия, но все още не беше особено добър в него.

– Все още не знам за какво става въпрос. Ще ти отговоря, когато разбера.

– Няма да се откажа.

– Чудесно. Искам те отново в Германия утре. Не желая някой да разбере, че знаем каквото и да било. Имаш ли нещо друго за господин директора?

– Мога ли да ви задам един неофициален въпрос? Не е нужно да ми отговаряте, ако не желаете.

– Разбира се. Целият ни разговор е неофициален.

– Прав ли беше Биел? - попита Сандовал. - Имаме ли къртица?

– Не знам. - Уебър поклати глава. - Може би е по-скоро червей^[85]. Парче код или човек, който прави едно и също нещо. Изяжда ни отвътре. Може би е някой като Сноудън, който смята, че е герой. Честно, все още не мога да кажа нищо. Но се оглеждам.

– Как ще убиете червея?

Директорът не отговори веднага, защото нямаше отговор на този въпрос.

– Внимателно - отвърна след малко. - Първо трябва да разберем как червеят се е озовал там. Кой му помага? Има ли още червеи? Не искам да откъсна парче от него, а останалото да оставя вътре.

– Съжалявам, господин директор.

Не беше извинение, а по-скоро израз на съжаление за тежестта, която новият човек в ЦРУ се налагаше да носи на плещите си.

* * *

Уебър нареди на Китън Сандовал да се върне в Хамбург и да продължи работата си. Написа и паролата за имейл адрес, който беше използвал, за да поддържа връзка с таен бизнес сътрудник в предишния си живот. Каза на Сандовал да проверява адреса по два пъти на ден, да гледа дали нещо е запазено в черновите и да отговаря, като оставя нова чернова. Номерът беше прост, но работеше безотказно.

Китън си тръгна с такси, което извика на улицата навън, под големия знак, на който пишеше „Стормхейвън“.

Когато Уебър напусна Фейрлингтън със своя охранител, каза на шофьора си Оскар да спре на денонощния магазин на „Семинъри Роуд“. Когато един от личните му телохранители тръгна с него, Греъм му каза да се охлади, защото само искал да ползва тоалетната. Директорът отиде в мръсното помещение, заключи вратата на една от кабинките и извади нокията. Набра номера на идентичния телефон, който беше дал на Ариел Вайс.

– Уол-И^[86] е - каза той.

– Здрасти - отвърна Вайс. - Какво става?

– Току-що чух история, която накара косата ми да побелее.

– Аз мисля, че косата ви и бездруго вече е почнала да побелява.

– Сериозен съм. Посетителят е бил прав. Хакерите са в нашата система. Хвалят се наоколо с този факт. Не трябва да оставяме никакви електронни следи, ако това е възможно.

– ПШУ

– Какво означава това?

– Извинявайте. „Прочети шибаното упътване“. Демек очевидно е.

Уебър се усмихна. Чувстваше се щастлив, че в тази упоена организация беше намерил едно живо тяло. Имаше план и се нуждаеше от помощ за изпълнението му.

– Учат ли ви на старомодни методи по време на обучението ви във Фермата? Старите московски правила и „забранени“ процедури?

– Да, разбира се. Тайни съобщения на посочени места и светкавични размени. Казваха ни, че няма да имаме нужда от тях. Нашите шифри и криптове били непробиваеми. Но ги помня все пак.

– Очевидно е, че не съм на своя територия тук, но така искам да движа нещата. Ще направя тайно място за съобщения на „Норт Глийб Роуд“, което ще можем да използваме. Играя голф наблизо, така че мога да ходя там, без да привлека внимание. Има един подлез, който води до паркинг. Търси един охлабен камък в края на подлеза, в западната му част. Там ще си разменяме съобщения. Можем да използваме и мобилните телефони, но по-рядко. Иначе ще бъде прекадено очевидно, че кръгът е затворен. Няма GPS на апарата, който ти дадох, но въпреки това не го използвай близо до дома си. Имаш къща, нали?

– Апартамент, сама съм.

– Аз също. Това е хубаво, защото известно време ти и аз ще бъдем като дупе и гащи. Ще водим аналогичен начин на живот. Има ли някакъв шантав израз за подобен човек?

– Наричаме го „мъртвец“.

Зад Уебър се разнесе силно почукване. Някой чукаше на вратата на тоалетната.

- Трябва да вървя - заяви той и прекъсна разговора, без да чака отговор от нейна страна.

Извади сим картата и прибра апарата. Хвърли я в тоалетната и пусна водата. Изми си ръцете, след което тръгна към черния си керван, който чакаше търпеливо господин директора да си свърши работата в тоалетната.

* * *

Когато се върна в офиса си, накара Сандра Бок да привика Джеймс Морис от каквато и работа да имаше в чужбина. Каза на Бок да предаде съобщението през Центъра за информационни операции и през свитата на Бийзли - Националната служба за прикритие. Бяха изпратени светкавични съобщения; шефовете на бази в Европа и Азия бяха помолени дискретно да потърсят местонахождението на директора на ЦИО. За съжаление в отговор получиха само тишина.

По-късно същия ден Бок получи обаждане от човек, който се представи като служител на господин Хофман от офиса на ДНР. Той обясни, че Джеймс Морис е на съвместна мисия, която се ръководи през АНС. Разбрал, че е направен опит да се свържат с господин Морис, но той нямало да може да бъде намерен за известно време. Помоли Бок да се извини на директор Уебър.

Когато разговорът приключи, Бок се обади в операционната зала и поиска да проследят последния разговор. Служителят на смяна каза, че номерът е на транспортна компания от Денвър, която вече не е в бизнеса.

Сандра каза на шефа си какво е научила. Той обмисли варианта да се обади на Сирил Хофман и да поиска повече информация, но се отказа. Съмняваше се Хофман да му кажеше истината.

20. Вашингтон

Греъм Уебър винаги беше имал умерени възгледи относно течовете на класифицирана информация. Знаеше, че те стъжняват живота на професионалните разузнавачи, които трябваше да пазят тайните. Никога обаче не беше вярвал, че накърняват страната така, както пазителите на тази информация твърдяха. Той беше водил битка като бизнесмен, когато заплаши да закрие бизнеса си, ако го принудеха да бъде мълчалив, що се отнася до действията на ФБР и АНС, които смяташе, че действат неконституционно, и беше спечелил тази битка, и за кратко се беше превърнал в герой на либертарианците. Сега виждаше проблема от другата страна на масата и беше достатъчно честен човек, за да признае, ченещата оттук изглеждаха различни.

Течът, който беше разтърсил Уебър най-много още в първите седмици от управлението му, беше разкритието от британския вестник „Индипендънт“ за нова американска програма за събиране на икономическа информация през интернет. Според лондонското издание ЦРУ току-що беше одобрила нова програма за използването на автоматични системи за следене и анализиране на новите изобретения, патенти, алгоритми за търговия на ценни книжа и операции с чужда валута чрез интернет информацията, която беше налична на финансови пазарни платформи като Блумбърг и Ройтерс, както и в специализирани научни и професионални журнали. В статията се казваше, че програмата е одобрена от новия директор на ЦРУ Греъм Уебър още през първата седмица от пристигането му. Заключението беше, че приказките на Уебър за реформа са били лицемерни и че в действителност е одобрил значителното разрастване на икономическия мониторинг, налаган от ЦРУ;

Когато прочете статията, на Греъм му прилоша и се почувства зле. Течът разкриваше програма, която той в действителност беше одобрил още през първата си седмица на служба. Тя представляваше нова инициатива, която се ръководеше от Джеймс Морис и Центъра за информационни операции, с пълномощията на най-тайния орган на агенцията, известен като Комисия за специални дейности. Уебър се опасяваше, че имаше възможност течът да е дошъл от един от хората в малката група, която се намираше в офиса му първия му петък, когато одобри плана.

Рут Савин се обади скоро след като Греъм беше уведомен за статията в „Индипендънт“. Главната съветничка пристигна в офиса му тридесет минути по-късно и предложи главният инспектор да започне разследване, а те да сезират Министерството на правосъдието с иск за криминално разследване.

– Колко време ще отнеме всичко това? - попита Уебър.

– Месец, за да се подготвим, шест седмици да оправим кашата навън - отвърна Савин.

– Господи, та това е цяла вечност. Имаме теч на информация, тръгнал от тази сграда и стигнал до новинарска медия, а ни трябва всичкото това време само за да започнем лова на информатора.

– Добре дошли в истинския свят, господин директор. Разследванията на течове са чувствителна материя. Президентът не иска да изглежда глупаво пред пресата. Имаше достатъчно проблеми вече. Можете да се обадите на господин О’Кийф и да го помолите да одобри по-бързо сезиране, но мисля, че ще откаже.

– Всичко е наред - отвърна мрачно Уебър. - Предполагам, че положението е следното: ставаш оттам, откъдето си седнал.

Савин изгледа шефа си. Сиатълският му тен беше започнал да избледнява - резултат от ставането рано и лягането късно и живот, воден на закрито.

– Искате ли да чуете един виц? - попита жената. - Може би ще успее да ви развесели.

Греъм кимна. Не беше в особено настроение за смях, но Рут изглеждаше решена да си каже шегата така или иначе.

– Намирате се на еврейска сватба... как можете да разберете дали е ортодоксална, реформаторска или либерална?

– Предавам се. Как?

– На ортодоксалната сватба майката на булката е бременна. На консервативната булката е бременна. На реформаторската равинът е бременен. Виждате ли, смешно е, а даже не сте евреин.

Уебър се усмихна въпреки настроението си.

– Добра си - каза на главната си съветничка той. - А сега върви да започнеш разследването на теча.

* * *

На следващия ден Мари надникна в офиса на директора и му каза, че господин О’Кийф се обажда от Белия дом. Първата мисъл на Уебър беше, че са решили да го уволнят. Британският външен министър и министърът на финансите щели да идват във Вашингтон за набързо уговорена среща. Пристигали в Белия дом утре в два следобед и президентът искал неговият нов директор на ЦРУ да присъства на срещата. О’Кийф предложи Уебър да доведе със себе си аналитик, който може да говори за глобалната икономика. Президентът щял да му бъде задължен.

- Нека съм честен с теб, Тим - започна Греъм. - От онова, което видях и чух до момента, не разполагаме с много добро икономическо разузнаване. Не желая да излагам теб или президента. По-добре да поканиш някой от „Голдман Сакс“^[87].

- Доведи някого така или иначе - отвърна О’Кийф. - Президентът ще се почувства по-добре.

* * *

Точно преди да тръгне за Белия дом на следващия ден, Уебър получи обаждане от британското посолство. Те го свързаха с човек, който се представи като сър Джон Страхан. Мъжът каза, че е директор на Секретната разузнавателна служба, каза го скромно, все едно Греъм не знаеше това. Пристигнал тази сутрин неочаквано заедно с външния министър и министъра на финансите и се надявал да остане време да си поговорят на спокойствие, може би на „разходка в гората“. Изрече предложението изключително тихо, като че двамата вършеха нещо много лично.

Уебър му предложи едно място, на което можеха да сторят точно това, и помоли началник-щаба си Сандра Бок да направи някои светкавични приготовления за късно този следобед в изключително полезния голф клуб в Арлингтън.

Греъм заведе Лумис Брейдън в Белия дом - заместник- директора по разузнаването - и Сандра Бок, която знаеше по малко от всичко. Присъединиха се към него в черния му джип и заедно потеглиха надолу по Джордж Вашингтон Паркуей към Теодор Рузвелт Бридж.

Срещата започна в два в залата на Рузвелт на първия етаж на Западното крило. О’Кийф беше събрал ядрото на националната сигурност: министъра на отбраната, министъра на финансите и министъра на правосъдието. Помощниците на тези светила бяха заели по-малките задни столове до стената и от време на време подаваха листове хартия и мемота към шефовете си на голямата маса. Британските гости се бяха разположили по средата, точно срещу президента, който беше заобиколен от министрите на кабинета. О’Кийф пазеше края на масата, беше любезен и невидим.

Президентът стоеше начело под една маслена картина на ездач върху коня си. Мъжът говореше толкова малко в последно време на срещите на кабинета, че хората бяха започнали да злословят, че страда от депресия. Уебър се беше срещал с него само веднъж, откакто беше заел поста. Главата на страната предпочиташе да получава информацията си относно разузнаването от О’Кийф. Вицепрезидентът стоеше на другия край на масата, срещу Тимъти, и разговаряше шумно с хората около него, в свой собствен свят на несъобразителност.

Първата мисъл на Уебър беше да седне настрани до своите помощници, под картината на река Хъдсън, но О’Кийф настоя да се присъедини на голямата маса с шефовете.

На дневен ред явно беше взаимното успокоение. Бяха настъпили времена, в които суперстатутът на Америка беше под съмнение и ползите за Великобритания от „специалната връзка“ бяха поставени под съмнение у дома. Уверенията от двете страни бяха категорични, макар и не особено убедителни. Външният министър и министърът на финансите искаха да успокоят президента, че въпреки че Великобритания е част от Европейския съюз, връзката и със Съединените щати си оставаше силна както винаги. Европейците се бяха опитали да въвлекат Лондон в схеми за данъчно изравняване, в търговско- протекционистка политика, в режими за споделяне на информация и дори в обмен на разузнавателна такава, като по този начин щеше да се подкопае англо-американското партньорство. Правителството на Нейно Величество щяло да се противопостави на всякакъв натиск, увериха президента те.

Зад външния министър стоеше Страхан, шефът на СРС. Когато пристигна, мъжът кимна на Уебър и му предложи своята полуусмивка.

Президентът помоли всеки от присъстващите на масата да каже по няколко думи. Когато дойде ред на Уебър, той разказа за предизвикателството да ръководи служба за разузнаване в едно отворено общество и колко много беше научил за трудностите около това още в първата си седмица на поста. О’Кийф, който се намираше в края на масата, му направи жест с ръка, който Греъм разчете като „карай накратко“, така че директорът се обърна към Лумис Брейдън, който пет минути говори убедително за хаотичното състояние, в което се намираха световните финансови пазари.

Най-накрая дойде ред на О’Кийф да обобщи всичко казано от американската страна и петнадесет минути за министъра на финансите и външния министър да предложат заключителните си мнения. След деветдесет минути темата се измести към „работните групи“ в няколко отдела и агенции. Докато Уебър слушаше дискусията, се зачуди дали светът от 1945 и неговата аксиоматична политика значеха нещо в днешно време извън срещи като тази.

* * *

Министърът на финансите на Америка поведе британския си колега към фоайето на Западното крило, където ги очакваха микрофоните на журналистите, а малка група от служители на национална сигурност, включително и Уебър, минаха през отсрещната врата на лобито и се озоваха в малък коридор и тясно стълбище, които водеха до оперативната зала.

Греъм зае едно от въртящите се черни кожени кресла, наредени около огромната полирана дървена маса - бяха по шест от всяка страна. Помещението не приличаше на световен команден пункт: обзавеждането беше обикновено, светлосин мокет, който можеше да се срещне във всяко семейство от предградията, няколко видеомонитора по стените, които да отразяват образи от света, камера, насочена към централното място на масата, където стоеше президентът, за онези, които можеха да са във видеоконферентна връзка. Местата бяха обозначени с малки картички с имената, по военен стил. Уебър се разположи в дъното на масата.

О’Кийф се спря до него.

– Искам да кажеш няколко думи за икономическата програма за наблюдение, която се появи в „Индипендънт“ - прошепна му той. - Британците са разтревожени.

Уебър кимна. Ето какъв бил подтекстът.

Другите висши персони се лутаха наоколо, някои се отбиваха до съседната стая за кафе и курабийки. Греъм забеляза, че масивната фигура на Сирил Хофман се беше появила в помещението. Мъжът носеше характерен за него костюм от три части, този път беше син, с остри ревери на жилетката и въпреки усилията си съвсем не оставаше незабележим. Президентът не се опитваше да се преструва, че той ръководи срещата. Просто даде думата на О’Кийф.

– Всички в тази стая са наясно какво прави „специалната връзка“ специална - започна съветникът по национална сигурност. - Това е качеството на обмен на разузнавателна информация през Атлантика. Нашите две страни разчитат на връзките между ЦРУ и СРС, АНС и ЦПВ^[88], ФБР и МИ5. Всеки от тук присъстващите също така знае колко лошо бяха ударени тези връзки заради разкритията през последните няколко години. Едни от най-секретните ни програми стигнаха до пресата. Това е по наша вина. Основните информатори бяха американци и както постоянно повтаряме на нашите британски приятели на всяко едно ниво - съжаляваме.

Последваха учтиви благодарности и съчувствени думи от британска страна. Казаното от О’Кийф беше самата истина: от разузнавателна гледна точка разкритията бяха пагубни. АНС и ЦПВ подслушваха световни телефони и интернет трафик доста своеволно през изминалата декада благодарение на програми с кодови имена като „Бълрън“, „Темпора“ и „Стормбрю“, които бяха сред най-чинно пазените световни тайни, докато един ден вече не бяха. От двете страни на Атлантика агенциите официално бяха приели щраусовия подход, като продължаваха да настояват, че информацията все още е класифицирана, макар да беше публично достояние.

– Желаем да уверим нашите британски приятели, че ще сторим всичко възможно, за да оперираме в това ново пространство - каза О’Кийф. Мъжът докосна единия край на тънкия си като писалка мустак, като че ли за да се увери, че все още си е на мястото.

– Браво! - отвърна Антъни Фейр, британският му колега от „Даунинг Стрийт“ 10^[89]. Мъжът предложи своите уверения как Америка може винаги да разчита на британската подкрепа и обратно.

О’Кийф се обърна към един офицер от флота в униформа, който беше седнал няколко места нататък.

– Желаем адмирал Шумър да ви осведоми за новостите как АНС се справя със SIGINT операциите в нова среда, надяваме се с несекващата подкрепа на британското сътрудничество.

Адмирал Лойд Шумър разглежда цели десет минути усилията на Агенцията за национална сигурност да поддържа онова, което той наричаше „законосъобразни дейности“. Мъжът не използваше кодовите имена, нито предложи подробности под формата на диаграми за слушателите си. Говореше със строгия тон на военен, с поглед, вперен напред. Нямаше как да е ясно, че обясненията му за действията и криптологичните възможности, които бяха в сила, бяха равносилни на това да си има работа с парчета стъкло от счупен прозорец.

След това О’Кийф помоли Ейми Мартин, заместник-министъра на правосъдието, да запознае британците с правните органи за наблюдение и разузнаване според Акта за международно наблюдение и разузнаване след промените. Жената говореше сбито, стегнато и безинтересно. От презентацията и нямаше как да стане ясно, че много от дейностите, които описваше, се намираха в правен вакуум, чакаха решения от съда, от правни съветници и главни съветници от американското правителство. Британският правен съветник реагира, като описа сходно състояние на несигурност, при което политици и бюрократи се опитваха да решат какви да бъдат новите правила на играта.

Най-накрая О’Кийф се обърна към Греъм, който описа като „нашия нов колега“.

– Помолих господин Уебър да каже няколко думи за програмата, която беше разкрита в „Индипендънт“, което, предполагам, ви е дошло като гръм от ясно небе.

Греъм не говори много. Обясни им, че агенцията продължава със своята дългосрочна практика да събира информация чрез „отворени източници“ в интернет и някои частни данни, които са били добити по други начини. Рут Савин му беше казала да каже именно това.

– Макар да събираме икономическа информация, искам да наблегна на факта, че тя не е била споделяна с американските компании.

– Знаем, че не правите подобни неща, стари момко - каза Фейр с ледено изражение. - Очакваме това от французите, израелците и китайците, но не и от американските си братовчеди.

– Не сме се променили - потвърди Уебър. Британците го слушаха невъзмутимо, те добре знаеха, че главният мотив на статията в „Индипендънт“ беше, че американският подход всъщност се беше променил, поне в начина на събиране на информацията, но не задължително и в получателите и.

– Бизнесът е вашият свят, а? - натисна го Фейр. - Вие идвате направо от корпоративния живот, което е нехарактерно за директор на ЦРУ Вероятно разбирате защо сме притеснени, че тази инициатива е била една от вашите, как да я нарека, ранни приоритети. През първата ви седмица, доколкото си спомням.

Уебър кимна. Трябваше да спре още сега, преди да се забърка в още по-големи неприятности, но желаеше тези хора да го разберат.

– Искам да отбележа, че тази програма ми беше предадена, когато пристигнах. Искам също така да ви уверя, че постъпих на служба в агенцията, за да направя добри промени, а не лоши.

– Радваме се да го чуем - отвърна Фейр.

Разговорът се измести в друга посока. Британците все още изглеждаха обезпокоени от нещо. Уебър не можеше да разбере от какво. Военните обсъждаха надземната наблюдателна архитектура, чиито плодове щяха да бъдат споделени с Великобритания, както и напредничавата защита срещу кибервраговете. Беседата беше безкръвна, преди в нея да се намеси Джон Стра- хан.

– Ето какъв е проблемът - започна шефът на МИ6. - Изправени сме пред заплаха за разузнаването, която е безпрецедентна наистина. Тези информатори щяха да са по-лесни за контролиране, ако бяха платени агенти на чуждестранни разузнавателни служби, но за нещастие в по-голямата си част те не са. Това обаче не ги прави по-малко опасни за нашето общо начинание.

Хофман си драскаше нещо в бележника, но най-накрая се намеси:

– Уверявам те, че споделяме безпокойството ви, Джон. Тези пристрастени към свободата хора ни побъркват. Тимъти вече се извини, че оставихме няколко от тях да се лутат в светая светих. Но какво можем да сторим по въпроса? Как да се справим с враг, който е, както сам се определя, анонимен и независим?

– Проникваме при тях - продължи Страхан тихичко. - Влизаме в тези хакерски клубове и ги обръщаме с главите надолу.

– Приятна мисъл - съгласи се Хофман. - Опасявам се обаче, че господин О’Кийф и адвокатите му смятат, че това е противозаконно.

– Жалко - отвърна Страхан.

– Нима? - на свой ред отвърна Хофман с крива усмивка на лице.

Уебър беше мълчалив. Това все още не беше неговият свят. От Сандра Бок беше научил, че Сирил се опитваше да направи точно това, което казваше на британците и пред всички събрали се тук, че не е възможно.

Когато срещата приключи, Уебър отиде при Страхан, за да се представи подобаващо, и му подаде картичка, на която беше написан адресът за личната им уговорка по-късно през деня.

21. Вашингтон

Навън Джон Страхан беше като лятна напитка, може би студена лимонада или качествен джин с тоник с парченце краставица: приятна на вкус, но с горчив оттенък. Той беше слаб мъж, изглеждаше изключително гъвкав, облечен в костюм, ушит по мярка. По-голямата част от кариерата си за Секретната разузнавателна служба беше прекарал в чужбина, предимно в Африка и Южна Азия, с лекота научаваше езиците, което изглеждаше някак си естествено за британските служби заради тяхното постколониално потекло. Когато Страхан кажеше нещо за нарастващия национализъм в Куета^[90] или немирните тамили^[91] в Андхра Прадеш^[92], човек можеше да е напълно сигурен, че беше виждал тези неща с очите си и вероятно ги беше обсъждал с някой местен агент на родния му език.

Страхан беше помолил за разходка в гората и точно това получи. Сандра Бок се беше обадила на управителя в клуба в Арлингтън, за да уведоми, че господин Уебър иска да се поразходи около пет часа, след като последната игра беше приключила, но когато още имаше достатъчно светлина. Мъжът искаше да е от помощ. ЦРУ беше наблизо, така че човекът не зададе допълнителни въпроси относно срещата.

Страхан пристигна в клуба с бели колони на „Глийб Роуд“ в кола на посолството и беше посрещнат от един от охранителите на Уебър. Директорът се намираше на задната веранда, стоеше в дървен бял стол и се наслаждаваше на гледката. Точно под него се намираше осемнадесета дупка и двата подстъпа, от които можеше да се достигне - един вляво и един вдясно. В далечината се забелязваше готическата грамада на Националната катедрала, а на изток, надолу по реката, беше обелискът на Вашингтонския монумент, който изглеждаше строен като свещ от това разстояние. Светлината беше започнала да залязва; последната игра беше приключила и играчите се бяха прибрали към заведението на клуба.

– Много приятно местенце - каза Страхан, когато наближи домакина си. Беше обут в кафяви официални обувки с дебели гумени подметки, вълнено палто с кадифена яка и бастун.

– Хайде да се разходим - предложи Уебър и скочи от стола си. Дрехите, които носеше, минаваха за „небрежно делови“.

Директорът заобиколи осемнадесетата дупка и едно голямо препятствие и се насочи надолу по хълма, към живия плет на около стотина метра от тях, който беше оформен под формата на инициалите на името на клуба. Джак Фонг и един от охранителите бяха тръгнали напред. В гората и покрай водните препятствия бяха разположени агенти, а един самотен бодигард ги следваше по петите.

– Ще мина по същество - започна Страхан, когато се отдалечиха на стотина метра от заведението на клуба. - Изнервени сме.

– Защо? Делегацията ви беше обсипвана с целувки цял следобед. Америка ви обича. Хората даже се извиниха.

– Шоуто си го биваше, а и ти си прав, всичко беше бомба. Не. Мисля си за нещо по-лично. Може би трябва да се отдалечим още малко, а?

Приближаваха малко езеро на завоя на тесен проход, разположен на дългия осемнадесети подстъп. Няколко гъски плуваха мълчаливо, наслаждавайки се на слабата светлина на късния следобед. Когато забелязаха двамата мъже, запляскаха с криле в опит да се придвижат по-бързо по повърхността на езерото и се насочиха към залязващото слънце върху гребена на хълма. Като се изключеха охранителите, които бяха на около тридесет метра от тях, бяха съвсем сами.

– Какво те тревожи, Джон? Знам, че съм новото момче, но ще се опитам да помогна с каквото мога.

– Няма любезен начин, по който да го кажа: тревожим се, че при теб има теч.

Уебър се разсмя. Не искаше да го прави, просто се случи.

– Съжалявам, но всеки има теч! Такова е положението в днешно време. Дори попаднах на някакъв материал за СРС в пресата, ако не се лъжа. Уверявам те, взимам нещата много на сериозно. Моля те, ни си мисли, че щом съм външен човек, не ценя секретността.

– Сигурен съм, че я цениш. И съвсем не говоря за Сноудън и наследниците му. Ще надживеем всичко това. Просто чухме някои приказки. От онова, което научихме, душиш около някакво проникване в агенцията, електронно или друго, не знаем. Но това ни изнервя.

– Такава ни е работата, Джон. Защо се тревожите? Щом сме се заели, ще се справим.

– Е, може и така да е. Но въпреки това продължаваме да се тревожим. Ако вие имате проблем, то тогава и ние имаме проблем, защото наистина сме свързани; ако вие се издъните, дъним се и ние. Но ако нямате проблем, искаме да спрете да шумите. Това плаши чуждестранните ви приятели.

Челюстта му беше напрегната, а очите му проблясваха.

– Не съм сигурен, че те разбрах, Джон. Има нещо, което не ми казваш.

– Разбира се, че има. Винаги, завинаги, така трябва да бъде. И ти определено желаеш да ти разкрия какво е това нещо.

– Не съм шпионин. Но никога не съм имал бизнес партньор в живота си, на когото да не се доверявам.

Страхан кимна. Ето какъв беше Уебър. Може и да не разбираше кой знае колко от разузнаване, но със сигурност беше човек, който много добре знаеше как работи светът и беше натрупал десетки милиарди долари за хората по време на работата си.

– Ще бъда прям с теб - каза Страхан. - За теб работи един млад мъж, той е твоят шеф компютърджия, интернет магьосник. Казва се Морис. Всички говорят, че е брилянтен. От онова, което чухме, той е котката, която си пратил сред гълъбите. Той е онзи, който търси къде е течът. Проблемът обаче е, че той също ни изнервя.

– Как така? Както спомена, Морис е изключително компетентен тип. Даже може да е британец, толкова е умен.

– Очаквах да ми зададеш този въпрос. Защо Морис ни изнервя ли? Е, за доста дълго време не го правеше. Смятахме, че той е най-хубавото нещо след мъфините. Позволихме му да броди спокойно из Великобритания. Все още му позволяваме. Разполага с безброй самоличности, ръководи едно нещо или друго, но това е част от великото съвместно начинание между „братовчеди“. Не задаваме въпроси. Дадохме му пълна свобода, но след това, както вече казах, започнахме да се изнервяме.

Уебър вървя в мълчание известно време, двамата със Стра- хан се бяха насочили към една неравност на голф игрището покрай големия пясъчен капан, който се беше сплъстил от дъжда и приличаше на сресан с гребен. Греъм не знаеше какво да каже, затова не каза нищо в началото.

– Какво е всичко това относно Морис? - попита той накрая. - Защо се безпокоите?

– Според нас той е като неуправляема ракета. Явно разполага с лиценз да прави каквото си пожелае и притежава онова хало, което върви с работата в Белия дом. Също така има странни приятели, които не почитат особено правителството на Нейно Величество и традиционния ред на нещата. Морис просто изглежда... как да го кажа? Отделен.

Уебър имаше своите доста сериозни въпроси за Морис, но когато чу тази критика за него от чужденец, почувства странна нужда да го защити.

– Искам хората ми да се борят със старомодното, да оспорват старите начини. Нуждаем се от повече служители като Мо- рис, а не от по-малко.

Докато вървеше, Греъм ритна една буца трева и пръст, чим, който никой не си беше направил труда да подмени. Той избухна в експлозия от прах и зелени стръкове.

Страхан го погледна скептично, все едно се опитваше да го прецени дали може да влезе в неговия социален клуб.

– Е, има нещо повече от това, разбираш ли? Знаем, че сте изгубили потенциален информатор в Германия онази седмица. От онова, което чух, младежът е бил застрелян. Не искам да ми казваш нищо, старче, просто отбележи за протокола, че и ние разполагаме със своите ресурси. И това, което наистина ни тревожи, е, че си изпратил Морис да се справи със ситуацията, а той се е провалил. Не е добре. В интерес на истината е доста е лошо.

Уебър замръзна на място, близо до машината за миене на топки.

– Аз ще се погрижа за Морис, Джон. Той се занимава с някои доста секретни неща, не всички от тях се ръководят от агенцията. Но съм наясно със странностите и различията му. Той е бивш математик, тих човечец: нърд, както го наричаме тук. Държа го под око.

– Не ме разбра относно Морис, старче. Смятаме, че не трябва да му се има доверие.

Очите на Уебър замръзнаха в тъмно леденосиньо. Цветът се отдръпна от бузите му. Не му харесваше ръководителят на чуждестранна разузнавателна служба да му отправя обвинения за един от неговите висши помощници, особено когато самият той си имаше своите притеснения за него.

– Това е моя работа, не твоя. Докато не се случи нещо, приеми, че Джеймс Морис ръководи Центъра за информационни операции и се радва на пълното ми доверие. Ако поради някаква причина това се промени, ще те уведомя.

– О, приятелю, опасявам се, че те обидих - отвърна Стра- хан. - Не желая да правя това, определено не и по време на първата ни истинска среща. Просто исках да те уведомя, че сме обезпокоени твоят човек да се лута в тъмното и да търси къртица, а ние да не знаем какво се случва. Кара ни да се чувстваме... разлюбени.

– Ще се погрижа за това - обеща Уебър. Двамата със спътника му прекосиха малък мост, който ги върна обратно на хълма, но от друго място.

– Ще ти бъда много благодарен.

Бяха се насочили право нагоре. Страхан забиваше бастуна си в земята, за да си помага да се придвижва.

За да разведрят обстановката, разговаряха на други теми, представляващи общ интерес, особено Иран. Британците разполагаха с информатор, когото бяха успели да запазят жив цяла декада вътре в иранското ядрено хранилище, макар американските и израелските мрежи да се бяха провалили. Уебър се възхити на операционния им талант; суровата способност да гледаш някого в очите и да изричаш лъжи, което изглеждаше толкова естествено за британците... както и за иранците, ако това имаше значение.

Изпиха по чаша уиски в бара на клуба, преди Страхан да съобщи, че е време да си върви или ще изпусне обратния си полет. Мъжът стана от стола си, потупа Греъм по гърба, завъртя се и замарширува към вратата, като обеща да се обади на охраната си. Уебър вече беше наредил на бодигардовете си да осигурят още една допълнителна кола, така че с малко възражения от страна на госта му шефът на СРС се намести в задната част на лимузината, като преди това изстърга калта от обувките си с бастуна си за ходене.

* * *

Уебър помаха на госта си за довиждане и наблюдава, до- като автомобилът му зави по „Глийб Роуд“, след което се върна в бара и си поръча още едно уиски. Охранителите му стояха отвън на пост.

Директорът се опита да събере последните няколко часа в ума си. Британците бяха разтревожени за специалната връзка и искаха да затворят цепнатините, също така се безпокояха за историческото разузнавателно приятелство между Съединените американски щати и Великобритания и се опитваха да изгладят и тези ръбове. Бяха разклатени, както и Америка, от разкриването на толкова много тайни. Определено бяха разтревожени от Джеймс Морис и заплахата му за англо-американската вежливост.

Онова, което Уебър трябваше да реши от разговорите от последните няколко часа, беше дали трябва да се безпокои повече за Морис или за Страхан. Обмисли наново въпроса, който го беше довел до премахването на статуята на Донован от фоайето на първия му ден на служба... притеснението, че ЦРУ може да е впримчено в омагьосания кръг на историческото си партньорство с британското разузнаване, което беше символ на по-големия проблем да си закотвен в миналото, което не отговаряше на настоящето.

Имаше един закон на Грешам за съзнанието: Новите идеи обезценяваха старите. Уебър трябваше да реши коя теория в случая имаше смисъл и след това да я защити от умствено оспорване. Новата идея, че Морис може да е информатор и къртица, преборваше старата идея, че той беше иконоборец и агент на промяната. Но как да се оправи с него?

* * *

Когато Уебър се прибра в офиса си, се обади на Бийзли и му каза, че иска да разгледа дейностите зад граница на Центъра за информационни операции. Джеймс Морис може и да имаше специални правомощия да провежда операции под прикритие в чужбина, но разузнавателните дейности във всички страни се осъществяваха под надзора на шефовете на бази, които докладваха на директора на ЦРУ Ако хората на Морис се движеха от държава в държава, Уебър искаше да ги спрат на границата, докато техните самоличности бъдеха проверени в местното подразделение на ЦРУ Във Великобритания лондонската на- чалничка на подразделението Сюзън Амато щеше да използва връзките си, за да накара британците да се оглеждат за всеки, който може да е операционен служител на ЦИО.

Бийзли, който от дълго време желаеше да поеме контрола над черните операции на Морис, обеща на директора, че ще се погрижи за всичко. Уебър изпрати още една лична каблограма на Джеймс, като му заповядваше да се прибере у дома за втори път и го заплашваше с уволнение и съд, ако откажеше да се подчини. Не последва никакъв отговор.

22. Грантчестър, Англия

Джеймс Морис никога не се успокояваше: ярката лампа на съзнанието му винаги светеше. Даже в смарагдовозелената Англия не се чувстваше спокоен. С приближаването на обяда му се прииска да избяга през прозореца на офиса си в ливадите на Грантчестър и града отвъд. От всичките му скривалища и паравани тази операция на село, няколко километра на юг от Кеймбридж, беше любимото му творение. Знакът над вратата гласеше: „Фудан - Изследователски център на Източна Англия“, а служителите бяха смесица от британци и китайци. Това беше мястото на Морис, финансирано основно с черни пари от съвместните операции с АНС. И наистина всичко беше секретно, дори за британците.

Компютърните съобщения на Морис се трупаха в няколко акаунта. Трябваше да се съсредоточи върху работата си, особено сега, когато беше толкова объркана. Съществуваше и проблемът как да върне Ед Джуно в Англия. Шефът на подразделението в Гросвенър Скуеър някак си беше открил операционните прикрития на Джуно и беше настоял граничните власти на Великобритания да не го пускат в страната. Това беше достатъчно лошо, но тайните служби на Германия също бяха разгадали самоличността му и сега го издирваха, и също така се опитваха да намерят истинското му име.

Обикновено Морис се вдъхновяваше, когато решаваше проблеми, които убягваха на другите хора. Знаеше, че ако може да се фокусира, щеше да раздвижи електроните и да открие някакъв невидим начин да докара Джуно обратно във Великобритания през чиста входна точка. Но в своята неспокойна треска засега не можеше да измисли нищо.

Джеймс беше стресиран, макар че никога нямаше да си го признае, защото в неговата каруца беше натоварен прекалено много багаж. Вербуваше хора за европейска хакерска мрежа, както беше обещал на Сирил Хофман, трябваше да търси убиеца на швейцареца, както беше обещал на Греъм Уебър, и най-важното и трудното от всичко - преследваше отделна цел, която му беше наложена от най-добрата му приятелка, Рамона Кайл - и голямата идея, която приятелите и бяха развили, за да разклатят институцията в центъра на световните финанси. Никак не беше лесно, защото задачите му си противоречаха една на друга. Бяха изключително нестабилни, като нестабилни химикали, които можеха да избухнат, ако бъдат смесени. Тези цели бяха заедно в главата на Морис, затова мъжът се чувстваше така, все едно тя беше на път да експлодира.

Тайната беше да използва инструментите, хората и компаниите, създадени, за да служат на едната цел, и при останалите. Това беше проста истина при секретната работа. Тъй като всичко беше добре скрито от външни наблюдатели, беше лесно да се възползва от него. Точно това беше осъзнал и Сноудън, когато се беше заровил в архивите на АНС. Веднъж получиш ли ключовете за замъка, можеш да ходиш в която стая си искаш и да взимаш каквото си пожелаеш.

„Ребалансиране“ беше думата, която успокояваше Морис. Това беше всичко, което искаше да прави. Каквото и да кажеха хората по-късно, той се опитваше да върне нещата в правилния баланс след шестдесет години на отклонения. Джеймс се опита още веднъж да се концентрира, но умът му блуждаеше, изпълваше се с мисли, че е някъде другаде, където не командва той. Насили се да се съсредоточи върху сивия бизнес на нули и единици на екрана пред него, но не се получи.

Стана от бюрото си и тръгна надолу по коридора към офиса на доктор Еманюъл Ли, директора на института. Знаеше, че изглежда зле в дегизировката, която носеше, откакто пристигна във Великобритания. Преди да влезе в офиса на Ли, се опита да се приведе в ред, приглади косата на перуката си, намести странните, прекалено големи очила, които Денвър му беше дал като част от този тоалет, и вдигна панталоните си, за да не висят от кльощавия му задник.

Самият доктор Ли беше човек, който обръщаше внимание на външния си вид, косата му беше късо подстригана, очилата му бяха кръгли. Мъжът разбираше реалността на тайното превъзходство на Морис в института, но също така се дразнеше от него. Джеймс надникна през вратата.

– Излизам за час-два - съобщи той. - Ще обядвам някъде. Ако някой се обади, няма ме.

Доктор Ли се засмя любезно и изкуствено.

– Господин Морис, вие винаги „не сте тук“, дори когато сте тук.

– Тогава им кажете, че съм тук. Не ми пука. Но наистина излизам за малко. Да си разтъпча мозъка.

– Тази част от тялото не е лесна за разтъпкване. Трябва да се тренира, когато не прави нищо. Когато се разтъпква, става стегната.

– Благодаря ви за разяснението, доктор Ли - отвърна Морис и под носа си измърмори едва чуто: - Да се шибам.

Морис слезе по задното стълбище, като избягваше главния вход и рецепцията, и се озова навън в свежия предобед. Беше късна есен, все още не беше зима, но слънцето грееше ниско в небето и хвърляше дълбоки сенки дори и по това време на деня. Тревата беше мокра, зелена и дебела. Торфът беше предпазен чрез ограждение с верига и знак, който предупреждаваше хората да стоят настрана, но Морис се насочи към нея и закрачи върху росната ливада към Кейм.

Няколко лодки плаваха във водата. Морис ги наблюдаваше как пореха повърхността. Онези, които владееха техниката, изстрелваха тесните си плавателни съдове напред като куршуми. Новаците бяха подхвърляни и разлюлявани и държаха толкова силно мачтата, все едно лодките им щяха да се плъзнат под краката им и да ги оставят да се борят за живота си във водата.

Морис извади един сигурен телефон, на който беше изключил GPS-а. Излязоха му безброй съобщения от централата и от различните му постове, че се измори само да ги скролне до долу. Разполагаше с още два апарата в себе си, на които GPS- ът също не работеше, със съвсем различни мрежи от контакти, но въобще не си направи труда да ги погледне. Само щяха да му донесат още по-голямо главоболие. Всички го желаеха, но никой не можеше да го открие и точно така му харесваше. Днес беше различно. Неговата пантомима на контрол беше станала изтощителна. Днес му се искаше някой друг да го контролира.

Извади третия телефон, който вървеше със самоличност, открадната специално за него преди години, и набра един номер в Кеймбридж. Човешко същество никога не беше отговаряло на този номер, използваше се само за съобщения. Морис потърси Беатрикс и каза, че ще е там след тридесет минути. Струваше пари да разполага с подобна привилегия за достъп, подобно на запален самолет, който само стоеше на пистата. Парите обаче бяха най-малкият му проблем.

Джеймс извървя калния път от Грантчестър Медоус до Кеймбридж. Главата му беше започнала още повече да бучи, а вълнението караше крайниците му да омекват. Когато мина покрай една бензиностанция, се навря в мъжката тоалетна, махна перуката и очилата си и ги прибра в раницата.

Пешеходците от Кеймбридж вървяха срещу него, забързани за обяд, който обичаха да наричат „грантчестърско хапва- не“. Морис се плъзгаше покрай тях, покрай вратите и входовете на оборите с добитък, разположени на пътя, потънали в лепнеща кал.

Пред пъб „Гранта“ в езерото Мил плуваха лебеди. Клюновете им бяха извити към вратовете им под интересен ъгъл. За такива красавици бяха мръсни птици, също като балетни танцьори с лоши навици. Изглеждаха толкова грациозни, докато плуваха, но, погледнати отблизо, бяха грозни и неприятни птици.

Беатрикс го очакваше в модерен апартамент, който се намираше веднага след Маркет Скуеър, близо до търговската част на Лайън Хаус. Светлините вътре бяха притъмнени, когато Морис пристигна. Тя имаше съвсем малко време, за да се приготви. Беше ужасно да я чака, докато подготви мястото, и желанието му се стопи. Джеймс чу изплющяване, произведено от ръка, облечена в ръкавица. Вратата се отвори. Тя беше облечена в черна кожа, цялото и тяло беше в шипове, а гърдите и бяха покрити от черен сутиен. Морис падна на колене.

* * *

Около два и половина Джеймс Морис се върна в изследователския център, изпрати няколко съобщения до свои подчинени, които се намираха на няколко континента и се представяха под фалшиви самоличности. Сега Морис светеше като фенер за Хелоуин и безпокойството се беше отекло от тялото му, вече можеше да се отпусне и да мисли.

Вайс му беше изпратила съобщение от централата, в което го питаше къде се намира. Налагаше и се да отговаря на някои въпроси на регулатора, който беше изискал отварянето на някои поверителни електронни файлове, като използваше правомощията на Морис, с които разполагаше при негово отсъствие, но рядко използваше. Джеймс не обърна внимание на съобщението и, както правеше вече цяла седмица. Вайс беше дело- водителка, а той рядко регистрираше дейностите си. Обичаше да я нарича „запали-и-забрави момиче“, но в практиката това най-често означаваше „забрави“.

Морис имаше срещи, насрочени за късния следобед, с двама обещаващи „колеги“ от института. Приличаше на капитан на отбор с малко време на разположение, който се опитва да събере най-добрите играчи при себе си. Бюджетът му за проучване беше еластичен, можеше да наеме толкова хакери от световна класа, колкото успееше да намери, за да свърши онова, за което беше инструктиран. Тук, в Англия, разполагаше с несравнимо тъпия доктор Ли, който да се занимава с подготовката. Обещаващите кандидати можеха да заподозрат, че ще работят за Китай, а няколко можеше да си помислят, че истинският спонсор е ЦПВ в Челтнъм. Много рядко някой виждаше американската намеса във всичко това.

Първият от тези кандидати новобранци беше израелски електроинженер на име Йоав Шимански. Завършил Кеймбридж преди година и получил стипендия при завършването, но задлъжнял заради проблема си с наркотиците и започнал да хаква за пари преди около година.

Морис беше започнал да разпитва за израелеца, след като един от агентите му беше попаднал на хитро кодиране в един хак, попаднал в няколко сметки в частна швейцарска банка. Проследиха кода до IP адрес в Русия, който от своя страна се свързваше до друг в Израел, който най-накрая беше свързан с истинския автор на кода във Великобритания, който се оказа, че е Шимански. Той имаше други интересни квалификации: беше служил в армията на Израел, което означаваше, че е наясно с класифицираните системи, а и имаше проблеми с визата в Обединеното кралство, което означаваше, че е уязвим.

Израелският кандидат чакаше в залата за интервюта на първия етаж. Секретарката на доктор Ли почука на вратата на Морис и му каза, че е време, че даже закъснява и че доктор Ли вече е долу, за да се срещне с посетителя. Джеймс не я чу в началото, слушаше един клубен микс по „Спотифай“, а диджей на име Оливър повтаряше отново и отново думите „Нощта е в мислите ми“. Когато администраторката отдолу почука на вратата му, той си махна слушалките. Остави мобилните си телефони в сейфа, намести перуката си пред огледалото, за да се увери, че е както трябва, постави си очилата, които правеха очите му големи и изпъкнали, и слезе по стълбите. Не беше внушителна фигура със или без дегизировката си, което си беше предимство, защото му даваше анонимността, която търсеше.

Шимански стоеше на маса, на която имаше компютърен екран и клавиатура пред него. Ли седеше срещу него и наблюдаваше друг екран, който показваше същата информация. Израелецът беше кльощав заради наркотиците, под очите си имаше дълбоки кръгове и нездравословна бледност поради безбройните часове, прекарани в затворени помещения. Беше притеснен и това си личеше, докато Ли стоеше спокоен като статуя.

Морис чешеше носа си, когато влезе. Зае свободното място до колегата си Еманюъл.

– Казвам се Хубърт Бъркман - представи се и протегна ръка. - Аз съм главният компютърен инженер. Преди работех за „Хубанг Нетуъркс“ тук, във Великобритания. След това дойдох в центъра. - Джеймс говореше с презокеански акцент, нещо средно между Англия и Америка.

– Аз съм Йоав - представи се израелецът. - Безработен.

– Познаваме работата ти. Затова доктор Ли и аз искахме да дойдеш да се срещнем днес. Правим тестове за проникване. Налага се да влезем вътре в системите на клиентите ни, за да им покажем техните слаби места и да им помогнем да ги поправят. Нуждаем се от хора, които основно знаят как да хакват, но също така да не са луди.

– Разбрах те добре, благодаря ти много - отвърна израелецът. Говореше гърлено, всяка дума беше някак си влажна и звучеше сардонично, дори когато говореше сериозно.

– Най-големите ни клиенти са във финансовия сектор - съобщи Морис. - Големи банки, хедж фондове, дори някои централни банки.

– Добре, окей, както и да е. Нямам нищо против.

– Искаме да ни покажеш какво можеш - каза Джеймс. - Това е нашето изпитание, когато интервюираме потенциални колеги. Искаме да проникнеш в някоя система, за да се уверим, че разполагаш с техническите умения. Предполагам, доктор Ли ти е обяснилвсичко това.

Шимански кимна колебливо.

– Казах на китайския ти шеф, че ще проникна в банка „Гща- ад“. Това е демокасетата ми, само дето не е на касета, а се случва на екрана. Правил съм това и преди, но все пак ще ви покажа каквото искате да видите. Но съм длъжен да попитам: не сте ченгета, нали?

– Нямаме нищо общо със силите на реда в Обединеното кралство или някоя друга страна. Ние сме изследователски институт с тесни връзки с нашите спонсори в Азия, разбира се. - Морис кимна към доктор Ли до него. - Ще споделяме онова, което правиш за нас като част от изследователския екип, само с нашите клиенти. Включително и това, което ни покажеш днес. Всичко ще бъде включено в договора, както и в споразумението за конфиденциалност.

– Колко плащате?

– Съжалявам. Ти си първи.

Шимански вдигна рамене.

– Вие имате парите, а аз се нуждая от работата.

– Логвай се. - Морис посочи към компютъра. - Днес потребителското ти име е „колега“, а паролата „гост“.

Шимански се логна в системата на центъра, която веднага му показа браузъра „Мозила“.

– Давай - прикани го Джеймс. - Преведи ни през всичко.

– Добре. Така, първо отивам в TOR. Искате точно това, да скрия къде ходя, иначе сте пълни хахота.

– Разбира се, използвай TOR - кимна Морис. Колко старомодно от страна на израелеца да се доверява на „Onion Router“ като анонимайзър. Трите му слоя бяха „обелени“ от АНС, но хакерите още му се доверяваха.

– Избирам си целта, която е господин Дитер Колер, вицепрезидент на банка „Гщаад“. Вече съм направил свое проучване за него, така че ми е известно, че той пътува много и използва доста сайтове за сухопътен и въздушен транспорт. Така че изпращам „мъж-в-средата атака“^[93], така че когато си мисли, че си купува билет за самолет и дава личните си данни, те всъщност идват при мен, на моя прокси сървър^[94]. Ето, ще ви покажа как се осъществява улавянето на моя сайт.

Пръстите на Шимански полетяха върху клавиатурата и на екрана излезе личният му интернет сайт. След това на екрана се появи изображение, което изглеждаше напълно идентично с уебсайта на „Сицмарк Еърлайнс“, чартърна компания, която осъществяваше ски пътувания с хеликоптер.

– Преди седмица господин Дитер Колер отиде на сайта на „Сицмарк Еърлайнс“, за да си направи резервация за чартърен полет за зимата. Знаех, че ще стори това, защото го направи миналата година и по-миналата година, винаги през октомври, ясно. Когато влезе в „Сицмарк“ с мисълта, че сайтът е надежден, той всъщност отиде на моето прокси, което създадох от буферната памет.

Докато израелецът пишеше по клавиатурата, бледото му лице като че ли се оживи. Възбудата беше същата като при всеки спорт, когато играчът беше на игрището, той оставяше съзнателния контрол на една страна и се отдаваше на подсъзнателната си интуиция.

Морис следеше случващото се на екрана много внимателно, но сега се разсея.

– Как получи сертификат, за да може компютърът на Колер да си мисли, че твоят фалшив сайт всъщност е надежден? Дори тази малка въздушна компания би трябвало да има „Transport Layer Security“^[95], нали?

– Разбира се, че имат TLS. Трябваше да го излъжа. Ще ти покажа. Изтеглих сертификат от „Тръстноуд“. Не директно, но мой познат купи един, след което го прати на израелски приятел, който го прати на друг израелски приятел, който го даде на мен.

Изображението на екрана се смени с това на сертификата.

– Яко - отвърна Морис.

– Значи Колер си прави резервация. Въвежда всичките си лични данни, кредитна карта, всичко необходимо, като си мисли, че е TLS защитен, но не знае, че всъщност това съм аз. Ще ви покажа.

Шимански изведе още скрийншотове, които показваха откраднатите лични данни на Колер - име, адрес, номер на кредитната карта, кода за сигурност.

– Всъщност си осъществил фишинг^[96], без да си фишингвал.

– Чатна го, господин Бъркман. Разполагам с цялата информация за него. Също така, понеже притежавам прокси сървъра, знам IP адреса, от който хер Колер оперира. Не бива да използва служебния си компютър, за да си резервира личната ски ваканция, но, както знаете, той е като повечето хора, така че го прави.

– Чатнах - отвърна Морис.

– Дори попитах Колер за паролата на резервацията за чартърния полет. Защото предполагах, че използва една парола навсякъде. Хората не трябва да го правят, но въпреки това го правят.

– Хората са глупави - заяви Морис и намигна, макар този му жест да беше едва видим зад големите му очила. Вече беше взел решение да наеме израелското хлапе, но желаеше да изгледа остатъка от демото му.

– Да, това е полезно и е факт, господин Бъркман. Така, вече имам и паролата му. Банката му е малка, така че не използва двуфакторна автентикация, а само статични пароли за далечен достъп. А и служителите и са глупави, те също използват едни и също пароли навсякъде. Та какво правя сега? Отивам на сайта на банка „Гщаад“ и се преструвам, че аз съм той.

Шимански въведе още нещо и на монитора се появи екранът на служителя на банката в реално време. Израелецът въведе потребителското име и паролата, които беше откраднал от Колер, и влезе в системата, в която се появи информация за клиента.

– Щастливец съм. Виждам това, което вижда и вицепрезидентът на банката. Ето, ще ви покажа, това са сметките, с които хер Колер оперира.

Поредица от номера се появиха на екрана, последвани от някои доста големи суми в швейцарски франкове. Всичките бяха над десет милиона, а някои над сто милиона.

– Но има един проблем - каза израелецът с ироничен глас. - Знам номерата, но не знам на кого принадлежат. Как да поправя това?

– Ти ми кажи - прикани го Морис.

– Лесно е. URL-то на публичния сайт на банката е gstaadbank.com.ch. Ето го.

Шимански въведе уеб адреса и на монитора се появи приятелски настроеният към клиентите интерфейс на сайта с белите Алпи и синьото небе като фон зад основната информация.

– Клиентите на банката влизат в сайта през цялото време, за да проверяват сметките си. Не бива да го правят, аз знам това, но не и те. Така използвам кеш версия на истинския сайт на „Гщаад“, за да създам прокси, което изглежда по същия начин, по абсолютно същия начин, само дето моето URL се различава с една буква. Адресът на фалшивия ми сайт е gstasdbank.com. ch. Ето как изглежда.

Младият мъж въведе gstaadbank.com.ch, но с една различна буква, вместо а написа s, лесна за допускане грешка, и, разбира се, се появи сайт, който беше напълно идентичен с предния. Също като него призоваваше клиентите да се регистрират със своите потребителски имена и пароли, за да получат информация за сметките си.

– Бог да благослови „дебелите пръсти“ - каза Морис.

– Да, господин Бъркман, а може да си сигурен, че пръстите на богатите хора са доста дебели. Така че когато отидат на сайта на „Гщаад“, понякога искат да натиснат това второ а, но го пропускат и натискат s, която е до него. И така се озовават на моя територия, а не на тази на банката. Ето, ще ви покажа.

На мониторите се виждаше скрийншот на завършена регистрация на клиент, с въведени потребителско име и парола, за да се влезе в сайта.

– Когато отидат да проверят парите си, сайтът пропада, много неприятно, но те се връщат отново и този път въвеждат правилните букви, а а не s, и наистина се озовават в банка „Гщаад“, но няма проблем за мен, защото аз вече имам тяхното потребителско име и парола, както и IP адреса им.

Израелецът изведе на екрана IP информацията за клиента на банка „Гщаад“, който беше хакнал съвсем наскоро.

– Ако проведа малко детективска работа по този IP адрес, ще видя, че той принадлежи на господин Алиреза Наджафи-пур, който осъществява своето търговско банкиране през Дубай...

Шимански въведе няколко команди и екранът показа IP адреса на дубайския клон на световната търговска банка.

– ...който всъщност живее в Техеран.

Израелецът отново въведе нещо и на екрана се появи образът на обикновен търговски сайт, написан предимно на фар- си, но в левия ъгъл на страницата се виждаше написан на английски адрес, който показваше, че въпросната фирма е компания за дистрибуция на храни със седалище на „Д-р Бахонар Стрийт“ 3, на Бахонар Скуеър, в Ниаваран, Техеран.

– Така, убедихте се, че знам нещичко, а? - изрече Шимански.

– Да, така е - съгласи се Морис.

– Разбирате, че това е само една част от способностите ми. Защото също така мога да вмъквам SQL^[97] в системата на една банка и в сметките на клиентите и. И тогава наистина научавам някои неща.

Последваха още няколко почуквания по клавиатурата и Ши- мански показа основите на една атака с помощта на Structured Query Language, който е вмъкнат в база данни и след това може да чете, пише, изтрива или модифицира данните, които са в нея.

– Ето какво правя - каза израелецът. - Вие ме гледахте как го правя, така че сте наясно, че това не са глупости. Ако клиентите ви се нуждаят от защита срещу това, тогава добре, аз съм навит.

– Прието - отвърна Морис. - Искаме да ти предложим стипендия. Без глупости.

– Сега е моментът да попитам, колко, моля?

– Зависи. Нашите изследователски стипендианти започват от сто и петдесет хиляди долара годишно. С премии, които могат да са доста големи. Те са за добри постижения. Никаква свободна практика.

– Мога да направя толкова с банката. Няма начин. Оставам си безработен, така правя повече пари.

– Може би, но имаш проблеми с визата си.

– Ще ги разрешите ли?

– Разбира се. Нашият институт има много приятели тук, във Великобритания.

– Добре, много мило, но сто и петдесет все още не е достатъчно. Съжалявам.

– Нека ти задам въпрос, който може да повлияе на предложената от нас сума. Работил ли си някога за Подразделение 8200, когато беше в израелската армия?

– Какъв си ти? Израелски шпионин?

– Може би - отвърна Морис. - Но отговори на въпроса ми. Бил ли си в 8200? Вършил ли си киберуслуги, когато си бил в армията?

– Разбира се. Естествено, че съм вършил. Какво си мислиш, че биха правили с някой като мен? Ще ме превърнат в парашутист ли? Веднъж, когато се разхождах по плажа на Тел Авив със свалена тениска, хората се пукнаха да ми се смеят.

– Няма да те питам какво си правил в 8200, но предполагам, че си наясно с класифицирания кибер.

– Кой пита? Китай?

– Не, аз. Хубърт Бъркман.

– Аха, да бе. Наясно съм с доста неща.

Морис написа номер на листче хартия и го подаде на доктор Ли, който беше останал напълно мълчалив през цялото време на интервюто. Китаецът сбръчка устни.

– Ще ни извиниш ли за минутка? - попита Морис и направи знак на Еманюъл да го придружи в коридора. Израелецът продължаваше да се чувства неудобно.

Джеймс се върна тридесет секунди по-късно заедно с китаеца, който беше негов номинален шеф.

– Доктор Ли ме оторизира да ти направя необичайна оферта. Готови сме да ти платим двеста и петдесет хиляди като годишна стипендия плюс пълен достъп до компютърната лаборатория тук, плюс премии за всяка необичайна работа като ек- сплойти „нулев ден“, за които ще получиш приблизителната им пазарна цена. Плюс това, че ще оправим проблемите с визата ти и ще ти намерим къща в района на Кеймбридж. Как ти звучи всичко това?

– Адски страхотно всъщност.

Израелецът най-накрая се усмихна и се отказа от своята цинична хакерска поза на бивш наркоман, след като възприе всичките тези пари и не на последно място свободния начин на живот.

– Искаме да започнеш работа веднага и да се съсредоточиш върху големите банки, много големите банки. Имаш ли проблем с това?

– Защо да имам? - отвърна хакерът, като се опитваше да звучи безразличен.

– Добре - съгласи се Морис и се ръкува с Шимански. - Имаме сделка. Готов ли си да подпишеш договора и споразумението за конфиденциалност?

– Както кажеш - отвърна израелецът.

Морис бутна споразумение в четири страници по масата. То беше маркирано с надписа „Един свят“, едно от имената на проекта на Морис. Доктор Ли стана и напусна помещението.

– Напиши инициалите си в долната част на всяка страница и подпиши последната, където е червеният стикер - нареди Джеймс хладно.

Шимански започна да чете документа.

– Не се опитвай - каза му Морис. - Всичко са законови простотии. Няма да ги разбереш, повярвай ми, а и нямам време. Просто подпиши.

Израелецът повдигна рамене. Подписа се, както беше инструктиран, и върна книжата на Джеймс.

Лицето и стойката на младия американец се промениха. Отпуснатия му вид го нямаше, както и превзетите му маниери.

– Добре дошъл в моя свят, господин Шимански. Този документ е законово обвързващ в Обединеното кралство и на всяко друго място, на което съществуват закони. В него се казва, че ако възникват някакви спорове, те ще бъдат разрешени от ме- диатор, който ние ще изберем. Също така е включено споразумение за конфиденциалност, което те държи отговорен, абсолютно отговорен, ако нещо изтече. Ако кажеш или направиш нещо, което сметнем, че нарушава този договор, можем да те осъдим.

– Що за споразумение е това? - попита Шимански.

– Моето, твоето, няма никакво значение, защото вече го подписа.

Израелецът погледна сърдито Морис. Не му се нравеше да го манипулират по толкова глупав начин.

– Значи вече мога да напусна - опипа почвата хакерът.

– Опитай се - отвърна Джеймс. - Само пробвай.

Шимански се изправи и отвори вратата на залата за интервюта. Въоръжен охранител стоеше на прага и. Израелецът се опита да мине покрай него, но мъжът го бутна обратно в помещението и обратно в стола, на който стоеше само преди секунди.

– Ще станем приятели наистина - каза Морис. - Работата ще ти хареса. Но не опитвай това отново.

– Каква е работата? - попита хакерът. - Моля те, господин Бъркман, стига с тези глупости за вашите клиенти.

Морис се усмихна. Махна перуката си, от която главата го сърбеше, и разкри късата си коса.

– Радвам се, че попита, Йоав. Как ти се струва да хакнеш банка с мен и няколко мои приятелчета: най-голямата проклета банка в света? Как ти се струва да изтеглиш пари от една сметка и да ги вкараш в друга? Как ти се струва да превърнеш длъжниците в богаташи с едно натискане на клавиша „Enter“? Това нрави ли се на чувството ти за злини? Nu^[98]?

Израелецът наклони главата си на една страна. Кой хакер не искаше предизвикателство като това? Все едно да питаха някой банков обирджия дали иска да нахлуе във Форт Нокс^[99].

– Както казах, щом плащаш, значи съм вътре.

– Т’ва е мойту мумче. Знаех си, че ще те харесам. Нека ти обясня какво точно имаме предвид.

Морис изложи схемата си. Дори Йоав Шимански, човек, който никога не показваше емоциите си, не можеше да скрие, че е впечатлен.

23. Кеймбридж, Англия

Джеймс Морис се беше изпарил. Не отговаряше на телефоните си и игнорираше всички електронни съобщения. Местоположението му беше скрито от колегите му в ЦРУ и даже от персонала, който работеше за него в тайния офис на АНС в Денвър. Само на един човек беше казал как да се свърже с него в Източна Англия, така че само този специален приятел можеше да му остави неподписано писмо на рецепцията на „Фудан - Изследователски център на Източна Англия“. Бележката гласеше: Среща в 17:00 в „Силвър Локет“. Почеркът беше добре познат, с неговите малки и красиви букви, наклонени като тънки корени.

Когато Морис получи съобщението, беше почти четири и половина следобед. Каза на доктор Ли да отложи последното интервю, защото се нуждаел от разходка, но щял да се върне колкото се може по-бързо. Вече се беше смрачило, когато излезе, и на слабата светлина полетата изглеждаха плюшено зелени, а браздите и живият плет приличаха на тъмно кадифе. Мъжът вървеше бързо към пъба в покрайнините на малкото градче. Мина покрай мемориала на Рупърт Брук, поет от времето на Първата световна война, който беше направил селото сравнително известно. На Морис не му дремеше за поезията. Единствените поеми, които харесваше, бяха генерирани от програма, която създаде, когато беше в „Станфорд“: пишеш темата, например любов, имената на героите, място на действието и стихотворната стъпка и поемата беше готова.

Морис влезе в „Силвър Локет“ и поръча на бармана пинта лека бира. Отне му няколко мига, докато очите му привикнат към осветлението. Тогава забеляза Рамона Кайл, която стоеше на една маса в ъгъла. Пиеше плодов сок. Джеймс седна до нея. Тя беше облякла вълнен пуловер с висока яка, от онези, които тийнейджърите носеха в частните училища. Червените и къдрици бяха прибрани в стегната конска опашка. Жената затвори очи и формира целувка с устните си, без да докосва приятеля си. Той и се усмихна.

– Хей, ти - поздрави я Морис. - Какво става?

– Бях в Англия на посещение при някои хора и се разтревожих за теб. Помислих си, че може би си самотен.

– Аз? Няма начин. Мразя хората. Харесва ми да съм сам.

Кайл се усмихна. Погледна към другите маси. Пъбът беше започнал да се пълни с хора, които се отбиваха след работа.

– Мой тип мъж - промърмори Рамона и сложи пръст на устните си в знак да запазят мълчание.

– Сериозно - зашепна Джеймс, - защо дойде? Аз съм наред. Никой не знае, че съм тук. Искам да си остане така.

– Истината ли желаеш да ти кажа?

– Винаги.

– Опасявах се, че може да си се уплашил. Исках да ти проверя температурата.

– Студен съм. Вербувам последните си компютърни инженери. Това ще бъде хакът на века. Не се изнервяй заради мен, Кей. Аз съм в играта.

– Добре. Скоро трябва да действаш. Подгряха „Инди- пендънт“ след онази статия. Скоро ще подгреят и теб.

Лицето на Морис изгуби и малкото му останал цвят. Мъжът облиза устни, които внезапно бяха изсъхнали. Наведе се над Рамона и заговори в ухото и:

– Ти ли си отговорна за това?

– Не питай - отвърна жената. - Такава ни е уговорката.

Джеймс взе бирата си и я пресуши.

– Вече не ми пука. Хайде да раздухаме всичко.

– Шшт! - Кайл отново сложи пръст на устните си. - Трябва да внимаваш, Джими.

– Внимавам. Затова съм тук. Ти си тази, която наруши сигурността.

– Искам да те запозная с някого - каза жената изключително тихо. - Това е другата причина, поради която дойдох.

– Не желая да се срещам с никого сега.

– Той е ей там. - Кайл погледна през заведението към мускулест млад мъж в синьо спортно сако и колежански шал в лилаво и бяло. Морис проследи погледа и. Онзи приличаше на студент от Кеймбридж... почти. Мъжът кимна. Вече се беше срещал с Рамона в пустия парк в Мериленд.

– Казва се Роджър. Поне работното му име е такова. Кога- то аз стана, той ще дойде и ще се представи.

– Ами ако не искам да се запознавам с него? Казах ти вече, че не харесвам хората.

– Не е опция. Но съм сигурна, че ще го оцениш. Той може да помогне.

Рамона Кайл изпи плодовия си сок и надяна дъждобран върху пуловера си. Наведе се над Морис.

– Толкова се гордея с теб - каза тя. - Повечето хора нищо не правят. Ти вършиш всичко.

Жената стана и си тръгна. Предната част на бара вече беше пълна и Морис я изгуби от поглед сред тълпата, преди да стигне до изхода.

Младият мъж с шала се приближи и седна до Джеймс, на мястото, на което Рамона стоеше допреди малко. Ако някой ги наблюдаваше, щеше да си помисли, че става въпрос за гейски флирт. Онзи носеше книга с меки корици, на която пишеше „Скала“, нов програмен език на високо ниво.

– Как си, човече? - започна новодошлият. Усещаше се лек акцент в гласа му. Морис не успя да го разпознае, но вероятно произлизаше някъде от Източна Германия. - Аз съм Роджър. Да те черпя една бира?

– Трябва да тръгвам - отвърна Джеймс. - Имам среща.

– Няма проблем, човече. - Мъжът постави ръката си върху коляното на Морис. Той се изненада, но не помръдна.

– Когато станеш да си вървиш, вземи книгата със себе си.

– Имам доста други неща за четене - отвърна Джеймс.

– Вземи книгата - прошепна мъжът. - В нея има информация, която ще ти е много полезна. Също така са упоменати мястото и часът на следващата ни среща.

Роджър се вторачи в очите на Морис. Той беше властен човек, красив, но и нещо повече от това. Притежаваше способността да налага разбирателство и контрол на мига.

Джеймс отмести ръката на мъжа от коляното си и се изправи.

– Ще си помисля - каза той. Обърна се и тръгна към изхода. Под мишница носеше книгата, на която пишеше „Скала“.

* * *

Доктор Ли чакаше точно на вратата, когато Морис се върна в офиса. Мъжът гледаше часовника си. Минаваше шест. Кандидатът, предвиден за пет и половина, вече беше пристигнал, беше дразнещо точен. Джеймс измърмори някакво извинение. Качи се горе и заключи книгата на Роджър в сейфа си. Искаше да заключи и себе си, но беше прекалено късно за това. Времето за обмисляне и оттегляне беше отминало, не можеше да каже кога точно, но възможността да се отдръпне вече я нямаше. Сега трябваше да действа.

Последното интервю беше с китайски студент на име Бо Гуафенг. Доктор Ли го беше намерил чрез свой приятел и колега от колежа „Гъртън“, където учеше младежът. Еманюъл научи, че е от покрайнините на Ухан, което вероятно означаваше, че не произлиза от богато семейство и се нуждаеше от пари. Младият мъж беше вещ в компютърната наука, беше известен като бунтар, който имаше дълга коса и носеше кожено яке.

Може да бъде контролиран, написа доктор Ли в края на резюмето на младия мъж.

Морис кимна. Опитваше се да внимава, но беше разсеян.

Господин Бо носеше черен габардинов костюм, а косата му беше вързана на конска опашка. От момента, в който се ръкува с Морис, стана ясно, че се опитва да изглежда като прилежен ученик, противно на естественото му държание като умерен антисоциален бунтар. Това беше изключително грешна стратегия за среща с Морис, но нямаше как китайският студент да знае този факт, а и имаше достатъчно наченки на лошо поведение, които да го покажат като обещаващ хакер.

Както и по време на предната среща кандидатът беше седнал зад клавиатура и екран, а отсреща му беше другият екран за интервюиращите го. Този път Морис остави доктор Ли да говори през повечето време. Беше изморен и искаше китайският му колега да „опознае“ Бо, в случай че бъдеше нает. Еманюъл започна да обяснява каква е дейността на „Фудан - Изследователски център на Източна Англия“, като до голяма степен думите му бяха пълна измислица. Човекът беше чудесен лъжец, а и не само това.

Морис се представи като бивш служител на един от филиалите на „Хубанг Нетуъркс“ във Великобритания, които продаваха рутери и друг хардуер на европейски клиенти. Тази самоличност беше изфабрикувана, в случай че решеше да я провери. Фалшивата китайска връзка щеше да убеди Бо, че няма да бъде съден от Публичното бюро за сигурност, когато се върнеше у дома.

Морис рутинно описа длъжността, за която си търсеха човек. Бо го гледаше съсредоточено и вероятно се чудеше за този американец, който, изглежда, беше свързан с китайските информационни технологии.

- Трябва ни купувач - каза Джеймс, - някой, който може да търси опасните за клиентите ни неща - така че те да предприемат отбранителни мерки. Разбираш ли, господин Бо?

– О, да, господин Бъркман - отвърна нетърпеливо младежът. - Доктор Ли ми каза какво желаете. Готов съм да ви покажа уменията си.

– Чакаме - прикани Еманюъл и посочи към клавиатурата. - Заведи ни на покупки. - Мъжът даде на интервюирания потребителското име и паролата и Бо отвори браузъра. Хакерът погледна нагоре и видя, че двамата интервюиращи го чакаха да им покаже уменията си.

– Първо, мисля, че трябва да отворим TOR акаунт за Onion линковете.

Бо въведе бързо адреса и се отвори интерфейсът на torproject.org на мониторите.

– Мисля, че сега искаме да отидем на TOR директорията „Скрити услуги“. Ще видим какво имат там.

Младият мъж погледна към един лист, който беше донесъл със себе си, и написа шестнадесетбуквен адрес, който започваше с dppm и продължаваше с последователност от на пръв поглед случайни букви. Отвори се информация за доставчиците на услуги, които обслужваха TOR, и че връзката е двойно защитена и тройно криптирана.

– Добре, това беше лесно - констатира доктор Ли.

– Сега мисля, че ще искате да видите какво могат да си купят хората от руските картаджии, които могат да навредят на вашите клиенти.

Китайският студент погледна отново в намачкания си лист и въведе нов шестнадесетбуквен адрес, този път започваше с with, и се появи ценова листа. Цената за сто кредитни карти днес беше 5000 долара. Този пазар беше конкурентоспособен. Толкова много кражби на самоличности се извършваха в днешно време, че цените падаха.

– Не е зле - каза доктор Ли. Мъжът беше беден на похвали.

– Сега да погледнем откраднатите ПейПал акаунти.

Този път младият мъж въведе по-кратък адрес, който започваше с ivu4, и на мига настоящият пазар на ПейПал пари онлайн се показа.

– Може би информацията за американските жители е проблемът на вашите клиенти. Тези имена имат номер на социална осигуровка, ДнР, което означава дата на раждане, адрес и телефонен номер, разбира се.

Последва нов бърз поглед към листа и няколко почуква- ния върху клавиатурата, този път адресът започваше с jppc, и хакерът отново се озова в онлайн склад с данни, със самолич- ности, които струваха хиляди този път.

– По-добре - каза доктор Ли.

– И сега, най-накрая ще ви заведа на Пътя на коприната^[100], известния онлайн пазар, където можете да откриете много повече зловредни услуги, дори наркотици, както ще видите, много опасни дори и когато са онлайн.

Този път Бо въведе http адрес, който започваше със silkroad, който наистина ги отведе до пазар на незаконни стоки и услуги, които можеха да бъдат закупени онлайн. Изискваха се потребителско име и парола, а след това и PIN номер - студентът се справи чудесно с всичко това. Очевидно не за първи път влизаше по тези места.

– Приемливо - каза доктор Ли.

Еманюъл погледна към Морис, който му подаде бележка с една-единствена дума на нея - муле. Китаецът кимна.

– Има ли нещо друго, което желаете да ви покажа? - попита студентът.

– Не, господин Бо. Господин Бъркман и аз виждаме, че си прилежен мъж. Ти имаш ли някакви въпроси?

– Ами, нека си помисля... - Бо знаеше, че винаги трябва да се задават въпроси по време на интервю, но за момент нищо не му идваше на ума. Тогава нещо изникна: - Имате ли някаква връзка с университет „Фудан“ в Шанхай? - Младежът погледна първо към Морис, а след това и към доктор Ли. Двамата мъже запазиха мълчание за известно време, докато измислят каква лъжа да кажат, защото в действителност нямаха никаква връзка. Американецът заговори първи:

– Работим с един от най-добрите факултети на „Фудан“. Не със самия университет, разбира се, но с някои от най-добрите им компютърни специалисти.

– Благодаря ви много. - Бо изглеждаше облекчен от мисълта, че по пътя си ще среща китайски студенти, независимо от това непознато превозно средство, на което трябваше да се вози.

Доктор Ли погледна отново към Морис. Американецът завъртя ръката си в жест, който казваше: хайде да приключваме с това.

– Искаме да ви предложим работа тук - каза Еманюъл. - Мисля, че плащаме доста добре.

Бо Гуафенг не успя да потисне усмивката си. Тя беше първият нерепетиран за интервюто жест.

* * *

Морис му подаде договора, на който пишеше „Един свят“. Повтори ритуала за споразумението за конфиденциалност, този път не толкова агресивно, колкото с израелеца. Искаше да приключват с подробностите и да остави хлапето на грижите на доктор Ли. Нямаше смисъл да изопачава законните подробности. От изражението на китаеца можеше да прецени, че той вече знае, че Морис го „притежава“, че го притежава от момента, в който премина прага на тази врата.

– Ще се наложи да попътуваш малко за нас. Обичаш ли да пътуваш, господин Бо?

– О, да - отвърна китайският студент. - Харесва ми да пътувам.

– Чудесно. Защото те изпращаме в Швейцария. Имаш паспорт, нали, и нямаш проблеми с визата, нямаш проблеми да влизаш и излизаш от Великобритания?

– Паспортът ми е наред, господин Бъркман. Какво желаете да правя в Швейцария?

Морис поклати глава. Беше изморен. Беше правил прекадено много секс, беше се тревожил прекалено много, а сега този разговор се беше проточил прекалено много с човек, който беше само инструмент в неговия комплект с инструменти.

– Утре - каза Джеймс. - Доктор Ли и аз ще ти обясним всичко утре. Тази нощ искаме да останеш с нас в института. Разполагаме със стаи горе, където някои от другите колеги също ще отседнат. Можем да изпратим някого до „Гъртън“, който може да ти донесе нещата. Как ти звучи това?

– Не знам - отвърна китаецът.

Гласът на Морис стана по-остър. Сега не беше подходящото време да го предизвикват, в момент, когато щеше да се разпадне.

– Съжалявам, вероятно не те чух добре, господин Бо. Да не би да каза „не знам“? Това е грешен отговор. Правилният е: „Много ти благодаря, господин Бъркман. Да, ще се радвам да остана тук с теб и доктор Ли.“

Китаецът кимна. Морис каза на доктор Ли и един от охранителите да изведат хлапето, за да може да поспи.

* * *

Преди да заспи, Морис отвори упътването „Скала“, което Роджър му беше дал. Затъкната в средата, между две страници, беше картичка и захванати с телбод няколко листове с информация.

Морис ги разгледа. На тях бяха написани потребителски имена и пароли на системни администратори на десетки централни банки в света заедно с техните маршрутизиращи кодове и SWIFT адреси за депозиране на плащания или тегления. Списъкът беше внимателно подбран: някои от банките представляваха изключително богати страни, а други бяха от бедни, където хората живееха с няколкостотин долара на месец. Към информацията за всяка банка бяха включени номерът на сметката и паролата на администратора на бюджетната сметка при Банката за международни разплащания. Това беше информация, която можеше да се добие единствено през разузнавателна служба, но Морис знаеше, че тя няма нищо общо със Съединените щати.

Прибра списъка в сейфа. Той беше изключително полезен документ, както беше предположила и Рамона Кайл.

Морис погледна към картичката, която също беше затъкна- та в компютърната книга. На нея бяха посочени адрес в Лондон и дата и час, които бяха на по-малко от седмица от настоящия момент. Джеймс си каза, че няма да отиде на тази среща; щеше да използва този материал от „Роджър“, когато му се наложеше, но имаше намерение да спазва дистанция от самия човек.

24. Милтън Кийнс, Англия

Едуард Джуно пътуваше за Англия в карго контейнер. Той беше оборудван с легло, фотьойл за четене и за слушане на музика на слушалки, запаси от храна и напитки, химическа тоалетна и - по молба на самия Джуно - комплект тежести. Това пространство наподобяваше карцер в затвор с високо ниво на сигурност, само дето тук вентилацията беше по-зле. Едуард се беше възпротивил и беше казал, че предпочита да преплува Северно море, но свръзката му в Денвър отвърна, че няма друг шанс; това бил най-сигурният път до Англия, където шефът го очаквал. Самоличността му беше разкрита и властите го търсеха навсякъде, най-вече по границите. Ако на Джуно не му харесвали пътните условия, можел да се оплаче на Хубърт Бъркман лично, когато пристигне.

Едуард стоя в клетката два дни в Ротердам, преди да го натоварят на кораб за Великобритания. Можеше да чуе шумовете на пристанището ден и нощ: камионите и влаковете, които пристигаха с техните товари, крановете, които ги нареждаха на огромни купчини на борда на корабите, които отпътуваха и се насочваха надалеч от лабиринта от плавателни съдове. Чуваше как вали върху металната рамка на контейнера му и скрибуцането на метала, предизвикано от силния вятър. Тези интензивни звуци го караха да се чувства като попаднал в някакъв метален бял дроб. Можеше да чуе всичко и да види нищо. За Джуно, дребния и мускулест мъж, единствената утеха бяха тежестите, които постоянно вдигаше със стегнатите си като метални кабели ръце.

На третия ден контейнерът му беше натоварен на кораб. Можеше да усети как щипците на крана се стягат около металната рамка и си представи как прелита над празното пространство като безкрила летяща кутия и след това го нареждат до останалите товари.

Контейнерът се стовари върху палубата с тежък удар. Джу- но чу виковете на екипажа на кораба, гласове, които крещяха на английски, гръцки, тагалог и още половин дузина други езици. Екипажът действаше в подреден хаос, когато корабът тръгна да излиза от пристанището, като в началото се движеше бавно, на- вигиран от пилот и подпомаган от влекачи, а след това скоростта му се засили и той започна да пори вълните пред себе си. Бяха напуснали пристанището и навлязоха в Северно море, където океанът ги обви в прегръдката си в един постоянен ритъм.

Самото пътуване отнемаше по-малко от двадесет и четири часа, като минаваше от Ротердам през Северно море към устието Хъмбър. Свръзката на Джуно беше казала, че неговият контейнер ще бъде разтоварен в Гримзби, на древно пристанище в южната част на Хъмбър. Много по-големият порт в Хъл беше прекалено натоварен; прекалено много товар и прекадено много наблюдатели. По-добре да го разтовареха на по-спокойно местенце.

Джуно чу викове близо до своя контейнер, докато корабът все още беше във водата. Неговият кафез и още няколко други биваха подготвяни за разтоварване на първата спирка. Корабът забави ход, намали мощността на двигателите, пусна витлата на заден ход и се насочи към кея. От дока се разнесоха виковете на докерите, които бяха на завързания диалект на Северна Англия. Корабът спря да се движи и когато въжетата бяха обезопасени, плавателният съд се килна първо назад, после напред и накрая застина. Огромните рачешки нокти на крана на дока сграбчиха металната кутия на Джуно и я стовариха на брега, където се приземи с тупване.

Навън, извън полезрението на Джуно, следобедът беше хладен и небесносин, цветът беше характерен за тази северна ширина. Плавателният съд, който го докара от Ротердам, се намираше на дока, близо до стар тухлен маяк, висок около десет етажа, който беше насочвал пътуващите по Северно море вече няколко века. Щом Едуард осъзна, че се намира на твърда земя, започна да се чувства клаустрофобично в металната кутия. Пътуването му беше приключило, но продължаваше да бъде в капан в този контейнер.

Джуно остана на дока още доста часове, през които ядеше от привършващите си провизии и се облекчаваше в химическата тоалетна, вонята от която беше изпълнила металната кутия.

Нощта беше паднала и със себе си беше довела рязко спадане в температурата, когато камионът пристигна, за да натовари контейнера за последната част от пътуването му. Един по-малък кран го вдигна; Едуард чу докерска шега с тежък се- верноанглийски акцент, че товарът е толкова лек, че вероятно е пълен с наркотици. Натовариха го на платформата на камиона и го оставиха да поседи малко по-дълго от очакваното. Най- накрая Джуно чу да се затваря вратата на кабината, двигателят оживя и няколко мига по-късно превозното средство си запро- правя път през пристанището. То увеличи значително скоростта, когато се озова на магистралата.

Едуард си направи още едно ядене и си отвори нова бира. Вече се беше изморил от музиката, която носеше със себе си, затова остави настрана слушалките и се заслуша в песента на вятъра и мляскането на гумите върху асфалта. Почувства странен натиск върху тялото си, докато въздушният поток брулеше контейнера.

Камионът пореше пътя на юг по магистралата, покрай миризмите и шумовете на индустриалните градове, чиито светлини едва се забелязваха през процепите в металната черупка. Ритмичното движение на дебелите гуми на превозното средство създаваше тихо бучене, което унасяше Джуно в неговия фотьойл и го караше да забрави противната воня в кутията му.

Едуард се събуди, когато чу някой да чука по тежкия заключващ механизъм на вратата, след което затропа по металните лостове, които бяха запечатали контейнера. Мъжът се пробуди, плясна се по брадатото лице и си вдигна панталоните.

– Товарът от Денвър ли е? - попита познат глас, беше тънък, но настоятелен. Последва пауза, след което повтори: - Товарът от Денвър ли е, мамка му?

Джуно беше забравил кода за разпознаване. Удари три пъти металната стена, спря и след това удари още два пъти. Втори път повтори това криптирано чукане - първо три пъти, а после два. Мъжът отвън изруга, когато се помъчи да освободи стоманените лостове, които заключваха контейнера, и металната врата се отвори.

– Господи! Мирише на лайна тук - каза Джеймс Морис и надникна в тъмната кутия.

– Майната ти - отвърна Джуно, излезе, олюлявайки се, от контейнера и тръгна да върви по металната карго рампа. - Ти ме вкара тук, смотаняк. Погреба ме жив. Пробвай и ти следващия път, Поунзор.

Едуард разтриваше очите си. Краката му бяха нестабилни. Намираше се на рампата за разтоварване на някакъв склад. Шофьорът беше изчезнал. От ъгъла на слънцето в небето предположи, че е ранна утрин. Първоначално не беше разпознал Морис с тази перука.

– Къде, да го еба, се намираме? - попита той.

– Милтън Кийнс - отвърна Джеймс.

– Къв е тоя?

– Не става въпрос за човек, а за място. Милтън Кийнс се намира на север от Лондон. Близо до Улвъртън, ако това ще те ориентира. Денвър го избра, защото на никой не му пука какво пристига тук.

– Е, благодарско за това. - Джуно погледна към контейнера и поклати глава. - Цялата тая работа беше истински кошмар за разстояние, което може да бъде изминато за час със самолет. Какво става? Защо ме разкарваш напред-назад в кутия?

– Много си „горещ“, приятелю. Централното управление те търси под дърво и камък. Ще се наложи да се покриеш за известно време.

– Какво знаят?

– Не се тревожи за това. Всичко е на път да пропадне. Междувременно си вземи душ, за да не миришеш толкова много. След това ще говорим.

* * *

Морис поведе Джуно към един воксхол комби. Изминаха няколко километра до малък хотел с добре окосена зелена ливада. Едуард изчезна, за да се изкъпе. Легна на леглото, след като се подсуши с кърпата, за да си почине за няколко минути, но бързо заспа и беше събуден час по-късно от Джеймс, който чукаше на вратата.

– Ставай. Трябва да поговорим - каза той. Звучеше вдъхновен, дори развеселен, от перспективата да даде нареждания на този свой служител от тайния му отряд.

Джуно се облече набързо и последва шефа си до воксхола на паркинга. Докато беше в банята, беше избръснал главата и брадата си, така че лицето му отново приличаше на гладко и здраво парче цимент. Беше си сложил и обеците на ушите.

Шофираха няколкостотин метра надолу по един малък път до пъб на име „Щраусът“. Морис вече беше говорил с управителя, който ги отведе до някаква стая. Кръчмарят увери господин Бъркман, че никой няма да ги безпокои по време на бизнес обяда им.

– Ще ми кажеш ли, да го еба, какво става? - попита Джуно, когато се разположи на малката маса и получи пинта светла бира.

– Не говори толкова силно - предупреди го Морис с тих глас. - Ти си „горещ“, защото аз съм „горещ“, а някои хора са разбрали, че работиш за мен. Не могат да ме открият, затова са погнали теб.

– За кои хора точно говорим?

– Централата. Шефката на подразделението в Лондон те е поставила начело на личния си лайнян списък. Вдигнала е на крака Петицата^[101] и Скотланд Ярд, и дори феята на зъбките. Затова не можехме да те върнем в първа класа. Съжалявам.

– Сюзън Амато е безполезно лайно аналитик - каза Джуно. - Каква и е работата като шеф на подразделение между другото? Освен това, че ме кара да пътувам в шибан кенеф?

Лицето на Едуард се беше зачервило. Той беше раздразнителен мъж и когато се ядосаше, имаше вид на заплашителен, пансексуален^[102] човек, който би изчукал и застрелял всичко, което се изпречеше на пътя му.

– Успокой се - нареди му Морис. - Сюзън Амато е история. Фокусирай се върху мисията.

– Коя мисия? Хакването на централни банки? Или вербуването на лайнари в Берлин?

– Не бъди такъв задник - отвърна Джеймс. - Пий си бирата. Охлади се.

– Добре - съгласи се Джуно и си пое дълбоко въздух. - Аз съм просто войник. Какво следва, лейтенант?

– Почти сме на финала. Затова те прибрах у дома, за да можем да поговорим. Съжалявам за това транспортиране наистина. Предвид обстоятелствата беше най-безопасният начин. Сигурен съм, че не е било приятно и се извинявам.

Морис се беше навел над колегата си. Гласът му се променяше, когато искаше нещо, все едно цяла опаковка с лубрикант се беше стекла по гърлото му.

– Благодаря ти. - Пръстите на Джуно, които бяха силно стиснати в юмрук досега, се поотпуснаха.

– Да започнем с Берлин. Как мина вербуването?

– Навсякъде имаше само тузове.

– Кой избра?

– Името на човека е Малчик. Всъщност това е прякорът му. Искаш ли всички подробности? Вече ги дадох на Денвър. Той ги проверява.

– Да, разбира се, че искам подробностите.

– Истинското му име е Миша Попов. Живее в Германия, но е руски гангстер. Сериозен хакер е. Наистина. Неговата мрежа е най-добрата.

Морис поклати глава.

– Невъзможно. Аз вече имам най-добрата.

– Казвам ти, този тип Малчик ме плаши, а аз съм човекът, който всъщност плаши другите.

Джеймс сви рамене.

– С какво разполага?

– Експлойти „нулев ден“, складирани като чипове за покер, ето какво. Плюс малките разбойници, които ще продължат да ги трупат - децата от клуб „Цербер“, които мразят големия бизнес и тайните толкова много, че могат да проникнат във всяка банка и разузнавателна служба и да осерат гостната на планетата. Благодарение на Малчик ще ни осигурят несъзнателно това право на нас.

– Колко ще ни струва?

– Двадесет и пет милиона долара за шест месеца. Плащани на три части. Внесени в сметката му във Вадуц.

Морис се облегна в стола си и поклати глава.

– За един хакер? Да се задави дано - каза той.

– Качеството струва пари.

– Никога не сме плащали толкова много на някого.

– Поунзор, не се тревожи, човече. Ако доставя, значи си струва. Ако не доставя, ще го застрелям. Гаранция за парите. - Насочи пръст към Морис и премести палец, все едно стреляше с пистолет.

– Това е успокоително. И говори по-тихо, ако обичаш, особено когато говориш за застрелването на някого.

Джуно се наведе над шефа си и заговори в ухото му.

– Благодари ми, Поунзор. Моля те, кажи ми: свърши страхотна работа в Германия, Ед, благодаря ти.

Морис се отдръпна назад и поклати глава.

– Искаш да те хвана за кура ли? Забрави. Какво стана в Швейцария?

– Базел е готин. Хубави сгради.

– Не за това те питам.

– Реката също е красива.

– Зарежипростотиите. Всичко готово ли е?

– Храната е учудващо добра.

– Майната ти, Джуно. Платформата за БМР е готова, нали?

– Разбира се, че е. Видя, че всички светлинки светят, всички бийкъни са си на мястото. Чудничко е. Притежаваме системните администратори. Какво повече да искаш?

– Нуждаем се от администраторката на база данни. Ще я намеря и ще я хакна за всеки случай. Просто искам да се уверя, че си излязъл, без да оставяш следи.

– Чист съм като швейцарски задник.

– Ще дойдат да те търсят.

– Какво от това? Ще намерят сандвич с месо от румсървиса и обяд, който струва едномесечна заплата, но това е всичко. Никакви следи.

Джуно килна доволно здравата си като скала глава. Морис сви рамене, което беше неговият израз на одобрение.

Джеймс беше гладен. Изправи се и намери бармана, който им донесе два пая и още две пинти бира.

Джуно нападна храната със свирепостта на човек, който не се беше хранил с нормална храна от четири дни. Морис ядеше ексцентрично, както правеше и всичко останало; изяде картофеното пюре, което беше отгоре, но остави телешката кайма отдолу, като дращеше остатъка с вилицата си и го накъдряше на вълнички.

– Не си играй с храната си. Така казваше майка ми - каза Джуно, който беше изял абсолютно всичко от своя пай.

– Е, моята майка е казвала на твоята майка да се разкара, защото синът и отиде да учи в „Станфорд“, независимо дали си е изяждал хамбургера или не.

Джуно се разсмя.

– Обичам те, шефе. - Гладко избръснатият мъж се наведе, за да го целуне, но Морис се отдръпна назад.

– Перверзник - рече той. - Трябва да поговорим за изпробването на новите ти придобивки, след което се омитам оттук.

– Изпробване? Тези са отрепки, човече. Нека ЦИО се оправя с тях.

– Ще стоим настрани от централата. Уебър иска първо да ме уволни, а след това да ме арестува.

– Не тръгвай срещу шефа, Поунзор. Това е лоша идея.

– Не ми трябва Уебър. Правомощията ми идват от по-горе.

– Какво искаш да кажеш? Откъде от по-горе?

Морис прочисти гърлото си.

– От върха.

Джуно изгледа шефа си скептично.

– Директорът не е в този кръг, така ли?

– Невинаги. Може би си чул слуха от твоите приятелчета от „Блекуотър“, че съм в немилост. Забрави за това. Разполагам с всички правомощия, от които имам нужда.

Едуард кимна. Лоялността беше неговият кодекс. Но тя трябваше да е взаимна.

– Какво става с моите пари? - попита Джуно.

– Денвър ги прекарва всеки месец през посочения адрес във Варшава, точно както ти поиска. Но защо Полша? Струва ми се несигурна. Да не би да си някоя голяма клечка на това място?

Джуно намигна.

– Парите не остават там. Отиват в сметка на Кайманите.

Морис почука голата глава на Едуард с кокалчетата на

пръстите си.

– Не си толкова тъп, колкото изглеждаш - каза той.

– Аз съм твоята кучка, Поунзор. Какво искаш да кажа на Малчик?

– Кажи му, че Хубърт иска да влезе в големи финансови бази данни. Нуждаем се от експлойти, които ще кракват „Ли- нукс“, SWIFT, Oracle, всички търговски платформи. Тръгваме след хеширани^[103] данни, така че ще трябва да кракваме хешо- вете в реално време. Нуждаем се от експлойтите за вчера. Без глупости. Трябва да ни достави сега или може да си мечтае за парите.

– Какво да кажа, ако попита за какво ще използваме всички тези експлойти и хеш кракове?

– Кажи му да си го начука. Плащаме му двадесет и пет милиона, за да ни достави продукт, а не да задава въпроси. Ако стане прекалено любопитен, ще се наложи да приложиш паричната си гаранция.

– Ти си твърд пич, човече.

– Не, не съм. Просто съм умен.

* * *

Морис и Джуно напуснаха пъба поотделно. Едуард се върна в хотела, където остана още един ден, преди да се премести в новата секретна квартира, която шефът му беше наел за него в Ист Енд в Лондон. Морис прекара следобеда, като си организира местна екскурзия, която беше истинската причина да каже на Денвър да пренасочи Джуно в Милтън Кийнс.

На няколко километра на изток от „новия град“ се намираше скромна селска къща в Блечли, вероятно на около седемдесет километра северно от Лондон, близо до главната железопътна линия, която свързваше столицата със севера. Името на тази местност беше Блечли парк^[104] и точно тук британските криптологисти съумяват да разбият германската криптираща машина „Енигма“ и да разчетат най-секретните съобщения по време на Втората световна война.

Имението се намираше в подножието на широка морава. Къщата беше обикновена, от червени тухли и бяло дърво, зарязана през 80-те години на XIX век от финансист от Лондон. Покривът представляваше бял купол, но останалата част от постройката би останала незабелязана от всеки уважаван архитект. Временните хижи, в които бяха работили разбивачите на кодове, ги нямаше. Селската къща беше останала, тя беше псевдомонумент на мозъците, които някога се бяха събирали тук.

Джеймс Морис закрачи по земята, върху която Алан Тю- ринг и останалите гении на онова време се бяха борили срещу варварите и съвсем буквално с работата си бяха спасили цивилизацията. Морис се замисли нескромно, но пък от сърце, че беше въвлечен в подобно начинание.

25. Бристъл, Англия

Джеймс Морис работеше като човек, който знае, че времето му е на привършване. Грантчестър беше станал прекадено „горещ“, затова премести командния си пост в Бристъл, в Уест Кънтри. Лесно беше да изчезнеш, ако знаеш как да изчистиш след себе си електронните си отходни газове. От Бристъл управляваше мрежата, която беше създал. Осигури на всеки член същия шаблон с операциите: удари целта си със зловреден софтуер, който да намери пропуск в кода, използвай чрез „социално инженерство“ човешките слабости, които ти позволяват да поемеш контрол над системния администратор или администратора на база данни. Джеймс спря да комуникира дори и с клиринговата къща в Денвър, за да не го надушат какво точно прави.

Морис беше избрал Бристъл поради същата причина, поради която беше избрал Кеймбридж: разполагаше с университет, който беше водещ в математиката и компютърните науки. Толкова много аматьори хакери бяха онлайн, че можеше да маскира дигиталните си следи. Нае апартамент на „Куинс Роуд“, близо до университета, и го напълни със сървъри и екрани. Живееше на кофеин в различните му форми и новата му любима храна - полуготови спагети, които консумираше ден и нощ.

Морис имаше пет основни играчи: Едуард Джуно в източен Лондон, неговото момче за операции и мръсна работа; Еманюъл Ли, китайския директор на неговия „институт“, който беше напуснал Грантчестър и се беше насочил към ново скривалище; Миша Попов, руския мъжкар в Берлин, познат в средите си като Малчик, който управляваше мрежа от германски хакери, незапознати с плана на Поунзор; Йоав Шимански, израелеца, който беше служил в Подразделение 8200 на ИОС^[105], и китайския студент Бо Гуафенг, който разполагаше със сериозни хакерски връзки в дома си. Морис имаше и други хора в други мрежи: хакери, избрани от полуанархистки либертариански групи, които просперираха на границите на киберсвета. Но в момента ги използваше предимно за параван, да разсейват и да заблуждават.

Морис даде на всеки член от главната си група основен инструментариум: получиха обновена версия на комплект за атака, известен като „Метасплойт“, който хакерите „бяла шапка“ обожаваха за техните тестове за проникване, а хакерите „черна шапка“ - когато искаха да свалят някоя система. В момента, в който отборът на Морис получеше достъп до система, те можеха да крадат файлове с набирането на команда download, да въвеждат файлове с upload или да създадат кийлогър, който да следи всяко движение на пръстите на мишената просто като се въведеше командата keyscsan_start. Инструментите бяха предварително конфигурирани: hashdump крадеше хешовете на „Уиндоус“, които се предполагаше, че ще защитават паролите и другите данни; timestop променяше записаните времена на създаване или промяна на файловете. Екипът на Морис можеше да обезврежда системите за сигурност, както и да прави задни врати и да кодира зловреден софтуер в „.exe“ файлове, които бяха почти невъзможни за засичане.

- Прекалено е лесно - обичаше да казва Морис и наистина беше така.

Но „Метасплойт“ беше само началото. Джеймс осигури на играчите си по-нови, по-модерни инструменти, които можеха да преодоляват защити, които бяха оставени, за да се справят с „Метасплойт“. Някога бяха използвали „Бак Орифис“, игра на думи с „Бак Офис“ на „Майкрософт“ - софтуер за сървъри, който можеше да контролира компютри, на които беше инсталирана операционна система „Уиндоус“. Разполагаха с „Про- Рат“: поредния инструмент за „Уиндоус“, който позволяваше вкарването на троянски коне, известни като RAT-ове^[106], или инструменти за управление от разстояние, които можеха да заразят всички компютри на една и съща локална мрежа. Разполагаха със Sub7, поредния инструмент за отдалечен контрол. Все едно имаха аптечка, пълна с отровни хапчета.

Морис обичаше да хаква собствените си играчи, за да ги държи във форма (и за да се увери, че Поунзор не е загубил уменията си). Това също беше начин да сподели идеологията, в която вярваше от младежките си години, макар че беше отишъл да работи за американското правителство. Той беше адвокат на свободата. Както много други хакери и информатори, той също си представяше, че Съединените щати са заложници на злите бюрократи и опитът му в ЦРУ само беше засилил това му подозрение. САЩ бяха наследили империалистичната мисия на Великобритания, без дори да го съзнават. Британците бяха създали ЦРУ като оперативна ръка на този постимпериалисти- чен режим, а американците като бебета се тътреха след него. Морис беше решен да скъса тези окови. Преди два месеца си представяше как новият директор на ЦРУ Греъм Уебър може да му бъде съюзник. Но това бяха безумни мисли. Уебър беше застигнат от калта и мръсотията.

Кота нула за Морис беше Банката за международни раз- плащания в Базел. През изминалите седмици той проучваше финансовия епицентър. Събираше книги от онлайн продавачи, като използваше различни фалшиви акаунти. В главата му БМР се беше превърнала в главината, в която всички спици на командването бяха свързани. Тя осигуряваше на централните банки в света ликвидност, купуваше и продаваше златото им и други инструменти, които бяха част от международната съкровищница от финансови резерви. Тя определяше капита- ловите стандарти, които бяха мярката на глобалната финансова система за интернационално благополучие. Тя беше арбитър и съдия: тя поддържаше информация, която удостоверяваше кои институции са си осигурили адекватните резерви и кои бяха опасно декапитализирани. Ако успееше да хакне БМР, щеше да стане дигиталният Робин Худ - щеше да взима пари от богатите страни и да ги дава на бедните.

Морис вярваше, че с разрушаването на БМР щеше да възстанови естествения ред на нещата: Малчик, Йоав, Бо и останалите често виждаха как екраните им потъмняват и след това просветваха отново със съобщение относно „Един свят“ и налагането на интернет свободата, която щеше да сложи край на старото управление от 1945. На капризния доктор Еманюъл Ли изпрати снимки на малки котенца, залези и хора, които се държаха за ръце, заедно със съобщението: „Пази свободата им: Един свят.“ Смяташе, че Ли ще се надъха от тези изображения на живота, които приличаха на реклама на „Кока-Кола“.

От апартамента си на „Куинс Роуд“ Морис поглеждаше надолу към доковете на Бристъл, към река Ейвън, която се вливаше на запад в Бристълски канал. През деня гледката беше грозна индустриална картина. През нощта под уличното осветление старите мостове и кейове излъчваха меко лимонено сияние. Морис сядаше на бюрото си след цял ден, прекаран в кодиране, и наблюдаваше как светлините се пречупваха и разпростираха в синхрон с ударите на сърцето му. Изгони стреса с малко бренди и се оттегли в леглото си, където се приспиваше с монографиите относно БМР.

Колкото повече Морис четеше за „Кулата на Базел“, както я наричаше една от книгите, толкова повече виждаше БМР като компендиум на всички грешки и конспирации на двадесети век. Банката беше създадена през 1930 година, за да се справи с плащанията на германските репарации и печалбата и трябваше да отива в Германия. През 30-те години на миналия век се смятала за финансов параван на нацистите. Съюзниците били обединени зад идеята да ликвидират БМР след Втората световна война, но изненадващо британците настояват да я спасят по време на преговорите в Бретън Удс през 1944 г. Толкова много настоявали, че Джон Мейнард Кейнс^[107] заплашил да напусне конференцията, ако американският план за прекратяване на дейността бъде одобрен. Кейнс бил толкова развълнуван от проблемите на БМР, че присъстващите се притеснили, че ще получи инфаркт. Съюзниците най-накрая се съгласили, че БМР трябва да бъде „ликвидирана възможно най-скоро“, което Кейнс превел като „Не много рано!“.

Така банката продължила да съществува още седем десетилетия: до момента, в който Джеймс Морис беше инструктиран да разклати този символ на англо-американското опекунство.

* * *

Морис използваше маршрутизиращите кодове на БМР и номерата на сметки, които получи от Роджър, за да доизкусури нападението си. Тези кодове и пароли му позволяваха по-лесно да програмира своята Робин-Худова част от схемата, да премества средства от една сметка в друга. Неговият екип беше разработил поредица от резервни копия, в случай че БМР планът не беше достатъчен. Този резервен вариант включваше търговските банки в Лондон и Манчестър, чийто софтуер поддържаше резерва на Банк ъф Ингланд, Лондонската борса, хедж фонд в Лондон и частен капиталов фонд в Единбург. Но това беше в случай на авария.

За да подготви атаката си, Морис и хората му бяха събрали един куп експлойти, които можеха да пробият всички големи системи, използвани от финансовите институции: целеха се в со- фтуери като „Корбанк“ и „Олтел“ на „Фиделити Информейшън Систъмс“, „Банкинг Платформ“ и „Флекскюб“ на „Оракъл“, използваната в Швейцария Теменос „Т24“ система, индийския комплект „Финекъл“ на „Инфосис“, използваната в Лондон система „Банк-Фюжън Юнивърсъл“ на „Мисис“ и германската „САП за банкиране“. Всички тези софтуерни платформи споделяха нещо общо: всички те бяха цели за атака.

Морис поучаваше членовете на своята мрежа да обръщат специално внимание на системите за архивиране. Къде се намират? Как може да се влезе в тях? Как огледалната информация от главната институция се трансферира в архивиращия център? На какви интервали се архивира? Морис се беше подготвил за всичко това, като беше проучил водещите производители на софтуер, които осигуряваха защита на данните и архивиращи услуги за финансовата индустрия.

По изключително хитър начин Морис беше направил дисекция на света на финансите. Неговата цел в Базел имаше допирни точки - с някои малки изключения - до почти всяка институция около света. Една ударна вълна, предадена през тези институции, щеше да създаде не само хаос, но и нещо повече. Финансовата система беше като снежинка: толкова сложна в своя фрактален модел, но и също толкова крехка.

* * *

Морис беше излязъл да напазарува мляко, зърнени закуски и плодов сок в „Теско“, което се намираше близо до апартамента му, когато забеляза, че някой го следи. Не беше модерното секретно наблюдение, с екипи от хора със слушалки в ушите и специален план за действие, а само един човек. Той беше добре сложен и добре облечен, с мускулестата структура на войник. Носеше синьо късо палто и смучеше твърд бонбон.

Едва когато Морис видя напрегнатия му поглед, осъзна, че е същият мъж, който беше дошъл при него в пъба, преди да напусне Грантчестър, човекът, който Рамона Кайл му представи като Роджър. Той му беше оставил картичка, на която пишеше времето и мястото на среща в Лондон, но тази среща беше преди два дни - Морис не отиде на нея. Сега някак си Роджър беше открил новия му команден пост.

Мъжът проследи Джеймс до касата на супермаркета, а след това и по улицата до кафене, където Морис имаше намерение да си вземе лате с вкус на бадеми, преди да се върне към работата си в покоите си на „Куинс Роуд“. Когато Джеймс се разположи, мъжът избра масата до неговата. След малко стана, дойде до неговата маса и седна на най-близкия стол.

Лицето на Морис не показваше никакви емоции, но всъщност беше изплашен. Това беше първият знак, че го следят, който беше забелязал; първото доказателство, че някой знае местоположението му, откакто напусна Кеймбридж. Реши да се прави на глупав.

– Познавам ли ви? - попита Джеймс и присви очи зад очилата си към младия мъж в синьо палто.

– Аз съм Роджър - отвърна човекът и протегна ръка. - Пропусна срещата ни.

Все още не можеше да прецени какъв точно беше акцентът му. Възможно беше да е руски, полски, румънски, отнякъде на изток от Дунав. Този път мъжът не си правеше труда да го прикрива.

– Не ходя по срещи - отвърна Морис. Взе покупките си, стана от масата и тръгна да си ходи. Роджър се оказа по-бърз. Той бутна един от по-леките столове на заведението, за да препречи пътя на Джеймс, а с другата си ръка дръпна чантата му с хранителни стоки, взе я и я преметна през рамо.

– Ще повървя с теб - каза Роджър. - Не се тревожи, сам съм.

– Не желая да разговарям с никого. Махай се или ще се обадя на полицията.

Мъжът се усмихна.

– Наистина ли? Не мисля, че ще го сториш. Без игрички, моля те. Аз ще говоря, а ти ще слушаш, става ли?

Морис поклати глава. Насочи се в противоположната посока на апартамента си, надолу към кейовете покрай реката.

– Имаш възможност да станеш велик човек, господин Мо- рис, знаеш ли това? - Вървяха един до друг.

– Шибай се - отвърна Джеймс.

– Не говори толкова силно - сряза го Роджър. - И съм сериозен. Можеш да се превърнеш в човека, който промени историята: онзи, който се надигна за свободата, който каза „не“ на полицейската държава. Хората ще разказват истории за теб и ще пеят песни. Може би няма да те тачат особено в Америка, но в света ще бъдеш герой. Да. Но се нуждаеш от помощ.

– От теб ли? Забрави. А и все пак нямам представа за какво говориш. Аз съм американски студент.

– Добре, добре. Както кажеш. Но помисли за брат Сно- удън. Той беше съвсем сам, точно като теб. Нямаше нито пари, нито ресурси. Всички го изоставиха. Но в крайна сметка имаше приятели. Да, руски приятели. Не се срамувам да го призная. Ние сме домът на хакера, истинският дом. Ние сме приятели на „Уикилийкс“ и Анонимния. Ние сме новата генерация. Сега е същото като през 30-те години на миналия век. Боговете са мъртви. Нов свят е на път да се появи. Ние сме помагачите, помощниците.

Морис спря. Слънцето се отразяваше в канала в далечината. Бяха съвсем сами, надалеч от който и да било на улицата.

– Кой си ти? - попита Джеймс. - И не ми пробутвай тая простотия за „Роджър“. Откъде се сдоби с тази информация за БМР?

– Специалистите я осигуриха. Хора, които споделят твоята кауза.

– Ти не споделяш моята кауза. Ти си руски шпионин. Какво друго може да си? Онова, което не мога да си обясня, е, защо моята приятелка Рамона искаше да се запознаем.

– Твоята приятелка Рамона е умна. Тя е реалистка. Тя знае, че си част от велико движение, но се нуждаеш от помощ. Скоро ще получиш суперсила. Трябва ти помощ.

– Не ми трябват руски приятели! Бъзикаш ли се с мен? Русия е полицейска държава.

– Виж, Джеймс, не можеш да си позволяваш лукса да даваш подобни определения. В света се води огромна борба между арогантната сила на американските и британските служби и желанието на света да избяга. Става въпрос за светлина и мрак. Не можеш да преценяваш кой е достатъчно чист, за да ти бъде приятел. Съжалявам. Това е егоистично. Налага се да спечелиш, а ние сме единствените, които са достатъчно силни, за да ти помогнем.

Руснакът говореше със студена страст, като човек, който вярваше, че историята е на негова страна. Агентите на НКВД^[108], които са вербували Петорката от Кеймбридж^[109] през 30-те години на миналия век, сигурно са разговаряли със същия съблазнителен, властен глас. Светът се намираше на кръстопът и един принципен човек трябваше да си избере страна.

Морис поклати глава.

– Губи времето на някой друг, приятелю.

Руснакът обаче не се отказа. Той беше или добър служител, или вярата му беше голяма, а може би беше комбинация от двете.

– Сериозен съм! Трябва да се присъединиш към нас, както го стори Сноудън. Нападението, което планираш над БМР, е хубаво нещо, но не може да се сравнява с онова, което можеш да сториш с нас. Можем да създадем Лига за свободен интернет. Путин, него ще го няма. Всички онези хора в Москва с техните курви, диамантени пръстени и мерцедеси са на път да останат само в историята. Момчетата с шлиферите от специалните служби също ще ги няма. Всички ще изчезнат! Настъпва нашето време, на хората като теб и мен. Какво ще кажеш?

Морис поклати глава. Руснакът щеше да го унищожи. Как щеше да се отърве от него? Помисли за оръжията си. В интерес на истината разполагаше само с едно, което водеше до самоунищожение.

– Виж, Роджър или както там се казваш, не знам за кого ме мислиш или какво планирам да правя. Ще ти кажа нещо. Ако те видя отново някога, ще прекратя мисията си. Няма да ти се обяснявам, но нека вметна, че от твоя страна това ще е изключително тъпо.

– Нанасяш удар върху свободата - оплака се Роджър.

Морис намести очилата върху носа си и се изпъна. Беше

по-висок от руснака с половин глава.

– Да - отвърна той. - Може би правя точно това. Но го правя сам.

– Имам още информация за теб. Още кодове и адреси.

– Не я искам. Разкарай се. Сериозен съм.

Морис тръгна бързо покрай река Ейвън, обувките му чаткаха върху паважа. Спря до една метална порта и се обърна, но не успя да забележи руснака. Те обаче очевидно го виждаха, но Джеймс реши, че това не е от особено значение, докато не му се изпречеха на пътя.

26. Вашингтон

Доктор Ариел Вайс постави написана на ръка бележка на вратата си, която гласеше „Разглеждане на документация“. На езика на компютърджиите това беше изявление към младите служители на Центъра за информационни операции, което гласеше решавай си проблемите сам, които бяха свикнали постоянно да висват над бюрото и и да искат съвета и. Във всяка една служба съществуваше някой, към когото хората се обръщаха, когато имаха проблеми, и Вайс се беше превърнала в този някой, откакто дойде да работи за Джеймс Морис, който се държеше с хората като мекотело. Животът на Вайс беше станал прекалено сложен и вече нямаше време да бъде по-голямата сестра на някого.

Уебър и беше дал задачата да преобърне операциите на шефа си с главата надолу - да издърпа нишката от наметалото на Морис, докато не се видеше какво има под него. Заданието и се оказа доста по-трудно, отколкото беше очаквала. Прикритието на Ед Джуно беше разбито в Германия, но мъжът отново беше изчезнал, а Вайс нямаше представа къде да го търси. Тя подозираше, че Морис получава тайна помощ отнякъде отвътре в правителството или някъде отвън, а може би и от двете места. Делата му бяха много добре прикрити.

Вайс се взираше в двойката си идентични монитори вече няколко часа и търсеше следи именно за действията на шефа си, но и трябваше почивка. Отвори вратата на офиса си и се озова в пещерата, която беше операционната зала на нейния център.

Подът беше като излязъл от Силициевата долина или някоя изследователска лаборатория на „Гугъл“ - местата, на които колегите и бяха работили, преди да се присъединят към агенцията. В далечния край на помещението имаше стая за отдих с безплатна храна и напитки, както и огромни запаси от кофеин, които да държат създателите на кодове в съзнание. Тези бяха повече хора на Вайс, отколкото на Морис. Те бяха лоялни, учтиви и в нужда: общество на хиперинтелигентни хора, които бяха решили да инвестират мозъците си в полза на страната си, а не на огромните корпорации. В повечето случаи желаеха морална награда, отколкото финансова.

Вайс беше облечена в обичайната си униформа от черни панталони, впита по тялото и бяла памучна риза и свито в ханша кожено яке, което си беше купила в деня, в който Морис я направи свой заместник. Тя се насочи към безплатната храна. Искаше нещо горещо и нещо студено, кафе и диетична кола, може би и нещо сладко, а след това щеше да се върне към разбиването на масивно криптирания код, който беше Джеймс Мо- рис.

Алвин Кръмп, лидерът на един от иранските киберекипи, видя Вайс да напуска офиса си с наведена глава и изгубена в мислите си. Бюрото му се оказа на пътя и. Той плъзна стола си така, че тя щеше да се блъсне в него, ако не го видеше.

– Хей, доктор Вайс, к’во става? - попита я той.

Ариел отвори широко очи, все едно се будеше от транс. Жената спря рязко пред бюрото на Кръмп.

– Обичайното - отвърна тя. - Много подпрограми и никакъв компилатор. Как върви при теб, Кръмп? Намери ли опиумната връзка на Върховния водач?

– Работя над нея - отговори младият мъж. Той ръководеше електронни операции срещу висши фигури в Техеран, като използваше частици зловреден софтуер и задни вратички, инсталирани в такива мащаби, че вероятно иранците приемаха компютърните бъгове като нещо толкова нормално, колкото електричеството и водата. Задявката на Вайс за дилъра на наркотици беше шега. Екипът на Кръмп беше следил всяко движение на иранските лидери толкова дълго време, че можеха да създават личните графици на аятоласите^[110].

Вайс отново тръгна към бюфета, но Кръмп продължаваше да стои на пътя и.

– Всичко наред ли е? - попита софтуерният инженер. - Малко ни плашиш. Никога не сме те виждали да работиш толкова здраво. Вратата ти е винаги затворена, а екраните ти са така обърнати, че никой да не може да види над какво работиш. Да не би да започваме война или нещо подобно?

Вайс се засмя, но определено можеше да види притеснението на лицето на Кръмп. Хората от близките кабинки също се бяха заслушали. Ариел беше накарала всички да смятат, че онова, което правеха, беше готино и секси. Когато тя беше замислена, такива бяха и те. Жената се обърна към Кръмп и останалите наоколо, които кривяха вратове към нея.

– Съжалявам, че съм такава през последните няколко дни. Блъскам си главата върху нещо за Поунзор, а всички знаете колко е шантав той. Но всичко е екстра. Ако имаше някакъв проблем, той щеше да е тук да се справи с него, нали така?

– Започнахме да се питаме дали Поунзор наистина съществува - каза Кръмп. - Дали не е бил уволнен?

– Разбира се, че не е! - отвърна Вайс и махна пренебрежително с ръка. - Какво ви накара да смятате така?

– Един слух. Носи се в цялата сграда.

Ариел отклони запитването с ново махване на ръката си.

– Всичко това са глупости. Щях ли още да съм тук, ако Поунзор беше в беда? Отговорът е „не“. Така че всички се охладете малко, моля ви.

– Щом така казваш - каза Кръмп. Изглеждаше облекчен. Както и другите, които бяха достатъчно близо, за да чуят разговора, много от които вече изпращаха съобщения на колегите си по чата. Доктор Вайс беше казала, че всичко е наред, така че трябваше да е истина. Това можеше и да е организация на професионални лъжци, но Ариел си беше спечелила славата на жена, която никога не лъжеше.

Тя си взе кафе и кола - истинска, а не диетична, - както и две бисквити: едната с овесени ядки, а другата с шоколадови парченца и макадамови ядки. Калориите на тези вкуснотии бяха повече от дневната и дажба, но се нуждаеше от енергия, и то възможно най-скоро.

Когато Вайс се върна в офиса си, принтира на хартия бюджетни позиции, които преглеждаше цяла сутрин на мониторите. Уебър беше поискал картина и тя беше решена да му даде такава: жената подреди листовете върху бюрото си като някакви парчета от пъзел и започна да търси „остри ръбове“, които излизаха от нормата. Трябваше да открие модели в данните, които да и подскажат с какво точно се занимаваше Морис.

На Вайс и отне много часове, но в крайна сметка откри симетрия в делата на Морис, щом като веднъж изолира случайния шум. Той винаги пътуваше в чужбина под фалшиви са- моличности; можеше да покаже това, защото имаше достъп до сметката на кредитната карта на истинското му име. Те никога не се използваха, когато него го нямаше. Това означаваше, че пътуванията в чужбина не са декларирани в местните разузнавателни служби, които познаваха Морис с истинското му име. Каквито и платформи да използваше шефът и в чужбина, те не бяха част от нормалната структура на ЦИО. Вайс можеше да покаже това, защото следеше всички командировки и разходите по тях и се подписваше върху справките, които изпращаше на главния инспектор на всяко тримесечие.

Имаше още една повтаряща се особеност, която беше толкова предвидима, че веднага можеше да послужи като маркер. В даден момент Морис беше започнал да пътува до Денвър на всеки шест седмици, понякога само за няколко часа. Вайс знаеше за тези пътувания, защото имаше достъп до графика на шефа си, за да го координира с разписанието на Вашингтон. Можеше да види повтарящите се бележки „ДЕН“, което беше код за денвърското международно летище. Никога не беше виждала сметките, които не се оправяха през нормалните счетоводни канали на ЦИО. Това означаваше, че Морис разполага и с други финансови правомощия, отделни от нормалните му. Имаше невключени в бюджета пътувания, както се казваше. Все едно шефът и посещаваше втори информационен оперативен център, само дето организацията им нямаше официално подразделение в Денвър.

Аномалиите следваха една след друга, така Вайс не можеше да си изгради хипотеза за по-голямата картина: Морис ръководеше отделна мрежа от агенти и операции в чужбина и координираше тези дейности през тайна база в Денвър. През последната година беше чувала слухове за съвместни операции с АНС, но те никога не се обсъждаха. Вероятно за това беше денвърският офис - за по-добро ръководене на операциите му, но съвсем не обясняваше какво точно върши шефът и.

За да запълни празните места в картината, Вайс се нуждаеше от доказателства как Морис харчеше парите. Първоначално това и се струваше невъзможно начинание: как можеше да влезе в бюджета на тайна програма, до която нямаше достъп? Но след цял ден на тежък труд в главата и изникна една идея. Дори да не беше оторизирана да се намесва в тази черна зона, може би щеше да успее да разбере какво се случваше.

Вайс трябваше да разкаже история, която Греъм Уебър да е способен да разбере. Тя прекара още няколко дни в сглобяване на пъзела си. Тези парчета от него представляваха бюджетни оторизационни числа. Морис и беше оставил пароли, с които да изисква средства за операциите от регулатора в негово отсъствие. Той и даваше цифровия код на операцията, която се нуждаеше от пари, а Ариел изпращаше официална молба за отпускане на средствата. Това спестяваше на шефа и време и позволяваше потока на парите да не секва, докато се намира на път.

Докато Вайс дълбаеше все по-надълбоко и по-надълбоко в защитените с пароли акаунти на Морис, тя забеляза, че не всички искове за средства са били отправени към съответните бюджетни сметки, които се контролират от ЦРУ. Някои бяха изпращани на неспецифицирани „междуведомствени“ сметки, чийто произход беше неизвестен на Ариел. Тя премина през изключително досадната работа да провери всяка една молба за отпускане на средства, която беше изпратена през защитените акаунти на Морис и ги проверяваше със сметките на ЦИО. Когато приключи с проверката, беше отделила пет искания на пари извън рамките на ЦРУ.

Извънведомствените плащания варираха в размерите си от няколкостотин долара до последната оторизация на 8,3 милиона долара, които Вайс беше предала преди около седмица. Кой беше получил парите? Тя не разполагаше с официален достъп до тази информация, но все пак беше хакер от доста дълго време, за да разбира изтънчените начини, по които може да изиграва хората да и споделят тайни - тези техники бяха известни като „социално инженерство“.

Късно следобеда Вайс се обади в офиса на изпълнителния директор, който се занимаваше с ежедневното управление на агенцията и играеше ролята на връзка с другите части на разузнавателното общество. Потърси Розамунд Бърк, бюджетна служителка, която обикновено наблюдаваше сметките на ЦИО. Обади и се следобеда, защото предполагаше, че толкова късно през деня Бърк няма да се мотае с процедури и подробности.

– Здрасти, Роузи. Ариел е. Имам нужда от услуга.

– Каквото кажеш - отвърна Бърк, която беше част от мафията на старите момичета, които бяха доста силни в агенцията.

– Нуждая се от нещо. Шефът ми отново е на път и ме помоли да проверя някои неща.

– Този човек е неуморен демон. Женен ли е?

– Поунзор? Няма начин. Той не може да стои на едно място.

– Какво ти трябва, момиче?

– Иска от мен да проверя някои плащания, които сме задвижили. Смята, че може би е объркал някои от тях.

– Нормално. Кои са те?

Ариел продиктува петте сметки, които бяха извън бюджетната група. Добави още три нормални заявки за плащане, за да прикрие намерението си. Когато Вайс приключи с изброяването, Бърк и ги продиктува отново, за да се увери, че няма някаква грешка.

– Всички твои ли са? - попита тя. Това беше обичаен въпрос, а не подозрително запитване.

Вайс се зачуди дали да блъфира. Не, помисли си. Най- добрите лъжи бяха тези, облечени в истината.

– Смесени са - отговори тя. - Някои са сметки на ЦИО, а други Морис води отделно, но ме помоли да се оправя с документацията. Предпазва ме. А аз не искам да го вкарвам в неприятности. Притеснен е, че плащаме на грешните хора.

– Малко е разсеян този твой шеф, нали? Няма да е първият. Какво ти трябва?

– Информация относно плащания: къде отиват парите.

– Искаш да проверим това неофициално, по телефона?

– Това иска Морис. Не иска да оставя хартиена следа, в случай че е прецакал нещо.

– Така е доста неофициално, мила. Някои от тези бюджетни сметки се управляват от офиса на директора на националното разузнаване. Получавам копия от платежните, но не ми е позволено да ги размахвам дори и на седмия етаж.

– Да, Морис спомена нещо такова - излъга Вайс.

– Добре. Това обаждане не се е случило. Ако имаш въпроси, ще се наложи да се обадиш на Хейзъл Филби в офиса на регулатора на ДНР.

– Извинявай за безпокойството. Просто не искам шефът ми да има проблеми заради закъснели плащания.

– Добре. Но оттук нищо няма да излезе. Така или иначе при мен ги няма истинските имена на получателите. Само криптове.

– Даже не ми трябват тези криптове. Просто искам да потвърдя плащанията.

Бърк набра последните разплащания на компютъра си и прочете написаното.

– FJBULLET е последното. Заявено е миналата седмица. Човекът е германец, личи си по диграфа. Осем-точка-три милиона долара, платени веднага по сметка в Лихтенщайн. В скобите след крипта пише „ЕД“.

– Аха. - Гласът на Вайс беше равен, но инициалите привлякоха вниманието и.

– Трябва ли ти номерът на сметката?

– Не, това ми е достатъчно.

– Следващото, SMTOUGH, двеста и петдесет лири, платени на агент по недвижими имоти в Кеймбридж, Кийт Обри, за собственост, която е записана като Грантчестър. Предполагам, че това е в Англия, като гледам имената и диграфа, но никога не е сигурно. В скобите пише „Ли“. Точно ли е?

– Да, всичко е наред.

Бърк изчете още три наредени плащания, които бяха част от нормалните операции на ЦИО. Вайс знаеше всички подробности по тях: едното плащане беше към агенти, които работеха в руска компютърна фирма за сигурност, другото към контрагенти в Атланта, които разработваха киберинструменти за пробив, а третото представляваше премия при назначаване на системен администратор в Кайро, който беше вербуван от един от служителите на ЦИО, командирован в Службата по въпросите с Близкия изток.

Вайс изслуша подробностите по всяка една от тях, макар информацията да беше непотребна за целите и. След това Бърк хвърли светлина върху още няколко от мистериозните сметки на Морис.

– Имаме LCPLUM, което трябва да е Китай, щом има „LC“, шест милиона долара в цифрова сметка^[111] в Макао. Тази също има „Ли“ в скобите. Точно ли е?

– Да. Какво друго имаш?

– Още две от списъка, който ми даде. Имам BELOVELY, това трябва да е Полша, ако не ме лъже паметта, за едно-точка- пет милиона евро, платени по сметка на Кайманите. Тази също е „ЕД“. Имам още MJCRISP, което си мисля, че е Израел, макар че не виждаме често подобно нещо. Сумата е двеста и петдесет хиляди долара, платени по сметка в Лондон, представяш ли си, и отново има „Ли“ в скобите. Това ли е всичко, от което се нуждаеш?

– Да, това е всичко. Ти си суперзвезда, Роузи.

– Истина е, такава съм. Трябва да изчезвам, иначе ще си изтърва превоза. Както вече ти казах, трябва да провериш всичко при Хейзъл Филби. Но не и казвай, че знаеш, че са междуведомствени операции.

– Ясно. Ще съобщя информацията на Морис, когато се върне. Той е единственият, който знае подробностите. Може би ще ми дадеш тази банкова сметка на Кайманите.

– Разбира се, мила, но след това наистина трябва да вървя. Маршрутният код на Кайманите е 2108746, повтарям, 2108746. Номерът на сметката е 57173646, повтарям, 57173646. Записа ли ги?

– Да. Съжалявам, че ти досадих. Просто тези неща се натрупват, когато Морис го няма, а него винаги го няма.

– Ciao, ciao.

Вайс затвори телефона и си пое дълбоко въздух. Беше много по-добра лъжкиня, отколкото изглеждаше. Погледна бележките, които си водеше, докато Бърк говореше. Разполагаше с пет отправни точки: трябваше да са достатъчни, за да разбере нещо за тайната операция на Морис, което щеше да задоволи любопитството на директора.

Вторачи се в криптонимите и сметките. Лесно беше да направи някои предположения. FJBULLET трябваше да е разположен в Германия агент, и то доста скъп такъв. Явно информацията му беше толкова добра, че Морис се беше съгласил да му плати големи пари. SMTOUGH звучеше като секретна квартира, наета във Великобритания, макар че наемът беше толкова висок, че звучеше по-скоро като офис, отколкото като апартамент. LCPLUM се отнасяше до някого в Китай, вероятно агент

или малка мрежа, и някой, който не можеше да стъпи на Запад и се нуждаеше от парите в Макао. BELOVELY беше агент, който оперираше в Полша, или поне получаваше пощата си там, който криеше парите си на Карибите. MJCRISP вероятно беше израелец, който живееше в Англия и искаше да има достъп до парите си, все едно бяха получени като нормален хонорар.

Интересните части бяха буквите в скобите - „ЕД“ и „Ли“. Вероятно представляваха работните имена на полевите офицери на Морис. Ли можеше да е всеки; като че ли всички китайци носеха това име. Но Вайс беше сигурна от по-ранните си проучвания, че един от основните играчи на шефа и беше бивш военен офицер на име Едуард Джуно.

Ариел изпрати каблограма до подразделението в Лондон и ги помоли да проверят „Ли“ и името на агента по недвижими имоти, Кийт Обри, и грантчестърския адрес. Те и върнаха съобщение след по-малко от час с информация за самоличността на доктор Еманюъл Ли и адреса на изследователския му институт. Вайс върна отговор, в който настоя да щурмуват лока- цията. Същата вечер от подразделението в Лондон изпратиха хора, които да почукат на вратата. Офисът в Грантчестър беше празен, пощата се беше натрупала на купчина.

Вайс реши, че разполага с достатъчно информация за Уебър. Можеше да му покаже, че Морис ръководи операции в Европа и Азия, които бяха извън контрола на ЦРУ Може и да имаше правата да вербува и да плаща на тези агенти, но Ариел не беше виждала нищо от това в официалната документация. Тези правомощия сигурно произлизаха от другаде и бяха контролирани от директора на националното разузнаване.

Вайс постави нова сим карта в своята нокия и написа съобщение на Уебър:

„Среща в 22.00 на твоето място. Лакомство или пакост“.

* * *

Късно следобеда Мари донесе последната купчина с класифицирана документация на директора. Тя представляваше няколко каблограми от подразделенията в чужбина, два разузнавателни доклада, които изискваха одобрение, преди да потънат в забвение, и чернова на националното разузнаване за оценка на ситуацията в Сирия. Жената влезе с купчината документи и ги остави на бюрото на директора.

Уебър разговаряше по телефона. От другата страна на линията беше Рут Савин, а темата - докладът на главния инспектор, който трябваше да се представи в най-скоро време на конгресните комисии по разузнаването. В днешно време се искаха разрешения за разрешенията и доклади за докладите.

Когато Уебър приключи със Савин, се обърна към купчината с класифицирани материали. Прочете каблограмите набързо и си състави бележки в краищата им с въпроси, които да зададе на Сандра Бок по-късно. Разгледа докладите от разузнаването и постави инициалите си на предните страници. НРО-то от Сирия го разгледа доста по-внимателно, особено обобщението в началото. Питър Пингрей, заместник-директорът в оставка, чийто последен работен ден беше този петък, вече се беше подписал. Това беше ревизия на предишната чернова, която Лумис Брейдън беше върнал, защото не съдържаше предупрежденията на агенцията за присъствието на „Ал Кайда“ в Североизточна Сирия. Забележката беше добавена.

Уебър тъкмо щеше да върне черновата на НРО в купчината, когато един бял плик изпадна. Явно беше прихванат за някоя от последните страници на дългата разузнавателна оценка.

Греъм взе белия плик в ръцете си. На него нямаше нито изпращач, нито адрес. В предната му част беше написано името му, „Греъм Уебър“, с черни печатни букви. Отвори го и отвътре извади един-единствен лист. Обзе го неприятното чувство, че се повтаря идентичен момент от миналото му. Отвори свития лист и зачете:

Предателят не прилича на предател; говори с думи, познати на жертвите му, и се съгласява с техните мнения и аргументи, но се уповава на подлостта, която лежи дълбоко заровена в сърцата на всички хора. Той покварява душата на нацията, работи тайно и скришом в нощта, за да подкопае колоните на града, заразява политическото тяло, за да не може да му се противопоставя. Убиецът е по-малката заплаха. Предателят е чумата.

Марк Тулий Цицерон

ТЪРСИШ НА ГРЕШНОТО МЯСТО

Уебър се обезпокои. Върна листа обратно в плика и го остави на бюрото си. Момчешкото му лице беше пребледняло. По челото му бяха избили капчици пот. Обади се на Мари и я помоли да дойде при него. Тя сипомисли, че я вика, за да прибере отново класифицираните документи, и посегна към тях, но директорът я възпря.

Уебър вдигна белия плик с името му върху него.

– Това изпадна от черновата на НРО. Адресирано е до мен. Имаш ли някаква представа как се е озовало там?

Мари разгледа плика. Директорът не я накара да го отвори, така че не го стори. Тя огледа оценката на разузнаването и листовете, за да провери дали няма нещо друго прихванато за тях, след което се прехвърли и на другите документи. Виждаше, че Уебър е разстроен.

– Не знам откъде се е появило, господин директор. Лично аз сортирах документите, преди да ги сложа в подноса. Ако това е изпаднало от НРО, трябва вече да е било там, когато е пристигнало на бюрото ми. Това е единственото разумно обяснение.

Уебър избърса челото си с кърпичка. Не му пукаше, че секретарката му го виждаше да се изпотява. Тя беше една от малкото в тази сграда, на която имаше доверие.

– Откъде идва НРО-то, Мари, преди да дойде в този офис? Кой го изготвя?

– Изготвя се от Съвета по национална сигурност, който съставя оценките за всички агенции. След това минава през заместник-директора, господин Пингрей, и при вас. Той не чете много тези дни. Госпожица Бок може да ви даде повече информация от мен.

– Не, справяш се чудесно, Мари. Откъде Съветът по национална сигурност получава докладите си?

– Той е част от офиса на директора на националната сигурност, сър, на Либърти Кросинг.

– Значи хората, които изготвят тези документи, работят за господин Хофман? И всичко започва с организацията на господин Хофман, нали така?

– Да, господин директор. Мога да взема този плик и да го отнеса. Можем да поискаме да му направят лабораторен анализ. Да проверим дали по него има отпечатъци или ДНК. Това ще помогне ли? Мога да се обадя на Службата по сигурността.

Уебър помисли за момент.

– Може би по-късно, Мари. Засега ще го задържа. Вероятно не е нищо: просто шега. Има доста шутове наоколо, не мислиш ли?

– Да, сър - отвърна секретарката и отнесе подноса.

Уебър се загледа през прозореца. Желаеше да управлява една креативна, динамична организация, също както беше в неговия бизнес, а се беше натъкнал на сложна конспирация подобна на кубчето на Рубик. Наистина ли търсеше на грешното място? Обезпокоителното беше, че не знаеше. Трябваше да помисли внимателно за всяка една от нишките на плетката, която минаваше през ръцете му за тези едва няколко седмици, и да види дали може да види цялата схема.

* * *

Рано същия следобед, преди планираната и среща с Греъм Уебър, Ариел Вайс отиде на пазар в „Хол Фудс Маркет“ на Лийзбърг Пайк в Тайсънс Корнър. Обезмасленото и мляко беше свършило, както и гръцкият йогурт, зърнените закуски и плодовете, които бяха нещата, които най-много обичаше да яде. Гледаше внимателно и си избираше от претъпканите рафтове на супермаркета, когато забеляза позната фигура. Името му беше Дан Арънсън. Излизаха почти цяла година, когато се присъедини към агенцията. Тогава той работеше за дирекция „Наука и технологии“ към ЦРУ, но преди осемнадесет месеца се беше прехвърлил в офиса на директора на националната сигурност, за да съблюдава определени технологични проекти.

Вайс не искаше да го вижда. Бившите гаджета бяха минало за нея. Първоначално беше привлечена от Арънсън поради същата причина, поради която беше привлечена и от ЦРУ. Обожаваше този култ към тайните, а той беше посветен. Кла- устрофобията от света на тайните постепенно беше задушила връзката им. Знаеха прекалено много за толкова малко пространство: не можеха да разговарят по тези теми, а и не можеха да не разговарят по тях. В крайна сметка Вайс наистина имаше тайна, която не можеше да сподели на Арънсън - виждаше се с друг. Приятелят и съвсем скоро разбра. Когато хората бяха в интимни отношения, те надушваха предателството. Вайс завъртя количката си от рафта с йогурт и Дан Арънсън и се насочи в другата посока.

Бившият и приятел я чакаше на следващата пътека в супермаркета. Престори се, че срещата е случайна. Предложи и да пият кафе в кафенето на „Хол Фудс“. Ариел обясни, че след като привърши с пазаруването, трябва да се прибира у дома, защото има среща тази вечер. Арънсън не се предаваше. Двамата бутаха количките си покрай щандовете с плодове и цветя до малкото заведение.

Бившият приятел на Вайс се опита да завърже разговор, ко- гато седнаха - обясни и колко добре изглежда и попита за общи приятели, но Ариел го прекъсна. Прекадено голямо съвпадение беше да се натъкне на него по този начин след близо две години раздяла, а тя се беше научила да не вярва на съвпадения.

– За какво е всичко това, Дан? Караш ме да се чувствам неудобно.

– Така... чух някои хора да говорят за теб в службата тази сутрин - обясни мъжът. - Помислих си, че трябва да знаеш.

– Имаш предвид, че някой ти е наредил да ме намериш и да говориш с мен.

– Да, в общи линии. Някои хора ми казаха, че си се ровила във файлове, които са извън правомощията ти, и че може да имаш неприятности заради това. Не можеш да продължаваш, Ариел. Даже човек да има най-високо ниво на достъп, ако започне да задава „аномални въпроси“ в днешно време, алармите се активират.

Ето какво се беше случило: след като беше разговаряла с Вайс този следобед, Розамунд Бърк веднага се беше обадила на своята приятелка Хейзъл Филби в офиса на директора на националното разузнаване, за да докладва за разговора, и Арънсън е бил повикан по-късно, за да намери бившата си изгора. Дотук с лоялността сред момичешката мрежа.

– Проследи ли ме? - попита Вайс.

– Не точно. Някой друг го стори. Аз бях наблизо, в „Либъ- рти Кросинг“, затова ми се обадиха да дойда и да те намеря.

Ариел поклати глава.

– Уха, това е плашещо.

– Съжалявам. Не това е начинът, по който исках да се видим отново.

– Зарежи глупостите - секна го Вайс. - Какво е съобщението, което трябва да ми предадеш?

– Не е съобщение. Става въпрос за покана. Трябва да се видиш с директор Хофман възможно най-скоро. Това е лична молба от него.

– Трябва да го обсъдя с шефа си, господин Уебър.

– Недей - отвърна Арънсън. - Това е част от молбата на ДНР. Иска да запази тази среща в тайна. В противен случай каза, че ще се наложи да се обади в Службата за сигурност и да уведоми регулатора за неоторизираната проверка. Сериозно нарушение.

Вайс го изгледа презрително.

– В какво малко лайно си се превърнал. Разочарована съм.

Арънсън не обърна внимание на забележката и. Той имаше глуповатия вид на служител на разузнаването, на когото всяка мисъл беше предварително обмислена и цензурирана.

– Какво да кажа на господин Хофман? - попита той.

Вайс помисли за миг. Собственият и шеф Греъм Уебър я беше накарал да потърси информация за Морис. Но не биваше да влиза в конфликт със Сирил Хофман. Това щеше да е същинско кариерно самоубийство.

– Кажи на господин Хофман, че ще се обадя в офиса му утре и ще помоля за среща.

Вайс си тръгна, като остави Арънсън сам в кафенето с нейната количка с покупки. Чувстваше се зле и не искаше да яде нищо от онова, което си беше избрала, както не желаеше да стои на едно място с хора, които пазаруваха в Тайсънс и бяха голяма работа в пазенето на тайни, или пък да остане на това място и секунда повече.

27. Вашингтон

Ариел Вайс пристигна рано за вечерната и среща в десет часа с Греъм Уебър. Тя стоеше на изхода на бетоновия подлез, който се намираше под „Норт Глийб Роуд“ в Арлингтън. Беше се прибрала от „Хол Фудс“ в дома си преди няколко часа, за да се преоблече и да успокои нервите си. В началото си беше облякла черна рокля, но после предпочете впити по тялото и дънки. Довърши бутилка с вино, която беше останала от миналата седмица, когато имаше среща със служител от Службата по въпросите с Близкия изток, когото неразумно беше поканила в дома си.

Виното и се беше отразило успокоително. Знаеше как да лъже. Бяха я хванали да върши нещо, което не би трябвало да прави, и сега се чувстваше изцедена. Пазеше тайни в тайните, но такъв беше животът и. Реагираше на случилото се както обикновено, налагаше си спокоен вид, слагаше си грим и се правеше на красива и мистериозна. Хората имаха различни страсти. Тази на Вайс беше удоволствието да води двоен живот. Не се чувстваше неспокойна, докато чакаше Уебър да пристигне. Несигурността беше нещо нормално.

Ариел погледна часовника си. Часът беше девет и четиридесет и пет. Имаше професионалния навик да пристига рано за срещите си. Беше се разположила между паркираните коли и се оглеждаше за някакво движение. Изкуството да бъде невидима не беше сред служебните и качества: беше прекалено привлекателна. Вербовчикът и я беше предупредил, че това може да се окаже проблем за нея, ако решеше да стане полеви агент. Приближеше ли се до някоя „разработка“ по време на коктейл, бъдещият агент щеше да си помисли, че тя флиртува с него. В крайна сметка си беше намерила място в агенцията, където можеше да бъде наистина невидима - зад монитора на компютър, грозна в очите на незапознатите, важна заради кодовете, които пишеше, и операциите, които ръководеше.

Уебър пристигна. Тя чу звука от кожените му обувки и тихото свирукане на „На улицата, на която живееш“ от филма „Моята прекрасна лейди“. Вайс се огледа за охранителите на директора, но не видя нито тях, нито бронирания му кадилак. Той подмина мястото, на което стоеше тя, и се спря; издаде звук, който беше известен като „вълчата свирка“. Ариел се промуши между колите и тръгна към него иззад гърба му. Уебър все още беше с дрехите от работа. Лицето му изглеждаше изморено.

– На път ли сте ми? - попита тихичко жената. Носеше черни ботуши против нощния хлад и дълъг кашмирен пуловер над дънките.

– Движиш се като слон - отвърна Уебър. - Чух те да приближаваш отдалеч.

– Глупости - прошепна Вайс. - Къде се намираме между другото?

– Играя голф отсреща. - Мъжът се направи, че замахва със стик, след което я поведе към мрака на една близка уличка.

– Добър ли сте?

– Да. Добър съм във всичко друго освен в ръководенето на ЦРУ Хайде да се поразходим, преди бавачките ми да ни открият.

Уебър тръгна наляво по Рок Спринг. Изглежда, се успокои, когато се отдалечиха на известно разстояние, около тях се издигаха вечнозелени дървета и каменни огради. Умът му продължаваше да си повтаря предупреждението, което беше прочел преди няколко часа: „ Търсиш на грешното място.“ Кое беше правилното? Забави крачка и се обърна към Вайс:

– Какво разбра за Морис? Трябва да разгадая пъзела, преди Белият дом да реши да ме уволни.

– Открих мрежата му, но не и него. Не знам къде се намира. Нуждая се от още време.

– С какво разполагаш?

– Мога да докажа, че Морис ръководи своя собствена мрежа от агенти извън агенцията. От онова, което видях, те се намират в Европа, Англия и Китай. Очевидно разполага с втори операционен център в Денвър, от който да съблюдава операциите в чужбина, които са прекадено „деликатни“, за да минават през ЦИО.

– Кой плаща за всичко това, щом не е за наша сметка?

– Директорът на националното разузнаване.

– Можеш ли да го докажеш?

– Не. Но го знам. Вероятно всичко се осъществява с пари на АНС.

Уебър затвори очи за момент. Виждаше връзката между Сирил Хофман и Морис, но не можеше да я разбере.

– Защо му е на Хофман да прави това? Защо да си навлича подобни неприятности?

– Не е ли очевидно, господин директор?

– Не и за мен.

– Морис върши неща, които не биха били одобрени по нормалните канали. Затова ги осъществява чрез ДНР.

– Тук не става въпрос за Морис, нали? - попита Уебър по- скоро себе си. - Ние „търсим на грешното място“. Може би Морис е под нечий чужд контрол. Може би Поунзор е притежаван от някого, а ние просто не можем да го разберем. Какво ще кажеш за това?

Ариел Вайс го изгледа скептично.

– Използва го друга страна? Това ли имате предвид?

– Може би. - Уебър кимна. - Или вероятно някой друг е истинската къртица, някой друг напътства Морис. Коя чуждестранна служба знае достатъчно, за да ръководи нещо подобно?

На Вайс и отне известно време, докато обмисли въпроса.

– Списъкът не е дълъг. Ръководителите на всичко това се нуждаят от техническо превъзходство в киберпространството. Могат да бъдат руснаците; Морис вероятно има руски контакти в германската мрежа. Могат да са израелците; едно от новите му попълнения е израелец. Могат да бъдат и китайците; съвсем скоро е наредил плащане в размер на десет милиона в Макао и разполага с мъж на име Ли, който му помага. Прекарва доста време във Великобритания, така че сложи и нея в списъка.

– Израел, Русия, Китай, Великобритания. Това е Шампионската лига на кибера, нали така? На теория Морис може да играе с всеки от тях.

– Правилно - отвърна Вайс.

Двамата бяха стигнали до ъгъла на „Олд Доминиън Драйв“, натоварена улица, по която постоянно минаваха коли. Уебър я поведе към малка уличка на около метър и половина под магистралата. Хвана я за ръката, докато прекосяваха отсреща. Тя го пусна, когато стигнаха там.

– Кой е този мъж Ли? - попита директорът.

– Китайски емигрант, който работи в лаборатория извън Кеймбридж, която Морис е създал с черния си бюджет. Сега е празна. Помолих подразделението в Лондон да я провери. Пръснали са се. Лондон е попаднал на следата на китаеца днес. Цялото му име е доктор Еманюъл Ли. Посочен е като директор на „Фудан - Изследователски център на Източна Англия“. Също така открих мъж на име Джуно, който е на заплата при Поунзор. Той е човекът, за когото пуснахме заповед за задържане.

– Господи, госпожице, намерила си толкова много!

Вайс вдигна пръст - не го насочи към Уебър, по-скоро искаше да направи предупредителен жест.

– Трябваше да си напъхам човката, където не ми е работа, за да открия всичко това. Надявам се някой да не ми я отреже.

– Искаш ли да ми кажеш как си успяла?

Вайс обмисли въпроса.

– Вероятно не - отвърна тя. - Поне не сега.

– Пазиш тайни от мен.

– Аха. За ваше добро е. И за мое.

– Съвсем скоро ще се наложи да ми кажеш. Ясно?

Жената кимна.

– Защо не успяхме да намерим Джуно?

– Защото Поунзор е умен. Използва номера за номерата. Мисля, че на Джуно му е платено през Полша към Кайманите. Морис го е използвал, за да вербува хора в Германия. Наскоро е наредил плащане от осем милиона на агент в Германия, които да се изплатят в Лихтенщайн. Проследих го и мисля, че германският агент всъщност е руснак.

– Хофман ли пази и Джуно?

Вайс сви рамене.

– Откъде да знам? Не ми плащат достатъчно, за да знам и това.

– Странно е - каза Уебър.

– Всичко е странно, но какво точно имате предвид?

– Ето ти описанието на нашия мистериозен човек: намира се на много отговорна позиция в ЦРУ, а също така поддържа контакти с израелци, руснаци, китайци и британци. Има стари приятели в Белия дом. Също така се финансира тайно от директора на националното разузнаване. Кой е този човек?

– Джеймс Морис.

– Правилно. Въпросът е: за кого работи в действителност?

– Може би за самия себе си - отвърна Вайс.

– Или вероятно има съюзник.

Радиостанцията на Уебър изпука в джоба му.

– Проклятие - изруга той. - Телохранителят ми ме търси. Ще включат прожекторите след тридесет секунди. Тръгни по пътя, по който си дошла, а аз ще се върна в клуба.

Вайс погледна директора. В очите му имаше някакъв блясък на несигурност. Двойна игра ли играеше тя, или тройна? Не беше лесно да направи разлика.

– Смятате ли да разговаряте със Сирил Хофман? - попита Ариел.

– Не знам. Трябва да помисля. Нека запазим всичко това между нас двамата засега.

Жената го погледна спокойно. Очите и бяха топли и съчувствени.

– Разбира се, господин директор.

– Знае ли офисът на ДНР, че задаваме въпроси за Морис?

– Не и от мен. Но съвсем скоро ще научат.

Уебър поклати глава. Грохотът на бронирания му ескалейд се чуваше отдалече.

– Господи Боже - ядоса се той и заклати глава.

– Добре ли сте? - попита Вайс.

Радиостанцията се обади отново.

– Разбира се, че съм добре. Просто имам нужда от хора, на които мога да се доверя. Надявам се това да включва теб.

Ариел кимна. Джипът наближаваше. Греъм се обърна към автомобила. Жената се пресегна към лакътя му, искаше да му каже последни думи.

– Бъдете внимателен, сър. Вие сте директорът на ЦРУ Това не е някаква компания, това е правителството. Говорите от името на десет хиляди души. Не можете да си позволите да допускате грешки.

Уебър погледна часовника си, когато джипът спря на няколко метра от тях.

– Трябва да се прибирам у дома - каза той. - Синовете ми ще идват на гости. Но те разбрах: права си, че нямам право да допускам грешки. Нямам намерение да го правя.

На устните и бяха думите „надявам се“, но вместо да ги изрече, Вайс просто го наблюдаваше, докато отиваше към големия черен автомобил.

Жената се зачуди дали не изневерява на Уебър, както правеше и с Морис. Нямаше как да е другояче. През всичките тези години на срещи с колеги беше разбрала, че същите причини, поради които хората биваха привличани от работата в ЦРУ, ги правеха неподходящи партньори. Те бяха добри лъжци, знаеха как да прикриват чувствата си и как да правят лоши неща, а след това да се събуждат сутрин и да продължат да ги правят.

Вайс беше една от тях. Уебър - не. Желаеше той да успее, но не беше готова да заложи кариерата си на него.

* * *

Синовете на Уебър го чакаха в „Уотъргейт“, когато се прибра у дома. Охранителят ги беше пуснал и икономката им беше направила вечеря. Двамата гледаха футбол на огромния телевизор на баща си в дневната. Когато той отвори вратата, те подскочиха почти като кадети при проверка.

– Кой бие? - попита Греъм.

– Вашингтон - отвърна Джош, по-малкият му син, който на шестнадесет беше почти толкова висок, колкото брат си Дейвид.

– Не го вярвам - каза Уебър. - Вашингтон винаги губи.

Мъжът взе дистанционното и изключи телевизора.

– Съжалявам, момчета, но трябва да поговорим - заяви той.

Синовете му кимнаха и станаха сериозни.

Бяха дошли на гости на баща си, защото Дейвид беше ре- шил, че иска да напусне училище и да се присъедини към армията. По-малкият му брат го беше убедил да посетят баща си, преди да направи нещо глупаво. Това беше последна година на Дейвид. Никой не напускаше по това време, освен ако не биваше изхвърлен или не му щукнеше нещо самоубийствено глупаво.

– Значи искаш да напуснеш - обобщи Уебър. - Защо?

– Губя си времето, татко. Случаят с тревата миналия месец е ясен пример за това. Опасявам се, че няма да успея да вляза в добър колеж.

Греъм махна с ръка и изцъка с език.

– Не ми пука за това - заяви той.

– Искам да се присъединя към флота - съобщи Дейвид.

Баща му не отговори нищо няколко секунди.

– Не е лошо решение - отвърна той най-накрая. - Но не и ако бягаш от нещо. Бягаш ли?

Дейвид заби поглед в пода.

– Аха, предполагам, че си прав. Не мисля, че се справям добре в училище. Пилея ти парите. Искам да се занимавам с нещо истинско.

– Това го разбрах - отвърна Уебър. - Но помисли малко. Ако искаш да напуснеш този срок, ще се обадя на директора и ще го уредя. Сигурен съм, че няма да има проблеми. Намери си работа. Строител. Присъедини се към ски патрул за зимата. Не ми пука. Но не влизай във флота, освен ако не си напълно сигурен, че искаш да го направиш. Армията не е шега работа. Глупаво е да те убият просто защото не си знаел какво друго да правиш. Ако след шест месеца все още искаш да си морски пехотинец, аз ще те подкрепя.

– Наистина? - Дейвид беше изненадан. Очакваше родителски гняв и разочарование, а не подкрепа.

Уебър се обърна към по-малкия си син, който наблюдаваше случващото се уплашено.

– Какво мислиш ти, Джош?

– Ами, предполагам, че съм съгласен с теб. Ще се притеснявам, ако Дейвид влезе във флота. Притеснявам се и за теб в ЦРУ Всичко това е много плашещо. Добре ли си, татко? Изглеждаш ми уморен?

– Добре съм. Изтощен съм, но съм добре. Тази работа е като „Вътрешна сигурност“^[112], но наистина. Не мога да ви разкажа за нея. Но чувствали ли сте се някога, че всички около вас ви лъжат?

– Аха, през цялото време - отвърна Дейвид.

– И при мен е така - отвърна по-малкият син и завъртя очи.

Уебър се засмя.

– Какво правите по въпроса, момчета, когато всички лъжат?

Джош погледна към по-големия си брат, който отговори и

за двама им:

– Казвам им да си го начукат. Не на глас, а наум.

– Ще опитам това - обеща Уебър. Отиде до кухнята и си взе бира от хладилника.

– Какво ще правим това лято, татко? - провикна се Джош.

– Има доста време още. Не искате ли да сте с майка си?

– Ох, не - отвърна по-малкият син, а по-големият поклати глава. - Искаме да правим нещо яко с теб. Почти не те виждаме вече.

– Ще го обмисля - отвърна Греъм.

– Какво означава това? - попита Дейвид.

Уебър го погледна и се усмихна.

– Не се присъединявай към флота все още. Помисли си още шест месеца. Обещаваш ли?

Синът му кимна и отговори:

– Обещавам.

– В такъв случай нищо не ни спира. Кажете ми къде искате да отидем на почивка и ще отидем.

– Стига, татко - оплака се Джош. - Винаги така казваш.

– Този път съм сериозен - заяви Уебър. Отпи от бирата си и прегърна синовете си.

28. Форт Мийд, Мериленд

Сирил Хофман често посещаваше Агенцията за национална сигурност. Тя беше една от шестнадесетте разузнавателни организации под негов надзор, които той обичаше да нарича стрелите в колчана. Хофман ръководеше това общество с лека ръка. На ръководните места на агенциите се беше опитал да избере добри хора, които разбираха технологиите на наблюдението и събирането на информация и след това, в общи линии, ги оставяше да работят сами. Греъм Уебър беше изключение, той не беше избран от него, но нямаше как. ЦРУ беше специалното дете: винаги беше в беда, склонно към инциденти, лесно ранимо. Хофман съжаляваше Уебър от деня, в който беше назначен, но това съчувствие се беше променило в последващите седмици към нещо по-близко до антипатия.

Пътешествието на Хофман до форта през този ден беше изискано от адмирал Лойд Шумър, директора на АНС. Шумър искаше Хофман да чуе лично новата информация, с която се беше сдобил, която смяташе, че не е подходяща за обсъждане в широк кръг. Адмиралът беше предложил да дойде сам до „Либърти Кросинг“, но каза, че ще е по-добре да разговарят в АНС. Хофман се съгласи. Без това му се искаше да излезе малко от офиса си. Линкълн навигаторът беше приготвен за пътуването заедно с идентично превозно средство, което да придружава първото като подкрепление и охрана.

Директорът на националното разузнаване беше облечен официално, както се обличаше винаги за работа. Днес цветът беше тъмносиво с тебеширенобели линии - изключително красив костюм, който шивачът му му беше ушил по време на последното му посещение в Хонконг. Към верижката на златния си часовник наскоро беше добавил своя Фи Бета Капа ключ, който беше открил в чекмеджето си и беше решил, че ще е атрактивно украшение. На главата си беше сложил твърдо сиво бомбе, което си беше купил от „Борсалино“ в Рим.

Хофман се възползва от дългото пътуване, за да послуша малко музика на дигиталния си плеър. След кратко обмисляне си избра опера от Филип Глас на име „Ехнатон“, която, макар и всеизвестно трудна за възприемане, беше една от любимите му. В нея имаше вокални пасажи на акадски, на библейски староеврейски и на египетски от „Книгата на мъртвите“. Хоф- ман си тананикаше и от време на време припяваше с ариите на „Ехнатон“ на зловещ висок контратенор, който стресна дори и шофьора, който по принцип беше запознат с чудатостите на шефа си.

Линкълн навигаторът караше към Форт Мийд през Белту- ей, чийто вход беше на няколкостотин метра от предната врата на офиса на Хофман. Обиколиха покрайнините на Вашингтон в кръг, който прекосяваше река Потомак и заобикаляше покрайнините на Мериленд, след което се насочиха на север по I-95, докато не стигнаха до Път 32 Изток, който завиваше към „Кей- найн Роуд“ и добре охраняваната порта на АНС. Хофман беше пропуснат през бариерата и превозното му средство се насочи към офис сграда, която представляваше матов черен куб. Вдясно се намираше ниска сграда, която можеше да се види във всяка военна база - в крайна сметка Форт Мийд беше военен комплекс с войници в униформи, които се движеха между обектите.

Адмирал Шумър посрещна Хофман на входа на черния монолит на Централното управление на АНС и го поведе към вътрешността му. Фоайето потвърждаваше, че Агенцията за национална сигурност има нещо за криене: вместо права пътека към лобито коридорът завиваше наляво, а след това се отклоняваше на деветдесет градуса, преди да ги отведе в друг вътрешен коридор. Този подобен на лабиринт вход беше създаден, за да може да се провери всеки посетител за скрити подслушвателни устройства.

Адмиралът носеше служебната си униформа, беше спретнат и изгладен, покрит с ордени и контрастираше по странен начин на пищните одежди на Хофман. Той показа на госта си няколко нови попълнения на черната мраморна стена, върху която бяха гравирани имената на повече от 150 служители на АНС, които бяха умрели по време на изпълнение на служебния си дълг. Над дългия списък беше мотото, под което оперираше агенцията: ТЕ СЛУЖЕХА В МЪЛЧАНИЕ. Тази репутация на дискретност беше разклатена от наскорошните разкрития, но АНС официално отричаше всичко. Все още третираше всичките си документи като строго секретни, дори онези, които бяха публикувани във вестниците.

Хофман продължаваше да си тананика тихичко и спря едва когато адмиралът го повика при асансьора. Някои от хората, които се лутаха из коридорите, бяха облечени в дънки и тениски. През изминалата декада АНС беше стигнала до заключението, че ако иска да оцелее като криптологична служба, трябва да стане малко шантава. Проблемът беше, че свободните умове се нуждаеха и от свободно пространство.

Офисът на адмирала беше демонстративно скучен. Разполагаше с непретенциозно бюро, зад което имаше три компютърни екрана и три телефона. Най-близкият до стола му беше за бързи и защитени комуникации и имаше червени бутони, които служеха на адмирала да се свързва на мига със своите колеги от другите агенции: имаше бутон за директора на ЦРУ друг за председателя на Обединеното командване, трети за съветника по националната сигурност и така нататък. Вторият телефон беше свързан с публичната телефонна мрежа, а третият, на който пишеше СКО, беше за сигурни криптирани обаждания. Шумър имаше снимки на децата си, подредени до строго секретния хардуер.

Адмиралът направи знак на Хофман да седне на неговата стъклена конферентна маса, която гледаше към прозорец, чии- то щори винаги бяха спуснати. Сервираха им кафе, след което помощниците излязоха и ги оставиха сами.

– Толкова е хубаво да избягам от офиса си, Лойд - каза Хофман. - Как е животът във форта?

– Оцеляваме някак си. На старите служители им е трудно. Прекарали са целия си живот да защитават тайни, които бяха разкрити за няколко седмици. Депресирани са. По-младите се адаптират бързо. Отново има желаещи да се присъединят към нас. Това си е нещо. Изгубим ли умните хлапета, пиши ни мъртви.

– Кой ще е следващият амбициозен бунтар, който ще реши да спасява света, като разкрие електрическата схема?

– Тревожа се за това всеки ден. Но би трябвало да усетим новия Сноудън. Вече можем да следим всичко, което хората правят. Получавам доклад всеки ден за всеки служител, който е поискал нещо извън нормалното. Нуждаеш се от приятелче, когато тръгнеш да сваляш нещо, FTP^[113] или каквото и да е, на практика дори когато ходиш до тоалетната. Ще отсеем опасните. Чукай на дърво. - Мъжът почука по стъклената конферент- на маса.

– Ще ми се и другите агенции да бяха толкова стегнати - каза Хофман. - Имаме нов директор на ЦРУ който смята, че е време да отворим вратите и прозорците и да оставим слънцето да пече. Опасявам се, че разполага с някои хора, които работят за него, които си мислят, че няма проблем да изискват информация за програми, за които нямат достъп. Изборът не беше мой, но сега аз трябва да се оправям. Успокоявам се, че е тръгнал по път, който няма да му позволи да остане дълго на поста.

Шумър кимна уклончиво. Не беше от хората, които биха критикували колега директор.

– Какво имаш да ми казваш? - попита Хофман. - Освен заключването на вратите и прозорците?

– Нещо ме тревожи. Ще бъда честен с теб.

– По-добре да си. Иначе ще те изпратя обратно на служба на някоя подводница.

– Попаднахме на някои неща, които аналитиците не разбират - обясни Шумър. - Първо, долавяме наченки на нов злов- реден софтуер в някои от кръговете, които следим. Виждаме как част от европейската хакерска мрежа отива на тъмно, но не знаем защо. Улавяме подновена активност в Китай и Русия, която е свързана с някои IP адреси, които се опитахме да съблюдаваме във Великобритания, макар че казахме на ЦПВ, че не можем. Мислим, че се готви нещо.

Хофман се вторачи в адмирала.

– Е? - прикани го той. - Какво трябва да се направи в случая? Чувам шум, но не и сигнал?

– Това е проблемът, Сирил. Чуваме предимно шум, но кога- то се ослушаме малко повече, смятаме, че става въпрос за служител на агенцията от Центъра за информационни операции.

– Джеймс Морис - каза Хофман.

– Да, сър. - Шумър кимна. - Знаем, че Морис разполага с някои специални правомощия от твоя офис, така че не искаме да ви се пречкаме. Също така научихме, че директор Уебър също го смята за полезен. Но има нещо, което трябва да знаеш. Аналитиците ми го дадоха преди няколко дни, но ги помолих да проверят отново, за да съм сигурен, преди да ти кажа.

– Е, какво има, човече? Изплюй камъчето.

– Джеймс Морис е бил в контакт с руснак от СВР във Великобритания. Отново можем да разшифроваме трафика им. Вече имаха две срещи и руският агент твърди в каблограма до Москва, че е предал информация на Морис.

Хофман си играеше с вратовръзката си, докато слушаше.

– Сигурен ли си за това? Морис е много неща, но никога не съм си и помислял, че може да е предател.

– Да, сър. Както вече споменах, не исках да ти казвам, преди агентите ми да проверят повторно всичко. Разшифровахме доклада на агента относно среща със специален източник и след това разшифровахме специалното съобщение до централата на СВР в Ясенево, в което се съобщава истинското име на агента. Джеймс Морис.

– Знаем ли къде е той?

– Не, сър. Руският агент се е срещнал с него в малко градче до Кеймбридж, но вече не е там. Не се е показвал на никоя камера, с която разполагаме.

– Какво прави Морис? - измърмори Хофман. - Напълно ли е полудял? През годините е бил подлаган на полиграф много по-често, отколкото аз самият. Как са се добрали до него?

– Съдейки по онова, което успяхме да разшифроваме, руснаците го тласкат към някаква освободи-интернет-цел. Подобна на „Уикилийкс“, но доста по-възвишена. Разполагат с някои видни поддръжници. Професори, технически гурута, хора като тези. Явно са пуснали корени в „Станфорд“ и в Силициевата долина. Съжалявам за това.

– Боже Господи честити, пази ни. Британците знаят ли?

– Не, сър, поне засега мислим, че не знаят.

– Не им казвайте. Нека решим този проблем на родна земя.

– Да, сър.

Хофман приглади реверите на сакото си и гънките на панталона си. Размишляваше.

– Джеймс Морис е проект на Уебър - каза Хофман. - Той искаше някои млади и креативни хора да поемат по-големи отговорности в агенцията и изпрати Морис на много деликатна операция. Даде му разрешение да прави каквото си поиска. Проблемът е, че Морис плува в едно езеро с останалите риби, включително и руските. Всички пикаят в една и съща вода, която се изпомпва обратно в нашите аквариуми.

– Не съм сигурен, че разбрах частта с рибите - призна си Шумър, - но ти схванах мисълта.

Хофман кимаше в съгласие със самия себе си.

– Въпросът, който не ми дава мира - продължи Хофман, - е защо Греъм Уебър позволи на този млад джентълмен, господин Морис, да се движи толкова свободно. Всъщност не знаем толкова много за Уебър. Той не е от нашия свят, нали? Той е бизнесмен. Станал е богат от сделки и съкращения. Така действат хората в бизнеса.

– Не съм в свои води, Сирил.

– Извинявай, старче. Просто мисля на глас. Не трябваше да те въвличам в това.

– Има още нещо, за което искам да те предупредя - каза Шумър. - Споменах в началото на разговора ни, че нов зловре- ден софтуер изплува в Европа, който аналитиците ми свързаха с Морис. Проблемът е, че някои от тях го смятат за прелюдия към координирана кибератака.

– От Морис?

– Така мислят аналитиците. Трябва да ми кажеш: ако това е тайна мисия, то тогава не е моя работа, само ми сподели и няма да се месим. Просто не искаме нещо да се промъкне през въздушната празнина на ЦРУ и да зарази и другите системи.

Хофман свали очилата си. Извади вратовръзката изпод жилетката си и потърка стъклата им в нея. След това вкара вратовръзката си обратно в жилетката. Очилата му бяха по- мръсни отпреди малко.

– Това не е операция, която съм одобрил. Засега аз ще се заема да разбера какво се случва. Морис е човек на Уебър. Ако той е позволил на този млад мъж да се запъти към гибелта си, ще трябва да отговаря за действията си. Ако Уебър смята да изкара по-малко от предвиденото, е, нека така да е. Смятам, че и бездруго си е осигурил добра пенсия.

– Вероятно трябва да изпратя на директор Уебър доклад от дейностите в чужбина, свързани с неговите мрежи? Редно е да е уведомен за тях, нали? За всеки случай.

– О, да, разбира се. Руските връзки, китайските, всичко това. Точно така - каза Хофман. - Изпрати му доклад за международните контакти на Морис. Спомени нещо и за зловредния софтуер. Сложи ме в копие. По този начин няма как да ни обвинят по-късно, че не сме предупредили. Междувременно ще се разправя с този бизнес на Морис. Първо трябва да го открием обаче и след това да го разнищим. Може да се нуждая от помощ от другите агенции - ФБР или някоя от тях. Не се тревожи.

Шумър затвори папката на конферентната маса. Имаше намерение да я даде на Хофман, но му каза, че ще я преработи и ще изпрати нова, по-кратка версия на него и на Уебър.

– Изчакай един ден, става ли? Трябва да се заема с Морис, преди да са станали прекалено много вълните във водата.

– Разбира се, господин Хофман. Такова облекчение е да те въведа в проблема. Бях силно разтревожен, казвам ти.

– Естествено, че си бил - отвърна директорът на националното разузнаване и кимна галантно. - Проблемът си е доста сериозен.

* * *

Хофман не беше човек, който се влияеше от събитията, така че преди да се върне в огромния си черен автомобил, поиска да бъде разведен наоколо. Шумър му показа някои от тайните места в черния куб на Централното управление на АНС. Инструментите за наблюдение продължаваха да са си по местата независимо от Сноудън. Те позволяваха на аналитиците да обработват метаданни и информация по целия свят дотогава, докато върху заявките им имаше необходимите печати.

Хофман беше изненадан да види, докато правеше обиколката си, колко млади и анархистични бяха служителите на АНС. В днешно време вербуваха хората си на хакерски конференции и на десетки други мероприятия, на които се събираха умните и пакостливите.

На път за изхода Хофман видя млад мъж с тениска, на която пишеше „DEF CON XX“. Тази гледка задейства нещо в ума му. Швейцарецът, който искаше да дезертира, който излезе от подземния свят, за да предупреди, че агенцията е компрометирана - той носеше тениска със същото това лого. Сирил беше гледал записа, изпратен от шефката на подразделението в Хамбург, който Ърл Бийзли размахваше наляво-надясно.

Директорът на националното разузнаване винаги беше разчитал на дългите игри, но подозираше, че в този случай решителните събития бяха по-близо, отколкото предполагаше. На път за вкъщи слуша друга от оперите на Филип Глас, „The Making of the Representative for Planet 8“, и размишляваше над пъзела, който се заформяше.

* * *

Когато Хофман се върна в офиса си, му предадоха, че доктор Ариел Вайс от Центъра за информационни операции се е обаждала и е помолила за среща. Директорът каза на секретарката си да се обади на Вайс незабавно и да и предложи да го чака пред „Либърти Кросинг“ този следобед, в шест часа, ако е възможно. Помоли помощницата си да обясни на жената, че това ще е частна среща, по лична молба на директора на националното разузнаване, която трябва да остане тайна за колегите и в ЦРУ

* * *

Офисът на Вайс се намираше близо до този на директора на националното разузнаване, така че не беше проблем за нея да се измъкне и да предприеме краткото пътешествие до седалището на Хофман. Бързо беше пусната през лобито и ескортирана горе до просторен офис. Когато пристигна, директорът на националното разузнаване беше седнал на кръгла маса, надалеч от бюрото му, и преглеждаше някакви документи.

Секретарката му почука на вратата. Хофман погледна над очилата си. Очите му се разшириха. Никога преди не беше срещал Ариел Вайс. Тя се беше облякла специално за него, беше сменила обичайните си панталони и бяла риза със сив костюм - впита по тялото и пола и сако. Изглеждаше студена и сдържана както винаги.

– В библиотеката, моля - каза на секретарката си Хофман. Жената поведе Вайс в малка съседна стая без прозорци, отрупана с книги, която домакинът използваше за лични или особено деликатни срещи.

Хофман влезе в помещението малко след това и затвори вратата. Махна сакото си и под него остана по раираната си жилетка, върху която лежеше лъскавата му златна верижка. В стаята имаше бар с алкохол и купа с лед. Сирил закачи сакото си на закачалка и го прибра в гардероба, след което отиде до бара.

– Мислите ли, че е прекалено рано за уиски? Аз не мисля.

Мъжът си наля половин чаша от кехлибарената течност и я разреди с малко газирана вода, която наля от кристална бутилка. Добави две кубчета лед.

– За вас? - попита гостенката си той.

– Същото - отвърна Вайс. - Чисто.

– Добро начало - констатира Хофман. - Има надежда.

Седнаха един срещу друг на кресла от кафява кожа, разделени от маса от черешово дърво. В малката стая танцуваше жълто-син пламък от изкуствената камина на отсрещната стена. Помещението беше почти уютно.

– Наздраве - каза Сирил, вдигна чашата си и отпи от нея. Вайс доближи своята до устните си, позволи на уискито да навлажни езика и, след което я остави на масата.

– Харесва ли ви работата, доктор Вайс?

– Да, сър, харесва ми много.

– Имате ли намерение да останете в агенцията дълго време?

– Не знам. Докато работата е предизвикателна, да, така мисля.

– Стремите ли се към висшия мениджмънт? Хората ми казват, че сте амбициозна.

– Харесвам си позицията - отвърна внимателно Ариел. - Но ако изникне нещо интересно, разбира се, че ще се заинтересувам от него.

– Разбирам. Е, това е хубаво нещо. Присъщо е обаче на амбициозните хора да бъдат особено внимателни и стриктно да следват правилата.

– Зная това, господин Хофман. Опитвам се да не ги нарушавам.

– О, така ли? Защото научих от една моя служителка, Хейзъл Филби, че вчера сте осъществявала неоторизирани проверки относно някои от разплащателните сметки на ДНР, които са строго пазени в тайна. Това е нарушение на правилата за употреба на класифицирана информация, поне доколкото на мен ми е известно.

– Не съм сторила нищо лошо, сър. Разследвах дейности на служител на Центъра за информационни операции по нареждане на висш мениджър от ЦРУ Следвах правилата, не ги нарушавах.

– Не съм сигурен, че една дисциплинарна комисия би се съгласила с вас, доктор Вайс. В интерес на истината съм напълно сигурен, че ще ви обявят за виновна, което ще постави в реална опасност нивото ви на достъп до секретна информация и продължителната кариера в агенцията. Но нека забравим това за момент.

Ариел клатеше глава.

– Не мога да го забравя, господин Хофман. Вие ме обвинявате в нещо. Трябва да се защитя.

Сирил вдигна ръка.

– Достатъчно. Казах, че ще се върнем към това по-късно. Искам да поговорим за нещо друго. Доколко сте наясно с дейностите на Джеймс Морис? Разбрах, че той е причината да си пъхате носа толкова настървено. Какво открихте?

– Морис е проблемът, от който трябва да се страхувате. Той върти тайна мрежа с руснаците, китайците и израелците. Тотално е извън контрола на ЦРУ Доколкото разбрах, правомощията и финансите му идват от вашия офис, господин Хофман. ОДНР подпомага тайните му операции в Денвър.

– Казахте ли на Греъм Уебър за всичко това?

– Разбира се. Той ми е шеф.

– Доктор Вайс, аз също съм ви шеф. И ви казвам, че как- вито и правомощия да съм дал на Морис, макар това въобще да не ви влиза в работата, те не включват работа с руснаците, китайците и израелците. Човекът работи на своя глава. Моето мнение е, че това е в резултат на факта, че вашият почитаем „шеф“ даде на Морис прекадено големи правомощия. Тази топка е от ракетата на Уебър, а не от моята.

– Ще оставя тези размишления на вас, сър - отвърна хладно Вайс. - От онова, което видях, няма да е лошо някой да предприеме навременни действия. Мисля, че Поунзор Морис е на път да стори нещо много лудо и опасно. Това е просто предчувствие, но щом ме попитахте, съм длъжна да споделя мнението си.

Жената вдигна чашата си отново и този път отпи сериозна глътка от уискито.

Хофман изсумтя, но беше невъзможно да се разбере дали заради одобрение на думите на младата жена или от гняв. Мъжът разбърка питието си с показалец.

– Какво знаете за контакта на Морис с руснаците? - попита Сирил. - Казахте, че сте открили доказателства, че има връзки с тях. Какви са те?

– Не знам много. Сформира малка армия от хакери. Мисля, че един от тях е руснак. Но също така има китаец и израелец. Не знам какво планират. Вие знаете ли?

– Разбира се, че не знам! Казах ви вече, Морис действа на своя глава. Разговарях с хората в Денвър, които според вас са му помощници. Е, те не знаят нищо. Преди една седмица е потънал вдън земя.

Вайс огледа домакина си. Възможно ли беше Сирил Хоф- ман, господарят на тайния свят, да е изплашен?

– Имате проблем, господин Хофман - констатира Ариел.

– Не, Уебър има проблем. Аз само се опитвам да го разреша. Какво знаете за контактите на Морис с привържениците за граждански свободи?

– Не много. Той е хакер, което означава, че се движи с тези хора от колежа. Всички сме го правили. Върви с призванието.

– Възможно ли е да е затънал в някакви „Уикилийкс“ истории? Да се прави на Сноудън? Възможно ли е?

– Всичко е възможно, господин Хофман. Поунзор е много затворен тип. Много неща се случват в главата му, за които нямам представа.Мисля, че се среща със стари приятели от колежа и гимназията, но никога не говори за тях.

– Исусе, Марийо и Йосифе - изрече Сирил. Това беше неговата версия на псувня. - Това ще се окаже доста сложно.

– Какво смятате да правите, господин Хофман?

Директорът обмисли въпроса и. Отпи голяма глътка от уискито си.

– Ще предприема дискретни действия. Това е моят специалитет, ако не сте наясно. Разполагам с контакти. Руснаците не са имунизирани срещу разсъждаване. Те могат да бъдат убедени. Както и почти всеки друг. Прав ли съм, госпожице Вайс?

– Повечето хора могат да бъдат убедени. Но не съм напълно сигурна за Джеймс Морис. Работя за него вече две години и досега не съм го убедила да направи нещо, което той не е решил да направи.

Хофман се усмихна. На лицето му изведнъж се появи странно изражение, което бързо изчезна.

– Е, вижте какво! Ако Морис не може да бъде убеден, то тогава може да се наложи да го оставим сам да се погуби. Да се самоунищожи. Пуф! И след това проблема на всички ни го няма. Както нашия, така и може би този на руснаците.

Сирил се усмихна отново. Очите му проблясваха, докато надничаше към Вайс над очилата си.

– Нямам представа за какво говорите, господин Хофман.

– Това е истинско облекчение. Опасявах се, че съм станал прозрачен. Така, какво да правим с вас? Смятам ще се съгласите, че в момента се намирате в компромисна ситуация, доктор Вайс. Ако се обадя на Службата за сигурност към агенцията и помоля за официално разследване на вашето поведение - на измамата ви, ако трябва да бъдем по-точни, - в убеждаването на служител от офиса на регулатора да разкрие класифицирани материали несъобразно, почти съм сигурен, че ще бъдете отстранена от работа. Всъщност ще настоявам за това. Аз съм жертвата в случая.

– Ще се оплача на директор Уебър, моя шеф. Осъществявах легитимни запитвания в интерес на агенцията.

– Глупости! Уебър не може да те спаси. Прекалено е нов. Прекалено неопитен. Според мен даже е опасен. Неговите глупости за „ребалансиране“ и „рестартиране“ създават излишен шум. Той нарушава реда на нещата. Бих се изненадал, ако успее да спаси себе си, след като всичко това приключи. Но определено не може да ви спаси.

Вайс не отвърна. Тя разбираше добре сделката, която Хофман и предлагаше: нейното мълчание и послушание в замяна на работата и. Не искаше да отговаря. Сирил я огледа внимателно, докато очакваше да му отвърне, но после реши, че мълчанието и е достатъчен отговор.

– Много добре. Приемам, че сме се разбрали. Държа бъдещето на кариерата ви в ръцете си. Вие сте умна и талантлива, това е очевидно, и съвсем не ми се иска да ви нараня. В интерес на истината би ми се искало да ви помогна. Но в замяна очаквам да действате според моите желания и молби. Иначе много бързо ще се окажете на улицата. Ясно ли е?

Вайс отново не отговори.

Хофман се изправи и се ръкува с нея.

– Сърцата мома сте, но се надявам да не сте глупава.

Мъжът натисна един бутон и в помещението се появи секретарката му, която ескортира Вайс обратно до лобито.

29. Бат, Англия

Антикварният книжар на „Пиърпонт Стрийт“ в Бат беше обслужвал много ексцентрични клиенти, но малцина с безмилостното мракобесническо любопитство на Джеймс Мо- рис. Той се беше завлякъл в Бат от близкия Бристъл, за да задоволи някои от личните си нужди, една от които беше пазаруването на книги. По-рано беше посетил жена, която му беше препоръчана съвсем дискретно от пламенната Беатрикс. Сега, с наближаването на нощта, беше решил да задоволи друга своя страст, като посети известен местен търговец на книги. Книжарницата се намираше в стара каменна сграда близо до река Ейвън. Над прозорците имаше издълбани арки и фронтонен покрив. Вътре се намираха инкунабулите^[114] на книжния свят: древни томове в стъклени кутии, инструменти, използвани за печатане и подвързване, и огромни количества стари книги.

Морис се приближи до бюрото на сбръчкания книжар. Мъжът носеше престилка, а ръкавите му бяха пристегнати с ластици, за да не пречат на движенията му. Вероятно беше работил с подобен костюм, когато книжарницата е била основана през деветнадесети век. За разлика от него Морис носеше черно мотористко кожено яке и карго панталони, които висяха от талията му като на закачалка.

- Търся една стара книга за финанси - обяви Морис. - Казва се „Банката за международни разплащания в действие“. Била е публикувана през 1933 година, когато институцията е била на три години. Това бие ли камбаната?

– Тук нямаме камбана, сър. Ние сме книжарница. Нека се консултирам с каталога ни. - Мъжът издърпа няколко метални чекмеджета и разгледа индексните карти, върху които имаше щателни описания.

– Имате късмет - заяви колебливо книжарят. - Явно разполагаме с един екземпляр. Авторката е Еленор Лансинг Дълес. Всъщност публикувана е от „Макмилан“ през 1932 година. Ей сега ще я донеса.

Търговецът на книги се изгуби сред купищата от тях и се завърна с прашен екземпляр, който беше повече от шестстотин страници. Подаде го внимателно на Морис.

Джеймс отвори книгата на заглавната страница и разгледа трите страници от увода. Затвори я и погледна към книжаря с искрено удивление.

– Терафлоп^[115]! Еленор Лансинг Дълес е сестрата на Джон Фостър Дълес и Алън Дълес. Можете ли да повярвате? Благодари на брат си Джон Фостър в увода. Истина е! Това е конспирация.

– Моля? - Книжарят не беше свикнал да се изразяват емоции в книжарницата му.

– Няма значение. Имам още едно запитване. Разполагате ли с френска монография от 1903 със заглавие „Essai sur l’Histoire Financiere de la Turquie“^[116]?

Морис беше събрал малка колекция от книги, в които се съдържаше финансовата история на Османската империя; това беше друга от маниите му. Харесваше му да вижда ръката на британците, да насърчават надуването на балона и да го пукат, когато имаха интерес от това. Част от новата мания на Морис беше да проследява скритата намеса на Великобритания, която направляваше всяко завъртане на колелото от деветнадесети век до двадесет и първи.

Продавачът му обясни грубо, че тук не се предлагат чуждестранни книги. Мъжът се намръщи на натрапчивия клиент.

Морис отстъпи към рафтовете, в ръцете си държеше масивната история на БМР. Намери поредица от книги за разузнаването. Разгледа огромната история на Студената война, която Кристофър Андрю беше събрал от разказите на руските дезертьори Гордиевски и Митрохин. Студената война го отегчаваше. Морис смяташе да си ходи, когато видя дебела книга с чиста червена корица със заглавие „МИ6: Историята на Секретната разузнавателна служба“. Беше почти деветстотин страници, голяма и тежка като тухла.

Морис се върна на касата с масивната история на британското разузнаване над тома за БМР. Книжарят го погледна преценяващо. Този читател беше странен.

Джеймс плати в брой за книгите си и тъкмо щеше да излиза през вратата, когато се спря и се обърна към касата. Лицето му изведнъж се беше оживило, на него играеше смесица от срам и вълнение.

– Възможно ли е да имате книгата „Жюстин“? - попита Морис. - Преведена е от френски.

Книжарят застина. В очите му заблестя разпознавателен пламък.

– От маркиза? - попита той.

Морис кимна. Жегата напираше под кожата му и изби на бузите му.

– Ах! Уви, вече не се издава, много е рядка. От време на време получаваме запитвания от колекционери. Превърнала се е в нещо като култ тази книга. Ако ми оставите визитната си картичка, вероятно мога да помоля някой от тях да се свърже с вас.

Книжарят зачака, изражението му беше заговорническо. Удоволствието на Морис от евентуалната покупка на книгата мигновено се превърна в паника от страх да не бъде разкрит. Рязко се обърна и хукна към вратата, като стискаше силно двата тома, които си закупи. Излезе, зави надясно и тръгна по улицата към реката, където се намираха туристическите забе- лежителности.

Почувства се в безопасност. Намери една дървена пейка с гръб към Ейвън, която гледаше нагоре към параболичните брегове на каменния преливник, който продължаваше по цялата ширина на реката. Над него се намираше покрит мост, перфектна имитация на Риалто във Венеция. Морис се беше изгубил във времето. Разопакова новите си придобивки и ги подържа в ръце. Беше прекарал целия си живот в дигиталния свят, но изпитваше особено удоволствие от истинските книги.

Отвори тази на Дълес за БМР и запрелиства страниците и. Беше написана със самонадеяните постулати на въздигащата се американска империя. Старият свят чезнеше. Америка беше неговият спасител и пазител. За целта бяха необходими многостранни институции като БМР, зад които да прикрие намесата си и да придаде идеален блясък на действията си.

Морис попадна на един пасаж в края на книгата, който потвърждаваше тази илюзия за висша и благородна цел, която беше толкова характерна за братята Дълес в техните глобални машинации, а сега и на - както беше видно от написаното - на тяхната сестра:

Честа критика към банката, която не може да се пренебрегне, е, че е била прекалено съсредоточена в своите печалби... За известно време като че ли управлението на институцията е било мотивирано от желанието си да впечатли бизнесмените и търговските банки със способността си да ръководи дейността на БМР на чисто търговска основа, отколкото от желанието да демонстрира важността и като публична организация.

Кого си е мислела, че заблуждава сестрата Еленор? БМР не е била филантропска организация. Тя е била основният елемент на глобалния капитализъм.

След няколко страници, докато още стоеше на пейката си над Ейвън, Морис се натъкна на друг пасаж, който го накара да потръпне. Тези думи като че ли бяха писани точно за него преди повече от осем десетилетия. Прочете ги като предписание, уверение за мисията му:

Вероятно банката ще бъде подложена на много жестоки проверки и ще понесе огромни отговорности в предстоящите години. Ликвидацията на това ново начинание във финансовото сътрудничество е малко вероятно. Всичко обаче е изключително неясно. Възможно е тя да продължи да съществува в близкото бъдеще и да се учи от минали грешки, но никой не може да предвиди влиянията - политически и икономически, - които може да променят посоката и.

Ето го и Морис, ликвидатора. Бъдещето, толкова дълго отлагано, беше напът да настъпи.

Джеймс взе книгите си и тръгна бавно към малкия хотел на „Уолкът Стрийт“, където беше оставил багажа си. Промушваше се през тълпата от хора, които се бяха скупчили около „Пъмп Рум“, където от времето на крал Джордж се помещаваха римските бани, направили града известен.

Площадът беше пълен със студенти и туристи, които се блъскаха един друг, но на Морис не му пукаше. Грозно облечен мъж на около четиридесет и няколко години го потупа по китката с цел да привлече вниманието му. Флиртът беше дразнещ. Морис се обърна и тръгна в другата посока, към Ейвън и убежището на хотела му.

Със забит в земята поглед, стиснал здраво книгите си, вглъбен в размислите си, Морис се затътри по „Чийп Стрийт“ отново към реката. Хората започваха да пълнят пъбовете и ресторантите. Мъжът следваше извивките на един стар път и погледна за последно към Ейвън. Хладен ноемврийски вятър танцуваше върху водата, образуваше малки вълнички в нея и вееше знамената, които висяха от някои от крайречните сгради.

Все едно отново бяха 30-те години на миналия век. Хората се нуждаеха от едно сериозно сътресение, от един катастрофален момент, за да осъзнаят, че не съществуват никакви основи и империята е на път да се срути.

Морис беше поставил бомбите си: беше хванал в мрежата си банката, която се намираше в средата на другите банки. Безпорядъкът щеше да доведе до несъстоятелност на цялата система. Щеше да пренареди банкерския свят според правилата на човешкото правосъдие; не искаше да придобие надмощие над него. Защото той можеше да контролира числата; те представляваха нули и единици, както всичко друго. Те не бяха неизменни факти, а просто изражение, което можеше да се манипулира.

Морис се отдалечи от реката. Имаше прекалено много хора наоколо, време беше да се прибере. Вървя по „Уолкът Стрийт“, докато не стигна до бежовата тухлена фасада на малък хотел. Мъжът на рецепцията го познаваше като господин Бьорк. Пътуваше с финландски паспорт.

Джеймс отиде в стаята си и яде сладолед, който беше единственото нещо, което му беше вкусно. Отвори дебелата история на МИ6, която пазеше за десерт за момента, в който се усамотеше, и започна да разглежда главите.

Твърдеше се, че за тази „официална история“ МИ6 е отворила архивите си, но беше изумително, дори безочливо, че всъщност нямаше нищо в нея. Книгата си вървеше страница след страница, на които се цитираха кодови имена на агенти и оперативни срещи... както и различни разговори между висши членове, наименувани с буквата „Ц“, които бяха управлявали службата. Истинските разкрития и тайни бяха съвсем малко... поради простата причина, че една конспиративна организация нямаше как да създава история. Не можеше да предложи нищо съществено на хартия. Също като епична поема, предавана от поколение на поколение, но никога записвана на официален носител.

Дали британски историк някога беше писал, че МИ6 е създала ЦРУ по свой образ и подобие, за да защити останките от империя, която самите британци вече не можеха да поддържат? Разбира се, че не. Биха ли признали, че са взели една демократична нация, родена от революцията срещу Великобритания и нейната аристокрация, и са създали в нея една разузнавателна служба, съставена от крайни аристократи англо- фили, които американската демокрация е искала да унищожи? Дълес и Маклой, Хелмс и Макоун - имена, които като нищо е възможно да са произлезли от британската аристокрация.

Морис намери някои страници, които намекваха за истината, макар и по заобиколен начин. Прочете текста от едно писмо от декември 1940 от сър Стюърт Мензис, който представяше „Дивия Бил“ Донован на Чърчил:

Донован има голямо влияние над Нокс, силно влияние над Стимсън, приятелско влияние [над] Хил и президента. Католик, ирландско-американски потомък, републиканец, в който вярват и демократите, с изключителни военни заслуги, който е перфектен за осъществяване на целите ни.

Очевидно беше какво бяха сторили, очевидно за човек, който разбираше историята. Нямаше как да не оставят следи. Макар че тези следи бяха прашни и достатъчно прикрити, че уловката да остане скрита - тогава и сега. Морис прелисти още няколко страници напред и намери съобщение от Виктор Ка- вендиш-Бентинк, който се противопоставяше на предложението относно тайната роля на Донован, което Чърчил одобряваше, и предупреждаваше:

Ако това писмо някога бъде разкрито, то ще компрометира полковник Донован като британски агент вместо чудесен агент на свободна практика, какъвто е всъщност.

Ха! „Чудесен агент на свободна практика“ наистина! Но Морис беше пробил шифъра и беше видял историята такава, каквато наистина беше. Неговата приятелка Рамона беше достатъчно умна, за да го изпрати при професионален историк като Артър Пийбоди, който можеше да му посочи правилния път. Инженер като Джеймс Морис, необразован в „хуманитарните науки“, можеше да навърже нещата. И след това с малко късмет можеше да ги развърже.

* * *

Морис заспа над книгата за няколко часа; сънува следобеда, прекаран с приятелката на Беатрикс. Плака в съня си и се обезпокои, че хората в съседните стаи ще го чуят и ще попитат дали всичко е наред. Коридорът обаче беше тих и празен. Джеймс полежа буден в леглото още малко, след което взе едно хапче. Щеше да си тръгне от Бат на следващата сутрин, пътешествието му беше към своя край.

** *

Морис се качи на влака в 8:04 до гара „Падингтън“ на следващата сутрин. Беше закъснял, но не му пукаше - това беше проява на власт, да кара другите да го чакат. Във вагона миришеше на цигари, макар пушенето да беше забранено в британските железници от дълги години. Намери си място до прозореца в края, до една старица. Погледна отражението си в стъклото и едва се позна, след което се загледа в пейзажа навън. Над тревата и растителността се вдигаха облачета пара, но бързо се губеха в жегата на изгряващото слънце и наближаващия град.

Морис погледна към безкрайната върволица от съобщения на трите му телефона; целият свят беше по петите му, независимо каква маскировка използваше или за какъв се представяше. Беше съумял да им се изплъзне, но това не можеше да продължава още дълго.

Морис слезе от влака на гара „Падингтън“ и се присъедини към потока от пътници, които се бяха насочили към работните си места. Зад себе си дърпаше своя куфар на колелца, а на гърба си носеше раница с лаптоп и друго електронно оборудване. Останалата част от апаратурата си беше унищожил. Часът беше едва 9:20, все още можеше да се престори, че не е закъснял. Околните често се блъскаха в него, докато не напусна гарата и не тръгна по Съсекс Гардънс към Хайд парк. Провираше ъгловатото си тяло между ниските и набити пешеходци, които маршируваха към работните си места. Тази сутрин беше забравил да закуси - както повечето други сутрини.

Прекоси „Бейсуотър Роуд“ и мина през портите на парка в близост до красивите Италиански градини. Погледна часовника си. Беше почти 9:40 и определено беше закъснял. Какво от това?

Морис влачеше шумно куфара си покрай бароковите фонтани върху асфалтирания път, който ограждаше езерото във формата на бъбрек, което заемаше по-голямата част от парка. Момчета играеха футбол на тревата в тази делнична сутрин, а в далечината богати жени правеха сутрешната си разходка на коне, обичай, който се спазваше от векове на тази изолирана островна страна. Джеймс се насочи към една дървена пейка, която гледаше към ред храсти около езерото. Погледна отново към часовника си просто от артистизъм.

На пейката чакаше млад мъж, облечен в елегантен шлифер. Вероятно беше на около тридесет години и приличаше на банкер, нает наскоро от някоя от старите банки, който се чувстваше неспокоен и не на мястото си. Извади цигара „Бенсън & Хеджис“ от златиста кутия и я приближи до пламъка на запалка, на която беше гравиран печатът на Банк ъф Ингланд.

Морис седна на пейката до човека. Макар да изглеждаше посърнал и плах, в него все пак имаше нещо привлекателно и харизматично. Той беше също като романтичен поет, изпаднал в отнесена и страстна треска. Жадуваше за самоунищожение. Под перуката му беше избила пот. Подпря куфара си на пейката и свали раницата си.

– Закъсня - заяви човекът. - Това се смята за лоша проява в твоя бизнес.

– Успах се - отвърна Морис и наистина беше така. Смяташе да хване влака в 7:21, за да успее за срещата без проблем, но се беше отнесъл в дълбок, наркотичен сън и когато алармата се задейства, натисна бутона за изключването и.

– Имам онова, което поиска - каза младият мъж. Той държеше цигарата между палеца и показалеца си. Извади бежова папка и я остави на пейката.

Морис видя колко е тънка.

– Не е достатъчно - заяви той.

– Прекалено е трудно. Всичко е защитено с пароли. Едни от най-умните хора работят по него от години. Всичко, с което разполагам, са няколко маршрутизиращи номера и IP адреси. Много е трудно, за да се измине целият път.

Морис се вторачи в него, след което се усмихна.

– Не ми трябва да извървявам целия път. Точно в това е смисълът. Не е нужно да влизаш във водата, за да изпуснеш басейна.

– Както кажеш, друже - съгласи се англичанинът. Той беше човек от висшата класа, който се опитваше да говори като обикновените хора.

Морис го изгледа отново. Чувстваше се като трескаво животно, потеше се от всяка пора на тялото си за разлика от стоящата до него реликва от империята. Джеймс приличаше на животно във всяко едно отношение освен в едно: беше умен.

– Разкарай се - нареди на англичанина. - Връщай се в банката си и в лъскавите и зали. Чекът е в пощата.

– Ти си мръсен тип - изсъска младият англичанин. - Но заплащането е добро, нали?

Банкерът се изправи, закопча шлифера си и намести копринения си шал. Остави бежовата папка на пейката и се отдалечи.

Морис я подържа в скута си за известно време. Щеше да я погледне по-късно. Съдържанието и представляваше само редове и номера, йероглифи, неразбираеми за повечето хора.

Структурите, на които хората вярваха и се доверяваха, бяха изградени от много числа. Джеймс взе куфара си и отиде в близкия хотел на „Бейсуотър Роуд“, където си поръча закуска и зачете скромното, но полезно досие от Банк ъф Ингланд.

* * *

Морис довършваше яйцата си и обираше жълтъка с коричката на хляба, когато забеляза най-противния посетител, за когото можеше да се надява. Онзи носеше различна връхна дреха от палтото, което беше облякъл преди няколко дни в Бристъл. Сега беше синьо спортно сако с вратовръзка, каквито продаваха в „Мейфеър“.

Независимо от облеклото си беше все същият руснак, който се наричаше „Роджър“. На Морис му се прииска да избяга навън на улицата. Поиска сметката. Не желаеше да го арестуват за това, че не си е платил закуската. Руснакът обаче вече се наместваше до него.

– Отиваш ли някъде? - попита Роджър и погледна към куфара и раницата.

– Може би - отвърна Джеймс. Не отлепяше поглед от вчерашния брой на „Файненшъл Таймс“.

– Размисли ли? - попита руснакът.

– Не знам за какво говориш.

– Това е съдбата ти - заяви Роджър. - Не можеш да избягаш от съдбата си. Вече ти казах: нов свят чака да бъде роден. - Мъжът тихичко изтананика мелодията от „Клетниците“.

Морис хвърли на масата салфетката си.

– Това е нелепо. Не ми трябва помощта на Русия.

– Така или иначе ще я получиш. Ние винаги сме налице като Анонимния. Ние те виждаме, дори когато ти не ни виждаш.

– Изчезвам - заяви Морис и стана от масата. Руснакът нежно вдигна ръка.

– Рамона ти изпраща поздрави. Казва, че и липсваш. Но сега е прекалено трудно. Отишла е някъде другаде, във Венецуела, ще чака там.

– Начукай си го.

– Знаят за теб в родината ти, приятелю. Вече не си в безопасност. Нуждаеш се от защита. Тя е нашият специалитет. Какво, искаш да свършиш в транзитния салон на някое летище ли? Не, нуждаеш се от помощ.

– Махам се оттук, сериозен съм. Не се нуждая от ничия помощ. Ако този път се опиташ да ме спреш, ще отида в полицията, кълна се. Нуждаете се от мен. А аз от вас - не. Всичко приключи. Ти не си от значение. Аз не съм от значение.

Морис напусна ресторанта на хотела. Руснакът го последва, но Джеймс се запъти право към един полицай пред заведението на „Бейсуотър Роуд“, точно както обеща. Роджър се изпари.

Морис попита служителя на реда как да стигне до летище „Хийтроу“ с метрото. Срещата с руснака му проясни нещо, което вече знаеше: беше време да се прибира у дома, веднага.

Джеймс тръгна по натоварената улица към станция „Лан- кастър Гейт“. Наблизо бяха спрели няколко черни таксита, но той нямаше намерение да ползва услугите им. Смени два влака, за да е сигурен, но се съмняваше някой да го следи - а и не му пукаше особено. Вече беше прекалено късно.

В раницата си Морис носеше необходимото, за да приеме друга самоличност, онази, която беше подготвил за спешни случаи - нов таблет с нов IP адрес, нови кредитни карти, нов мобилен телефон и най-важното - нов паспорт и дегизировка, която отговаряше на снимката в него. Морис включи новия си компютър и с картата на името на новата му самоличност направи резервация за полет късно този следобед.

30. Вашингтон

Адмирал Лойд Шумър се обади на директора на ЦРУ за да го предупреди, че му изпраща доклад, който е само за неговите очи. Уебър го прочете веднага след като пристигна, до- като куриерът чакаше отвън. Предоставеното представляваше кратък аналитичен доклад, в който се описваха доказателства, че Джеймс Морис и други служители на ЦРУ, които работеха за него, са били в неоторизирани контакти с чужденци от Китай, Русия, Израел и Великобритания. Той цитираше засечения от наблюдателната мрежа на АНС зловреден софтуер, който вероятно можеше да се използва от Морис, и предположението на аналитиците, че предстои атака.

Докладът беше написан на предпазлив, неясен език, но изводът беше ясен: съществуваше опасност секретните мрежи на ЦРУ да са компрометирани от чужда разузнавателна служба чрез Морис или някой друг канал. Документът също така цитираше по- ранната информация от Хамбург, която така и не беше потвърдена, че има възможност системите на агенцията да са хакнати.

Гърлото на Уебър пресъхна. За момент му беше трудно да преглъща. Отпи глътка вода от каната върху шкафа. Нямаше нищо в доклада, което вече да не беше заподозрял сам, базирано на онова, което Ариел Вайс беше открила. Но беше истинско сътресение да го види написано върху хартиен лист и съхранено в топ секретна папка на друга агенция. Почувства уязвимостта на автомобилен шофьор, който вижда как друго превозно средство се врязва в него като на забавен каданс. Шофьорът съвсем ясно знае, че ще последва катастрофа, но не може да я избегне.

На бюрото си Уебър държеше клетвата, която положи преди няколко седмици, когато встъпи в длъжност. Езикът беше сух и архаичен, но той беше взел думите на сериозно и често поглеждаше към тях, за да му напомнят какво значат: тържествено се беше заклел да спазва и брани Конституцията на Съединените щати срещу всички врагове, чужди и вътрешни. Беше приел този морален дълг с отворени обятия, без никакви резерви или намерение да го игнорира, и беше обещал вярно да изпълнява служебните си задължения.

И сега, помисли си той, Бог да ми е на помощ, провалям се. Надушваше враговете, чужди и вътрешни, но не можеше да ги докосне. Искаше да защитава конституцията, но не беше сигурен какво значеше това.

Освен копие от клетвата Уебър си беше разпечатал и трите правила, които Сандра Бок му беше казала, когато пристигна на поста директор: Винаги трябва да имаш план. Винаги действай пръв. Винаги търси прикритие и избягвай огневата зона. Той нарушаваше всичките три от тях. Това не беше неговият свят. ЦРУ не беше неговото начинание. Действията му в тази работа не бяха интуитивни и естествени. Бяха по-скоро предположения, отколкото инстинкт.

Уебър имаше само една колежка, на която имаше доверие, и то само частично - млада жена с изобилие от интелект и амбиция, но с ограничен опит. Подозираше какви са мотивите на всички останали около него; дори началник-щабът му Сандра Бок беше толкова лоялна към агенцията, че щеше да работи със същата лекота и за следващия директор, когато той си тръгнеше оттук. Но Греъм беше помолил Ариел Вайс да бъде неговият човек и да работи тайно за него. Трябваше да говори с нея сега и не можеше да чака за още една сложна поредица от сигнали и среща на някакъв паркинг в покрайнините.

Вместо да изпраща подобно съобщение, Уебър реши да покани Вайс официално. Той извика Бок и и каза, че след като

Джеймс Морис все още е в неизвестност, се налага да разговаря със заместник-директора на Центъра за информационни операции веднага.

Доктор Вайс пристигна в офиса на Уебър час по-късно. Носеше червена папка, в която се съдържаха докладите от настоящите дейности на ЦИО заедно с нова информация за Морис.

Ариел нямаше време да се преоблече подходящо за внезапната среща на седмия етаж. Носеше обичайния си тоалет за работа: черни дънки, бяла риза, късо, впито по нея яке, дълга черна коса, вързана на кок, която разкриваше грациозния и врат. Уебър все още намираше външния вид на Вайс за дезориентиращ.

– Седни, заместник-шефке - покани я Греъм. - Трябва да поговорим.

Директорът отвори чекмеджето на бюрото си и от него извади пластмасово устройство, което приличаше на радиочасов- ник. Сложи го на масата за кафе с лице към Вайс, която се беше разположила на дивана. Натисна някакъв превключвател и от устройството се разнесе шумоленето на морски прибой: нежната каскада на вълните, които се блъскаха в брега и после се оттегляха от него. Греъм усили звука, докато не стана достатъчно силен, че да прикрие гласовете им.

– Нарича се звуково успокоително - каза той. - Би трябвало да ти помага да заспиш. Никога не пътувам без едно от тези.

– Шегувате ли се с мен? Смятате, че подслушват офиса ви?

– Стените имат уши - отвърна Уебър и се усмихна под звука на вълните. - Някои хора си играят игрички с мен от деня, в който пристигнах тук. Наоколо дори сенките хвърлят сенки.

Вайс го изгледа преценяващо. Този мъж определено не беше Супермен, но беше силен. Правеше залози, без да е сигурен в крайните резултати.

– Вие сте играч - констатира тя. - Не се плашите лесно.

– Просто съм инат. Тази сутрин получих доклад от АНС. Забелязали са същите чуждестранни следи около Морис, които забеляза и ти. Чудят се дали има някой в агенцията с чуждестранни връзки.

– Как мога да помогна? - Това поне беше предложение, което не направи на Хофман.

Уебър прокара ръце през косата си. Беше станала прека- лено дълга. Откакто стана директор на ЦРУ нямаше време да отиде на фризьор.

– Ще ти го начертая. Ти си инженер. Вие винаги сте си падали по чертежите.

Греъм отиде до бюрото си и взе едно купче с листчета. Ко- гато се върна на дивана, нарисува кръг и около обиколката му написа пет имена: Тимъти О’Кийф, Сирил Хофман, Ърл Бийз- ли, Рут Савин и Греъм Уебър.

– Това са петима от членовете на една комисия, за която никой не бива да знае. Те я наричат Комисия за специални дейности. Комисията... как да го кажа? Тя оторизира неща в името на президента, които по принцип не са законни, затова никой извън този кръг не бива за знае за тях.

Вайс разгледа списъка. Посочи към едно от имената.

– Рут Савин е главната съветничка на ЦРУ Как е възможно да е незаконно, щом тя е член на групата?

– Точно това би отговорила и тя, ако някой някога повдигне въпроса. Тя разполага с правни становища, според които недопустимото е допустимо. Затова е тази комисия. През първата си седмица тук осъзнах, че мога да живея с тази мисъл. Президентът си е президент. Конституцията казва, че той може да дава каквито си иска заповеди чрез представителя си в тази комисия, който е О’Кийф. Така че по конституционни причини премахвам човека на главнокомандващия от списъка си със заподозрени. Ще премахна и себе си, освен ако нямаш нещо против.

Вайс се засмя.

– Вие сте единственият честен човек в кюпа.

Уебър зачеркна своето име и това на О’Кийф.

– Нека приемем - предложи той, - че някой от тази комисия работи за друго правителство. Първи приоритет за мен би трябвало да е откриването на тази личност и неговото или нейното обезвреждане.

Вайс поклати глава.

– Търсите си белята, господин директор - отвърна тя. - Не усложнявайте нещата. Лошият в случая е Морис.

– Така изглежда на външен вид. Но ако съм научил нещо тук, то това е, че не трябва да се вярва на очевидното. Може да бъде всеки от тях. Нямаме „къртица“. Това са термини от времето на Студената война. Имаме голям дебел червей, който ни изяжда отвътре. Сега се крие, чака ме да сгреша и да бъда уволнен, за да може да продължи с работата си. Но е тук. Има дух в машината. Мога да го усетя.

Ариел го изгледа със смесица от страх и още нещо - нещо средно между съжаление и съчувствие.

– Съжалявам за теб, Греъм. - Досега не се беше обръщала на малко име към него, така че се усети лека интимност между тях. - Какво смятате да правите по въпроса?

– Ще окажем натиск върху системата, за да видим кой ще се изнерви. Ще ударя колегите си от комисията. Ще ги изплаша до смърт и ще задълбая в проучването си, докато не открия нещо свързващо ги с чуждестранни манипулации: дългове, лични взаимоотношения, минали дейности. След това ще видим кой ще се припоти. Ще правим онова, което е специалитет на Службата за сигурност - ще слагаме стръв и ще чакаме някой да клъвне.

– Мога да накарам компютрите им да се припотят също - предложи Вайс. - Чували ли сте за „дигитално изпотяване“? Ако стресирате системата достатъчно силно, тя започва да се поти.

– Това е от нещата, които не знам... Как се изпотяват компютрите?

– Зловредният софтуер знае как. Когато разпитвате системата, тя няма как да прикрие някои недостатъци като латенция и други подобни, когато се намира под контрола на външна ха- керска атака.

– Съжалявам, но това не ми говори нищо.

– Желаете ли просто обяснение?

– Това ще е единственото, което бих разбрал.

– Добре. Ако някой хакер контролира дадена система от разстояние, работата на системата е по-бавна, отколкото ако човек я управлява от локална мишка и клавиатура - защото трябва да се маршрутизира през глобалната мрежа. Това се нарича латенция. Автоматичното софтуерно пробиване в определено съдържание в една мрежа би се осъществявало на предварително заложени интервали, докато човешкото такова би било на различни интервали. Но това е друга тема. В края на краищата всичко, което се възпроизвежда на компютър, оставя уникален цифров отпечатък, който може да бъде хеширан в уникален идентификатор, който не може да бъде променен или излъган.

– Значи така се изпотяват машините. Така можеш да им изкараш акъла.

– Ще опитам да го сторя. Но ме карате да се изнервям заради тази ваша звукова машинка. Не искам да ме уволнят. Искам да ме повишат.

– Молбата ви е приета за обработка - опита се да се пошегува Уебър.

– Това не е достатъчно. Рискувам всичко. Нуждая се от обещание.

– Единственият човек, който може да те уволни, съм аз, а аз ти имам доверие.

Вайс го изгледа. Не можеше въобще да разбере този мъж. Вероятно това беше бизнесменската му страна, онази, която като че ли нямаше никакви недостатъци. Животът му беше спокоен. Не беше изпълнен с неприятности.

– Откъде да знам, че мога да ви се доверя? - попита жената. - Някои хора ме предупредиха да не го правя. Те мислят, че допускам грешка. Смятат, че няма да се задържите тук.

– Вярваш ли им?

Вайс си спомни за разговора си с Хофман, за предупреждението от бившия и приятел Арънсън, за клюките между приятели, честите слухове, които се носеха в сградата. Тези опасности прелитаха във въздуха, но мъжът срещу нея беше истински.

– Не знам. Иска ми се да вярвам, че можете да ми помогнете. Това място ще е пълна каша, ако се провалите.

– В такъв случай заложи на мен - каза Уебър. - Ще бъдеш победителка.

– Не давайте обещания, които не можете да удържите, Греъм - каза жената.

– Не го правя.

– Нека ви попитам нещо, докато сте честен. Имате ли личен живот?

– Не точно. Не и откакто приех тази работа.

– Е, ето ви един непоискан съвет. Бъдете внимателен. Много хора в тази сграда не ви харесват. Когато секретарките ви ме видяха да влизам в офиса ви, завъртяха очи. А навън е още по-зле. Директорът на националното разузнаване ви мрази. Този факт е всеобща тайна. Наистина трябва да бъдете внимателен. Не сте от този квартал. Ако аз съм единствената ви приятелка, това не е достатъчно.

Уебър кимна. Жената се изправи и тръгна към вратата. Искаше да я повика обратно, но знаеше, че всяка нейна дума беше самата истина. Налагаше се да бъде внимателен. Но въпреки това щеше да доведе нещата до техния край - да открие кой беше предателят и да го хване в крачка.

* * *

Ариел Вайс напусна офиса му и Уебър каза на Джак Фонг, шефа на охраната му, че отива да се разходи. Отиде до бюрото си, извади нокията и няколкото сим карти за еднократна употреба, а от друго чекмедже взе криптирано блекбери, в което бяха личните му контакти. Слезе долу с асансьора, разбира се, с ескорт. Шефът на охраната му натисна бутона за гаража, защото смяташе, че ще вземат ескалейда, но Уебър натисна „Лоби“.

Докато вървеше по мраморния коридор, няколко служители му кимнаха, но само един дойде да се ръкува с него. На- електризираната атмосфера от първите му дни на служба бяха отминали. Хората разбираха, че агенцията се намира в някакво затруднено положение, но какво точно - нямаха представа. Слуховете гласяха, че Уебър може да си тръгне едва след месец на това работно място.

Излязоха навън в ранния ноемврийски хлад и директорът обясни на охранителя си, че този път смята, че ще се справи сам. Щеше да се отдалечи само на няколкостотин метра. Шефът на охраната му се възпротиви, но Уебър му каза, че това е заповед. Слезе по стълбите и се насочи към вип паркинга от страната на главния път, който ограждаше централата. Зави надясно и мина покрай отбивката, която водеше до личния му гараж.

Греъм спря и седна на една пейка. Извади нокията и осъществи три обаждания, всяко от тях до висш служител от разузнаването, с които се беше запознал през Борда на съветниците и по-ранните му изяви в Политическия съвет по отбраната. Единият от тях се намираше на висша позиция в Агенцията за национална сигурност, вторият работеше в кабинета на министъра на отбраната, а третият в подразделението на национална сигурност към ФБР. Всеки от тях разполагаше с най-големите тайни от света на контрашпионажа в правителството.

Уебър се надяваше, че отношенията, които си беше изградил с тях, ще бъдат достатъчно силни, за да понесат теглото, с което смяташе да ги натовари. Нямаше как да се увери в резултатите обаче, преди личната му мрежа да заработеше.

Греъм започна разговорите, като ги помоли да му обещаят, че няма да разкрият на никого онова, което щеше да им каже, независимо от останалите им задължения. Всички се съгласиха неохотно. Тогава им обясни, че започва много тайно контра- разузнавателно разследване и че ще се нуждае от помощ. Разкри, че ще проучва трима висши служители от разузнаването. Обясни спецификата на онова, което щеше да търси: имена, дела, мнения. Помоли всеки от тримата да му докладва всичко свързано по случаите лично, след като остави кодирано съобщение в Стратфорд парк до Олд Доминиън Драйв в Арлингтън.

- Трябва да видя кой с какво се занимава, когато ги изстискам - каза Уебър на всеки от съучастниците си. - Ако имат контакти с чужденци, искам да знам.

Преди всяко ново обаждане директорът сменяше сим картата в телефона. Когато приключи, се върна и намери шефа на охраната си да крачи нервно до предната врата.

31. Вашингтон

Греъм Уебър започна своя стрес тест на следващия ден, след като се срещна с висшия си персонал, за да обсъдят класифицираните показания, които смяташе да предаде на Комисията по разузнаване към Сената идната седмица. Помоли Рут Савин да остане, след като приключиха. Другите служители напуснаха големия офис и Мари затвори вратата след тях, като остави директора насаме с неговата топ адвокатка. Савин беше красива жена, всичките и черти я превръщаха в едно сериозно тъмно бижу: лъскавата катраненочерна коса, която беше съхранила младежкия си цвят, интелигентното лице, което запазваше усмивката си дори когато сриваше бюрократичен опонент, и гъвкавото тяло на бивша танцьорка. Рут беше твърда както за малките неща, така и за големите: лично беше настояла пред предшественика на Уебър, недолюбвания Тед Янковски, да осигури курсове по йога за жените, които не искаха да тренират във фитнес залата на агенцията заедно с мъжете и техните щанги. В крайна сметка получи това, което беше поискала.

– Всичко наред ли е? - попита Савин, когато останаха само двамата.

Греъм поклати глава.

– Голяма каша е - отвърна той. - Но ти ще ми помогнеш да я оправя, независимо дали искаш или не.

Уебър и направи знак да седне на дивана и дръпна стола си по-близо до нея, за да бъде ситуацията по-интимна. Не знаеше много за адвокатите на ЦРУ освен това, че полевите агенти ги ненавиждаха. Те започнаха да се презастраховат през 90-те години на миналия век, когато техни колеги биваха обявени като криминално проявени за дела, които се смятаха за законни и необходими. Оплакваха се, че адвокатите никога не са на едно мнение: едни от тях ти казваха какво можеш да правиш, а други те изправяха в съда за следването на същите тези напътствия, като ги изкарваха неправомерни и неправилни. Неизменният им отговор, когато служителите се оплакваха за настъпилите промени в правилата, беше: наеми си адвокат.

– Нямате ми доверие, нали? - попита Савин.

– Честно казано, не. В бизнеса винаги бях гледал на съветниците като на необходимо зло. Но тук се нуждая от теб. Така че трябва да ти имам доверие.

Рут сви рамене.

– По-добре да се нуждаят от теб, отколкото да те обичат. Това ми каза майка ми, когато и споделих, че никога няма да се омъжа. Но след това се омъжих. Така че знам, че е по-добре да бъдеш и двете: да се нуждаят от теб и да те обичат.

Уебър кимна доволно от нейната сардонична самооценка. Тя беше приятна жена под твърдата обвивка.

– Имам деликатен проблем - сподели Греъм. - Нуждая се от съвета на умен адвокат.

– Но не можете да си го позволите и затова питате мен. Добре, какъв е проблемът?

Директорът направи пауза и си пое дълбоко въздух, предварително знаеше каква обида щеше да нанесе, но бързо се насили да продължи с плана си.

– Разполагаме с някои нови доказателства, че Мосад има информатор в американското правителство на много високо ниво, може би този информатор е в агенцията.

Савин кимна. Лицето и не издаваше никакви емоции.

– Как мога да съм полезна? - попита тя.

– Мисля, че трябва да подложа на полиграф висшето ръководство в агенцията, без да им казвам какво търся. Това законно ли е?

– Разбира се, вие сте директорът. Можете да правите как- вото си искате със Службата за сигурност. Но не трябва ли да помолите бюрото да се заеме с това, щом говорим за шпионски случай?

– Нямам им доверие. Те също може да са компрометирани. Така просто ще подскажа на израелците да прекратят операцията си.

Савин го изгледа със студен поглед. Разполагаше с професионално спокойствие, но беше костелив орех.

– Сигурен ли сте за това? Кой е източникът ви?

– Не мога да ти кажа. Личен контакт, обикновено е надежден.

– Чужда националност?

– Какво имаш предвид?

– Има ли брадва, която да точи? Вижда ли навсякъде „еврейски шпиони“?

– Наистина не мога да ти споделя много, освен че не смятам, че е луд. Това е сериозно обвинение. Инстинктът ми подсказва, че трябва да го проверя. Може би трябва да го игнорирам. Така определено ще е по-лесно от политическа гледна точка. Ти си ми адвокатка. Какво мислиш?

Савин сви очи насреща му. Капан ли беше това?

– Продължете, господин директор. Но бъдете внимателен. Мисля, че ви мамят.

– Защо ти мирише на измама, Рут?

– Мисля, че това е стар слух, който е стигнал до вас. Години наред след случая „Полард“^[117] хората в бюрото смятат, че има новоизраелско проникване на високо ниво в Съвета за национална сигурност или може би в ЦРУ. Уловихме електронни съобщения, които показаха, че израелците разполагат с информация, която може да е дошла само от най-високо равнище. Подозрението беше, че информаторът е някой американски евреин с най-високо ниво на достъп до секретна информация. Даже бяха измислили име за тази къртица от Мосад: „Източник Мега“. Много драматично.

– Но са били пълни глупости ли?

– Кой знае? Който и да питате, ще ви каже, че са били такива. Бюрото го преследва години наред. Тръгнаха след АИКОВ^[118], след евреите в национална сигурност, след комисиите в Конгреса, след хора в агенцията. Всички бяха сухи. Но така и не доказаха, че е нямало израелска къртица, така че историята продължава да живее.

Жената го погледна внимателно още веднъж, преди да продължи с нисък и бавен глас:

– Даже погнаха и мен. Бях директор човешки ресурси към Комисията по разузнаване към Сената, преди да се присъединя към агенцията. Шефът ми имаше неприятности с Етичната комисия към Сената, беше на път да бъде порицан. Бюрото твърдеше, че съм се опитала да потърся някои услуги от израелците, за да му помогна.

Уебър кимна.

– Чух слухове за всичко това.

– Всички чуха. Това е първото нещо, което хората наоколо научават за мен: че съм била заподозряна в шпионаж за израелците. Извадиха някои доста очернящи материали, които всички видяха.

Сега беше ред на Греъм да внимава. Защо му казваше всичко това? Дали искаше да заяви, че е невинна, или да го заблуди, като му изнесе едно шоу на откровеност? Не знаеше.

– С какво разполагаха? - попита директорът.

– Специално разузнаване, или иначе казано - подслушване. От дълго време държаха под наблюдение агент на Мосад. Засякоха обаждане между него и мен. По време на това обаждане го попитах дали познава някого, който може да помогне на сенатора. Напомних му, че сенаторът е стар приятел на Израел. Каза, че ще види какво може да направи. Бяха записали всичко. Бюрото се опита да ме изстиска чрез него, надяваха се така да открият Мега.

– Но записът е бил фалшив?

– Не. Всичко беше истина. Бях казала всички онези неща. Още по-лошо беше, че човекът от Мосад се обади на някои хора и етичните проблеми на сенатора изчезнаха. Затова си помислиха, че разполагат с истински случай. Отнесоха го до голямото жури.

– Но не си била обвинена?

Савин го погледна свирепо и зачука по масата с малкия си юмрук.

– Не, по дяволите. Не съм израелска шпионка. Аз съм лоялна американска патриотка. Имам двама синове, които служат в американската армия в Ирак. Направих грешка, като се обадих на този мъж и го помолих за помощ. Не знаех, че работи за Мосад, но това не е извинение. Важното е, че никога не съм изнасяла класифицирана информация. Точка. Как смятате, че съм получила тази работа като главна съветничка на агенцията? Как мислите, че минавам през тестовете на полиграфа от десет години насам? Смятате ли, че еврейската конспирация е подправила и това?

Уебър я разгледа внимателно. Беше я накарал да се при- поти.

– В нищо не те обвинявам, Рут.

– Съжалявам, прекалих. Може и да сте всезнайкото от Си- атъл, но не сте антисемит.

Греъм се засмя въпреки напрегнатия момент.

– Какво се случи с Мега? - попита той.

– Откъде да знам? Може би никога не е съществувал. Може би все още е някъде там. Нямам представа. Казвам ви всичко това - с доза личен риск, искам да отбележа, и без никаква изгода, - защото не желая да преследвате някакъв стар слух, ако за това става въпрос. Бездруго вече имате достатъчно проблеми. Не добавяйте нови, освен ако не се налага.

– Това заплаха ли е, Рут?

– Не, просто приятелски съвет, Греъм. От някой, който ви е истински приятел. Мразех Янковски и стореното от него. Виня себе си, че не го разобличих по-рано. Искам да успеете. Но също така искам да сте внимателен.

Уебър кимна. Тя беше точно този тип съюзник, от когото се нуждаеше.

– Някой се ебава с нас, Рут.

– Какво имате предвид?

– Някой чете пощата ни. Това е най-опасното нещо, което може да се случи на агенцията. Има само няколко служби, които могат да си помислят да пробият защитите ни.

– И израелците са едни от тях. - Савин не го изрече като въпрос, а като потвърждение на фактите.

Уебър кимна.

– Точно заради това трябва да се уверя, че Мосад не са проникнали в агенцията: защото имаме компания отнякъде.

Рут го погледна, този път не се усмихваше и за известно време даже не мигваше.

– Ще ви помогна с абсолютно всичко, което мога, господин директор.

Двамата се ръкуваха.

– Благодаря ти - отвърна Уебър. - Искам да направиш още нещо за мен: не говори с никого за това, с никого. Ще обмисля много внимателно онова, което ми каза. Засега обаче не искам никой да знае. Не искам да мътя водата. Без много приказки, без дела, без аларма. Ако Конгресът попита защо не е бил уведомен по-рано, проблемът си е мой, ясно? Можеш ли да ми обещаеш?

– Да, сър - отвърна жената и отново го изгледа с адвокатския си поглед, който едновременно беше интимен и дистанциран.

* * *

Савин си тръгна. Уебър затвори вратата и се настани в големия червен кожен фотьойл. Затвори очи и започна да обмисля ситуацията. На Рут Савин можеше да се вярва: беше изрекла много неща, които щяха да хвърлят подозрение върху една виновна личност, но невинният човек не би се страхувал. Повярва и, когато сподели лоялността си към Съединените американски щати, но понякога животът беше доста по-сложен от това.

За едно нещо беше напълно убеден: беше му дала обещание, което нямаше да наруши, като разкрие пред някого какво и беше казал, нито щеше да предприеме действия, които да подскажат за разследването на Уебър. Ако нарушеше клетвата си, тримата невидими приятели на Греъм в бюрокрацията на националната сигурност щяха да засекат действията и и той щеше да научи.

32. Вашингтон

Второто име в списъка за подлагане на стрес тест беше Ърл „Блек Джек“ Бийзли, шефът на Службата за прикритие. Бийзли беше роден, за да бъде картоиграч или шпионин - за късмет беше и двете. Можеше да е дете на Изтока, в смисъл, че лъжеше толкова лесно и достоверно, че дори за полиграфа беше трудно да отчете заблудата.

В интерес на истината Бийзли беше дете на Бронкс: баща му беше портиер на сграда на Пето авеню, един от първите чернокожи, които се бяха уредили на тези завладени от ирландската мафия длъжности. Старецът му винаги беше добре облечен и педантичен. Един от наемателите се беше заинтересувал от него и от семейството му и така Бийзли влезе в модерно частно училище, след което спечели стипендия за „Принстън“. Един ден блудният син пропусна часовете си и отнесе красивото си лице и фотографската си памет в едно казино в Атлантик Сити, и така започна животът, който много от колегите му наричаха приключението на „черния Джеймс Бонд“.

Само дето Блек Джек Бийзли беше много по-интересен и по-сложен от този стереотип. Беше пътувал до най-екстремните граници на риска, без да му мигне окото. Затова Уебър не беше сигурен дали щеше да успее да го накара да се изпоти. Хората говореха, че шефът на Службата за прикритие е като Смоуки Робинсън, водещия певец на „Смоуки енд Дъ Миракълс“, който никой никога не го беше виждал да се изпотява, дори и под най- ярките сценични прожектори.

Уебър приемаше Бийзли като фигура от старата стража. Той беше назначен като директор на Службата за прикритие от Янковски и се носеха слухове, че Блек Джек е знаел за краденето на пари от стария шеф на ЦРУ че и още други неща. Директорът на ФБР се срещна с Уебър още първата му седмица на поста и спомена слуховете за Бийзли: обясни, че ко- гато първите наченки за дейностите на Янковски излезли на бял свят, Бийзли осъществил „операционно“ пътешествие до Кипър, за да се срещне с шефа на подразделението. ФБР подозирало, че Блек Джек е отишъл там, за да прибере собствените си пари и да ги скрие на по-безопасно място, преди скандалът да разтърси стените, но бюрото не успяло да докаже нищо.

Бийзли беше в основата и на друго разследване, което беше записано в архивите. В началото на мисиите в Ирак през 2004 година се забелязало отклоняване на операционни средства: по него време агенцията подкупвала племенни лидери в провинция Анбар с пачки от стодоларови банкноти, които били превозвани със самолет до Ал Билад на дървени палети. Била тайна програма с охлабен контрол - разписки, написани на ръка, често с крива арабска писменост. Един от най-доверените иракски агенти на агенцията докладвал на главния на базата в Багдад, че племенните лидери плащат рушвети на неговия оперативен шеф, който по това време бил Бийзли.

Главният инспектор започнал разследване, но ударил на камък, когато Блек Джек се подложил на полиграф. Преминал детектора на лъжата по всички ключови въпроси. След това иракският информатор замлъкнал. Когато шефът на Службата по въпросите с Близкия изток се конфронтирал с Бийзли за липсващите пари, Бийзли го нарекъл расист. Янковски го искал в Ирак, затова в крайна сметка му позволили да остане. В интерес на истината бил чудесен оператор, откъдето и да го погледнеш. Прострелвал си път през пропускателните пунктове на „Ал Кайда“ повече от веднъж; иракчаните виждали черното лице в цивилни дрехи и предполагали, правилно, че сигурно е служител на ЦРУ. Бийзли си падал по оръжията.

Блек Джек имаше руски приятели. Това също беше написано на хартия. Вербувал руски агенти още по време на първото си назначение в Лондон през 90-те години на миналия век, след падането на Берлинската стена. Москва била Дивият запад. Хората плячкосвали всичко, което не било захванато с болтове за пода, а и част от онова, което било, затова преместили парите в Лондон.

Техниката на Бийзли беше да търси перспективни хора в казината. Той беше Господин Късмет: обличаше се в смокинг, красив като филмова звезда, отиваше на някоя маса и започваше да харчи пари наоколо. Големите риби веднага довтасваха при него; той беше най-доброто шоу, което казиното предлагаше. Винаги някои от големите играчи бяха руснаци. Понякога Бийзли губеше по сто хиляди долара с тях или ги печелеше - това нямаше значение, след което той и руснакът се напиваха. Преди да изгрее слънцето, започваха да си споделят историите си и тогава Блек Джек ги улавяше в мрежите си. Разнищваше ги за седмица, след което се местеше на следващото казино.

До 1993 година Бийзли имаше повече вербовки годишно от който и да било полеви офицер в историята на ЦРУ. Слуховете твърдяха, че част от парите, които преминаваха през ръцете му, оставаха за него; говореше се още, че дели едни и същи банкери с разни руски олигарси. Това беше част от кипърския слух по времето, когато около скандала с Янковски започна да се надига пушек. Но Бийзли беше прекалено добър или просто беше прекалено честен. Той беше такъв майстор, че не можеше да се изключи възможността да е невинен.

Уебър знаеше, че се нуждае от предимство пред Бийзли или Блек Джек щеше да се измъкне за пореден път.

* * *

Когато се прибра у дома вечерта след срещата си с Рут Са- вин, Уебър постави нова сим карта в нокията и се обади на свой приятел. Уолтър Айвс беше заместник-директор в криминалния отдел на Министерството на правосъдието, който се занимаваше със случаите, свързани с националната сигурност. Работеше в това подразделение, откакто беше напуснал правното училище през 80-те години на миналия век. Уебър го познаваше, защото бяха съученици в колежа. Греъм обичаше да играе лакрос, а грубият, едър Уолтър беше капитанът на отбора. Уебър имаше само шепа добри приятели в колежа и Айвс беше един от тях.

Бившият му съученик се занимаваше с всички деликатни въпроси в Министерството на правосъдието: шпионските случаи, молбите за наблюдение и съдебни гаранции, преследване на служители на разузнаването, чиито дела трябва да се прекратят, защото информацията е прекадено опасна, за да бъде разкрита. Той беше плешив, с голям корем и поведението на амбициозен държавен служител. Купуваше си костюмите от „Джос. А. Банк“. Живееше просто в къща на Силвър Спринг, която беше най-доброто, което можеше да си позволи със заплатата си в Министерството на правосъдието. Компенсацията му беше, че ако имаше някой в правителството, който знаеше всички тайни, то това беше Уолтър Айвс.

Уебър се обади в дома му и го помоли да се срещнат същата вечер в един бар на „Джи Стрийт“, зад сградата на ФБР, където пиеха едно време, когато Греъм идваше на посещения във Вашингтон в ранната си бизнес кариера. Айвс не го попита защо; не беше виждал стария си приятел, откакто беше поел работата в ЦРУ, но знаеше, че няма да му се обажда, ако не беше важно.

Барът беше стар мрачен ирландски пъб, който беше оцелял въпреки западането си, докато целият квартал се превръщаше в едно шикозно местенце. Това място някога приютяваше в следобедите си разорени адвокати и агенти на ФБР, които се преструваха, че работят, преди да бъде изобретен мобилният телефон, който превърна подобно бягство в нещо невъзможно.

Айвс се довлачи в заведението. Беше облечен в дънково работно яке и чифт панталони, придържани от тиранти, които правеха корема му да прилича на медицинска топка. Носеше дебели очила и се оглеждаше наоколо като човек, излязъл от приют за бездомни. Уебър изглеждаше с десет години по-млад от съученика си.

Айвс се настани в сепарето срещу Греъм и се усмихна доволно. Забавляваше се от мисълта, че Уебър, който винаги обичаше да казва нещата направо, беше станал директор на ЦРУ; Айвс считаше злоупотребите със служебно положение за безобразие.

Греъм си поръча уиски, а гостът му севън ъп. Това беше друга интересна черта на Айвс: обичаше да се навърта в барове, но не пиеше.

– Ти се занимаваш с делото на Янковски, нали? - попита Уебър, след като си размениха обичайните любезности.

– Янковски е тъпак. Този тип отдавна да го няма, ако зависеше от мен. - Уолтър все още говореше с нюйоркски акцент, наследство от детството му, прекарано в Куинс.

– Затъва ли?

Айвс кимна.

– Ще пледира виновен. Имам петдесет незаконни подслушвания, преди дори да започна с конспирацията. Журито жив ще го изяде.

– Нуждая се от услуга - каза Греъм.

– Не правя услуги.

– Тогава не е услуга. Въпрос на националната сигурност е.

– Това е различно - отвърна Уолтър. - Какво ти трябва?

– Какво можеш да ми кажеш за Блек Джек Бийзли? Разполагаш ли с достатъчно, за да го намесиш в разследването на Янковски?

– Вероятно не. По-умен е от бившия си шеф.

– Сътрудничи ли ви?

– Малко. Казва, че не знае нещо значимо, но ме снабди с някои имена и дати. Той и адвокатът му действат така, все едно са най-добрите ми приятели. Като ги слушаш, можеш да си помислиш, че Бийзли работи за „Обща кауза“^[119].

– Кое е най-доброто, което имаш за него? Не искам нещо, което можеш да докажеш в съда, а което чувстваш, че е важно.

– Трябва да внимавам, приятелю. Дори с теб. Това, за което ме питаш, е забранена територия. Съдията ще ме разпне.

– Какво ще кажеш за руската връзка? - натисна Уебър. - Споменава се в архивите на агенцията. Част от нея поне: ко- марджийските връзки. Кипърските сметки.

– Мамка му, щом разполагаш с това, за какво съм ти аз?

– Защото са стари новини и хората вече ги знаят, а и Бийз- ли вече си е покрил задника. Нуждая се от нещо ново.

– Господи, Греъм. Какво ти е сторил? Изчукал е приятелката ти ли?

– Нямам такава - промърмори Уебър. - Стига глупости.

– Съжалявам - извини се Уолтър. - За какво ти трябва?

– Нуждая се от помощта на Бийзли за нещо голямо. Но първо трябва да се уверя, че не работи за някой друг. Трябва да го хвана за топките и да видя с какво си имам работа.

– Смяташ, че работи за руснаците? Мамка му, вържи го за кутията. Не си губи времето с мен. Разпитай го сам.

– Няма да се получи при Бийзли. Машината не може да го разчете. Това ми разправят всички, хора, които са минавали през всичко това преди. Не лъжите му мърдат иглата, а истините, които казва.

Айвс въздъхна като човек, който правеше правилното нещо независимо от правилата.

– Добре, ще ти дам нещо, което можеш да използваш. Технически това не е информация за пред голямото жури.

– Както кажеш. Слушам те.

– Янковски се опита да използва руски контакти, за да скрие парите си. Смятаме, че е получил имената на тези контакти от Бийзли.

– Исусе, Уолтър, това е много добро. Разполагаш ли с някакви подробности, които мога да проуча?

– Само с някои. Прав си за Кипър. Там е започнало всичко. Бийзли познава адвокат, който е прал пари за него веднъж. Пералнята му е истински „Голдън Сакс“. Има връзки навсякъде. Знае как да прави попечителски сметки, които не оставят никакви следи. Няма имена след номера, само правна фирма. Фирмата разпределя парите на различни места: сто милиона тук, петдесет милиона там, двеста милиона някъде другаде. Никога не са толкова много, че хората да заподозрат нещо. Знаеш ли къде е местоположението на тази магическа правна фирма?

– Ню Йорк.

– Топло. Стамфорд, Кънектикът. Какво мислиш ще кажат, ако отправим запитвания?

– Фирмена тайна.

– Чатна. Адвокатите в Щатите разполагат с желязна защита. Честно казано, Греъм, Каймановите острови не могат да се опрат на малкия пръст на Америка, що се отнася до пране на пари. Янковски и бездруго е действал внимателно, преди да се обърне към адвоката, благодарение на човека на Бийзли в Кипър. Кипърският банкер вероятно е взел парите от Янков- ски, вложил ги е в тръстове, които са под правомощията на пълномощника, който се намира в покрайнините на Стамфорд, Кънектикът. Яко, нали?

– Да. Как разби схемата?

– Актът за международно наблюдение и разузнаване е чудесна част от законодателството. Това е всичко, което мога да кажа по темата.

– Значи Бийзли е дал името на Господин Поправка в Кипър?

– Точно така.

– С какво друго разполагаш за него? Наистина трябва да го уплаша, Уолтър.

– Само с още нещо. Разкрихме руската връзка. Казва се Борис Соколов. Работил е с едни от най-опасните хора в Русия и Украйна. След това забогатял толкова, че решил да стане честен, малко или много, и се преместил в Лондон. В момента е в софтуерния бизнес, в добавка към всеки друг бизнес, който можеш да си представиш. Мисля, че някога е бил един от агентите на Бийзли. Блек Джек онемя, когато му споменах името: било въпрос на национална сигурност и не можел да го обсъжда. Натиснах го; имам предвид, хей, моето ниво на достъп е по-високо от това на Бийзли, за Бога. Само че адвокатът му поиска да говори със съдията при закрити врати и го изпуснахме.

– Каква е връзката на Соколов с Янковски?

Айвс се наведе над Уебър през масата на малкото сепаре, така че главите им едва не се сблъскаха.

– Не мога да докажа това. Но мисля, че Соколов е актив на агенцията, схващаш ли? Също така е свързан със СВР, вероятно пере пари за някои хора в Кремъл. Той е човек, който не си създава врагове. Значи Янковски и компания вероятно са поддържали контакт с него като източник, нали така? Но той също е инвестирал с бившия директор на ЦРУ чрез една от тези номерирани сметки. Това мога да го докажа. Инвестирали са в руска компания за база данни, която АНС не харесва. И това знам.

– Ще го представиш ли пред голямото жури?

– Не. Консултативната група реши, че това е пробив. Нещата наистина са много деликатни. Не ме питай дали Белият дом е бил въвлечен, защото не знам. Но в крайна сметка ние стигнахме до извода, че трябва да се откажем. Казах на адвоката на Бийзли, че клиентът му вече не е мишена преди месец. Всичко беше много бързо, даже Рут Савин не знае за случая. Ето. Това е всичко, което трябва да знаеш. Казах ти го само защото имам специален писмен отказ от заместник-министъра на правосъдието.

– Който всъщност си ти.

– Точно така. - Айвс довърши севън ъпа си. - Трябва да тръгвам. Би ми се искало да смятам, че жена ми се тревожи, че съм навън с друга жена, но сигурно просто си мисли, че съм се изгубил.

Уолтър се обърна да си ходи, но се спря.

– Радвам се, че те видях, Греъм. Тревожа се за теб. Носи се слух, че имаш някакви сериозни проблеми на главата.

Уебър сви рамене.

– Просто си върша работата, също като теб.

– Искаш ли съвет?

– От теб? Винаги.

– Намери си някое приятно момиче. Това ще ти каже жена ми. Тези лайна ще те изядат жив, ако си сам.

Греъм се усмихна за първи път тази вечер.

– Ще си помисля - отвърна той.

33. Вашингтон

На следващата сутрин Уебър тръгна по коридора към офиса на Ърл Бийзли и промуши главата си през вратата. Не беше точно неочаквана среща. Греъм беше помолил Мари да се обади предварително, за да се увери, че уважаемият ръководител на Националната служба по прикритие е наличен. Бийзли скокна от бюрото си, когато директорът пристигна, и се престори на изненадан. Той беше уведомен от своята секретарка - жена от афроамерикански произход, в средата на петдесетте си години, която беше негов личен асистент вече близо десетилетие.

Бийзли беше облечен безупречно както винаги, носеше една от своите ризи „Търнбул & Асер“ на сини ресни и с бяла яка и маншети, които контрастираха на какаовата му кожа. Ръкавелите му бяха златни, закупени от „Тифани“. Коланът му беше от алигатор, както и обувките. Костюмът му прилягаше идеално на всяка част от тялото му, беше му ушит по мярка от неговия шивач в Хонконг, който винаги беше твърдял, че е шивачът на Ричард Никсън.

Уебър изглеждаше спретнат, но някак си по-износен, от- колкото беше преди месец; все още поддържаше небрежния, неофициален външен вид, но сега не беше толкова убедителен, а и подчинените му бяха спрели да му подражават.

– Как е живата легенда? - попита Уебър.

– Много добре всъщност. Как сте вие, господин директор? Стоите ли настрана от неприятностите?

– Точно обратното. Газя здраво в тях с двата крака.

– Така говорят и хората, но аз им казвам: не залагайте срещу милиардер. Голяма грешка е.

– Поласкан съм.

Уебър се приближи до Бийзли и снижи глас:

– Трябва да говоря с теб. Извън фабриката за лепило. Какви са плановете ти за довечера?

– Освен да чукам новата си приятелка ли? Никакви.

– Добре, да излезем тогава. Ще вземем моята кола.

– Сигурен ли сте? Знаете какво си мислят всички, когато видят добре изглеждащ чернокож в ескалейд.

Уебър се засмя.

– Някой ден ще трябва да престанеш с тези расови глупости.

– Но не още. Ще се видим в седем и половина. Знам, че не си тръгвате от службата по-рано, защото моята сродна душа Даяна ми докладва. Всъщност това е лъжа. Мари ми докладва. Искам да сте параноичен, че братята и сестрите наблюдават всеки ваш ход.

– Добре се справям с параноята, благодаря ти. Ще се видим в седем и половина.

* * *

Бийзли пристигна в уречения час. Преди това беше прекарал деветдесет минути във фитнеса. Уебър от своя страна имаше срещи една след друга. Точно това за него беше изненадата да управляваш голяма агенция: беше изцяло пирамидална, като някаква голяма американска корпорация от 50-те години на миналия век. Директорът трябваше да взима решения по цял ден, всеки ден, за да улови всички нишки на огромната си тайна бюрокрация и да ги стисне здраво в ръце, все едно държеше поводите на екип от хиляди коне.

Двамата се качиха в асансьора и отидоха в мазето. Уебър каза нещо на спокойния Фонг, шефа на охраната му, без да може Бийзли да го чуе, и охранителят го предаде на шофьора на големия кадилак.

Блек Джек се качи отзад до Греъм.

– Мразя тези шибани коли - каза чернокожият мъж. - Стават само за сутеньори и проститутки. Защо не си вземеш нещо прилично като лексус или рейндж ровър? Дори един форд ек- спедишън би бил по-добър от това, което казва: Аз съм вашата кучка, господин президент. Идвам веднага.

– Млъквай, Блек Джек - каза Уебър и се опита да не се засмее. Погледна към шофьора, който също беше потиснал усмивката си. - Да се махаме оттук.

Излязоха от гаража и завиха наляво по заобиколен път, който ги отведе до Джордж Вашингтон Паркуей, а след това и до Рузвелт Бридж. Двамата мъже бяха мълчаливи през по- голямата част от пътя: Уебър беше затворил очи и си почиваше след напрегнатия ден. Бийзли проверяваше личните си съобщения на своето блекбери. Отново беше разведен, за втори път, и в службата се носеха слухове, че всяка вечер е с различна красива жена.

Ескалейдът прекоси моста и продължи по Осемнадесета улица. Когато мина покрай Ем Стрийт, зави наляво по една странична уличка и отново наляво в една още по-малка уличка.

– Къде отиваме, господин директор?

– Ще видиш. Изненада е.

Автомобилът спря в една алея зад „Ем Стрийт“, пред задните врати на барове и ресторанти, които бяха запълнили протежението и. Знакът пред ескалейда гласеше: „Щастливи дами“. Уебър слезе от джипа и се насочи към вратата на заведението. Бийзли го последва и се обърна към него.

– Да не ме водиш да гледаме цици? - попита той.

– Така изглежда - отвърна Греъм. - Какво има? Да не се страхуваш от бели момичета?

– По дяволите. - Бийзли заклати глава и последва шефа си.

Изкачиха се по тясно стълбище към мрачно помещение, което беше осветено единствено от светлината на прожекторите над танцьорката, която вече беше останала само по бикини. Уебър се отпусна в едно сепаре в задната част на заведението, почти не се виждаше от другите посетители. Бийзли се разположи до него, като, преди да седне, изглади панталона и сакото си, за да не ги измачка.

– Ти си луд негър - каза Блек Джек.

– Благодаря ти. Какво ще пиеш? - Една сервитьорка се беше появила в момента, в който седнаха. Уебър си поръча уиски „Макалън“, чисто, и Бийзли поиска от същото, с лед и пръст сода. Танцьорката се поклащаше и извиваше под светлините. Жената беше изключително надарена от кръста нагоре и приличаше на фолксваген, който дърпа товара на тир. Близ- костоящите до нея пияни мъже я аплодираха и слагаха пари в жартиерите и. Питиетата пристигнаха. Уебър чукна чашата си в тази на Бийзли и отпи голяма глътка.

– Чувал съм, че някога началниците са водили агентите тук - започна Греъм. - Това е било, преди светът да стане хардкор. Мисля, че в днешно време трудно можеш да впечатлиш някого с чифт цици.

– Не е ли грозната истина точно такава? Аз също някога бих водил агентите си тук, но хората щяха да си помислят, че съм някой пласьор на кокаин.

– Бих казал, че това е добро прикритие за човек от Ексетър.

– Учил съм в Андовър, задник. - Бийзли беше много чувствителен, когато станеше въпрос за частното му училище, което контрастираше на модния образ, който си беше създал. Уебър разполагаше с това предимство над Блек Джек. Той беше момче от средната класа на Питсбърг. Единствения път, в който се беше доближавал до частно училище в младежките си години, беше по време на един абитуриентски бал в академия „Шейди Сайд“, когато беше нает за сервитьор.

Танцьорката се приближи до сепарето им. Наведе се ниско над Бийзли и почти забърса снежнобелите си гърди в черното му лице. Хората в бара не виждаха много добре, но някои от тях подсвиркваха. Уебър сложи двадесет долара в жартиера и и и направи знак да се разкара.

– Това беше вълнуващо - каза Бийзли. - Тези големи неща истински ли са?

– Разбира се, че не са - отвърна Греъм. - Господ не ги прави в такива размери. Пий. Тръгваме си.

– Искаш да кажеш, че няма да останем за танц в скута? Тъкмо започна да ми харесва тук.

– Съжалявам, отбиването ни тук беше просто за заблуда на бодигардовете ми. Те са навън и оглеждат клиентите. Междувременно ние ще отидем до един апартамент, където можем да поговорим.

– Уха. Сигурно работиш за ЦРУ

– Уча се.

Уебър остави четиридесет долара на масата. Надигна се от мястото си и слезе по задните стълби. Бийзли го следваше по петите. Големият ескалейд беше изчезнал. Греъм го поведе по една уличка и само след няколко десетки метра зави надясно към задния вход на жилищна сграда, построена от червена тухла.

Уебър почука на сервизната врата; явно го очакваха, за- щото му отвори мъж в дрехите на уредник, който ги поведе към апартамент на втория етаж. Беше обзаведен като секретна квартира - на плота, който разделяше дневната от кухнята, бяха оставени храна и напитки.

Наляха си отново уиски и седнаха един срещу друг на масата за хранене. Най-накрая Уебър, изглежда, се беше отпуснал. Бийзли обаче, все още несигурен за причината на това нощно препускане, като че ли се изнервяше повече и повече. Черно- кожият мъж се наведе над домакина си.

– Добре, Греъм, аз съм на ход. Защо изведе един трудещ се човек като мен на училищна нощна забава, след като знаеш, че вече трябва да съм си у дома и да звъня на мама?

– Както ти споменах тази сутрин, двамата трябва да си поговорим. Има проблем в Ривър Сити и ние се налага да го разрешим много бързо.

Бийзли вдигна ръце в подигравателен протест.

– Какво съм направил? Винаги обвинявай чернилката.

Уебър стовари юмрука си върху масата и разклати чашите.

– Зарежи глупостите. Тази вечер двамата с теб ще бъдем сериозни поне веднъж в живота си. Искам някои отговори.

– Добре, схванах за сериозната част. Ще си поставя принстънската физиономия на лицето, ако така ще се почувстваш по-добре.

– Не си слагай никакви физиономии, просто ме слушай. Иначе ще попаднеш в света на болката. Сериозен съм.

Блек Джек се облегна назад в мястото си, изненадан от пря- мотата в думите и държанието на Уебър. Той можеше да е суров човек, когато искаше да привлече нечие внимание. Бийзли се ококори насреща му, доста по-сериозно сега. Дотук беше с игричките си, не знаеше накъде ще поеме шефът му.

– За какво е всичко това? Заради Морис ли е? Защото не знам нито къде е, нито какво прави. Малкият шантавел крие всичко от мен.

– Слушай ме внимателно - започна Уебър. - Най-лошото нещо, което може да се случи на една разузнавателна агенция, се случва на нас. Някой е проникнал в къщата и се ебава с апаратурата. В началото си мислех, че всичко е дело на Морис, но вече не съм толкова сигурен. Онова, което виждам, може да бъде осъществено само от друга разузнавателна агенция.

– Към кого гледаш? - попита Бийзли. Той беше изпразнил бързо чашата си и се взираше в нея, искаше му се да има още.

– Руснаците - отвърна Уебър. Замлъкна и разгледа лицето на събеседника си. Блек Джек беше прекалено добър играч, за да се поддаде на някоя издайническа емоция. Той също се взираше в шефа си. Моментът беше странен. Всеки от мъжете предизвикваше другия да реагира.

– Мислиш ли? - обади се Бийзли след няколко секунди.

– Руснаците определено са много добри в кибера. Разполагат с мотив, който е, че все още съществуват, за да получат шанс да проникнат при нас. Разполагат с всички благинки от комплекта на Сноудън. Вероятно имат и някой стар другар в агенцията, към когото могат да се обърнат за помощ.

Уебър произнесе последните думи бавно и тихо, за да може скритото в тях съобщение да е ясно.

– Какво, по дяволите, трябва да означава това? - отвърна Бийзли.

– Разкажи ми за Борис Соколов. И говори тихо или можем да отидем на Пенсилвания авеню и да направим това пред Централното управление на ФБР.

– Кой е Борис Соколов? За какво става въпрос? Трябва да се обадя на адвоката си, вместо да играем на отговори на двадесетте въпроса.

– Определено бих те посъветвал да не му се обаждаш, освен ако не искаш да превърнеш това в шпионско дело. В такъв случай ще накарам да те арестуват тази вечер и ще извършим всичко това по начина, по който адвокатите го правят. Така че нека те попитам любезно: какво знаеш за Борис Соколов?

Бийзли го огледа внимателно, прецени картите, които държеше в ръцете си, както и залозите на масата.

– Някога работеше за мен, както вероятно вече знаеш. Вербувах го в Лондон, когато работех по руския случай. Няма файл 201^[120] за него, защото не е чак такъв актив. Просто се разбирахме с две приказки, ако мога така да се изразя.

– Искаш да кажеш, че сте крали пари заедно?

– Борис открадна огромно количество пари. Той е крадец от световна класа в добавка към това, че е и добър източник на информация. Аз бях служител на народа. Вече минах през всички тези лайна с Министерството на правосъдието, както, убеден съм, също знаеш. Ако имаха случай, щяха да го повдигнат. Но не го сториха и си го признаха пред адвоката ми. Така че в моята вселена официалното ми становище е следното: не съм откраднал абсолютно нищо. Следващ въпрос.

– Същият: кажи ми за Борис Соколов. Все още ли работи за руските служби?

– Мамка му, аха, на непълен работен ден. Разбира са, че работи. Затова е толкова ценен. Той е навътре в техните лайна. Също така е наясно, че ако не прави онова, което му казваме, ще го издадем на британците и спокойно може да се премести в Мурманск.

– Все още ли поддържаш връзка с него?

– От време на време. Когато се нуждая от нещо. Познава всеки мръсен руснак на планетата. Като справочник за задници е. Взимам от него информация, която давам на полевите си агенти. Те правят останалото. Това е работата на шефа на Службата за прикритие между другото. Обяснявам, защото си нов наоколо.

Уебър не обърна внимание на подигравката. Искаше да разбере какво се крие в главата на Бийзли, не искаше да се кара с него.

– Да видим дали съм разбрал правилно: поддържаш контакт от години с актив на СВР, но никога не си го вписвал като такъв на ЦРУ Така някой, който погледне към това, вероятно ще си помисли: Ако Соколов не работи за агенцията, то тогава Ърл Бийзли трябва да работи за руснаците. Или пропускам нещо?

Блек Джек поклати глава.

– Плашиш ме, Греъм. Трябва да си затънал в големи лайна, щом ме замеряш с подобни лайняни топки. Но тъй като вече произнесе обвинението, ще ти отговоря. Не, не съм агент на СВР. Нито сега, нито никога. Върни си думите или се обаждам на адвоката си. Можеш да арестуваш задника ми, когато си пожелаеш. Не се страхувам от теб. Ти си просто отчаян.

– Защо свърза Тед Янковски със Соколов?

– Моля?

Бийзли се изправи и отиде до бара, където си наля още едно уиски.

– Нека перифразирам въпроса - каза Уебър. - Защо помогна на Янковски да си скрие парите, като използва Соколов и твоя човек в Кипър?

– Същите простотии като Министерството на правосъдието. Вече ти казах, че те се отказаха.

– Сега аз те питам. Защо ги свърза?

Бийзли помисли за момент. Можеше да се опита да излъже нещо, но явно Уебър не блъфираше, като каза, че ще го арестува, а това щеше да предизвика един процес, който щеше да е много труден за контролиране и почти сигурно пагубен за кариерата му. Мъжът отговори с добре отработено спокойствие:

– Янковски искаше да научи за хора, които са добри в кри- енето на пари. Не попитах защо, но можех да предположа. Затова му дадох двете най-добри имена, с които разполагах. Не го попитах какво ще прави с тази информация, а и той не ми сподели.

– Истината ли ми казваш? - притисна го Греъм. Винаги беше смятал, че човешките същества засичат лъжите по-добре от машините.

– Да - отвърна Бийзли. Не каза мамка му, да, или това е проклетата истина, или някакъв друг красноречив отговор. Просто потвърди истинността на отговора си. Уебър реши да му повярва.

– Добре - съгласи се директорът. - Обвинението се оттегля. Кажи ми нещо друго, докато още сме на вълна споделяне. Руснаците държат ли с нещо Янковски? Дали им е помогнал да проникнат в агенцията?

Бийзли остана мълчалив за няколко мига, преди да отговори:

– Не знам. Самият аз съм си задавал същия въпрос. СВР щяха да го изпепелят, това е ясно, ако президентът не го беше уволнил. Но никога не съм забелязал някакъв знак, че руснаците са го хванали на въдицата си, а съм се оглеждал сериозно.

Уебър кимна. Реши да повярва и на това. Имаше още един въпрос, който не се беше оформил в ума му до този момент.

– Защо президентът чака толкова дълго, за да уволни Ян- ковски? Доста хора са подозирали, че краде пари. Било е всеобща тайна, но президентът не е направил нищо тогава. Какво се промени?

– Искаш ли да чуеш моето предположение? Защото то е всичко, с което разполагам.

– Да, разбира се.

– Сирил Хофман харесваше Янковски. Той каза на президента, че ще оправи проблема. Когато Хофман видя, че Янков- ски е затънал до уши, се отказа от него.

Уебър затвори очи и се опита да навърже в мрака на ума си всички тези части от пъзела. Чувстваше клепачите си натежали от умората, все едно някакви тежести ги дърпаха надолу. Бийзли забеляза изцеденото изражение на лицето на шефа си и се протегна.

– Хей, добре ли си, господин директоре?

Греъм въздъхна и отвори очи. Почувства странно успокоение да види Блек Джек срещу себе си - перфектната му вратовръзка беше измачкана, бялата му яка беше плувнала в пот.

– След като те подложих на месомелачката, искам да те помоля за услуга - каза Уебър.

– Каква е тя, шефе?

– Много е деликатна. Ако някой някога ме попита за този разговор, ще отрека истинността му.

– Добре. Чатнах. Чувството е взаимно.

– Работата не е шега, както сам ще разбереш. В нея е включен и Хофман. Искам да намериш всичко в архивите си, което може да засяга чуждестранните му инвестиции.

– Моля? Да не си си изгубил ума?

– Не. Точно обратното. Знам, че преди няколко години Хофман е бил разследван заради връзките му с няколко високотехнологични компании в Китай чрез негов приятел пакистанец, който е бил начело на междуведомственото разузнаване на Пакистан. Темата е повдигана пред Борда на съветниците, когато бях негов член. Искам малко документация по случая.

– Ухаа! - отвърна Бийзли. - Могат да ме уволнят за това.

– Аха, но това може да стане и ако нещо от обсъжданото преди малко излезе наяве. Нуждая се от информацията бързо, например утре сутринта. Трябва да си много експедитивен. Накарай някоя от секретарките ти да го направи, за да не оставяш никакви следи. Можеш ли да се справиш?

– Каква е моята полза?

– Оцеляването - отвърна Уебър, - както и едно продължително и успешно бъдеще.

Бийзли изгледа преценяващо директора. Беше прав за онова, което сам каза за себе си: учеше се.

– Ти си един корав кучи син, нали?

– Да, такъв съм - отвърна Греъм. - Хайде да се прибираме.

Напуснаха апартамента през задното стълбище, но този

път Уебър тръгна към яркото осветление на Осемнадесета улица, зави по „Ем Стрийт“ и се насочи към „Щастливи дами“. Двама едри мъже стояха пред входа на заведението и оглеждаха преминаващите хора. Когато забелязаха директора да се приближава към тях, се стреснаха. Ескалейдът беше паркиран в края на сградата и само след секунди тръгна към тях.

– Аз съм твоят негър - прошепна Бийзли, докато се качваха в колата. - Можеш да разчиташ на мен.

Уебър отвърна в ухото му:

– Ти си мой колега. И наистина е така: разчитам на теб.

34. Вашингтон

Греъм Уебър обмисляше как да подходи със Сирил Хофман, мъжа, който въпреки своята ексцентричност беше изключителен авторитет. Хофман беше балансът между шпионските агенции, Конгреса и Белия дом от толкова дълго време, че вече действаше интуитивно. Носеха се слухове, че е усвоил доста от характерните черти на пакистанските и йорданските шефове на разузнаването, с които беше работил толкова дълго време, но това не беше вярно: Хофман беше порядъчен и благороден джентълмен, а не таен полицай от Третия свят. Винаги знаеше как иска да приключи нещо, дори когато никой друг не знаеше. Беше назначен за директор на националното разузнаване поради простата причина, че беше най-добрият мениджър в занаята. Изключително добър беше в разрешаването на проблемите на другите хора, след което се оттегляше в своя свят на опери и редки книги.

В сравнение с него Уебър беше аматьор. Заради това му беше трудно да намери правилния подход, някоя нужда или слабост в Хофман, която можеше да използва за целите си. Търсеше подобно преимущество във финансовите отчети, които беше изискал от Бийзли.

Греъм размишляваше как да уговори среща с Хофман, но както се оказа, Хофман направи първата крачка.

Директорът на разузнаването се обади по сигурната линия от офиса си в „Либърти Кросинг“, на няколко километра западно от централата на ЦРУ Предложи двамата да отидат на „излет“. Имало толкова много за обсъждане, каза той, и офисът не бил подходящо място.

- Предлагам да отидем да покараме лодка - каза Сирил. Обясни, че има малка платноходка в яхтклуб при река Потомак, близко на юг от летището. Предложи морското приключение да се осъществи този следобед, ако Уебър може да изчисти графика си: било ясен ден с попътен вятър, очаквали се големи вълни в три часа, затова най-добре да се срещнели точно в два и тридесет.

Уебър се извини и обясни, че се налага да присъства на среща на СНС^[121]. Хофман му отвърна развеселен, че не трябва да се безпокои за това - срещата била отменена. Минута след като затвори телефона на ДНР, секретарката Мари се обади на Уебър и му съобщи, че срещата е била отложена, защото някои от участниците не можели да присъстват.

* * *

Двамата директори на разузнаването пристигнаха във вашингтонския яхтклуб с минута разлика. Представляваха невероятна гледка за шепата хора, които се намираха наоколо в ранния ноемврийски следобед. Двата лъскави джипа паркираха пред сивата фасада на навеса за лодки; охранителите вече се бяха разположили върху дървения док. Над главите им се чуваше самолет „Делта“, който щеше да се приземи на летището на около километър от другата страна на залива. Една млада двойка, която караше велосипеди на велоалеята по протежението на Потомак, спря, за да гледа; бяха пропъдени от един от бодигардовете.

Хофман излезе през отворената врата на линкълн навигатора, автомобил, който беше още по-гротесков и по-голям от ескалейда на Уебър. Носеше специални обувки за плаване и чифт боровинковочервени панталони. За връхна дреха имаше яке, на което беше бродирано логото на ДНР на лявата част на гърдите му и името му, Сирил, с красиви букви. На главата си носеше избеляла от слънцето шапка с една-единствена дума на нея: (Redacted), в скоби, точно над козирката.

Уебър беше с дрехите, с които беше излязъл тази сутрин за работа. За разлика от Хофман имаше вратовръзка, но кога- то видя екипа на домакина си, я свали и я прибра в джоба на сакото си. Хофман тръгна към лодката, а Уебър го последва; Уебър се зачуди дали директорът на националното разузнаване беше разбрал за наскорошните му разговори с Рут Савин и Ърл Бийзли и се опитваше да предприеме превантивни действия. ЦРУ директорът не беше изцяло беззащитен; беше прекарал доста ползотворна сутрин с Блек Джек, преди Хофман да се обади.

Платноходката на Сирил бешеподготвена и завързана за дока, платната и плющяха на вятъра. Мъж в дънки и маратонки стоеше до щага и държеше лодката. Под якето му имаше издутина - оръжие.

– Яхтата ми - каза Хофман и посочи към малкия плавателен съд. Беше близо шестметрова едномачтова платноходка от стъклопласт, от клас, известен като „Летящият шотландец“, един от най-простите плавателни съдове, който можеше да се намери. На кърмата беше изрисувано името му - (Redacted), заедно с порта и - Вашингтон.

Хофман стъпи предпазливо в лодката и се увери, че всичко е в отлично състояние, преди да покани Уебър да се присъедини към него. Кръглият му корем изпъкваше под синята черупка на непромокаемото му яке, но мъжът се движеше с изненадваща бързина. Уебър се качи на плавателния съд без никакъв финес и когато стъпи на него, той се килна на една страна. Охранителят с маратонките стабилизира съда, докато Греъм се качваше на него. Директорът на ЦРУ се хвана за парапета.

– Знаеш ли как да управляваш кливера^[122]? - попита Хофман.

– Не - отвърна Уебър. - В Питсбърг нямаше яхтклуб.

– Аз ще се оправя - отвърна Сирил доволен. Той се пресегна през Греъм и стегна кливера, като издърпа платното през дървен клин.

– Развързвай - каза на своя асистент на дока, който отвърза въжето и го хвърли на предната палуба. Хофман започна да стяга отпуснатия грот^[123], докато не се изпъна и не започна да се пълни с вятър. Издърпа румпела^[124] към себе си и малката лодка се плъзна напред, докато си тананикаше под носа.

Уебър стоеше от подветрената страна, тежестта му накланяше плавателния съд към водата, докато се отдалечаваше от дока.

– Премести се, моля - каза Хофман и посочи към наве- трената страна. Греъм измести тялото си от другата страна на кокпита и съдът на мига се изправи и избълбука напред. Друг самолет се появи над тях, той хвърли голяма сянка върху водата и надипли платната с отходните газове от двигателите си.

– Не е ли всичко това... чудесно? - попита Хофман, докато наблюдаваше с удоволствие огромната шир на река Потомак. Уебър чинно кимна, макар че лицето му издаваше неговото неудобство. Стегна около себе си кашмиреното си сако, за да му пази от вятъра.

– Има плътно яке в багажното - съобщи Сирил. - Сложи си го. Ще ти е доста по-добре с него.

Уебър бръкна под палубата, за да вземе непромокаемата връхна дреха. Движенията му разклатиха платноходката, затова се наложи да се хване за перилото, за да запази баланс. Облече се и престана да трепери.

Лодката пореше водата напред, беше насочена към дървения вълнолом, който граничеше със западния край на пристанището. Хофман настрои кливера и провери дали лодката е правилно настроена. След това се обърна към Уебър, махна шапката, на която пишеше (Redacted), за да не закрива гледката към спътника му.

– Удобно ли ти е? - попита Сирил.

– Горе-долу.

– Добре, защото искам да обсъдим нещо неудобно. Съжалявам, че трябваше да те завлека във водата, но не се сетих за по-сигурно място, на което да проведем разговора си.

– Така и предположих.

– В беда си - заяви ДНР.

– Знам - отвърна Уебър.

Хофман продължи, все едно не беше чул отговора.

– Проблемите ти са под различни форми и размери. Най- големият е Джеймс Морис. Той е духнал, ти не можеш да го намериш и имаме всички основания да смятаме, че е на път да нанесе сериозна вреда. Сигурен съм, че директорът на АНС ти е изпратил малко материали, които обобщават притесненията му относно младия Морис и неговите премеждия.

– Това ме плаши изключително много - призна си Греъм.

– Така и трябва. Доколко познаваш Морис?

– Малко - отвърна Уебър. - Ровя за повече. Какво можеш да ми кажеш ти?

– Две неща, които може да са от полза. Първо, той е, прости ми за термина, перверзник.

– Какво трябва да означава това?

Наближаваха вълнолома. Хофман огледа платното. Пресегна се покрай Уебър към кливера и го издърпа през клина, за момент платното изплющя.

– Приготви се - каза Сирил. Избута румпела надалеч от закръглената си фигура и в същото време съобщи: - Отплаваме с вятъра.

Гротът се извъртя на една страна, когато лодката беше обърната към въздушните течения. Хофман обърна кливера към десния борд и го изпъна малко, като в същото време направи знак на Уебър да премести тежестта си в наветрената част. Целият този балет отне по-малко от пет минути и плавателният съд пое напред по новия си курс. Сирил се движеше икономично, с грациозност. Мъжът огледа платната и небето, изгубен в структурата на малката си лодка.

– Тъкмо беше започнал да казваш нещо - притисна го Уебър. - Как така Морис е перверзник?

Хофман премига, застина за миг и пак премига.

– Нека просто кажем, че има странни сексуални вкусове. Съвсем не ми е работа да обсъждам нечии чужди поведение и интереси. Живей и остави другите да живеят, това е моето разбиране за нещата. Проблемът с господин Морис е, че той си „играе“, което поставя него и агенцията в опасност.

– Как така си „играе“? - попита Греъм.

Хофман отговори с клинични термини през стиснати устни:

– Завързване, наказание, садизъм, мазохизъм, брутално- сти, копрофилия, урофилия, акротомофилия. Пълен набор от сексуални извращения, бих казал.

– Как научи за всичко това?

– Морис е небрежен. Оставя се да бъде разкрит. Това е непростимо. Останалото, пфу, какво ми пука? Но той започва да се набива в очите.

– Не и в агенцията. За първи път чувам нещо подобно за него. Според всички той е странно, умно хлапе, което знае доста за хакването.

– Да, той е всичко това: полезен служител, откъдето и да го погледнеш. Но също така е отклонение. Това е нещо нормално в хакерските среди, или поне така съм чувал. Постоянно крадат порно тези хакери. Част от култа им е. Краденето на незаконно или екстремно съдържание е част от посвещението им.

– Така ли? - измънка Уебър. Чувстваше се глупаво и му се прииска още повече да не се намира на този малък плавателен съд с капитан, който приличаше на Хъмпти Дъмпти с обувки за плаване.

Хофман бавно размаха пръст пред Греъм.

– Твоят проблем е, ако мога така да се изразя, че общуваш с други високоинтелигентни хора, които не могат да си представят подобни неща, и така пропускаш доказателствата. Можеш да попиташ онази приятна млада жена Ариел Вайс, с която се консултираш. Обзалагам се, че има своите подозрения какво прави Морис, когато се стъмни.

– Откъде знаеш за нея?

– Моля те, Греъм. Не искам да се хваля, но много малко неща не знам. Всяка разузнавателна агенция в държавата докладва на мен и има само няколко човека на висши позиции, които не ми дължат някаква услуга. Доктор Вайс е амбициозна млада жена. Естествено, че я познавам.

Уебър замлъкна, обмисляше какво му каза Хофман току- що и учудващия въпрос защо беше решил да сподели тази информация точно сега.

Малката лодка си беше проправила път към средата на широката река. Пред тях се намираше въздушната база „Болинг“ и спретнатите и редове с военни постройки. На запад, нагоре по реката, беше съсредоточен епицентърът на правителството: Конгресът, цивилните агенции, Белият дом, монументи и музеи, всичките бяха подредени симетрично, все едно правителствената собственост беше някаква официална градина. Президентът беше слаб, така смятаха всички, Конгресът беше разкъсван от партизански движения, все едно балансиращото колело се беше счупило и истинската работа на правителството беше спряла, но градината си оставаше безупречна.

– Мисля... - започна Хофман, но не довърши изречението. Вниманието му беше привлечено от лодката. Той отново я настрои така, че да плават нагоре по течението, отмести я по посоката на вятъра и отпусна грота и кливера, за да могат да поемат повече въздушна маса. Малкият плавателен съд набра скорост и се насочи към Хейнс Пойнт.

Уебър беше нетърпелив. Не му дремеше за лодката. Ръководеше разузнавателна агенция, която беше компрометирана, от кого и с каква цел - не знаеше, и за момента беше като затворник на това тясно пространство, което едва стигаше за двама големи мъже, докато домакинът му обсъждаше сексуални вкусове и използваше странни латински термини за тази цел.

– Спомена, че имаш да ми казваш две неща за Морис. Какво е другото?

– А, да - отвърна Хофман и отново се съсредоточи върху разговора си с директора на ЦРУ. - Изглежда, Морис е необичайно приятелски настроен към китайците.

– За секс ли говорим отново? - попита Греъм, макар че по темата знаеше доста повече, отколкото показваше.

– Не, говорим по работа. Морис разполага с изненадващо количество китайски контакти в сферата на информационните технологии. Смятам, че някои от тях могат да бъдат проследени до неговата младост. След като завършва „Станфорд“, прекарва две години в Китай. Знаеше ли това?

– Да, в интерес на истината знаех. Наясно съм, че Морис е програмирал за „Хубанг Нетуъркс“ навремето, както и за други. Ръководил е таен изследователски център в Кеймбридж с китайски партньор. Хората ми казват, че черпи парите си от черна сметка на офиса на ДНР. Представяш ли си!

– Голям си майтапчия. - Хофман махна ръка от румпела и изръкопляска. - Тази китайска връзка не те ли обезпокоява?

– Всичко около Морис ме безпокои.

– АНС смята, че той е в постоянен контакт с корпоративните фронтове, които АОХ^[125] използва за своите операции в тяхната кибервойна. Не само „Хубанг“, но и „Голдън Сънрайз Текнолъджи“ в Шанхай и „Синатрон Систъмс“ в Гуанджоу. АНС казва за тези двете, че са много лоши актьори. Искат да надуя свирката за него. Да го отрежа. Също така разполагат с обезпокоителна информация за руските му контакти, с която няма да те отегчавам сега.

– Все още не си сигурен, че е време да го изхвърлиш - констатира Уебър. - Искаш да наблюдаваш и да чакаш, за да видиш какво крои Морис. Прав ли съм?

– Така действаме в случаите на контрашпионаж, както сам ще разбереш. Ние не сме полицаи, ние сме разузнавачи, така че винаги предпочитаме да оставим нещата да се развиват колкото се може по-дълго и да видим докъде ще доведат. С Морис обаче започвам да се чудя. Вероятно е време, както обичат да казват във ФБР, „да натиснем спусъка“.

– Свали го, Сирил. Имаш пълната ми подкрепа, ако успееш да го откриеш. Ще стане огромен скандал, когато всичко излезе наяве: ЦРУ служител с връзки в Русия и Китай. По-интересното е, че е работил над секретни, тайни програми за директора на националното разузнаване. Може би в крайна сметка желанието ми ще се сбъдне и ще разруша ЦРУ.

– Има и други начини да се натисне спусъкът, Греъм. Можем да оставим младият Морис да се самоунищожи, бездруго е поел по този път. Може да си осъществи фантазията, над която работи, и да се погуби в процеса на работа.

– Ти си майсторът - каза Уебър и прибра няколкото кичура коса, които се бяха разрошили от вятъра. - Но ето какво ме учудва. Питам се постоянно: защо господин Хофман изведнъж се надърви на Морис? Преди две седмици, когато помолих за съвета ти, ти мънкаше.

– „Надървяне“ не е дума от моя професионален речник - отвърна Сирил превзето. - Нито „мънкане“. Но започвам да смятам, че е време да предприемем действия срещу Морис. Този мъж е способен да нанесе сериозни вреди.

Уебър изгледа Хофман. Двамата бяха затворени в толкова малко пространство, че се чувстваха все едно бяха един върху друг. Платноходката се разклати от вълните, предизвикани от преминаваща наблизо моторница. Греъм се наведе напред, за да балансира.

– Не е нужно да ме убеждаваш, че Морис е проблем - каза той. - Странното е, че той не е единственият, който има тесни връзки с китайците и руснаците.

Уебър остави думите му да повисят във въздуха за известно време. Хофман се занимаваше с кливера.

– Какво имаш предвид? - попита той.

– Виж себе си: като директор на националното разузнаване ти си главното куче. Хората обаче ми казват, че преди шест месеца си се срещнал с технологичния директор на „Хубанг Нетуъркс“. Казаха ми също така, че си инвестирал в китайски технологични компании, които се управляват от твое име от доверен човек в Исламабад. Бившия генерал Мохамед Малик. Правилно ли му произнесох името? Днес научих и нещо интересно за случая на Янковски. Знаеше ли, че не е задържал всички пари, които е откраднал? Не, очевидно е имал партньор в разузнаването, с когото е поделил плячката. Сторили са го чрез общ контакт в СВР.

– Какъв си ми умничък - отвърна Хофман и присви очи, докато не се превърнаха в малки цепки на голямото му, закръглено лице. - Шпионирал си чичо си Сирил. Там, откъдето идвам, това се смята за нещо лошо. Нещо, което не очакваш от член на екипажа си.

– Надлежна проверка - отвърна Уебър.

Хофман огледа внимателно по-младия мъж. Видимо беше охладнял, като че ли някой беше натиснал невидимо копче. Преди се отнасяше с недоверие към Уебър, но сега чувството беше открита враждебност.

– Ако си беше направил труда да провериш - започна директорът на националното разузнаване, - щеше да откриеш, че всичките ми инвестиции са представени пред Белия дом.

– Проверих - отвърна Греъм. - Няма запис за пакистанския тръст или за китайските му холдинги. А и секретариатът на ДНР не е вписал никоя от срещите ти с мъжа от „Хубанг“ или с технологичния директор на „Ябо Систъмс“. Що се отнася до руснаците, мисля, че тази информация е предадена на голямото жури. Прокурорите просто не знаят какво да правят с нея.

– Заплашваш ли ме?

– Съвсем не, капитане. Просто исках да разбереш, че съм си написал домашното.

Хофман се загледа напред към Хейнс Пойнт, който все още се намираше на стотина метра в далечината, след което към потъмняващото небе.

– Приготви се за кливера - нареди отсечено Сирил. - Това означава да си наведеш главата, за да не бъде отнесена.

Уебър се присви, доколкото му беше възможно, в малката лодка. Хофман се провикна и издърпа румпела към себе си. Вятърът подхвана грота и рязко завъртя гредата, пропускайки Греъм на сантиметри.

– Мисля, че е време да се прибираме, какво ще кажеш? - попита Сирил кротко. - Става късно.

– Тъкмо започна да ми харесва. Но както кажеш.

Хофман завъртя платноходката обратно към яхтклуба.

Вятърът беше утихнал с приближаването на нощта и сега се движеха доста по-бавно отпреди малко въпреки нежния тласък на речното течение.

– Изненадваш ме, Греъм - каза Сирил.

– Защо? Защото не лягам и не позволявам на хората да ме погалят по коремчето?

– Това е едно от нещата, да. Оказва се, че си изобретателен човек. Често обаче си мисля, че нямаш абсолютно никаква представа с какво се занимаваш. Имаш някои прозрения, но не и цялостен план.

– Не бъди толкова сигурен, Сирил. Но изкажи се. Просветли ме.

– Мисля, че вече казах достатъчно. Даже прекалено много, вероятно, но няма значение. Времето ти свърши. Кредиторите си искат парите обратно. Банкрутът е на път. Не биха ли казали твоите приятелчета бизнесмени точно това, а, Греъм?

Хофман извади мобилен телефон от вътрешния джоб на синьото си яке, точно под надписа „Сирил“, и се обади на помощниците си, които го чакаха в яхтклуба.

– Нуждаем се от теглене - каза в апарата. - Изпрати катера.

Прибра телефона. След тридесет секунди видяха двумоторна моторница, която тръгна от яхтклуба и се насочи към тях с висока скорост. Няколко минути по-късно един униформен служител от катера на бреговата охрана закачи въжето за теглене за (Redacted).

Хофман стоеше неподвижно на кърмата. Носът на лодката се вдигна, когато въжето се опъна, след което моторницата тръгна напред, като влачеше товара след себе си. Кърмата на платноходката беше толкова ниско, че малко не стигаше на водата да се озове вътре в нея, и само опръскваше боровинково- червените панталони на Сирил.

Уебър го огледа внимателно, прецени го: Хофман беше готов да пожертва Джеймс Морис с безразличие, граничещо с безпощадност, но какво всъщност се опитваше да предпази по този начин? Директорът на националното разузнаване се съмняваше, че Морис е инструмент в ръцете на китайското разузнаване, а вероятно и на руското, но прямотата, с която го каза, караше това твърдение да звучи съмнително. Явно Хофман знаеше повече, отколкото искаше да каже.

Ами за собствените му чуждестранни връзки? Директорът на разузнаването беше настръхнал, когато Уебър спомена за отношенията му с китайците и руснаците, но това беше само един от аспектите на глобалната мрежа на Хофман. Греъм събираше елементите на една комплексна история, но Сирил беше прав: не разбираше достатъчно добре с какво си имаше работа. Все пак, като наблюдаваше гневните и мрачни реакции на ДНР, Уебър се надяваше съвсем скоро да научи още. Всеки допускаше грешки, дори и Сирил Хофман.

Директорът на разузнаването беше мълчалив. Беше си изнесъл речта и в замяна чу много повече, отколкото очакваше. Водното приключение беше приключило. Хофман погледна часовника си. Мълчанието властваше наоколо, докато малкият плавателен съд не стигна до сушата.

* * *

Същия ден в Хамбург К. Дж. Сандовал продължаваше да изпълнява задълженията си в консулството на улица „Алсте- руфер“, когато получи анонимно писмо на работното си име Валери Тенант. В плика намери снимка, която беше принтирана от обявление в интернет. На страницата беше написано на немски „Ein Held“. Герой. Под думите беше фотографията на мъж, който Сандовал веднага разпозна.

Това беше мършавото, променено, но непогрешимо лице на Джеймс Морис. Китън знаеше кой и беше изпратил снимката. Щефан Грулиг, хакерът, който ненавиждаше онези, които серяха в интернет църквата му. Посланието му беше, че другарите от хакерския подземен свят по незнайна причина бяха издигнали Морис като шампион на тяхната кауза. Нямаше нужда Грулиг да подписва писмото, той беше единственият човек, който я познаваше под самоличността Тенант.

Сандовал сканира снимката и изпрати криптиран файл до един от псевдонимите на Греъм Уебър в централата.

* * *

Когато Уебър получи фотографията, тя потвърди най- големите му опасения за Морис. Искрата, която беше забелязал преди месеци в Лас Вегас - страстта, която правеше младия мъж толкова креативен служител, - беше прогорила клетвата му за лоялност.

Уебър се обади на Бийзли и го помоли да работи с подразделението в Лондон, за да се използва мрежата за наблюдение, с която разполагаше британската полиция, за да се намери Джеймс Морис, спешно, веднага, и да бъде арестуван на място, ако бъдеше открит. Британците казваха, че разполагат с четири милиона скрити камери в страната си. Подобна мрежа за наблюдение трябваше да е способна да стори почти всичко, освен да вижда през маскировката.

Уебър отправи още една молба към Бийзли. Помоли го веднага да повиши Китън Сандовал с една степен, GS-14, и да започне да се оглежда за някое директорско място в службата си по заповед на директора на ЦРУ;

35. Сен Брийок, Франция

Сирил Хофман така и не беше открил наистина „неутрално“ място по времето на Студената война, независимо какво говореха хората за Виена, Истанбул, Берлин и Хонконг. Това бяха градове, които просто се бяха разкрачили над огневата линия. Най-доброто място, което можеше да определи като свободна зона за всичките си десетилетия на служба към разузнаването, беше Франция. Нуждата на французите постоянно да прикриват тайни правеше страната дискретно място за срещи. Бизнес елитът тук беше въвлечен в корупционни схеми, които бяха по-подходящи за Ливан, но не и за центъра на Европа. За да се проникне в забранената Франция, беше необходимо да разполагаш с френски домакин, който да е част от „reseaux“, мрежите на властта и корупцията. Хофман беше намерил това място рано през своята кариера.

Сирил имаше нужда от подобно дискретно място, защото се налагаше да сключи сделка: беше стигнал до заключението, че няма друг избор, освен да търси договорка с дявола, или поточно с руските разузнавателни служби, които се бяха закачили за Джеймс Морис. Беше получил още информация от адмирал Шумър от АНС и от неговия колега във ФБР, от която ставаше пределно ясно какво правеха руснаците с Морис: бяха яхнали новата идеологическа вълна на антисекретност. Това беше пълен абсурд, като се имаше предвид, че Русия беше полицейска държава, но не и по-абсурдно от издигането на идеалистичния флаг на глобалния антикапитализъм през 30-те години на миналия век. Китайците може би имаха пръст в машинациите на Джеймс Морис, но те бяха безполезни за Хофман освен бъдещата им пропагандна стойност. Не, точно руската карта трябваше да изиграе директорът на националното разузнаване, и то на безопасно място.

Сирил се свърза със своя приятел Камий де Монсо, който дълги години ръководеше отдел за тайни операции на френската ГДВС^[126] от неговия лъскав и модерен щаб на булевард „Мор- тие“ в североизточната част на Париж. Стори това индиректно, чрез посредник, един френски журналист, когото и двамата познаваха от години. Санитарната телефонна връзка беше уредена бързо и Хофман отправи молбата си. Каза на френския си приятел, че се нуждае от неговата помощ за организирането на спешна среща във Франция с Михаил Сердуков, заместник- директора на руската международна разузнавателна служба - Служба внешней разведки, - позната просто като СВР.

– Той ще попита за целта на срещата, cher ami^[127] - каза Де Монсо.

– Обясни му, че става въпрос за Джеймс Морис и че интересът е взаимен. Това трябва да е достатъчно. Искам да го видя до двадесет и четири часа в секретна квартира в Бретан. Ако се съгласи, можем да се срещнем в Париж, след което ще отидем там.

– Кой отговаря за секретната квартира? - попита французинът.

– Аз лично. Не принадлежи на никоя служба, само на ton oncle^[128], Сирил. Няма да успееш да я откриеш, така че не се опитвай.

Веднага пристигна отговор от Москва, който гласеше, че руснакът, който освен останалите си занимания ръководеше и контраразузнаването срещу Запада, ще се радва да се види със стария си приятел господин Хофман.

Сирил разполагаше с много малко време, за да се приготви и да изпълни една особено важна задача. Накара секретарката си да се обади на доктор Ариел Вайс в офиса и в Центъра за информационни операции. Беше непознато повикване, по молба на Хофман, от неправителствен номер.

– Обажда се твоят ментор и защитник - каза Сирил. - Казах ти, че може да те помоля за помощта ти. Е, сега те моля.

На Вайс и отне известно време, за да осъзнае кой и се обажда. Когато разбра, че е Хофман, и се прииска да затвори, но знаеше, че няма да е много умно от нейна страна да го направи.

– От какво се нуждаете, господин Хъ? Както добре знаете, откликвам само на оторизирани молби.

В гласа и се усещаше лека подигравка. Имаше чувството, че сега Хофман беше изпаднал в нужда.

– Тази молба е оторизирана от мен, дяволите да го вземат. Искам всичката информация за чуждестранните дейности на Морис: имена на полевите му агенти, дати на плащания, операционни планове, всичко, с което разполагаш.

– Защо не си я вземете сам? Все пак тази информация стига до вашата работилница.

– Защото не мога. Не правя това, което правя, ако ме разбираш какво имам предвид. Опитвам се да оправя този бизнес по начин, който не се обявява на висок глас. В твой интерес е да ми помогнеш. И, естествено, противното ще е много накърняващо за теб.

– Схванах. Но и аз имам молба от своя страна. Искам да ми кажете за какво ви е тази информация. Иначе ще съм в нарушение на правилника и няма да мога да ви я осигуря.

Тонът и беше любезен, но и лукав. Използваше собствените правила и процедури на общността срещу нейния собствен шеф.

– Ще си помисля по въпроса. Среща в „Лебанийз таверна“ в „Тайсънс галерия“ след час. Донеси всичката информация, която успееш да събереш. Имам самолет за хващане.

– Отговорете на молбата ми или няма да получите нищо - настоя Вайс.

– Не насилвай късмета си. Просто бъди на уговореното място след час.

Ариел събра материалите относно Джеймс Морис, с които разполагаше от собствените си проучвания, и онези, които беше придобила с ловкост и хитрост от собствената агенция на Хофман. Към тях добави онова, което беше получила от лондонската база за сътрудниците на Морис. Опакова всичко в отделни, секретни папки, които отбеляза като материали за предаване на директора на националното разузнаване, и слезе долу при охраната. Показа класифицираните файлове и заповедта за изнасянето им - процедура, която нямаше как да пренебрегне, - излезе на паркинга и тръгна към беемвето си.

Отне и по-малко от пет минути, за да стигне до „Тайсънс“. Паркира близо до „Мейсис“, на стотина метра от входа на ресторанта, и излезе от колата едва когато оставаха десет минути до уречения час.

Вайс беше седнала на една от масите горе, когато Хофман пристигна. Вратовръзката му беше на една страна, а Фи Бета Капа ключът му се клатеше странно на верижката на часовника му. Много хора биха го нарекли мърляч.

– Знам. Пълна каша съм. Не ми казвай - каза Хофман, който винаги беше изключително придирчив. - Имам прекалено много работа, а времето ми е прекалено малко. Донесе ли онова, за което те помолих?

Вайс посочи към чантата, която стоеше на пейката до нея.

– Разбира се. Но трябва да ми кажете за какво ви е. Иначе, както ви обясних по телефона, нямам правомощията да ви го предам.

Жената се усмихна превзето. Хофман завъртя очи.

– Ще използвам това, за да помогна на младия господин Морис да се самоунищожи. Вече ти казах това.

– Кой ви помага? Казахте, че отивате на пътешествие. С кого имате среща?

Хофман поклати глава.

– Не мога да ти кажа.

Ариел погледна в очите стария мъж, които бяха изморени от стреса през последните няколко дни. Принципно не блъфи- раше, но в този случай си струваше да го направи.

– Очевидно с руснаците - констатира тя. - Те са единствените, които могат да спрат тези хора. Можеха да спрат и Сно- удън, но не го сториха. Сега искате да ви помогнат да унищожите Морис.

Хофман я изгледа. Лицето му не съдържаше никаква емоция. Започна да си тананика атонален откъс от „Никсън в Китай“ от Джон Адамс.

– Ще приема това като „да“ - каза Вайс и се усмихна. - Срещате се неофициално с руснаците.

Хофман взе чантата и я вдигна над масата. Чувстваше се унизително да моли за подобни услуги. Не му харесваше. Прочисти гърлото си.

– Искам да свършиш още нещо, доктор Вайс. Възхищавам се на ентусиазма ти да извличаш информация от хората, но явно си забравила, че в случая предимството е на моя страна. Ти си мениджър средна класа, който е извършил сериозно нарушение, а аз съм директор на огромна правителствена агенция.

– Е, и?

– Ще изискам от теб да извършиш нещо след седмица или повече, за да приключим този въпрос. Може и да не ти хареса, но ще запазиш работата си. Даже нещо повече, ще ти помогне да се изкачиш по стълбицата.

– Какво ще е това нещо?

Хофман се усмихна, за момент беше възвърнал част от достойнството си, като беше отправил поредната неясна заплаха.

– Ще ти разкрия подробностите по-късно. Става въпрос за нещо, което трябва да бъде свършено, това е всичко.

Хофман се изправи, в ръцете си стискаше чантата с малкото съкровище с информация, което Вайс му беше донесла.

- Съжалявам, че съм толкова груб. Принципно не съм такъв наистина. Но ме очакват в „Лендмарк Авиейшън“ в „Дълес“. - Сирил погледна часовника си. - В интерес на истината вече закъснявам.

Хофман излетя навън. Прекалено рано беше, за да пие, но Вайс си поръча бира поради простата причина, че и се удаваше възможност да постои сама и да помисли, преди да се върне на работното си място.

* * *

Хофман отлетя през нощта със самолет „Гълфстрийм“, без отличителни белези освен номера на опашката му. Кацна на „Бурже“, летище, което се намираше близо до центъра на Париж и се използваше за корпоративна авиация. Камий де Мон- со, приятелят му от ГДВС, го посрещна. С него беше мъж с федора и слънчеви очила, който прегърна Хофман и го целуна по двете бузи. Двамата се качиха на борда, докато зареждаха самолета на Сирил след трансатлантическия полет. Петролните маркучи бяха извадени и гълфстриймът отлетя, за да осъществи краткия полет на запад до Сен Мало в Динар, което беше най-близкото подходящо за кацане място.

Едва когато се издигнаха във въздуха, гостът на Монсо, Михаил Сердуков, си свали шапката. Той беше сдържан, добре поддържан руснак, който въобще не влизаше в стария стереотип на служител на КГБ. Фигурата му беше стройна, прекарваше известно време във фитнеса, беше облечен в хубав италиански костюм. Той и Хофман говореха от време на време, като си припомняха срещи в Хелзинки, Бейрут и Исламабад. Френският им домакин клюкарстваше за техни общи познати в глобалното братство на разузнаването: йорданския директор на разузнаването, който беше изнудван от любовницата си, грузинеца, който беше хванат да измъчва затворници и беше принуден да се пенсионира по-рано.

Когато се приземиха, ги очакваше тъмносин ситроен с френски номера, който щеше да отведе Хофман и Сердуков до Сен Брийок. Оставиха Де Монсо да пази самолета, както беше изразът. Двама добре въоръжени военни от щаба на военновъздушните също бяха там, за да охраняват комуникационното оборудване на Сирил.

* * *

Ситроенът остави Хофман и неговия руски приятел пред една къща край брега над скалите на Сен Брийок. Ноемврийският вятър беше смразяващ, но в небето грееше ниско слънце. Сирил носеше куфарче. Поведе руснака в къщата. Отвън приличаше на изоставена крайбрежна вила, построена някъде около 30-те години на миналия век и оставена като реликва от това време, дървото беше износено, а боята се беше излющила. Вратата беше отворена и вътре беше топло и добре осветено.

Хофман предложи на госта си да седне на един от двата огромни плетени стола, разположени до прозореца с изглед към морето. Прозорците бяха изчистени и гледката към вълните, които се блъскаха в назъбените скали на брега на Бретан, беше перфектна.

– Нека ти разкажа една история, преди да преминем към работата - каза Хофман. - Имаш ли нещо против? Малко да се разведрим.

– Винаги съм харесвал историите ти, Сирил. Карат ме да забравя с какво се занимавам.

– Не и в този случай, скъпи ми Михаил. Съвсем не. Даже искам с нея да засиля сетивата ти.

– В такъв случай е нормално - отвърна Сердуков. „Нормално“ беше любимата дума на всеки руснак, вероятно защото в животите им толкова малко неща бяха такива.

– Искам да ти разкажа как се сдобих с тази къща - продължи Хофман. - Даже историята е тайна, но ще ти помогне да разбереш какво ще ти предложа след малко. Не ти ли звучи разумно?

– Разбира се, Сирил. Цял един живот ми е доказателство, че си разумен.

На перваза на прозореца имаше бутилка уиски. Хофман наля чаша за себе си и чаша за руския си гост.

– Е, та ето я и нея: придобих тази къща от една французойка, която, смея да кажа, е била най-великата шпионка на Втората световна война. Ако не е била тя, може би никое от нашите правителства нямаше да съществува; в интерес на истината целият ни свят щеше да е различен. Моята френска приятелка, ще я наричам „Жулиет“, откраднала една от най-големите тайни на войната - тази, че нацистите са почти готови с техните ракетни бомби В-1 и В-2. Само Бог знае как, но тя успяла да придума някакъв немски офицер да и сподели това, вероятно той също не е искал Хитлер да спечели войната. Така са правили нашите предци, твоите и моите: крадяли са тайните, с които спечелиха войната.

– Много интересно наистина, Сирил. Но ти не си професор по история, нито аз съм такъв. Също така не си в бизнеса с плажни недвижими имоти, поне не знам такова нещо. Така че ако трябва да бъда честен, не те разбирам накъде биеш.

– Много си нетърпелив. Не ти приляга за руснак. Остави историята да се разгърне. Та така: причината, поради която моята приятелка Жулиет ми продаде тази къща, беше, че тя имаше голяма сантиментална стойност за нея, но в същото време не можеше да я гледа. Точно от това място трябвало да бъде спасена от британците и заведена в Лондон, за да бъде разпитана по-подробно за ракетните бомби. Една гумена лодка щяла да я отведе оттук.

Хофман погледна навън през прозореца до едно място точно покрай прибоя, в подветрената част на малко скалисто за- ливче.

– Виждаш ли го? Е, британската лодка била там и Жулиет била готова да се качи в нея. Но някой я предал на германците. Предал я! Продал я за нищо тази смела жена. И тя била арестувана тук, точно тук, в този град, от Гестапо.

– Забележителна жена. Имахме много като нея в Сталин- град и Санкт Петербург. Опитваме се да ги помним, но е трудно вече. Страната, за която умряха - Съветският съюз, вече не съществува. Вие ни го отнехте. Това ме натъжава, съжалявам. Какво стана с твоята приятелка Жулиет?

– Ще разбереш, Михаил, защо исках да ти разкажа историята! Беше отведена от нацистите в Германия. Прекара една година в концентрационни лагери. Равенсбрюк. Торгау. Кьо- нигсберг. Най-лошите. Гладувала е, била е бита, измъчвана. Няма нужда да ти обяснявам подробностите. Но ето го и чудното: през цялата тази кошмарна година тя никога не казала на германците каква тайна е разкрила на британците. Нито дума. Останала мълчалива. Те не разбрали, че тя е откраднала най- напредналите им технологии и позволила на британците да се борят с оръжието, което е можело да промени края на войната.

Хофман се облегна в стола си. Отпи от уискито си. Посочи към малкия залив и повтори отново:

– Точно там.

– Защо ми разказа тази история, Сирил? Ако това е прелюдията, каква е музиката?

Хофман подаде на Михаил Сердуков куфарчето, което носеше със себе си. Вътре в него се намираше редактирана версия на документите, които Ариел Вайс му беше дала и които той беше подготвил по време на полета до Франция.

– Имаме проблем - съобщи Хофман, - ти и аз, и всички хора, които са наследници на света, който Жулиет създаде за нас. Проблемът е, че онези от по-младата генерация, които не разбират какво всъщност представляват шпионажът и саможертвата, се опитват да разкъсат света. Смятат, че щом технологиите свързват всички днес, този свят е отворен и в него не трябва да има тайни. Ти и аз знаем, че не е така. Двамата сме наясно, че без тайни ще изгубим най-ценните неща, които се опитваме да браним.

– Всичко това е за Джеймс Морис - разбра Сердуков.

– Наистина е за него. Знам, че си професионалист, Михаил, така че няма да изпадам в подробности, за да ти доказвам, че хората ти са влезли в контакт с Морис или че са му предали класифицирана информация. Или че - ако не бъркам - службата ти е убила млад мъж в Хамбург, който е научил за проникването на Морис в агенцията и се е опитал да ни предупреди.

Сердуков вдигна ръце в знак на протест, но Хофман не му обърна внимание.

– Моля те, Михаил. Не те обвинявам в нищо. И мога ли да ти припомня: Qui s’excuse, s’accuse^[129]. Не, исках да обърна внимание на следното: имаме интерес да накараме господин Джеймс Морис и неговата малка мрежа от доброжелатели да изчезнат. Мисля, че знаеш къде се кани да удари той. Е, аз също съм наясно. АНС го разбра вчера. Планира да атакува онзи атавистичен символ на световните финанси, Банката за международни разплащания.

Сердуков сви рамене.

– Какво от това? - попита той.

– Моето мнение е същото. Даже виждам ползите за нашите две правителства. Но важното е, че своеволията на Морис трябва да престанат. Мога да прехвърля вината за БМР приключението му на други. Но не и ако твоите колеги продължават да се държат безотговорно.

– За какви други „своеволия“ говориш? - попита Сердуков.

– Онези с китайците. Те са удобни за двама ни. Ще видиш в документите, които ти нося, че младият Морис е малко хаотичен в международните си контакти. Това не е нещо характерно за един надежден агент.

Сердуков се усмихна въпреки волята си.

– Съвсем не е - съгласи се руснакът. - Ненадежден човек е от онова, което ми казваш.

– Точно така. Знам, че си разумен човек. Винаги си бил, от първия миг, в който се запознахме, преди колко беше, двадесет години?

– Тридесет - отвърна Сердуков. - Как искаш да свършим тази... работа?

– Ах, скъпи ми приятелю, остави това на Сирил. Просто исках да се уверя, че сме партньори по случая. И че всичко това ще остане заровено под океана на океаните.

Руснакът погледна към брега, който постоянно биваше нападан от вълните и се превръщаше в пясък.

– Да - отвърна той. - Мисля, че е възможно.

Хофман се ръкува с него и му наля още едно питие. Двамата отидоха да се разходят покрай брега, за да се разтъпчат, но не се бавиха много. Бяха си свършили работата и беше време да се прибират по домовете си. Сердуков влезе в синия ситроен, носеше куфарчето, което Сирил му беше дал, и се насочи обратно към Париж с колата.

Хофман му помаха за довиждане. Стоеше до прозореца на автомобила, все едно изпращаше член от семейството след гостуване в крайбрежното му имение. След малко пристигна друга кола за Сирил и го върна на малкото ветровито летище до Сен Мало в Динар, където двигателите на гълфстрийма вече виеха.

Френският домакин, Камий де Монсо, изпрати Хофман на пистата. Американецът, който разполагаше със специално разрешение от военновъздушните власти на Франция за използване на въздушното им пространство, отлетя директно за Вашингтон, прелитайки над Ламанша и Ирландско море. Де Монсо се върна с хеликоптер до Париж и до вечерта вече беше на работното си място.

36. Вашингтон

Джеймс Морис се качи на самолет от Париж до Вашингтон. Време беше да се прибира у дома: всичкият му софтуер и хардуер си бяха на мястото, трябваше само да натисне бутона „изпълнение“. Новата му самоличност беше стабилна, но не желаеше да се сблъсква с допълнителните нива на сигурност на „Хийтроу“ за полетите към Америка. Така че се уговори с една от приятелките на Беатрикс и остана за през нощта в Париж при нея. Сам се навираше между шамарите: знаеше, че Вашингтон е надул свирката за него и че всичко е свършено. Но поне щеше да се прибере у дома: тайните му самолично- сти и специални правомощия бяха непокътнати. Разполагаше и с основното преимущество на шпионите - той знаеше какво планира да прави, но никой друг не разполагаше с това знание.

Самолетът на Морис се приземи на летище „Дълес“ и той си хвана такси до апартамента си на Дюпон Съркъл. Отвори вратата и отвътре го лъхна застоялият и студен въздух. Пощата му се беше натрупала на пода зад предната му врата. Защо въобще съществуваше още поща? Морис си махна перуката и големите очила. Прибра паспортите, кредитните карти и мобилните телефони в сейфа в дрешника си. Взе си душ, за да отмие мръсотията от полета от себе си. Търкаше тялото си с гъба, докато не го заболя. Когато се изкъпа, се обви с кърпа и избърса парата от огледалото, за да се погледне в него. Сега беше по-слаб, откол- кото когато замина. Можеше да види изпъкналите си скули и възлестата цепка на брадичката си. В очите си забеляза дълбоката умора, изтощение, което не можеше да бъде изтрито дори и след сто години сън. Освен умората на лицето му беше избила и червенина, все едно мозъкът му беше прекалено горещ за кожата му. Погледна пениса си - беше свит и отпуснат.

Морис се облече, но остана в апартамента си. Поръча си хранителни стоки от „Пийпод“. Прекалено изморен беше да си сготви нещо за вечеря, затова също така си поръча храна от един тайландски ресторант в квартала. Миризмата на чесън изпълни апартамента му. Отвори един прозорец, за да се от- мирише, и изхвърли яденето непобутнато. Взе една филия хляб от торбата с продуктите, а след това и още една. Имаше чувството, че тялото му е пречка, че е истинско бреме за него да го нахрани. Легна да поспи малко; когато се събуди в ранни зори, изпи едно хапче, но то не помогна.

* * *

Греъм Уебър извика Ариел Вайс в офиса си. Директорът беше неспокоен, беше готов да нападне. Срещата му с Хоф- ман отпреди два дни беше обострила глада му. Мари почука, за да съобщи, че госпожица Вайс е пристигнала. Погледна се в огледалото над бюфета и видя, че все още има тен по бузите си отпреди тези два дни.

– Някой се е пекъл на слънце - констатира Ариел, когато секретарката затвори вратата. Тя свали черното си палто и червения кашмирен шал, който носеше заради следобедния хлад, и ги подаде на Уебър, който ги закачи в дрешника си. Жената седна срещу бюрото на Греъм. В ръцете си държеше две папки.

– Къде беше между другото? - попита тя, вече му говореше на „ти“, и огледа внимателно необичайния му ноемврийски тен. - Кажи ми, че си бил на Бахамите.

– На Потомак - отвърна Уебър. - Директорът на националното разузнаване ме покани да плаваме.

– Сирил Хофман? Този старец? Не мога да си го представя в нещо друго освен във фотьойл.

Вайс не спомена факта, че съвсем наскоро и тя се беше срещнала със същия човек и че знаеше, че е отпътувал по спешност в чужбина, за да се срещне с някакъв руснак. Укриването на информация бързо и беше станало навик.

– Хофман е човек с много таланти - обяви Уебър. - Искаше да ми сподели поверително, че Джеймс Морис работи за китайците. Или поне така твърди той. Никога не знаеш какво се върти в главата на директора на националното разузнаване.

– Можеш да попиташ Морис лично, Греъм. Прибра се у дома днес. В интерес на истината би трябвало да е кацнал на летището от Париж преди няколко часа.

– Това е моят ден за изненади. Откъде знаеш това?

– Той ми каза. Изпрати ми съобщение, а ти, Бийзли и Рут Савин сте в копие.

– Отворен имейл? Това не ми прилича на Морис.

– Излязъл е на светло. Изпратил е съобщението на публичните ни адреси. Може даже да го е постнал във Фейсбук.

Уебър се загледа в тавана за известно време, след което върна погледа си отново към нея. Очите му искряха с пламъка на човек, който смята, че е разгадал загадка.

– Морис е бита карта. Бил е отзован у дома от „Контрол“. Това е еднопосочен билет. Станал е заменим. Който и да го е използвал, вече няма нужда от него. Това е всичко!

Жената го погледна на една страна, като че беше казал някоя огромна глупост.

– Смятах, че Морис е мозъкът. Как така се е превърнал в шимпанзе?

– Морис е ослепителен изпълнител, но не е ръководителят на цирка.

– Трябва ми време, за да осмисля всичко това, господин директор. „Преизчисляване на маршрута“, както се изразява моята GPS навигация. Междувременно разполагам с нова информация за теб.

Вайс подаде първата папка на Уебър.

– Морис определено има приятели в Китай - каза тя. - Хофман е прав за това. Разполагам с документи.

Греъм разгледа съдържанието на папката. В нея бяха изброенислужителите на „Фудан - Изследователски център на Източна Англия“ заедно с други следи, които Ариел беше намерила за доктор Еманюъл Ли и неговите разузнавателни дейности за Китай под най-различни самоличности.

Уебър затвори папката. Погледна през прозореца към голите върхове на дърветата.

– Китайците са навсякъде около Морис - каза той. - Това иска да втълпи на всички Хофман. Но ние не ги виждаме да правят нищо. Ако това е някаква операция, каква е целта и?

– Може би Морис е в летаргия.

– Морис? Шегуваш ли се? Той е прекадено шумен. Това е още едно от нещата, които Хофман искаше да ми каже между другото. Сподели ми, че Морис обичал извратения секс. Това истина ли е?

– Откъде да знам? Морис е мой началник. Не го питам с кого спи.

– Хофман спомена, че екстремният секс е част от хакерска- та култура, макар че за него вероятно всякакъв секс е екстремен. Каза ми да питам теб.

– Благодаря ти за това. - Жената се изчерви.

– Като технически експерт по хакерите - нежно изрече Греъм - помогни ми.

– Е... определено е вярно, че хакерите се интересуват от странни неща. „Ако нещо съществува, значи има порно с него.“ Това е едно от правилата на интернет. Сигурна съм, че Поунзор е попадал на много странни материали и вероятно някои от тях са му харесали. „Нищо не е свещено.“ Това е още едно от правилата на интернет. Поунзор е добър в онова, което прави. Не би се оставил да бъде хванат, освен ако господин Хофман не се постарае много сериозно.

– Съжалявам, може би това въобще не е моя работа - отвърна Уебър засрамен. - Какво друго имаш за мен, освен че шефът ти се е върна и разполага с китайски приятели?

– Попаднахме на нещо странно в Центъра за информационни операции. Не сме сигурни защо, но нов бийкън започна да свети тази седмица в Банката за международни разплащания. Обадих се в АНС и се оказа, че те са забелязали същото нещо. Сигурна съм, че Хофман знае за това.

– Какво ти говори този бийкън?

– Вероятно, че някой е готов да активира хак. Приготвят съставните части на нещо. Само дето не знаем на какво.

– Морис знае - каза Уебър.

– Върви го попитай, Греъм. Вероятно утре ще си бъде в офиса. Можеш да отидеш и да го изненадаш. Ще ти пратя съобщение, когато пристигне.

– Морис може и да не го осъзнава, но е ударил на камък - констатира Греъм. - Свършен е. Ще влезе в затвора.

– Добре, шефе - отвърна Вайс. Зачуди се дали Уебър ще може да се справи със ситуацията. Продължаваше да я изненадва, но подозираше, че не осъзнава колко много врагове има всъщност.

* * *

На следващата сутрин, след като Уебър беше получил докладите от Лумис Брейдън и беше прегледал каблограмите от изминалата нощ със Сандра Бок, някой почука на вратата му. Мари му предаде, че заместник-директорката на Центъра за информационни операции се е обадила и е оставила съобщение, че директорът, господин Морис, се е върнал в офиса.

Уебър се обади на охраната си и измина набързо с автомобила си краткото разстояние до парка, където беше скрита сградата на ЦИО. Часът беше десет и по-голямата част от правителствените служители вече трябваше да са започнали, но няколко млади хора в тениски продължаваха да пристигат.

Уебър мина през охранителите долу и влезе в голямата операционна зала в центъра на сградата, където се намираха офисите на Вайс и Морис. Много млади служители бяха по местата си и работеха пред двата си компютърни екрана, като влизаха и излизаха от тайни чат румове. Лицата им съдържаха странността на абнормално умни хора, чиито таланти се бяха развивали чрез антисоциално поведение.

Някаква жена от азиатско-американски произход погледна над мониторите си, докато Уебър минаваше покрай нея, и се слиса, все едно беше видяла знаменитост.

– О, Боже, господин директор - изуми се тя. - Какво правите тук?

Греъм сложи пръст на устните си и каза:

– Шт. Изненада е.

Уебър продължи да върви покрай стъкления офис на Ариел Вайс, в който в момента работеше тя. Беше зад машините си, но вдигна поглед от тях, погледна го и му се усмихна.

Още няколко крачки и директорът се озова в далечния край на залата пред метална врата, която охраняваше офиса на Джеймс Морис. Разполагаше с две електронни заключалки и интерком за комуникация с човека вътре. Докато останалата част от центъра създаваше впечатлението за колективно работно място, това тук беше изолирана зона: подсигурено помещение в един топ секретен комплекс.

Уебър почука три пъти на вратата, всеки следващ път по- силно. Не последва никакъв отговор. Натисна звънеца на ин- теркома. Отново не получи никакъв отговор, но задържа пръста си на бутона, докато не последва такъв.

– Махай се. Не съм на разположение за срещи - каза глас по говорителя.

Уебър натисна бутона на интеркома отново и задържа пръста си върху него около двадесет секунди, докато гласът не се завърна отново.

– Спри да ме безпокоиш, мамка му. Кой, по дяволите, си ти?

Греъм се наведе над говорителя и заговори тихо, за да не може никой друг да го чуе.

– Шефът ти е, Греъм Уебър. Отвори сега или ще взривя шибаната врата.

Последва пауза от около двадесет секунди, след което последва жужене и вратата се отвори. Когато Уебър влезе във вътрешния офис, чу металните гилотини на шредера. Вратата се затвори зад гърба му и последва тихо бръмчене, когато заключването автоматично се задейства.

Морис се приближи до Греъм. Косата му беше по-дълга от последния път, растеше накриво. Под очите на по-младия мъж имаше големи кръгове, които показваха нечовешка умора. Носеше черна тениска и късо черно яке, което едва стигаше до кръста му. Беше изгубил голяма част от теглото си и като че ли тялото му имаше прекадено много кожа; китките му бяха толкова слаби, че изглеждаха така, все едно всеки момент ще се счупят. Краката му бяха обути с черни маратонки „Чък Тейлър“ с жълти връзки. Само пръстите му, дълги и нежни, изглеждаха непокътнати.

– Изглеждаш ужасно - каза Уебър.

– Току-що се прибрах у дома - отвърна Морис. - Попъту- вах известно време. Тъкмо щях да ти се обадя.

– Но не го стори. Така че дойдох аз да те видя.

Морис прехапа устната си. Обичайната му самоувереност я нямаше.

– Ще ме уволниш ли?

– Да. Също така ще те арестувам. Можеш ли да ми дадеш причина да не го правя?

– Не. Моля те, направи го. Изведи ме оттук. Честно. Мразя това място.

– Какво има, Джеймс? Изглеждаш така, като че ли си видял призрак. Разкажи ми.

– Не мога. - Очите му бяха изгубили искрата си.

– Добре - съгласи се Уебър. - Тогава аз ще ти разкажа нещо.

Директорът заговори с прямия, изтънчен тон, който беше използвал по времето на хиляди бизнес срещи.

– Затънал си в лайната, приятелю. Китайците те притежават. Може би руснаците също. Сексуалните ти фетиши са основна тема последните дни. Опитваш се да задействаш голям хак в БМР, като си мислиш, че никой не наблюдава, но си немарлив и си на път да бъдеш заловен. Така че ще кажа, да, затънал си здраво в лайната. И единственият, който може да те измъкне оттам, е Греъм Уебър. Но трябва да ми помогнеш.

Морис поклати глава и се разсмя едва - смях, който приличаше по-скоро на кикот.

– Звучиш като директора на ЦРУ

– Аз съм директорът на ЦРУ, Морис, а ти затъваш още повече, освен ако не започнеш да ми казваш истината.

Уебър удряше по бюрото, докато говореше. Звукът ехтеше в малкия изолиран офис. Джеймс се стресна първоначално, но после погледна настрани.

– В началото вярвах в теб - започна Морис. - Мислех си, че желаеш да промениш нещата. Но не е така. Просто искаш да бъдат безопасни. Съжалявам те. Те ще те унищожат.

Директорът насочи пръст към Джеймс.

– Спести си глупостите за затворническите ти мемоари. Вбесяваш ме. Знаеш ли какво? Ставам изключително неприятен човек, когато се ядосам. Може и да не съм наясно с всичко, но знам много повече, отколкото смяташ. Обещавам ти, че ще съжаляваш, че не искаш да приемеш предложението ми да ти помогна.

Морис сви рамене.

– Бих се радвал на помощта ти наистина. Но тя няма да ми помогне. Не можеш да направиш нищо за мен, господин директор. Ти си наковалнята, а не чукът.

– Кой ръководи това шоу? Обзалагам се, че дори това не знаеш.

– Питай господин Хофман.

– Вече го сторих - отвърна Уебър. - Каза ми, че затъваш. Ще те сломи заради Китай и сексуалните ти игрички.

Морис отново сви рамене.

– Не мисля така - отвърна той. - Но трябва да си зададеш въпроса защо ме хвърли като примамка. Защо сега?

– Добър въпрос. Какъв е отговорът?

– Хофман смята, че си глупак. Смята, че ще се хвърлиш във врялото олио и ще забравиш за пържолите.

Уебър бръкна в джоба на палтото си, извади един от телефоните „Нокия“ и го подаде на Морис заедно с лист хартия, на който беше написан номерът му.

– Обади ми се - каза Греъм. - Офлайн е. Нямаш много време. Може сега да не искаш помощта ми, но скоро ще се нуждаеш от нея. Или ще го сториш, или ще се окажеш по-тъп, отколкото всички ме убеждават, че си.

Морис го изгледа скептично, но прибра апарата.

* * *

Уебър напусна през голямата заключена врата и тръгна през операционната зала, където си спечели нови погледи върху себе си. Светлините в офиса на Ариел Вайс бяха включени, но тя не се виждаше в него. Това беше добре: Греъм имаше нужда да остане сам за малко. Големият му черен автомобил го очакваше с включен двигател. Уебър каза на шофьора си Оскар да включи сирената и да се върне бързо в Лангли.

Денят беше студен, първият намек за зимата се носеше във въздуха. От офиса си на седмия етаж Греъм можеше да види как сухите листа падат, подети от вятъра, и се трупаха пред входа на сградата на централата.

Уебър набра мобилния телефон на своя приятел Уолтър Айвс в Министерството на правосъдието. Попита го дали има някаква промяна в случая „Янковски“, както и нови доказателства за Ърл Бийзли, шефа на Службата за прикритие. Айвс му каза, че разследването продължава. Писмото до адвоката на Бийзли, в което го обявяваха за невинен, все още беше в сила. Но имаше нещо интересно, което се беше случило скоро: адвокатът на Джек Блек се обадил вчера, за да насрочи среща за другата седмица, на която клиентът му може би щял да представи нова информация, която засягала Янковски.

– Колко мило - отвърна Уебър. Бийзли му предоставяше подарък, с който да скрепи дружбата им. Нощта в „Щастливи дами“ и разговорът след това бяха постигнали поне толкова.

– Още нещо, Уолтър - изрече бавно директорът на ЦРУ - Провеждаме разследване срещу наш служител, обвинен в шпионаж. Казва се Джеймс Морис. Смятаме, че е изнасял информация в полза на руснаците. Ще помоля Рут Савин да сезира прокуратурата възможно най-скоро. Трябва да го получиш след ден. Накарай бюрото да го арестуват.

– Значи откри своята къртица - каза Айвс. - Той ли е?

– Така мисля.

– Съжалявам - отвърна Уолтър.

– Да. Не е приятно. - Уебър затвори.

Директорът на ЦРУ трябваше да продължи с проверката на другите си заподозрени. След разговора с Айвс се обади на тримата, които беше избрал за свои скрити агенти: първият беше армейски бригаден генерал, който работеше като заместник-директор в Централната служба за сигурност към АНС. Уебър го помоли за резултатите от проекта, който му беше описал преди седмица: дали АНС са прихванали някакви сигнали, по телефона или интернет, които биха свързали Рут Савин с някой от списъка с издирваните израелски служители или агенти в Съединените щати?

– Чиста е - отвърна армейският бригаден генерал. - Ако някой е в контакт с нея, то в такъв случай използват пощенски гълъби.

В интерес на истината Уебър никога не се беше съмнявал в Савин. Вихрушката на израелското влияние във Вашингтон беше докоснала всичко и всички, свързани с политиката; тя беше най-успешната политическа програма в историята. Кога- то Савин дойде да работи за ЦРУ тя показа една отдадена лоялност. Хората, които я обвиняваха, рязко замлъкнаха или бяха обявени за антисемити, или и двете.

Уебър попита бригадния генерал за Ърл Бийзли, шефа на Службата за прикритие. Дали Бийзли е бил в контакт с някой руски представител - служител на ФСБ или СВР, някой влиятелен агент, предприемач или банкер? Отговорът отново беше „не“, но генералът отбеляза една интересна подробност: Бийзли беше поискал от АНС някаква информация за руския паралия на име Борис Соколов; интересуваше го уронваща информация, която да докаже връзката между Соколов и Тед Янковски.

Естествено, Блек Джек събираше уронващи материали, това беше подаръкът му за Уолтър Айвс, който адвокатът му опаковаше за доставяне. Бийзли беше играч. Този път залагаше къщата и искаше да се презастрахова.

Уебър се обади на втория си контакт, който се занимаваше с връзките с разузнаването в кабинета на министъра на правосъдието. Този човек беше виждал всички деликатни документи, които се движеха наоколо. Греъм му зададе същите въпроси: дали беше срещал имената на главната съветничка на ЦРУ или шефа на Службата за прикритие някъде? Отново всичко беше чисто.

Уебър набра последния си съветник, онзи, който работеше в подразделението на национална сигурност към ФБР и разполагаше с най-деликатната информация от всички. Цяла седмица беше търсил нещо за Рут Савин и Ърл Бийзли. Бюрото разполагаше с информатори и наблюдателна техника на изключително много места: беше същото като да клатиш дърво - ако нещо беше заседнало между клоните му, по някое време щеше да се освободи и да падне на земята. Но третият контакт също му отговори, че не разполага с нищо.

Уебър остана доволен, че двамата му колеги са чисти: Рут Савин, каквито и да бяха действията и, когато работеше в Хил, нямаше никакви контакти с израелското разузнаване; Ърл Бийзли можеше и да има цял камион с мръсно пране от руски гангстери и шпиони, но не работеше за тях.

* * *

Уебър попита своя човек във ФБР един последен въпрос, който беше толкова деликатен, че не посмя да го зададе на предните си информатори. Дали нещо е минало пред погледа на подразделението на национална сигурност към ФБР, което предполагаше някаква необичайно дейност или контакти с чужди правителства на директора на националното разузнаване Сирил Хофман?

Заместник-директорът на ФБР се изкашля странно. Вероятно търсеше правилните думи.

– Това е шефът ми, сър - отвърна тихо мъжът.

– Знам - отвърна на свой ред Уебър. - Но се нуждая от истината. Ако си забелязал нещо, искам да знам какво.

Заместник-директорът на ФБР остана мълчалив за един дълъг момент. Най-накрая помоли Греъм Уебър да се срещне с него насаме, при тенис кортовете в парк „Източен Потомак“ в четири следобед.

По настояване на Уебър отидоха с личната кола на Джак Фонг - шевролет блейзър. Фонг остави директора пред входа на парка. Мъжът от ФБР стоеше до балона, който покриваше тенис кортовете през зимата. Изглеждаше премръзнал и изнервен. Направи знак на Греъм да го последва към едно място зад балона, където нямаше да се забелязват.

Говориха по-малко от петнадесет минути, след което мъжът от ФБР се върна в офиса си на върха на крепостта на ФБР на Пенсилвания авеню. Уебър се върна в ЦРУ и каза на Мари, че е ходил да пазарува. Целия следобед и късно през нощта се чудеше какво да прави с информацията, която беше получил относно неоторизираното пътуване.

37. Вашингтон

Греъм Уебър нямаше да действа първи, като по този начин нарушаваше едно от кардиналните правила, които Сандра Бок му беше дала, когато пристигна на служба тук. Сутринта след посещението си при Джеймс Морис се събуди в обичайното си време за ставане - пет сутринта - в своя апартамент в „Уотъргейт“. Навън беше сиво и мрачно, а водата хвърляше бяло отражение, което правеше реката едно цяло с облачното небе. Беше спал лошо и на няколко пъти се събужда през нощта. Изморено облече анцуга и маратонките си и излезе навън, за да побяга. Стигна до Хейнс Пойнт и се върна, следван от млади мъже и жени, облечени в клинове.

Докато се изкъпа, избръсна и хапна набързо, беше станало шест часът. Големият му черен автомобил го очакваше на Вирджиния авеню. Уебър се появи и тръгна към него, шофьорът му държеше вратата отворена. Оскар беше служил в Ирак и Афганистан и беше преживял цяла декада, изпълнена със стрес. Харесваше му да има работа, в която най-големият проблем, за който трябваше да се безпокои, бяха задръстванията.

Насочиха се към централата. Оскар променяше по малко маршрута им всеки ден, тъй като Уебър беше човек със статут на ценна мишена. Един ден минаваха по Уайтхърст Фриуей надолу по Кий Бридж, друг ден щяха да направят обратен завой по Вирджиния авеню и да поемат по Рузвелт Бридж. Тази сутрин Оскар зави наляво по Рок Крийк Паркуей и нагоре по рампата покрай монументалните статуи по широкото протежение на Мемориъл Бридж, ограден от двете страни от сивия Потомак. Уебър четеше „Ню Йорк Таймс“, а водещата история беше за последните обрати в безкрайната европейска финансова криза. Британската лира беше подложена на натиск през изминалите няколко дни, а еврозоната беше в агония.

Автомобилът на Уебър беше изминал две трети от моста, когато двигателят спря. Нямаше задавяне или други обезпокоителни звуци, които да подсказват липса на гориво или проблеми с карбуратора. Просто мощността изчезна. Двигателят замлъкна, светлините в колата изгаснаха, последва обезпокоителна аларма, че еърбеговете са дезактивирани. Джак Фонг, охранителят, който се намираше на мястото до Оскар, стисна здраво автомата в скута си и се обади по линията за спешни случаи, за да обяви тревога.

– Какво става? - попита Уебър.

– Не знам, сър - провикна се Оскар. Мъжът се опитваше да контролира автомобила. Усилвателят на волана беше отказал, както и усилвателят на спирачките. Всяка електрическа система в превозното средство се беше изключила.

– Насочи се към кръга - изкрещя Фонг и посочи към тревата отсреща улицата в далечния край на моста. Автомобилът се насочи натам, докато Оскар викаше през прозореца към другите шофьори да се махнат от пътя.

– Залегнете, сър - нареди на директора шефът на охраната. Военното му обучение излизаше на повърхността и мъжът третираше случващото се като операция в центъра на Кабул.

Оскар съумя да спре голямото превозно средство, като го блъсна в тревния кръг в далечния край на моста; докато тревата забавяше ескалейда, мъжът дръпна ръчната спирачка. Следващата ги кола се отклони от пътя и ги последва. Двамата охранители в нея излязоха бързо навън и образуваха периметър около неизправното превозно средство на директора. Две коли, които бяха засечени от ескалейда, след като изгуби контрол, също отбиха встрани.

– Трябва да ви изведем оттук, директоре - каза Фонг. Тъкмо се обаждаше за помощ, когато радиото му се изключи. Мъжът се опита да смени батериите с нови, но нищо не се промени. Лицето на Фонг се зачерви, приличаше на светофар, който превключва цветовете. - Колата ви безопасна ли е? - провикна се той към шофьора на второто превозно средство.

– Така мисля - отвърна мъжът.

Фонг погледна към Оскар, който поклати глава. Нямаше доверие на втората кола. Щом главното превозно средство беше ударено, второто също щеше да е уязвимо. Уебър беше излязъл извън ескалейда и се опитваше да набере някакъв номер на мобилния си телефон, но шефът на охраната го накара да се върне обратно със свиреп крясък.

– Сър! Нападнати сме. Искам да се приберете веднага в автомобила и да останете в него, моля ви.

Шефът на охраната се опита да прикрие с тялото си Уебър, но директорът искаше повече от всичко сега да се движи свободно, но нямаше тази възможност.

– Отдръпни се, Фонг - провикна се той. - Нека се обадя в централата и да разбера какво се случва.

Уебър набра номера на своето блекбери. Тъкмо започваше да обяснява къде се намират, на Мемориъл Бридж от страната на Вирджиния, когато телефонът изгасна.

– О, Господи - каза Греъм. - Знам какво е това.

Фонг го натискаше надолу отново и този път директорът не се възпротиви. Шефът на охраната го накара да легне вътре на седалката, а той зае стрелкова позиция над него. Оскар и двамата мъже от втората кола бяха извадили оръжията си и стегнаха периметъра около ескалейда на Уебър.

Пет минути по-късно последва вой на сирени и калейдоскоп от мигащи светлини на отряда за бързо реагиране към Федералната служба за охрана, който пристигаше с три автомобила. Бяха последвани от две коли - на Паркова полиция и Службата за сигурност, които бяха получили спешните повиквания, както и линейка, която следваше парада. Няколко офицера с извадени оръжия се спуснаха към Уебър.

– Трябва да ви изведем оттук, сър - каза Фонг и огледа събиращите се коли и зрители. Той бутна Греъм към водещия автомобил на ФСО, който беше брониран шевролет събърбън. Втори охранител от екипа на директора на ЦРУ изгони служителя на ФСО от пътническата седалка и се намести на нея, като зае стрелкова позиция.

– Движение! Тръгвай към централата на ЦРУ

Събърбънът изръмжа, излезе от кръга и тръгна по Джордж

Вашингтон Паркуей, дулата на две автоматични оръжия се подаваха от предното и задното стъкло от дясната страна. Комуникациите на Уебър все още не работеха, така че Фонг взе мобилния телефон на шофьора и набра командния пункт на Службата за сигурност. Греъм направи знак на шефа на охраната да му подаде апарата.

– Какво, по дяволите, се случва? - попита директорът на ЦРУ

– Не знаем, сър, освен че сме нападнати. Всяка система е неизправна.

– Някой друг в правителството бил ли е ударен? Белият дом или Министерството на отбраната?

– Не, сър. Току-що проверихме. Всичко друго работи. Изглежда, вие сте единствената цел.

– Това е диверсия - констатира Уебър.

– Ние не го наричаме така, сър. Това е тревога първа степен. Който и да е тръгнал след вас, натиска всички бутони. Трябва да ви изолираме в Лангли. Искаме да използваме алтернативния офис на четвъртия етаж, докато не приключим с това.

Офицерът на смяна поиска да разговаря с шефа на охраната на Уебър и той подаде телефона на Фонг, който се намръщи, когато чу каква е ситуацията. Обърна се към директора:

– Сър, трябва да се прикриете - каза той. - Веднага.

– Късно е за това - отвърна Уебър.

– Сериозен съм, господин директор. Моля ви да залегнете, за да не се виждате от никой прозорец.

Греъм изпълни нареждането на Фонг. Всички следваха процедурата.

Шевролетът се движеше с близо сто и тридесет километра в час по магистралата, която минаваше през хребета на южния бряг на Потомак; сирената му виеше толкова силно, че другите шофьори отместваха колите си настрани, за да разчистят пътя.

Когато джипът наближи агенцията, направи рязък завой на рампата, която водеше до централния вход на ЦРУ. Металната бариера падна точно навреме, за да пропусне пищящия автомобил. С невероятна скорост стигнаха до главния вход и завиха надясно към подземния гараж. Шофьорът се отпусна едва когато металната врата се затвори зад тях.

Там ги чакаше отряд от Службата за сигурност заедно с Марша Клайн, заместник-директора на „Поддръжка“.

– Какво става, Марша? - попита Уебър и се изправи в седалката.

– Не знаем - отвърна Клайн. - Хората ми разглобяват колата ви и търсят дезактивиращи устройства. Все още работят над нея. Помолихме бюрото за помощ преди пет минути. Надявам се одобрявате.

– Това е кибератака - заяви директорът на ЦРУ. - Вътрешна работа е. Трябва да е такава. Влезли са в електронните системи на автомобила ми и са изключили всичко. Сториха същото и с комуникациите.

Клайн кимна, след което сви едва рамене. Чувстваше се засрамена, че разполага с толкова малко информация.

– Наистина не знаем, сър.

– Е, аз знам. Това е кибератака, няма да откриете нищо. Прекалено са добри.

– Може би, господин директор, но сега трябва да ви отведем до безопасно помещение. Имаме такова на четвъртия етаж. Нищо не влиза и не излиза оттам, освен ако ние не се разпоредим. Всички системи действат самостоятелно - въздух, вода, електричество и всяка жица в стаята е чиста.

Уебър поклати глава.

– Точно там искат да бъда - измърмори той. - Изолиран и бездеен.

– Сър? - учуди се Клайн. Тя побутваше директора да тръгне към личния си асансьор. Безсмислено беше да се противи. Те се опитваха да го предпазят, дори да не знаеха от какво, защо или как.

– Знам, че просто си вършиш работата, Марша, но ти казвам, това е вътрешна атака. Правиш точно онова, което те искат.

– Да, сър - отвърна жената.

Двамата с Клайн влязоха в малкия асансьор пред тях, а вездесъщият Джак Фонг ги следваше по петите. Жената натисна „4“ и след леко поклащане на кабелите кабината се задвижи нагоре.

Между втория и третия етаж асансьорът внезапно спря и осветлението се изключи.

– Какво, в името на Бога, се случи? - изуми се Уебър.

– Залегнете, сър - нареди Фонг, който за един абсурден момент си помисли, че долната част на кабината ще бъде по- безопасна. Охранителят започна да вади оръжието си, но Марша спря ръката му.

– Не тук - нареди тя.

Жената разполагаше с фенерче в джоба си и го извади, за да освети управлението на асансьора - търсеше бутона за алармата. Натисна го, но не се чу нищо. Взе телефона за спешни случаи, но той също не работеше.

– Това вече не е забавно - констатира Уебър.

– Прието - отвърна Клайн. Тя извади своето собствено комуникационно устройство от джоба си, което за щастие беше в състояние да приема и предава в металната обвивка на кабината.

– Имаме код червено в личния асансьор на директора - каза в телефона си тя.

Уебър успя да чуе тревожното квакане от другата страна на линията на някакъв офицер, който вероятно смяташе, че агенцията е под обсада.

– Чакай малко и ме изслушай - заповяда Клайн. - Кабината на асансьора просто спря между втория и третия етаж. Изпрати отряд да ни извади. Веднага.

– Как да проникнем? - попита офицерът от другата страна на линията. Марша беше включила на високоговорител и около мъжа се чуваха объркани възгласи.

– Отворете вратите отгоре и отдолу - обясни Клайн. - Ко- гато стигнете до шахтата, се спуснете по асансьорните въжета. Доведете пожарникари. Те са обучени за това. Обадете им се веднага, докато чакаме.

– Пожарникарите вече са тук, госпожице Клайн - обади се друг глас.

– Добре. Помнете: има люк в горната част на кабината, но донесете горелка за всеки случай. И съм напълно сериозна, като казвам да се размърдате. Който и да е спрял този асансьор, може да го разбие. От вас зависи.

– Сериозна ли си за разбиването? - попита Уебър в тъмнината на малкото пространство.

– Напълно - отвърна Марша. - Точно сега трябва да допусна, че някой се опитва да ви убие.

– Просто искат да ме премахнат от пътя си - натърти Уебър.

– Може би перманентно, сър.

Можеха да чуят спасителния отряд да тропа по металните врати - горе и долу - и да навира железни лостове, за да ги отвори. Когато съумяха да го сторят, алармите се задействаха на втория и третия етаж и създадоха голяма врява. Някой успя да изключи тази на долния етаж, но на горния продължи да вие изнервящо.

В кабината започна да става задушно, докато чакаха спасителите им да си проправят път до нея и да ги освободят.

– Тук вони - отбеляза Уебър.

Чуха тупване на тавана, когато член на отряда стъпи на кабината - тя се разлюля леко от допълнителната тежест на тялото на мъжа.

Пожарникарят задърпа люка и стърготини боя се посипаха по тях вътре в асансьора. Мъжът продължи още известно време с опитите си да го отвори, но той не поддаде, и десет секунди по-късно чуха съскането на горелката. След още няколко секунди синьо-белият пламък проби през метала. Пожарникарят опита отново люка и този път той се отвори.

Силният лъч на прожектора, насочен към тях от третия етаж, освети кабината като вътрешността на микровълнова фурна.

– Изведете шефа оттук веднага - провикна се Клайн през новоотворената пролука.

Спуснаха им въже. Към него бяха закачени ремъци.

– Стъпете на въжето, моля, господин директор - каза Клайн.

Уебър вкара краката си между ремъците и Марша се провикна да го издърпат. Не беше особено лесно да го извадят през аварийния отвор, затова се наложи да бъдат внимателни. Най- накрая се озова на междуетажното пространство. Няколко ръце се протегнаха към него, за да го извадят от шахтата и да му помогнат да махне ремъците.

– Това беше вълнуващо - каза Уебър студено, някой му подаде чаша вода. Все още носеше костюма, с който беше дошъл на работа сутринта, но сега беше прашен, а вратовръзката му килната на една страна.

Охранителите го задърпаха по коридора.

– За какво е това бързане? - попита Уебър и се опита да забави крачка. - Нуждая се от глътка въздух.

– Трябва да ви изведем от сградата, сър - каза мъж, който Греъм разпозна като заместника на Клайн. - Някой се опитва да ви убие.

– Много се съмнявам в това - отвърна директорът и поклати глава. Нямаше как да убеди охранителите на агенцията обаче, чийто най-лош кошмар се беше сбъднал.

Почти бяха стигнали до стълбището. Уебър се обърна към лидера на групата.

– Това необходимо ли е? - попита той. - Трябва да отида на място, от което мога да следя събитията.

– Не можем да рискуваме, господин директор. Трябва да ви отведем до безопасно отдалечено местоположение веднага. Такива са заповедите.

– Чии заповеди? - попита Уебър, докато го бутаха по стълбите. Никой не му отговори.

Директорът на ЦРУ стоеше приклещен от всяка страна от въоръжени мъже. Те се движеха така, все едно очакваха атака от всеки ъгъл на стълбището. Излязоха през аварийния изход, който се намираше вдясно от главния вход, и се озоваха навън. Един от хората от ескорта на Уебър посочи към голямо превозно средство, паркирано на вип паркинга.

– Това е автомобилът ви, господин директор - каза мъжът и поведе Греъм към бронирания джип. Приличаше на една от президентските коли, които можеха да издържат и на танкова атака.

Клайн, заместник-директорът на „Поддръжка“, вече беше излязла и стоеше до превозното средство. Пръстен от мъже в паравоенни униформи охраняваха паркинга. Уебър никога досега не беше виждал подобни униформи. Те не бяха от военните сили или от охранителите, които той познаваше.

– Коя е секретната квартира, в която ме водите? - попита Греъм. - Разполага ли с комуникационни системи?

– Не знам, сър. Ще ни разкрият местоположението и по път от съображения за сигурност.

– Че така може да отидем в Орегон - възпротиви се Уебър.

Клайн не се разсмя, нито някой от колегите и. Това беше

тяхната работа, а за тях професионализмът означаваше, че трябва да действат автономно от персоната, която охраняваха.

– Изпразнете джобовете си, моля, господин директор.

– Защо? - попита Уебър. - Всичко, с което разполагам, са портфейлът ми и лични комуникационни устройства.

– Задръжте портфейла - отвърна Марша, - но трябва да оставите всякакви комуникационни апарати при техниците, за да се уверят, че не носите GPS тракери или други проследяващи устройства, които могат да отведат нападателите до секретната точка.

– Необходимо ли е всичко това? - попита Уебър.

Клайн кимна и Греъм разбра. Директорът по сигурността просто си вършеше работата.

Вратата на бронираното превозно средство беше отворена. Тя беше дебела и тежка като вратата на банков трезор. Един па- равоенен офицер стоеше до нея с готово за употреба оръжие. Уебър погледна към необичайната униформа и потърси някаква разпознавателна емблема.

Най-накрая намери малък надпис, на който пишеше „ОДНР“.

– Кой нареди тази операция? - повтори въпроса си Греъм. - Искам отговор, мътните го взели, или си тръгвам.

Този път заради страх или съжаление Клайн отговори:

– Директор Хофман от ОДНР е наредителят на операцията, той докладва директно на Белия дом - обясни тя. - Просто искат да се уверят, че сте добре.

– Естествено, че искат - отвърна Уебър.

Влязоха в джипа и вратата се затвори след тях. Превозното средство полетя през паркинга, излезе на пътя и се насочи към магистралата. Този път нямаше сирени, само високоскоростно шофиране и мотоциклетисти за ескорт отпред и отзад.

Когато автомобилът зави по Белтуей, а след това пое по Път 270, Уебър предположи, че са се насочили към местоположение в горите близо до Кемп Дейвид и че може да отнеме известно време, докато отново разполага с нормални комуникации.

38. Базел, Швейцария

Нападението в Базел започна горе-долу по същото време, в което автомобилът на Уебър изгасна на Мемориъл Бридж. Беше невидимо, като леден повей в хладния ноемврийски въздух в Швейцария. Водачът на екипа беше Ед Джуно, който най-добре познаваше целта. Той командваше малката група, която Джеймс Морис беше вербувал, плюс двама пара- военни офицери, които бяха назначени в тайната база на Морис в Денвър преди няколко месеца. Заповедите им гласяха, че се присъединяват към поделение, което е под командването на офиса на директора на националното разузнаване, упълномощено от Съвета за национална сигурност. Това означаваше, че макар да включваше военни офицери, операцията е тайна, чието съществуване беше държавна тайна и щеше да бъде отречено, ако някога бъдеше разкрито. Или иначе казано, от законна гледна точка никога не се беше случвала.

Джуно разположи командния си пункт в апартамент в хотел „Метропол“, една пресечка западно от главния офис на Банката за международни разплащания на „Ноенщрасе“. Хотелът беше обикновен и съвременен. Мъжът разполагаше с нова самоличност, след като останалите му бяха разкрити. Вече не приличаше на гангстер, а на бизнесмен. С една хубава подстрижка и елегантен костюм дори един татуиран анархист можеше да прилича на вицепрезидент на голяма компания. Нощта, в която пристигна, Джуно направи петстотин коремни преси. След това гледа „Аз, проклетникът 2“ на хотелското видео.

Другите четирима от екипа на Джуно влязоха в Базел и се разположиха в различни хотели в града. Донесоха собствените си компютри и друго оборудване. Едуард си беше взел стая с балкон, на който постави антена, която можеше да прихваща защитен интернет сигнал направо от сателит.

Екипът включваше пенсиониран уорънт офицер от специалните части на име Майк Рубин, който беше изучавал банковите операционни системи по време на операция с отряд на съвместното командване за специални операции, които разследваха терористично финансиране. Той беше единият от двамата специалисти, които бяха изпратени от Денвър по заповед на Морис. Той беше мъж като Джуно: бивш военен, който искаше да направи малко пари като паравоенен контрактор, където нито се задаваха въпроси, нито се търсеха отговори.

Първата задача на Рубин беше да разбере как банката архивираше търговските си записи и файлове. Отне му само час, за да открие, че за архивите отговаряше Бриджит Сондерман, заместник финансовият директор, която беше разположена в административните офиси, намиращи се в кръгла каменна сграда нагоре по улицата от подобната на зикурат^[130] сграда на централата. Архивираната информация се трансферираше до втора мрежа от сървъри за архивиране, а след това криптирана за постоянно съхранение в „облачните“ сървъри на БМР, локализирани на сървърна ферма в Цюрих.

- Немарливи са - каза Рубин. Той обясни на Джуно, че информацията се архивира само веднъж на тридесет минути, а не постоянно, и че има многобройни точки за достъп и вмешателство до набора от данни.

* * *

На обед базелско време Джуно даде сигнал за действие на своя екип. Първата им задача беше да поемат контрола над функциите, които обслужваха баланса на БМР. Активите на банката бяха деноминирани в „специални права на тираж“ или СПТ^[131], кошница от валути на водещите във финансово отношение страни. В момента, в който Джуно даде заповедта за действие, балансът на БМР разполагаше с 213,5 милиарда СПТ, включително и 35,9 милиарда в злато и златни заеми; 53,5 милиарда в съкровищни бонове; 46,2 милиарда в ценни книжа, закупени по силата на споразумения за търговия, и 77,9 милиарда в неамерикански и други ценни книжа. Това място беше предназначено да бъде финансовото гнездо на света.

Веднага след обяда финансовата система пропадна и спря да следи и да обновява всички сметки. Точно в същия момент, също по заповед на Джуно, търговската система на БМР, която обслужваше глобалните трансфери между централните банки и други международни сметки, също пропадна. Екипът на Джуно наблюдаваше френетичните опити в БМР и в техния IT отдел да възстановят тези функции.

Геният на Морис беше очевиден в саботирането на опитите да се възстановят системите, както и в самата атака. Усилията да се рестартира системата не се увенчаха с успех поради противоречивите показания на часовниците и други логически функции на главната система. Това също беше благодарение на зловредния софтуер, който Морис беше написал специално за екипа на Джуно и беше използван в началото на атаката: основните логически правила и параметри бяха изменени от него така, че системите най-отгоре не можеха да функционират.

Морис беше приложил и други трикове: системният софтуер, който трябваше да генерира произволни числа, за да осъществява криптирането и генерирането на пароли, започна да генерира автоматично корелирани числа; часовниците, които се използваха в операциите, вече не бяха в синхрон. Някои от тях бяха променени, но първоначално нямаше как да се разбере кои точно. Системните компоненти, които разполагаха с различни времеви подписи, не можеха да комуникират помежду си. Друга логическа бомба повреди системните операционни правила за математическите операции, така че в крайна сметка 1 плюс 1 невинаги правеше 2.

Усилията да се справят с тази криза бяха още по-усложнени от факта, че системният администратор Ърнст Люин, неговата заместничка Бриджит Сондерман и няколко десетки други висши членове на отдела по информационни технологии нямаха достъп до акаунтите си и не можеха да влязат в системата. Консултантите по сигурността, които бяха пръснати в Цюрих, Лондон и Пало Алто, също бяха изолирани.

В скъпоценните първи минути, в които системите на БМР бяха ударени, екипът на Джуно направи поредица от промени в основните финансови и търговски сметки. Количеството злато, което беше под формата на резерв, намаля с близо три милиона СПТ, а размерът на заемите, отпуснати на централните банки, се увеличи с два милиарда. Всички други балансови сметки бяха леко изменени. Салдата на БМР бяха намалени и сумите бяха автоматично преведени по сметки на страните от Третия свят, които бяха част от БМР системата. Софтуерът изтри всякаква следа, че тези трансфери са били осъществявани. Всичко това приличаше на магически трик. Парите изчезваха от единия джоб и се появяваха в другия.

Търговската система беше засегната по сходен начин. С промяната на логическите правила вътре в системата не беше възможно да се осъществяват чисти сделки. Информацията, която трябваше да се изпрати до бек офиса за решение, беше връщана на страните, което създаде объркване в централните банки по целия свят. По времето на това объркване беше осъществено ново преразпределение на богатствата. Сумите бяха малки на фона на глобалната търговия, но достатъчно големи за някои от страните в Африка, Азия и Латинска Америка.

Централните банки, които изведнъж осъзнаха, че нещо се случва със сметките им, се опитаха отчаяно да се свържат с БМР чрез електронни съобщения, а после и по телефона. VOIP телефонната система също беше неактивна, тя разчиташе на цифрова маршрутизация, която можеше да бъде повредена от онзи, който държеше „руут“ правомощията на системните администратори. Терминалите на Блумбърг продължиха да работят през първите няколко минути и беше възможно да се изпращат информация и съобщения до БМР, но те също съвсем скоро спряха да функционират.

Екипът на Джуно нападна архивните съоръжения на БМР в информационния център едновременно с основната атака. Тези архиви представляваха в основите си огромни бази данни, организирани според компютърните правила, които не бяха много различни от правилата за колоните и редовете, които се използваха в нормалните таблици на „Ексел“. Когато правилата бяха променени, целостта на архивните информационни таблици се разпадна. Резервната информация вече не беше последователна, нито пък съвпадаше с данните първо ниво в самата система.

Джуно изпрати последната бомба, приготвена от Морис и прикрепена към „.exe“ файл, който можеше да бъде вкаран през една от задните вратички. В него се съдържаше специален код, който автоматично трансферираше определен процент от сумите от транзакциите на Банк ъф Ингланд в сметките на централните банки на бившите и колонии в Африка. В кода беше добавен и низ^[132] от символи, който щеше да бъде открит лесно по-късно и да идентифицира този зловреден софтуер като „империалистическа такса“.

- Чист кош - каза Майк Рубин на Ед Джуно, когато приключиха. Това беше жаргон в АНС, девиз на групата по мрежови и информационни технологии, както и баскетболен сленг. И в двата случая означаваше едно и също нещо: чисто влизане и чисто излизане.

* * *

Отзвукът във финансовите пазари се усети около десет минути след атаката. Започна с брокерите, които осъществяваха сделки или суапове с търговското бюро на БМР. Десетина от тях бяха в средата на получаване на нареждания за купуване или продаване на ценни книжа, когато чат румът на екрана стана черен, системата за съобщения се срина и адресите на БМР търговците изчезнаха. Посредниците се опитваха няколко минути да установят контакт със своите БМР клиенти и когато това не се случи, започнаха да заливат глобалната мрежа с все по-изнервени запитвания за онова, което се случваше в Банката за международни разплащания.

Брокерите изпратиха съобщения първо на най-големите си клиенти: най-богатите централни банки, най-големите хедж фондове и частни капиталови фондове. Никой не знаеше какво се случва, но несигурността в една водеща финансова институция беше сигнал за „продаване“, независимо каква беше причината. До 12:15 базелско време Блумбърг и Ройтерс издадоха бюлетини, в които се съобщаваше, че компютърната система на Банката за международни разплащания се е сринала. Продаването започна след около пет минути след първоначалния срив по обед, но след като историите на Блумбърг и Ройтерс се разпространиха, те задействаха световна вълна от страх и цялостни продажби на всички борси и пазари, които бяха отворени.

До 12:20 германският индикс DAX спадна с 6 процента, а френският CAC 40 с 9 процента. Британският FTSE падна само с 4 процента, но натискът за продаване нарастваше. Напазарите в Азия, които работеха извън работно време и продаваха деривати^[133], се забеляза спад в цените на фючърсите^[134] за индекса Nikkei в Япония и индекса „Хан Сен“ в Хонконг; тези фючърси падаха по-бързо дори и от европейските. Имаше няколко часа, преди американските пазари да отвореха, но бъдещата търговия на акциите на НФБ^[135] и НАСДАК също бяха много негативни. Единствените пазари, които не изглеждаха засегнати, бяха тези на бедните икономики на страните от Третия свят. Там поради причини, които пазарните аналитици не можеха да си обяснят, имаше натиск за купуване, а не за продаване.

В 12:40, след две телефонни обаждания до объркания мениджмънт на БМР в Базел, Европейската централна банка се присъедини към Банк ъф Ингланд в искането да бъде прекратена търговията на всички европейски борси, докато проблемите в БМР не бъдат отстранени. Очакваше се прекратяването да е за кратко, докато резервните архиви на банката не бъдеха използвани за възстановяването на нормалната и дейност.

Федералният резерв в изявление, направено в 12:40 базелско време, съобщи, че макар американските пазари да не са пряко засегнати, държавата е готова да удължи ликвидността на европейските централни банки в неограничени граници, до- като проблемите на БМР не бъдат решени.

Регулатори и централни банки все още разполагаха с около три часа преди истинския срив, който настъпи в 9:30 с отварянето на Нюйоркската фондова борса и НАСДАК.

В 6:30 президентът получи обаждане от финансовия министър Антъни Глас. Той докладва за сериозна компютърна атака над Банката за международни разплащания с неустановен произход. Обясни, че председателят на Федералния резерв е готов да направи изявление с цел да стабилизира пазарите и че е в преговори с управителите на Банк ъф Ингланд и Европейската централна банка за последващите действия. Преди отварянето на НФБ в 9:30 трябваше да се измисли някакъв съвместен спасителен план.

- Направи каквото е необходимо - каза президентът на министъра на финансите. Той остави на Глас да реши какво да бъде това изявление. Тимъти О’Кийф, съветникът по национална сигурност, се обади на Глас пет минути по-късно и му каза, че президентът желае план, в който Америка да е водеща сила.

* * *

БМР, централната банка на централните банки, остана затворена за повече от час. Когато компютърната система най- накрая беше възстановена, логичните бомби и зловредният софтуер, които се разхождаха из нея, я накараха да се срине още веднъж, както и през остатъка от деня и на следващия ден. Всичките и финансови, търговски и клирингови функции бяха нестабилни. Най-добрите компютърни експерти бяха качени на самолети до следобеда, които водеха до Цюрих и до Базел, където да помагат с отстраняването на неизправностите.

Разследване щеше да има по-късно. Належащата задача беше да се задържи отливът на най-големите финансови пазари, които бързо се оттегляха, след като Европейската централна банка и Банк ъф Ингланд обявиха своето прекъсване на търговските дейности. Прекъсването просто ускори натиска за продаване и на други пазари, които не бяха включени във временното преустановяване. Тези пазари получиха такъв интензивен поток от поръчки, че нямаха възможност да ги обработят както трябва. В 13:15 дубайският финансов пазар и НАСДАК Дубай прекратиха търговията.

Телевизията и вестниците започнаха да се събират пред централата на БМР в 12:30, сателитните им ванове бяха навсякъде около главната сграда на „Ноенщрасе“ и пред административните им офиси, където беше разположен IT персоналът на Ешенплац. Вратите бяха заключени и нито един говорител на БМР не беше готов да излезе със заявление, докато естеството и произходът на компютърния срив бяха неизвестни. Липсата на официален коментар предизвика слухове и спекулации от страна на репортерите, които говореха с техните източници в търговските банки в Цюрих и Лондон и предаваха слуховете на зрителите и читателите си.

Блумбърг се опита да внесе дисциплина, като разграничи фактите от спекулациите, но до момента нямаше никакви стабилни факти, които да бъдат обявени. Медиите послужиха за повишаване на пазарното сътресение, тъй като не предлагаха вариант или срок за излизане от кризата.

* * *

Финансовите кризи винаги се отразяваха най-вече на Вашингтон. Ако центърът издържеше, тогава периферията започваше да се успокоява и нещата заработваха постарому - а американското господство се подсилваше. В интерес на истината, ако някой се безпокоеше за чезнещата мощ на Съединените щати и искаше да подсили скрибуцащия ред от 1945 година насам с доза хормони, този някой щеше да приветства възможността да яхне кризата, предизвикана от ексцентричен екип от хакери, чиито самоличности първоначално не бяха известни на света.

Процесът по възстановяване започна, докато кризата беше все още бъркоч от объркани сигнали и сриващи се системи. В 13:15 базелско време и 7:15 вашингтонско председателят на Федералния резерв Майкъл Вандър се срещна в оперативната зала на Белия дом с финансовия министър Глас. Чрез телекон- ферентна връзка на срещата присъстваха управителите на Европейската централна банка и Банк ъф Ингланд.

Конференцията тъкмо беше започнала, когато в помещението влезе огромна фигура, която държеше чаша чай и наръсена с пудра захар поничка. За разлика от сърдитите лица в залата изражението на мъжа беше спокойно, почти весело. Въпреки ранния час той беше облечен в елегантен сив вълнен костюм в три части. Тананикаше си мелодия от мюзикъла „Суини Тод“, историята за злия бръснар, който печал плътта на своите жертви и ги правел на месни пайове.

Добре облеченият джентълмен, който си тананикаше тази неуместна мелодия, беше директорът на националното разузнаване Сирил Хофман.

– В какъв опасен свят живеем - прошепна той на съветника по национална сигурност Тимъти О’Кийф, който също пристигна току-що. Хофман се усмихваше.

– Къде е директор Уебър? - попита Глас, министърът на финансите. - Можем да се възползваме от финансовия му гений тази сутрин в добавка към шпионските истории.

– Уебър е под закрила. Получихме доклад, че автомобилът му е бил нападнат. Службата за сигурност се е погрижила за него. Ще го държим в безопасност.

– Така е най-добре - съгласи се О’Кийф и кимна на министъра на финансите да започне.

– Пред нас има две възможности - поде Глас. - Първата е спасителен план, воден от Съединените американски щати и подкрепен от всичките шейсет централни банки, които са членки на БМР. В групата ще участват Китай, Русия, Индия, Турция, Бразилия, Саудитска Арабия и така нататък надолу по списъка до Босна и Херцеговина. Предимствата са очевидни. Този списък съдържа всяка финансова сила на планетата.

– Какви... са... недостатъците? - попита Майкъл Вандър, председателят на Федералния резерв. Мъжът имаше дразнещия навик да прави пауза между почти всяка дума, все едно се опитваше през това време да измисли какво да каже.

– Може да отнеме прекалено много време. Вече е почти осем часът. Нюйоркските пазари отварят след деветдесет минути. Освен ако не подготвим нещо, ще се наложи да последваме примера на Европа и да затворим пазарите.

Хофман прочисти гърлото си. Наведе се над масата и жилетката му се опря в махагоновата повърхност. Носеше игла за вратовръзка със скъпоценен камък във формата на петел.

– Може ли да кажа нещо, господин министър? Офлайн, моля.

Звукът на видеомониторите беше изключен временно. Британските и европейските гости изведнъж изгубиха връзката с американската страна.

– Важен недостатък с План А е проблемът с отговорността - предупреди групата Хофман.

– Не те разбрах - каза Глас.

– Казано просто, въпросът е: Кой е отговорен? На този етап не знаем, но разполагам с предварителен доклад от адмирал Шумър от АНС, че зловредният софтуер, използван в атаката срещу БМР, съдържа китайски подпис.

– Това е обезпокоително - отвърна Глас. Той се обърна към О’Кийф, който му кимна в знак на съгласие.

– Доста - съгласи се Хофман. - И още нещо, господин министър. Някои от страните в този списък с партньори на БМР ще ни създадат проблеми със сигурността.

Сирил подаде на министъра списък с топ шестдесет на страните, които имаха взаимоотношения с Банката за международни разплащания, на които беше оградил Китай, Индия и Франция. Глас предаде листа на О’Кийф и след това на председателя на Федералния резерв.

– Къде е Русия? - попита Глас. - Те не трябва ли също да са в списъка с лошите момчета?

– Не мисля - отвърна Хофман. - Създават ни ядове, но не смятам, че представляват някаква киберопасност за финансовите пазари.

Глас сви рамене.

– Ти си експертът по разузнаването - каза той.

– Ако говорим само от гледна точка на разузнаването - започна Хофман, - бих се радвал, ако Съединените щати действат сами. Можем да получим подкрепа от добри приятели като Великобритания, Германия, предполагам дори и от Русия. По този начин няма да носим багаж, няма да правим пазарлъци, няма да ни пляскат зад врата. Но очевидно решението е ваше, господа.

– Какъв е План Б? - намеси се председателят на Федералния резерв. Той погледна към часовника на стената, а след това и към своя, за да намекне за липсата на време. - План А ми се струва... хм... в ликвидация, а и пазарите са много... много... променливи.

Всички погледнаха към Глас. Министърът на финансите отпи глътка от кафето си, изкашля се нервно и обяви политиката, която смяташе, че президентът е искал от самото начало.

– План Б сме ние, американско спасение. Съгласни ли сме на това? Ще предложим временна американска помощ и съвети, подкрепени от някаква комисия, в която ще бъдат включени Великобритания, Германия, Русия, който кажете.

Глас погледна към председателя на резерва и към О’Кийф - и двамата кимнаха. Хофман беше събрал дланите си, като че ли се готвеше за молитва. Той също кимна.

– Можете да се обадите на руското посолство - каза той. - Кажете им, че ги искаме на борда в този случай.

Всички кимнаха или свиха рамене. Просто желаеха да свършат с това. Един от помощниците на министъра изхвърча от помещението, за да се обади на руското икономическо аташе, което, както Хофман много добре знаеше, беше представител на СВР.

– Включете отново телеконферентните монитори - нареди Глас. Екраните оживяха с картина от Лондон и Франкфурт.

– Искаме да предложим американски спасителен план, подкрепен от финансова коалиция на близките страни. - Глас погледна часовника си. - Предлагаме да го задействаме след час, в девет часа вашингтонско време. Федералният резерв и хазната ще гарантират ликвидност и също така ще свикаме надзорна структура за контрол на банката. Ще доведем и някои партньори: предлагам Великобритания, Германия и Русия като за начало.

– Какво означава „контрол“ в легално отношение? - попита министърът на финансите на екрана. Преди да заеме този правителствен пост, работеше като адвокат.

– Контрол означава, че ние ще я управляваме, докато не я върнем в ръцете на борда на БМР. Банката ще се наложи да има попечител за известно време. Контрольорите ще са отговорни за одитиране на книгите, за установяване на надеждността на компютърните системи, съблюдаване на разследването за случилото се.

Министърът на екрана кимна.

– При тези обстоятелства мисля, че това е най-доброто, което можем да направим. Изготвили ли сте документите?

– Повечето от тях - отвърна Глас. - Съветът за национална сигурност работи от шест сутринта, за да ги подготви.

Американският министър се обърна към франкфуртския монитор.

– Какво мисли Европа? - попита той.

– Европейската централна банка не разполага с правото да заема страна, независима от Европейския съюз - отвърна извинително представителят на ЕЦБ. - Но се радваме, че Германия ще бъде включена в контролиращата структура.

– В такъв случай мисля, че имаме сделка - каза британският министър, взе чашата си с чай и я вдигна пред видеокамерата.

Управителката на Банк ъф Ингланд, реномирана икономическа историчка от Оксфорд, която не беше казала почти нищо по време на обсъждането на законите и политиката, сега се обади. Усмивката и приличаше на римска циркова маска. Тя беше известна освен с това, че е първата жена, управител на банката, и като биографка на Джон Мейнард Кейнс.

– Колко иронично, че точно Америка спасява БМР. Извървяхме целия път - каза тя.

– Какво имате предвид? - попита германският министър, чието недоумяващо лице се виждаше на друг монитор.

– Хенри Моргентау^[136], министърът на финансите в кабинета на Франк Делано Рузвелт, е искал да убие Банката за международни разплащания по времето на Бретън Удс. Смятал я е за някаква нацистка клирингова къща и всъщност не е бил изцяло в грешка. Наложило се е Кейнс да го спре. Знаехте ли това?

– Не - отвърна Глас.

В същото време председателят на Федералния резерв, никога непобеждаван в двубой по икономическа история, каза:

– Да.

– Да, в интерес на истината лорд Кейнс спасява положението - продължи жената. - Първо БМР е била разпусната, а после отново активирана с помощта на британско-американското сътрудничество. Сега се връщаме там, откъдето сме тръгнали. Отново е 1945 година.

– Заедно с руснаците за късмет - намеси се Хофман, който говореше тихо и коментарът му не беше прихванат от аудио- видео апаратурата.

Отново се чу едва доловимо тананикане. То идваше от директора на националното разузнаване. Докато останалите разговаряха, той си събра нещата и се измъкна от оперативната зала. Остави другите да работят над подробностите на плана. Според него всичко, което се случваше, беше възстановяване на естествения ред на нещата. Заинтересованите страни, Америка и Великобритания, бяха успели дори да увият въже около понякога палавата Русия. Мъжът излезе през вратата и се насочи към автомобила си. Никой не забеляза, че си е тръгнал.

Хофман проведе телефонно обаждане на път към „Либърти Кросинг“. Обади се на заместник-директорката на Центъра за информационни операции и и напомни, че му е дала обещание.

39. Вашингтон

Греъм Уебър започна да планира действията си от момента, в който беше вкаран в онзи автомобил в Лангли и преместен против волята си на „защитено секретно местоположение“. Беше предвидил отчасти тази катастрофа, която постепенно го застигаше, не и цялата, но достатъчно, за да създаде своя собствена стратегия за изпълнение на дълга, за който беше дал клетва да защитава страната от врагове - чужди и вътрешни. Онова, което не знаеше, беше доколко Сирил Хофман беше оцветил случващото се в свои цветове. Хофман беше композирал всичко като натюрморт - артефактите бяха наредени, човешкият елемент беше преценен и разгърнат. Директорът на националното разузнаване беше художник по свой си начин. Знаеше, че дори бизнесмен като Греъм Уебър би оценил таланта му за детайлите и нюансите. В интерес на истината Хофман беше помислил за абсолютно всичко.

Отпечатъците бяха на място и чакаха да бъдат открити от криминалистите. Хакерите, които хакнаха Банката за международни разплащания, бяха взели изключително сериозни мерки, за да се скрият, но в цифровия свят, където всяко натискане на бутон на клавиатура живееше вечно някъде, нямаше как да са достатъчно внимателни. Точно такива бяха съветите на мандарините на киберсвета към репортерите: просто бъдете търпеливи, всичко ще излезе наяве.

Отне няколко дни, докато изтече първата информация около разследването. В „Ню Йорк Таймс“ излезе статия, която гласеше, че хакерите са използвали инструменти, идентични с онези, ползвани от Подразделение 61398 от Армията за освобождение на хората, разположена в Шанхай. Китайците усърдно отричаха твърдението, дори самият командир на АОХ направи официално обръщение. Хората приеха отричането с едно наум. Статия в „Таймс“ гласеше, че разследването се води от АНС и директора на националното разузнаване по специална молба на президента и министъра на финансите.

„Уолстрийт Джърнъл“ излезе със своя ексклузивна история, в която казваше, че зловредният софтуер, повредил аритметичните функции и часовниците на БМР, е бил подобен на зловредния софтуер, използван от китайските кибервоини, които бяха осакатили чуждестранни портали търсачки и сайтове за социални контакти. Тези инструменти се бяха появявали и в други китайски атаки срещу цели по целия свят. Тази статия в „Джърнъл“ съдържаше повече информация за методологията на хакерите, която беше получена от източници, познати на АНС.

Няколко дни по-късно разбунтувалият се служител на ЦРУ Джеймс Морис беше обявен за организатора на атаките и историята се превърна в мегаскандал. Пет дни след инцидента в Базел „Джърнъл“, „Таймс“ и „Вашингтон Поуст“ бяха разпитани поотделно от Белия дом по разследване, което беше започнато от главния инспектор на ЦРУ Разследването беше фокусирано върху заговора на Морис, директор на Центъра за информационни операции.

Всяка вестникарска статия съдържаше информацията, че Морис е оперирал от притежавана от китайците компания във Великобритания, наречена „Фудан - Изследователски център на Източна Англия“. Източниците от Белия дом споделяха, че Морис и агентите му са били вербувани да атакуват Банката за международни разплащания като част от китайска кампания за установяване и контролиране на ключови части от финансовата инфраструктура в Европа, за която длъжностните лица казваха неофициално, че е „подготовка на бойното поле“.

Морис беше перфектният злодей. Личността му беше представена в барокови детайли, след като Сенатът и разследващите комисии към Белия дом бяха разпитани от главния инспектор. Някак си вестниците бяха успели да се сдобият със снимки на хакера и публикуваха истинското му име въпреки Акта за защита на самоличността на служителите от разузнаването, който трябваше да предотвратява подобни разкрития. Морис беше пример за лошо държание: бледата кожа, трескавите очи, високото и сухо тяло, очилата с черни рамки на върха на дългия му нос. Това беше външният вид на злото. В интерес на истината приличаше повече на обитател на тъмните квартали на някой европейски град, отколкото на американски държавен служител.

ЦРУ обяви, че е сезирало прокуратурата относно делата на Морис на база доказателства, предоставени от неговата заместничка. Нямаше последващо нейно описание. Медиите очакваха ареста на Морис, но двадесет и четири часа след разкриването на името му ФБР обяви, че той е напуснал страната, като е използвал киберумения, позволяващи му да прекосява нормалните граници.

ФБР уведоми Интерпол, както и всяка друга разузнавателна и полицейска служба, с която имаше взаимоотношения, и им осигури описание и информация за множеството самолич- ности на Морис. Бяха подадени сигнали в Букурещ, Москва и Банкок, но всички се оказаха фалшиви. Хакерският крал, който беше сринал Банката за международни разплащания, както се твърдеше, в полза на Китай (а вероятно и на други неизвестни), като че ли се беше изпарил в дигиталната мъгла.

* * *

Греъм Уебър се завърна от своето „защитено секретно местоположение“ след седмица, когато ФБР и директорът на националното разузнаване бяха преценили, че той вече не се намира в опасност. Скривалището му беше в Бънкър Хил, Западна Вирджиния, близо до Кемп Дейвид и стария архипелаг от евакуационни бункери, приготвени за висши служители в случай на ядрено нападение по време на Студената война. Охраняваха го ден и нощ през тези седем дни, държаха го зад ограда, която беше пазена от кучета и въоръжени служители от офиса на директора на националното разузнаване. Всички комуникационни устройства на Уебър бяха конфискувани, ко- гато го вкараха в бронирания автомобил в ЦРУ; Усърдните му опити да се свърже с външния свят бяха неуспешни. За сметка на това получи достатъчно време да помисли, а умът му беше най-силното му оръжие.

Следобеда, в който Уебър беше пуснат, ЦРУ направи изявление - първо към служителите си, а след това и към публичното пространство. Обявлението разкриваше подозренията на онези, които бяха присъствали на случилото се на Мемориъл Бридж онази сутрин, - че е бил направен опит да се повреди бронираният автомобил на директора. Изявлението казваше също така, че от съображения за сигурност той е бил преместен на отдалечено и добре охранявано място.

Една слънчева ноемврийска сутрин в Западна Вирджиния един от охранителите на Уебър му даде да прочете изявлението.

– Това е лъжа - каза директорът и насочи пръст към пазача си. - Бях отвлечен.

Уебър каза, че желае да разговаря с президента или министъра на отбраната или с председателя на Комисията по въпросите с разузнаването към Сената. Когато надзирателят му не отговори, започна да вика и да вдига такава врява, че онзи се оттегли към вратата и когато Уебър го последва, охранителят го възпря физически.

Шефът на охраната дойде, тичайки, от контролната стая, след като стана свидетел на скандала на екрана си.

– Съжалявам, господин директор - каза той и помогна на Уебър да се изправи на крака, - но това е за ваше добро.

- Майната ти - изсъска Греъм.

Директорът се опита да съдейства след този случай, като смяташе, че подчинението ще е по-добре от съпротивата. По принцип беше очарователен човек, все пак беше постигнал толкова много като бизнесмен благодарение на способността си да стига до съгласие с колегите си по бизнес. Всеки път, в който завържеше приятелство с някой от охранителите си, този човек биваше преместван. Всеки от трите му опита за бягство се увенчаха с неуспех и след това започнаха да му дават храна, в която смяташе, че има наркотици, за да е спокоен и послушен. Опита се да не се храни, но гладуването не беше част от комплекта му за оцеляване. Движенията му в „хижата“ бяха следени от камери във всички стаи и когато счупеше някоя от тях, тя бързо биваше заменена от друга.

Когато Уебър стигна до заключението, че няма как да се измъкне оттук, се фокусира върху плановете си за отмъщение. Не разполагаше с никакви подробности за атаката срещу Банката за международни разплащания, но така или иначе я очакваше - и знаеше, че важна част от плана е той да бъде отстранен от пътя. Въпросът беше накъде щяха да паднат частите от пъзела. Наясно беше, че ще се нуждае от помощ от някой, на когото има доверие, и често си мислеше за Ариел Вайс. Понякога дори я сънуваше.

Персоналът на агенцията беше смутен, но не и недоволен от внезапното изчезване на новия си директор, мъж, който много от служителите смятаха просто за посетител, а не за един от техните. Имаше слух, който се носеше в слабо осветените помещения на централата, че това е благословия. Уебър чукаше на прекалено много врати. Смяташе, че може да управлява това място като бизнеса си, но, естествено, това беше грешка. ЦРУ имаше свои собствени правила.

Също така се носеше слух, че Уебър е дал специални правомощия на Джеймс Морис, за когото старите служители твърдяха, че не са се доверявали през цялото време. Благодарение на господин Хофман, разбира се, който беше смятан за кръстник.

Каквото и да мислеха за Уебър, служителите на ЦРУ бяха обезпокоени от уязвимостта на работното си място. Всички бяха чули какво се беше случило в личния асансьор на директора минути след повреждането на автомобила му: ако хакерите можеха да компрометират толкова защитени зони, значи можеха да компрометират всичко. ЦРУ трябваше да е защитено от „въздушна празнина“, което означаваше, че не е податливо на подобни атаки на теория. За съжаление електронният ров беше пробит.

Служителите на ЦРУ бяха клюкари, особено когато усещаха, че интересите им са под заплаха. Агенцията пазеше в тайна фиаското в асансьора на директора, но с всичките текущи разследвания събитията щяха да излязат на повърхността. Появи се история, в която имаше достатъчно подробности, за да се приеме за правдоподобна.

Джеймс Морис беше заплашителното присъствие „вътре във въздушната празнина“. Много читатели бяха пропуснали в първоначалната информация за участието му в базелската атака, че като част от осъществяването на плана си Морис беше дирижирал кибератака срещу шефа си, директора на ЦРУ Греъм Уебър, нападение над автомобила му и дори удар над самия него в сградата на централата на агенцията. Първоначално вестниците не споделяха подробности, но пикантните новини изтекоха, включително и тази за заседналия асансьор между етажите.

* * *

Греъм Уебър беше ескортиран до апартамента си в „Уотъргейт“ седем дни след като беше отведен на безопасното местоположение. Мъжът беше като бомба със закъснител, готова да избухне всеки момент след цяла седмица на усамотение. Портиерът му беше запазил вестниците. Уебър набързо огледа заглавията и с нарастващо изумление проследи събитията, които се бяха случили по време на неговата принудителна екскурзия, и обясненията, които бяха започнали да излизат на повърхността.

Греъм остави вестниците настрана и се обади на Ариел Вайс, като използва последната нокия и нова сим карта. Цяла седмица нямаше търпение да говори с нея. Тя не вдигна на първото обаждане и той не остави съобщение, но жената се обади пет минути по-късно.

– О, Боже, добре ли си? - попита Вайс. Гласът и звучеше така, все едно потискаше сълзите си.

– Те ме отвлякоха, Ариел. Вкараха ме в кола и ме държаха изолиран от света.

– Знам - отвърна жената, гласът и продължаваше да е изпълнен с емоции. - Ти си герой.

– За какво говориш? - попита той.

– Не чете ли вестниците? Разкрили са Морис. Работил е за китайците, точно както ти си мислеше. Атакувал е най-голямата банка в света. Ти си единственият, който се опита да го спре.

– Това е официалната версия.

– Това е истината, Греъм. Къде си? Трябва да се видим. Трябва да поговорим.

– Дали е безопасно? Не трябва ли да бъдем внимателни? Среща на същото място.

– Хайде да отидем да пийнем по нещо за победата. Казах ти вече, ти си герой. Свършено е с Морис. Прекарах последните три дни с главния инспектор. Утре ще свидетелствам пред голямото жури.

– Какво си им казала?

– Как си спасил агенцията. Как си бил единственият, който е разбрал каква заплаха представлява всъщност Морис. Как съм ти помогнала в събирането на информация. Какво сме открили за китайците.

– Чудесно - отвърна Уебър. - Но не е бил само Морис.

– Трябва да те видя. Среща след час. Ще съм в бара на хотел „Уотъргейт“.

* * *

Тя го изненада, макар че с нетърпение очакваше да я види. Стоеше на бара, когато видя отражението и в огледалото и едва я разпозна. Срещу него не вървеше хакерското момиче, техническата магьосница на ЦРУ а жена, която знаеше колко е красива. Тясната черна рокля разкриваше тяло, което принципно беше скрито под бяла памучна риза.

Ариел Вайс прегърна Уебър и го целуна по бузата. Миришеше на парфюм за първи път, откакто я познаваше.

– Много приятно посрещане - каза директорът. - Трябва да ме отвличат по-често.

– Не се шегувай! Морис се опита да те убие. Сега си в безопасност.

– Някой се опита да ме махне от пътя си, но се съмнявам да е бил Морис. Който и да е бил обаче, не искаше да ме убива.

– Откъде знаеш?

– Не е особено трудно да убиеш някой. Ако го желаеха, щях да съм мъртъв.

Ариел си поръча чаша шампанско и го хвана за ръката.

– Обичам герои, които твърдят, че не са такива.

– Благодаря ти - отвърна Уебър. Той обичаше да го ласкаят като всеки друг мъж, но изминалата седмица беше толкова ужасна, че дори комплиментите не му звучаха на място.

– Нуждая се от помощта ти, Ариел. Това е една голяма топка лъжи. Ти си единствената, на която имам доверие. Трябва да прегледаме всичко за Морис в документите и файловете ти. Всичко, което намерим.

Вайс поклати глава и отпи голяма глътка от шампанското си.

– Проклетите адвокати се докопаха първи до тях. Дойдоха преди три дни и запечатаха офиса на Морис и моя. Нямаме достъп до нищо освен настоящите операции.

Уебър беше възмутен.

- Защо правят това сега? Сега е времето, в което трябва да се върнем назад и да проверим с какво се е занимавал Морис и за кого наистина е работел.

– Трябва да зададеш този въпрос на главния инспектор, Греъм. В него са всички файлове и от онова, което чух, смята да ги прати в Министерството на правосъдието колкото е възможно по-бързо, за да заведе дело срещу Морис.

– За какво е всичкото това бързане? - попита Уебър. - Преди Морис разполагаше с достатъчно приятели в Белия дом, на „Либърти Кросинг“, навсякъде. Сега е всеобщо жертвено агне. Хората просто пропускат основното.

Вайс взе ръката му в своята и го погледна в очите. Искаше да му обясни, да го накара да разбере.

– Целият свят е гневен на онова, което Морис стори на Банката за международни разплащания. Уплашени са, че китайците и Бог знае още кой друг могат да сринат пазарите. Искат да разберат как се е случило всичко. Американското и британското правителство се опитват да оправят кашата и ние можем да им помогнем. Знаем какво се е случило: поне ти и аз знаем. Проследихме Морис до неговата компания в Кеймбридж и се опитваме да разберем подробностите около операцията, хората, които е вербувал, всичко. Трябва да кажем на хората какво знаем. Не разбираш ли, Греъм?

Уебър поклати глава. Пред очите му замига червена светлина.

– Всичко е измама. Морис е имал помощ. Може и да е по- раженец, но не той е онзи, който е задействал плана. Сирил Хофман си призна пред мен на лодката си, че Морис е заменим. И ако говорим за работа с китайците, Хофман има повече инвестиции в Шанхай, отколкото Морис може някога да мечтае. Така ми каза по време на глупавото ни плаване. Ами руснаците? Как така изведнъж изчезнаха?

– Искам да ти помогна да забравиш всичко, Греъм - каза Вайс.

Уебър си поръча още едно уиски. Първото го беше ударило в главата; беше ял толкова малко по време на престоя си в скривалището, че стомахът му беше празен. Каза на бармана да сложи повече лед в питието му, все едно това щеше да промени нещо. Ариел си поръча още една чаша шампанско и си запали цигара - още едно нещо, което не я беше виждал да прави.

– Не знаех, че пушиш - каза той.

– Много неща не знаеш за мен.

След като приключиха с питиетата и обмисляха да си поръчат по още едно, Вайс стана от стола си, кръстоса ръце на гърдите си и му намигна.

– Не си ли гладен? - попита тя. - Изглеждаш така, все едно не си ял цяла седмица. С какво разполагаш горе, от което една изобретателна жена може да превърне в храна?

Уебър се усмихна.

– Няма нужда да готвиш. Ще те черпя една вечеря.

– Хайде де! Искам да ти покажа, че не съм само единици и нули. Имаш ли паста?

– Да. Както и малко сос песто във фризера.

Греъм плати сметката. Вайс го хвана за ръка и го поведе към изхода на бара. Тръгнаха по дълъг коридор, докато не стигнаха до редица асансьори.

– Откъде знаеш къде живея? - попита Уебър.

– Късметлийско предположение - отвърна жената. - Освен това го пише в папката на бюрото на Мари.

Ариел хвана директора за ръката и се облегна замечтано на рамото му в асансьора. Когато стигнаха на етажа, го прегърна през кръста. Той се почувства странно и в началото не отвърна, но след като Вайс тръгна да се олюлява, докато вървеше към вратата му, сложи ръка на рамото и, за да я придържа. На прага на дома му тя се извърна към него и зачака да я целуне, но ко- гато това не се случи, нежно придърпа главата му към своята, докато устните им не се срещнаха.

– Добре дошъл у дома - каза тя. - Ти си герой.

* * *

Уебър отвори вратата смутен. Апартаментът му беше подреден - чистачката беше идвала заедно с един от охранителите му тази седмица, по време на неговата принудителна отпуска. Мястото беше празно, дом на самотен мъж, който прекарва цялото си време на работа. Имаше голям широкоекранен телевизор, кожен фотьойл и малка масичка. Останалата част от декора като че ли беше създадена от скъп дизайнер, който обзавежда апартаментите на директори.

Вайс хвана Греъм за ръката. Изглеждаше объркана, но само за миг.

– Би ли направил нещо, ако смяташе, че нямаш друг избор? - попита тя тихичко.

– Може би. Надявам се никога да не изпадам в подобна ситуация. Защо ме питаш?

– Без причина наистина. Понякога хората просто зациклят, това е всичко.

Уебър отвори бутилка бяло бургундско вино, докато Ариел бъркаше в хладилника в търсене на продуктите за готвене. Извади един омекнал лук, няколко домата, които още преди месец не са ставали за ядене, и три неотворени пакетчета сирене чедър.

– Мъжете не си падат по пазаруването, а?

– Съжалявам. Храня се предимно навън. - Уебър замлъкна засрамен. - Истината е, че ти си първата жена, която ми идва на гости, откакто се преместих в апартамента. Не е ли жалко?

– Всъщност е мило. - Ариел потърка лицето си с пръст. - Къде мога да се освежа?

– По коридора, първата врата вляво.

Вайс се насочи натам. Усещаше се някакво колебание в държанието и, все едно не знаеше кой коридор къде ще я отведе.

Уебър отпи нова глътка от виното си. Може би беше от алкохола или от малкото храна, която беше изял през изминалата седмица, но се почувства замаян. Не беше мъж, който обича да губи контрол над себе си, но в този случай му се струваше неизбежно и се опитваше да реши дали това го кара да се чувства добре или не.

Чу пускането на водата в тоалетната и няколко секунди по- късно затварянето на вратата.

Ариел влезе в помещението, като стъпваше внимателно. Това беше една владееща се, дисциплинирана жена, доктор по компютърни науки. Тя не правеше нищо просто защото и е хрумнало на мига. Набра се и седна на кухненския плот. Черната и рокля закриваше само половината разстояние до коленете и.

– Мислиш ли, че съм красива? - попита тя. Изричаше думите колебливо, все едно никога преди не беше задавала този въпрос.

– Разбира се, че си - отвърна Уебър, - особено тази вечер.

– Искаш ли...? - започна тя.

– Какво да искам?

– Искаш ли да бъдеш с мен? - попита Ариел срамежливо и неуверено. Тя хвана Уебър за ръката и го придърпа към себе си. Държеше нещо дантелено в другата си ръка.

– Сигурна ли си? - попита Греъм. - Има стотици правила срещу това. - Погледна към стиснатия и юмрук. - Какво е това? - пожела да разбере той.

Вайс отвори ръка и бикините и паднаха на плота. Беше ги махнала в тоалетната. Краката и леко се разтвориха. Погледна Уебър с желание и отново го дръпна за ръката, но докато той се чудеше, тя се обърна на една страна засрамена.

– Сигурна ли си? - попита отново той.

– Разбира се, че съм.

– Но ти работиш за мен. Могат да ме уволнят за това. Не е правилно.

Острите му думи я накараха да се изчерви. Тя затвори краката си, остави ги да се клатят за момент над пода, след което скочи на него. Изглеждаше засрамена и разгневена, но имаше и още едно чувство някъде там в нея - съжаление.

– Не това исках - каза тя. - Не мога да го направя.

Уебър поклати глава. Усети, че настъпва мигът, в който следва гадната част, когато си окуражил някой да направи нещо, а след това си се оттеглил.

– Можеш да правиш всичко, което пожелаеш, Ариел. Съжалявам, че съм ти шеф. Пробвай ме някой друг път.

Погледът на Вайс стана сериозен. Беше погледът на жена, която е била прелъстена и изоставена. Но имаше и още нещо там. Тя искаше да е ядосана.

– Пробвай ме някой друг път? - Говореше достатъчно силно, за да бъде чута и през стените на сградата. - Това да не е някакъв тест?

– Успокой се. Всичко е наред.

– Флиртуваш с мен от седмици. След това се напиваме и се качваме в апартамента ти. Свалям си гащичките, като си мисля, че това искаш, а после ти се преструваш, че всичко е едно голямо нищо.

– Може би просто трябва да забравим за вечерята тук. Да излезем и да хапнем някой бургер някъде.

– Майната и на вечерята и майната ти на теб, Уебър.

Ариел взе гащичките си от плота, обърна гръб на Греъм,

обу ги и изпъна надолу роклята си.

– Няма да стане - каза тя, докато вървеше към вратата. Погледът и беше насочен към тавана. Уебър беше объркан.

– Съжалявам - повтори той. - Какво искаш да кажеш с това „няма да стане“?

Вайс не му отговори. Тя излезе навън в коридора, зави и изчезна, като всяка нейна стъпка беше знак на възмущение.

40. Вашингтон

На следващата сутрин Греъм Уебър се събуди в обичайния си час - пет сутринта. Излезе навън да побяга покрай реката и да се отърси от махмурлука. Мислеше си за Ариел Вайс и винеше себе си, че я остави да пие толкова много. Когато се върна в сградата си, видя познатото лице на Оскар, шофьора му, стоеше на обичайното си място на паркинга на Вирджиния авеню, съпътстван от железния Джак Фонг, шефа на охраната. Намираха се в нова кола, черен линкълн навигатор, същия модел, който използваше и директорът на националното разузнаване, вместо в стария кадилак ескалейд.

Уебър им помаха и се качи горе, за да си вземе душ и да се избръсне. Планираше да се върне в Лангли тази сутрин и да поеме юздите, да си припомни какво е чувството да управляваш ЦРУ в едно правителство, което вече смяташе за злонамерено и опасно. Вероятно щеше да изнесе още една реч в купола след ден-два и да реши как да разкрие злото, което знаеше, че е било извършено. Докато стоеше под струята на душа, му дойде идея, която изискваше промяна в плановете му за тази сутрин и вместо това трябваше да отиде в Белия дом.

Облече най-хубавия си сив костюм и италианска копринена вратовръзка от „Ферагамо“, която пазеше за специални случаи.

Уебър изчака до седем часа, когато цивилизованите бюрократи ставаха, обади се в Белия дом и помоли да бъде свързан с Тимъти О’Кийф, съветника по сигурността. Хвана го в колата му, на път към големия офис в Западното крило, което гледаше към Пенсилвания авеню. Уебър помоли за среща тази сутрин и О’Кийф - за негова изненада - веднага се съгласи. Каза на Греъм да дойде в офиса му в девет и половина, веднага след сутрешния брифинг на президента с директор Хофман.

Уебър прекара следващите два часа в наваксване с вестниците, които не беше чел по време на нежеланата си отпуска в Западна Вирджиния. Четенето на статиите беше като че ли се опитва да види обект през пречупената светлина на тежка буря. Можеше да различи снежинките, близки и добре оформени, както и по-далечните обекти, покрити в бяло - дървета, покриви, пътища, сгради, - но не можеше да види търсения обект, а само очертанията му.

Линкълнът на Уебър пристигна в Западното крило точно когато закръглената фигура на Сирил Хофман се клатеше към автомобила си. Директорът на националното разузнаване му помаха жизнерадостно.

– Значи се върна жив и здрав - каза тържествено Хофман, в гласа му се съдържаха много емоции, но нито една от тях не беше искреност. - Какво облекчение.

– Обзалагам се, че е. Вероятно си се тревожил, че охранителите ти може да ме изпуснат.

– Трябва да ми благодариш, Греъм. Спасихме ти живота.

– Да бе - измърмори Уебър.

– Сега си герой. Всички това говорят. Президентът беше започнал да се тревожи, че е избрал грешния човек за ЦРУ; Смяташе да те уволни, но в момента не е толкова сигурен. Току-що ми го каза в Овалния кабинет.

Хофман посочи към края на Западното крило за повече сила на думите си. Да, този президент, този Бял дом. Директорът на националното разузнаване влезе в колата си с характерното за него изглаждане на сакото си, за да не се измачка под него.

– Копеле - каза Уебър. - Няма да стане.

– Ciao - каза Хофман през отворения прозорец на джипа си, който потегли.

Греъм изкачи стълбите до лобито на Западното крило. О’Кийф го чакаше в офиса си. Съветникът изглеждаше любезен и непроницаем както винаги, лицето му представляваше млечна плът от челюст и бузи с тънки устни, изкривени в усмивка.

– Добре дошъл - посрещна го Тимъти и протегна ръка. Уебър не я пое.

– Няма да се измъкнете с това - заяви той. - Няма да ви позволя.

– Моля? - О’Кийф сложи ръка до ухото си, все едно се опитваше да го чуе, но всъщност така искаше да каже на директора на ЦРУ да преосмисли държанието си.

– Няма да се измъкнете - повтори Уебър. - Знам, че Джеймс Морис не е действал сам. Работил е за директора на националното разузнаване. Сирил Хофман знаеше какво прави Морис, а Хофман нямаше да посмее да го прави, ако нямаше твоята благословия.

О’Кийф затвори очи и се усмихна сърдечно.

– Докажи го! - каза той. - Но още отсега искам да ти кажа, че няма да успееш да го сториш. Няма никакви доказателства, че Джеймс Морис е действал със знанието на правителството на Съединените американски щати в опитите си да саботира Банката за международни разпращания. Истинско безобразие е дори да се прави подобно предположение. Действал е сам, тайно, в изграждането на този чудовищен хакерски заговор с помощта на китайски агенти. И след това... за Бога, той дори се опита да те убие! Как може точно ти от всички хора да го защитаваш?

– Има доказателства - отвърна Уебър.

– Да, знам - кимна О’Кийф. - Събрал си ги с помощта на забележителната си приятелка доктор Вайс: страшна работа си свършил в преследването на тайните дейности на Морис. Всичко е при голямото жури. Чудя се на решението ти да гласуваш такова голямо доверие на този млад човек в началото; хората едва не те обвиниха за случилото се. Но ти си пипал нежно.

Това казах на ФБР миналата седмица. Греъм Уебър видя светлината относно Морис. Уебър и аз стоим рамо до рамо. Това е така, нали?

О’Кийф се усмихна отново. Мъжът беше доста ведър в това свое обобщение на събитията. Греъм го изгледа един дълъг момент. Беше виждал хора като съветника, откакто започна да си има вземане-даване с правителството: това бяха играчите и политическите майстори, палците им винаги наклоняваха везните, винаги сравняваха публичните интереси със своите - бореха се за политическото оцеляване на себе си и на шефовете си. Затова допреди няколко месеца бе искал да си остане просто бизнесмен.

Уебър поклати глава. Почукваше по масата пред себе си за повече тежест.

– Няма да го направя - каза той. - Няма да играя по свирката ви.

О’Кийф килна на една страна голямата си кръгла глава.

– Знаеш ли, Греъм, не обичам да ме предизвикват, особено в собствения ми офис и особено от някой, който дължи поста си на мен. Така че помисли си добре, преди да се хвърлиш в пропастта.

Уебър погледна надолу към махагоновата маса и след това отново към О’Кийф. Да, сигурен беше.

– Съжалявам, Тим, но не мога да поддържам история, която знам, че е лъжа. Не ми пука какво показват тези така наречени доказателства. Няма да го направя. Ще отида при комисиите по разузнаването. Ще отида вМинистерството на правосъдието. Ще направя всичко възможно, за да спра тази голяма лъжа.

– Ти си глупак - изсъска О’Кийф. - И то арогантен глупак, което е по-лошо. Да не мислиш, че съм безсилен? Хванал съм те за топките, сър. Просто още не съм започнал да ги стискам.

Уебър поклати глава.

– Спри да ме заплашваш, Тим. Знам, че съм прав. Готов съм за всякакви лайняни кампании, които ще проведеш срещу мен.

– Не съм сигурен - отвърна О’Кийф.

Мъжът се изправи и отвори вратата си.

– Навън, моля - нареди той с вяло махване на ръката си. - Опитай се да се успокоиш. Препоръчвам ти да се обадиш на Сирил Хофман, твоя началник. Смятам, че ще иска да си поговорите.

Уебър кимна. Извади от джоба си писмо, което беше напечатал тази сутрин на компютъра си, докато чакаше да дойде време за тази среща в Белия дом. Подаде го на съветника.

– Какво е това? - попита той.

– Покана. Свиквам среща на Комисията за специални дейности. Появи се деликатна информация, за която комисията трябва да е уведомена. Срещата е утре следобед. Не закъснявай. Не ти се иска да пропускаш точно това събиране.

Уебър намигна на съветника и за първи път тази сутрин му се стори, че забеляза следа от притеснение на кръглото лице на О’Кийф.

* * *

Уебър се качи в колата си на „Екзекютив Роуд“, частната алея между Белия дом и старата сграда на ръководството. Оскар го попита къде иска да отиде и директорът трябваше да помисли минутка. Налагаше се да види всички карти. Набра личния номер на шефа си Хофман в офиса му на Интернешънъл Драйв, близо до Тайсънс Корнър.

– А, господин директор, мислех си, че вероятно ще се обадиш - каза Хофман.

– Явно се налага да се видим - отвърна Уебър. - Току-що напуснах офиса на О’Кийф.

– Да, няма да е лошо. И то възможно най-скоро, моля. Аз пък току-що затворих телефона на съветника по национална сигурност. Не е щастлив. Трябва да обмислиш онова, което ти е казал.

– Ще съм в офиса ти след тридесет минути. Това е всичкото време, което ми е необходимо за мислене.

– Карай бавно - каза Хофман. - Наслаждавай се на пейзажа. Ти не си импулсивен човек. Ти си бизнесмен. Бизнесът е твоята сила. В другите сфери действаш малко хаотично. Помисли си какво точно правиш.

* * *

Уебър пристигна след двадесет и пет минути. Сутрешният натоварен трафик беше започнал да намалява на Паркуей и Път 123. Минаха през портала и се насочиха към сградата на ДНР, която се намираше до една скромна зелена градина между кръстосващите се бетонни магистрали. Личният асистент на Хофман го посрещна долу на стълбите и го отведе горе за срещата с шефа му.

Сирил стоеше с разперени ръце, все едно се готвеше да посрещне завърналия се отдавна изгубен син. В очите му имаше едновременно веселие и заплаха.

– Добре дошъл, момчето ми. Надявам се си помислил здраво и си се вразумил. Историята ти предлага ръка, Греъм, и трябва да я приемеш. Ако не го сториш, ще пропуснеш шанса си. Той няма да се върне. Ще пропаднеш в бездната.

Уебър стоеше прав, изпънат и неподвижен, точно под рамката на вратата на офиса на Хофман.

– Защо остави Морис да го направи? - попита Греъм. - Това не мога да разбера.

– Не бъди задник - отвърна Сирил, отиде до директора на ЦРУ, хвана го за лакътя и го поведе към кръглата конферентна маса. Самият той седна на централното място.

– Може да решиш да се самоубиеш, но поне пий едно кафе преди това - предложи Хофман. - Вероятно кофеинът ще стимулира мисловната ти дейност по начин, който не си показвал досега.

Обади се на асистента си, който влезе с голям сребърен поднос, изрисуван със знака на Азиатската служба за сигурност, която го беше подарила на Сирил в знак на вечна дружба. Върху подноса имаше две малки керамични чаши. Асистентът отиде до лъскавата еспресо машина на директора и направи две кафета - едно за Хофман и едно за госта му. Асистентът сервира чашите и след това предложи поднос с наричаните от Сирил viennoiseries^[137]. Уебър отказа, но директорът на националното разузнаване се усмихна и взе две за себе си.

– Не четеш история, нали? - попита Хофман. - Имам предвид наистина да я четеш^[138].

– Какво общо има тя с всичко това? - учуди се Уебър. Искаше да задържи разговора върху темата. - Чета онова, което ми е необходимо, за да си върша работата.

– Колко просто и утилитарно, но неадекватно - отвърна Сирил, - особено що се отнася до американска история.

– Чел съм конституцията. Заклел съм се да я спазвам и защитавам. Това е достатъчно.

– Не, всъщност не е. Точно това искам да ти обясня. Конституцията е документ, написан на хартия, но значението и е оформено от велики хора и техните решения. В частност, според моето скромно мнение, нашата история е била оформена от решение, което нашият първи президент, Джордж Вашингтон, е взел относно каква република да бъдем: Америката на Александър Хамилтън^[139] или тази на Томас Джеферсън^[140]? Република на предвидим ред или непредвидима свобода? Това е бил първият въпрос.

– Много интересно, така е, но искам да говорим за Джеймс Морис. Смятам да изнеса реч пред служителите на ЦРУ утре в купола и да им разкажа за него, приятелите му и помагачите му, а на следващия ден ще кажа и на голямото жури.

Хофман се мръщеше и клатеше глава.

– Толкова силно искаш да си направиш харакири. Опитвам се да те възпра, но не е лесно. Искаш да ти обясня защо оставих Морис да го направи? Точно това се опитвам да сторя, но трябва най-накрая да млъкнеш, да си пиеш кафето и да ме слушаш.

– Добре - съгласи се Уебър. - Шоуто си е твое.

Хофман кимна презрително.

– Джордж Вашингтон решава Америка да бъде държавата, предвиждана от Александър Хамилтън, с централна банка, финансиран дълг, дисциплинирана бюрокрация и здрав и непоклатим съюз със страната родител, отечеството, би казал ти, което днес познаваме като Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия. Вашингтон е можел да се опита да следва алтернативния стил на французите за демократична република, но не го е сторил.

– Добре, чатнах - отвърна Уебър. - Сега може ли да продължим нататък?

– Не, все още не. На път съм да стигна до онази част от историята, която пряко ще отговори на въпроса ти. Аз вярвам в лоялността към родителите. А ти, Греъм?

– Разбира се. Уважавам много моите.

– Така, въпросът за родителската лоялност е представен по един много особен начин за твоя работодател, Централното разузнавателно управление. Не сме възникнали от нищото, това е ясно. Имаме родител. И името на този родител е британската Секретна разузнавателна служба.

Уебър се засмя.

– Не гледам Джеймс Бонд, откакто смениха Шон Конъри. Съжалявам.

– Не си заслужава, но все пак ще ти дам един урок. Благодарение на него много други неща ще ти се изяснят.

– Говори каквото си искаш. Няма да стане. Ще срина теб и приятелите ти, независимо от онова, което ще ми кажеш.

– Мълчи и слушай. Ще ти разкрия голяма тайна. През 1945, когато войната свърши, британците събраха поверителната история на тайна програма, започната още през 1940, която води до създаването на Управлението на стратегическите служби, първообраза на ЦРУ

– Това е абсурдно. Защо британците биха създали тайна програма срещу нас? Били сме най-близкият им съюзник.

Хофман вдигна пръст, след което продължи:

– Първоначалната цел на тази тайна програма е била да въвлече Съединените американски щати във войната, за да спаси Великобритания, но по-голямата и цел е била да създаде инструмент, който да защитава Хамилтъновата версия на Америка и - в партньорство с британското разузнаване - нека бъдем честни, да управлява следвоенния свят.

– Това са пълни глупости.

– Разполагам с екземпляр от тайната история в чекмеджето си. Там е разказана историята на „Британската координация за сигурност“, или БКС. Това е името, което британците дават на тайния си опит да запазят американската твърдост въпреки изолационистките невестулки. Искаш ли да ти прочета един пасаж по темата?

Хофман си сложи очилата за четене и надникна над тях по начин, който накара веждите и челото му да заприличат на главата на голям и плешив бухал.

– Не - отвърна Уебър.

Сирил не обърна внимание на отказа му. Запрелиства книгата до четиридесет и шеста страница и започна да чете:

– Тази глава е озаглавена „Кампанията против нацистката пропаганда в Съединените щати“. Тя показва колко добре ни разбират британците преди и сега. Цитирам:

В планирането на кампанията си е било важно за БКС да запомни (както помнят германците) простата истина, че Съединените щати, суверенна единица от сравнително скоро време, е населявана от хора от много конфликтни раси, интереси и вероизповедания. Тези хора, макар да са наясно с богатството и силата си, все още са несигурни в себе си индивидуално, все още са в сравнително отбранителна позиция и продължават да се стремят - безрезултатно, но пък предизвикателно - към национално единство и една нация в расово отношение... Колкото и да се опитват обаче, си остават тълпа от имигранти и са неспособни в основата си да разкъсат атавистичните граници, които ги оковават към земите на техния произход.

– Пълни безсмислици - каза Уебър.

– Не мисля така - отвърна Хофман. - Според мен анонимните автори на тази тайна история са представили същината на проблема, която е, че ние, американците, не знаем кои сме и се нуждаем от помощ, особено в управлението на световната империя, която ни се падна на нас през 1945 г.

– Не може да си сериозен, че приемаш всичко това за чиста монета. Та то е абсурдно.

Хофман махна очилата си и се изправи в стола.

– Вярвам, че е истина, сър. Аз съм наследник на англо-американското обещание. Ти си негов наследник. Останалата част от света просто не разбира. Трябва да правим правилните неща, независимо дали другите ги разбират или не. Това разбрах аз, когато се присъединих към службите. Всички хофмановци го бяха разбрали: Франк, Сам, Ед, Джак, всеки един от тях е знаел, че когато се присъединява към ЦРУ, негово задължение е да защитава тайната власт, която е единствената гаранция за ред на тази планета.

Уебър поклати глава.

– Ти си луд! Ако наистина вярваш на всичките тези глупости, защо позволи на хакер анархист, който ненавижда Великобритания, да атакува БМР?

– Не е ли очевидно? - попита спокойно Хофман.

– Не. Даже напротив.

– Морис беше идеалната рапира. Изключително приятно ми беше да му позволя да се самоунищожи и да дискредитира глупавото си движение. Хората ще видят онова, което са всъщност: саботьори и манипулатори, лъжци от най-висша степен. Ще минат години, преди да попаднем на друг хакерски принц като Джеймс Морис. А относно специалната връзка, която така ненавижда, мога да кажа, че е по-специална от всякога благодарение на бедния Морис и несъзнателната му подкрепа.

– Ти си откачил. Стореното от теб е незаконно.

Хофман като че ли не го чу, защото продължи да говори с горещ плам:

– Има и други облаги от абсурдната атака на Морис. Тя подсили американския контрол над международните финанси. Позволи ни да пренапишем устава на БМР. Възроди отново връзките ни със СРС. И най-хубавото от всичко - предостави ни възможност да заменим несполучливия избор на президента за директор на ЦРУ, който всъщност си ти.

Уебър поклати глава, но на лицето му беше изписано спокойно изражение. Вече ясно знаеше срещу какво се беше изправил.

– Ти си предател - каза Греъм.

– Ха! Звучиш като Питър Пингрей, недолюбвания ти заместник. Когато се наложи да те „преместим“ за седмица за твое собствено добро, дойде да ме види силно възбуден. Той също ме нарече предател, че и по-лошо - мошеник. Каза, че се е опитал да те предупреди за мен. Сложил съобщение в чекмеджето на бюрото ти, пратил ти друга бележка с някакви документи, но каза, че си прекалено глупав, за да разбереш, благодаря на Бога.

– Питър Пингрей е оставял тези съобщения? - попита Уебър учуден, а след това каза на себе си: - Разбира се, че е бил той. Имал е достъп до документацията. Опитвал се е да ми помогне.

– Заблудена лоялност. Пингрей го няма между другото, уволнен е с основание, няма да има пенсия и ще бъде изправен пред съд, ако не си оправи държанието.

– Опасен си, Сирил, но всичко свърши.

Изведнъж видът на Хофман стана изморен и нещастен.

– Караш ме много да съжалявам, Греъм. Надявах се да си отвориш ушите и да слушаш - наистина да слушаш - какво ти казва миналото за твоя дълг. Но ти си дебелоглав! Всеобщата критика е такава: умен ръководител, харизматичен мениджър, който иска да помогне на страната си, но няма опит, човек, който не знае какво не знае. Сега това те провали.

– Не, не е. Ти си този, който пропада. Свиквам среща на Комисията за специални дейности, за да им разкрия истината. След това ще отида в Конгреса, за да им обясня какво сте сторили ти, Морис и лудите ви сътрудници. След това ще отида в Министерството на правосъдието. Ще им обясня случая: шпионаж за друга сила. Измяна.

– Не, няма да го сториш - каза Хофман.

– Ще видим.

– Няма да го сториш, защото не можеш. Уволнен си. Махам те от поста директор на ЦРУ с основание, считано от този момент.

– Какво имаш предвид „с основание“?

Погледът на Хофман се промени - стана суров и лукав.

– Надявах се да не се стига дотук - каза директорът на националното разузнаване. - Но те уволнявам от поста директор на ЦРУ заради доказателства, че си извършил сексуален тормоз над една от своите подчинени.

– За какво говориш? - учуди се Уебър, но в същия миг се сети за случилото се само преди десетина часа.

– Не е красиво - каза Хофман и натисна копче, което задейства видеомонитор на стената. - Съвсем не е красиво онова, което някои мъже правят.

На екрана беше Уебър, обвил ръка около млада жена в черна рокля, която ходеше нестабилно в коридор на сграда. Второто изображение показваше как директорът на ЦРУ целува същата жена на прага на апартамента си. Според ъгъла на видеоматериала ставаше ясно, че е била направена от камера, скрита нависоко на срещуположната стена. Записът продължаваше и показваше как Уебър и служителката му влизат в апартамента и затварят вратата след себе си.

– Има и звук. Искаш ли да го чуеш?

– Не. - Уебър сложи ръце на ушите си. Хофман натисна един бутон и записът се озвучи. Чу се високият глас на жената:

– Флиртуваш с мен от седмици. След това се напиваме и се качваме в апартамента ти. Свалям си гащичките, като си мисля, че това искаш, и после ти се преструваш, че всичко е едно голямо нищо.

– Може би просто трябва да забравим за вечерята тук. Да излезем и да хапнем някой бургер някъде.

– Майната и на вечерята и майната ти на теб, Уебър.

– Доктор Вайс ще бъде сериозен свидетел. Ти беше нейният герой. Ти и помогна да открие истината за Джеймс Морис. И след това коравосърдечно се възползва от подчинената си.

– Как е могла да стори това? - измърмори Уебър повече на себе си, отколкото на Хофман.

– Тя може да ти зададе същия въпрос, сър. Как можа? Но ето един прост факт: очаквам доктор Вайс да подаде официално оплакване за сексуален тормоз срещу теб тази сутрин и както виждаш, ние сме събрали аудио- и видеодоказателства, които подкрепят твърдението и. Така че като директор на националното разузнаване мое задължение е да изискам оставката ти.

Уебър беше поставен на колене. Той стана от стола и се запъти към вратата с увиснали рамене, видимо победен. Клатеше глава и си мърмореше под носа.

– Май завесата се спуска, старче - мрачно заяви Хофман. - Ако се опиташ да се появиш на своята среща на Комисията за специални дейности, ще бъдеш изхвърлен. Като бивш директор нямаш достъп. Съжалявам.

Уебър се обърна към него. Искрата като че ли се беше завърнала в погледа му.

– Ти си гаден фокусник - каза той.

Хофман премига. Това беше единствената му проява на емоции, но беше изненадан от коментара.

– Моля?

– Помниш ли какво ми каза за магията, Сирил? През втората ми седмица като директор на ЦРУ Каза ми, че един професионален фокусник знае, че всеки номер винаги има три части: онова, което виждат хората, онова, което запомнят, и онова, което казват на другите. Мисля, че си забравил собствения си съвет. В този случай трите не съвпадат.

– Господи! Ти си пълен аматьор, ако мога да бъда честен. Предупредих те, че си нямаш никаква представа какво те очаква тук, но ти беше настоятелен. Постоянно беше предупреждаван, дори и от доктор Вайс. Виж си записките, сър. Но ти беше сляп за всичко. Ти си противното на фокусник. Ти си един безполезен и арогантен човек. Съжалявам да го кажа, но това е самата истина.

– От колко време тя работи с теб? - попита Уебър.

– Доктор Вайс винаги е работила с мен и със страната си. Тя е кариеристка. Не е имало момент, в който да не е била лоялна на президента.

Греъм го изгледа внимателно.

– Един от нас не я е преценил правилно.

– Ipse dixit^[141]. Ти сам го каза. Между другото на лодката си не съм ти казвал, че имам необявени инвестиции с някоя китайска компания. Също така никога не съм казвал, че Джеймс Морис е пораженец и че е заменим или нещо от сорта. Всяко подобно твърдение е лъжа.

– Тя ти е казала всичко това? Или си сложил микрофон?

– Тя е патриотка - отвърна Хофман. - А сега се махай оттук. Уволнен си. Вече почистват бюрото ти в агенцията.

– Обмислял ли си възможността, че може да имам още една карта за изиграване? - попита Уебър.

– Обмислих я и я отхвърлих. Свършен си. Успех с така наречената ти карта, каквато и да е тя.

– Ще разберем утре.

Уебър килна глава към Хофман и напусна офиса му. Фонг, шефът на охраната, го чакаше в чакалнята. Както и Оскар, шофьорът. Пътуваха до Лангли в мълчание. Когато Греъм се качи на седмия етаж, входът към офиса му беше запечатан. Мари и Даяна плачеха.

Уебър прегърна двете си секретарки, но така само ги накара да се разхълцат още повече. Когато се успокоиха, Греъм им каза да не се тревожат, каза им, че не е сторил нищо лошо. Попита ги дали може да използва конферентната зала, за да направи няколко телефонни обаждания. Обади се на двама души. Единият беше заместник-директорът на ФБР, който отговаряше за подразделението на национална сигурност. Другата беше Рут Савин. Помоли я да се свърже с Ариел Вайс много спешно.

Уебър чакаше публичното обявяване, че е уволнен, и грозния телевизионен репортаж, който щеше да съпътства новината. Тази нощ и следващата сутрин обаче капакът си остана затворен и той подозираше каква беше причината.

41. Вашингтон

Срещата на Комисията за специални дейности на следващия ден беше забавена с няколко минути поради процедурни въпроси. Рут Савин и Ърл Бийзли бяха седнали в местата си, но Сирил Хофман спореше по видеовръзката от „Либърти Кросинг“, че комисията не може да заседава, защото задължителният кворум не беше налице. Председателят, Тимъти О’Кийф, не си вдигаше телефона. Савин се извини, че трябва да провери някои документи в офиса си.

Когато главната съветничка се върна, обяви, че срещата всъщност може да се осъществи. Административните правила изисквали по-голямата част от петимата членове на комисията да са налице. Тенекиеният глас на Хофман се прокрадваше през говорителя на видеоекрана.

– Но вие сте само двама! Как ще проведете срещата?

– Трима - каза Савин. - О’Кийф е на път от Белия дом.

– Не, не е - отвърна Хофман.

– Току-що разговарях с него - възпротиви се главната съветничка. - Ще е тук след десет минути.

Екранът на Сирил потъмня.

Тимъти О’Кийф пристигна по-изнервен от всякога. Поздрави Савин и Бийзли, зае мястото си начело на масата и попита къде е Хофман. Когато му съобщиха, че той бойкотира срещата, О’Кийф му се обади по телефона и му нареди да се включи по защитената линия. След минута лицето на Хофман отново се появи на екрана. Поведението му, което обикновено беше изключително спокойно, беше помрачено от лек тик в ъгълчето на устата му.

О’Кийф заудря чашата си от кафе с лъжицата, за да възцари ред и да сложи началото на срещата.

– Президентът ме помоли да благодаря на присъстващите, че са тук. Днес имаме само един въпрос за разглеждане. Главната съветничка ще представи доклад.

О’Кийф кимна към Рут Савин.

– Желая да обявя, че по писмена молба на бившия директор Греъм Уебър комисията направи проверка на определени неоторизирани действия от страна на директора на националното разузнаване, който се е свързал с висш служител от руското разузнаване на име М. В. Сердуков. По време на това разследване комисията получи писмени доказателства от подразделението на национална сигурност към ФБР за неоторизирано пътуване на ДНР до Франция. Бяхме уведомени от властите на френската авиация, че номерът на самолета е бил N85VM.

На екрана лицето на Хофман стана още по-тревожно. Той се изкашля, изправи се, отдалечи се от камерата и след това се върна с кърпичка, с която забърса челото си.

– Това пътуване до Франция беше одобрено от Белия дом - намеси се Хофман от екрана.

– Не, не беше - отвърна О’Кийф.

Савин погледна към съветника по сигурността, който кимна. Тя продължи:

– На комисията бяха предоставени свидетелски показания от тази сутрин на свидетелка, която казва, че е говорила лично с ДНР Хофман за планираното му пътуване, по време на което щял да се срещне с руски представител относно Джеймс Морис. Свидетелката се срещна с мен тази сутрин за час и ми предостави подробности за дейностите на ДНР, включително и класифицирани документи, които му е дала, за да предаде на руския представител по настояване на ДНР Хофман.

– Невъзможно - възмути се Сирил на екрана. - Ариел Вайс не би направила това. Тя има намерение да предаде доказателства в ущърб на Греъм Уебър, а не на мен.

– Мисля, че грешиш - каза Савин. - Доктор Вайс е долу и разговаря с адвокатите ми. Мога да ти изпратя копие от писмените и доказателства, когато свършат.

– Коварно - изрече тихо Хофман.

– Потвърдихме, че документите, които доктор Вайс е подготвила, са били отбелязани за предаване на теб. Службата по сигурността в Центъра за информационни операции е проверила документите, които доктор Вайс им е предала, преди неоторизираното ти пътуване до Франция.

– Вайс е лъжкиня. Тя е влюбена в Уебър. Той се опита да я съблазни.

– Това няма нищо общо с темата, директор Хофман.

– Млъквай, Рут - отвърна ДНР Пресегна се, за да изключи камерата.

О’Кийф се намеси с твърд глас:

– Сядай, Сирил. ФБР вече са пред офиса ти. Мълчи и слушай.

О’Кийф се обърна към Савин. Тя продължи за пореден път:

– Трябва да те предупредя, директор Хофман, че доктор Вайс ни сподели, че аудио- и видеоматериалът е бил направен под натиск. Тя каза, че си подслушвал срещата и в апартамента на господин Уебър и че си я заплашил с уволнение, ако не направи нещата, записани там. Случаят е част от криминалното разследване, което адвокатите ми започнаха.

– Да не сте полудели всички? - попита Хофман. - Имам разобличаващи материали за всеки от вас.

Савин погледна към О’Кийф, който отново и кимна да продължи.

– Предупреждавам те, директор Хофман, че подобни заплахи само ще повдигнат нови въпроси за злоупотреба със служебното ти положение. Също така трябва да ти напомня, че подобни видеоконференции се записват.

Хофман погледна към всички тях втрещен.

– Те спечелиха - каза той.

– Кои те? - попита О’Кийф.

– „Враговете“, ако можем така да ги наречем. Хората, които искат да разкрият тайните на страната и да съборят къщата. Наивните невинни. Морис, Уебър, всички вие.

– Ние не сме врагове на Съединените щати, Сирил. В грешка си.

– Аз служа на страната си. Политиците са временни, но интересите на държавата са завинаги. Не можем да избягаме от отговорността на водачеството, скъпи приятели. Ако смятате, че това е възможно, то тогава вие сте в грешка за съжаление. Вие сте страхливци.

– Сирил, ще ти препоръчам да си наемеш адвокат - каза О’Кийф.

Хофман стана отново. На екрана огромната му фигура тръгна към камерата.

– Не я изключвай - нареди съветникът по сигурността. - Това е заповед.

– Не ми пука - отвърна директорът на националното разузнаване.

Екранът изпука и стана черен, но аудиомикрофонът все още работеше и говорителите предадоха глас, изпълнен със смесица от заплаха и подигравка:

– Ще се върна - изрече Хофман. - В това можете да сте сигурни.

* * *

О’Кийф погледна към другите двама присъстващи на масата и кимна, но не към тях, а към друга личност, която не се виждаше.

– Може ли вече да приключваме тази среща и да се върнем към истинската си работа? - попита той.

– Не залагай срещу милиардер. Не казах ли точно това? - изрече Бийзли с усмивката на крупие.

– По молба на президента - продължи О’Кийф - предлагам тази комисия да бъде закрита, в сила от този момент. Нейният мандат за специални дейности ще бъде проверен от Съвета за национална сигурност, но правомощията и ще бъдат отнети, докато проверката не приключи. Някакви предложения?

Отговори Савин:

– Предлагам да разпуснем Комисията за специални дейности и да прехвърлим на други, действащи комисии всякакви нейни дейности.

– Чух ли друго предложение? - попита О’Кийф.

– Няма - отвърна Блек Джек.

– Всички ли са съгласни? - попита отново съветникът по сигурността.

– Да - отвърнаха Бийзли, Савин и О’Кийф в един глас.

– Предложението е прието и комисията се разпуска.

– Къде е господин Уебър? - попита съветникът по сигурността.

– Отвън - отвърна Савин. - Чака в офиса на заместник- директора.

– Извикай го - нареди Тимъти.

Уебър влезе в залата, изглеждаше така, като че ли не беше спал цяла седмица.

– Имаш нужда от отпуска, братко - каза Бийзли.

– Седни - покани го О’Кийф.

Греъм седна на празния стол до съветника по сигурността.

– Президентът ме помоли да те уведомя, че е решил да не приеме заповедта на ДНР Хофман за уволнението ти. Тази сутрин в Белия дом получихме писмо от Ариел Вайс, в което се упоменава, че доказателствата срещу теб, представени от директора на националното разузнаване, са били изфабрикувани.

Уебър затвори очи само за момент, след което ги отвори отново.

– Какво означава това? - попита той.

– Че ти си директорът на ЦРУ - О’Кийф протегна ръка. - Оставаш господар на призрачния хотел.

* * *

Греъм Уебър не искаше да остава в офиса до края на деня. Всъщност не искаше да бъде никъде. Мислеше да се обади на Ариел Вайс в офиса на главната съветничка, където все още се намираше заедно с адвокатите, за да я попита защо го беше направила, да и се извини или да и благодари. Не знаеше кое от двете да стори, а и се съмняваше дали тя щеше да му вдигне, поне докато не минеше известно време. След като премисли събитията в апартамента си същата вечер, осъзна, че тя му беше подсказала по заобиколен начин, че злият гамбит на Хофман няма да се получи, защото тя не беше съгласна с него. „Няма да стане“, беше казала тя. Вайс може и да водеше троен живот, но имаше една-единствена благородна цел.

* * *

Джеймс Морис излъчи видеозапис от Каракас. Намираше се в компанията на Рамона Кайл, основателката на „Прекалено много тайни“, групата за граждански свободи, която се беше прекръстила на „Отворен свят“. Извън кадър бяха членове на международния екип за спешна помощ, който беше сформиран, за да помогне за защитата на Морис и подкрепата към него в медиите. В тази група, скрити от репортерите, бяха красив мъж с лек източноевропейски акцент, който се наричаше Роджър, и колосан американски либерал, облечен в стар сив вълнен костюм и вратовръзка на райета, на име Артър Пийбоди. По- късно Пийбоди даде няколко интервюта за отбрани репортери в дълбока потайност, в които разкри, че е бивш служител на ЦРУ, както и нова информация за конспиративните дейности на агенцията, за да се поддържа така нареченият постимпериали стичен режим от 1945.

Морис говореше разгорещено. Вършеше работата, за която беше мечтал, а и беше харизматичен говорител, макар и не особено убедителен. Призна, че е отговорен за атаката над Банката за международни разплащания, точно както твърдяха вестниците. В интерес на истината беше горд от стореното, от това, че под прикритието на кибератаката беше прехвърлил пари от сметките на богатите държави към нуждаещите се.

- Не се извинявам за действията си. Не съм убил никого. Не съм измъчвал никого. Не съм подслушвал телефоните на хората, нито съм откраднал тайните им. Твърдят, че съм нарушил правата на Съединените щати, но не съм нарушил никой от законите на човечеството. Напуснах престъпното Централно разузнавателно управление заради съвестта си. Разкрих тайните му, за да даря свобода на хората. Взех от богатите и дадох на бедните. Гордея се от това, което направих.

Много вестници, включително и тези в Съединените щати, описаха в заглавията си Джеймс Морис като „Кибер Робин Худ“. Един германски сайт публикува за кратко статия след пресконференция, на която се обяви, че швейцарски хакер на име Рудолф Биел е бил убит, за да се запази тайната за самоличността на Морис, но тази информация бързо изчезна и повече не се появи на друго място.

* * *

Месец след като беше възстановен на поста директор на ЦРУ Греъм Уебър отиде в Белия дом, за да се види с президента. Каза на главнокомандващия, че след сериозно обмисляне е взел решение да си подаде оставката. На ЦРУ било дадено ново начало, каза той, точно както президентът искал, когато назначил Уебър. Сега обаче агенцията се нуждаела от професионалист.

Греъм каза, че иска да посочи кандидат като свой наследник. Беше споменал името му на Тимъти О’Кийф, съветника по национална сигурност, който се съгласи, че идеята е добра. Той помоли президента да назначи доктор Ариел Вайс, която можеше да стане първата жена - директор на Централното разузнавателно управление. Това щяло да бъде знак, каза Уебър, че агенцията наистина е разкъсала оковите на миналото и гледа напред към бъдещето.

Президентът не каза веднага „да“, но О’Кийф вече беше споделил на Греъм, че идеята му допаднала. Щеше да е добър политически ход, а и допълнителната полза била, че това щяло да е правилното решение.

* * *

Онова, което остана за Греъм Уебър, беше празно пространство, което чакаше да бъде запълнено, както и удовлетворението, че беше помогнал да изчисти имението от призраците в тази необходима институция на Централното разузнавателно управление, така че то да се превърне в част от американската структура, а не овехтяла реликва, ушита на стана на друга държава.

Навярно страната щеше да обикне или поне да изпитва уважение към една разузнавателна служба, която беше нейно собствено творение, а не нечие друго. Уебър искаше да измисли най-добрия начин, по който можеше да помогне като обикновен гражданин това да се случи. Но това можеше да почака. Точно сега искаше да се разходи около реката, да я наблюдава как тече, оградена от калните си брегове, и да остави ума си да се успокои и утихне като зимното небе.

БЛАГОДАРНОСТИ

Тази книга беше започната с авторовата подозрителност, че в нашия цифров свят традиционните теми на един шпионски роман - заблудата, проникването, наблюдението - все повече и повече зависят от манипулацията на компютърните кодове чрез хакерство и кибервойна. Проблемът на автора беше, че той не е запознат по темата. Така че започна дългото чиракуване при хора, които бяха готови да споделят информация и идеи.

На първо място искам да благодаря на Матю Девост, президент и главен изпълнителен директор на консултантската фирма „ФюжънЕкс“. Бях представен на Мат от Хенри Кръмптън, известен бивш служител на ЦРУ, чиято консултантска фирма, „Кръмптън Груп“, работи в тясна връзка с компанията на Мат. Мат беше мой гид и събеседник на DEF CON XX през юли 2012. Двамата продължихме да общуваме през цялото време на писането на тази книга, а той беше достатъчно мил, за да прочете и коментира черновата и. Изключително съм му благодарен. Уил Хърд, ЦРУ ветеран, а сега бизнес колега на Кръмптън, също беше изключително полезен.

Други киберексперти бяха достатъчно щедри в споделянето на идеи, като започнем с Шери Давидов, основателката на LMG Security, която разговаря с мен на DEF CON за приключенията си в МТИ и чиято книга „Мрежова криминалистика“, написана в съавторство с Джонатан Хам, е задължителна за хора, които искат да научат повече по темата. Също така съм задължен на Джейсън Хийли от „Атлантик Каунсъл“, Кри- стофър Кърчхоф от Пентагона, Брайън Кребс, който е бивш колега от „Вашингтон Поуст“ и автор на популярния блог „Кребс за сигурността“, Ед Скудис, основателя на „Каунтър Хак“, Джон Ядониси, основателя на „Уайт Канвас Груп“, Ричард Бъджтлиш, шеф на „Мандиант“, и Алън Палър от института SANS. Много колеги журналисти също ми помогнаха много, особено Робърт О’Хароу, автор на поредицата в „Поуст“ - „Нулев ден: Заплахата в киберпространството“, и Елън На- кашима. Писателите винаги казват, когато благодарят на техническите си съветници, че тези експерти в никакъв случай не са виновни за грешките, пропуските или други несъответствия. В този случай е изключително вярно. Моите помощници заслужаваха по-отдадени ученици от моя милост.

Получих щедра помощ в Германия, в един център за хакване, в който цареше идеята за интернет свободата. На „Ат- лантик-Брюке“ и нейния директор, Евълина Мецен, които ме доведоха в Хамбург, където прекарах една незабравима вечер с Макс Варбург в дома му, който се намира до бреговете на река Елба. По-късно бях гост на Американската академия в Берлин и дадох заданието на директора и Гари Смит да ми намери млади германци, които бяха наясно с хакването. Той ме запозна с Карстен Нол и Линус Нойман от изследователските лаборатории за сигурност в Берлин, както и с редица други германски хакери и киберексперти, които вероятно ще са по-щастливи, ако не спомена имената им тук.

Интересът ми към произхода на ЦРУ и неговата връзка с британското разузнаване датира от 1987 г., когато публикувах дълга статия във „Вашингтон Поуст“ относно тайната акция на Великобритания в Америка преди и по времето на Втората световна война. Тогава за първи път попаднах на Томас Трой, бивш историк на ЦРУ и виден автор по темата. Надявам се, че няма нищо против, че героите ми цитират директно от неговите книги. Цитирам също така от собствения си екземпляр на „Британска координация за сигурност“, която намерих през 1987. За текстовете за Банката за международни разплащания се обърнах към няколко книги, особено невероятната „Властелините на финансите“ на Лиакат Ахамед, „Битката при Бретън Удс“ на Бен Стайл и книгата от 1932 г. на Еленор Лансинг Дълес, на която се натъкнах.

Още четири трика, извадени от шапката: разказът на Сирил Хофман за измислената френска агентка Жулиет и нейната къща в Сен Брийок напомня за истинската история за несравнимата френска шпионка Жени де Кларон, която разказах през декември 1998 във „Вашингтон Поуст“. За препратките ми към магиите съм благодарен на Джон Маклафлин, бивш директор на ЦРУ, фокусник аматьор, както и много умен и щедър човек. Дължа специални благодарности на Джон Магуайър, бивш служител на ЦРУ, който балансира между дълбоката си привързаност към агенцията и градивната си критика към нея. И какво би правил един писател, ако не може да се разхожда около света благодарение на електронните инструменти Wikipedia и Google Earth, които са постоянни спътници пред монитора и източници на информация?

Макар тази книга да е създадена благодарение на проучвания, трябва да отбележа, че тя изцяло е литературна творба. Хората, компаниите, институциите и събитията са плод на ав- торовото въображение. Където се срещат истински организации като Банката за международни разплащания или е цитирана истинска личност, то това е сторено единствено с фиктивен замисъл. Онези, които познават добре основата на темата, ще оценят до каква степен тази книга е плод на въображението ми, а не факт.

Трима читатели ме спасиха от поемането по погрешен път. Приятелят ми Линкълн Каплан, чиито легални писания красят „Ню Йоркър“, „Ню Йорк Таймс“ и много други издания, отдели много внимание и време, за да прочете предварителната чернова. Посветих тази книга на Линк и на Джейми Горелик, бивш заместник-министър на правосъдието и невероятна вашингтонска адвокатка, която е сред най-близките ми приятели вече повече от четиридесет години. Съпругата ми, Ив, благословена с докторантура по компютърни науки и кариера като военен инженер, щедро критикува по-късните чернови. И на последно място, но не и по значение, благодаря на приятеля ми Гарет Епс, професор по конституционно право в Балтиморския университет, блогър, поет, романист и литературен критик. Обърнах се към Гарет за помощ в структурирането на всеки от предишните си романи и сега отново се обърнах към него - той ми помогна да видя по кои пътища ще поемат героите ми.

Най-накрая благодаря на Старлинг Лоурънс, най-добрия редактор в бизнеса. Той прочете всяка една от черновите и предложи честни, проницателни, а понякога и унищожително забавни коментари. Колегите ми в „Нортън“ винаги са били изключително полезни, особено искам да благодаря на Бил Русин, Джийни Лучано, Рейчъл Солцман, Райън Харингтън и на умелия ми стилов редактор Дейв Коул. Това е деветата книга, в която благодаря на несравнимия си литературен агент Рафаел Сагалин. Също така съм благодарен на поддръжниците си в Холивуд, включително на дългогодишния ми приятел Боб Букман и талантливите ми агенти от „Криейтив Артистс“ - Брус Вино- кор и Матю Снайдер.

Тази книга е предимно за американското разузнаване в ерата на „Уикилийкс“ и въпроса дали то може да се адаптира към един по-отворен цифров свят и да продължава да осъществява тежката работа, наречена шпионаж. Всички ние ще си задаваме този въпрос и ще търсим отговора му в предстоящите години. Накъдето и да се насочи бъдещето, страната ще се нуждае от силна и свободомислеща преса и така - най-накрая - благодаря на приятеля ми Дон Греъм за това, че е невероятният собственик на „Вашингтон Поуст“, и Джеф Безос, че пое факлата от Дон и продължи да я поддържа запалена.

Бележки

1

Казиното на хотел „Сизърс Палас“ в Лас Вегас е разделено на две части - казино „Палас“ (разположено близо до регистрацията на хотела) и казино „Форум“ (до търговския център). - Всички бележки в книгата са на преводача.

(обратно)

2

Заигравка с известния латински израз „Cogito ergo sum“, който означава „Мисля, следователно съществувам“. В случая „Hackito ergo sum“ означава „Хаквам, следователно съществувам“.

(обратно)

3

„Облакът“ или iCloud - система за съхранение и обработка на данни от Apple. Стартира на 12.10.2011 г., а от 07.2012 има повече от 150 млн. потребители.

(обратно)

4

Mesh мрежа - състои се от безжични устройства, наричани още „access points”, които са поставени във всяка една потребителска мрежа. Всеки потребител на мрежата също така е и доставчик и пренасочва информацията до следващия потребител.

(обратно)

5

DEF CON (среща се още като DEFCON или Defcon) - най-голямата конвенция на хакерите в цял свят, която всяка година се провежда в Лас Вегас, Невада. Първият DEF CON е през юни 1993 г.

(обратно)

6

На английски терминът „Honeypot” (гърненце с мед) се използва за вербуване на агенти.

(обратно)

7

Изчисления в облак - предоставянето на компютърни (изчислителни) услуги, а не на продукт. Под формата на онлайн бизнес приложения, достъпни през уеб браузър, задоволяват изчислителни потребности, докато съхраняват софтуера и потребителските данни на свои сървъри. Сред компаниите, доставчици на облаци, са Amazon, Google, Microsoft, Apple, IBM, Oracle и др. В България това е Cloud.bg.

(обратно)

8

Зелена стая - в шоубизнеса така се нарича помещението в театър или подобно място, което служи като чакалня и място за почивка на изпълнителите преди и след представление, както и по време на самото представление, когато не се изисква присъствието им на сцената. Съвременните зелени стаи невинаги са боядисани в зелено.

(обратно)

9

Държавен департамент на САЩ, неформално наричан Министерство на външните работи на САЩ. Отговаря за международните отношения на САЩ. Департаментът е създаден през 1789 г. и е първият създаден в САЩ изпълнителен орган.

(обратно)

10

OSS (Office of Strategic Services) - предшественик на ЦРУ.

(обратно)

11

Рисков капитал - средства, инвестирани във високорисков проект, който обещава значителни доходи, но и висок риск за инвеститора.

(обратно)

12

„Уикилийкс“ или WikiLeaks (leak - от английски „теч“) - международна социална мрежа, създадена по проект. Целта на този проект е да се публикуват и анализират документи, получени чрез изтичане на информация.

(обратно)

13

Too Many Secrets - от английски - „Прекалено много тайни“.

(обратно)

14

„Експертите“ (1992) - филм от САЩ с участието на Робърт Редфорд, Ривър Финикс, Сидни Поатие, Бен Кингсли, Дан Акройд и др.

(обратно)

15

Ген. майор Уилям Дж. Донован (1883-1959) - американски войник, адвокат, офицер в разузнаването и дипломат. Директор на Управлението на стратегическите служби (УСС), което е предшественик на ЦРУ.

(обратно)

16

Алън Дълес (1893-1969) - петият директор на ЦРУ и ръководител на американските тайни служби по време на Втората световна война.

(обратно)

17

Едуард Джозеф Сноудън (р. 1983 г.) - американски шпионин и системен администратор, емигрирал в Русия. Работил като шпионин за ЦРУ и АНС, а според САЩ вероятно в същото време е работил и за руските тайни служби.

(обратно)

18

Юлиус Розенберг (1918-1953) и Етел Розенберг (1915-1953) - деца на еврейски имигранти от Русия, родени иизраснали в Ню Йорк. Членове на компартията. На 19 юни 1953 г. са обвинени в шпионаж в полза на СССР и са екзекутирани на електрическия стол в затвора „Синг Синг” в Осининг, Ню Йорк.

(обратно)

19

Челси Манинг (р. 1987 като Брадли Манинг) - военнослужеща в армията на САЩ, обвинена в разкриване на голям обем секретни файлове на дипломацията на САЩ и предаването им в „Уикилийкс”.

(обратно)

20

Каблограма - вид телеграма.

(обратно)

21

Служителите в ЦРУ се делят на такива със сини значки (постоянните служители) и такива със зелени значки (те не се смятат за част от екипа, наемат се за изпълнението на определени задачи, консултации и т.н.).

(обратно)

22

Има се предвид дали агенцията симпатизира на демократите (сините) или на републиканците (червените).

(обратно)

23

На английски „kitten“ - „коте, котенце“.

(обратно)

24

Secure Socket Layer (SSL) - специален интернет протокол, който създава криптиран канал за комуникация между уеб сървъра и браузъра.

(обратно)

25

Swiss Maggot - от английски - „Швейцарска личинка“.

(обратно)

26

Leet - произлиза от „elite“ (елитен) - информационен език или код, който се използва в интернет, където стандартните букви често се заменят от цифри или специални знаци.

(обратно)

27

Хакер „черна шапка“ - човек, който се опитва да открие слабите места в компютърната защита и използва тези слаби места за лична финансова облага или други зловредни цели. Хакерите „бяла шапка“ са специалисти по киберзащита, назначени да използват хакерски методи, за да открият слабости в системите, които евентуално биха могли да бъдат използвани от „черни шапки“.

(обратно)

28

Самюъл Дашиъл Хамет (1894-1961) - американски автор на детективски романи и разкази. Хамет се смята за един от създателите на класическия детективски роман. Ник и Нора Чарлс са сред най-известните му герои от книгата „Кльощавият“.

(обратно)

29

Макартизъм, или ера „Макарти“ - по името на американския сенатор Джоузеф Макарти. Политическо течение в САЩ от втората половина на XX век. Това течение е насочено срещу комунистите и крайно левите в САЩ и представлява практика на обвиняване в подривна дейност, заговори без наличието на реални или достатъчни доказателства и т.н. Макартизмът е мащабна кампания за разкриване на съветски шпиони, комунисти или техни симпатизанти и други политически елементи.

(обратно)

30

Прокламация за еманципация - издадена е от президента Линкълн на 1 януари 1863 г. Тя провъзгласява, че всички роби са свободни.

(обратно)

31

Криптоним - псевдоним на агент или кодово наименование на операция, програма или проект, давани с цел да се гарантира сигурността им.

(обратно)

32

Капитол Хил - най-големият исторически квартал във Вашингтон. Също така синоним на Конгреса на САЩ.

(обратно)

33

GS-13 - система за определяне на заплащането на държавните служители. Разделя се на 15 нива. GS-13 е за служители на много високи позиции.

(обратно)

34

Шега с абревиатурата на ЦРУ (CIA) - Clowns in Action.

(обратно)

35

Франчайзинг - търговска концесия - вид отношения между пазарни субекти, при които едната страна (франчайзодател) предоставя при определени условия и срещу заплащане на друга страна, която желае да развива същата дейност (франчайзополучател), правото да използва разработен и успешен бизнес модел в определен вид бизнес.

(обратно)

36

The Bubble - зала в сградата на ЦРУ, известна още като аудиторията. Наподобява формата на купол.

(обратно)

37

Екзогенен - произхождащ отвън, външен.

(обратно)

38

Нейтън Хейл (1755-1776) - американски герой, войник от Континенталната армия през Американската война за независимост.

(обратно)

39

Паравоенни - цивилни лица, които са преминали военно обучение и имат подобна организация, без да имат статут на професионална армия.

(обратно)

40

Дрон - безпилотен летателен апарат.

(обратно)

41

БАСП (WASP) - бели англосаксонски протестанти.

(обратно)

42

Шарл Морис дьо Талейран (1754-1838) - френски политик и дипломат, роден и починал в Париж. Името му е синоним на ловкост, хитрост, интелект и безпринципност.

(обратно)

43

Хенри Джон Темпъл, трети виконт Палмерстън (1784-1865) - известен още като лорд Палмерстън - английски държавник, ръководил дълги години отбраната и външната политика на страната. Два пъти министър-председател на Обединеното кралство.

(обратно)

44

Легенда се нарича агент под прикритие, който се представя за определена личност.

(обратно)

45

Бийкън (от английската дума „beacon“ - фар, маяк) - софтуер, който може да се прихване от уебсайт или имейл, който позволява достъп до информацията на заразения потребител.

(обратно)

46

Уистън Хю Одън (1907-1973) - англо-американски поет, роден в Англия и имигрирал в САЩ. Считан от мнозина за един от най-великите поети на XX век. Носител на наградите „Пулицър“ за поезия и Националната награда за литература на САЩ за поезия.

(обратно)

47

Миманс - артисти, които в дадено представление изпълняват второстепенни, спомагателни роли в масови сцени без думи.

(обратно)

48

Бръшлянова лига, или Айви лига - спортна организация на американски висши училища, които се намират в североизточната част на САЩ. Днес този термин се използва главно като етикет на тази група висши училища, които се отличават и с отлично академично качество и високи критерии за прием.

(обратно)

49

Клеменс Венцел Непомук Лотар фон Метерних-Винеберг-Байлщайн (1773-1859) - австрийски политик, сред най-влиятелните фигури в европейската политика през първата половина на XIX век.

(обратно)

50

Уилям Франклин „Франк“ Нокс (1874-1944) - американски политик и 46-и секретар на Министерството на военноморския флот. През Втората световна война е кандидат за вицепрезидент на САЩ, издигнат от Републиканската партия.

(обратно)

51

ФДР - прякор на президента Франклин Делано Рузвелт.

(обратно)

52

Банка за международни разплащания (БМР) - основана е на 17.05.1930 г. и е най-старата международна финансова институция в света. Българската народна банка е акционер в БМР от самото основаване на институцията и притежава 8000 акции. Управителят на БНБ участва в годишното общо събрание на акционерите на банката и в редовните срещи на управителите на централните банки, провеждани веднъж на два месеца.

(обратно)

53

Интернет трол - човек, който публикува противоречиви, провокиращи или извън темата съобщения с основна цел да предизвика емоционален отговор от другите потребители, да ги провокира или тормози.

(обратно)

54

Откъс от „Интернационалът“. „Интернационалът“ е международен пролетарски химн на комунистически, социалистически и анархистически организации. Тъй като оригиналът е на френски, на английски има редица преводи. Преводът тук е направен по текста в тази книга. У нас е по-известен следният превод:

На крак, о, парии презрени, на крак, о, роби на труда!

Потиснати и унизени, ставайте срещу врага!

Нека без милост, без пощада, да сринем старий, гнилий строй!

Светът на нас се днес надява, напред в решителния бой!

(обратно)

55

Уорънт офицер е военно звание на младши офицер. Аналогът му при нас е подпоручик.

(обратно)

56

Известен още като „малуер“ (malware).

(обратно)

57

„Блекуотър“ - частна американска военна компания и охранителна фирма.

(обратно)

58

Трилогията „Illuminatus!“ - фантастична поредица от авторите Робърт Шей и Робърт Антън Уилсън, която се състои от книгите „Окото в пирамидата“, „Златната ябълка“ и „Левиатан“.

(обратно)

59

Дискордианизъм - религия и философия, която боготвори Ерис Дискордия, богинята на хаоса, или нейни архетипи. Религията е популяризирана в споменатата трилогия на Шей и Уилсън. В интерес на истината хакерите наистина я изповядват заедно с други така наречени пародийни религии като Църквата на подгения.

(обратно)

60

От английски dirtbug - „мръсна буболечка“ или „мръсен бъг (програмна грешка)“. Snakehead - „змийска глава“.

(обратно)

61

Джон Дилинджър (1903-1934) - прочут американски банков крадец и гангстер, действал по време на Великата депресия. Също така и герой от поредицата на Шей и Уилсън.

(обратно)

62

Трекърска - произлизаща от поредицата „Стар Трек“. Трекъри - фенове на поредицата.

(обратно)

63

Уязвимости, също така известни и като „експлойти“ (exploits).

(обратно)

64

UNIX - компютърна операционна система, разработена през 60-те и 70- те години на миналия век от група специалисти на AT & T, работеща в Bell Labs.

(обратно)

65

Произволни (random) генератори на числа - алгоритми, генериращи определени, но произволно изглеждащи числа. В действителност в по-голямата си част те не са произволни (random).

(обратно)

66

Нетуъркинг (networking) - буквално преведено, означава „изграждане на мрежа”. Идеята е, че хората, които един човек познава, също познават хора, до- като не се окаже, че всички хора по света са свързани.

(обратно)

67

SWIFT - глобална комуникационна междубанкова мрежа за обмен на финансова информация по преводи, документарни акредитиви, инкаса, банкови гаранции, чекове, операции и др.

(обратно)

68

Ботнет (botnet) - мрежа от софтуерни приложения или компютри, които работят в автономен режим и имат за цел кражба на лични данни.

(обратно)

69

Атака за отказ на услуга - опит даден ресурс, предоставян от компютър жертва, да бъде направен недостъпен за целевите му потребители.

(обратно)

70

И трите страни са офшорни зони.

(обратно)

71

Анонимайзър - програма, която създава фалшива IP регистрация.

(обратно)

72

TOR - софтуер, който помага на потребителя да остане анонимен и да защити личната си неприкосновеност, докато използва интернет.

(обратно)

73

Интерферометър - оптичен инструмент, чийто принцип на действие се основава на явлението интерференция.

(обратно)

74

ОБШ - Обединена банка на Швейцария.

(обратно)

75

Клирингова къща - самостоятелно юридическо лице, което играе ролята на банка за борсовата търговия. Тя осигурява система за разплащане (клиринг), гарантира изпълнението на сключените сделки, уравнява сметките между клиринговите членове, наблюдава обема на сключените сделки, контролира поведението на участниците в борсовата търговия и т.н.

(обратно)

76

Бирпонг - игра по надпиване, в която играчите се опитват да вкарат пинг- понг в чаша с бира. Противниковият отбор трябва да изпие чашите с бира, в които топчето е вкарано.

(обратно)

77

R2-D2 - андроидът от поредицата „Междузвездни войни“.

(обратно)

78

Braves Madchen - от немски - „добро момиче“.

(обратно)

79

Къстъм (custom) - по желание на клиента, според нуждите на клиента и т.н.

(обратно)

80

Пач (patch) - представлява корекция на дадена програма с цел да се отстранят неочаквани проблеми, да заработи по-добре или да се добавят нови възможности към нея.

(обратно)

81

„Кардърпланет“ (CarderPlanet) - престъпна организация, управлявала уебсайта www.carderplanet.com, основана през 2001. Повечето от членовете и били от Източна Европа и Русия.

(обратно)

82

Стъкснет (Stuxnet) - компютърен вирус от типа компютърен червей, създаден от разузнаванията на Израел и на САЩ с помощта на Великобритания и Германия.

(обратно)

83

„Флейм“ (Flame) - модуларен компютърен зловреден софтуер, открит през 2012. Атакува компютри, които ползват операционни системи „Уиндоус“. Програмата е била използвана за кибершпионаж в страните от Близкия изток.

(обратно)

84

Лаокоон - троянски прорицател и жрец на Посейдон в гръцката митология. Прочут е с предупреждението си към троянците да не внасят дървения кон. Той и двамата му синове са нападнати от змии, изпратени от боговете.

(обратно)

85

Игра на думи. Компютърните червеи (worms) са самопроизвеждащи се компютърни програми. Почти винаги причиняват вреда на мрежата.

(обратно)

86

Уол-И - заглавие на американски анимационен филм от 2008 г. с главен герой робот.

(обратно)

87

„Голдман Сакс“ - една от най-старите инвестиционни банки в света, основана през 1869 г., със седалище в южен Манхатън.

(обратно)

88

ЦПВ - Център за правителствена връзка - британска разузнавателна агенция.

(обратно)

89

Резиденция и работен офис на министър-председателя на Обединеното кралство и главна квартира на правителството на Нейно Величество.

(обратно)

90

Куета - град в Пакистан.

(обратно)

91

Тамили - народ в Южна Азия, населяващи предимно Тамил Илам (Шри Ланка) и Тамил Наду (Индия).

(обратно)

92

Андхра Прадеш - щат в Югоизточна Индия. Столица и най-голям град е Хайдарабад.

(обратно)

93

Хакерска атака, при която в комуникацията между две страни се намесва и трета (хакерът) и променя комуникацията между двете страни, без те да осъзнаят това.

(обратно)

94

Прокси сървър (сървър посредник) - в случая това е компютърът на третата страна, на хакера.

(обратно)

95

TLS (Transport Layer Security) и неговият предшественик SSL (Secure Socket Layer) са криптографски протоколи, които осигуряват сигурност на комуникацията в интернет.

(обратно)

96

Фишинг (phishing, което произлиза от fishing - ловя риба) - злонамерен опит за придобиване на лична информация - потребителски имена, пароли, номера на кредитни карти и т.н.

(обратно)

97

SQL (Structured Query Language) или език за структурирани запитвания - популярен език за програмиране, предназначен за създаване, видоизменяне, извличане и обработване на данни от релационни системи за управление на бази данни.

(обратно)

98

Nu - от идиш - въпросителна частица.

(обратно)

99

Форт Нокс - златният резерв на САЩ.

(обратно)

100

Път на коприната (Silk Road) - онлайн пазар за нелегални стоки, част от Deep Web, опериращ като скрита услуга на маршрутизиращата система за анонимна комуникация в интернет TOR.

(обратно)

101

Разговорно обръщение към Службата за сигурност на Великобритания МИ5.

(обратно)

102

Пансексуален индивид - има сексуално влечение към всички известни полове: мъже, жени, травестити, трансексуални мъже и жени, интерсексуални, двуполови хермафродити, псевдохермафродити и т.н.

(обратно)

103

Хеш функция - еднопосочна математическа функция, която служи за „раздробяване“ на дадено множество. Прилагането на хеш функция се нарича хеширане.

(обратно)

104

Блечли парк - секретна военна площадка от времето на Втората световна война, днес музей.

(обратно)

105

ИОС - Израелски отбранителни сили.

(обратно)

106

RAT (Remote Access Trojan) - троянският кон, или троянецът, е злонамерена компютърна програма, която често превзема канали в IRC, изтрива съдържание от твърдия диск, краде поверителна информация и т.н.

(обратно)

107

Джон Мейнард Кейнс (1883-1946) - британски икономист, който съществено повлиява върху модерната макроикономика и социалния либерализъм, едновременно като теория и практика. Идеите му оказват сериозно влияние върху икономическата политика на редица страни.

(обратно)

108

НКВД, или Национален комисариат на вътрешните работи - централен правоприлагащ орган на Съветския съюз за борба с престъпността и поддържането на обществения ред, който пряко изпълнява върховенството на властта на всесъюзната комунистическа партия.

(обратно)

109

Петорката от Кеймбридж - популярно название на шпионите, вербувани от съветското НКВД в университета в Кеймбридж през 30-те години на XX век. Това са Харолд „Ким“ Филби, Доналд Маклийн, Гай Бърджис, Джон Кеърнкрос, атомния физик Алън Нън Мей, Лио Лонг и Антъни Блънт - едни от най-успешните шпиони в историята, проникнали в тайните на англичани и американци на най-високо държавно равнище.

(обратно)

110

Аятолах - шиитски религиозен лидер в Иран.

(обратно)

111

Цифрова сметка - банкова сметка, особено в швейцарските банки, която съдържа само номер, без имената на собственика й.

(обратно)

112

„Вътрешна сигурност“ - американски сериал, базиран на израелския сериал „Hatufim“, с Клеър Дейнс.

(обратно)

113

FTP (File Transfer Protocol) - протокол за пренос на файлове - мрежов протокол от тип клиент-сървър, който предоставя възможност за обмяна на данни между машини, свързани в локална мрежа или интернет.

(обратно)

114

Инкунабула - първите в историята печатни книги. Изданията на инкунабулите са изключително редки и често са в тираж от 100 до 300 екземпляра.

(обратно)

115

Терафлоп - мярка за компютърна скорост.

(обратно)

116

От френски - „Есе за финансовата история на Турция“.

(обратно)

117

Джонатан Полард е арестуван през 1985 г. по обвинение в шпионаж в полза на Израел и е осъден на доживотен затвор. Той признава, че наистина е предавал секретна информация.

(обратно)

118

АИКОВ - Американско-израелски комитет по обществени въпроси. Основан е през 1951 г.

(обратно)

119

„Обща кауза“ - американска неправителствена организация и политическа застъпническа група, основана във Вашингтон.

(обратно)

120

Файл 201 се създава в ЦРУ за човек, който работи като информатор на агенцията.

(обратно)

121

СНС - Съвет за национална сигурност.

(обратно)

122

Кливер - триъгълно платно във ветроходството.

(обратно)

123

Грот - най-важното платно, което се издига от гротмачтата.

(обратно)

124

Румпел - кормило на яхта.

(обратно)

125

АОХ - Армията за освобождение на хората на Китай - въоръжени сили на Китай под ръководството на комунистическата партия.

(обратно)

126

ГДВС - Генерална дирекция за външна сигурност.

(обратно)

127

Cher ami - от френски - „скъпи приятелю“.

(обратно)

128

Ton oncle - от френски - „чичо ви“.

(обратно)

129

Qui s’excuse, s’accuse - от френски - „Който се извинява, се обвинява“.

(обратно)

130

Зикурат - вид древен шумерски храм, строен около 5000 г. пр.н.е. Има форма на масивна стъпаловидна пирамида, чиито стъпала представляват отделни етажи или тераси.

(обратно)

131

СПТ - международна разчетна парична единица. Създадени са през 1969 г. от Международния валутен фонд като безналични международни резервни активи, разпределени между членовете на МВФ, пропорционално на вноските им, за допълване на съществуващите резервни активи. Всяка страна членка има специална сметка, по която се осчетоводяват разпределените и СПТ.

(обратно)

132

Низ (string) - крайна поредица от символи в компютърните науки.

(обратно)

133

Деривати - финансови инструменти, чиято стойност е производна на стойността на даден актив. Вместо да търгуват със самия актив, участниците в пазара се договарят за обмяна на пари, активи или друга стойност в бъдещ момент.

(обратно)

134

Фючърс или фючърсен договор - дериватен инструмент. Активът, който се търгува, е определен като количество и дата на осъществяване на сделката.

(обратно)

135

НФБ - Нюйоркска фондова борса.

(обратно)

136

Хенри Моргентау (1891-1967) - известен с плана „Моргентау“, американска програма за следвоенно преобразуване на Германия, а именно разчленяването и на части, като по-важните индустриални райони на страната да преминат под международен и в частност под американски контрол. Планът предвижда още ликвидация на германската тежка промишленост, демилитаризация и превръщането на цялата страна в аграрна.

(обратно)

137

Viennoiseries - от френски - „сладкиши“.

(обратно)

138

На английски думата „read“ означава „чета“, както и „разбирам“.

(обратно)

139

Александър Хамилтън (1755 или 1757-1804) - баща основател на САЩ, офицер, икономист, политически философ, един от първите адвокати по конституционно право и първи министър на финансите на Съединените щати.

(обратно)

140

Томас Джеферсън (1743-1826) - третият президент на САЩ, американски държавник, посланик във Франция, политически философ, революционер и т.н.

(обратно)

141

Ipse dixit - догматично и недоказано твърдение.

(обратно)

Оглавление

Пролог

1. Вашингтон

2. Вашингтон

3. Хамбург

4. Хамбург

5. Фредерик, Мериленд

6. Вашингтон

7. Вашингтон

8. Вашингтон

9. Хамбург

10. Вашингтон

11. Вашингтон

12. Вашингтон

13. Силвъртън, Колорадо

14. Берлин

15. Базел, Швейцария

16. Вашингтон

17. Хамбург

18. Берлин

19. Вашингтон

20. Вашингтон

21. Вашингтон

22. Грантчестър, Англия

23. Кеймбридж, Англия

24. Милтън Кийнс, Англия

25. Бристъл, Англия

26. Вашингтон

27. Вашингтон

28. Форт Мийд, Мериленд

29. Бат, Англия

30. Вашингтон

31. Вашингтон

32. Вашингтон

33. Вашингтон

34. Вашингтон

35. Сен Брийок, Франция

36. Вашингтон

37. Вашингтон

38. Базел, Швейцария

39. Вашингтон

40. Вашингтон

41. Вашингтон

БЛАГОДАРНОСТИ

*** Примечания ***