Пътеките на мрака - цялата трилогия [Р А Салваторе] (fb2) читать онлайн

Р. А. САЛВАТОРЕ ПЪТЕКИТЕ НА МРАКА - ЦЯЛАТА ТРИЛОГИЯ (книга 4 от "Забравените кралства")

ПОТАЙНО ОСТРИЕ (книга 1 от " Пътеките на мрака")

Пролог

Потънал в мисли, Уолфгар се излегна назад, опитвайки се да проумее внезапните промени, настъпили в живота му. Измъкнат от грабливите нокти на демона Ерту и пъклената му тъмница в Бездната, той отново се намираше сред приятели и съюзници. Бруенор, джуджето, което го бе осиновило, беше тук, тук бе и Дризт, мрачният елф, който бе не само негов наставник, но и най-близкият му приятел. А похъркването, което долиташе до ушите му, красноречиво говореше, че Риджис, пухкавият полуръст, спи сладко в съседната стая.

Тук бе и Кати-Бри, скъпата Кати-Бри, жената, която бе обикнал. Ето че сега, благодарение на героичните усилия на тези прекрасни приятели, те отново си бяха у дома, в Долината на мразовития вятър, и като че ли всичко беше наред.

Само че Уолфгар нямаше представа какво точно означава това.

Уолфгар, който в продължение на шест години бе понасял нечовешки мъчения в лапите на Ерту, нямаше никаква представа.

Едрият мъж скръсти ръце пред гърдите си. Единствено крайната умора го бе тласнала към леглото — нищо друго не бе в състояние да го накара доброволно да потъне в сън. Защото именно там, в сънищата му, Ерту отново го откриваше.

Така стана и тази нощ. Макар и дълбоко изтерзан и разкъсван от противоречиви мисли, Уолфгар не успя да устои на изтощението и над него се спусна умиротворяващ мрак, изместен почти веднага от оловносивите мъгли на Бездната. Откъм гигантската гъба с издялан в нея трон, се носеше смехът на огромния Ерту. Все същият отвратителен дрезгав кикот, роден не от радост, а от злобна насмешка и от подигравка към клетниците, които демонът изтезаваше. Този път скверното създание отправи несекващата си жлъч към Уолфгар. Към него бяха насочени и щипците на Бизматек, друг демон от Бездната и слуга на Ерту. Младият мъж яростно се отбраняваше с почти нечовешка сила, раздаваше юмруци във всички посоки и за известно време съумяваше да се опази от яките човекоподобни ръце, както и от зловещите щипци на демона.

Ала до него се домогваха твърде много крайници. Бизматек бе прекалено едър и прекалено силен и дори могъщият варварин постепенно започна да се уморява.

Всичко свърши — както винаги — с един от щипците на демона, вкопчен в гърлото на Уолфгар, докато другият, както и двете човешки ръце, стискаха победения мъж в желязна хватка. Неимоверно изкусен в това мъчение — любимото му! — Бизматек едва-едва усили натиска върху гърлото на своята жертва, лишавайки я напълно от въздух, само за да й го върне отново няколко мига по-късно и така отново и отново, минута след минута, час след час, докато младият варварин отчаяно се мъчеше да си поеме дъх, а силите бързо го напускаха.

Уолфгар рязко се изправи, впил пръсти в гърлото си. По врата му плъзна дълга драскотина, още преди да осъзнае, че наоколо няма никакъв демон, а той се намира в собственото си легло, в земята, която наричаше свой дом, сред приятели.

Приятели…

Какво ли значеше тази дума? Какво знаеха те за страданието му? Какво ли можеха да сторят, за да му помогнат да прогони завинаги кошмарния спомен за Ерту?

Изтерзаният мъж не мигна до края на нощта и когато много преди да съмне Дризт дойде да го събуди, го откри напълно облечен. Този ден петимата приятели възнамеряваха да поемат на път. Смятаха да отнесат злия Креншинибон далеч на югозапад, към Карадуун, край бреговете на езерото Импреск и след това към снежните планини и манастира Възвисяване на вярата, където един монах на име Кадърли щеше да унищожи магическия предмет.

Креншинибон. Когато дойде да събуди приятеля си, Дризт го носеше у себе си. Не открито, така че да се вижда, ала Уолфгар знаеше, че е там. Усещаше го, чувстваше с цялото си същество скверното му присъствие. Защото кристалният отломък си оставаше свързан с последния си господар, Ерту. Мощта на демона пулсираше в самото му сърце и докато Дризт, у когото бе сега отломъкът, се намираше близо до Уолфгар, близо бе и самият Ерту.

— Прекрасен ден за път — весело отбеляза елфът, ала в гласа му, помисли си Уолфгар, се долавяше някакво напрежение и дори снизхождение, та младият варварин с мъка се удържа да не стовари юмрука си в лицето му.

Вместо това, само изръмжа нещо и мина покрай измамно дребничкия елф. Дризт нямаше дори пет фута и половина, докато варваринът бе по-близо до седемте, отколкото до шестте и тежеше двойно повече от приятеля си. Само бедрото му бе по-дебело от кръста на Дризт и въпреки това, ако между двамата се стигнеше до размяна на удари, всеки разумен човек би заложил на елфа.

— Още не съм събудил Кати-Бри. — При звука на това име Уолфгар рязко се обърна, а дълбоките му, наситеносини очи срещнаха лавандуловия взор на Дризт.

— Риджис обаче вече е станал и похапва — надява се да има време за поне две-три закуски, преди да тръгнем — добави елфът и се засмя, ала Уолфгар дори не се усмихна. — Бруенор ще ни чака в полето отвъд източната порта на Брин Шандер. Сега е при хората си и подготвя Стъмпет, за да го замества в негово отсъствие.

Варваринът почти не го чуваше. Думите на приятеля му не означаваха нищо за него. Целият свят не означаваше нищо.

— Да събудим ли Кати-Бри? — попита Дризт.

— Аз ще се погрижа — рязко отвърна Уолфгар. — Ти се заеми с Риджис. Ако прекали с яденето, ще ни забави, а искам да отидем при този твой Кадърли възможно най-бързо, та веднъж завинаги да се отървем от Креншинибон.

Дризт се накани да отвърне нещо, ала варваринът вече се отдалечаваше по коридора, който водеше към стаята на Кати-Бри. Почука само веднъж и влезе, без да изчака отговор. Дризт направи крачка към вратата с намерението да му се скара за грубостта, но после се отказа. Кати-Бри бе в състояние да се защити от обида или насилие по-добре от когото и да било, който елфът някога бе срещал.

Освен това, Дризт и сам осъзнаваше, че желанието му да скастри Уолфгар се дължи до голяма степен на ревност — ревност от човека, за когото Кати-Бри някога възнамеряваше да се омъжи… намерение, което може би не след дълго най-сетне щеше да се осъществи.

Елфът прокара ръка по-красивото си лице и отиде да потърси Риджис.

* * *

Облечена само с тънка нощница, Кати-Бри тъкмо си нахлузваше чифт панталони, когато Уолфгар нахлу в стаята й. Младата жена се обърна изненадана, но бързо преодоля неудобството си:

— Можеше да изчакаш покана! — сухо отбеляза тя и продължи да се облича.

Уолфгар кимна и вдигна ръце — половинчато извинение, ала дори то бе повече, отколкото очакваше Кати-Бри. От погледа й не бе убягнала болката в очите на младия мъж, нито празнотата на редките му, насилени усмивки. Вече бе водила дълги разговори за това с Дризт, обсъждала го бе и с Бруенор и Риджис и заедно бяха решили да проявят търпение. Единствено времето можеше да излекува раните на варварина.

— Елфът ни е приготвил закуска — обясни Уолфгар. — Трябва добре да се нахраним, преди да потеглим.

— Елфът? — неволно повтори Кати-Бри, толкова изумена бе от хладината в думите на младия мъж.

Нима щеше да нарече Бруенор „джуджето“? И колко ли време щеше да мине, преди самата тя да се превърне просто в „момичето“? Кати-Бри въздъхна дълбоко и си облече туниката, напомняйки си, че приятелят им беше буквално преминал през ада. Когато го погледна, видя в очите му сянка на смущение, изумлението й май наистина го бе жегнало. А това беше добър знак.

Уолфгар се накани да си тръгне, ала тя се доближи до него и ласкаво прокара ръка по лицето му, от гладката буза до наболата брада, която той или бе решил да си пусне, или в обзелата го апатия просто не си бе дал труда да обръсне.

Варваринът сведе поглед към нея и когато видя нежността в очите й, в плахата му усмивка за първи път от битката върху ледовете, се прокрадна искрица прямота.

* * *

Риджис успя да получи трите си похапвания преди тръгване, поради което не спря да мърмори през цялата сутрин. Тръгнаха от Брин Шандер, най-големия от Десетте града в Долината на мразовития вятър, и първоначално се насочиха на север, докато достигнат по-равен терен, след което поеха право на запад. Далеч на север се издигаха високите постройки на Таргос, втория по големина град на областта, а отвъд него проблясваха водите на Маер Дуалдон.

Късно следобед, след като бяха оставили повече от десет мили зад гърба си, достигнаха бреговете на Шаенгарнската река, която, придошла от пролетното топене на снеговете, устремно се носеше по пътя си. Петимата я последваха обратно към Маер Дуалдон и град Бремен, където ги очакваше уредената от Риджис лодка.

Учтиво отказвайки многобройните покани от страна на бременчани за вечеря и мека постеля (въпреки горещите протести на полуръста, който твърдеше, че така е прегладнял, че всеки момент може да се строполи на земята), приятелите не след дълго вече се намираха на запад от реката, а Десетте града бързо се стопяваха в далечината.

Дризт все още не можеше да повярва, че са поели на път толкова скоро. Уолфгар едва-що се бе завърнал сред тях отново бяха заедно, в земята, която наричаха свой дом и се радваха на спокойствието, ала дългът за кой ли път ги бе призовал към опасности и приключения. Качулката на плаща се спускаше ниско над лицето на елфа, бранейки чувствителните му очи от яркото слънце…

… и скривайки широката усмивка, която играеше по устните му.

(обратно)

Част 1 Апатия

Често присядам нейде и се замислям за безпокойството, което ме обзема, щом оставя оръжието настрани, а в света около мен се възцари мир. Това би трябвало да е идеалът, към който се стремя, покоят, за чието завръщане копнеем, докато воюваме и все пак, дойде ли мирно време (а през повече от седемте десетилетия на досегашния ми живот, това се е случвало наистина рядко), нямам чувството, че съм постигнал съвършенство. Тъкмо напротив, обзема ме усещането, че нещо липсва.

На пръв поглед изглежда странно, ала вече съм разбрал, че съм воин, създаден за действие. И когато дойде време, когато няма належаща нужда от действие, ставам неспокоен.

Когато пътят ми не е изпълнен с приключения, когато няма чудовища, с които да се боря, и планини, които да покорявам, ме обзема скука. Отдавна съм приел тази истина за себе си и дойдат ли тези редки, пусти времена, знам как да прогоня скуката. Знам точно как да открия нова планина, по-висока от онази, която току-що съм изкачил.

Много от тези симптоми забелязвам сега у Уолфгар, който се завърна сред нас от гроба, от мрачната вихрушка, която представлява онова кътче от Бездната, в което властва Ерту. Боя се обаче, че състоянието на Уолфгар е надхвърлило границите на обикновената скука и е навлязло в царството на апатията. Той също бе човек на действието, ала сега дори това не може да го извади от летаргията, в която е изпаднал. Собствените му събратя се обърнаха към него с молба за помощ. Помолиха го да застане начело на племената им. Дори упоритият Берктгар, за когото това би означавало да се прости с властта си, го подкрепя. И той, както и останалите варвари, знае, че в тези бедни времена никой не може да направи повече за тях, отколкото Уолфгар, син на Беорнегар.

Ала Уолфгар не се вслуша в молбите им. Не прекалената скромност го възпря, нито изтощението, не страхът от провал и от това да не излъже очакванията на събратята си, го накара да им обърне гръб. Всички тези затруднения можеха да бъдат преодолени — приятелите му, не на последно място и аз самият, щяха да разсеят съмнението и да уталожат страха. Но не в тези поправими злини се крие истинският проблем.

Уолфгар просто не го е грижа.

Възможно ли е собственото му страдание в хищните лапи на Ерту да е било толкова страшно и продължително, че да е погубило умението му да съчувства на чуждата болка? Възможно ли е да е видял толкова много ужаси и мъка, че вече да не чува виковете за помощ?

Точно от това се боя най-много, защото за тази загуба няма сигурен лек. И все пак, ако трябва да съм искрен, не мога да отрека, че именно това виждам отпечатано върху лицето му, едно състояние на пълна самовглъбеност, в което черният спомен за преживяното замъглява очите. Замъглява ги навярно дотам, че му пречи да види чуждата горест. А може би я вижда, но сравнявайки я с понесените от него нечовешки мъчения, я смята за незначителна. Загубата на способността да съчувства на другите е може би най-трайният и най-пагубен от всички белези потайното острие на невидим враг, което се домогва до сърцето и изпива не само силата, но и волята. Защото какво сме ние без съпричастност? Каква радост ни остава, ако оставаме слепи за щастието и страданията на тези, които ни заобикалят, ако не сме част от нещо отвъд нас самите? Добре помня годините, които прекарах в Подземния мрак, след като избягах от Мензоберанзан. Съвсем сам (ако не се броят редките посещения на Гуенивар), аз оцелях единствено благодарение на своето въображение.

Ала Уолфгар, боя се, е лишен дори от това, защото то изисква вглеждане в самия себе си, в най-личните и съкровени мисли, а се опасявам, че стори ли го, приятелят ми вижда единствено слугите на Ерту и ужасите на тънещата в безкрайна поквара. Бездна.

Сега Уолфгар е заобиколен от приятели, които го обичат и са готови да го подкрепят с цялото си сърце, да сторят всичко по силите си, за да му помогнат веднъж завинаги да срине стените на душевната тъмница, в която демонът все още го държи. Може би Кати-Бри, жената, която варваринът някога обичаше толкова силно (а навярно обича и досега), ще изиграе жизненоважна роля във възстановяването му. Боли ме, когато ги гледам заедно, не го отричам. Тя се държи така внимателно и състрадателно с него, макар той, убеден съм, да не усеща нежния й допир. По-добре би сторила, ако го удари, ако в очите й пламне твърда непреклонност и му покаже истината за летаргията, която го е впримчила. Осъзнавам го съвсем ясно, ала не мога да го кажа на Кати-Бри — отношенията между двамата далеч не са така прости. Единственото, което ме води в този момент, е обичта ми към Уолфгар и желанието да му помогна, но покажа ли на Кати-Бри своето съчувствие, думите ми могат (и непременно ще бъдат, поне от Уолфгар, в сегашното му състояние), изтълкувани като злонамерената намеса на ревнив съперник.

А това изобщо няма да бъде вярно. Макар и да не знам какво изпитва Кати-Бри към човека, за когото някога възнамеряваше да се омъжи (напоследък е станала особено затворена по отношение на чувствата си), в едно съм сигурен — в този момент Уолфгар не е способен да обича.

Не е способен да обича… нима може да се каже нещо по-тъжно за някого? Мисля, че не може и ми се ще да не бях прав. Ала истинската любов изисква съпричастност. Тя е споделяне — на радост и на болка, на смях и на сълзи. Истинската любов превръща душата в отражение на настроението на другия. Точно както една стая изглежда по-просторна, когато стените й са покрити с огледала, така и споделената радост е двойно по-голяма. И точно както отделните предмети в такава огледална стая изглеждат по-неясни, така и споделената болка отслабва и изчезва, когато си я поделим с някого.

Именно в това е красотата на истинската любов, била тя между мъж и жена или между двама приятели. Споделяне, което увеличава радостта и намалява болката. Уолфгар е заобиколен от приятели, готови да споделят с него всичко, така, както правехме някога. Ала той не може да го стори, не е в състояние да събори стената, която неминуемо е трябвало да издигне около себе си, докато е бил заобиколен от чудовища като Ерту.

Уолфгар е изгубил умението да е съпричастен и аз мога само да се надявам, че все някога ще дойде денят, когато ще си го възвърне. Остава ми да се надявам, че времето ще му помогне да отвори сърцето си за тези, които се нуждаят от него, защото не чувства ли съпричастност към хората, които го заобикалят, животът му няма да има цел. Без цел никога няма да изпита истинско удовлетворение, а без удовлетворение никога не ще познае щастието.

И всички ние ще сме безсилни да му помогнем.

Дризт До’Урден

Глава 1 Странник у дома

Артемис Ентрери стоеше на скалистия хълм, надвиснал над големия, прашен град, и се опитваше да въведе ред в обърканите чувства, които бушуваха в гърдите му. Вдигна ръка, за да изчисти прахта и пясъка, които вятърът навяваше в лицето му, и докато обърсваше устните и козята брадичка, която си бе пуснал наскоро, осъзна, че от няколко дни не се е бръснал — малката брадичка се губеше сред наболите косми, които я обрамчваха.

Ентрери обаче изобщо не го бе грижа.

Подети от бурния вятър, няколко кичура от дългата му коса се отскубнаха от опашката, в която ги бе вързал, и го удариха през очите.

Ала Ентрери изобщо не го бе грижа.

Зареял поглед към Калимпорт, той се опита да надзърне дълбоко в себе си. Беше прекарал близо две трети от досегашния си живот в крайбрежния град и именно тук се бе превърнал в забележителния воин, който беше сега. Това бе единственото място, което можеше да нарече свой дом. И ето че то отново беше пред него, кафяво и прашно, а лъчите на безмилостното пустинно слънце се отразяваха в белия мрамор на богаташките къщи. Същото слънце, което огряваше и множеството коптори, схлупени колиби и изпокъсани палатки, скупчени покрай пътищата… разкаляни, поради липсата на отточна канализация. Докато се взираше в простряния в краката му град, завръщащият се убиец не бе сигурен какво точно изпитва. Преди време той отлично знаеше къде е мястото му в света. Беше достигнал върха в зловещото си поприще и името му се споменаваше със страх и уважение. Ако го наемеха да убие някого, не минаваше много време преди злощастникът да срещне смъртта си. Винаги. И въпреки че си бе създал немалко врагове, палачът никога не се криеше из сенките, а вървеше по улиците на южния град открито и без да се бои, напълно уверен, че никой не би дръзнал да вдигне ръка срещу него.

Никой не смееше да изпрати потайна стрела срещу Артемис Ентрери, защото всички знаеха, че имат един-едничък изстрел и ако той не е съвършен и не довърши палача на място, с тях е свършено. Издигнал се сякаш над обикновените хора, убиецът неминуемо щеше да тръгне по дирите им, да ги открие и да ги довърши.

Внезапно вниманието на Ентрери бе привлечено от едва доловимо раздвижване в близките сенки. Без ни най-малко да се изненада, той поклати глава и въздъхна, когато измежду купчина скали на няколко метра от него изскочи загърнат с плащ мъж и му препречи пътя, скръстил ръце върху масивните си гърди.

— Накъм Калимпорт ли си тръгнал? — попита непознатият с тежък южняшки акцент.

Ентрери не отговори, ала очите му бързо пробягаха по камъните, скупчени от двете страни на пътеката.

— Трябва да си платиш, за да минеш — продължи мъжът с плаща. — Аз ще съм ти водач.

И като се поклони, доближи до палача, изкривил устни в беззъба усмивка.

Ентрери неведнъж бе чувал разкази за тази „игра“, в която чрез сплашване някои хора изкарваха добри пари. Досега обаче, никой не бе дръзвал да се опита да му я приложи. Да, каза си той, наистина бе отсъствал прекалено дълго. Когато не получи отговор, изнудвачът се размърда и отметна плаща си, разкривайки меча, който висеше на кръста му.

— Колко предлагаш? — настоя той.

Ентрери понечи да му каже да се отдръпне, после обаче промени намерението си и вместо това отново въздъхна.

— Да не си глух? — сопна се едрият мъж и като извади меча, направи още една крачка напред. — Плащай или с моите приятелчета ще ти вземем и последния петак, след като те пречукаме.

Ентрери и този път нито отговори, нито помръдна, нито посегна към украсената с изумруди кама, единственото оръжие, което носеше у себе си. Просто си стоеше там и това сякаш още повече раздразни разбойника.

Изнудвачът хвърли светкавичен поглед вляво от него, ала от вниманието на опитния палач не убягваше нищо и с крайчеца на окото си той съвсем ясно видя стрелеца, спотаил се в сянката между два огромни скални къса.

— Сега! — заяви широкоплещестият. — Давам ти последна възможност.

И този път Ентрери не помръдна, само подпъхна незабелязано палеца на крака си под един камък, и продължи да се взира невъзмутимо в човека пред себе си, без обаче да изпуска от поглед и скрития стрелец. Той толкова добре умееше да разчита жестовете на хората срещу себе си — и най-слабото потрепване на някой мускул, и най-мимолетното примигване — че и този път първото движение бе негово. Десният му крак запрати камъка към двата скални къса, а самият той се хвърли напред и наляво, премятайки се през глава. Разбира се, дори Артемис Ентрери не бе в състояние да улучи скрития стрелец, ала и бездруго не това беше намерението му — целта му бе просто да отвлече вниманието му. Докато се премяташе, остави плаща да се развее зад него, с надеждата платът да улови и забави стрелата.

Оказа се обаче, че изобщо не е имало за какво да се тревожи — противникът му не улучи и нямаше да го стори, даже и ако той не се бе помръднал.

Щом се изправи, палачът здраво стъпи на крака и се приготви да посрещне атаката на широкоплещестия си противник, като не пропусна да забележи, че иззад камъните от двете страни на пътеката тичешком се задават още двама разбойници.

Все така, без да вади оръжие, Ентрери неочаквано се хвърли напред и в последния момент се провря под размахания меч на неприятеля си, като по този начин се озова толкова близо до него, че с едната си ръка го улови за брадичката, а с другата го сграбчи за косата. Рязко завъртане запрати разбойника в прахта и Ентрери го пусна, като го държеше за десницата, в случай че противникът му се опита да го прониже. Широкоплещестият се сгромоляса по гръб и палачът стовари крака си върху гърлото му. Пръстите на поваления мъж мигновено се отпуснаха, сякаш той доброволно предаваше меча си на своя победител.

Палачът побърза да се отдръпне, преди другите двама нападатели (един отпред и един отзад) да са го достигнали — не искаше трупът да ограничава движенията му. Последва мощен удар наляво с новопридобития меч, след него — мълниеносен въртелив замах, който противникът му избегна с лекота. Ала той бездруго не бе предвиден да ранява. Убиецът прехвърли оръжието във вдигнатата си десница, после ненадейно отстъпи назад и придърпа острието пред себе си, само за да замахне миг по-късно назад. Макар да не видя, почувства как върхът на меча потъва в гърдите на мъжа зад него, чу и задавения хрип, когато оръжието прониза белия дроб на разбойника.

Доверявайки се на инстинкта си. Ентрери се завъртя надясно, без да изважда оръжието от тялото на нападателя си, което придърпа пред себе си, за да го използва вместо щит срещу скрития стрелец, който наистина тъкмо вдигаше лъка си. Ала и този път стрелата пропусна целта си и вместо това се заби в пръстта на няколко крачки от палача.

— Идиот! — промърмори Ентрери и с едно рязко движение захвърли тялото на последната си жертва на земята, издърпвайки в същото време забития в гърдите й меч.

Всичко стана толкова бързо и така прецизно, че другият му нападател изведнъж осъзна глупостта си и се втурна да бяга.

Ентрери отново се обърна, запрати меча по посока на стрелеца и хукна да се скрие.

Измина един дълъг миг.

— Къде отиде? — извика стрелецът, без да може да скрие страха и раздразнението в гласа си. — Мърл, виждаш ли го?

Още един миг се проточи.

— Къде отиде? — отново се обади стрелецът, а в тона му се прокрадна ужас. — Мърл, къде е?

— Точно зад теб — прошепна някой зад гърба му.

Мълниеносно проблясване и изумрудената кама сряза тетивата на лъка и, преди слисаният разбойник да успее да реагира, докосна врата му.

— Моля те… — заекна стрелецът и така се разтрепери, че сам се одраска на съвършено наточеното острие. — Имам деца! Да, много, много деца! Цели седемнайсет.

Остатъкът от изречението се изгуби в задавено клокочене, когато убиецът преряза гърлото на разбойника от едното до другото ухо и в същото време подложи крак под издъхващото тяло, за да го запрати по очи в прахта.

— Да си беше избрал по-безопасна професия тогава — рече, макар че противникът му вече не можеше да го чуе. После надникна иззад скалните късове и почти веднага забеляза четвъртия разбойник да се промъква от сянка на сянка.

Очевидно искаше да се добере до Калимпорт, но беше прекалено уплашен, за да излезе на открито и просто да хукне, колкото му държат краката. Ентрери знаеше, че е лесно да го настигне или пък да оправи тетивата на падналия лък и да го довърши на място. Не стори обаче нито едното, нито другото, защото просто не го беше грижа. Без да си даде труда да претърси убитите разбойници за плячка, той избърса магическата си кама от кръвта и я прибра в ножницата, след което се върна на пътя. Да, наистина бе отсъствал твърде дълго.

Преди да напусне пристанищния град, Артемис Ентрери знаеше къде е мястото му както в него, така и в света. Замисли се над това сега, когато след неколкогодишно отсъствие отново го виждаше пред себе си. Прекрасно познаваше сенчестия свят, който някога сам бе обитавал, и бе сигурен, че докато го е нямало, там несъмнено са настъпили немалко промени. Мнозина стари съюзници вече нямаше да са там и надали можеше да разчита единствено на старата си слава по време на първите си срещи с новите, нерядко самообявили се, главатари на многобройните гилдии и секти.

— Какво ми стори, Дризт До’Урден? — подсмихна се той.

И наистина, промяната в живота му бе започнала в деня, когато Пук паша го натовари със задачата да му възвърне рубинения медальон, задигнат от някакъв полуръст. Нищо работа, помислил си бе Ентрери. Полуръстът (казваше се Риджис) му бе познат и не би трябвало да представлява особен проблем.

Само че убиецът не предполагаше, че хитрият полуръст находчиво се е заобиколил с могъщи съюзници, сред които особено изпъкваше един необичаен мрачен елф. Колко години бяха минали, запита се Ентрери, откакто за първи път бе срещнал Дризт До’Урден? Откакто за първи път се бе изправил срещу равен в боя, срещу воин, който му разкри лъжата, която представляваше неговият живот? Почти десет години, осъзна, и докато той бе остарял и навярно бе станал малко по-бавен, за елфа, който можеше да доживее до шестстотин години, сякаш не бе минал и ден.

Да, именно заради Дризт Ентрери бе поел по-опасния път на вглеждането в себе си. Мракът, който палачът бе открил, се сгъсти още повече, когато се съюзи с малцината живи от семейството на елфа. Дризт го победи в битка върху една скална тераса край Митрил Хол и ако не бе един необикновен мрачен елф на име Джарлаксъл, Ентрери вече нямаше да е между живите. Джарлаксъл го бе взел със себе си в Мензоберанзан, един от градовете на мрачните елфи, бастион на Лолт, Кралица на хаоса. Там, в това царство на интриги и жестокост, Ентрери внезапно се бе оказал в ситуация, в каквато не бе изпадал никога. Мензоберанзан бе град на палачи и той, въпреки забележителните си умения в изкуството на смъртта, бе просто човек, факт, който автоматично го запращаше в дъното на социалната стълбица.

Но онова, което истински го разтърси, не бе положението му, а осъзнаването на истината за празнотата на собственото му съществувание. В този град, пълен с негови копия, Ентрери си бе дал сметка колко нелепа е самонадеяността му, смешната увереност, че ледено безстрастната му посветеност на воинското умение по някакъв начин го издига над обикновената паплач. Ала сега вече го знаеше, сега, когато се взираше в града, който някога бе негов дом, последното му убежище, както му се струваше, в целия свят.

В мрачния и загадъчен Мензоберанзан Артемис Ентрери бе научил какво е смирение.

Докато слизаше към града, палачът неведнъж се запита дали наистина иска да се върне. Първите дни несъмнено щяха да са изпълнени с опасности, ала не страхът да изгуби живота си забавяше обикновено наперената му крачка. Не, онова, което го спъваше, бе страхът да продължи да живее.

На пръв поглед почти нищо не се бе променило в Калимпорт, Града на хилядите просяци, както обичаше да го нарича Ентрери. И те наистина бяха тук — десетки окаяни нещастници, облечени в дрипи, или дори голи, налягали покрай пътя. Мнозина от тях навярно бяха останали в същото положение, в което градските стражи ги бяха изхвърлили сутринта, за да могат позлатените карети на важните търговци да минат необезпокоявани. Бедняците запротягаха треперещи, мършави ръце към Ентрери ръце, толкова изпосталели и немощни, че клетниците не съумяваха да ги задържат във въздуха дори за няколкото секунди, за които безсърдечният убиец ги отминаваше.

А сега накъде, запита се той. Последният му работодател, Пук паша, отдавна бе мъртъв, убит от могъщата съюзничка на Дризт, пантерата Гуенивар, след като Ентрери, изпълнявайки нарежданията му, се бе върнал с Риджис и откраднатия рубинен медальон. Самият Ентрери не се бе задържал в Калимпорт дълго след този злощастен инцидент — в крайна сметка, именно той бе върнал полуръста в града, което пък бе довело до гибелта на един влиятелен калимпортец, а това неминуемо щеше да опетни репутацията на палача сред безмилостните му колеги. В действителност, нищо не му пречеше да поправи станалото като предложи обикновено безценните си услуги на някой друг могъщ паша или командир. Вместо това, той бе избрал да си тръгне, изгарян от желание за мъст… не заради убийството на Пук (какво ли го интересуваше то!), а защото ожесточеният двубой между него и Дризт в клоаките на града бе завършил без победител. Двубой, който, убеден бе убиецът, би трябвало да бъде спечелен от него.

Докато вървеше отново след всички тези години из мръсните улици на Калимпорт, Ентрери нямаше как да не се запита каква ли слава бе оставил след себе си. Несъмнено, мнозина от останалите наемни убийци бяха говорили лошо за него, опитали се бяха да преувеличат провала му с Пук паша, за да затвърдят собствената си позиция в йерархията на мръсната си професия.

Убеден, че предположенията му са самата истина, Ентрери се усмихна, сигурен, че злите думи по негов адрес са били изричани единствено шепнешком. Дори в отсъствието му, другите палачи се бояха от неговото възмездие. Да, Артемис Ентрери може и да не знаеше къде бе мястото му в света Мензоберанзан може и да бе вдигнал мрачно… не, не мрачно, а празно огледало пред очите му, ала нямаше как да отрече, че все още му доставя удоволствие да всява респект.

Респект, който, напомни си той, може би щеше да му се наложи да извоюва наново.

Докато вървеше по познатите улици, усети как го залива вълна от спомени. Не бе забравил къде се помещаваха по-голямата част от градските гилдии и подозираше, че освен ако някой от законните управници на града не се бе опитал да прочисти мястото, невзрачните постройки са си непокътнати и най-вероятно гъмжат от някогашните му съюзници. Домът на Пук бе разтърсен до основи от убийството на пашата, както и от избора на ленивия полуръст за негов наследник. Ентрери се бе погрижил за Риджис, справяйки се с лекота с този незначителен проблем и въпреки това, когато се беше отправил на север, следван от полуръста, домът на Пук бе оцелял. Навярно и досега си стоеше на мястото, макар че Ентрери нямаше никаква представа кой го управлява.

Като че ли най-разумно бе да започне възстановяването на влиянието си в Калимпорт именно от дома на Пук, ала той само сви рамене и подмина улицата, която щеше да го отведе дотам. Мислеше си, че просто се шляе безцелно из града, ала много скоро разпозна мястото, на което се бе озовал, и си даде сметка, че несъзнателно се бе насочил именно насам, навярно в опит да потърси изгубеното си сърце.

Това бяха улиците, откъдето преди години бе тръгнала славата на младия Ентрери улиците, където той, още хлапак, бе смазал всички домогвания до мястото му на върха. Именно тук се бе изправил срещу човека на Тийбълз Ройсет, лейтенант в могъщата гилдия на Басадони паша. Ентрери бе убил изпратения срещу него главорез, а след това се бе справил и с отвратителния Тийбълз. Изкусното убийство моментално му бе спечелило благоразположението на Басадони и така Артемис Ентрери бе станал лейтенант в една от най-влиятелните гилдии не само в Калимпорт, но и в цял Калимшан. А бе едва на четиринайсет години.

Днес обаче Ентрери не го беше грижа за това и споменът не извика и най-бледо подобие на усмивка върху устните му.

Мислите му се насочиха още по-назад във времето, към изпитанията, довели го дотам. Изпитания прекалено ужасни, за да бъдат надмогнати от момче на неговата възраст, лъжи и предателства от всички, които познаваше и на които вярваше, в това число и от собствения му баща. Ала и тези спомени не можеха да го развълнуват днес, вече не усещаше дори болка. Всичко беше безсмислено, пусто, лишено от стойност и съдържание.

Край един от многото коптори забеляза някаква жена да простира дрехи, но щом го видя, тя побърза да се скрие в гъстите сенки. Напълно разбираемо — в крайна сметка, с дебелия си, изкусно ушит плащ, Ентрери бе облечен прекалено добре, за да принадлежи към бедняшката част на града. А по тези места пришълците обикновено водеха след себе си само неприятности.

— От там до там! — долетя неочаквано глас, чийто наперен тон не можеше да скрие нотките на страх.

Палачът бавно се обърна и изгледа непознатия — дългурест младеж, който размахваше дебела сопа с шипове в единия край. За миг Ентрери видя себе си в лицето на момчето, после обаче долови очевидното му притеснение и бързо се поправи — то надали щеше да оцелее още дълго.

— От там до там! — повтори младежът по-силно, посочвайки първо единия край на улицата, откъдето бе дошъл Ентрери, а след това и другия — там, накъдето палачът отиваше.

— Прощавай, млади господарю — рече убиецът и леко се поклони, като в същото време незабелязано попипа втъкнатата в пояса му кама. Едно-единствено светкавично движение с китката и оръжието щеше да прелети няколкото метра до младежа, за да прониже гърлото му.

— Господарю — повтори момчето с нещо средно между невярващ въпрос и опит да демонстрира самоувереност. — Да, господарю! — заяви най-сетне, очевидно решило, че титлата му се нрави. — Господар на тази улица, на всички тези улици и никой не може да ходи из тях без разрешението на Тадио — заяви то, като при последните думи на няколко пъти заби палец в гърдите си.

Ентрери се изпъна и за миг в черните му очи припламна смъртоносен огън, а в съзнанието му отекнаха думите „мъртъв господар“. Хлапакът току-що го беше предизвикал, а някогашният Артемис Ентрери — човек, който приемаше и преодоляваше всички предизвикателства — би го убил на място.

Сега обаче този мимолетен проблясък на гордост отмина така бързо, както се бе появил, оставяйки Ентрери напълно равнодушен. С примирена въздишка той се запита колко ли безсмислени битки щеше да проведе в един ден. И за какво, зачуди се, гледайки жалкия, объркан хлапак и пустата улица, за господство, над която никой разумен човек не би си и помислил да претендира.

— Както вече казах, съжалявам, млади господарю. Не знаех — нов съм по тези земи и не познавам обичаите ви.

— Значи трябва да ги научиш! — ядовито отвърна младежът и, добил кураж от покорното държание на непознатия, направи една-две крачки към него.

Ентрери поклати глава и посегна към камата, но после промени решението си и вместо това извади една златна монета от кесията си и я хвърли в краката на наперения хлапак.

Момчето, свикнало да пие от канавките и да се храни с огризки, не можа да прикрие изненадата и благоговението си при вида на подобно съкровище. Миг по-късно си възвърна самообладанието и изгледа Ентрери с превъзходство:

— Не е достатъчно.

Убиецът извади още една златна, както и една сребърна монета.

— Това е всичко, което имам, господарю — рече и разпери ръце.

— Ако те претърся и открия, че ме лъжеш… — заплашително започна момчето.

Ентрери отново въздъхна и реши, че ако младежът се приближи, ще прояви милосърдие и ще го убие бързо.

Момчето се наведе и вдигна трите монети.

— Ако отново решиш да навлезеш във владенията на Тадио, погрижи се да носиш повече пари у себе си — заяви то. — А сега се махай! Оттам, откъдето се появи!

Ентрери хвърли поглед към пътя, по който бе дошъл. В действителност, за него нямаше особено значение в коя посока ще поеме, затова след още един лек поклон се обърна и напусна „територията“ на Тадио, който дори не осъзнаваше какъв невероятен късмет бе извадил току-що.

* * *

Сградата се издигаше на цели три етажа, украсена с изкусни скулптури и блестящ мрамор — безспорно, никоя друга разбойническа гилдия в Калимпорт не можеше да се похвали с по-величествено обиталище. Обикновено тези сенчести братства гледаха да не се набиват на очи и постройките, в които се помещаваха, макар и разкошни отвътре, отвън изглеждаха съвсем обикновено. Но не и домът на Басадони паша. Старецът (а той наистина бе стар, по-близо до деветдесетте, отколкото до осемдесетте) обичаше не само лукса, но и неговата демонстрация. Доставяше му истинско удоволствие да излага на показ могъществото и великолепието на своята гилдия.

В една голяма зала по средата на втория етаж, мястото, където се събираха най-висшестоящите помощници на Басадони (двама мъже и една жена, които в действителност ръководеха ежедневната дейност на гилдията), тримата тъкмо посрещаха един млад уличен разбойник, по-скоро момче, отколкото мъж. Всъщност съвсем незабележителна особа, която дължеше цялата си власт не на някакви свои умения, а на благоволението на Басадони паша.

— Поне ни е верен — отбеляза Ханд (тих и изкусен крадец, истински господар на сенките), когато Тадио си тръгна. — Две златни и една сребърна монети — никак не е зле за оная дупка, в която работи.

— Ако това наистина е всичко, което е получил от посетителя си — подметна Шарлота Веспърс с пренебрежителен смях.

Шарлота бе най-високата от тримата, цели шест фута и един инч (близо метър и осемдесет), със стройно тяло и грациозни движения… толкова грациозни, че Басадони паша я бе оприличил на върба. За никого не беше тайна, че той я беше взел като своя любовница и дори сега се случваше да я използва за това в редките случаи, когато престарялото тяло му го позволеше. За никого не бе тайна също така, че Шарлота се бе възползвала от връзката си с Басадони и че пътят й до върха на гилдията бе минал през леглото му. Тя самата си го признаваше най-открито, обикновено мигове преди да убие човека, дръзнал да се оплаче от този факт. Сега Шарлота отметна дългата си до кръста коса, така че Ханд да може да види киселата й усмивка.

— Ако Тадио бе получил повече, щеше и да донесе повече — увери я дребният мъж, а в тона му, въпреки обзелия го гняв, се промъкна и зрънце от обичайното раздразнение, което и той, и третият човек в стаята, Кадран Гордиън, изпитваха винаги, когато си имаха вземане-даване с надменната жена.

Ханд управляваше безшумните дейности на гилдията, джебчиите и проститутките, които обслужваха тържището, докато Кадран Гордиън отговаряше за бойците от уличната армия. Шарлота обаче бе приближена на Басадони повече, отколкото който и да било от тях. Тя бе най-довереният му човек и обикновено всички нареждания и изявления на все по-рядко появяващия се старец идваха от нейната уста.

Когато Басадони най-сетне умреше, между тримата неминуемо щеше да избухне битка за надмощие и докато тези, които познаваха само малка част от начина, по който се управляваше гилдията, биха заложили на шумния и нахален Кадран, други (в това число и Ханд), които бяха наясно със същинското положение на нещата, отлично разбираха, че Шарлота Веспърс вече бе взела не една и две мерки, с които да укрепи позицията си, независимо дали пашата е жив.

— Още колко приказки ще изприказваме за някакъв си хлапак! — възнегодува Кадран Гордиън. — Трима нови търговци са се установили в тържището, на един хвърлей камък оттук, без никакво разрешение от наша страна. Ето това е наистина важен въпрос, който заслужава цялото ни внимание.

— Вече го обсъдихме — заяви Шарлота. — Искаш разрешение да изпратиш група войници, а може би дори и някой боен маг, които да дадат на търговците един добър урок. Само че няма да го получиш, не и в момент катотози.

— Ако продължим да чакаме Басадони паша най-сетне да каже какво мисли по въпроса, останалите търговци като нищо ще решат, че и те вече няма да ни плащат за привилегията да работят на нашата територия — възрази Гордиън и се обърна към Ханд, негов чест съюзник в споровете им с Шарлота.

Само че дребният мъж очевидно не ги слушаше и вместо това заинтригувано се взираше в една от монетите, които Тадио им бе донесъл. Усетил най-сетне погледите на другите двама, той вдигна очи.

— Какво има? — попита Кадран.

— Досега не съм виждал такава — обясни Ханд и му подхвърли монетата.

Кадран й хвърли бърз поглед, после я подаде на Шарлота, без да прикрива изненадата си.

— Нито пък аз — призна той. — Според мен не е от Калимпорт, нито от който и да е град в Калимшан.

Шарлота внимателно се вгледа в монетата и в поразителните й светлозелени очи нещо проблесна.

— Полумесец от едната страна и профил на еднорог от другата — рече тя. — Тази монета идва от Града на сребърната луна.

Двамата мъже се спогледаха, не по-малко изненадани от нея.

— Града на сребърната луна? — невярващо повтори Гордиън.

— Намира се далеч на север, източно от Града на бездънните води — обясни Шарлота.

— Знам къде се намира — сухо отвърна Гордиън. — Доколкото си спомням, управлява го лейди Алустриел. Но не това не разбирам.

— Какво дири някакъв си търговец, ако изобщо е бил търговец, от Града на сребърната луна из бедняшките сокаци на Тадио? — Думите на Ханд съвършено предадоха подозренията на неговия другар.

— Именно! Това, че човек с повече от две златни монети в джоба се е навъртал по онези места, ми се видя необичайно още в началото — съгласи се Гордиън и присви устни в обичайната си гримаса, която така извиваше устата му, че единият край на дългите му, засукани мустаци щръкваше нагоре и придаваше на смуглото му лице странно разкривен вид. — А сега „необичайно“ е дори меко казано.

— За да се заблуди из Калимпорт, сигурно е пристигнал на пристанището — предположи Ханд — и не е могъл да се оправи из лабиринта от улици и миризми. В крайна сметка, голяма част от града изглежда доста еднакво. За един чужденец не е никак трудно да се изгуби.

— Не вярвам в съвпаденията — заяви Шарлота и върна монетата на Ханд. — Дай я на някой от магьосниците… Гуинта би трябвало да свърши работа. Да се надяваме, че по парите все още има достатъчно следи от предишния им собственик, за да може той да го открие.

— Не е ли прекалено много работа заради човек, който се е уплашил от някой като Тадио? — отвърна Ханд.

— Не вярвам в съвпаденията — повтори Шарлота. — Освен това не вярвам, че който и да било може да се стресне от Тадио, освен ако не знае, че хлапакът работи за Басадони паша. И никак не ми се нрави, че някой, така добре осведомен за начина ни на действие, се навърта из територията ни без наше знание. Дали не е търсил нещо? Някоя слабост, може би?

— Въобразяваш си твърде много — рече Гордиън.

— Само когато съществува опасност — отсече Шарлота. — Аз смятам всекиго за враг, докато не ми докаже, че греша и съм установила, че познавам ли противниците си, мога да се справя с всяка изненада, която решат да ми поднесат.

Иронията в думите й, насочени към Кадран Гордиън, бе повече от очевидна, ала дори опасният воин бе принуден да се съгласи с прозорливостта и предпазливостта й. Не всеки ден търговци с пари от Града на сребърната луна в джобовете се губеха из окаяните бедняшки квартали на Калимпорт.

* * *

Познаваше тази постройка по-добре от всяка друга в града. Зад невзрачните кафяви стени, зад фасадата на обикновен склад, се криеха зали, украсени с пищни гоблени и великолепни оръжия. Зад винаги залостената странична врата, край която сега се бе свил стар просяк в опит да намери поне някакъв подслон, имаше прекрасни танцьорки, изтъкани сякаш само от ефирни воали и пленителни ухания, топли вани с ароматна вода и изтънчени лакомства, дошли от най-далечните кътчета на Царствата.

Това бе домът на Пук паша. След неговата смърт най-заклетият враг на Ентрери бе оставил управлението в ръцете на полуръста Риджис, който обаче не се бе задържал на върха кой знае колко… Всъщност, докато Ентрери не реши, че дребният глупак се е разпореждал достатъчно дълго. Когато палачът напусна Калимпорт заедно с него, в дома на Пук паша цареше хаос, а няколко групички се бореха за власт. Ентрери подозираше, че накрая е надделял Куентин Боду, изключително изкусен в кражбите с взлом, с повече от двайсет години опит. Онова, което не знаеше, като имаше предвид объркването и гнева, които царяха сред редиците на гилдията, бе дали тази битка изобщо си е заслужавала да бъде спечелена. Може би някоя друга гилдия бе заграбила територията на Пук паша и сега кафявата сграда бе еднакво безлична както отвън, така и отвътре.

Ентрери се засмя при тази мисъл, ала веселието му продължи само миг, изместено почти веднага от прежното безразличие. Може би след време щеше да се промъкне вътре, за да задоволи слабото си любопитство. А може би нямаше.

Позастоя се край вратата, при което мина достатъчно близо до уж еднокракия просяк, за да различи хитроумното приспособление, с което другият му крак бе извит назад и привързан към задната страна на бедрото му. Мъжът очевидно бе страж, а по-голямата част от медните монети в разтворената му торба, бяха поставени там от него самия, за да направят дегизировката му по-достоверна.

Не че това имаше някакво значение, помисли си палачът. Преструвайки се на невеж чужденец, той се приближи до мнимия просяк и пусна една сребърна монета пред него. Не пропусна да забележи как очите на далеч не толкова стария мъж за миг се отвориха широко, когато зърнаха дръжката на изумрудената кама — оръжие, прочуто в цял Калимпорт — да се подава изпод плаща му, докато Ентрери бъркаше в кесията си.

Дали не бе сглупил, като бе показал оръжието си по този начин, запита се убиецът, докато се отдалечаваше. На идване не бе имал намерение да се разкрива пред никого, ала в същото време не бе имал намерение и да се спотайва. Както и любопитството му за съдбата на някогашния дом на Пук паша, така и този въпрос и породеното от него притеснение не се задържаха задълго в блуждаещите му мисли. Може би беше сгрешил. Може би беше показал оръжието си в отчаян опит да предизвика нещо вълнуващо. А и кой знае, стражът може да беше разпознал камата на Артемис Ентрери, а може и да й бе обърнал внимание, само защото тя наистина бе великолепно оръжие.

Като че ли всичко това изобщо имаше някакво значение!

* * *

Ла Вал отчаяно се мъчеше да успокои дишането си и да не обръща внимание на притеснените си съдружници, докато по-късно същата вечер се взираше в глъбините на кристалната си топка. Развълнуваният „просяк“ бе побързал да им съобщи за случилото се отвън — получил бе странна монета от непознат мъж с тихата, уверена стъпка на опитен воин и кама, достойна за капитан от кралската стража.

Описанието на тази кама бе докарало по-възрастните членове на гилдията, в това число и магьосника Ла Вал, до ужас. Затова Ла Вал, който по време на дългогодишното си познанство и съюзничество със смъртоносния Артемис Ентрери неведнъж бе виждал това оръжие (и то нерядко в твърде смущаваща близост), сега използваше всичко, което знаеше за него, за да открие непознатия. С помощта на кристалната топка, погледът му бързо обхождаше улиците на Калимпорт, прониквайки дори в най-дълбоките сенки, докато най-сетне един образ не прикова вниманието му и той разбра със сигурност, че изумрудената кама на Артемис Ентрери отново е сред тях. Образът бавно се проясняваше и Ла Вал и останалите мъже в стаята (крайно притесненият Куентин Боду, както и двама млади и доста наперени наемни убийци) с трепет чакаха да видят дали именно страховитият палач я бе донесъл в града.

Пред очите им се появи малка спалня.

— Странноприемницата на Томнъди — разпозна я Дог Пери, който наричаше себе си сърцето, заради навика си да изтръгва сърцата на жертвите си, докато злощастниците бяха още живи, та с очите си да видят последните им удари (макар че никой, освен самият Пери не бе ставал свидетел на тази ужасяваща сръчност).

Ла Вал вдигна ръка, за да го накара да замълчи, тъй като образът, който междувременно бе ставал все по-ясен и по-ясен, се бе спрял върху колана, провесен от таблата в долния край на леглото… колан, в който проблясваше добре позната кама.

— Наистина е неговата! — простена Боду.

В този миг един мъж се приближи до леглото. Беше гол до кръста, с тяло, така изваяно от дългите години практика, че при всяко движение железните му мускули се разиграваха. При вида на дългата коса и козята брадичка, която почти се губеше върху небръснатото лице, Куентин Боду придоби учудено изражение. Ентрери открай време се славеше с крайната си педантичност и перфекционизъм. Разбойникът вдигна въпросителен поглед към Ла Вал.

— Той е — мрачно го увери магьосникът, който познаваше палача може би по-добре от всеки друг в Калимпорт.

— Какво означава това? — попита Боду. — Дали се връща като приятел или като враг?

— Най-вероятно нито едното, нито другото — отвърна Ла Вал. — Артемис Ентрери винаги е бил свободен дух и никога не е обявявал преданост към която и да било гилдия. Вместо това се възползва от съкровищниците на всички, като се наема при онзи, който предложи най-много за безценните му услуги.

При тези думи магьосникът хвърли поглед към двамата убийци, прекалено млади, за да познават Ентрери другояче, освен по все още живата му слава. Чалси Ангуейн се засмя притеснено (и с основание, помисли си Ла Вал), ала Дог Пери, по-възрастният от двамата присви очи и още по-изпитателно се вгледа в дълбините на кристалната топка. Очевидно бе, че завижда: нямаше нищо друго на света, което Пери да жадува по-силно от онова, което Ентрери притежаваше — репутацията на най-смъртоносния наемен убиец.

— Може би трябва още сега да измислим някаква причина, за да потърсим услугите му — рече Куентин Боду, като се опитваше да не изглежда притеснен — в опасния свят на калимпортските разбойнически гилдии притеснението бе равносилно на слабост. — Така по-лесно ще разберем какви са намеренията му и защо се е върнал.

— А защо просто не го убием? — намеси се Дог Пери и Ла Вал прехапа устни, за да не се изсмее с глас на предсказуемата му реакция, особено когато той самият отлично разбираше, че самонадеяният младок и представа си няма докъде в действителност се простират забележителните умения на Ентрери.

Всъщност магьосникът, комуто дръзкият главорез изобщо не се нравеше, почти се надяваше Куентин да се вслуша в предложението му и да го изпрати срещу палача. Ала главатарят на гилдията, въпреки че никога не се бе срещал очи в очи с Артемис Ентрери, прекрасно помнеше десетките истории за неговите подвизи и в погледа, който отправи към Пери, се четеше единствено изумление от глупостта му.

— Наеми го, ако имаш нужда от него — рече Ла Вал. — Ако нямаш, просто го наблюдавай отдалеч, без да се опитваш да го заплашваш.

— Та той е само един човек срещу гилдия от стотина! — възпротиви се Дог Пери, но вече никой не го слушаше.

Куентин се накани да каже нещо, но после размисли, макар изражението му красноречиво да говореше — поне за Ла Вал — какво точно се върти в главата му. Разбойникът се боеше — и то не без основание — че Ентрери се е върнал, за да завземе гилдията. Страховитият палач все още разполагаше с немалко могъщи съюзници в града, напълно достатъчни, за да успее човек с неговите изумителни способности да се справи с някой като Куентин Боду. Ла Вал обаче не смяташе, че опасенията му са основателни — в крайна сметка, ако знаеше нещо за Ентрери, то бе, че палачът никога не е ламтял за подобна отговорност. Артемис Ентрери бе вълк единак, не главатар на гилдия. Когато полуръстът Риджис изгуби властта си заради него, нищо не можеше да му попречи сам да застане начело на гилдията. Ала вместо това убиецът си бе тръгнал — не само от битката, но и от Калимпорт — оставяйки други да се борят със зъби и нокти, за да се докопат до върха.

Не, Ла Вал не вярваше, че Ентрери се е върнал, за да завземе тази или която и да било гилдия, и затова стори всичко по силите си, за да успокои безмълвно разтревожения Куентин.

— Каквото и да решим в крайна сметка — думите, които изрече на глас, бяха насочени към двамината наемни убийци, — за мен изглежда съвсем ясно, че поне в началото е разумно просто да го държим под око, докато не разберем дали е приятел, враг или изобщо не го интересуваме. Не виждам какъв е смисълът да предизвикваме човек като Ентрери, преди да сме се уверили, че наистина се налага. А това не е така.

Куентин кимна, доволен от чутото и с един нисък поклон Ла Вал напусна стаята, следван от двамата млади мъже.

— Ако Артемис Ентрери представлява заплаха, значи трябва да бъде премахнат — заяви Дог Пери, настигайки магьосника в коридора. — Господарят Боду щеше и сам да стигне до това заключение, ако го беше посъветвал различно.

Ла Вал дълго се взира в безочливия главорез. Никак не му харесваше да му говорят по този начин и то някакъв си младок, наполовина на неговите години и без никакъв опит в подобни ситуации. Та Ла Вал си бе имал вземане-даване с опасни убийци като Артемис Ентрери много преди Дог Пери да се роди!

— Не мога да се преструвам, че не съм съгласен с теб — отвърна той.

— Тогава защо не го каза на Боду?

— Ако Ентрери е в Калимпорт по искане на някоя друга гилдия, всеки по-невнимателен ход на нашия господар може да има пагубни последствия за всички ни — смело импровизира магьосникът, без да вярва и на думичка от онова, което говореше. — Предполагам, че знаеш, че Ентрери се е учил под крилото на самия Басадони паша.

— Иска ли питане! — излъга убиецът.

Ла Вал прокара пръст по свитите си устни, придавайки си замислен вид.

— Разбира се, разчуе ли се, че Ентрери се е завърнал (един по-стар и по-бавен Ентрери, останал навярно с далеч по-малко връзки отпреди), нищо чудно и той самият да бъде взет на прицел.

— Няма как да не си е създал доста врагове — развълнувано предположи Дог Пери, видимо заинтригуван от думите и тона на магьосника.

Ла Вал обаче поклати глава:

— Повечето врагове на палача са мъртви — твърде отдавна напусна Калимпорт. Не, не врагове има той сега, а съперници. Колко ли млади и находчиви убийци жадуват могъществото, което един-едничък удар на оръжието може да им даде!

Главорезът присви очи, усетил най-сетне накъде бие Ла Вал.

— Онзи, който убие Артемис Ентрери, си спечелва заслугата за всеки живот, който палачът някога е отнел — продължи магьосникът. — Един-единствен добре премерен удар може да донесе някому огромна слава. Онзи, който премахне Ентрери, начаса ще се превърне в най-скъпоплатеният наемен убиец в цял Калимпорт.

Ла Вал сви рамене и вдигна ръце, после влезе в стаята си, оставяйки Дог Пери дълбоко замислен над чутото току-що.

В действителност, възрастният мъж слабо се вълнуваше дали неприятният главорез ще се повлияе от думите му или не, ала завръщането на Ентрери наистина го тревожеше. Убиецът го плашеше повече от всички опасни типове, с които бе работил през годините. Ла Вал беше оцелял като бе внимавал да не се превръща в заплаха за никого, служейки безкритично на всеки, стигнал до върха на гилдията. Докато Пук паша бе жив, магьосникът беше изпълнявал задълженията си безукорно. След смъртта му съвсем лесно бе насочил верността си към Риджис, при това толкова достоверно, че бе успял да убеди дори елфа и останалите недоверчиви приятели на полуръста, че наистина не представлява заплаха за новия си господар. По същия начин, когато Ентрери се надигна срещу Риджис, Ла Вал се беше оттеглил, оставяйки ги да се оправят сами (макар нито за миг да не се бе усъмнил кой от двамата ще надделее), готов да отдаде пълната си лоялност на победителя. Постъпил бе по същия начин и в хаоса, който се възцари, след като Ентрери си тръгна, и така до ден-днешен, когато предано служеше на Куентин Боду.

Положението с Ентрери обаче, беше малко по-различно. С течение на годините магьосникът се бе обградил с доста сигурна защита. Освен че всячески се стараеше да не си създава врагове и то в свят, където всеки сякаш бе вкопчен в надпревара на живот и смърт с някой друг, Ла Вал отлично разбираше, че и най-доброжелателният страничен наблюдател може да стане неволна жертва в нечия чужда битка. Ето защо се бе погрижил да се предпази с могъща магия, която му даваше увереност в случаите, когато някой, като Дог Пери например, решеше, че предпочита да се отърве от него. Ако се стигнеше дотам, злосторникът много бързо щеше да установи, че Ла Вал е напълно готов и повече от способен да се защити. Не така обаче стояха нещата с Ентрери и именно по тази причина завръщането на палача толкова го тревожеше. Дългите години, през които магьосникът бе наблюдавал отстрани на какво е способен убиецът, го бяха научили, че става ли дума за Артемис Ентрери, достатъчно могъща защита просто не съществува.

Тази вечер Ла Вал остана буден до късно, опитвайки да си припомни и последната подробност от всичко, разигравало се някога между него и палача, мъчейки се да се досети каква ли причина (ако изобщо имаше такава) го бе довела в Калимпорт след толкова години.

(обратно)

Глава 2 Укротяване

Напредваха бавно, но сигурно. С топенето на ледовете пролетната тундра бе заприличала на огромен сюнгер, на места набъбнал толкова, че образувалите се могили бяха по-високи и от Уолфгар. При всяка тяхна стъпка земята потъваше под краката им със засмукващ звук, сякаш отчаяно се опитваше да ги задържи. На Дризт, слаб и с по котешки мека стъпка, му беше най-лесно… поне измежду тези, които вървяха пеша. Разположил се удобно върху раменете на Уолфгар (който понасяше допълнителния товар, без да се оплаква), Риджис например не бе намокрил и връхчетата на топлите си ботуши. Все пак, тримата му другари бяха прекарали в Долината на мразовития вятър достатъчно години, за да са свикнали с неудобствата на пътуването през пролетта, и сега крачеха, без да недоволстват. Още от самото начало знаеха, че първата част от пътешествието им — докато не заобиколяха западния край на Гръбнака на света и не оставеха долината зад себе си — ще бъде най-бавната и най-трудната.

От време на време се натъкваха на купчини големи камъни, останки от пътя, построен преди много време от Десетте града до западния проход, ала сега те им служеха единствено, за да ги уверят, че държат правилен курс… нещо, което насред простора на тундрата някак губеше важността си. Достатъчно бе да внимават планината винаги да е на юг от тях и нямаше как да се объркат.

Дризт, който вървеше начело, гледаше да избира маршрута им така, че да следват местата, покрити с най-гъста трева. Макар и да не бе кой знае какво, тя все пак им предлагаше малко повече стабилност от голата размекната пръст. Разбира се, и елфът, и приятелите му отлично знаеха, че високата, жълта трева представлява чудесно прикритие за снежните човеци — вечно гладни чудовища, които обитаваха тундрата и нерядко се гощаваха с минаващите оттам непредпазливи пътници.

С Дризт До’Урден начело, обаче, приятелите съвсем не се смятаха за непредпазливи. Слънцето вече преваляше, а реката бе останала далеч зад тях, когато отново се натъкнаха на поредната оцеляла отсечка от стария път и там, зад един дълъг скален къс откриха наскоро оставени следи.

— Каруца — отбеляза Кати-Бри при вида на дълбоките коловози.

— И то две — обади се Риджис, който забеляза, че във всеки коловоз са оставени не една, а две дири.

Кати-Бри обаче поклати глава.

— Една — настоя тя и се приближи до дирите, които често се сливаха, само за да се разделят отново малко по-късно, оставяйки по този начин още по-широка следа. — Хлъзгали са се в калта и задната част често е поднасяла.

— Много добре — поздрави я Дризт, който бе стигнал до същото заключение. — Една-единствена каруца, движеща се на изток. Минали са оттук преди по-малко от ден.

— Една товарна кола напусна Бремен три дни преди да пристигнем. — Както винаги, Риджис бе добре запознат с онова, което се случваше в Десетте града.

— По всичко личи, че им е трудно да напредват бързо в тези мочурливи земи — отбеляза Дризт.

— Чини ми се, че май са срещнали и по-сериозен проблем — долетя гласът на Бруенор.

Той се бе отдалечил малко от другите и изпитателно се взираше в една туфа жълта трева. Приятелите му се присъединиха към него и веднага видяха какво го бе обезпокоило — няколко дълбоки отпечатъка в меката пръст.

— Снежни човеци — погнусено рече джуджето. — Стигат до следите от каруцата и след това се връщат. Знаят, че оттук все още минават хора или аз съм брадат гном!

— Освен това дирите им са по-пресни — отбеляза Кати-Бри, тъй като в оставените от зверовете вдлъбнатини все още имаше вода.

Покачен върху раменете на Уолфгар, полуръстът нервно се огледа, сякаш всеки момент очакваше поне стотина снежни човека да се нахвърлят отгоре им.

Дризт, който също се бе привел над отпечатъците, поклати глава.

— Съвсем скорошни са — настоя Кати-Бри.

— Да — съгласи се елфът. — За времето сте прави, но не и за съществото, което ги е оставило.

— Хич и не се опитвай да ме убеждаваш, че е бил кон! — изсумтя Бруенор. — Освен ако не си е изгубил два крака. Снежен човек, че и доста големичък ще да е бил!

— Прекалено голям — обясни елфът. — Не е бил йети, а великан.

— Великан? — съмнението в гласа на джуджето беше очевидно. — Та ние сме на повече от десет мили от планината! Какво ще дири някакъв си великан чак тук?

— Какво наистина? — Мрачният тон на Дризт бе по-красноречив от всяко обяснение.

Великаните, обитаващи Гръбнака на света, рядко слизаха от планината, а стореха ли го, намеренията им винаги бяха злосторнически. Не беше изключено следите да принадлежат на някой самец, отделил се от събратята си — това бе най-добрата възможност. Ала също така можеше да се окаже и съгледвач, част от далеч по-многоброен и опасен отряд.

Бруенор изруга и заби покритата си с многобройни резки секира в размекнатата пръст:

— Ако мислиш да се връщаме обратно в проклетите му градове, по-добре се откажи още сега! Колкото по-скоро оставим таз’ кал зад нас, толкоз по-добре. А и градовете са се справяли някак и без нас през всичките тез’ години, та не виждам защо трябва да се връщаме!

— Но ако наистина са били великани… — започна Кати-Бри, ала Дризт я прекъсна:

— Нямам никакво намерение да се връщаме — рече той. — Още не. Не и докато не се уверим, че следите вещаят опасност, по-голяма от безчинствата, които един, а дори и няколко великана могат да причинят. Не, пътят ни все така води на изток и то още по-бързо отпреди, защото се надявам да настигнем каруцата преди падането на нощта или малко след това. Боя се, че ако великанът е част от излязъл на лов отряд и знае, че оттук наскоро е минала товарна кола, търговците може би ще се нуждаят от помощта ни.

И така, приятелите продължиха пътя си, ускорявайки крачка. Следваха ясните дири и само след два часа видяха търговците да се борят с едно от колелата на талигата, което се бе разхлабило и заплашваше съвсем да се измъкне. Двама от петимата мъже (очевидно стражите) се мъчеха да повдигнат каруцата, докато трети (в когото Риджис разпозна търговеца на резбовани предмети Камлейн) се опитваше упорито, макар и безрезултатно, да намести изкривеното колело. И двамата пазачи бяха затънали до глезените в кал и въпреки че полагаха неимоверни усилия, така и не успяваха да вдигнат колата достатъчно високо, за да може търговецът да върне колелото на мястото му.

Как само грейнаха хората край каруцата, когато забелязаха кой се приближава. Дризт и неговите другари, както и техните подвизи, бяха познати надлъж и нашир в Долината на мразовития вятър.

— Добра среща, почитаеми елфе! — провикна се Камлейн. — Дали ще ни заемеш силата на младия си приятел? Добре ще ти се отплатя, обещавам. Трябва да съм в Лускан след две седмици, но ако късметът ни се задържи както досега, боя се, че зимата ще ни застигне в Долината.

Бруенор подаде брадвата си на Кати-Бри и кимна на Уолфгар:

— Хайде, момче! Май дойде време да си поиграем — ще трябва да се престориш на лост, а пък аз — на наковалня.

Свивайки равнодушно рамене, варваринът помогна на Риджис да слезе от сухото си местенце, при което полуръстът замрънка недоволно и в опит да предпази новичките си ботуши от калта, се втурна към най-гъстата туфа, която успя да открие.

— Как мислиш, ще можеш ли да я вдигнеш? — попита Бруенор, когато младият мъж се приближи до каруцата.

Без да каже нищо, без дори да пусне тежкия си боен чук, Уолфгар улови края на талигата и се напъна. Размекнатата земя просъска в знак на протест и сякаш още по-силно затегна лепкавата си прегръдка. Най-сетне обаче не устоя и колелото се измъкна от здравата й хватка.

След един дълъг миг на слисване, двамината пазачи побързаха да се присъединят към варварина и когато с тяхна помощ колата бе вдигната още по-нависоко, Бруенор застана на четири крака и се мушна отдолу, подпъхвайки превития си гръб под оста, току до разхлабеното колело.

— Давайте! — рече той и простена, когато тежестта на каруцата легна отгоре му. — Оправяйте проклетото му нещо!

Уолфгар измъкна колелото от ръцете на търговеца, изправи го и след като го намести, отстъпи назад, вдигна Щитозъб с две ръце и с един добре премерен удар го застопори здраво. Бруенор изпъшка, когато тежестта, лежаща на плещите му, се размести и Уолфгар побърза да повдигне каруцата с няколко сантиметра, достатъчно, за да може джуджето да се измъкне изпод нея. Камлейн внимателно огледа свършеното от двамата и кимна, доволно усмихнат.

— Защо не помислите за смяна на професията, добри ми Бруенор и ти, могъщи варварино? — засмя се той. — Какво ще кажете за поправка на каруци?

— Подобаващо поприще за джуджешки крал! — „съгласи се“ Дризт, който междувременно се бе приближил заедно с Риджис и Кати-Бри. — Защо не оставиш трона, приятелю, и не се заловиш да оправяш каруците на придирчивите търговци от Долината!

При тези думи всички избухнаха във весел смях, с изключение на Уолфгар, който изглеждаше така, сякаш изобщо не е там, и на Риджис, който все още се вайкаше за окаляните си ботуши.

— Далеч сте от Десетте града — отбеляза Камлейн, — а на запад няма нищо. Да не би отново да напускате Долината на мразовития вятър?

— За кратко — отвърна Дризт. — Имаме работа на юг.

— Лускан?

— Отвъд Лускан — обясни елфът. — Но по всичко личи, че все пак ще минем оттам.

Камлейн засия и посегна към кесията, която висеше на пояса му. Дризт обаче го спря — идеята на търговеца да им плати беше абсурдна.

— Ама разбира се! — притесни се Камлейн, припомняйки си, че Бруенор Бойния чук бе крал, който притежаваше състояние, многократно по-голямо от всичко, което един обикновен търговец някога можеше да се надява да спечели. — Ще ми се да имаше начин да ви се отплатим за помощта. Или още по-добре — да ви убедим да ни придружите до Лускан. Вярно е, че съм наел превъзходни стражи — при тези думи търговецът кимна към двамата мъже, — ала Долината на мразовития вятър си остава опасно място и няколко меча — или бойни чукове, или брадви — в повече никога не са излишни.

Дризт погледна приятелите си и като не видя възражения, кимна:

— Значи решено — ще пътуваме с вас.

— Много ли бързате? — поинтересува се търговецът. — След цялото това влачене из калта хората ми са уморени. Надявахме се да поправим колелото и след това да си потърсим място за лагеруване, нищо че до мръкване остават още два-три часа.

И този път елфът погледна приятелите си и отново не видя някой да недоволства. Въпреки че искаха възможно най-скоро да отнесат Креншинибон на Кадърли, не бързаха чак толкова. Недалеч от мястото Дризт откри една сравнително висока скала, където се разположиха да нощуват. Камлейн предложи на новите си спътници питателна яхния от еленско месо и докато похапваха, си бъбреха за това-онова. Говореха най-вече търговците и двамата стражи — предимно за трудностите на живота в Бремен през зимата, както и за първия улов от ценната едрокоста пъстърва, рибата, от чиито кости се правеха изделията, които Камлейн продаваше. Дризт и останалите слушаха учтиво, но без особен интерес, ала Риджис, който някога бе живял край Маер Дуалдон и бе прекарал години, изработвайки резбовани предмети, помоли Камлейн да му покаже стоката си и се зае да я разглежда най-задълбочено, изучавайки и най-малката подробност.

— Мислиш ли, че великаните ще ни безпокоят тази нощ? — тихичко се обърна Кати-Бри към Дризт, когато двамата се отдалечиха малко от огъня.

— Онзи, който се е натъкнал на следите от каруцата, се беше отправил обратно към планината — поклати глава елфът. — Най-вероятно само е проверявал пътя. Опасявах се, че после може да е тръгнал след търговците, но пък се оказа, че те не са стигнали много далеч и понеже досега не сме видели и помен от друго чудовище, не вярвам, че ще си имаме неприятности.

— Това не означава, че същото се отнася и за следващата кола, която мине оттук — отвърна Кати-Бри.

Дризт кимна в знак на съгласие и се усмихна многозначително, без да откъсва поглед от лицето й… поглед, който изведнъж стана неизмеримо мек. Откакто Уолфгар се бе завърнал, между двамата се бе появило съвсем осезаемо напрежение. През шестте години на отсъствието на варварина, приятелството между елфа и младата жена се бе задълбочило дотам, че малко го делеше от това да се превърне в истинска любов. Ала ето че Уолфгар, който преди мнимата си смърт, беше сгоден за Кати-Бри, отново бе сред тях и всичко ставаше много по-сложно.

Не и в този миг обаче. По някаква причина, която и двамата не разбираха, в този момент на света сякаш не съществуваше никой друг, освен тях или пък времето бе спряло, хвърляйки ледения покров на забравата върху всичко наоколо.

Миг по-късно магията се стопи, прогонена от внезапна суматоха в лагера. Когато откъсна очи от лицето на Дризт, Кати-Бри откри, че Уолфгар настойчиво се взира в тях. Погледите им се срещнаха, ала и този път всичко трая само миг — застанал зад варварина, един от пазачите на Камлейн развълнувано махаше с ръце и ги викаше.

— Дали пък нашият приятел не е решил да си покаже грозната великанска физиономия? — рече Кати-Бри на Дризт.

Когато се присъединиха към останалите, двамата видяха, че стражът им сочи едно близко възвишение — тинеста могила, която бурната пролетна тундра бе изтласкала нагоре, досущ миниатюрен вулкан от кал.

— Там отзад — обясни пазачът.

Дризт отправи острия си взор натам, а Кати-Бри свали Таулмарил от рамото си и постави стрела в тетивата му.

— Таз’ купчинка е прекалено малка, за да скрие гнусното туловище на някой великан — заяви Бруенор, но въпреки това още по-здраво стисна бойната си секира.

Дризт кимна и като даде знак на Кати-Бри и Уолфгар да го прикриват, се затича към могилата, безшумно и предпазливо. Щом стигна, хвърли бърз поглед назад, за да се увери, че другарите му са готови, след което извади ятаганите си и надникна зад възвишението.

Миг по-късно обаче свали оръжие, разпознал човека, който се зададе насреща му — едър мъж, заметнат с вълча кожа.

— Киерстаад, синът на Ревик — позна го и Кати-Бри.

— Нас търси — обади се и Бруенор — и те, и всички варвари от Долината прекрасно знаеха, че младежът боготвори Уолфгар толкова, че преди време бе откраднал Щитозъб и бе тръгнал след Бруенор и останалите, когато те се отправиха към морето на плаващите ледове, за да спасят Уолфгар от лапите на Ерту.

За Киерстаад синът на Беорнегар олицетворяваше величието, което племената от Долината можеха да постигнат и към което и сам се стремеше.

При вида му Уолфгар се свъси.

Младежът и Дризт размениха няколко думи, след което заедно се отправиха към лагера.

— Дошъл е, за да говори с Уолфгар — обясни елфът.

— Да моля за спасението на племената — проговори Киерстаад, приковал поглед в лицето на своя събрат.

— Племената са си съвсем добре под грижите на Берктгар Храбри — сопна се Уолфгар.

— Не са! — рязко отвърна младежът и останалите побързаха да се отдръпнат, уместно преценявайки, че е по-добре да не се намесват. — Берктгар добре познава старите традиции, така е — продължи Киерстаад. — Ала те не могат да ни дадат нищо по-добро от живота, който водим вече векове наред. Единствено Уолфгар, син на Беорнегар, е в състояние да ни обедини и да укрепи връзките ни с Десетте града.

— Нима това ще ви донесе някаква полза? — повдигна вежди Уолфгар.

— И още как! — без колебание заяви младият варварин. — Никога вече няма да се налага някой да гладува само защото зимата се е случила тежка. Никога вече няма да зависим изцяло от северните елени. Уолфгар, с помощта на своите приятели, може завинаги да промени живота ни… да ни поведе към едно по-добро бъдеще!

— Говориш глупости — махна с ръка исполинът и се обърна, за да си върви.

Киерстаад обаче нямаше намерение да го остави да се измъкне толкова лесно и като изтича след него, сграбчи го за ръката и го дръпна.

Имаше толкова много да му казва, да му обясни как Берктгар все още гледа на жителите на Десетте града и дори на джуджетата, събратята на осиновителя на Уолфгар, повече като на врагове, отколкото като на съюзници. Колко много неща искаше да каже Киерстаад на Уолфгар, колко много доводи да му изтъкне, за да го убеди, че мястото му е в Долината, при племената. Ала всички тези думи се разпиляха, запратени сякаш във въздуха, заедно със самия Киерстаад — когато усети, че го дръпват, Уолфгар рязко се обърна и със свободната си ръка блъсна младежа в гърдите, при което той политна назад, не можа да се задържи и се затъркаля надолу по склона.

След това, изръмжавайки гневно, исполинът се върна обратно при вечерята си, сподирен от възмутените възгласи на всички наоколо. Особено ядосана беше Кати-Бри:

— Нямаше нужда да го удряш! — изкрещя тя, ала Уолфгар само махна с ръка и като изръмжа повторно, продължи да се храни.

Дризт пръв стигна при младежа, който лежеше по лице в подножието на могилата. Риджис пристигна миг по-късно с една от многобройните си кърпички в ръце, за да може момчето не само да изчисти калта от себе си, но и да запази поне частица от гордостта си, като тихомълком избърше пълните си със сълзи очи.

— Той трябва да разбере! — не искаше да отстъпи Киерстаад и се накани да се върне на върха, ала Дризт го хвана за ръката.

— Този въпрос вече беше уреден между Уолфгар и Берктгар — рече елфът. — Уолфгар взе своето решение и избра пътя си.

— Кръвта преди приятелите — това е законът на племената — възрази Киерстаад. — А в този момент събратята на Уолфгар имат нужда от него.

Дризт наклони глава на една страна и изражението, изписало се по-красивото му, абаносово лице, укроти младежа по-бързо, отколкото каквито и да било думи.

— Нима? — спокойно попита елфът. — Дали Уолфгар е необходим на племената или Киерстаад се нуждае от него?

— Какво имаш предвид? — смутено заекна младежът.

— Берктгар отдавна е недоволен от теб — обясни Дризт. — Навярно докато той е начело на племената, никога няма да заемеш положение, което да те удовлетворява.

Момчето рязко се отдръпна, а лицето му се разкриви от гняв:

— Изобщо не става въпрос за Киерстаад и неговото място в племето — настоя то. — Моите събратя имат нужда от Уолфгар, затова съм тук.

— Той няма да се върне с теб — намеси се Риджис. — А не вярвам да го накараш да тръгне насила.

Младият варварин започна да свива и разпуска юмруци, без да успее да прикрие раздразнението си. Вдигна очи към върха на могилата и дори направи крачка натам, ала пъргавият елф застана пред него.

— Няма да те последва — рече той. — Дори Берктгар го помоли да остане, но както самият Уолфгар каза, мястото му не е там… не и в този момент.

— Точно там е!

— Не! — Резкият тон на елфа пресече всяко по-нататъшно възражение от страна на Киерстаад. — Не, не е, и то не само защото Уолфгар реши така. Признавам, че изпитах облекчение, когато научих, че е отказал да се върне, защото аз също милея за добруването на племената от Долината на мразовития вятър.

Дори Риджис не успя да скрие изумлението си при тези странни думи.

— Нима се съмняваш в правото му да ни оглави? — Киерстаад не можеше да повярва на ушите си.

— Не и сега — заяви Дризт. — Нима някой от нас е в състояние да проумее докрай ужаса на мъченията, които Уолфгар е трябвало да понесе? И как можем да сме сигурни какви белези е оставило върху него изстраданото в лапите на демона? Не, Уолфгар не е в състояние да поведе племената… та той не може да открие дори собствения си път!

— Но ние сме негови събратя — възпротиви се Киерстаад, ала думите прозвучаха неубедително дори в собствените му уши. — Ако го разяжда болка, той трябва да е сред нас, за да можем да се погрижим за него.

— И как смяташ, че ще излекувате раните, от които кърви сърцето му? Не, Киерстаад. Възхищавам се на намеренията ти, ала надеждата ти е напразна. Уолфгар се нуждае от време, за да открие отново кой е в действителност, да си припомни всичко онова, което някога е било важно за него. Нуждае се от време и от приятели и макар да не оспорвам значението на кръвната връзка, без колебание мога да заявя, че онези, които го обичат най-силно, не са хората, които си оставил зад гърба си.

Младият мъж се накани да отвърне нещо, но вместо това въздъхна и отправи празен поглед към върха на могилата — и сам разбираше, че няма какво да отговори.

— Ще се върнем бързо — увери го Дризт. — Още преди зимата да е свършила. В краен случай — през пролетта. Кой знае, може би пътят ще помогне на Уолфгар да открие себе си и той ще се завърне в Долината на мразовития вятър готов да поеме властта, която му се полага, и да бъде вождът, когото племената заслужават.

— А ако не стане така? — попита Киерстаад, ала елфът само сви рамене — постепенно започваше да проумява истинските измерения на болката, която измъчваше приятеля му.

— Грижете се за него — помоли младежът и когато Дризт кимна, настоя: — Дай ми думата си!

— Ние винаги се грижим един за друг — увери го елфът. — Така е от деня, в който преди почти десет години се отправихме към Митрил Хол, за да помогнем на Бруенор да си възвърне престола на своите предци.

Киерстаад все така се взираше във върха на могилата.

— Племето ми се е разположило на лагер на север оттук — обясни той и се приготви да си върви. — Не е далеч.

— Защо не останеш при нас тази нощ? — предложи Дризт.

— Ами да! — присъедини се и Риджис. — Храната на почитаемия Камлейн си я бива!

Самият факт, че полуръстът бе готов да се задоволи с по-малка порция, за да има и за Киерстаад, говореше, че случилото се с момчето наистина го бе трогнало.

Ала младежът, очевидно прекалено засрамен, за да се изправи очи в очи с Уолфгар, само поклати глава и се отправи на север през пустата тундра.

— Заслужава да го набиеш! — заяви Риджис и кимна по посока на Уолфгар.

— Каква полза от това? — въздъхна елфът.

— Според мен някой трябва да му понатрие носа.

Дризт поклати глава:

— Реакцията му, когато Киерстаад го дръпна, беше само това — инстинктивен отговор.

Всъщност елфът като че ли започваше да разбира настроението на варварина малко по-добре и бе сигурен, че приятелят му е ударил Киерстаад безникакъв умисъл. Той самият прекрасно помнеше времето, което бе прекарал в Мелей-Магтиър, воинската школа на Мензоберанзан. В онзи опасен свят, където зад всеки ъгъл се спотайваха врагове, бе виждал подобно поведение безброй пъти, нещо повече, сам той неведнъж бе постъпвал по абсолютно същия начин. Да, Уолфгар може и да се намираше сред приятели, на достатъчно сигурно място, ала емоционално все още бе пленник на Ерту, вечно нащрек, готов да се брани от атаките на демона и скверните му слуги.

— Беше просто инстинктивна реакция и нищо повече.

— Можеше поне да се извини — настоя Риджис.

Не, не можеше, помисли си Дризт, но на глас не каза нищо. Изведнъж му хрумна нещо, от което в лавандуловите му очи заигра особено весело пламъче.

— За какво мислиш? — попита полуръстът, който и друг път бе виждал този издайнически блясък в погледа на приятеля си.

— За великани — отвърна елфът с лукава усмивка — и за опасностите, които дебнат минаващите каруци.

— Смяташ ли, че ще ни нападнат тази нощ?

— Смятам, че са в планината и навярно се готвят да изпратят цял плячкосващ отряд насам — искрено отговори Дризт. — Мисля си за това, че би трябвало да сме си тръгнали много преди те да се появят.

— Би трябвало? — повтори Риджис, без да откъсва изпитателен поглед от пламъчето в очите на приятеля си (пламъче, което със сигурност не беше просто игра на последните слънчеви лъчи), които сега бяха насочени към заснежените върхове, белеещи се далеч на юг. — Какво си намислил?

— Не можем да ги изчакаме да се върнат — обясни Дризт. — Но и не бива да ги оставим да правят каквото си искат с керваните, които ще минат оттук след нас. Май двамата с Уолфгар трябва да се поразходим тази нощ.

Челюстта на полуръста увисна от изненада и елфът избухна в смях.

— Докато живеех с Монтолио, пазителя, който ме обучи, научих доста за конете — опита се да обясни той.

— Възнамеряваш да отведеш някой от конете на търговците в планината? — попита Риджис, без да вярва на ушите си.

— Не, не — успокои го Дризт. — На млади години (преди да изгуби зрението си, разбира се) Монтолио бил отличен ездач. И винаги си избирал най-силните и най-непривикнали на седло и юзди жребци. Имал си обаче една хитрина, за да ги укроти достатъчно, че да го слушат. Както той ми казваше, извеждал ги на някоя поляна „да ги поизпоти“ — държал ги на дълъг повод и плющял с камшика си, принуждавайки ги да обикалят в кръг и дори да скачат.

— Не ставали ли по този начин още по-необуздани? — учуди се полуръстът.

Елфът поклати глава.

— Монтолио ми обясни, че най-силните коне притежават твърде много енергия. Затова той ги извеждал и им давал възможност да се освободят от част от нея. Когато след това ги яхнел, те били все така силни, ала далеч по-кротки.

Риджис сви рамене и кимна — в тактиката на стария пазител наистина имаше логика.

— Какво общо има това с Уолфгар… — попита, ала още докато изричаше думите, по лицето му се изписа разбиране. — Имаш намерение да постъпиш с него по същия начин, по който Монтолио постъпвал с конете!

— Мисля си, че може би приятелят ни се нуждае от някоя хубава битка. Освен това наистина искам да се погрижа никой великан да не създава неприятности по тези места.

— Ще ви трябват часове, докато стигнете до планината — каза Риджис и хвърли поглед на юг. — Дори повече, ако следите им не са достатъчно ясни.

— Въпреки това, ще се движим много по-бързо от вас тримата, ако останете с Камлейн, както му обещахме — отвърна Дризт. — С Уолфгар ще се присъединим към вас след два-три дни, много преди да сте свърнали зад Гръбнака на света.

— На Бруенор никак няма да му хареса да отидете без него — отбеляза Риджис.

— Не му казвай тогава — посъветва го елфът и без да изчаква лесно предсказуемия въпрос на приятеля си, допълни: — Не казвай и на Кати-Бри. Обясни им, че сме тръгнали през нощта, като сме обещали да се върнем вдругиден.

Полуръстът въздъхна недоволно — добре помнеше предишния път, когато Дризт бе решил да потегли на път, заклевайки го да си мълчи, при което почти обезумялата Кати-Бри бе изкопчила информацията едва ли не с ритници.

— Защо все аз трябва да ти пазя тайните! — възнегодува той сега.

— Защо винаги си вреш носа там, където не ти е работа? — отвърна му елфът през смях.

Малко по-късно Дризт се присъедини към варварина, който седеше встрани от останалите и разсеяно си играеше с шепа камъчета. Уолфгар нито вдигна поглед при приближаването на приятеля си, нито опита да се извини, заключвайки истинските си чувства зад стена от ярост.

Дризт искрено му съчувстваше, долавяйки болката, спотаила се под повърхността на ледената обвивка. Гневът бе единствената защита срещу ужасните спомени, с която разполагаше Уолфгар. Елфът приклекна до младия мъж и се вгледа в сведените му светлосини очи.

— Помниш ли първата ни битка заедно?

При този въпрос варваринът най-сетне вдигна поглед:

— Да не би да искаш да ми дадеш още един урок? — попита, а по тона му личеше, че е готов да приеме предизвикателството.

Думите му жегнаха елфа право в сърцето. Добре помнеше последното спречкване помежду им — преди седем години, в Митрил Хол, заради отношението на Уолфгар към Кати-Бри. След ожесточен двубой, Дризт все пак бе надделял. Също така ясно помнеше и първата им схватка. След един варварски набег, насочен срещу Десетте града, Бруенор бе пленил тогава съвсем младия Уолфгар, довел го бе в пещерите на своя клан и бе възложил воинското му обучение на елфическия си приятел. Тези първи уроци се бяха оказали особено болезнени за прекомерно гордия младеж. Ала не за това говореше Дризт сега.

— Имам предвид първия път, когато рамо до рамо се изправихме срещу истински враг — поясни той.

Уолфгар присви очи, припомняйки си отдавнашната битка и онова, което дружбата му с елфа представляваше някога.

— Едноустия и вербезите — продължи Дризт. — Ти, аз и Гуенивар, сами в бърлогата на чудовищата.

Гневното изражение на варварина омекна и той кимна, а по устните му заигра една от редките му усмивки.

— Корав орех се оказа Едноустия. Колко удара само отнесе! И добре, че бяхте ти и Щитозъб, за да забиете камата…

— Много време мина оттогава — прекъсна го Уолфгар.

Усмивката си бе отишла от лицето му, но поне и ядът му го нямаше. Младият мъж като че ли си бе възвърнал вътрешното равновесие или по-скоро бе потънал в нещо твърде подобно на равнодушието, с което бе потеглил на път.

— Но не си го забравил, нали? — настоя Дризт и се усмихна широко, а в лавандуловите му очи заигра издайническо пламъче.

— Защо… — започна Уолфгар, ала не довърши и вместо това изпитателно се вгледа в приятеля си.

Не го бе виждал в подобно настроение от много, много отдавна, далеч преди съдбоносната им битка с йоклолата. Това бе един друг Дризт, Дризт отпреди Бруенор да си върне. Сребърните зали, същият онзи Дризт, чиято безразсъдност, боеше се тогава Уолфгар, рано или късно щеше да ги постави в положение, от което нямаше да успеят да се измъкнат.

И варваринът се радваше да го види отново.

— Знаем, че група великани се канят да нападат минаващите оттук кервани — рече елфът. — А пък сега, когато се съгласихме да придружим Камлейн, неминуемо ще се движим по-бавно. Смятам, че едно кривване встрани, колкото да сложим край на тази заплаха, е наложително.

В очите на Уолфгар проблесна искрен интерес и жажда за действие… за първи път от битката им с Ерту.

— Говори ли с останалите? — попита той.

— Ти и аз сме достатъчни — отвърна елфът. — И Гуенивар, разбира се. Не мисля, че ще й се понрави да не я включим във веселбата.

Двамата тръгнаха доста след заник слънце, за да са сигурни, че Кати-Бри, Риджис и Бруенор са заспали. С острия си елфически взор Дризт, за когото звездното небе предлагаше повече от достатъчно светлина, с лекота намери мястото, където следите на каруцата се пресичаха с тези на великана, извади ониксовата статуетка от малката й кесийка, постави я внимателно на земята и тихичко повика:

— Ела при мен, Гуенивар!

Струйка мъгла се изви около черната фигурка, завихри се и бързо се сгъсти, приемайки формата на огромна котка. Все по-плътна и по-плътна ставаше тя и не след дълго не мъгла, а самата пантера обикаляше около статуетката. Гуенивар вдигна поглед към Дризт, а в очите й се четеше интелигентност, много по-голяма от тази, на което и да е обикновено животно.

Елфът посочи дирите, оставени от великана, и пантерата ги поведе напред.

* * *

Още в мига, в който отвори очи, усети, че нещо не е наред. В лагера цареше тишина, нарушавана само от едва доловимия шепот на двамата пазачи, които бяха приседнали на каруцата.

Младата жена се надигна на лакти и се огледа наоколо. Огънят вече догаряше, ала все още хвърляше достатъчно светлина, за да може тя да вижда налягалите наоколо фигури. Риджис се бе свил на кълбо току до огъня, толкова близо, че Кати-Бри се учуди как не се е подпалил. Зад него се издигаше внушителна купчинка — Бруенор лежеше на съвсем същото място, където тя му бе пожелала лека нощ по-рано същата вечер. Колкото и да се опитваше обаче, така и не успя да види другите си двама приятели.

Първата й мисъл бе да събуди Бруенор, после обаче промени решението си и се насочи към Риджис. Полуръстът като че ли винаги знаеше всичко…

Побутна го лекичко, но той само изсумтя и се сви на още по-малко клъбце. Кати-Бри го раздруса доста по-здраво и дори го повика по име, ала в отговор дребният поспаланко само изруга недоволно и се зави презглава.

Без да се церемони много-много, младата жена го срита в задника.

— Хей! — възмути се той на висок глас и рязко се изправи.

— Къде отидоха? — попита направо Кати-Бри.

— Какво ши става, момиче? — сънливо се обади Бруенор, разбуден от вика на полуръста.

— Дризт и Уолфгар не са в лагера — обясни дъщеря му и отново насочи вниманието си към Риджис, който се размърда неловко под проницателния и поглед.

— Защо мислиш, че знам къде са? — опита да се измъкне, ала младата жена дори не мигна и той се обърна за подкрепа към Бруенор, само за да види как полуоблеченото джудже се задава към него, не по-малко притеснено от дъщеря си и също като нея, готово да излее яда си върху Риджис.

— Дризт каза, че ще се върнат утре или най-късно вдругиден — принуден бе да признае той.

— А къде отидоха? — настоя Кати-Бри.

Риджис понечи да свие рамене, ала младата жена го сграбчи за яката и го повдигна във въздуха:

— Пак ли ще ми играеш същите номера?

— Предполагам, че са тръгнали след Киерстаад — рече полуръстът. — Заслужава извинение, ако не друго.

— Толкова по-добре, ако момчето е решило да се извини — отбеляза Бруенор и, доволен от обяснението на Риджис, се накани да си легне.

Кати-Бри обаче поклати глава и още по-здраво стисна полуръста:

— Не, не вярвам, че е готов за това — обърна се тя към баща си. — Все още не. И затова не вярвам да са тръгнали след младежа.

Докато говореше, тя доближи лице до лицето на Риджис, но поне го пусна на земята и каза доста по-меко:

— Трябва да ми кажеш. Не можеш повече да ни играеш старите си номера. Ако смятаме да прекосим половин фаерун заедно, трябва да си вярваме, а с държанието си в момента никак не си помагаш.

— Отидоха да намерят великаните — изплю камъчето полуръстът. И сам не можеше да повярва, че го е сторил, но нито можеше да отрече, че в думите на младата жена има логика, нито бе в състояние да устои на умолителния й поглед.

— Ха! — изсумтя Бруенор и тропна с крак толкова силно, че макар да бе бос, разнеслият се тътен надали можеше да бъде по-силен, дори ако джуджето носеше подковани ботуши. — Хиляди остроглави, плиткоумни гоблини! Защо не ни каза по-рано?

— Защото щяхте да накарате и мен да отида! — възнегодува полуръстът, ала гласът му бързо изгуби сърдитата си нотка, когато Кати-Бри направи крачка към него.

— Винаги знаеш твърде много и казваш твърде малко — изръмжа тя. — Точно както стана и когато Дризт си тръгна от Митрил Хол.

— Ами просто слушам! — безпомощно сви рамене Риджис.

— Обличай се! — нареди младата жена и полуръстът я изгледа смаяно.

— Нали чу какво ти казаха! — изрева Бруенор.

— Искате да идем там? — невярващо попита Риджис и посочи потъналата в непрогледен мрак тундра. — Сега?

— Няма да ми е за първи път да измъквам проклетия му елф от лапите на някой снежен човек! — изсумтя джуджето и тръгна към завивките си.

— Великани — поправи го Риджис.

— Още по-зле! — гръмогласният вик на Бруенор събуди останалите в лагера.

— Ама не можем да си тръгнем! — възпротиви се полуръстът и махна към тримата търговци и двамината пазачи. — Нали обещахме да се погрижим за тях! Ами ако великаните се появят, когато нас ни няма?

При тези думи по лицата на Камлейн и другарите му се изписа тревога, ала Кати-Бри изобщо не се впечатли от подобна нелепица. Вместо това многозначително премести поглед от полуръста към вещите му, сред които бе и новичкият му боздуган, изработен в една от ковачниците на Бруенор — красиво оръжие от митрил и черна стомана, с глава във формата на еднорог и сини сапфири вместо очи.

С примирена въздишка Риджис започна да се облича.

Само след час вече бяха на път, обратно към мястото, където следите от каруцата се пресичаха с тези на великана, а сега и със стъпките на двамата им приятели. Беше им много по-трудно, отколкото на Уолфгар и привикналия с мрака Дризт. Макар да притежаваше вълшебна лента, която й позволяваше да вижда в тъмното, Кати-Бри не беше пазител и не можеше да се мери с елфа с неговите остри сетива и воинска подготовка. Бруенор се наведе, за да подуши дирята, и ги поведе в нощта.

— Сигурно ще налетим право в устата на някой йети! — мърмореше Риджис.

— Значи ще стрелям по-нависочко — отвърна Кати-Бри и вдигна смъртоносния си лък. — Над корема, та да не се окажеш целия надупчен, когато те извадим от търбуха му.

След това Риджис продължи да роптае, но гледаше да го прави по-тихо, така че Кати-Бри да не може да чуе какво точно казва и отново да го вземе на подбив.

* * *

Прекараха непрогледните часове преди пукването на зората, катерейки се опипом в подножието на Гръбнака на света. Уолфгар на няколко пъти се оплака, че сигурно са изгубили следата, ала Дризт имаше пълно доверие на Гуенивар, която час по час изникваше пред тях — тъмна сянка на фона на нощното небе, възправена на някоя висока скала.

Скоро след като съмна, докато с Уолфгар вървяха по една ветровита планинска пътека, Дризт получи доказателство, че вярата му в Гуенивар не е била напразна — край една разкаляна вдлъбнатина съвсем ясно личеше следа от огромен ботуш.

— Преди не повече от час — заяви елфът, след като я огледа внимателно, и когато вдигна поглед към приятеля си по устните му играеше усмивка, а лавандуловите му очи искряха.

Готов за бой, варваринът кимна.

Като следваха Гуенивар, двамата се закатериха нагоре, докато изведнъж пътеката свърши, отстъпвайки място на отвесна скала. Дризт се запрокрадва от сянка на сянка и когато се увери, че пътят е чист, даде знак на Уолфгар да го последва. Бяха достигнали до края на дълбок, скалист каньон, обграден от всички страни от стръмни склонове. Само в южната стена, вдясно от тях, имаше проход, извеждащ от дъното на клисурата. Отначало двамата приятели предположиха, че бивакът на великаните трябва да е някъде там, сред масивните камъни на дъното, но после Уолфгар забеляза струйка дим да се издига иззад купчина скални късове на отсрещния склон, на около петдесетина метра от тях.

Дризт се покатери на едно близко дърво, откъдето се виждаше по-добре, и потвърди догадката на приятеля си — две чудовища се бяха разположили зад прикритието на високите камъни и похапваха. Елфът се огледа наоколо — и той, и Гуенивар можеха да се доберат дотам, без да се налага да се спускат до дъното на падината.

— Можеш ли да ги достигнеш с Щитозъб оттук? — попита и когато Уолфгар кимна утвърдително, рече: — Прикривай ме.

После му смигна и като прекрачи ръба на склона, пое наляво, придвижвайки се по отвесната скала. Гуенивар го последва, избирайки си малко по-висок маршрут. С лекотата на паяк, елфът се прехвърляше от една издатина на друга, а над него пантерата вземаше по десетина метра само с един скок и така след по-малко от половин час Дризт вече бе прекосил цялата северна стена и бе достигнал източната, на около пет-шест метра от великаните, които все още не забелязваха нищо. Той даде знак на Уолфгар, намери възможно най-сигурна опора за краката си и си пое дъх. Тъй като не искаше да бъде усетен, се бе промъквал така, че да се озове малко под нивото на терасата, където се намираше противникът, и сега трябваше добре да прецени разстоянието, което му оставаше да пробяга, както и скока, с който щеше да се озове върху скалната издатина. Не му се щеше да използва ръцете си при приземяването, за да си спести няколкото секунди, които щяха да му трябват, за да извади двата си ятагана след това.

Щеше да се справи, реши Дризт след кратък размисъл, и като вдигна поглед към Гуенивар, която се намираше на около десетина метра над великаните, отвори уста, сякаш се канеше да изръмжи.

Огромната котка отвърна с истински рев, който отекна из клисурата, привличайки вниманието не само на великаните, но и на всяко живо същество на мили оттам.

Надавайки грозен вой, чудовищата рязко се изправиха. Напълно безшумен, Дризт изтича до края на площадката и скочи.

С боен вик в прослава на Темпос, Уолфгар вдигна Щитозъб… и изведнъж замръзна, ужилен от звука на името му. Името на един бог, когото някога почиташе, ала на когото не се бе молил от години. Бог, който го бе изоставил в глъбините на Бездната. Нещо се надигна в гърдите на младия варварин, неконтролируем смут го заля като вълна и той усети как пропада в пъкления мрак на демона.

Като остави Дризт без никаква защита.

* * *

Би могло да се каже, че повече налучкваха, отколкото следваха някаква диря — макар и да виждаше добре в тъмното, нощното зрение на Кати-Бри далеч отстъпваше на това на мрачния елф, а Бруенор, въпреки че бе опитен следотърсач, не можеше да се мери с ловец като Гуенивар. При все това, когато чуха рева на пантерата да отеква между скалите, разбраха, че инстинктът не ги е подвел.

Без да губят нито миг, те хукнаха колкото сили имаха — Кати-Бри с дълги, изящни крачки, а Бруенор с обичайния си, също толкова бърз, леко клатушкащ се бяг. Риджис не си и помисли да се мъчи да ги настига, дори не тръгна по същата пътека. Докато джуджето и младата жена се хвърлиха натам, откъдето бе долетял ревът на Гуенивар, полуръстът свърна на север, където една гладка и широка пътека се изкачваше нагоре. Идеята да се забърква в каквато и да било битка — още по-малко пък в битка с великани — никак не му се нравеше, но наистина искаше да помогне на приятелите си. Може би щеше да си намери сигурно местенце някъде над бойното поле, откъдето да им дава напътствия. Или пък щеше да открие удобна позиция, откъдето да замерва с камъни, тъй като също имаше отличен мерник, намиращите се на безопасно разстояние великани. Можеше също така да се натъкне и на…

… дърво, помисли си Риджис в първия момент, когато, потънал в мисли, сви зад поредния завой и се блъсна в изпречилия се пред него дебел ствол.

Не, не дърво, осъзна миг по-късно, защото дърветата не носеха ботуши.

* * *

Двамата великани скочиха на крака, за да открият пантерата, но вместо това видяха неочакваното приближаване на мрачния елф. Изчислил движенията си до съвършенство, Дризт се приземи, без нито за миг да изгуби равновесие. Само че не бе очаквал да бъде посрещнат от двама противници. Беше разчитал Уолфгар да се погрижи за единия от тях — ако не да го повали отведнъж, то поне да му отвлече вниманието достатъчно дълго, за да може той самият да заеме добра позиция.

Променяйки плана си в движение, елфът се обърна към вродените си магически умения, макар и значително намалели след дългите години, прекарани на Повърхността, и призова облак непрогледен мрак. Съсредоточи го на няколко метра над земята, така че да заслепи неприятелите си, но тъй като облакът бе горе-долу с неговите собствени размери, не можа да покрие долната част от телата им… превръщайки ги по този начин в идеална мишена за сиянието и наскоро кръстения. Ледена смърт.

Като се навеждаха възможно най-ниско, чудовищата яростно заритаха и заразмахваха тежките си сопи, макар вероятността да се цапардосат взаимно да бе също толкова голяма, колкото и да улучат противника си. Само че един великан бе в състояние без особени проблеми да понесе удар с тояга дори от ръцете на някой свой събрат.

Ала Дризт не беше.

* * *

Проклет да е Ерту! Колко страдание бе понесъл! Колко безмилостни атаки бе издържал, както физически, така и душевни! Щипците на Бизматек сякаш отново се затегнаха около врата му за кой ли път почувства тежките пестници на Ерту да се стоварват върху проснатото му в калта тяло, преди демонът бавно, но сигурно да го придърпа към изгарящия огън, който винаги обгръщаше скверното му туловище. И, разбира се, нежният, мамещ допир на сукубата, навярно най-ужасната му мъчителка.

А сега приятелят му имаше нужда от него. Уолфгар знаеше това, чуваше със собствените си уши шума от битката. Той трябваше да е част от нея, да нанесе първия удар с бойния си чук и така да обърка чудовищата, а може би дори да убие на място едно от тях.

Знаеше го и отчаяно искаше да помогне на другаря си, ала. Вече не забелязваше нито Дризт, нито великаните. Единственото, което виждаше, бяха оловносивите пушеци на Бездната.

— Проклет да си, Ерту! — изрева варваринът и се опита да прогони пъкленото видение, като издигне стена от изпепеляваща ярост около себе си.

* * *

Това несъмнено бе най-огромният великан, когото Риджис бе виждал през живота си — поне шест метра висок и толкова широкоплещест, че спокойно можеше да се мери с някои от къщите, в които полуръстът бе живял. Риджис сведе поглед към новия си боздуган, към своя смешно малък боздуган, с който надали щеше да успее дори да одраска противника си. Когато отново вдигна очи, с ужас видя как чудовището се привежда и посяга към него с длан, достатъчно голяма, за да го смаже до смърт.

— Тъкмо навреме за закуска — проговори страховитото създание с учудващо възпитан глас за някой като него. — Не е кой знае какво, но все пак е по-добре от нищо.

Риджис рязко си пое дъх и се хвана за сърцето, усещайки, че всеки момент ще припадне… и внезапно напипа позната издутинка. Бръкна в туниката си и извади голям рубин, закачен на сребърна верижка.

— Красив е, нали? — попита смутено.

— Мисля, че дребните гризачи ги предпочитам на пюре — рече в отговор чудовището и вдигна огромния си крак.

Полуръстът побягна с ужасен писък, ала с една-единствена стъпка великанът постави другия си крак пред него, правейки всеки опит за измъкване невъзможен.

* * *

Дризт избегна ритника на противника си, извъртя се, за да не се удари в каменната стена и след като се приземи, светкавично се обърна и заби. Сиянието в огромния му прасец. Разнесе се рев на болка, последван от гръмък вик, дошъл от устата на Уолфгар. Проклятието на варварина бе съпътствано от звучен трясък, когато нещо — Щитозъб, с надежда си помисли Дризт — се удари в каменната стена.

Тежкият „снаряд“ се издигна във въздуха и елфът видя, че това изобщо не е Щитозъб, а масивен скален къс, най-вероятно хвърлен от някой великан.

И, което бе още по-лошо за него, миг по-късно един от двамата му противници направи няколко крачки встрани и надникна иззад кълбото магически мрак.

— Ето те, черна гадино! — изръмжа чудовището и вдигна тоягата си.

На около десетина метра над тях, Гуенивар скочи и се стовари върху плещите на навелия се великан — двеста килограма дерящи нокти и хапещи зъби. Хванат неподготвен, звярът не можа да запази равновесие, прекатури се през каменната стена и полетя надолу, повличайки пантерата със себе си.

Отбивайки поредния ритник на другия си противник, Дризт изкрещя, когато видя пантерата да пада, ала миг по-късно бе принуден отново да насочи вниманието си към упорития си неприятел.

Великанът неудържимо се носеше надолу, ала Гуенивар успя да скочи обратно към урвата, където Уолфгар все така се бореше със своите демони. Блъсна се в една скална тераса далеч под варварина и отчаяно се вкопчи в нея, омаломощена и разтреперана, а великанът продължи да се премята във въздуха, докато най-сетне се сгромоляса върху някакви чукари трийсет метра надолу, окървавен и стенещ от болка.

* * *

Нов грохот разтърси терасата, върху която Дризт се биеше с великана, последван почти мигновено от още един. Резкият звук най-сетне изтръгна Уолфгар от примката на мрачните спомени и той видя как Гуенивар се мъчи да се задържи за скалата, увиснала над дълбоката клисура. Видя и кълбото от магически мрак, прорязвано час по час от ярко синкаво сияние, когато елфът замахваше под него. Видя главата на чудовището, когато то се изправи, и се прицели.

Ала в същия миг поредният огромен камък се блъсна в стената, отскочи и се стовари върху великана, който се преви одве и отново потъна в мрака на Дризт. Следващият скален къс се удари в урвата под краката на варварина и едва не го събори на земята. Уолфгар бързо откри виновниците — на една тераса вдясно и под него, скрити зад купчина камъни (където най-вероятно имаше пещера), стояха трима великани. Един от тях запрати тежък скален къс по него и той бе принуден да отскочи, за да не бъде премазан.

Едва бе успял да се изправи, когато отново му се наложи да се хвърли настрани, за да избегне два нови „снаряда“.

С гръмък вик на уста — не в прослава на някой бог, а първичен, яростен рев — Уолфгар вдигна Щитозъб над главата си и отвърна на нападението. Могъщият боен чук полетя във въздуха и се стовари върху каменната стена, на сантиметри пред чудовищата, които побързаха да се наведат, когато от нея се откъсна огромен къс.

Очевидно впечатлени от възможностите на страховитото оръжие, великаните надигнаха глави и един през друг се закатериха към него.

Ала миг по-късно то вече бе изчезнало и когато се върна в ръката на своя господар, трите чудовища, покачени върху каменната стена, представляваха чудесна мишена.

* * *

Кати-Бри и Бруенор достигнаха ръба на каньона от същата страна, където се намираше и Уолфгар, но малко по на юг, на около половината разстояние между варварина и тримата великани. Появиха се тъкмо навреме, за да видят как Щитозъб полита за втори път. Едно от чудовищата успя да се върне зад прикритието на стената навреме, но друго, което тъкмо се катереше нагоре, нямаше този късмет — тежкият чук го застигна и то се сгромоляса върху гърба на третия си събрат. Но дори този страховит удар не можа да довърши звяра, не го стори и вълшебната сребропера стрела на Кати-Бри, която се заби между раменете му.

— Ха! — възнегодува Бруенор и се понесе на юг, в опит да открие начин да се добере до великаните. — Пак искате да заграбите цялата веселба за себе си! Трябва да си направя джуджешки лък!

— Лък? — учуди се Кати-Бри, докато поставяше нова стрела в тетивата на Таулмарил. — Че откога обработваш и дърво?

Още не бе довършила, когато Щитозъб полетя за трети път. Бруенор го посочи многозначително и натърти:

— Джуджешки лък!

След това й смигна и хукна нанякъде.

Макар и ранени, тримата великани бързо се съвзеха и не след дълго онзи, който бе успял да се скрие зад стената, се изправи, вдигнал огромен скален къс над себе си.

Следващата стрела на Кати-Бри потъна в камъка и го разцепи, при което двете половини се стовариха върху главата на чудовището.

В това време другарят му се изправи и замери младата жена с канарата в ръцете си, ала не улучи и се наложи да реагира светкавично, за да избегне поредната магическа стрела, която се заби дълбоко в стената на клисурата.

Третият великан пък насочи вниманието си към Уолфгар, който тъкмо улавяше завърналия се в ръката му боен чук, и варваринът отново бе принуден да се хвърли настрани, за да не бъде премазан. Камъкът обаче отскочи под странен ъгъл от стената и го удари по крака.

Само че това не беше най-големият му проблем — когато вдигна поглед към него, Кати-Бри видя силуетът на още един великан да се възправя на северната стена над него. В ръцете си новият нападател — по-огромен и от останалите! — държеше канара, която изглеждаше достатъчно голяма не само за да повали варварина, но и да изкърти скалната тераса под краката му.

— Уолфгар! — опита се да го предупреди младата жена, макар да бе сигурна, че приятелят й е обречен.

* * *

Дризт така и не видя схватката между Уолфгар, Кати-Бри и тримата великани, но все пак успя да се откъсне от собствения си двубой достатъчно дълго, за да се увери, че Гуенивар е добре. Пантерата бе успяла да се покатери върху една скална тераса далеч под него и макар да бе ранена, изглеждаше по-сърдита не заради болката, а задето от сегашната си позиция нямаше да й е никак лесно отново да се включи в битката.

Ритниците на великана ставаха все по-редки — умората си казваше думата, а и от многобройните удари, които бе понесъл, краката му започваха да изтръпват. Единственото, за което пъргавият елф трябваше да внимава сега, бе да не се подхлъзне в бързо увеличаващата се локва кръв.

В този миг до ушите му достигна викът на Кати-Бри и той се вцепени от изненада. Ботушът на чудовището се стовари в гърдите му и го запрати към ръба на терасата, извън обсега на магическия мрак. Без да обръща внимание на болката, Дризт се изправи и се покатери по неравната скална стена и когато противникът му се появи, приведен ниско, убеден, че жертвата му все още е на земята, той вече се намираше на около четири метра височина.

Елфът скочи на раменете на великана и обви крака около гърлото му, като в същото време заби двата си ятагана в очите му. Звярът изрева и рязко се изправи, замахвайки към източника на болката, само че Дризт беше по-бърз и като се спусна по гърба му, се приземи леко, втурна се към другия край на терасата и се качи върху каменната барикада.

Великанът посегна към лицето си, заслепен от раните и от рукналата кръв, после размаха ръце и посегна по посоката на шума.

Дризт обаче го изпревари и го връхлетя откъм гърба, като го изтласкваше все по-близо до ръба. Виейки от болка, великанът понечи да се обърне, ала елфът удвои яростта на атаката си и заби ятаганите и под брадичката му.

Чудовището опита да се задържи, но не успя и политна от терасата.

* * *

При вика на Кати-Бри Уолфгар рязко се обърна, ала нямаше време нито пръв да нанесе удар, нито дори да се наведе. Младата жена вдигна лъка си, ала огромният великан я изпревари.

Скалният къс прелетя покрай варварина, подмина Кати-Бри и Бруенор и като отскочи от стената зад трите чудовища на южната тераса, удари едно от тях в гърдите и го повали на земята.

Вдигнала поглед към опънатата тетива на лъка си, Кати-Бри с изумление различи дребната фигурка на Риджис, удобно разположена върху рамото на великана.

— Малкият му хитрец! — впечатлено прошепна младата жена.

След това и тя, и Уолфгар, и новодошлият насочиха вниманието си към терасата под тях. Сребърните стрели валяха като дъжд, подсилвани час по час от Щитозъб или от някой грамаден скален къс, запратен със страховита мощ от великана. Не след дълго трите чудовища бяха напълно зашеметени от неспирната канонада.

Едно от тях тъкмо се опитваше да избяга, когато Щитозъб се стовари върху рамото му с такава сила, че звярът се завъртя… тъкмо навреме, за да види поредната сребропера стрела миг преди тя да потъне в грозното му лице. Злото същество рухна на земята. Един от другарите му пристъпи напред, вдигнал тежък скален къс над главата си, само за да полети назад, улучен право в гърдите от огромна канара.

Тежко ранен, третият великан се бе свил зад купчината камъни, прекалено уплашен дори да се опита да пропълзи до пещерата, която зееше на няколко метра зад него. Свел глава колкото се може по-ниско, той не забеляза джуджето, което се изкатери на терасата над него, но все пак вдигна поглед при звука на гръмогласния рев, с който то скочи.

Брадвата на Бруенор, потънала дълбоко в мозъка на чудовището, си заслужи още една резка.

(обратно)

Глава 3 Неприятно огледало

Добре ще сториш таз’ особа да проучиш — реката на прощаване Гуинта Гадателя на Ханд — опасност надушвам — за кого става дума и. Дамата знаем, макар да изречем името да се боим.

Разбойникът измърмори нещо неразбираемо и си тръгна, доволен да се махне от припрения магьосник и изключително дразнещия начин, по който той подреждаше думите си. Гуинта твърдеше, че така се говорело в някаква друга Равнина, но Ханд смяташе, че е просто опит да впечатли околните. Все пак от гадателя имаше и полза — от близо дузината магьосници, с които разполагаше домът на Басадони паша, никой не можеше да разплита загадки по-добре от него. Само по излъчванията от непознатите монети бе успял да възстанови почти напълно разговора между Ханд, Кадран и Шарлота, както и да установи самоличността на приносителя им. Когато се взря по-надълбоко, по лицето му се изписа силна тревога, а след като описа на Ханд държането и външния вид на „търговеца“, дал монетите на Тадио, и за двамата не бе особено трудно да поставят парченцата от мозайката по местата им.

Разбойникът познаваше Ентрери. Гуинта също, а за никого на улицата не бе тайна, че палачът бе напуснал Калимпорт в преследване на мрачния елф, станал причина за падението на Пук паша… елфът, който според мълвата живеел във владенията на някакво джудже, недалеч от Града на сребърната луна.

А сега, след като подозренията му бяха придобили съвсем ясни очертания, Ханд знаеше, че е дошло време да изостави магическите методи за събиране на информация и да се насочи към доста по-традиционни похвати. И така, той обиколи улиците и се погрижи да отвори очите на многобройните шпиони на гилдията, след което се накани да се прибере, за да поговори с Кадран и Шарлота. После обаче размисли. Шарлота не бе излъгала, като каза, че държи да познава враговете си.

А за Ханд бе много по-добре тя да не знае.

* * *

Стаята никак не подхождаше на човек, изкачил се толкова високо в уличната йерархия. Та някога, макар и за кратко, той бе оглавявал една от калимпортските разбойнически гилдии, а само обещанието да предостави услугите си бе достатъчно, за да му отвори вратите на всички хазни в града.

Ала Артемис Ентрери дори не забелязваше оскъдното обзавеждане на евтината странноприемница, дебелия слой прах по первазите, нито пък шума, долитащ от съседните стаи, където местните уличници забавляваха клиентите си.

Приседнал на леглото, той се замисли за възможностите пред себе си и за действията си, откакто се бе завърнал в Калимпорт. И сам осъзнаваше, че е проявил небрежност, най-вече при срещата с момчето, обявило се за господар на някогашния му квартал, както и пред къщата на Пук паша, когато бе показал камата си на мнимия просяк. Нищо чудно двете случки да не бяха просто случайност или лош късмет, а следствие от някакъв неосъзнат импулс. Може би дълбоко у него се таеше желание да се разкрие пред някого… пред всеки, който би се вгледал по-внимателно.

Но какво щеше да последва от това, запита се палачът. Какви ли промени бяха настъпили в гилдията, докато го нямаше, и къде ли щеше да е мястото на Артемис Ентрери в новата йерархия? И, което бе по-важно, искаше ли изобщо отново да стане част от нея?

Убиецът добре разбираше, че все още не е в състояние да си отговори на тези въпроси, ала осъзнаваше също така, че не може просто да седи и да чака някой да го намери. Трябваше да открие поне част от отговорите, преди да се изправи срещу по-влиятелните домове на Калимпорт. И, макар полунощ отдавна да минаваше, Ентрери стана, заметна се с тъмен плащ и излезе.

Всичко около него — звуци, гледки, миризми — го връщаше назад във времето, когато бе по-млад, а нощта бе най-верният му съюзник. Не пропусна да забележи колко внимание привлече върху себе си още преди да бе оставил улицата на странноприемницата зад гърба си… много повече от беглия интерес, който някой обикновен чуждоземен търговец би предизвикал. Неволно си припомни колко бързо се разпространяваха новините из Калимпорт. Несъмнено поне няколко различни гилдии вече го държаха под око. Нищо чудно ханджията или пък някой от останалите посетители да го беше разпознал или поне да бе видял достатъчно, за да се усъмни, че новодошлият не е точно това, за което се представя. Престъпните среди на Калимпорт бяха същинска джунгла, а опасността бе постоянен спътник на всеки, дръзнал да навлезе в дебрите й, затова бдителността им беше изострена до степен, каквато в много други по-спокойни страни не познаваха. Досущ като степните плъхове, които живееха в огромни подземни дупки, побрали хиляди гризачи, така и обитателите на калимпортските улици си бяха създали сложна предупредителна система, която включваше най-различни викове и подсвирвания, жестове и дори положения на тялото.

Да, докато вървеше по тихите улици, безшумен като котка, Ентрери бе сигурен, че го наблюдават.

Дошло бе време и той да се поогледа наоколо… и знаеше точно откъде да започне. Не след дълго се озова на авеню Рай, долнопробно място, където открито се предлагаха не само всевъзможни силни треви и билки, но и оръжия, крадени стоки и плътски наслади. Дръзка подигравка с всичко изискано и чисто, за низшите класи авеню Рай олицетворяваше върховното удоволствие. Тук просякът, стига да му се намираха няколко монети в повече, можеше да се почувства за малко като истински крал, да се заобиколи с облени с благоухания жени или да погълне достатъчно упойващи вещества, за да забрави гнойните язви, покрили мръсното му, изпосталяло тяло. Тук момчето, на което Ентрери бе подхвърлил парите по-рано, можеше за два-три часа да поживее като самия Басадони паша.

Разбира се, всичко наоколо бе изкуствено и празно — лъскави фасади, зад които се криеха проядени от плъхове съборетини богато украсени рокли, които обгръщаха телата на уплашени момиченца и уличници с погаснал поглед, обилно напоени с евтин парфюм, за да прикрият потта и прахта, полепнали по некъпаните им с месеци тела. Ала за мнозина от низшите прослойки на Калимпорт, чиято постоянна нищета бе съвсем истинска, дори този фалшив разкош беше достатъчен.

Ентрери крачеше бавно по улицата, но не вглъбен в собствените си мисли, както обикновено напоследък, а нащрек, без да пропуска и най-малката подробност. Стори му се, че разпознава няколко от по-възрастните проститутки, но в действителност той никога не се бе отдавал на нездравите и безвкусни изкушения, които авеню Рай предлагаше. В малкото случаи, когато решеше да се отдаде на плътски наслади (а то се случваше наистина рядко, защото смяташе, че за боец, стремящ се към съвършенство, те са проява на слабост), палачът ги намираше в харема на някой влиятелен паша. А опияняващи вещества — всичко, което замъгляваше ума му и го правеше уязвим — той дълбоко ненавиждаше. Въпреки това, често бе посещавал авеню Рай в търсене на онези, които бяха прекалено слаби, за да им устоят. Уличниците не го харесваха, а и те сякаш не съществуваха за него, макар да знаеше колко много информация може да получи от тях. Само че Ентрери не бе в състояние да се довери на жена, която си изкарваше хляба по този начин.

Ето защо сега убиецът много по-внимателно изучаваше разбойниците иджебчиите, при което установи, че самият той е станал обект на интерес за един от тях. Преглъщайки развеселената си усмивка, нарочно промени пътя си, така че да се озове още по-близо до младия глупак.

Както и очакваше, не бе направил и десетина крачки, когато джебчията го настигна и докато го задминаваше, се „подхлъзна“, за да прикрие движението на ръката си, стрелнала се към кесията му.

Миг по-късно провалилият се крадец се преви одве, зашеметен от свирепата болка, плъзнала чак до рамото му, когато непознатият „търговец“ жестоко стисна върховете на пръстите му. После, безшумно и бързо, изумрудената кама на палача леко убоде дланта на нападателя, докато самият Ентрери се поизвъртя, за да прикрие оръжието, отпускайки по този начин парализиращата си хватка.

Видимо объркан от отслабналия натиск, джебчията посегна със свободната си ръка към пояса си, отметна наметката си и сграбчи дълъг нож.

Ентрери впи леден поглед в камата си и магическото острие започна да пие жизнената сила на злощастника.

Крадецът почувства, че изнемощява, ножът изпадна от пръстите му, очите му се разшириха от ужас, а челюстта му увисна в беззвучен, агонизиращ и безуспешен опит да извика.

— Усещаш ли празнотата? — прошепна убиецът в ухото му. — Безнадеждността? Знаеш, че в ръцете си държа не само живота, но и душата ти.

Напълно вцепенен, мъжът не можеше дори да помръдне.

— Знаеш го, нали? — продължаваше Ентрери и останалият без дъх мъж кимна. — Кажи ми, има ли полуръстове наоколо тази нощ?

Докато говореше, Ентрери леко забави живото–изпиващото действие на камата и по лицето на крадеца се изписа объркване.

— Полуръстове — повтори палачът и подсили въпроса си, като накара магическото острие отново да подеме пагубната си работа и то с такава мощ, че трябваше да улови омекналото тяло на мъжа, за да не рухне на земята.

Треперейки неудържимо, джебчията някак си успя да вдигне свободната си ръка и да посочи далечния край на улицата, където се издигаха няколко сгради, които Ентрери добре познаваше. За миг палачът се поколеба дали да не му зададе един-два по-подробни въпроса, но после се отказа — и без това необичайната му кама вече бе издала повече от достатъчно.

— Изпречиш ли ми се пред очите още веднъж, ще те убия — каза с такова хладнокръвие, че и последната капка кръв се оттече от лицето на ужасения крадец.

Когато Ентрери най-сетне го пусна, той се свлече на колене и се отдалечи, пълзейки. Убиецът го проследи с отвратен поглед и за пореден път се запита защо изобщо се бе върнал в този окаян град.

После, без дори да се обърне, за да се увери, че джебчията наистина си е отишъл, решително се отправи към края на улицата. Ако полуръстът, когото търсеше, бе жив и все още бе в Калимпорт, нямаше никакво съмнение в коя от трите сгради може да бъде открит. Средната и най-голяма от трите постройки, „Медната миза“, някога бе любимият игрален дом на мнозина от полуръстовете, обитаващи крайбрежната част на града, не на последно място и заради публичния дом на горния етаж, в който работеха само жени от собствената им раса, както и заради кафявия таянски пушилист, който се предлагаше в задната стая. И наистина, още с влизането си, Ентрери забеляза доста полуръстове — поне за град като Калимпорт, където те по принцип не бяха особено многобройни — насядали край игралните маси. Погледът му внимателно обходи помещението, докато се опитваше да предположи как би изглеждал някогашният му приятел. От последната им среща бяха минали няколко години, през които полуръстът несъмнено щеше да се е закръглил още повече — открай време обичаше да си похапва, а тогава тъкмо си бе намерил местенце, което му позволяваше да го прави по десет пъти на ден, стига да искаше.

Палачът седна на свободното място край една маса, на която шестима полуръстове играеха на зарове с такава бързина, че за някой новак би било почти невъзможно да разбере какъв анонс бе обявен и коя купчина с монети пред кого и заради кое хвърляне се озовава. Това обаче не се отнасяше за Ентрери, който установи без капчица изненада, че и шестимата мамеха. Всъщност, повече от всичко друго, „играта“ им като че ли бе надпревара кой ще грабне най-много пари за най-малко време, а като гледаше колко са добри в това, палачът подозираше, че до един ще си тръгнат с почти същото количество монети, с което бяха дошли.

Самият той пусна четири златни къса на масата, взе първите зарове, които му попаднаха, и ги подхвърли едва-едва. В мига, в който те спряха да се въртят, най-близкият полуръст посегна към парите, ала Ентрери го изпревари и здраво стисна китката му.

— Но ти загуби! — изцвърча дребосъкът, опитвайки да се освободи.

Петимата му другари впериха погледи в непознатия и един след друг запосягаха към оръжията си. Посетителите край околните маси също прекратиха играта си и се обърнаха да видят какво става.

— Не играех — спокойно отвърна Ентрери, без да отслабва желязната си хватка.

— Нали сложи пари на масата и хвърли заровете? — намеси се един от другите полуръстове. — Тук на това му казваме да играеш.

Леденият поглед на палача накараха обадилия се да се свие уплашено на мястото си.

— Играя, когато аз кажа — обясни убиецът, — не преди това. И плащам единствено залози, които са били обявени, преди да хвърля заровете.

— Ама нали видя как се върти масата? — дръзна да се обади трети от играчите, но Ентрери го прекъсна, като вдигна ръка и кимна повелително, после се обърна към полуръста отдясно, онзи, който се бе пресегнал за златото, и почака няколко секунди, докато всички се успокоят, а от останалите маси престанат да ги зяпат.

— Искаш парите? Твои са, както и още толкова отгоре — проговори той най-сетне и тревогата, изписана по лицето на алчния полуръст, моментално отстъпи място на широка усмивка и блеснал поглед. — Не дойдох, за да играя, а за да попитам нещо. Получа ли отговор, златото е твое.

Докато говореше, убиецът бръкна в кесията си и извади още монети, дори повече от онези, за които дребният играч се беше полакомил.

— Добре тогава, уважаеми… — не довърши полуръстът.

— До’Урден — отвърна Ентрери, без да се замисли, макар че после трябваше да прехапе устни, за да не се разсмее, когато чу точно това име да излиза от собствената му уста. — От Града на сребърната луна.

Всички край масата го изгледаха любопитно — необичайното име им звучеше някак познато. Всъщност както много скоро установиха, те до един го знаеха. Така се казваше мрачният елф, който покровителстваше Риджис, най-известният полуръст, кръстосвал някога улиците на града.

— Ама кожата ти… — необмислено започна играчът, чиято ръка Ентрери все още държеше затисната под своята, ала изведнъж млъкна, преглътна шумно и пребледня като платно.

Ентрери почти можеше да го види как си припомня историята на Риджис и мрачния елф, както и на онзи, който бе прогонил Риджис от гилдията, а после бе тръгнал след елфа.

— Добре тогава — отвърна полуръстът с цялото самообладание, което успя да събере. — Питай.

— Търся един от твоята раса — обясни Ентрери. — Стар приятел на име Дондон Тигъруилис.

Полуръстът си придаде объркан вид и поклати глава, ала не и преди в тъмните му очи да проблесне пламъче, което говореше, че знае за кого става дума… и което не убягна от острия поглед на палача.

— Всички на улицата знаят кой е Дондон — заяви Ентрери. — Или поне някога беше така. Не си дете, а от уменията ти със зара личи, че от години си редовен посетител на „Медната миза“. Познаваш — или някога си познавал — Дондон. Ако е мъртъв, искам да разбера какво се е случило. Ако не е — искам да говоря с него.

Шестимата си размениха мрачни погледи.

— Умря — избъбри един от полуръстовете, ала по тона му веднага си пролича, че лъже и че Дондон, който винаги оцеляваше, е още жив.

Калимпортските полуръстове обаче винаги се поддържаха.

— Кой го уби? — престори се, че им вярва Ентрери.

— Разболя се — обади се друг от играчите по същия издайнически бърз начин.

— И къде го погребахте?

— Че кого погребват в Калимпорт? — отвърна първият лъжец.

— Хвърлиха го в морето — включи се трети.

Ентрери кимаше през цялото време, развеселен от това как само за няколко мига шестимата бяха успели да съчинят една доста сложна лъжа… която той много скоро щеше да обърне срещу тях.

— Е, наистина ми казахте доста — изрече той на глас и най-сетне освободи ръката на полуръста до себе си.

Алчният комарджия начаса посегна към купчинката монети, но преди да успее дори да мигне, между нея и ръката му се заби остра, инкрустирана със скъпоценни камъни кама.

— Нали обеща да платиш! — възнегодува полуръстът.

— За някаква измислица? — спокойно отвърна Ентрери. — Попитах за Дондон, преди да вляза, и ми казаха, че е тук. А че е жив, знам отлично — едва вчера говорих с него.

Шестимата около масата се спогледаха, опитвайки се да открият някакво противоречие. Как можаха да паднат в капана толкова лесно?

— Тогава защо говореше за него в минало време? — обади се онзи, който пръв бе заявил, че Дондон е мъртъв, доволен от хитростта си и уверен, че е уловил Ентрери в лъжа… което си беше точно така.

— Защото знам, че един полуръст никога не разкрива местонахождението на своите събратя пред някой от друга раса — отвърна палачът, а държанието му изведнъж стана безгрижно и почти дружелюбно, нещо, което никога не му се бе удавало лесно. — Между мен и Дондон няма лоши чувства, уверявам ви. Стари приятели сме, но отдавна не сме се виждали. Хайде, кажете ми къде мога да го открия и парите са ваши.

Полуръстовете отново се спогледаха, после един от тях прокара език по устните си и с жаден поглед към купчинката злато посочи една врата в задната част на помещението.

Ентрери прибра камата си в ножницата и с неопределен жест, който можеше да мине и за поздрав, уверено прекоси стаята и отвори вратата, без да си даде труда да почука.

Там, удобно излегнат, се намираше най-дебелият полуръст, когото убиецът някога беше виждал, създание по-голямо на ширина, отколкото на височина. Погледите на двамата се срещнаха и Ентрери, насочил цялото си внимание към лицето на пълното същество, почти не забеляза полуголите полуръстки от двете му страни. Да, с ужас установи палачът, това наистина бе Дондон Тигъруилис. Въпреки изминалите години и десетките натрупани килограми, нямаше никакво съмнение, че това е Дондон, който някога бе един от най-лукавите и изкусни мошеници в цял Калимпорт.

— Да беше почукал! — Дрезгавият глас на полуръста сякаш едва успяваше да си проправи път през дебелото гърло до устните. — Ами ако с моите приятелки бяхме заети с нещо по-лично?

Ентрери не се и опита да си представи как изобщо би било възможно подобно нещо.

— Добре де, какво искаш? — попита Дондон, като едва свършил да говори, побърза да натъпче огромно парче пай в устата си.

Ентрери затвори вратата и пристъпи напред, преполовявайки разстоянието между себе си и полуръста.

— Искам да си поговоря с един стар приятел.

Дондон спря да дъвче и се втренчи в него. Няколко мига по-късно го позна и така се задави, че без да иска, изплю голяма част от несдъвкания пай обратно в чинията. Успешно прикривайки отвращението си, двете жени побързаха да я отместят встрани.

— Аз не… имам предвид… Риджис не ми беше приятел… тоест… — заекна полуръстът — обичайна реакция при появата на Артемис Ентрери.

— Спокойно, Дондон — твърдо рече убиецът. — Дойдох, за да говоря с теб, нищо повече. Не ме е грижа за Риджис, нито за ролята ти в свалянето на Пук паша. Улиците принадлежат на живите, а не на мъртвите, нали?

— Така е, разбира се — съгласи се Дондон, видимо разтреперан, и се примъкна напред, опитвайки се да се изправи.

Едва тогава Ентрери забеляза веригата, която излизаше от дебела халка, пристегната около левия му крак. След няколко безуспешни опита, Дондон най-сетне се отказа и отново се излегна назад.

— Стара рана — сви рамене той.

Ентрери се направи, че не е чул нелепото извинение и като приклекна край полуръста, отметна края на дългата му одежда, за да разгледа по-добре скобата.

— Върнах се наскоро — обясни той. — Надявах се Дондон да ме осведоми за ситуацията на улицата.

— Дива и опасна, разбира се — изсмя се полуръстът, ала смехът му бързо премина в пристъп на кашлица.

— Кой държи властта? — ледено попита Ентрери. — Кой е най-могъщият дом и кои войници го подкрепят?

— Ще ми се да можех да ти помогна, приятелю — нервно каза Дондон. — Наистина. Никога не бих скрил нещо от теб. Никога! Но нали виждаш — при тези думи той посочи окования си крак, — вече не ме пускат да излизам навън.

— Откога си тук?

— От три години.

При тези думи палачът хвърли на полуръста поглед, изпълнен с отвратено изумление, което бързо беше изместено от явно съмнение при вида на сравнително простата заключалка на халката… заключалка, с която някогашният Дондон би се справил за по-малко от минута с помощта само на един косъм.

В отговор полуръстът вдигна дебелите си ръце, толкова масивни, че върховете на пръстите му не се докосваха:

— Вече не усещам почти нищо с тях.

В гърдите на палача се надигна люта ярост. Имаше чувството, че всеки момент ще изригне и само за няколко минути ще смъкне излишните килограми от гърба на Дондон с изумрудената си кама. Вместо това обаче, се наведе над заключалката и след като я завъртя, за да се увери, че няма някоя скрита клопка, извади тънък шперц.

— Недей! — разнесе се висок глас зад него, ала Ентрери вече беше доловил нечие присъствие зад гърба си и рязко се обърна, приклекнал и с кама в ръката.

Още една полуръстка, с тънка туника и панталони, къдрава кестенява коса и големи кафяви очи, стоеше на вратата с широко разперени ръце, сякаш за да покаже, че не го заплашва с нищо.

— Не би било разумно нито за теб, нито за мен — подсмихна се тя.

— Не я убивай! — примоли се Дондон и се опита да улови Ентрери за ръката, но не успя и отново се отпусна назад, мъчейки се да си поеме дъх.

От изострените сетива на убиеца не убягнаха потайните движения на двете жени край полуръста — едната бръкна в джоба си, а другата — в гъстата си, дълга до кръста коса, несъмнено, за да извадят скритите там оръжия. Очевидно дошлата бе главната измежду тях.

— Дуавел Тигъруилис, на твоите услуги — рече тя и се поклони изящно, а после уточни с усмивка: — На твоите услуги, но не и на твоите прищевки.

— Тигъруилис? — тихо повтори Ентрери и хвърли кос поглед към Дондон.

— Братовчедка — сви рамене той. — Най-влиятелният полуръст в цял Калимпорт и новият собственик на „Медната миза“.

Ентрери отново се обърна към жената на прага, която стоеше с ръце в джобовете, привидно напълно спокойна.

— Разбираш, сигурна съм, че не идвам сама, не и за да се изправя срещу някого като Артемис Ентрери — заяви тя.

При тези думи палачът не можа да сдържи усмивката си, представяйки си скритите из помещението полуръстове. Всичко това ужасно му приличаше на миниатюрна версия на методите на друг негов познат — мрачният елф Джарлаксъл от Мензоберанзан. Само че в случаите, когато на Ентрери му се бе налагало да се срещне очи в очи с винаги добре охранявания наемник, у него нямаше и грам съмнение, че и най-малката грешка, и най-незначителното движение, което Джарлаксъл или някой от пазачите му сметнеше за заплашително, със сигурност щеше да му коства живота. Да изпитва подобен респект от Дуавел Тигъруилис, а и от който и да било полуръст, му се струваше смехотворно. Все пак, не бе дошъл, за да се бие, въпреки че войнът у него приемаше думите на Дуавел като предизвикателство.

— Разбира се — отвърна той.

— Неколцина прашки те държат на прицел с куршуми, обработени със специална взривоопасна смес. Крайно болезнена и унищожителна.

— Колко находчиво — отбеляза Ентрери, опитвайки се да изглежда впечатлен.

— Само така можем да оцелеем — обясни Дуавел. — С находчивост и като знаем всичко за всички, за да сме винаги подготвени.

С едно мълниеносно движение, което неминуемо би довело до мигновената му смърт в двора на Джарлаксъл, палачът прибра камата си в ножницата, изправи се и се поклони ниско и почтително на полуръстката.

— Половината от децата на Калимпорт отговарят пред Дуавел — обади се Дондон. — А другата половина изобщо не са деца — смигна той многозначително, — и също отговарят пред нея.

— И, разбира се, и двете половини не са изпускали от поглед Артемис Ентрери от мига, в който той стъпи в Калимпорт — додаде Дуавел.

— Радвам се, че славата ми ме е изпреварила — придаде си надменен вид убиецът.

— До съвсем скоро изобщо не знаехме, че си ти–сряза го Дуавел, подразнена от привидната му самонадеяност.

— И как разбрахте?

Едва тогава полуръстката осъзна, с немалка доза неудобство, че Ентрери я бе изиграл, в опит да изкопчи нужната му информация.

— И защо смяташ, че ще ти отговоря? — опита се да замаже положението тя. — Нито пък виждам защо да помагам на човека, свалил Риджис от престола на Пук паша. Та Риджис имаше възможността да се погрижи за всички полуръстове в Калимпорт.

Ентрери нямаше какво да отговори, затова си замълча.

— Въпреки това, смятам, че трябва да си поговорим — рече Дуавел и като се извърна леко, кимна към вратата.

Ентрери хвърли поглед на Дондон.

— Да го оставим на развлеченията му — каза полуръстката. — Ти се канеше да го освободиш, ала мога да те уверя, че той няма никакво желание да си тръгне оттук. Хубава храна и хубава компания.

Очите на Ентрери, в които ясно личеше отвращението му, се преместиха от подносите с най-различни сладкиши към едва движещия се Дондон, а после и към двете жени.

— Не е особено придирчив — изсмя се едната от тях.

— Единственото, което иска, е мек скут, където да прислони сънливата си глава — изкикоти се другата и двете избухнаха в смях.

— Имам всичко, от което се нуждая — потвърди Дондон.

Ентрери само поклати глава и последва Дуавел в една по-закътана и със сигурност по-добре охранявана стая във вътрешността на „Медната миза“. Полуръстката се настани в нисък, плюшен стол и даде знак на Ентрери да седне насреща й.

— Не се случва често да приемам гости от друга раса — извини се Дуавел при вида на неудобното положение, което палачът бе принуден да заеме в прекалено малкото за него кресло. — По принцип сме доста потайни.

За Ентрери бе очевидно, че от него се очаква да се покаже поласкан, но това съвсем не беше така и той продължи да си седи с каменно изражение на лицето, вперил обвинителен поглед в своята домакиня.

— Държим го за негово собствено добро — направо каза тя.

— Някога Дондон беше сред най-изкусните крадци в Калимпорт — парира я убиецът.

— Някога — повтори Дуавел. — Само че скоро след като ти си тръгна, Дондон си навлече гнева на един особено влиятелен паша. Той се оказа мой добър приятел, та успях да измоля живота на братовчед си, но при условие, че си стои вътре. Завинаги. Ако някога го забележат да се разхожда из улиците на Калимпорт — било пашата, било който и да било от многобройните му подчинени, — трябва да им го предам, за да бъде екзекутиран.

— За предпочитане е пред бавната смърт, на която сте го обрекли, прикован в онази стая.

При тези думи Дуавел се разсмя с глас:

— Види се, че не познаваш Дондон. Хора, много по-благочестиви от мен, отдавна са разпознали седемте най-пагубни за душата гряха. Дондон може и да не притежава никой от първите три — не е горделив, нито завистлив, нито пък гневлив — но за сметка на това, от останалите четири има в излишък — и леност, и алчност, и лакомия, и похот. Двамата с него сключихме сделка, която му спаси живота. Зарекох се да му давам — безусловно и без да го съдя — всичко, което поиска, в замяна на обещанието му никога да не излиза навън.

— Защо тогава е окован?

— Защото рядко му се случва да е трезвен — обясни Дуавел. — Не искам да започне да създава неприятности в заведението или пък да се озове на улицата. Веригата е за негово собствено добро.

На Ентрери му се искаше да възрази — рядко бе виждал по-жалка гледка от онова, в което се бе превърнал полуръстът. Той самият хилядократно би предпочел да умре от бавна и мъчителна смърт, пред това да води подобно гротескно съществувание. Ала после си спомни онзи Дондон, когото познаваше, и живота, на който той се радваше тогава и който включваше купища сладкиши и много жени, и осъзна, че единствено собствените му недостатъци бяха довели полуръста до сегашното състояние, а не загрижената за него Дуавел.

— Докато си стои в „Медната миза“, никой няма да го закача — проговори Дуавел след малко. — Никой слуга на пашата, никой наемен убиец. Макар, разбира се, да разчитаме само на обещание, дадено преди цели пет години. Сега разбираш, предполагам, защо се стреснахме, когато човек със славата на Артемис Ентрери се появи на прага ни и започна да разпитва за Дондон.

Палачът я изгледа скептично.

— В началото не бяхме сигурни, че си ти — обясни жената. — Но от два дни знаем, че наистина си в града. Всъщност, това не е тайна за никого на улицата, но, както можеш да се досетиш, слуховете са доста повече от фактите. Някои казват, че си се върнал, за да изместиш Куентин Боду и да завземеш властта над дома на Пук. Други пък подозират, че имаш много по-важна цел и че си бил нает от управниците на Града на бездънните води, за да се разправиш с неколцина от най-влиятелните лидери на Калимшан.

Изражението на Ентрери ясно говореше какво мисли той за подобни нелепици.

— Това са оковите на славата — сви рамене Дуавел. — Мнозина са готови да платят пребогато за всяко късче информация — пък била тя и най-невероятният слух — което би им помогнало да разбулят загадката на неочакваното ти завръщане. Присъствието ти ги тревожи, убиецо. Приеми го като комплимент!

И като помълча за миг, добави:

— Но и като предупреждение. Когато гилдиите се боят от някого или нещо, те често взимат мерки, за да го премахнат. Неколцина души вече проявиха особено настоятелен интерес към местонахождението ти, а мисля и сам разбираш какво означава това в твоята професия.

Ентрери сложи ръка върху облегалката на малкия стол и като подпря брадичката си с длан, се вгледа в жената пред себе си. Рядко някой се бе осмелявал да му говори толкова смело и без заобикалки и така само за няколко минути Дуавел Тигъруилис си спечели уважение, с каквото палачът не даряваше други и за цял живот.

— Мога да ти намеря още по-подробна информация — лукаво додаде полуръстката. — Говори се, че имам по-големи уши и от сосалански мамут и повече очи от цяла стая с хора. И е вярно.

Ентрери раздрънка кесията си:

— Надценяваш възможностите ми.

— Огледай се наоколо — отвърна му Даувел. — Нима мислиш, че имам нужда от злато, пък дори и от Града на сребърната луна?

Уж небрежното споменаване на сребърния град бе недвусмислен знак, че Дуавел знае за какво говори.

— Смятай го за услуга между приятели — думите й изобщо не изненадаха Ентрери, за когото подобни услуги от дълги години бяха начин на живот. — А може би един ден ще имаш възможност да ми се издължиш.

Изражението на Ентрери нито за миг не издаде мислите, въртящи се в главата му. Какъв лесен начин да се сдобие с информация! Силно се съмняваше, че Дуавел някога ще поиска да се възползва от услугите му — не това бе начинът, по който полуръстовете решаваха своите проблеми. А даже да го стореше, нищо не му пречеше да й откаже — мисълта тя да изпрати еднометровите си главорези подире му, не го плашеше особено. Не, единственото, което Дуавел искаше, в случай че нещата се развиеха в негова полза, бе възможността да се похвали, че Артемис Ентрери й е задължен… твърдение, което бе достатъчно, за да накара кръвта да се отдръпне от лицето на повечето от обитателите на калимпортските улици.

Въпросът пред Ентрери бе друг — беше ли го изобщо грижа за информацията, с която тя разполагаше? След още минута-две той най-сетне кимна. Лицето на Дуавел засия.

— Върни се утре вечер — рече тя. — Тогава ще мога да ти кажа повече.

Веднъж излязъл от „Медната миза“, Ентрери отново се замисли за Дондон. Всеки път, щом си представеше как тъпче огромно парче пай в устата си, усещаше как го обзема ярост. Не отвращение, а ярост. Като се вгледа по-внимателно в себе си, осъзна, че Дондон Тигъруилис бе най-близкото подобие на приятел, което някога бе имал. Басадони паша бе негов покровител, Пук паша — негов работодател, но отношенията му с Дондон бяха съвсем различни. Двамата си помагаха не за пари, разменяха си информация не в замяна на същото от страна на другия. Връзката им беше изгодна и за двамата. Ала ето че Дондон, отдаден единствено на наслади и забавления, бе пропъдил всяка следа от смисъл от живота си. За Ентрери това не бе нищо друго, освен бавно самоубийство.

Че гневът му се дължи на състрадание, палачът не можеше и да си помисли — ясно бе, че не затова видът на Дондон го отвращава толкова. Не, като имаше предвид собственото си състояние напоследък, причината трябва да беше у него. Той може и да не беше окован в компанията на жени и купища храна, ала в крайна сметка, също както и Дондон, се беше предал.

Като че ли бе дошло време да свали бялото знаме.

В известен смисъл, полуръстът някога му бе приятел, също както и още някой в Калимпорт. Дошло бе време да навести Ла Вал.

(обратно)

Глава 4 Зовът

Дризт нямаше как да слезе до площадката, където се бе приземила Гуенивар, затова използва ониксовата статуетка, за да отпрати вярното животно обратно в Звездната равнина, където раните му щяха да зараснат много по-бързо. Сега елфът можеше да насочи вниманието си към останалите си приятели — Риджис и великанът, с когото той се бе съюзил, не се виждаха, а Уолфгар и Кати-Бри тъкмо отиваха към Бруенор, на терасата, където бе паднал последният от враговете им. Дризт също се отправи натам. В началото си мислеше, че ще му се наложи да се върне до мястото, откъдето бе тръгнал, но с невероятна сръчност и силата на пръстите си, калени в безброй тренировки, някак си успя да открие достатъчно издатинки, пукнатини и неравни повърхности, за да се спусне при другарите си.

Когато стигна при тях, те вече бяха влезли в пещерата в дъното на терасата.

— Проклетите му твари! — чу да се оплаква Бруенор — За таз’ битка, дето ни спретнаха, трябваше да са скътали повечко плячка!

— Може би точно затова душеха покрай пътя — отвърна му Кати-Бри. — Да не предпочиташ да бяхме изчакали, докато си свършим работата с Кадърли? Сигурна съм, че на връщане щяхме да открием достатъчно съкровища, че и скелетите на неколцина търговци отгоре!

— Ха! — изсумтя джуджето и Дризт не можа да сдържи усмивката си — малцина в Царствата се нуждаеха от богатства по-малко, отколкото Бруенор Бойния чук, осми крал на Митрил Хол (въпреки че сам бе избрал да не живее там), както и предводител на доходна минна колония в Долината на мразовития вятър.

Не, не затова се гневеше джуджето и Дризт, който добре го познаваше, се засмя още по-широко, когато миг по-късно чу потвърждение на подозренията си:

— Какъв дяволски бог ти изпраща подобни изчадия, без да те възнагради с поне малко злато за усилието!

— Нали намерихме злато — напомни Кати-Бри на недоволстващия си баща.

Дризт, който току-що бе влязъл в пещерата, забеляза обемиста торба в ръцете на младата жена, очевидно пълна с пари.

Бруенор му хвърли отвратен поглед:

— Само някаква си мед! — измърмори сърдито. — Три златни монети и две сребърни. Всичко друго е проклетата му мед!

— Но пък пътят е чист — рече елфът и погледна към Уолфгар, който избягна очите му.

Дризт се опитваше да не му се сърди. От варварина се очакваше да нанесе първия удар и така да проправи път за другаря си. Никога до този ден той не го беше подвеждал в битка. Ала елфът знаеше, че колебанието на младия мъж не бе продиктувано от желание да му навреди, още по-малко пък бе проява на страх. Уолфгар гореше в огъня на душевно терзание, каквото Дризт До’Урден не бе срещал досега. Освен това, още преди да го придума да тръгнат по следите на великаните, елфът, отлично знаеше в какво състояние се намира приятелят му, затова сега не можеше да го обвини за нищо.

Не че изобщо искаше да го прави. Надяваше се единствено, че битката, след като веднъж се беше включил в нея, бе помогнала на Уолфгар да се освободи поне отчасти от демоните, които го преследваха, че го беше „поизпотила“, както се изразяваше Монтолио, поне малко.

— Ами ти! — провикна се Бруенор и се втурна към елфа. — Какво да речем за теб, дето хукваш нанякъде, без и думичка да ни кажеш! Искаш само ти да се забавляваш, а? Или пък ти е щукнало, че аз и моето момиче не можем да ти помогнем?

— Реших, че няма смисъл да ви занимавам с толкова незначителна битка — спокойно отвърна Дризт, а по черното му лице заигра обезоръжаваща усмивка. — Пък и планината — знаех, че ще се бием не под нея, а отгоре й… което не е особено подходящ терен за джуджета, с техните къси ръце и крака.

Бруенор едва се сдържаше да не го удари, убеден бе елфът, виждайки как приятелят му трепери от яд.

— Ха! — изръмжа джуджето вместо това и като махна с ръка, се отправи към изхода на пещерата. — Все такива ги вършиш, проклети елфе! Ходиш къде ли не — все сам — и заграбваш цялата веселба. Ама по пътя ще срещнем още, хич и не се съмнявай! И се моли да ги видиш преди мене, че иначе ще ги накълцам на парченца, още преди да си извадил онез’ смешни ятагани от ножниците или да си повикал гадната си котка от статуята! Освен ако не са твърде много, разбира се, — продължи той, вече излязъл от пещерата. — Тогаз мога и да ти ги оставя всичките, подли елфе!

Без да каже нито дума, без дори да погледне приятелите си, Уолфгар последва джуджето, оставяйки Кати-Бри и Дризт сами. Елфът се усмихваше, искрено развеселен от сърдитото мърморене, което се носеше отвън, ала когато се обърна към Кати-Бри, видя, че тя наистина е засегната и изобщо не й е до смях.

— Оправданието ти не струва — отбеляза тя.

— Искаше ми се да дойда само с Уолфгар — обясни елфът. — Да го върна към едно различно време и място, когато неприятностите ни още не бяха започнали.

— А не си ли помисли, че аз и баща ми може би също искаме да помогнем?

— Предпочетох наоколо да няма никого, когото Уолфгар да реши, че трябва да защитава — отвърна Дризт без заобикалки и младата жена неволно отстъпи назад. — Знаеш, че съм прав. Предполагам, не си забравила как се държеше с теб преди битката с йоклолата. Покровителственото му отношение беше излязло извън всякакви граници и пречеше на всички ни. Нима трябваше да ви взема с нас, с риск да повторя историята и да оставя Уолфгар в още по-окаяно състояние, отколкото преди да поемем по следите им? Затова не помолих и Риджис и Бруенор да дойдат. Искаше ми се с Уолфгар и Гуенивар да се изправим срещу великаните сами, така, както направихме преди всички онези години в Долината на мразовития вятър. И кой знае, може би приятелят ни щеше да си припомни какви бяхме преди Ерту да нахлуе в живота ни.

Изражението на Кати-Бри омекна и тя кимна, прехапала долната си устна:

— И получи ли се? Всичко мина добре, нали? Той се би храбро и самоотвержено?

Дризт погледна към изхода на пещерата.

— Допусна грешка — принуден бе да признае. — Но след това се поправи. Остава ми само да се надявам, че Уолфгар ще успее да си прости за първоначалното колебание и няма да забрави колко добре се справи после.

— Колебание? — Съмнението в гласа на Кати-Бри бе очевидно.

— В началото… — понечи да обясни елфът, но после махна с ръка, сякаш случилото се нямаше значение. — Доста време мина, откакто се бихме рамо до рамо, разбираемо недоразумение, нищо повече.

В действителност на самия Дризт му бе трудно да преглътне факта, че колебанието на варварина едва не бе струвало прескъпо на него и на Гуенивар.

— Прекалено си великодушен — отбеляза наблюдателната Кати-Бри.

— Надявам се Уолфгар да си спомни не само кой е, но и кои са приятелите му.

— Надяваш се? — повтори младата жена. — А вярваш ли, че ще стане?

Без да сваля поглед от изхода на пещерата, Дризт сви рамене.

* * *

Скоро след това четиримата оставиха клисурата зад гърба си и поеха назад. Недоволството на Бруенор си бе намерило нов обект — Риджис.

— Къде, гоблините го взели, е. Къркорещия корем? — негодуваше той на висок глас. — И как, в името на деветте пъкъла, успя да накара някакъв си великан да му помогне в битката?

Още преди да бе довършил, земята под тях затрепери, разлюляна от тежки стъпки, съпроводени от глупава песничка. Единият от певците със сигурност бе Риджис, ала освен неговият доволен гласец, се носеше и още един, който повече приличаше на тътена на търкалящи се камъни. Миг по-късно иззад един завой на пътя се показа полуръстът, удобно разположен върху рамото на великана. И двамата пееха с пълно гърло и се смееха на всяка крачка.

— Здравейте! — щастливо се провикна Риджис и насочи великана към тях.

От вниманието му не убягна фактът, че Дризт е положил ръце върху дръжките на ятаганите си. Вярно, те си бяха в ножниците, но това не означаваше нищо, когато ставаше въпрос за светкавично бързия елф. Бруенор пък стисна още по-здраво брадвата си, Кати-Бри — лъка си, а Уолфгар изглеждаше така, сякаш всеки миг ще избухне.

— Това е Юнгер — представи го полуръстът. — Не е от тези, с които се бихме. Казва, че дори не ги познава. Освен това е умен.

Юнгер вдигна ръка, за да е сигурен, че Риджис няма да падне, и се поклони на смаяните приятели.

— Всъщност той дори не слиза до пътя. Изобщо не напуска планината — обясни полуръстът. — Казва, че делата на хората и джуджетата слабо го интересуват.

— Той ши го каза, а? — скептично попита Бруенор.

Риджис кимна с широка усмивка и размаха рубинения си медальон, чиито магически сили другарите му добре познаваха:

— И аз му вярвам.

— Това нищо не променя — изръмжа джуджето и погледна към Дризт, сякаш очакваше елфът да започне битката — в крайна сметка, според него великанът си оставаше великан, а тези създания му се нравеха най-много проснати на земята, с брадва, забита дълбоко в черепа.

— Юнгер не е убиец — твърдо заяви Риджис.

— Само гоблини — усмихна се огромното същество. — И великани от хълмовете. И орки, разбира се — кой ли може да понася грозните твари?

Изисканият начин на изразяване и изборът на врагове накараха Бруенор да го зяпне изумено.

— И снежни човеци — допълни той. — Не забравяй и проклетите снежни човеци!

— О, не — отвърна Юнгер. — Аз не убивам снежни човеци.

Бруенор отново се смръщи.

— Ами да, така миришат, че и за ядене не стават — продължи великанът. — Не, не ги убивам. Опитомявам ги.

— Какво? — слиса се джуджето.

— Опитомявам ги. Като кучета или коне. О, да знаете само колцина от тях имам в пещерата си горе в планината.

Бруенор хвърли объркан поглед на Дризт, ала и той само сви рамене в недоумение.

— Бездруго вече изгубихме твърде много време — намеси се Кати-Бри. — Камлейн и останалите ще са преполовили пътя до Лускан, докато ги настигнем. Кажи на приятеля си да си върви, Риджис, и да тръгваме.

Риджис поклати глава, още преди младата жена да бе довършила:

— Юнгер обикновено не напуска планината — рече той. — Ала ще го стори заради мен.

— Значи няма да се налага да те нося повече — измърмори Уолфгар и се отдалечи. — Поне за това го бива.

— Бездруго нямаше да го носиш повече — обади се Бруенор и като се обърна към полуръста, добави: — Нали си имаш крака! Нямаш нужда от някакъв великан, вместо кон.

— Той е нещо повече — поправи го Риджис, целият грейнал от задоволство. — Телохранител.

Бруенор и Кати-Бри простенаха Дризт се засмя тихичко и поклати глава.

— Всеки път, когато се бием, прекарвам най-много време в опити да не ви се пречкам — обясни дребният им приятел. — Така и не успявам да ви помогна достатъчно. Но с Юнгер до мен…

— Пак ще се мъчиш да се скатаеш някъде! — прекъсна го Бруенор.

— Ако Юнгер ще се бие вместо теб, значи няма да е по-различен от всички нас — включи се и Дризт. — Означава ли това, че и ние сме просто твои телохранители?

— Разбира се, че не! — отвърна Риджис. — Но…

— Кажи му да си върви — повтори Кати-Бри. — Хубава картинка ще сме, когато се появим в Лускан заедно с един планински великан!

— Ами като се появим с един мрачен елф? — без да се замисли рече полуръстът и миг по-късно пламна от смущение.

И този път Дризт се засмя и поклати глава.

— Я го свали долу! — изръмжа Бруенор на великана. — Май има нужда да си поговорим!

— Не бива да нараняваш приятеля ми Риджис — отвърна Юнгер. — В никакъв случай не мога да допусна подобно нещо.

Джуджето изсумтя:

— Свали го ти казах!

С един последен поглед към полуръста, който си бе придал непреклонно изражение, великанът се подчини. Бруенор посегна, сякаш се канеше да издърпа ухото на полуръста, ала после вдигна очи към огромното същество и промени решението си.

— Мислиш ли изобщо, къркорещ корем? — тихичко попита той, отвеждайки Риджис настрани. — Какво според теб ще стане, когато проклетото му създание се измъкне от примката на рубина? Нали ще те смаже, преди да успеем да го спрем! Не че имам намерение да го спирам — заслужил си си да те смачкат като буболечка!

Риджис понечи да му възрази, но после си спомни началото на познанството си с Юнгер, когато великанът бе заявил, че предпочита гризачите на пюре. Нямаше как да отрече, че новият му приятел може да го размаже само за миг, а на влиянието на медальона не можеше да се разчита безрезервно. Без повече спорове, той отиде при Юнгер и му нареди да се върне у дома си в планината.

Великанът се усмихна… и поклати глава.

— Чух го — загадъчно рече той. — И затова ще остана.

— Какво си чул? — едновременно попитаха Риджис и Бруенор.

— Зоб, който ми казва да дойда с вас, за да служа на Риджис и да го защитавам.

— Добре си го ударил с твоята магия, а? — прошепна джуджето на Риджис.

— Нямам нужда да ме защитават — твърдо заяви полуръстът. — Въпреки че всички ти благодарим от сърце за помощта в битката. Сега можеш да си вървиш у дома.

И този път Юнгер поклати глава:

— По-добре да дойда с теб.

Бруенор хвърли убийствен поглед на полуръста, който нямаше никакво обяснение за онова, което се случваше. Доколкото виждаше, великанът все още се намираше под въздействието на рубина — фактът, че самият той бе жив, също говореше в подкрепа на подобно предположение — ала ето че отказваше да му се подчини.

— Защо пък да не дойдеш? — неочакваната намеса на Дризт изненада всички. — Но ако ще се присъединяваш към нас, слугите ти може да са ни отогромна полза. Колко време ще ти отнеме да ги доведеш?

— Не повече от три дни — отвърна Юнгер.

— Отлично — обади се Риджис, подскачайки на едно място, с рубинения медальон в ръка. — И гледай да не се бавиш.

Това като че ли удовлетвори великана и като се поклони ниско, той си тръгна.

— Трябваше да го убием тук и сега — рече Бруенор. — Кат’ се върне след три дена и не ни открие, като нищо ще хукне подире ни, че и със смрадливите си снежни човеци на туй отгоре!

— Не, нали ми каза, че никога не напуска планината! — опита се да го успокои полуръстът.

— Достатъчно с тези глупости! — настоя Кати-Бри. — Създанието си отиде и ние също трябва да последваме примера му.

Никой не възрази и те отново поеха на път.

— Наистина ли всичко бе заради рубинения медальон? — попита Дризт, който крачеше редом с полуръста.

— Юнгер ми каза, че от дълги години не се е отдалечавал толкова от дома си — призна Риджис. — Вятърът донесъл тайнствен зов и той го последвал. Предполагам, смяташе, че аз съм го повикал.

Обяснението се стори съвсем правдоподобно на Дризт. Ако великанът не прозреше простичката им уловка, четиримата щяха да оставят Гръбнака на света далеч зад себе си и да продължат с удвоено темпо, много преди той да се върне на мястото, където се бяха разделили.

* * *

В това време Юнгер, който бързаше към охолния си планински дом, изведнъж се запита защо изобщо го беше напуснал. На млади години се бе скитал по света, като живееше ден за ден и се хранеше, с каквото намери. Припомняйки си лъжите, които бе наговорил на наивния полуръст, великанът не можа да сдържи усмивката си — разбира се, че бе опитвал човешко месо веднъж дори бе изял един полуръст. Истината бе, че сега го избягваше, не само защото вкусът не му се нравеше особено, но и защото хората бяха прекалено опасни врагове. Особено го ужасяваха магьосниците. Освен това, за да си набави човешко или полуръстово месо, Юнгер трябваше да напусне планинското си обиталище, нещо, което никак не обичаше да прави.

И днес не би се разкарвал толкова надалеч, ако един зов, който той така и не можеше да си обясни — не го беше принудил.

Да, у дома Юнгер разполагаше с всичко, от което се нуждаеше — изобилие от храна, послушни слуги и меки кожи. Нямаше никаква причина да го напуска.

Но ето че бе сторил точно това и нещо повече — отново щеше да го стори. И сам виждаше колко нелогично постъпва, но не можеше да се въздържи. Не и когато в ушите му неспирно жужеше тихо, ала настойчиво бръмчене.

Щеше да вземе снежните човеци и да се върне, следвайки зова, който вятърът довяваше.

Зовът на Креншинибон.

(обратно)

Глава 5 Оживление

Късно сутринта Ла Вал се прибра в покоите си след срещата си с Куентин Боду и Чалси Ангуейн. Дог Пери също би трябвало да присъства и всъщност магьосникът искаше да се види именно с него. Само че Пери беше изпратил човек да им каже, че няма да може да дойде, тъй като бил навън, опитвайки се да научи повече за Артемис Ентрери.

Така че срещата се бе превърнала в събиране, чиято цел бе да уталожи опасенията на Куентин Боду, който отчаяно се нуждаеше някой да го увери, че Ентрери няма просто да нахлуе в стаята и да го убие на място. Чалси Ангуейн с дръзката напереност на самоуверен младок бе заявил, че ще го брани с живота си. Това, както отлично знаеше Ла Вал, си беше чиста лъжа, още повече, че Ентрери никога не би постъпил по този начин, никога не би убил Куентин, без да проучи предварително всички негови връзки и съюзници, както и доколко сигурно е положението му начело на гилдията.

— Ентрери никога не действа безразсъдно — беше обяснил магьосникът на двамата. — А да направи подобно нещо, би било същинско безразсъдство.

В края на срещата Боду вече се чувстваше значително по-добре, макар да не пропусна да отбележи, че най-добре би било, ако Дог Пери или някой друг се погрижи за опасния палач. Ала това нямаше да бъде никак лесно, каза си Ла Вал, макар че предпочете да запази тази мисъл за себе си.

Още щом се прибра в покоите си (просторна приемна с работен кабинет отдясно, спалня зад нея и алхимична лаборатория вляво), магьосникът усети, че нещо не е наред. Първата му мисъл бе, че виновникът е Дог Пери — главорезът със сигурност му нямаше доверие и при един разговор насаме дори си бе позволил да намекне, че стигне ли се до явна конфронтация, Ла Вал би подкрепил Ентрери.

Дали не се беше промъкнал в стаята му, докато той бе на среща с Боду, и сега го чакаше спотаен някъде с оръжие в ръка?

Магьосникът погледна вратата, през която току-що бе влязъл (и която никога не пропускаше да заключи), но не забеляза никакви признаци ключалката да е била насилвана, нито пък някоя от клопките, които бе заложил, да е била задействана. Имаше още един начин да се проникне в покоите му — външен прозорец, който обаче бе защитен с толкова много заклинания и капани, че всеки, дръзнал да пропълзи през него, щеше да си остане на перваза — поразен от светкавица, изгорен по три различни начина и смразен. А ако някой все пак оцелееше след всичко това, експлозиите щяха да се чуят из целия етаж и да доведат десетки стражи.

Успокоен от тази простичка логика, както и от магията, благодарение на която никой удар не можеше да проникне през кожата му, Ла Вал се отправи към кабинета си.

Но преди да беше стигнал дотам, бравата щракна и отвътре се показа Артемис Ентрери.

Колената на магьосника омекнаха и той едва успя да се задържи на крака.

— Знаеше, че съм се върнал — спокойно рече Ентрери и се облегна на вратата. — Нима очакваше, че няма да посетя стария си приятел?

Ла Вал, който междувременно се бе съвзел, поклати глава и погледна назад:

— Вратата или прозореца?

— Вратата, разбира се — отвърна Ентрери. — Знам колко добре се охранява прозорецът.

— Не само той — сухо рече Ла Вал очевидно защитата му не се беше оказала достатъчна.

Палачът сви рамене:

— Все още използваш същата ключалка и същите клопки, с които пазеше и предишните си покои. Така и предположих, когато чух колко си се зарадвал да научиш, че са оцелели, след като джуджето разби вратата ти.

— Откъде взе… — започна магьосникът.

— Нали аз ти намерих ключалката? — напомни му Ентрери.

— Но сградата се пази от стражи, които не познаваш!

— И освен това си има издайници — тихо отговори палачът.

— Ама вратата! — все така недоумяваше магьосникът. — Има и други… капани.

По лицето на Ентрери се изписа отегчение и Ла Вал се отказа.

— Много добре тогава — каза той и като мина покрай убиеца, влезе в кабинета си и му даде знак да го последва. — Мога да наредя да ни донесат нещо за хапване, ако искаш.

Ентрери се настани насреща му и поклати глава.

— Не съм тук за угощения, а за информация. Знаят, че съм в Калимпорт.

— Доста от гилдиите наистина знаят — потвърди Ла Вал. — В това число и аз. Видях те в кристалната си топка, както, уверен съм, и магьосниците на мнозина други паши. Не може да се каже, че си се движил из сенките.

— А трябваше ли? Доколкото ми е известно, идвам без врагове и без намерение да си създавам такива.

Ла Вал се изсмя на абсурдното му изказване:

— Без врагове? Та ти си създаваш врагове, където и да отидеш. Това е неизбежен страничен ефект при професия като твоята.

Смехът му обаче бързо секна при вида на убиеца, който изобщо не изглеждаше развеселен — луд ли бе да си прави шега с навярно най-опасния човек в целия свят!

— Защо си ме търсил с кристалната топка? — попита Ентрери.

Ла Вал вдигна ръце и сви рамене:

— Това ми е работата.

— Значи си съобщил на господаря си за завръщането ми?

— Паша Куентин Боду беше с мен, когато образът ти се появи в глъбините на топката — призна магьосникът.

Ентрери кимна едва-едва и Ла Вал се размърда неспокойно:

— Разбира се, не предполагах, че ще видя теб — обясни. — Ако знаех, щях първо да те потърся, за да разбера намеренията и желанията ти.

— Завидна лоялност — иронията в сухата забележка на палача не убегна на магьосника.

— Никога не съм давал лъжливи обещания, нито съм се преструвал. Всички, които ме познават, знаят, че не бих сторил нищо, за да променя баланса на силите около мен и че служа на онзи, чиито мощ и влияние натежат най-много.

— Пресметлив, както винаги — рече Ентрери. — Само че не ми ли каза току-що, че си щял да ме потърсиш, ако си знаел? Дал си обещание, магьоснико, обещание за вярна служба. А няма ли да нарушиш обещанието си към Боду, като ме предупреждаваш? Може би не те познавам така добре, както си мислех. Може би не бива да разчитам на лоялността ти.

— За теб съм готов да направя изключение на драго сърце — заекна Ла Вал, опитвайки се да излезе от затруднението, в което сам се бе вкарал.

У него нямаше и капчица съмнение — реши ли, че не може да му има доверие, Ентрери щеше да се опита да го убие.

Също както нямаше и капчица съмнение, че ако решеше да го убие, с него бе свършено.

— Самото ти присъствие означава, че страната, която си взел, вече е наклонила везните в своя полза — обясни магьосникът. — Ето защо никога не бих застанал срещу теб доброволно.

Изпитателният поглед на палача отново накара Ла Вал да се размърда неспокойно на мястото си. Ентрери, който нито имаше време за такива игрички, нито възнамеряваше да нарани Ла Вал, бързо разсея напрежението:

— Кажи ми какво представлява гилдията сега. Разкажи ми за Боду, войската му и докъде се простира влиянието му.

— Куентин Боду е свестен човек — начаса отвърна магьосникът. — Никога не убива, освен ако няма друг избор и краде само от онези, които могат да си позволят загубата. Ала мнозина от подчинените му, а и доста от съперниците ни, смятат състрадателността му за слабост, а от това гилдията само страда. Влиянието ни вече не се простира толкова надалеч, колкото при Пук паша, нито пък по времето, когато ти пое властта от полуръста.

След това Ла Вал му разказа всичко за гилдията и палачът с изненада научи колко много бе западнала силата й. Улици, които някога попадаха под властта на Пук, сега оставаха далеч зад значително стеснените граници.

Не че преуспяването или провалът на Боду представляваха особен интерес за Ентрери. Той бе тук заради собственото си оцеляване. Опитваше се да си изясни разположението на силите в Калимпорт, за да не си навлече неволно гнева на някоя от престъпните гилдии.

В това време Ла Вал му обясняваше за войниците на Боду, като горещо похвали заложбите на младия Чалси и не пропусна да го предупреди (с крайно сериозен тон, който изобщо не впечатли убиеца) за Дог Пери.

— Дръж го под око — настоя магьосникът, виждайки почти отегченото изражение на Ентрери. — Пери беше до мен, когато видяхме образа ти в кристалната топка, и никак не се зарадва, че си се върнал. Самото ти присъствие в Калимпорт е заплаха за него — услугите му са високо платени и доста търсени, и то не само от Куентин Боду.

След като и този път не получи никакъв отговор от палача, Ла Вал заряза всякакви заобикалки:

— Дог Пери иска да бъде следващият Артемис Ентрери.

Сега вече убиецът се изсмя, не защото се опасяваше, че Пери е способен да осъществи мечтата си, още по-малко пък защото се бе почувствал поласкан. Не, Артемис Ентрери бе развеселен от факта, че непознатият младок очевидно нямаше никаква идея към какво се стреми, иначе несъмнено би насочил усилията си към нещо друго.

— В неговите очи завръщането ти е много повече от дребно неудобство — предупреди Ла Вал. — По-скоро е заплаха… или дори златна възможност.

— Не го харесваш — отбеляза Ентрери.

— Не притежава никаква дисциплина и това го прави непредсказуем — обясни магьосникът. — Стрела на слепец. Ако знаех със сигурност, че е решил да ме убие, надали щях да се страхувам, онова, което вечно ни държи нащрек, са нелогичните му действия.

— Не се домогвам до позицията на Боду — обади се палачът след моментно мълчание. — Нито пък имам намерението сам да се нанижа на камата на Дог Пери. Така няма да си нелоялен към господаря си, когато ме държиш в течение на случващото се, магьоснико, а именно това ще очаквам от теб.

— Ако Дог Пери реши да предприеме нещо срещу теб, веднага ще научиш — обеща Ла Вал и убиецът му повярва.

Пери бе просто нахален хлапак, който се надяваше с един удар на камата да укрепи позицията си в Калимпорт и ако враждата с Пери донякъде би притеснила магьосника, то научеше ли, че Ентрери иска смъртта му, ужасът му нямаше да знае граници.

Палачът остана на мястото си още миг, мислейки си за парадокса на своята репутация. Заради годините, които бе посветил на мрачната си професия, доста хора искаха да го видят мъртъв, ала поради същата причина мнозина други, боейки се да му се противопоставят, биха застанали на негова страна.

Разбира се, ако по някакъв начин Дог Пери успееше да го убие, предаността на Ла Вал, сменила начаса своя обект, щеше да се насочи към новия цар на калимпортските улици.

В очите на Артемис Ентрери всичко това бе съвършено безсмислено.

* * *

— Нима не виждаш възможностите, които се разкриват пред нас? — Въпреки яда си, Дог Пери се стараеше да говори спокойно, макар че в действителност му идеше да удуши нервния млад мъж.

— Не си ли чувал историите? — отвърна Чалси Ангуейн. — Под острието му са падали от бойни магове до могъщи паши! Всеки, когото си е наумявал да погуби, неизменно е срещал смъртта си!

Дог Пери се изплю с отвращение:

— Това е било преди много години. Бил е по-млад и почитан от много гилдии, в това число и тази на Басадони паша. Имал е връзки, както и съюзници, които да му помагат в убийствата. Сега е сам и уязвим, а и не притежава бързината на младостта.

— По-добре да почакаме и да се опитаме да разберем защо се е върнал — възпротиви се Чалси.

— Колкото по-дълго изчакваме, толкова по-=голяма възможност му даваме да изгради наново някогашните си мрежи — без колебание рече Пери. — Тук — магьосник, там — някой паша, доносници из улиците. Не, забавим ли се, рискуваме действията ни да доведат до война между гилдиите. А предполагам и сам разбираш, че под ръководството на човек като Боду никога няма да оцелеем в една такава война.

— Но ти си главният убиец в гилдията!

Дог Пери се изсмя подигравателно:

— Аз се възползвам от възможностите, които ми се предоставят — поправи той събеседника си. — А възможността, която ми се удава сега, не мога да подмина. Ако успея… ако успеем да се справим с Артемис Ентрери, ще се сдобием с някогашната му позиция.

— Но без гилдия?

— Без гилдия — съгласи се Дог Пери. — Или по-точно — свързани с повече от една гилдия. Оръжие в ръцете на онзи, който предложи най-много.

— Куентин Боду никога няма да приеме подобно нещо — заяви Чалси. — Ако изгуби двама от най-високопоставените си командири, силата му значително ще пострада.

— Напротив! Боду трябва да разбере, че ако по-могъщите от него паши ползват услугите на двамина от командирите му, това може само да укрепи собствената му позиция.

Чалси се замисли над оптимистичните планове на Пери, после поклати глава:

— Боду ще се почувства уязвим — възрази той. — Навярно дори ще започне да се страхува, че може да се обърнем срещу него, наети от някой негов съперник.

— Така да бъде — студено рече Пери. — Само че трябва доста да внимаваш колко тясно свързваш бъдещето си с такива като Боду. Под неговото ръководство западаме и рано или късно някоя по-могъща гилдия ще ни погълне. Онези, които са готови да оставят по-силния да победи, може и да си намерят нов дом. Онези, които от глупашка лоялност последват губещата страна, ще свършат в канавките, където просяците ще смъкнат и последния парцал от мъртвите им тела.

Чалси, комуто този разговор изобщо не се нравеше, извърна поглед. Едва довчера, когато бяха научили за завръщането на Артемис Ентрери, смяташе живота и кариерата си за добре уредени и сигурни. Принадлежеше към една сравнително влиятелна гилдия и уверено се издигаше в йерархията й. А ето че сега Дог Пери бе увеличил залога и се бе устремил още по-нагоре. И макар Чалси да разбираше колко съблазнителна е възможността, за която другарят му говореше, никак не бе сигурен дали рискът си струва. Ако успееха да надвият Ентрери, онова, което Пери бе предрекъл, несъмнено щеше да се сбъдне, ала самата мисъл да се изправи срещу прочутия убиец…

Когато Ентрери си бе тръгнал от Калимпорт, Чалси бе още момче, не беше свързан с никоя гилдия и не познаваше никого от онези, които бяха загинали от ръката на палача. Докато дойде време сам да навлезе в престъпните среди, други бяха заели освободеното място на пръв наемен убиец — Маркус Ножа от гилдията на Ронинг паша, независимата Клариса и нейните съдружнички, които държаха публичните домове, обслужващи благородниците от региона… Да, Враговете на Клариса като че ли просто се изпаряваха. Тук се нареждаше и Кадран Гордиън от гилдията на Басадони паша, както може би най-смъртоносният от всички, бойният магьосник Слей Таргон. Ала никой от тях не бе успял да се доближи по слава до Артемис Ентрери, въпреки че постиженията на палача бяха донякъде помрачени от падението на пашата, комуто той уж служеше, както и от мълвата, че така и не е могъл да се справи с най-големия си враг, който на всичкото отгоре бил мрачен елф.

А сега Дог Пери искаше с един удар на камата си да се нареди до тези прословути убийци… план, който съвсем не изглеждаше неизпълним.

С изключение, разбира се, на дребната подробност, че за осъществяването му трябваше наистина да убие Артемис Ентрери.

— Вече съм решил — проговори Пери, сякаш бе прочел мислите на Чалси. — Ще се изправя срещу него… със или без твоята помощ.

Недоизказаната заплаха в думите му не остана незабелязана от Чалси. Ако Пери искаше да има някакъв шанс срещу Ентрери, място за неутрални страни просто не съществуваше. Разкривайки намеренията си пред Чалси, той недвусмислено му заявяваше, че трябва да вземе страна — със или против него. Дог Пери или Артемис Ентрери. И като се имаше предвид, че Чалси изобщо не познаваше Ентрери и се боеше от него, независимо дали го имаше за враг или за съюзник, изборът се налагаше от само себе си.

Двамата се заловиха да съставят плана още начаса. Пери бе категоричен — до два дни Артемис Ентрери трябваше да е мъртъв.

* * *

— Не ни е враг — заяви Ла Вал на Куентин по-късно същата вечер, докато двамата вървяха по коридорите, отвеждащи до частната трапезария на пашата. — Завръщането му в Калимпорт не е продиктувано от желание да си възвърне гилдията.

— Откъде си сигурен? — настоя Боду, очевидно притеснен. — Нима някой изобщо е в състояние да прозре какво мисли той? Нали така оцелява — благодарение на своята непредсказуемост.

— Грешиш — отвърна Ла Вал. — Ентрери винаги е бил предсказуем, защото никога не се преструва. А и говорих с него.

При това признание Боду рязко се извърна и се втренчи в магьосника:

— К-к-кога? — заекна той. — Къде? Та ти не си излизал цял ден!

Ла Вал се засмя и наклони глава, без да сваля поглед от лицето на пашата, който, без да иска, си бе признал, че го е следил. Колко ли трябва да беше уплашен, за да стигне дотам! Боду нямаше как да не разбира, че Ла Вал и Ентрери са стари познайници и ако палачът решеше да завземе властта, несъмнено щеше да потърси помощта на магьосника.

— Нямаш причина да не ми вярваш — спокойно рече Ла Вал. — Ако Ентрери бе решил, че иска да си върне гилдията, щях да те предупредя навреме, за да можеш да се предадеш и все пак да запазиш сравнително високо положение в йерархията.

В сивите очи на пашата припламна опасно пламъче:

— Да се предам?

— Ако аз стоях начело на гилдията и научех, че Артемис Ентрери й е хвърлил око, щях да сторя именно това. — Смехът, с който магьосникът придружи думите си, разсея внезапно появилото се напрежение. — Но ти няма защо да се страхуваш. Ентрери се върна, така е, но не ти е враг.

— Как може да сме сигурни? — поклати глава Боду и продължи към стаята си. — А ти повече няма да се срещаш с него! — допълни, когато Ла Вал се изравни с него.

— Сигурен ли си, че това е разумно? Не е ли по-добре, ако знаем какво си е наумил?

— Повече няма да се срещаш с него! — повтори пашата и като сграбчи Ла Вал за рамото, го обърна с лице към себе си. — Никакви срещи! Решението не е мое.

— Боя се, че изпускаш златна възможност — настоя магьосникът. — Ентрери е приятел, при това много ценен…

— Никакви срещи! — отсече Боду и се закова на място, за да подсили думите си. — Вярвай ми, нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да го наема, за да се разправи с група плъхочовеци от градските клоаки, които напоследък ми създават проблеми. Чувал съм, че Ентрери храни особено силна неприязън към отвратителните изчадия, а и те не го обичат кой знае колко.

Ла Вал се засмя при спомена, който тези думи събудиха. Пук паша се бе обвързал доста здраво с един от лидерите на гнусните създания, крайно неприятен главорез на име Раситър. След падането на Пук, Раситър бе предложил на Ентрери съюзничество, което трябваше да е изгодно и за двамата. За беда на плъхочовека, разгневеният палач бе възприел нещата в малко по-различен план.

— Само че не можем да използваме услугите му — продължи Боду. — Нито пък можем… можеш да се срещаш с него повече. Тази заповед идва право от дома на Басадони паша, гилдията на Рейкърс и самия Ронинг паша.

За миг Ла Вал не знаеше какво да отговори, сварен неподготвен от смайващата новина. Куентин Боду току-що бе изредил имената на трите най-могъщи гилдии в Калимпорт.

Боду поспря пред вратата на трапезарията — знаеше, че вътре го очакват прислужниците му, а му се щеше да приключи разговора с магьосника насаме.

— Обявиха Ентрери за недосегаем — съобщи той на Ла Вал.

Това означаваше, че никой паша — под страх от междугилдийна война — нямаше право дори да разговаря с убиеца, камо ли пък да се възползва от услугите му.

Ла Вал кимна с разбиране, примесено с мълчаливо недоволство. Не бе особено изненадан, тъкмо напротив — напълно логично бе трите съперничещи си гилдии да действат заедно. Като изолираха Ентрери, те се застраховаха срещу възможността някой не толкова влиятелен паша да изпразни съкровищницата си и да му плати, за да се разправи с някого от тях. Тези, които разполагаха с най-много власт и предпочитаха да запазят статуквото непроменено, познаваха Ентрери достатъчно добре, за да са наясно, че е в състояние сериозно да разстрои равновесието в града им. Какво признание за репутацията на опасния палач! А Ла Вал, по-добре от всеки друг, знаеше, че е напълно заслужено.

— Разбирам — каза той на Куентин и се поклони покорно. — Може би, когато ситуацията се изясни, ще ни се открие по-добра възможност да се възползваме от приятелството ми с този така ценен човек.

Боду се усмихна, за първи път от няколко дни насам, успокоен от привидно искрените уверения на магьосника и докато отиваха на вечеря, усети как му поолеква.

Но не и на Ла Вал. Не можеше да повярва колко светкавично бяха реагирали останалите гилдии. Ако наистина бяха успели да изолират Ентрери толкова бързо, значи го следяха изкъсо… достатъчно изкъсо, за да узнаят, ако някой готви покушение срещу него. Както и да се разправят с гилдията, проявила глупостта да се опита да го убие.

Магьосникът хапна надве-натри, след което помоли да го извинят с обяснението, че пишел някакъв особено труден свитък и му се искало да го завърши тъкмо тази вечер.

Първата му работа бе да вземе кристалната си топка и да потърси Дог Пери. За негово щастие, и Пери, и Чалси Ангуейн все още бяха в сградата и без да губи време, той отиде при тях — на приземния етаж, в главната оръжейна. Не му бе никак трудно да се досети какво търсят там.

— Каните се да излизате ли? — спокойно попита той с влизането си.

— Правим го всяка вечер — отвърна Дог Пери. — За това ни се плаща, нали така?

— А допълнителните оръжия? — подозрително изгледа магьосникът камите, които покриваха двамата мъже едва ли не от глава до пети.

— Командирът на гилдия, който не е достатъчно внимателен, обикновено не оцелява дълго — сухо рече Пери.

— Така е — съгласи се Ла Вал с лек поклон. — А гилдиите на Басадони, Ронинг и Рейкърс ясно дадоха да се разбере, че командирът, който посегне на Артемис Ентрери, може само сериозно да навреди на своя господар.

Недвусмислените думи на магьосника накараха двамата мъже да се заковат на място. Дог Пери се съвзе пръв и невъзмутимо продължи с подготовката си, а по безизразното му лице нямаше и следа от вина. Далеч по-неопитният Чалси, обаче, не можа да скрие притеснението си и Ла Вал разбра, че ударът му е попаднал право в целта. Двамата убийци възнамеряваха да се изправят срещу Ентрери още тази нощ.

— Мислех, че първо ще се посъветвате с мен — отбеляза магьосникът. — Да научите къде се намира, както и да се осведомите за поне част от защитата, с която несъмнено се е обградил.

— Не говори глупости, магьоснико — продължи да упорства Пери. — Имам си предостатъчно работа, за да си губя времето в празни приказки.

Като захлопна шкафа с оръжията, той излезе от стаята. Видимо неспокоен, Чалси го последва, ала на няколко пъти хвърли разтревожен поглед назад.

От студеното държание на Пери ставаше ясно, че наистина си е наумил да посегне на Ентрери. Освен това очевидно бе решил, че на Ла Вал не може да се има доверие, не и когато става въпрос за опасния палач. Това поставяше магьосника пред нелека дилема. Ако Пери, който току-що недвусмислено бе показал, че не храни особено топли чувства към него, се справеше с Ентрери, силата и властта му щяха да нараснат неимоверно (стига, разбира се, останалите гилдии да не го убиеха заради прибързаността му). Ала ако Ентрери излезеше победител, което магьосникът смяташе за доста по-вероятно, надали щеше да му се понрави, че Ла Вал не го е предупредил, както се бяха уговорили.

Въпреки това, магьосникът не смееше да използва магия, за да се свърже с палача, който несъмнено беше под наблюдение — подобни неща се улавяха прекалено лесно.

Силно разтревожен, той се върна в стаята си и дълго седя сам в мрака. Какъвто и обрат да вземеха събитията, който и да надделееше, гилдията можеше да се окаже в крайно затруднено положение. За миг се поколеба дали да не отиде при Боду, ала бързо отхвърли тази мисъл — Куентин надали щеше да стори друго, освен да кръстосва стаята и да си гризе ноктите. Дог Пери вече бе излязъл — да го върне бе извън възможностите на пашата.

Дали пък да не използва кристалната топка и да се опита да разбере какво става? И този път се отказа — всеки магически контакт (пък бил той и толкова пасивен), можеше да бъде засечен от вълшебниците на някоя от по-могъщите гилдии и да го злепостави.

И така, Ла Вал остана да седи в мрака, притеснен и в неведение, докато часовете бавно отминаваха.

(обратно)

Глава 6 Прощаване с долината

Дризт не сваляше поглед от седналия насреща Уолфгар търсейки нещо, което да му подскаже какво става в главата на приятеля му. Помогнала ли беше битката с великаните? Беше ли, по собствените си думи, успял да го поукроти? Или пък Уолфгар бе в още по-лошо състояние? Дали не го измъчваше вина, въпреки че от действията, или по-скоро от бездействието му не бе пострадал никой?

Уолфгар нямаше как да не разбира, че в началото на битката не се бе справил добре, но дали осъзнаваше, че след това напълно бе компенсирал първоначалната си грешка?

Дризт долавяше подобни чувства по-добре от всеки друг, ала сега нямаше никаква представа какво се случва в душата на Уолфгар. Варваринът се движеше все така механично, със същото безразличие, в чийто плен се намираше, откакто се беше завърнал, вършеше всичко някак автоматично, без следа от болка, удоволствие, облекчение или каквото и да било чувство. Уолфгар не живееше, а съществуваше. Ако в празните сини кладенчета, каквито сега представляваха очите му, все още имаше някаква искрица, Дризт не можеше да я види. От битката с великаните като че ли нямаше никакъв ефект — нито бе разбудила у варварина желание за живот, нито бе добавила ново бреме на плещите му. Докато наблюдаваше приятеля си, който късаше птиче месо с все същото безучастно, отсъстващо изражение, елфът не можеше да не признае пред себе си, че не само беше останал без отговори, но вече нямаше никаква представа къде да ги търси.

Кати-Бри се доближи и седна до Уолфгар, който най-сетне вдигна очи, а по устните му пробяга бегла усмивка. Кой знае, може пък тя да успееше там, където той самият се бе провалил, каза си Дризт. С Уолфгар го свързваше крепко приятелство, ала връзката, която бе съществувала някога между варварина и младата жена, бе много по-дълбока.

Тази мисъл предизвика буря от противоречиви чувства в гърдите на елфа. От една страна, Уолфгар му беше много скъп и нищо не би го зарадвало повече от това да го види изцелен от душевните рани, нанесени му от Ерту. Ала гледката на Кати-Бри така близо до младия мъж му причиняваше болка. Искаше му се да го отрече, да се издигне над подобна слабост, но тя беше там и той не можеше да я отмине току-така.

Дризт ревнуваше.

С огромно усилие на волята елфът потисна чувствата си достатъчно, за да остави двамата насаме. Отиде при Бруенор и Риджис и при вида на грейналото лице на полуръста, който тъкмо си взимаше от яденето за трети път, не можа да не го сравни с Уолфгар, който се хранеше, сякаш само за да не умре. Прагматизъм срещу невъзмутим хедонизъм.

— До утре ще сме оставили Долината зад себе си — тъкмо казваше Бруенор, сочейки очертанията на планинската верига, които тъмнееха на юг и на изток.

И наистина, каруцата вече бе сменила посоката и вместо на запад, отиваше на юг. Вятърът, който неспирно свиреше в ушите им в Долината, бе стихнал и само от време на време напомняше за себе си.

— Как е момчето? — попита Бруенор, когато видя елфа.

Дризт сви рамене.

— Зарад’ теб можеше да го убият, проклети елфе! — изпуфтя джуджето. — Всички ни можеха да убият. И не ти е за пръв път!

— Нито за последен — обеща му Дризт с усмивка и шеговит поклон.

Отлично знаеше, че приятелят му си играе с него — Бруенор обичаше хубавите битки не по-малко от него самия, особено пък ако за противник имаха великани. Вярно, джуджето се бе ядосало, задето не го бяха включили в първоначалните планове, ала кратката, но ожесточена битка отдавна бе потушила гнева му и сега то се заяждаше с Дризт, просто за да даде някакъв израз на искрената си тревога за Уолфгар.

— Видя ли лицето му, докато се биехме? — вече сериозно попита Бруенор. — Видя ли го, когато. Къркорещия корем се появи със смрадливия си съюзник и по всичко изглеждаше, че на момчето тоз’ път няма да му се размине?

Дризт трябваше да признае, че е пропуснал какво се е случило:

— В този момент бях прекалено зает със собствените си противници — обясни той. — Както и с тежкото положение на Гуенивар.

— Нищо — заяви Бруенор. — Абсолютно нищо. И следа от гняв нямаше, когат’ хвърляше чука си срещу гнусните създания.

— Воинът потиска гнева си, за да не изгуби контрол — рече Дризт.

— Ха! — изсумтя джуджето. — Изобщо не беше така! Че нали помня битката на онез’ ледове! През всичките си години не съм виждал ярост като таз’, дето бушуваше у момчето тогава. И как ми се иска пак да я видя! Гняв, ярост, дори страх!

— И аз го видях — намеси се Риджис. — Той не знаеше, че новодошлият великан е на наша страна. Ако Юнгер се бе оказал враг, ако се беше включил в боя на страната на останалите чудовища, с Уолфгар щеше да бъде свършено — върху онази тераса нямаше къде да се скрие. И въпреки това, изобщо не го беше страх. Вдигна поглед право към нас с Юнгер и единственото, което видях, бе…

— … примирение — довърши елфът вместо него. — Примирение с всичко, което съдбата би могла да му изпрати.

— Нищо не разбирам! — призна Бруенор.

Дризт не знаеше какво да му каже. Имаше, естествено, своите предположения — подозираше, че преживяното от Уолфгар се бе оказало твърде много и му бе отнело надеждите и мечтите, любовта и смисъла на живота — ала не знаеше как да обвие всичко това в думи, които прагматичното джудже да разбере. А същинската ирония бе в това, че най-близкият пример, за който се сещаше, бе държанието на самия Бруенор след битката на варварина с йоклолата. Смятайки момчето си за мъртво, той дни наред бе бродил безцелно из залите, потънал в апатия и всепоглъщаща скръб.

Да, каза си елфът, това като че ли беше правилната дума — Уолфгар скърбеше.

Бруенор никога нямаше да го проумее… самият Дризт не бе съвсем сигурен, че и той разбира.

— Да вървим. — Намесата на Риджис извади елфа от мислите му.

— Камлейн предложи да поиграем на зарове — обясни Бруенор, когато видя учудването на Дризт. — Хайде, елфе. Имаш остър взор и може да ми дотрябваш.

Дризт хвърли поглед към огъня, където Уолфгар и Кати-Бри си приказваха, седнали близо един до друг. Младата жена не само че бе успяла да накара варварина да говори, той дори изглеждаше оживен и искрено заинтригуван. Част от Дризт — голяма част — искаше да остане на мястото си и нито за миг да не ги изпуска от очи, ала той не се поддаде на тази слабост и вместо това отиде заедно с Бруенор и Риджис да погледа как търговците играят на зарове.

* * *

— Не можеш да си представиш каква болка изпитахме, когато видяхме таванът да рухва отгоре ти — рече Кати-Бри, внимателно насочвайки разговора към онзи съдбовен ден в недрата на Митрил Хол.

До този момент двамата с Уолфгар споделяха по-щастливи спомени от отминали битки, в които заедно с останалите си приятели бяха надвивали чудовища и бяха превъзмогвали опасности, без да им се налага да плащат толкова висока цена.

Уолфгар дори се бе включил с разказ за първата си битка с Бруенор — срещу Бруенор — когато бе строшил дръжката на знамето в главата му… само за да рухне в безсъзнание миг по-късно, покосен от страховития удар на упоритото джудже. Постепенно Кати-Бри бе насочила разговора към друг важен момент от общото им минало — изковаването на Щитозъб. Дело на искрена любов, великолепното оръжие бе най-съвършеното произведение на ковашкото изкуство, излизало изпод ръцете на Бруенор през целия му живот, родено от дълбоката обич, която джуджето питаеше към момчето.

— Ако не те обичаше толкова, никога нямаше да сътвори нещо така прекрасно — рече Кати-Бри и когато видя, че думите й докоснаха сърцето на младия мъж, незабелязано измести темата на разговора, този път към благоговейното отношение на Бруенор към бойния чук след мнимата смърт на варварина.

А това, разбира се, нямаше как да не ги доведе до деня, когато Уолфгар бе паднал, и дочтомена за йоклолата. За огромно облекчение на Кати-Бри, Уолфгар не се затвори в себе си, а продължи да я слуша внимателно и дори добавяше по нещо, когато сметнеше, че има какво да каже.

— Цялата сила ме напусна — меко каза младата жена. — А Бруенор едва не рухна. Обаче стиснахме зъби и продължихме. Бихме се в твое име и враговете ни проклинаха деня, в който ни бяха срещнали!

Нещо проблесна в светлите очи на Уолфгар и Кати-Бри замълча, давайки му време да осмисли думите й. За миг й се стори, че ще отвърне, ала той не го стори и секундите продължиха да отлитат в мълчание.

Младата жена се приближи още малко до него и като го прегърна, положи глава на силното му рамо. Варваринът не я отблъсна, дори се премести, така че и на двамата да им е по-удобно. Кати-Бри се бе надявала на нещо повече, искаше й се той да разкрие душата си пред нея, за да се освободи от болката, но макар да не бе постигнала чак толкова, добре разбираше, че е направила голяма крачка напред. Прежната любов не бе изплувала на повърхността, ала и яростта не беше изригнала като толкова много пъти дотогава.

Трябваше й още време.

На другата сутрин наистина оставиха Долината зад гърба си, което личеше съвсем ясно и от промяната във вятъра. В Долината на мразовития вятър той идваше от североизток, откъм ледените води на морето на неспирния лед. На кръстопътя между юг, изток и север в подножието на планината, вече не духаше безспир и само от време на време напомняше за себе си с някой мощен порив. Сега, когато бяха поели на юг, вятърът отново се бе появил, ала за разлика от студения вихър, дал името си на Долината, беше просто нежен полъх, долетял от меките южни земи или откъм топлите води на саблено море.

Дризт и Бруенор прекараха по-голямата част от деня далеч от останалите — както, за да разузнаят наоколо и да се уверят, че нищо не застрашава сигурния, но бавен ход на каруцата, така и за да дадат възможност на Уолфгар и Кати-Бри да останат насаме. Младата жена все така говореше, опитвайки се да върне варварина към едно по-щастливо място и време. Риджис пък през целия ден не се помръдна от удобното си местенце върху колата, настанен между приятно ухаещите хранителни запаси.

Не се случи нищо особено, ако не се броеше обезпокоителната находка на Дризт — следи, оставени от изключително големи, обути с ботуши крака.

— Приятелят на къркорещия корем? — попита Бруенор и като се доближи до елфа, също се наведе, за да разгледа дирята.

— Предполагам.

— Проклетият му полуръст май здравата го е омаял! — изръмжа джуджето.

Дризт, който по-добре разбираше силата на рубина, както и природата на подобни магии, обаче, беше на друго мнение. Великанът съвсем не бе глупав и несъмнено се бе освободил от влиянието на медальона още щом се бе поотдалечил от Риджис. Нищо чудно много скоро след това да бе започнал да се чуди защо изобщо е помогнал на непознатите пътешественици, а малко по-късно или напълно бе забравил за случилото се, или се бе ядосал, задето го бяха измамили по този начин.

Ала ето че сега, както личеше от ясните дири, ги следваше.

Може и да бе просто съвпадение, или пък ставаше дума за друг великан — в крайна сметка, гнусните създания далеч не бяха рядкост в Долината на мразовития вятър. Дризт нямаше как да е сигурен, затова, когато с Бруенор се присъединиха към останалите за вечеря, не казаха нищо нито за непознатите следи, нито пък за увеличаване на нощната стража. При все това елфът отново се отдалечи от лагера, както, за да се огледа за спотайващи се наоколо чудовища, така и за да не вижда Уолфгар и Кати-Бри. Там, в прегръдката на нощта, можеше да остане насаме с най-съкровените си мисли и страхове, да се изправи срещу самия себе си и да си напомни, че единствено Кати-Бри може да решава какво да прави с живота си.

Всеки път, щом си припомнеше някоя ситуация, в която младата жена бе действала с обичайните си честност и остър ум, елфът усещаше как му олеква. Когато луната лениво се заизкачва над водите, миещи далечния Саблен бряг, Дризт почувства, че го облива необикновена топлина. Макар едва-едва да виждаше мъждукането на лагерния огън, с цялото си същество усещаше, че се намира сред приятели.

* * *

Уолфгар се вгледа в сините й очи и разбра, че тя нарочно бе довела разговора до този момент, внимателно бе изгладила грапавините, които като струпеи от стари рани покриваха съзнанието му бе докоснала с нежни пръсти стените от ярост, които той бе издигнал около себе си, и под гальовния й допир те сякаш бяха станали прозрачни. А сега тя искаше — не, настояваше! —да погледне от другата им страна и да види демоните, които го измъчваха.

Младата жена седеше безмълвно и търпеливо чакаше. Успяла бе да го накара да сподели някои от ужасите, които бе преживял в Бездната, а после бе направила още една стъпка и бе поискала да й разкрие душата и страховете си, нещо, което никак не бе лесно за гордия силен мъж.

Ала той не я бе отблъснал и сега седеше, впил поглед в лицето й, докато мислите се гонеха в главата му, а сърцето му биеше до пръсване.

— Толкова дълго се бях вкопчил в спомена за теб — проговори той най-сетне. — Там долу, сред пушека и мръсотията, с цялото си същество се бях вкопчил в образа на своята Кати-Бри и тя винаги бе пред мен, денем и нощем.

Спря, за да си поеме дъх, и Кати-Бри положи ръка върху неговата.

— Толкова много гледки, които никой човек не би трябвало да вижда — тихо продължи той и младата жена зърна влага в светлите му очи. — Но на всички тях аз противопоставях твоето лице.

Кати-Бри му се усмихна топло, но дори това не отслаби болката му.

— Ала той го използва срещу мен — продължи варваринът, а гласът му внезапно одрезгавя и заприлича на ръмжене. — Ерту нахлу в мислите ми и ги обърна срещу мен. Разкри ми края на битката с йоклолата, показа ми как скверното създание разбутва камъните и се нахвърля отгоре ти, разкъсвайки те на парчета. А после се насочи към Бруенор…

— Но нали именно йоклолата те отведе в долните равнини? — Кати-Бри се опита да разкъса примката на демоничната магия с помощта на простичка логика.

— Не си спомням — призна Уолфгар. — Единственото, което помня, е как таванът рухна и изгарящата болка от зъбите на йоклолата. После се спусна мрак, а когато отново дойдох на себе си, вече бях пред Кралицата на паяците… Ала дори този образ… няма как да разбереш! Той бе единственото, което ме крепеше там долу, а Ерту го заграби и го обърна срещу мен. Едничката надежда, която трептеше в душата ми, погасна и остави след себе си всеобхватна пустота.

Кати-Бри се приближи още мъничко, лицето й вече бе на сантиметри от неговото.

— Ала надеждата може да бъде разпалена наново — меко каза тя. — Ерту си отиде, прогонен за цяло столетие, а Кралицата на паяците и пъклените й слуги от години не са се интересували от Дризт. Онзи път е вече извървян, време е да му обърнем гръб и да поемем по новия път, който се разкрива пред нас. Пътят към Възвисяване на вярата и Кадърли. Оттам навярно към Митрил Хол, а после, ако поискаме, към Града на бездънните води и капитан Дюдермонт. Защо да не се впуснем във вълнуващо пътешествие с „Морски дух“ на гребена на вълните и по петите на дръзки пирати? Само помисли колко възможности се откриват пред нас! — убедено рече младата жена, с широка усмивка и нетърпелив блясък в очите. — Ала преди това трябва да се помирим с миналото.

Въпреки че виждаше правотата й, Уолфгар поклати глава — де да беше толкова лесно!

— През всички тези години сте ме смятали за мъртъв — отвърна той. — Същото мислех и аз за вас. Вярвах, че двамата с Бруенор сте загинали от ръката на йоклолата, а Дризт е бил принесен в жертва на олтара на някоя жестока матрона от Мензоберанзан. Предадох се, защото не ми бе останало и зрънце надежда.

— Но нали сега виждаш, че всичко е било лъжа — настояваше Кати-Бри. — Надежда винаги има… винаги трябва да има! Това е лъжата, от която е изтъкано самото същество на Ерту и себеподобните му. Лъжата, която ги обгръща и която представляват. Те отнемат чуждата надежда, защото без надежда няма и сила. Без надежда няма свобода. А за демона няма по-голяма наслада от това да пороби нечия душа.

Уолфгар си пое дълбоко дъх, замислен над думите й, противопоставяйки логиката в тях (както и неоспоримия факт, че бе успял да избяга от ноктите на Ерту) на болката от отровния спомен.

Кати-Бри също бе потънала в мисли. Припомняйки си всичко, което бе научила за приятеля си през последните няколко дни, осъзна, че той се намира в плен на нещо по-страшно от ужаса и страданието. Когато се връщаше назад към годините, прекарани в Бездната, Уолфгар виждаше как понякога се бе предавал, отстъпвал бе пред прищевките на Ерту или неговите слуги, губил бе смелостта и волята си. Да, докато се взираше в младия мъж, за Кати-Бри бе очевидно, че чувството за вина бе онова, което повече от всичко друго, преживяно в лапите на демона, измъчва Уолфгар сега.

Разбира се, в нейните очи това бе нелепо. Тя на драго сърце би му простила всичко сторено или казано в Бездната, всичко, което му бе помогнало да оцелее в онова пъклено място. Абсолютно всичко. Ала за него не беше нелепо, напомни си, виждайки изражението върху измъченото му лице.

Уолфгар затвори очи и стисна зъби. Кати-Бри беше права, повтаряше си отново и отново той. Миналото си бе минало, преживяно изпитание, научен урок. Сега отново бяха заедно, живи и здрави, поели към ново приключение. Осъзнаваше грешките, които бе допуснал с нея преди, и вече можеше да я погледне с нова надежда и ново желание.

Когато Уолфгар отвори очи, младата жена видя чертите му да се отпускат умиротворено, а миг по-късно той се наведе към нея и я целуна леко, едва-едва докосвайки устните й, сякаш я молеше за разрешение.

Кати-Бри се огледа наоколо и видя, че са сами. Вярно, останалите не бяха много далеч, ала онези, които не спяха, бяха прекалено погълнати от игра на зарове, за да забележат каквото и да било.

Уолфгар отново я целуна, този път по-настоятелно, подтиквайки я да се замисли за чувствата, които изпитваше към него. Дали го обичаше? Като приятел — несъмнено, но готова ли бе за нещо повече?

Кати-Бри наистина не знаеше. Някога бе решила да му даде любовта си, да се омъжи за него и да роди неговите деца, завинаги да свърже живота си с неговия. Ала сега като че ли имаше чувства към другиго, макар че, ако трябваше да бъде честна, и за тях знаеше толкова малко, колкото и за тези, които хранеше към варварина.

Само че точно в този момент нямаше време да си изяснява какво изпитва — целувката на Уолфгар ставаше все по-страстна. Когато тя не отвърна по същия начин, той се отдръпна и изпитателно се вгледа в лицето й.

Виждайки го пред себе си в този миг, на ръба на катастрофата, застанал между минало и бъдеще, Кати-Бри осъзна, че не може да го отблъсне. Привлече го към себе си и го целуна. Сплетени в прегръдка, двамата се отпуснаха назад, а ръцете им търсеха тялото на другия, играеха си с дрехите му, галеха го.

Младата жена остави варварина да се изгуби в обятията на страстта, остави го да води, с целувки и нежни ласки, а самата тя прие ролята си с надеждата, че онова, което се случеше между тях тази нощ, може би ще го върне обратно в света на живите.

И като че ли наистина бе права. Самият Уолфгар го знаеше, усещаше го с цялото си същество. Захвърлил всякакви задръжки, той оголи сърцето и душата си пред нея, сгрян от близостта й, от сладкото й ухание, от мекотата й.

Беше свободен! В тези първи мигове най-сетне бе свободен и всичко бе така красиво, така великолепно, така истинско.

Претърколи се по гръб, привличайки Кати-Бри върху себе си, и нежно я ухапа по врата, а после, наближил момента на екстаз, отдръпна глава, за да погледне в очите й и да сподели с нея момента на върховна радост.

Ала погледът му срещна подигравателната усмивка на похотливата сукуба, злата изкусителка от Бездната.

Мислите на Уолфгар полетяха обратно към Долината на мразовития вятър и. Морето на неспирния лед, към ледената пещера и битката с Ерту, а после и още по-назад, към вечно виещите се валма дим и ужаса. Всичко бе само лъжа, осъзна той. Битката, неговото бягство, завръщането сред приятели. Лъжа, изпратена му от Ерту, за да подкладе загасналия пламък на надеждата, та демонът отново да може да я попари. Всичко беше лъжа и той все така се намираше в Бездната и сънуваше Кати-Бри, вплетен в страстна прегръдка с ужасяващата сукуба.

С едната си ръка стисна скверната прелъстителка за врата и я отблъсна назад, а с другата й нанесе свиреп удар, който я запрати в прахта. После скочи на крака с гневен рев и като си обу панталоните, посегна към огъня. Без да обръща внимание на болката, грабна една горяща главня и се обърна, за да се нахвърли върху злата сукуба.

Обърна се, за да се нахвърли върху Кати-Бри.

Сега вече я разпозна, полуоблечена, бореща се да се изправи на колене, а от носа й капеше кръв. Тя вдигна поглед към него и той видя, че в очите й няма гняв, само нямо недоумение. Чувство на всеобхватна вина го заля като вълна и едва не подкоси краката му.

— Аз не… — заекна той. — Никога не бих…

После рязко си пое дъх, захвърли главнята със задавен вик и се зае да си събира нещата. С раница на гръб и Щитозъб в ръка Уолфгар потъна в нощта и в мрака, който обгръщаше измъчената му душа.

(обратно)

Глава 7 „Заприщен“

Не може да влезеше — долетя писклив гласец иззад вратата. — Моля ви, господине. Вървете си, умолявам ви.

Дори притесненият тон на полуръста не успя да развесели Ентрери — това, че го спираха, не вещаеше нищо добро. Сделката между него и Дуавел бе изгодна и за двамата (особено за нея), а ето че сега тя като че ли се отмяташе от думата си. Портиерът й отказваше даже да го пусне в „Медната миза“. За няколко мига палачът се поколеба дали просто да не изкърти вратата, но после се отказа, припомняйки си, че полуръстовете често бяха доста добри в залагането на капани. След това се зачуди дали да не провре камата си в тесния процеп ида прониже ръката на дръзкия пазач, или пък пръста му, или каквото му се изпречеше. В това се криеше прелестта на магическото му оръжие — можеше да го забие, в която и да е част от тялото на врага си и да изпие жизнената му енергия.

Ала и това бе само мимолетна идея, родена от раздразнение, не нещо, което винаги практичният палач наистина би сторил.

— Отивам си — спокойно рече той. — Кажи обаче на Дуавел, че моят свят се дели единствено на приятели и врагове.

С тези думи Ентрери се обърна и си тръгна, оставяйки портиера напълно слисан.

— Бога ми, това прозвуча досущ като заплаха — разнесе се друг глас, преди убиецът да бе направил и десетина крачки.

Ентрери се обърна и видя малък отвор в стената на странноприемницата, през който не само го виждаха, както веднага се досети, но и навярно го държаха на прицел с лък.

— Дуавел — поклони се той.

За негова изненада цепнатината се разшири и част от стената се плъзна встрани. Дуавел пристъпи напред.

— Не ти трябва много, за да обявиш някого за свой враг — рече тя и тръсна глава, при което кестенявите й къдрици заподскачаха весело.

— Та аз не съм сторил нищо подобно — отвърна Ентрери. — Макар че наистина бях подразнен, задето се отметна от дадената дума.

Внезапно лицето на Дуавел се изопна и тя изостави досегашния си шеговит тон:

— Заприщен — обясни сериозно.

Изразът се срещаше по-често сред местните рибари, отколкото сред обитателите на улицата, ала Ентрери прекрасно знаеше какво означава. Така се наричаше практиката, с която се улавяха непокорните морски раци — обграждаха ги от всички страни със стени от водорасли и по този начин успяваха да ги докарат до брега живи. Макар и не така буквално, значението на този израз на улицата бе не по-малко ясно. Заприщен човек бе онзи, когото бяха обявили за недосегаем, обграден и изолиран със стени от заплахи.

Напрежението на Дуавел се предаде и на палача.

— Заповедта идва от гилдии, по-могъщи от моята, гилдии, които са в състояние да изгорят „Медната миза“ до основи и биха го сторили, без да им мигне окото — сви рамене жената. — „Ентрери е недосегаем“, така казаха. Не можеш да ме виниш, че не смея да те пусна в странноприемницата си.

Палачът кимна. Той повече от всеки друг оценяваше пресметливостта в името на собственото оцеляване.

— И все пак дойде да говориш с мен — отбеляза той.

— Само за да ти обясня защо със сделката ни е свършено — отново сви рамене Дуавел. — И да се погрижа да не попадна във втората категория, която спомена на портиера ми. Поне това ти дължа и то, без да очаквам нещо в отплата. Вече всички знаят, че си се завърнал и присъствието ти ги изпълва с ужас. Старият Басадони все още е начело на гилдията, но отдавна е само фигурант, а не истински водач. Онези, които изпълняват задълженията му, а същото се отнася и за управниците на останалите гилдии, не познават Ентрери, но за сметка на това познават репутацията му. Затова се боят от теб толкова, колкото и един от друг. Не е ли напълно естествено Ронинг паша, например, да се страхува, че Рейкърс те е наел да го убиеш? А и в самите гилдии, не са ли повече от разбираеми опасенията на онези, които се домогват до позицията на Басадони, че някой от съперниците им може да ши плаши да го подкрепиш по пътя към върха, когато старецът най-сетне си отиде?

Палачът кимна, но въпреки това каза:

— А не е ли възможно Артемис Ентрери просто да се е завърнал у дома си?

— Разбира се — съгласи се Дуавел. — Но докато не установят какви намерения имаш, ще продължат да се страхуват. А единственият начин да го сторят…

— … е да ме заприщят — довърши убиецът и понечи да благодари на Дуавел, задето бе проявила смелостта да излезе и да му каже всичко това, когато изведнъж му хрумна, че може и да го бе сторила по нечие нареждане, че срещата им е просто пореден опит на влиятелните гилдии да си изяснят какво е намислил.

— Пази си гърба — подхвърли Дуавел, докато отиваше към тайната врата. — И сам се досещаш, че мнозина биха искали да окачат главата на Артемис Ентрери на стената си.

— Какво знаеш? — попита палачът, усетил начаса, че полуръстката има нещо конкретно предвид.

— Преди да те обявят за недосегаем, съгледвачите ми се опитаха да научат какво се говори на улицата за завръщането ти — обясни тя. — Само че вместо те да задават въпросите, наложило им се да отговарят и то често на млади, силни главорези. Пази си гърба.

С тези думи Дуавел мина през тайната врата и потъна в „Медната миза“.

Ентрери въздъхна и си тръгна. Не се запита защо наистина се бе завърнал в Калимпорт — какво ли значение имаше! И въпреки предупреждението на Дуавел, погледът му не се насочи изпитателно към сенките от двете страни на потъналата в мрак улица. Сенките, които може би криеха убиеца му. А може би не.

А може би и това нямаше никакво значение.

* * *

— Пери — каза Гуинта Гадателя на Кадран Гордиън, с когото наблюдаваше как младият главорез се прокрадва по покривите, следвайки от безопасно разстояние Артемис Ентрери. — От гилдията на Боду.

— Държи го под око?

— Ловува — уточни магьосникът и Гордиън нито за миг не се усъмни в думите му — Гуинта бе прекарал целия си живот, наблюдавайки другите, и сега бе в състояние да предскаже действията им с поразителна точност.

— Но защо Боду е готов да рискува всичко, само и само да убие Ентрери? — Няма как да не е чул нареждането ни, още повече, че отношенията между неговата гилдия и палача не са никак лоши.

— Грешиш, ако смяташ, че Боду знае нещо за това — обясни Гуинта. — Виждал съм този убиец и преди. Дог Пери, така се казва, макар сам да се нарича. Сърцето.

Прякорът се стори познат на Гордиън:

— Заради обичая му да изтръгва все още биещото сърце от гърдите на противниците си — спомни си той и кимна — сега всичко се изясняваше. — Дързък млад главорез.

— Напомня ми на някого, когото познавам — лукаво каза магьосникът и хвърли поглед на Кадран, който се подсмихна в отговор.

Така си беше — Дог Пери доста приличаше на самия него като по-млад, самоуверен и изкусен. Разбира се, времето го бе по обуздало, макар мнозина да смятаха, че все още не е достатъчно смирен. Гордиън се вгледа изпитателно в Пери, който тъкмо се прокрадваше по края на един покрив. Да, между тях двамата наистина съществуваше прилика, макар че на убиеца на Боду му липсваше шлифовка, а и здрав разум — дори на млади години, колкото и да бе самонадеян, Кадран надали би предприел нещо срещу човек като Артемис Ентрери толкова скоро след завръщането му в Калимпорт и очевидно, без особена подготовка.

— Сигурно има съюзници наблизо — подхвърли Гордиън на гадателя. — Огледай и другите покриви. Не вярвам да е толкова глупав, че да тръгне след Ентрери сам.

Гуинта разшири обхвата на магическото си наблюдение — тук беше Ентрери, който крачеше със сигурна стъпка по широката улица, виждаха се и мнозина от обитателите на онзи квартал, ала никой, за когото да се знае, че има каквато и да било връзка с гилдията на Боду или с Дог Пери.

— Ето го! — възкликна Гуинта след малко и посочи друг силует, който се прокрадваше из сенките и очевидно следваше пътя на Ентрери, само че от съвсем безопасно разстояние. — Мисля, че е и той е от хората на Боду.

— Сякаш никак не му се ще да се включи в битката — отбеляза Гордиън.

И наистина, всяка стъпка като че ли костваше на непознатия огромни усилия. Не само че вече бе далеч зад палача, но и продължаваше да изостава с всяка крачка, дотолкова, че ако сега захвърлеше всяка предпазливост настрани и се втурнеше след Ентрери, той изобщо нямаше да го забележи.

— Може би просто наблюдава — предположи Гуинта и отново насочи кристалната топка към двамата убийци, чиито пътища като че ли скоро щяха да се пресекат. — Следва съюзника си по заповед на Боду, за да види как ще се справи. Каквато и да е целта му, ако възнамерява да помогне на другаря си, ще трябва да побърза. Битките на Ентрери обикновено приключват доста бързо, а по всичко личи, че…

Магьосникът не довърши, видял Пери да се доближава до покрива и да прикляка, напрегнал и последното мускулче от тялото си. Явно бе открил подходящо място за засада, а и Ентрери, като по поръчка, сви точно в същата уличка.

— Може би трябва да го предупредим — предложи Гордиън и нервно прокара език по устните си.

— Ентрери е винаги нащрек — увери го Гуинта. — Несъмнено знае, че го наблюдавам — човек с неговите дарби не може да бъде следен по този начин, без да усети.

И като се изсмя, добави:

— Сбогом, Дог Пери!

Още докато магьосникът говореше, самонадеяният младок скочи от покрива, приземи се само на три крачки зад Ентрери и се озова до него толкова бързо, че почти всеки би рухнал прободен, преди да е разбрал какво става.

Почти всеки.

Когато Пери се нахвърли отгоре му с изваден меч, Ентрери рязко се обърна и с едно движение на лявата ръка, в която бе стиснал дългото си наметало, отби тънкото острие. Бърза стъпка напред, последвана от рязко спиране и натиск от страна на палача и ръката на противника му политна встрани. Ентрери мина под внезапно загубилия равновесие Пери, като не пропусна да забие камата си в подмишницата му. После се обърна, така мълниеносно, че Пери изобщо не успя да реагира, а Гуинта и Кадран едва можаха да видят какво точно става. Вече с лице към гърба на противника си, опитният убиец издърпа оръжието си и го прехвърли в лявата си ръка, като в същото време го сграбчи с десницата си за брадичката и заби крак в сгъвката на колената му. Пери политна напред, а изумрудената кама се заби в тила му и потъна дълбоко в мозъка.

Миг по-късно Ентрери издърпа оръжието си и пусна вече мъртвия мъж на земята, където веднага се образува локвичка кръв — всичко това, толкова бързо и ловко, че и капчица от нея не го опръска.

Смеейки се с глас, Гуинта посочи към другия край на улицата, където слисаният съюзник на Пери хвърли един-единствен поглед на Ентрери, обърна се и си плю на петите.

— Точно така — отбеляза магьосникът. — Нека из улиците се разчуе, че Артемис Ентрери отново е в Калимпорт.

Кадран Гордиън дълго се взира дълбоко замислен в мъртвия убиец, присвил устни така, че пищните му, къдрави мустаци щръкнаха на една страна. В началото се бе поколебал дали и сам да не тръгне след Ентрери и сега бе напълно поразен от невероятното му умение. До този момент не го бе виждал в действие и внезапно осъзна, че славата на палача бе повече от заслужена.

Само че Кадран Гордиън не беше Дог Пери и за разлика от самонадеяния глупак бе много по-опитен. Може би наистина трябваше да посети някогашния крал на наемните убийци.

— Превъзходно — разнесе се гласът на Шарлота и изведнъж лицето й се появи в голямата кристална топка. — Басадони паша каза, че ще остана впечатлена. Колко добре се движи!

— Да накажа ли гилдията на Боду, задето наруши заповедта? — попита Гордиън.

— Забрави за тях — отвърна Шарлота и се доближи още малко, а очите й искряха от възхищение. — Сега трябва да насочим всичките си усилия към него. Да го открием и да го привлечем на наша страна. Нека намерим работа, достойна за Артемис Ентрери.

* * *

Дризт откри Кати-Бри да седи на края на каруцата. Риджис се бе настанил до нея, притиснал парче плат до лицето й, а Бруенор ядно крачеше напред-назад, като размахваше брадвата си и сипеше порой от цветисти ругатни. Елфът веднага се досети какво се бе случило, поне в общи линии, и като се замисли, установи, че не е особено изненадан от избухването на Уолфгар.

— Вината не е негова — опитваше се да успокои баща си Кати-Бри.

И тя бе сърдита, ала също като Дризт по-добре разбираше терзанието на варварина.

— Мисля, че дори не ме виждаше — продължи тя, обръщайки се най-вече към елфа. — Според мен отново се бе върнал в Бездната, при Ерту и неговите мъчения.

Дризт кимна:

— Също като в началото на битката с великаните.

— Значи смяташ да го оставиш така? — изрева Бруенор. — Мислиш си, че не трябва да го държим отговорен? Ха! Такъв бой ще му хвърля, че годините в Бездната ще му се сторят като песен! Иди и ми го доведи, елфе! Доведи го да се извини на момичето. После ще се извини на мен. След туй ще му прасна един, та да си поспи хубавичко и да си помисли какво е сторил!

С яростно ръмжене джуджето заби секирата си в пръстта и заяви:

— Наслушах се за тоз’ Ерту! Не може да живееш в онуй, дето вече е отминало!

Дризт бе повече от сигурен, че ако в този момент Уолфгар се появеше в лагера, щеше да се наложи тримата с Риджис и Кати-Бри, както и Камлейн и всичките му спътници, насила да откъснат Бруенор от него. А като погледна Кати-Бри, с подуто око и разкървавен нос, усети, че надали би се разбързал да озаптява джуджето.

Без да каже нищо, той се обърна и се отдалечи в мрака. Приятелят им не може да се беше отдалечил кой знае колко, въпреки че луната светеше ярко над тундрата и нощта не бе никак тъмна. Щом излезе от лагера, извади ониксовата статуетка и Гуенивар се втурна напред, ръмжейки час по час, за да му показва пътя.

За негова изненада не се насочиха нито на юг, нито обратно към Десетте града, а право на изток, към Гръбнака на света, който се възправяше тъмен и заплашителен пред тях. Не след дълго достигнаха подножието му, опасна местност, осеяна с високи скали и зъбати възвишения, зад които спокойно можеха да дебнат в засада великани или разбойници.

А може би, каза си елфът, именно това бе причината Уолфгар да дойде насам. Може би нарочно си търсеше неприятности, надяваше се да открие битка или да бъде изненадан от някой великан, който веднъж завинаги да сложи край на болката му.

Изведнъж Дризт спря и въздъхна дълбоко, разстроен не толкова от мисълта, че варваринът предизвиква съдбата, а от собствената си реакция — в същия този миг си бе припомнил вида на Кати-Бри и почти си бе казал, че Уолфгар може би заслужава именно това.

Гласът на Гуенивар го извади от мислите му и той изкачи тичешком стръмното възвишение пред себе си, скочи върху съседната скала и се спусна по пътеката от другата й страна. До ушите му долетя ниско ръмжене (излязло от устата на Уолфгар, а не от пантерата, както Дризт бързо разбра), последвано от глух тътен, когато Щитозъб се стовари върху някакъв камък и то съвсем близо до Гуенивар, досети се елфът и по звука, и по недоволния рев на животното.

Той прехвърли поредната скала, пробяга няколко метра и се спусна право пред варварина. Виждайки обезумелия поглед в очите му, Дризт си помисли, че ще трябва да извади оръжие срещу него, миг по-късно обаче Уолфгар се успокои. Яростта му изчезна, отстъпвайки място на безсилна съкрушеност.

— Не знаех — промълви той и се свлече върху един камък.

— Разбирам — отвърна Дризт, като се опита да обуздае собствения си гняв и да придаде съчувствено звучене на гласа си.

— Не беше Кати-Бри — продължи варваринът. — В главата ми, имам предвид. Не бях с нея — бях се върнал обратно в онова царство на мрака.

— Знам. Кати-Бри — също, но се боя, че доста ще се поизпотим, докато успеем да успокоим Бруенор.

Широката, топла усмивка, с която елфът се опита да разсее напрежението, остана сякаш незабелязана от приятеля му.

— Прав е да се гневи — призна Уолфгар. — Самият аз изпитвам ярост, каквато дори не можеш да си представиш.

— Не подценявай силата на приятелството — рече Дризт. — Някога и аз сторих подобна грешка… и тя едва не ми коства всичко, на което държа.

Варваринът отривисто поклати глава, неспособен да открие каквато и да е прилика. Черното отчаяние го заля като вълна и го погълна. Онова, което бе сторил, не заслужаваше прошка, още повече, когато и сам разбираше, че може отново да направи същото.

— Загубен съм — прошепна той.

— Значи ще ти помогнем да намериш пътя си — отвърна Дризт и сложи ръка на рамото му.

Уолфгар обаче го отблъсна:

— Не! — горчиво се изсмя той. — Сякаш изобщо има път, който да открием! Мракът на Ерту не си е отишъл, а под неговата сянка не мога да бъда онзи, който искате да бъда.

— Искаме единствено да си припомниш кой беше някога — отвърна елфът. — В ледената пещера всички ликувахме, когато Уолфгар, син на Беорнегар, се завърна сред нас.

— Само че това не беше той — поклати глава варваринът. — Вече не съм човекът, който ви напусна в Митрил Хол. Никога няма да бъда този човек.

— Времето ще изцери… — започна Дризт, ала думите му бяха заглушени от рева на младия мъж.

— Не! — викна той. — Не искам изцеление. Не искам отново да стана човека, който бях някога. Може би най-сетне съм прозрял истината за света и тази истина ми показа грешките на досегашния ми живот.

Дризт го погледна изпитателно.

— И ти каза да удариш Кати-Бри? — попита подигравателно, тъй като търпението му бързо се изчерпваше.

Уолфгар се взря в него и елфът отново посегна към ятаганите си. И сам не можеше да повярва колко бе ядосан, дотам, че гневът надделяваше над съчувствието към страдащия варварин. Изведнъж осъзна, че ако Уолфгар го нападне, ще се хвърли в бой без никакви задръжки.

— Виждам те пред себе си и знам, че си ми приятел — рече младият мъж и се поотпусна достатъчно, за да разбере Дризт, че няма намерение да се бие. — Ала всеки път полагам огромно усилие, докато си го припомня. Много по-лесно ми е да те мразя, да мразя всичко около себе си и всеки път, когато не намеря воля да си спомня истината, може да се случи нещо ужасно.

— Както с Кати-Бри — рече Дризт, не обвинително, а по-скоро в искрен опит да го разбере.

Уолфгар кимна:

— Дори не я разпознах. В моите очи тя бе просто поредната мъчителка, изпратена ми от Ерту, най-страшната, онази, която ме изкушаваше и отслабваше волята ми, а след себе си оставяше не рани и физическа болка, а жестоки угризения и мисълта, че съм се провалил. Исках да устоя… исках…

— Достатъчно, приятелю — тихо каза елфът. — Нагърбваш се с вина, която не е твоя. Не теб трябва да държим отговорен, а безкрайната злина на Ерту.

— Не е само тя — сломено отвърна Уолфгар. — Вината е и моя. Слабост, която надига глава, колчем се отпусна.

— Ще поговорим с Бруенор — обеща Дризт. — Ще се поучим от случилото се днес и ще го използваме в бъдеще.

— Кажи му каквото щеш — гласът на варварина внезапно си възвърна ледения тон. — Аз няма да съм там, за да го чуя.

— Смяташ да се върнеш при твоя народ? — попита елфът, макар и да разбираше, че приятелят му не е казал нищо такова.

— Ще поема, накъдето реша. Сам.

— Някога и аз опитах същата игра.

— Игра ли? — не повярва на ушите си Уолфгар. — Никога през живота си не съм бил по-сериозен. Сега си върви, върни се при тях, там, където ти е мястото. А когато мислите за мен, мислете за човека, който бях някога, човека, който никога не би вдигнал ръка срещу Кати-Бри.

Дризт понечи да отговори, но се отказа и вместо това изпитателно се взря в прекършения си приятел. В действителност не можеше да му каже нищо, с което да го утеши, а колкото и да му се щеше да вярва, че с Кати-Бри, Риджис и Бруенор са в състояние да му помогнат да дойде на себе си, никак не бе сигурен, че наистина могат да го сторят. Дали пък Уолфгар нямаше отново да избухне — срещу Кати-Бри или някой друг от тях — и да ги нарани? Дали завръщането му в този момент нямаше да доведе до сбиване с Бруенор или с него самия? Или пък Кати-Бри, тласната от необходимостта да отбранява живота си, нямаше да забие смъртоносния си меч дълбоко в гърдите му? На пръв поглед подобни опасения изглеждаха нелепи, ала след случилото се през последните няколко дни, елфът започваше да осъзнава, че може и да не са напълно безпочвени.

А най-лоша от всичко бе собствената му реакция при вида на ранената Кати-Бри — не се бе изненадал ни най-малко.

Уолфгар се обърна, за да си тръгне, и Дризт инстинктивно го сграбчи за рамото.

Младият мъж се завъртя и блъсна ръката му настрани.

— Сбогом, Дризт До’Урден! — Простичките, искрени думи на варварина предадоха чувствата му по-красноречиво и от най-многословното обяснение: копнеж да се върне заедно с елфа при другите, желание всичко да е както преди — петимата приятели отново на път, поели на поредното приключение. Ала преди всичко думите на Уолфгар, категорични и очевидно добре обмислени, съвсем ясно даваха да се разбере, че решението му е окончателно. Дризт не можеше да го спре, освен ако не извадеше оръжие срещу него. А дълбоко в себе си елфът и сам разбираше, че не бива да прави това.

— Открий себе си — изрече той на глас. — А след това се върни при нас.

— Може би — беше единственото, което варваринът отвърна, и без да се обръща назад, потъна в сумрака на утрото.

(обратно) (обратно)

Част 2 По опасни пътища

Всеки от нас има свой собствен път в живота. Истина на пръв поглед очевидна и съвсем проста, ала в този свят на безброй познанства и връзки, където мнозина потискат същинските си чувства и желания, за да угодят на другите, твърде често се случва да се отклоним от този път.

Но ако искаме някога да познаем истинското щастие, трябва да следваме сърцето си и да открием собствения си път. Разбрах го, когато си тръгнах от Мензоберанзан, а Долината на мразовития вятър и прекрасните приятели, които открих в нея, само затвърдиха увереността ми. След последната жестока битка в Митрил Хол, когато сякаш половин Мензоберанзан се надигна срещу нас, осъзнах, че пътят ми е другаде, че трябва да си отида, в търсене на нови хоризонти, на които да спра взора си. Кати-Бри също го почувства и тъй като знаех, че го иска не заради мен, а защото така й нашепва сърцето, с радост я приветствах до себе си.

Всеки от нас има път, който да следва, и в онази паметна утрин в планината с болка разбрах, че пътят на Уолфгар се отделя от моя. Как ми се искаше да го спра! Да го умолявам, да споря с него, а ако нищо не помогне — да го завлека насила в лагера. Когато го видях да си тръгва, в гърдите ми зейна празнина почти толкова всепоглъщаща, колкото и когато за първи път научих за мнимата му смърт от ръката на йоклолата.

А после, докато се връщах при останалите, сам и тъжен, усетих как към болката се прибавя и чувство на вина. Дали не го бях оставил да си отиде така лесно заради онова, което съществуваше между тях с Кати-Бри? Нима имаше частица от мен, която гледаше на завръщането му като на пречка за връзката, която бях започнал да изграждам с нея откакто заедно си тръгнахме от Митрил Хол?

Угризенията ми не продължиха дълго — докато стигна лагера, вече ги нямаше. Също както и аз, и Уолфгар бяхме намерили пътя си, така и Кати-Бри някога щеше да открие своя. С мен? С него? Кой знае? Ала какъвто и да бе той, никога нямаше да я откажа от него. Не заради собствена облага оставих Уолфгар да си тръгне. Ни най-малко — сърцето ми се късаше, когато той си отиде. Не, оставих го да си върви, без да се опитвам да го разубеждавам, защото знаех, че никой от нас не в състояние да изцели раните му. Нищо, излязло от моите уста, нямаше да му донесе утеха, а и малкото напредък, който Кати-Бри може би беше постигнала, несъмнено се бе пръснал на хиляди парченца, когато юмрукът на варварина се стовари в лицето й.

Уолфгар си тръгна донякъде от страх. Вярваше, че не е способен да контролира демоните в себе си и че, впримчен в мрежите на болезнените спомени, някой ден може наистина да ни нарани. Преди всичко обаче, Уолфгар си тръгна от срам. Как щеше да погледне Бруенор в очите, след като бе ударил осиновената му дъщеря? Как щеше да погледне нея самата? Как да се извини, когато и сам разбираше, че случилото се спокойно можеше да се повтори? А дори да оставеше станалото с Кати-Бри настрани, Уолфгар смяташе, че е слаб, заради мъчителната власт, която споменът за преживяното в Бездната имаше над него. В крайна сметка, това бяха просто образи от миналото, а не нещо осезаемо, което да е в състояние да го нарани. Според прагматичния му мироглед, да се остави да бъде победен от подобни безплътни призраци бе непростима слабост. За варварите не е срамно да изгубиш битка, но няма по-голям позор от този да избягаш от нея. По същата логика, да бъдеш надвит от страховито чудовище е допустимо, но да станеш жертва на нещо толкова неуловимо, колкото са спомените, е непростимо малодушие.

Вярвам, че рано ши късно Уолфгар ще осъзнае, че греши. Някой ден ще разбере, че не бива да се срамува, задето не е могъл да се справи с безчислените ужаси и изкушения на Ерту и Бездната. Едва когато се отърси от бремето на срама, най-сетне ще съумее да се освободи от ужасите на миналото и да пропъди угризенията заради надвилите го изкушения. Едва тогава ще може да се върне в Долината на мразовития вятър при тези, които го обичат и които ще го приемат с отворени обятия.

Едва тогава.

На това се надявам. Уолфгар избяга в пустошта, към Гръбнака на света, където върлуват снежни човеци, великани и гоблинови племена и където вълците нападат всяко живо същество, изпречило се на пътя им. Не знам дали възнамерява да отиде в тундрата, която познава така добре, дали ще се отправи на юг, или пък смята да кръстосва опасните планински пътеки, предизвиквайки смъртта, в опит да си възвърне смелостта, която вярва, че е изгубил. А може би един ден ще изкуши смъртта прекалено безразсъдно и тя ще го надвие, слагайки най-сетне край на мъките му.

От това се боя.

Всеки от нас има свой собствен път и когато Уолфгар откри своя, се оказа, че той не е достатъчно широк за двамина.

Дризт До’Урден

Глава 8 Неволни сигнали

Продължиха по пътя си натъжени, нямаше я вече прежната тръпка и радостта, че отново са заедно — бяха си отишли с Уолфгар, богато се бърна в лагера и разказа на приятелите си какво се беше случило, Дризт бе искрено изненадан от реакцията им. В първия момент, както и очакваше, Кати-Бри и Риджис се развикаха, че трябвало да тръгнат след варварина и да го върнат обратно, Бруенор пък измърмори нещо за „глупавите човеци“. И Кати-Бри, и полуръстът бързо се успокоиха, а младата жена дори заяви, че Уолфгар има правото сам да избира накъде да поеме. Тя не таеше горчивина, задето варваринът я беше ударил, и — за своя чест — с нищо не показа да му е сърдита.

Младата жена просто знаеше. Също както Дризт, и тя разбираше, че демоните, които измъчваха Уолфгар, не могат да бъдат пропъдени с утешителни думи, даже пречистващата ярост на битката не бе в състояние да го спаси от тях. Тя бе опитала, дори бе повярвала, че постига напредък, но в крайна сметка с болка бе установила, че не е в състояние да му помогне, че единственият, който можеше да стори нещо за Уолфгар, е той самият.

И така, те продължиха напред, четиримата приятели и Гуенивар, удържайки на думата си, че ще помогнат на Камлейн да стигне Лускан.

Същата нощ Дризт откри младата жена в източния край на лагера, вперила поглед в гъстия мрак. На елфа не му бе никак трудно да се досети кого се надява да види тя.

— Няма да се върне скоро — тихо отбеляза той и се приближи.

Кати-Бри му хвърли бърз поглед, после отново обърна очи към черните очертания на планината.

Там обаче нямаше нищо.

— Уолфгар сбърка — рече тя след няколко продължителни мига мълчание. — Знам, че единствено той е в състояние да си помогне, но можеше да го стори и сред приятели, а не сам в пустошта.

— Не искаше да ставаме свидетели на вътрешната му битка — обясни Дризт.

— Гордостта открай време е най-големият му недостатък — начаса отвърна Кати-Бри.

— Така е било винаги сред неговите събратя. Така е било сред бащите им, така е било и сред дедите им. За варварите от тундрата слабостта е неприемлива — както у другите, така и у тях самите. А Уолфгар е убеден, че невъзможността да се справи със спомените от Бездната е проява на слабост.

Кати-Бри поклати глава. Нямаше нужда да казва каквото и да било — и двамата отлично знаеха, че приятелят им греши, че твърде често най-страшните врагове са тези, които се крият в нас самите.

Дризт вдигна ръка и нежно докосна лицето на младата жена — там, където юмрукът на варварина бе оставил болезнена подутина. Кати-Бри трепна — не защото я бе заболяло, а защото не беше очаквала допира му.

— Не е чак толкова зле — рече тя.

— Бруенор надали ще се съгласи с теб.

Думите на елфа извикаха усмивка на устните й — така си беше. Ако Уолфгар се бе завърнал при тях, след като я бе ударил, щеше да им се наложи да впрегнат цялата си сила, за да озаптят разяреното джудже. Ала дори това се бе променило. Бруенор от години гледаше на варварина като на свой син и когато повярваха, че йоклолата го е убила, никой не бе по-съкрушен от него. Сега, когато вътрешните терзания на младия мъж отново им го бяха отнели, на джуджето му беше трудно да се помири с липсата му и на драго сърце би му простило дори станалото с Кати-Бри… стига, разбира се, Уолфгар да покажеше искрено разкаяние. Те до един бяха готови да му простят — безрезервно и искрено — и да му помогнат да надмогне болката, която го раздираше. И точно в това бе истинската трагедия — нямаше абсолютно нищо, с което биха могли да му помогнат.

Дризт и Кати-Бри останаха дълго така — младата жена, облегнала глава на силното рамо на елфа — загледани в пустата нощна тундра.

През следващите два дни не се случи нищо тревожно, ако не се брои това, че Дризт на няколко пъти се натъкна на дирите на Юнгер, който очевидно ги следваше. Но тъй като великанът така и не се приближи до лагера им, елфът не се разтревожи кой знае колко. Около пладне на третия ден след като Уолфгар си бе тръгнал, най-сетне видяха Лускан да изплува на хоризонта.

— Ето я твоята цел, Камлейн — рече Дризт, когато каруцарят се провикна, че вече различава характерните очертания на големия град, включително и подобната на дърво постройка, където се помещаваше магьосническата гилдия. — За нас бе удоволствие да пътуваме заедно.

— И да си хапваме от вкусните ви гозби — подхвърли Риджис, разсмивайки всички.

— Кой знае, ако все още сте по тези земи, когато се върнем, и се каните да отидете в Долината, можеотново да ви придружим — довърши елфът.

— Нищо не би ни зарадвало повече! — отвърна търговецът и топло стисна ръката му. — Лек път, където и да води той, макар да знам, че пожеланието ми е просто учтивост, пък била тя и искрена — не се и съмнявам, че пътят ви ще бъде лек! Нека всички чудовища чуят, че идвате и хукнат да се скрият!

С тези думи търговците поеха по сравнително гладкия път към Лускан. Четиримата приятели дълго гледаха след отдалечаващата се каруца.

— Трябваше да идем с тях — обади се Риджис. — Сигурен съм, че те познават добре — обърна се той към елфа. — Расата ти надали ще ни създаде каквито и да било проблеми…

Дризт поклати глава, без да го остави да довърши:

— Наистина мога да се движа свободно из Лускан — потвърди той. — Само че сега отивам — отиваме! — на югоизток. Чака ни дълъг път.

— Но в Лускан… — започна полуръстът.

— Къркорещия корем смята, че момчето може да е там — прекъсна го Бруенор, а от тона му ясно личеше, че и на него му се ще да бяха последвали търговците.

— Възможно е — съгласи се Дризт. — Дори се надявам да е така — Лускан далеч не е толкова опасен, колкото дивите планини.

Бруенор и Риджис го изгледаха недоумяващо — след като и той бе на същото мнение, защо не тръгваха след Камлейн?

— Ако Уолфгар наистина е в Лускан — обясни Кати-Бри вместо елфа, — ще сторим много по-добре още сега да се махнем оттук. Точно в този момент не бива да го срещаме.

— Какви ги дрънкаш? — сопна се обърканото джудже.

— Уолфгар сам реши да си отиде — напомни му Дризт. — Нима смяташ, че някакви си три дни са променили нещо?

— Няма как да разберем, ако не проверим — отвърна Бруенор, ала тонът му вече не бе така войнствен — постепенно започваше да осъзнава жестоката истина.

Да, те всички искаха да намерят младия мъж и да го разубедят от решението му да ги напусне. Само че това беше невъзможно.

— Открием ли го сега, единственото, което ще постигнем, е да го тласнем още по-надалеч от себе си — рече Кати-Бри.

— В началото ще ни се ядоса, защото ще сметне, че се опитваме да му се месим — добави Дризт. — А после, когато гневът му отшуми, ако това изобщо стане, ще го обземе още по-голям срам.

Бруенор изсумтя и отчаяно вдигна ръце.

С един последен поглед към далечните сгради и с надеждата, че Уолфгар е някъде там, приятелите се насочиха на югоизток. Заобиколиха Лускан и поеха по южния път, който след около седмица трябваше да ги отведе до Града на бездънните води. Там се надяваха да намерят някой търговски кораб, с който да стигнат до Портата на Балдур, а после, следвайки реката, да се спуснат до Ириаебор, откъдето отново да тръгнат по суша, за да прекосят няколкостотинте мили, разделящи. Искрящите равнини от Карадун и Възвисяване на вярата. Риджис бе планирал всичко още в Брин Шандер с помощта на един куп карти и търговски източници. Именно полуръстът бе предпочел Града на бездънните води пред по-близкия Лускан, тъй като корабите там потегляха ежедневно, много от тях — към Портата на Балдур. В действителност обаче, нито той, нито останалите бяха сигурни, че това е най-добрият курс. Картите, които можеха да се открият в Долината на мразовития вятър, не бяха особено пълни, още по-малко пък — нови. От тях петимата единствено Кати-Бри и Дризт бяха ходили във Възвисяване на вярата, но тъй като го бяха сторили с магия, изобщо не познаваха земите наоколо.

Ала въпреки грижливата подготовка на Риджис, още докато заобикаляха Лускан, и четиримата започнаха да се съмняват в успеха на доста амбициозния си план. В крайна сметка, бяха го съставили по този начин от любов към пътя и приключенията, от желание да попият колкото се може повече от гледките на широкия свят и с твърдата увереност, че могат да се справят. Сега обаче, след като Уолфгар ги бе напуснал, и любовта, и самоувереността им бяха сериозно разколебани. Дали не беше по-добре да отидат в Лускан и да наемат някого от бележитата им магьосническа гилдия да използва уменията си, за да доведе могъщия монах при тях, та веднъж завинаги на цялата работа да се сложи край? А защо и да не дадат Креншинибон на управниците на Града на бездънните води, известни надлъж и шир със своята сила и с любовта си към правдата — те можеха да вземат кристалния отломък и, както Кадърли се бе зарекъл, да открият начин да го унищожат.

Ако тогава някой от четиримата бе изрекъл на глас все по-силните си съмнения, пътешествието им можеше да приключи още преди да е започнало истински. Ала объркването от постъпката на Уолфгар, както и нежеланието да си признаят, че не са в състояние да се съсредоточат върху нищо друго, когато скъпият им приятел е в опасност, ги караха да си мълчат, макар че всички мислеха за едно и също. Когато слънцето най-сетне потъна в безбрежните води на запад, Лускан отдавна бе останал зад гърба им, а с него — и надеждата да открият Уолфгар.

За сметка на това, великанът, с когото полуръстът се бе „сприятелил“, продължаваше да ги следва. Бруенор, Кати-Бри и Риджис все още подготвяха мястото за лагера, когато Дризт и Гуенивар се натъкнаха на огромни дири, отвеждащи към малка горичка само на триста метра от скалата, където възнамеряваха да нощуват. Вече бе съвсем очевидно, че действията на Юнгер не са случайност — Гръбнакът на света бе останал далеч зад тях, а великаните рядко слизаха в цивилизованите земи, където жителите на близките градове неминуемо изпращаха хайки по петите им.

Когато Дризт се върна в лагера, Риджис вече бе потънал в сън, а край него се търкаляха няколко празни чинии.

— Време е да се изправим срещу гигантската си сянка — обясни елфът на другите двама, като в същото време здравата сръчка спящия полуръст.

— Значи тоз’ път реши да ни посветиш в плановете си за битката, а? — заяде се джуджето.

— Надявам се да не се стигне до битка — отвърна Дризт. — Доколкото знаем, точно този великан не представлява заплаха за търговците, пътуващи към Долината, затова не виждам причина да вадим оръжие срещу него. Нека първо опитаме с добро.

Риджис се понадигна с натежали от сън очи, огледа се наоколо и тъкмо се шмугваше обратно под топлите завивки, когато бързият елф го сграбчи и го изправи на крака.

— Не е мой ред да дежуря! — възнегодува полуръстът.

— Ти доведе великана, затова и ти ще го убедиш да си върви — обясни Дризт.

— Великана? — Риджис все още не можеше да разбере за какво става дума.

— Голямото ти приятелче — намеси се Бруенор. — Отдавна е по петите ни, та смятаме, че е крайно време да си ходи у дома. Тъй че взимай проклетия медальон и го накарай да си тръгне, ако не искаш да го посечем на място.

Гримасата на полуръста красноречиво говореше, че подобна възможност никак не му се нрави. Великанът му бе помогнал в битката, пък и не можеше да отрече, че изпитва известна привързаност към чудовището. Тръсвайки глава, за да прогони и последните остатъци от съня, Риджис се поглади по претъпкания търбух и се зае да си обува обувките. Въпреки че гледаше да е колкото се може по-бърз, докато се приготви напълно, останалите вече бяха напуснали лагера.

Прикриван по фланга от Гуенивар, Дризт пръв влезе в горичката. Съвършено безшумен, той много внимаваше да избягва нападалите по земята листа и сухите съчки, търкалящи се между тях. Пантерата, с обичайната си мека стъпка, също се промъкваше по тревата, но понякога прескачаше и от клон на клон. Великанът не само че не опитваше да се скрие, но дори бе напалил буен огън, чиято светлина служеше за ориентир както на елфа и на котката, така и на останалите трима.

Когато се озова на около дванайсетина метра от чудовището, Дризт чу ритмично похъркване, ала не бе направил и две крачки, когато внезапен тропот му подсказа, че великанът се е събудил и е скочил на крака. Елфът се закова на място и се огледа, търсейки спотаени стражи, които биха могли да предупредят Юнгер за неговото приближаване, но наоколо нямаше никой, а единственият звук, който нарушаваше тишината, бе вятърът, шумолящ в свежия пролетен листак.

Уверил се, че чудовището е само, Дризт продължи напред и няколко мига по-късно достигна една просека, от другата страна, на която ясно видя великана и напаления от него огън. Когато елфът се показа измежду дърветата, Юнгер изобщо не се учуди.

— Каква изненада да се срещнем отново — проговори Дризт и кръстоса ръце върху ножниците на двата си ятагана, заемайки миролюбива позиция. — Мислех, че си се върнал у дома.

— Той ми повели друго — отвърна великанът и Дризт за пореден път се учуди на изискания му говор.

— Той?

— Понякога до теб достига зоб, на който не можеш да не се подчиниш — обясни Юнгер.

— Риджис! — леко повиши глас елфът и миг по-късно чу тримата си приятели да се приближават. Колкото и тихо да се движеха те, острият му слух веднага ги усети.

Обръщайки едва-едва глава, тъй като не искаше Юнгер да разбере точно колко съюзници води със себе си, Дризт забеляза Гуенивар в короната на едно дърво вляво от великана, достатъчно близо, за да се озове отгоре му само с един скок.

— Полуръстът ще го донесе — рече елфът. — Може би тогава по-добре ще разбереш зова.

Юнгер изкриви лице в явно недоумение:

— Полуръстът?

В този миг от близките храсти изскочи Бруенор и застана до Дризт, след него дойде Кати-Бри, а накрая, мърморейки, че някакъв клон го бил одраскал по лицето, се появи и Риджис.

— Накарал е Юнгер да ни последва — обясни им елфът и посочи рубинения медальон. — Покажи му някой по-добър път.

Усмихнат до уши, Риджис пристъпи напред, извади вълшебния камък и го залюля.

— Махни се, жалък плъх! — изрева великанът и извърна очи. — Този път нямам намерение да търпя подлите ти номера!

— Но той те вика! — настоя полуръстът и още по-настойчиво разлюля рубина, така че многобройните му страни уловиха светлика от пламъците и хвърлиха безброй омайващи отблясъци.

— Така е — съгласи се Юнгер. — Именно затова нямам никаква работа с теб.

— Но нали медальонът е у мен!

— Медальон? Какво ме интересуват подобни дрънкулки! Всички те бледнеят пред величието на Креншинибон!

При тези думи приятелите, с изключение на Риджис, който бе толкова погълнат от собствения си магически рубин, че дори не го чу, ахнаха от изумление.

— Виж само как се върти! — щастливо изцвърча полуръстът. — Вика те, скъпи друже, и ти казва да… Хей!

Риджис така и не можа да довърши изречението си, тъй като Бруенор го дръпна толкова силно, че той политна назад, размахал ръце в обречен опит да запази равновесие, и падна в близкия храсталак.

Юнгер посегна с намерението да запрати джуджето настрани, но в този миг покрай ухото му пропищя сребропера стрела и той рязко се изправи.

— Следващата ще се забие право в лицето ти — предупреди го Кати-Бри, а Бруенор отскочи назад.

— Постъпил си неразумно, като си последвал някаква химера — спокойно каза Дризт, полагайки огромно усилие да не позволи нещата да излязат извън контрол и макар по принцип да не хранеше особена любов към великаните, усети как го обзема нещо доста подобно на съчувствие към окаяното, заблудено създание. — Креншинибон? Какво е Креншинибон?

— О, ти отлично знаеш — отвърна Юнгер. — Точно пък ти, мрачни елфе, знаеш много добре. Макар да е у теб, Креншинибон те отхвърля и даже ти избра заместник — мен.

— Единственото, което знам за теб, великане, е името ти — меко каза Дризт. — Твоята раса винаги е носила зло на по-слабите от нея, ала въпреки това ще ти дам възможност да си тръгнеш оттук и да се прибереш у дома си, в Гръбнака на света.

— Това и ще сторя — засмя се Юнгер и като се облегна на дървото зад себе си, кръстоса крака. — В мига, в който получа Креншинибон.

Едва довършил думите си, великанът сякаш изригна — откърши тежък клон от дървото и го запрати срещу приятелите, най-вече за да накара Кати-Бри да свали опасния си лък. След това пристъпи напред… точно когато Дризт се хвърли между краката му с извадени ятагани. Обърна се, за да залови мълниеносния елф и Бруенор не пропусна да се възползва от отличната възможност да забие брадвата си дълбоко в глезена му. В същото време Гуенивар изскочи от прикритието си и се стовари върху главата му. Юнгер се олюля, но сигурно щеше да успее да се задържи на крака, ако в този миг стрелата на младата жена не го бе улучила в гърба. С вик на болка той се строполи на земята, а Дризт, Бруенор и Кати-Бри побързаха да отскочат встрани.

— Върви си у дома! — извика елфът, докато великанът се мъчеше да се изправи. Той обаче изрева предизвикателно и се нахвърли отгоре му с разперени ръце.

Почти веднага ги отдръпна, обаче, виждайки шурналата кръв там, където остриетата на Дризт се бяха забили в тях. Поредната стрела на Кати-Бри го улучи в бедрото и той потрепери от глава до пети.

Дризт поиска да каже още нещо, да го убеди с добро, но Бруенор, чул повече от достатъчно, се покатери върху проснатото чудовище и хукна по гърба му, подскачайки пъргаво всеки път, щом то се опиташе да го събори. Прекрачи рамото му, тъкмо когато звярът се обърна по гръб, и се приземи върху ключицата му. Джуджешката секира се спусна надолу, изпревари протегнатите ръце на великана и потъна дълбоко в лицето му.

Огромни пръсти се сключиха около Бруенор, ала в тях вече не бе останала почти никаква сила. Гуенивар се хвърли да помага на джуджето и затисна едната ръка на великана под двестакилограмовото си тяло, Кати-Бри пък запрати другата настрани със съвършено премерен изстрел.

Бруенор не охлаби натиска си и дори се облегна на здраво забитата секира, докато най-сетне великанът не притихна.

В този момент Риджис изскочи от гъсталака, където беше паднал, и ядовито изрита клона, който Юнгер бе запратил по тях.

— Хиляди червиви ябълки! — възнегодува той. — Защо ви трябваше да го убивате!

— Че имахме ли друг избор? — изуми се джуджето, докато измъкваше брадвата си от разцепената глава на чудовището. — Не си падам особено по преговорите с двутонни противници!

— Тази победа не ме радва — призна Дризт и като изтри ятаганите си в туниката на падналия великан, ги прибра в ножниците им. — Много по-добре щеше да е за всички ни, ако просто си бе отишъл.

— А аз можех да го убедя да го стори — настоя Риджис.

— Не — отвърна елфът. — Медальонът ти притежава голяма сила, не го отричам, но няма никаква власт над обсебените от Креншинибон.

При тези думи той отвори кесийката, която висеше на кръста му, и извади кристалния отломък.

— Много разумно, няма що — размахвай го наляво-надясно, та зовът му да се чуе още по-надалеч! — мрачно рече Бруенор. — Чини ми се, че ни чака тежък път.

— Нека доведе всички чудовища наоколо! — заяви Кати-Бри. — Така ще ни е още по-лесно да ги довършим.

Леденият й тон изненада всички, ала само за миг, докато израненото й лице не им припомни причината за лошото й настроение.

— Нали виждате, че не действа на никого от нас — добави младата жена. — По всичко личи, че онези, които падат в клопката му, напълно заслужават смъртта, която срещат от ръцете ни.

— Наистина изглежда, че мрачната сила на Креншинибон застига единствено онези, чиято природа по принцип е склонна към поквара — съгласи се Дризт.

— Значи пътуването ни ще бъде по-вълнуващо, отколкото очаквахме — рече Кати-Бри, без да си дава труда да добави, че сега повече отвсякога й се иска Уолфгар да не си бе заминавал — сигурна бе, че приятелите й мислят същото.

След като претърсиха лагера на Юнгер, четиримата се отправиха обратно към огъня. В светлината на откритието, че в опит да се освободи, Креншинибон може би работи срещу тях, като примамва всички чудовища, бродещи наоколо, те решиха да удвоят стражите и да бдят по двойки.

За огромно неудоволствие на Риджис.

(обратно)

Глава 9 В търсене на одобрение

Скрит в сенките, той гледаше как магьосникът бавно прекрачва прага, сподирен от няколко гласа. Без да им обръща внимание, Ла затвори вратата зад себе си и се насочи към шкафа с напитки, като запали една-единствена свещ.

Ентрери сви ръце в юмруци, разкъсван между желанието да се нахвърли върху магьосника с думи и просто да го убие на място, задето не го бе предупредил за нападението на Дог Пери.

С чаша в едната ръка и горяща свещ в другата, Ла Вал пристъпи към масивния канделабър и много скоро стаята бе обляна от светлина. Зад гърба му палачът направи крачка напред.

Миг по-късно нещо неосезаемо го накара да застане нащрек. Нещо — но какво ли? — не беше наред. Може би прекалено спокойното държане на магьосника или пък някакъв едва доловим звук.

В този момент Ла Вал се обърна и при вида на застаналия в средата на стаята Ентрери отстъпи назад. И този път изострените докрай инстинкти на убиеца му нашепнаха, че нещо не е наред. Магьосникът просто не изглеждаше достатъчно уплашен.

— Нима си помисли, че Дог Пери ще ме надвие? — подигравателно попита палачът.

— Дог Пери? — повтори Ла Вал въпросително. — Не съм го виждал…

— Не ме лъжи — спокойно го прекъсна Ентрери. — Познавам те твърде отдавна, за да повярвам, че наистина си бил в неведение. Несъмнено си го наблюдавал, както наблюдаваш действията на всички играчи в уличната джунгла.

— Очевидно не всички — сухо отвърна магьосникът.

Ентрери не бе съвсем сигурен доколко са верни думите на Ла Вал, но не каза нищо.

— Обеща да ме предупредиш, ако Дог Пери реши да опита нещо срещу мен — рече вместо това на висок глас — ако наблизо имаше стражи, нека чуеха за двуличието на магьосника. — А ето че се обърнах и го видях зад себе си с кама в ръка, без нито дума от приятеля ми Ла Вал.

Магьосникът въздъхна дълбоко и се отпусна в близкия стол.

— Наистина знаех — призна той. — Но не можех да сторя нищо — добави, когато видя палача да присвива заплашително очи. — Трябва да ме разбереш — всеки контакт с теб беше напълно забранен.

— Недосегаем — отбеляза Ентрери и Ла Вал безпомощно вдигна ръце. — Знам, обаче, че Ла Вал рядко се подчинява на подобни заповеди.

— Тази беше по-различна — разнесе се непознат глас и откъм кабинета на магьосника се появи строен, добре облечен мъж.

Тялото на Ентрери се изопна — току-що бе проверил както кабинета, така и останалите две стаи в покоите на Ла Вал и там нямаше никой. Сега вече знаеше извън всякакво съмнение, че са го очаквали.

— Господарят на гилдията — обясни Ла Вал. — Куентин Боду.

Ентрери дори не мигна — и сам можеше да се досети.

— Заповедта дойде не от някой паша, а от трите най-могъщи гилдии — поясни Боду. — Да й се противопоставим, би било равносилно на самоубийство.

— Всеки магически опит да се свържа с теб, щеше да бъде засечен начаса — каза Ла Вал и се засмя, опитвайки се да разсее напрежението. — Пък и какъв смисъл да те предупреждавам — убеден бях, че Дог Пери изобщо не ти е достоен противник.

— Ако наистина е така, защо му позволи да тръгне след мен? — обърна се убиецът към Боду, който само сви рамене:

— Никога не съм имал кой знае какво влияние над Пери.

— Е, вече няма защо да се безпокоиш за него — мрачно отвърна Ентрери.

Боду успя да извика бледо подобие на усмивка върху устните си.

— Сигурен съм, разбираш в какво положение се… — започна той, ала палачът не го остави да довърши.

— Нима очакваш да повярвам на човека, който нареди да ме убият? — невярващо попита той.

— Не съм… — опита се да обясни Боду, но бе прекъснат от друг глас, долетял от кабинета на Ла Вал.

Женски глас.

— Ако вярвахме, че Куентин Боду или някой друг високопоставен член на гилдията му е одобрил намерението на Пери, досега да сме избили всички тук.

На прага се показа висока чернокоса жена. От едната й страна стоеше едър здравеняк със засукани, черни мустаци, а от другата — слаб мъж, чието лице почти не се виждаше под ниско спуснатата качулка на тъмния му плащ. Зад тях пристъпваха двамина стражи в доспехи и макар да затвориха вратата зад себе си, Ентрери бе сигурен, че в кабинета има поне още един човек, най-вероятно магьосник. Просто нямаше начин толкова много хора да успеят да се скрият без магическа помощ. Освен това, новодошлите бяха прекалено невъзмутими. Дори да бяха опитни воини, пак не можеха да са сигурни, че ще съумеят да се справят с Артемис Ентрери сами.

— Аз съм Шарлота Веспърс — представи се жената, а ледените й очи проблеснаха. — Това са Кадран Гордиън и Ханд, мои съдружници в гилдията на Басадони паша. Да, той е жив и се радва да види, че си добре.

Безсрамна лъжа, помисли си Ентрери — ако Басадони наистина бе жив, гилдията щеше да се свърже с него много по-рано и то, по доста по-безопасен начин.

— Свързан ли си с някого? — попита Шарлота.

— Не бях, когато си тръгнах от Калимпорт, а се върнах едва преди няколко дни — отвърна палачът.

— Е, сега вече си — измърка Шарлота и Ентрери разбра, че не може да откаже.

* * *

Нямаше да го убият… поне засега. Вече нямаше да се налага да прекарва нощите си, поглеждайки през рамо за жадни за слава убийци, нито пък да си губи времето с безочливите нападения на глупци като Дог Пери. Гилдията на Басадони паша беше заявила, че той им принадлежи и въпреки че имаше правото да приема поръчки, от когото си реши, стига да не бяха насочени срещу „работодателите му“, основните му контакти щяха да бъдат Кадран Гордиън, комуто Ентрери нямаше никакво доверие, и Ханд.

Късно същата вечер, палачът седеше на покрива на „Медната миза“ и си мислеше, че би трябвало да е щастлив, задето всичко се бе наредило така добре. Не би могъл и да се надява на по-благоприятен развой на събитията.

При все това, поради причина, която и сам не разбираше, Ентрери изобщо не беше доволен. Стига да поискаше, още утре можеше да се върне към някогашния си живот, а с ненакърнените си умения много скоро щеше да си възвърне и старата слава. Само че ограниченията на тази слава му бяха до болка познати и макар да бе сигурен, че с лекота може да се изкачи до върха на мрачната си професия, разбираше, че това изобщо няма да запълни празнотата в гърдите му.

Нямаше ни най-малко желание отново да започне да убива за пари. Не ставаше въпрос за някакви скрупули — ни най-малко! — просто при мисълта за съществуване като онова, което бе водил някога, нищо у него не трепваше.

Прагматичен, както винаги, Ентрери реши засега да не избързва и да живее ден за ден. Със сигурна и безшумна стъпка отиде до края на покрива, спусна се на улицата и влезе през входната врата.

Всички очи се насочиха към него, ала той прекоси общата стая, без да им обръща никакво внимание, и се насочи към вратата в дъното й. Някакъв полуръст се доближи до него, сякаш искаше да го спре, но леденият поглед на палача набързо го отказа от намеренията му и Ентрери нахлу в малката стаичка.

И този път гледката на огромния Дондон му подейства като шамар.

— Артемис! — щастливо възкликна полуръстът, макар че убиецът не пропусна да забележи нотките на притеснение, промъкнали се в гласа му — обичайна реакция, колчем се появеше без предизвестие на нечий праг. — Заповядай, приятелю. Седни и хапни. Порадвай се на приятна компания.

Ентрери хвърли бърз поглед към купчините недоизядени сладкиши, както и към двете дебело гримирани полуръстки от двете страни на отвратителното, подпухнало същество, след което седна на безопасно разстояние, като нито посегна към някоя от чиниите, нито се опита да прикрие неприязънта си, когато една от жените понечи да се доближи до него.

— Трябва да се научиш да се отпускаш и да се наслаждаваш на плодовете от труда си — заяви Дондон. — Говори се, че си се върнал при Басадони, значи си свободен.

Ентрери не пропусна да забележи, че полуръстът и сам не усети иронията в думите си.

— Каква полза от усилията и опасностите, на които се излагаш, ако не знаеш как да се отпуснеш и да се порадваш на всичко онова, което те могат да ти купят? — продължи Дондон.

— Как се случи? — попита палачът без заобикалки и полуръстът го изгледа, а по увисналото му лице се изписа явно недоумение.

В отговор Ентрери се огледа наоколо и посочи първо препълнените чинии, после двете уличници, а накрая огромния му търбух.

Лицето на Дондон помрачня:

— Знаеш защо съм тук — тихо каза той, без предишното веселие в гласа.

— Знам защо си дошъл — за да се скриеш. И напълно те разбирам — отвърна Ентрери. — Но защо?

И този път погледът му обходи излишествата наоколо — чиния по чиния, уличница по уличница.

— Защо е това?

— Предпочетох да се насладя… — започна Дондон, но палачът не искаше ида чуе.

— Ако ти предложа стария ти живот, ще го приемеш ли? — попита той.

Полуръстът го зяпна изумено.

— Ако променя заповедта на улицата, така че Дондон да може да напусне „Медната миза“, ще бъде ли той доволен? — настоя Ентрери. — Или извинението, с което разполага сега, напълно го задоволява?

— Говориш с гатанки.

— Говоря истината — отсече палачът, опитвайки се да гледа някогашния си приятел в очите, макар видът на подпухналите, натежали клепачи да го отвращаваше до дъното на душата му.

И сам не можеше да повярва с каква ярост го изпълва гледката на Дондон. Част от него едва се сдържаше да не измъкне изумрудената кама и да изтръгне сърцето на окаяното създание.

Само че Артемис Ентрери не убиваше, тласкан от подобни пориви, и бързо се успокои.

— Би ли се върнал назад? — бавно попита той, натъртвайки всяка дума.

Дондон не каза нищо, дори не мигна, но в мълчанието му се съдържаше точно този отговор, от който палачът се страхуваше най-много.

Внезапно вратата се отвори и в стаята влезе Дуавел.

— Има ли някакъв проблем, почитаеми Ентрери? — попита тя с благ гласец.

Убиецът стана и се насочи към вратата.

— Не и за мен — заяви, докато минаваше покрай Дуавел.

Полуръстката го улови за ръката… без дори да осъзнава на каква опасност се излага! За щастие, Ентрери бе прекалено погълнат от мислите си, за да се засегне.

— Що се отнася до сделката ни… — подхвърли Дуавел. — Струва ми се, че ще имам нужда от услугите ти.

Палачът се замисли над думите й, чудейки се защо ли го бяха подразнили толкова. Вярно, че и без нелепите прищевки на Дуавел си имаше предостатъчно свои грижи, но все пак…

— А какво си ми дала ти в замяна на услугите ми, които очевидно желаеш така силно?

— Информация — отвърна Дуавел. — Както се бяхме споразумели.

— Просто ми каза, че съм обявен за недосегаем, нищо, което и сам да не съм в състояние да открия — заяви Ентрери. — Като изключим това, не съм видял кой знае каква полза от Дуавел… а за това с лекота бих могъл да й се отплатя.

Полуръстката отвори уста, за да каже нещо, ала палачът просто се завъртя и излезе в общата стая.

— Следващия път може да намериш вратата ми затворена — провикна се Дуавел след него.

В действителност, Ентрери изобщо не го бе грижа — силно се съмняваше, че някога би пожелал отново да види окаяния Дондон. Въпреки това, повече за ефект, отколкото заради някаква лична изгода, се обърна и впери застрашителен поглед в Дуавел:

— Не би било особено разумно — ледено заяви той и след като излезе на улицата, отново се качи на покрива.

Там горе, в тишината на нощта, палачът най-сетне разбра защо мрази Дондон толкова много. Защото в него виждаше себе си. Е, да, той никога не би заприличал на лоената топка, в която се бе превърнал полуръстът (лакомията не бе сред недостатъците му), но онова, което бе видял в „Медната миза“, беше създание, смазано от тежестта на живота… създание, предало се на отчаянието. Дондон бе прекършен от най-обикновен страх, затворен между четири стени, загробен в похот и лакомия.

Щеше ли апатията да прекърши и Артемис Ентрери?

Палачът остана на покрива, докато не се развидели, но така и не откри отговорите, които търсеше.

* * *

По почукването — две потропвания, после три и накрая нови две — Ентрери разбра, още докато се измъкваше от леглото, че посетителят му е изпратен от гилдията на Басадони. Обикновено това не би го задоволило и той би взел необходимите предпазни мерки, преди да отвори, но обикновено не би проспал половината ден. Не и този път — без дори да вземе камата си, той отиде до вратата и я отвори, като не си даде труда да попита кой е.

От другата страна стоеше мъж, когото никога не бе виждал — очевидно притеснен младок с късо подстригана, къдрава черна коса и тъмни очи, които неспокойно се стрелкаха насам-натам.

— От Кадран Гордиън — обясни непознатият и му подаде някакъв свитък.

— Почакай! — рече Ентрери, когато видимо нервният пратеник се обърна и се накани да си върви.

Младият мъж хвърли поглед назад, а ръката му, както палачът не пропусна да забележи, се шмугна в гънките на светлата му одежда, където без съмнение беше скрито оръжие.

— Къде е Гордиън? — попита Ентрери. — И защо не дойде лично?

— Моля ви, господине — каза непознатият с плътен глас с калимшански акцент, кланяйки се на всяка дума. — Беше ми наредено единствено да ви предам свитъка!

— От Кадран Гордиън ли?

— Да — потвърди пратеникът, кимайки угоднически.

Ентрери затвори вратата и чу как облекченият младеж хуква надолу по стълбите, колкото го държат краката.

Палачът остана на мястото си, стиснал пергамента в ръка. Никак не му бе трудно да се досети защо Гордиън не си бе направил труда да му го даде лично. Да го стори, щеше да е недвусмислена проява на уважение. Шарлота и останалите се бояха от него — не да не ги убие, а да не ги задмине в йерархията на гилдията. И сега, използвайки този незначителен пратеник, Гордиън се опитваше да покаже на Ентрери, че мястото му е в дъното на стълбицата.

Поклащайки примирено глава — безпомощно приемане на цялата нелепост на ситуацията, — палачът махна лентата от свитъка и го разви. Нарежданията бяха пределно ясни — името и последният известен адрес на някакъв човек, когото трябваше да убие възможно най-скоро. Още същата вечер. Най-късно — до утре.

В края на поръчението беше отбелязано, че мъжът не принадлежи към никоя гилдия, че няма връзки в градската стража, нито пък влиятелни приятели и роднини.

Ентрери се замисли над тази забележка. Или го изпращаха срещу някой наистина опасен противник или, което бе по-вероятно, Гордиън му възлагаше такова смешно лесно поръчение, за да го унижи и да омаловажи славата му. Някога уменията на Ентрери бяха запазени за убийствата на водачи на гилдии и опитни магьосници, благородници и капитани от градската стража. Но, разбира се, ако Гордиън и другите двама го натовареха с подобна трудна задача и той се справеше с нея, това несъмнено щеше да се отрази благоприятно на положението му в йерархията на калимпортските улици, изпълвайки тримата със страх да не би той да се издигне над тях.

Няма значение, каза си палачът и с един последен поглед към адреса (който се намираше в добре позната му част на града), отиде да вземе оръжията си.

* * *

Някъде съвсем наблизо се разнасяха детски гласове, в което нямаше нищо странно — сиромашката колиба имаше само две стаи, разделени единствено от парче плат. Скрит от другата страна на завесата, Ентрери наблюдаваше невзрачната млада жена, която се грижеше за децата, и тъкмо в този миг ги умоляваше да не вдигаш толкова шум, като ги заплашваше, че баща им скоро ще се прибере.

Миг по-късно тя влезе в стаята, без да забелязва убиеца, приклекнал зад пердето на един от прозорците. Младата жена се захвана за работа, а Ентрери, който бе изрязал малка дупчица в плата, не я изпускаше от очи. Очевидно бе разтревожена — личеше си по резките й движения.

Не след дълго на вратата — просто още една завеса — се показа хилав, млад мъж, с хлътнали очи и изпито лице, покрито с неколкодневна брада.

— Събра ли ги? — остро попита жената.

Мъжът поклати глава и на Ентрери му се стори, че клепачите му сякаш натежаха още малко.

— Колко те молих да не работиш с тях! — скара му се жената. — Знаех си, че нищо добро…

Внезапно тя млъкна, виждайки очите му да се разширяват от ужас. Зърнал над рамото й как убиецът се показва иззад пердето, мъжът се накани да побегне, ала жена му се обърна и изпищя при вида на непознатия.

Мъжът се закова на място — за нищо на света нямаше да я изостави.

Ентрери безстрастно наблюдаваше случващото се пред очите му. Ако мъжът се бе опитал да изскочи навън, щеше да го прониже с едно-единствено хвърляне на камата си.

— Не и семейството ми! — примоли се беднякът и пристъпи към палача, разперил широко ръце. — И не тук!

— Значи знаеш защо съм дошъл? — попита Ентрери.

Жената избухна в сълзи и го замоли за пощада, но мъжът й я улови през кръста и нежно, но твърдо я дръпна назад, към стаята с децата.

— Не бях. Виновен аз — тихо каза той, когато се увери, че жена му е в другата стая. — Толкова се молих на Кадран Гордиън. Казах му, че ще намеря начин да му върна парите.

Някогашният Артемис Ентрери не би проявил и капчица разбиране. Някогашният Артемис Ентрери не би чул и дума от обясненията на човека. Някогашният Артемис Ентрери щеше просто да си свърши работата и да си тръгне. Сега обаче палачът усети, че е заинтригуван — наистина едва-едва, но пък нямаше никаква друга работа и изобщо не бързаше.

— Няма да ти създавам никакви неприятности, ако обещаеш да не нараняваш семейството ми — рече беднякът.

— Нима вярваш, че би могъл да ми създадеш каквито и да било неприятности? — попита Ентрери.

Беззащитният клетник поклати глава:

— Имай милост. Единственото, което исках, бе да им дам по-добър живот. Съгласих се, дори се зарадвах, да пренасям пари от крайбрежната улица до скривалището, само защото с тези лесни задачи изкарвах повече пари, отколкото с цял месец честен труд.

Разбира се, Ентрери и преди бе чувал същата история. Толкова пъти изпаднали в неволя глупци — наричаха ги „камили“ — се наемаха да пренасят пари за някоя гилдия, срещу суми, които за обикновени хора като тях, изглеждаха баснословни. Гилдиите използваха „камили“ с едничката цел да попречат на съперниците си да разберат кой точно носи парите им. В действителност, другите гилдии рано или късно разкриваха както „камилите“, така и техните маршрути и ги обираха. В подобни случаи злощастниците, оцелели след вражеската засада, неизменно биваха елиминирани от онзи, който ги беше наел.

— Знаел си, че се забъркваш с опасни хора, нали? — попита Ентрери.

Мъжът кимна:

— Само няколко доставки. Само няколко и след това щях да напусна.

Палачът поклати глава и се разсмя — пълна нелепица! Това не бе работа, която можеш да напуснеш просто така. Всеки, наел се като „камила“, начаса научаваше твърде много, за да го оставят да си тръгне, когато реши. Имаше само две възможности — или „камилата“ да се справи достатъчно добре и с повечко късмет да се издигне в йерархията и да получи по-висока и постоянна длъжност, или да бъде убит (или убита — нерядко за подобни задачи се използваха жени) във вражеска засада или от ръцете на наелата го гилдия.

— Умолявам те, не го прави тук — рече най-сетне беднякът. — Нека не е тук, където жена ми ще чуе последните ми викове, а синовете ми ще видят мъртвото ми тяло.

Ентрери усети как в гърлото му се надига горчива жлъч. Никога досега не бе изпитвал подобно отвращение, никога не бе виждал по-жалко човешко същество. Погледът му обходи сиромашката колиба с окъсаните завеси вместо врати и стени. Върху единствената вехта пейка в стаята имаше само една чиния, от която сигурно се хранеше цялото семейство.

— Колко дължиш? — попита палачът и, макар сам да се изненада от думите си, почувства, че няма да събере сили да довърши злощастника пред себе си.

Мъжът учудено вдигна очи:

— Кралско съкровище — отвърна. — Почти трийсет жълтици.

Ентрери кимна и откачи скритата под тъмния си плащ кесия. По теглото й позна, че вътре трябва да имаше поне петдесет златни монети, но въпреки това я подхвърли на мъжа.

Слисаният клетник я улови и се вторачи в нея толкова настойчиво, че очите му замалко да изскочат от орбитите. После вдигна поглед към убиеца, ала чувствата му бяха толкова объркани, че по лицето му се изписа единствено нямо недоумение.

— Закълни ми се, че след като си платиш дълга, повече няма да си имаш вземане-даване с никоя гилдия — рече Ентрери. — Жена ти и децата ти заслужават нещо по-добро.

Мъжът понечи да отговори, после падна на колене и започна да се кланя на своя избавител. Ентрери се обърна и гневно изскочи навън, сподирен от благословиите на мъжа.

В действителност, в постъпката му нямаше и следа от милост. Мъжът изобщо не го интересуваше, не го бе грижа и за грозната му жена, нито за несъмнено грозните му деца. И въпреки това, не беше в състояние да убие жалкия окаяник, макар да подозираше, че може би ще му направи по-голяма услуга, ако просто го избави от мъките му. Не, той просто нямаше намерение да достави на Кадран Гордиън удоволствието да го види как извършва толкова позорно убийство. Поръчки като тази се възлагаха на онези, които едва прохождаха в гилдията, дванайсетинагодишни хлапаци, които тепърва започваха да се издигат в йерархията — да изпрати някого като Ентрери на подобна задача бе огромна обида от страна на Гордиън.

Палачът обаче не възнамеряваше да играе по неговата свирка.

Без да губи нито миг, той се върна в странноприемницата, където бе отседнал, качи се в стаята си, събра си вещите и отново излезе. Спря чак когато стигна до „Медната миза“. Първоначалното му намерение бе да нахълта вътре насила, ако не за друго, то за да покаже на Дуавел колко е нелепа заплахата й да затвори вратите си за него. После обаче размисли и си тръгна. Не беше в настроение да се разправя с нея. Всъщност не беше в настроение да се разправя с когото и да било.

Хареса си малка, невзрачна странноприемница в другия край на града и си взе стая. Най-вероятно се намираше на територията на някоя гилдия и ако те откриеха кой е и с кого е свързан, сигурно щеше да си има неприятности.

Ала Ентрери изобщо не го беше грижа.

* * *

Следващият ден отмина, без да се случи нищо особено, но това ни най-малко не го успокои — затишието беше само привидно. Беше сигурен, че в сенките кипи трескава дейност. Ентрери ги познаваше достатъчно добре, за да разбере какво се крои в тях, само че нямаше никакво желание да си дава труда и да ги проучи. Да става каквото ще.

На втората вечер слезе в общата стая на малката странноприемница и седна да похапне в един ъгъл, без дори да чува разговорите около себе си. Все пак не пропусна да забележи появата на един нов посетител — полуръст, което си беше необичайна гледка в тази част на града. Много скоро новодошлият го откри и приседна на дългата пейка срещу него.

— Добра вечер, почитаеми господине — поздрави полуръстът. — Бива ли я храната?

Палачът го изгледа изпитателно, досетил се, че неканеният гостенинсъвсем не се интересува от вечерята му. Не забеляза полуръстът да носи оръжие, макар да бе сигурен, че Дуавел надали ще се осмели да предприеме нещо толкова дръзко срещу него.

— Може ли да опитам? — нарочно повиши глас дребното създание и се приближи още малко.

Ентрери се досети какво се очаква от него, загреба от кашата и вдигна лъжицата, без обаче да я подаде на полуръста, така че той имаше съвсем правдоподобен предлог да дойде още по-близо.

— Изпраща ме Дуавел — прошепна, докато се навеждаше през масата. — В гилдията на Басадони са побеснели — търсиха те под дърво и камък, но вече знаят къде си, а и получиха разрешение от Рейкърс да дойдат да те приберат. Ще се появят още тази нощ.

При тези думи полуръстът лапна предложената му от Ентрери хапка и се изправи, гладейки се по корема.

— Предай на Дуавел, че сега наистина съм й задължен — подхвърли палачът и дребното създание кимна, след което се отдалечи и си поръча купа каша, която изяде на бара, бъбрейки с ханджията.

Оставен сам с мислите си, убиецът се поколеба какво да стори. Можеше, разбира се, да избяга, но цялото му същество беше против подобен план. Не, нека дойдат, та веднъж завинаги да се свърши с това. Бездруго не вярваше, че възнамеряват да го убият. Довърши вечерята си и се прибра в стаята, обмисляйки възможностите. Първото, което стори, бе да откърти една дъска от вътрешната стена и там, в тясното пространство между нея и външната стена, което стигаше доста под пода на неговата стая, постави прословутата си изумрудена кама и повечето от парите си. След това окачи на колана си друго оръжие, което доста приличаше на вълшебната кама, но не притежаваше магическите й умения. Накрая, повече за заблуда, отколкото с цел наистина да се предпази, заложи пред вратата съвсем елементарна клопка и като се настани на единствения стол, извади два зара и се заигра, за да убие времето.

Късно през нощта най-сетне чу някой да се изкачва по стълбите… някой, който очевидно се стараеше да не вдига шум, макар че Ентрери се движеше по-тихо, дори когато си вървеше, без да се стреми да остане незабелязан. Палачът се заслуша още по-внимателно, когато шумът от стъпките стихна и на негово място се разнесе стържене, сякаш някой бе пъхнал тънко парче метал между вратата и касата. Всеки сравнително опитен крадец би се справил с импровизирания капан за няколко минути, затова убиецът подпря глава на ръцете си и се облегна на стената.

Изведнъж всичко утихна и настана дълга, тягостна тишина.

Ентрери подуши въздуха — нещо гореше. За миг си помисли, че са подпалили сградата, за да го изгорят жив, но после различи мириса на опърлена кожа и когато сведе поглед към колана си, усети как нещо го парва — верижката, която носеше около врата си и на която бе окачил няколко шперца, хитро прикрити като невинни украшения, се бе изместила и се бе допряла до кожата му.

Едва тогава палачът разбра, че всички метални предмети, които имаше по себе си, са нагрети до червено.

Без да губи и миг, той скочи на крака и дръпна верижката от врата си, а после, с едно-единствено движение на китката, свали колана и нагорещената кама и ги пусна на пода.

Вратата поддаде и в стаята нахлуха двама от войниците на Басадони, както и мъж с арбалет в ръка. Той обаче не стреля, а и войниците не го нападнаха.

Миг по-късно на прага застана Кадран Гордиън.

— Можеше просто да почукаш — сухо отбеляза Ентрери, хвърляйки поглед към нажежените си вещи, над които се издигаше струйка черен дим.

В отговор Гордиън хвърли в краката му сребърна монета… необичайна монета, върху която бе изсечена глава на еднорог.

Палачът само сви рамене.

— „Камилата“ трябваше да бъде убита — рече Гордиън.

— Не си струваше усилието.

— Кой си ти, та да решаваш това! — възкликна командирът на Басадони.

— Не беше кой знае какво решение, в сравнение с онези, които някога… — започна убиецът, ала не можа да довърши.

— Аха! — прекъсна го драматично Гордиън. — Точно там е разликата, уважаеми Ентрери. Защото, видиш ли, всичко, което някога си знаел и правил, или ти е било нареждано да правиш, вече е без значение. Сега не си нито главатар на гилдия, нито командир, нито дори обикновен войник… и се съмнявам, че някога изобщо ще станеш. Изгубил си форма… както и очаквах. Сега трябва да се бориш за одобрение и ако оцелееш, може би — само може би — отново ще бъдеш приет в гилдията.

— Одобрение? — изсмя се убиецът. — Чие одобрение? Твоето?

— Хванете го! — нареди Гордиън на двамата войници, след което додаде: — Окаяникът, когото се опита да спасиш, беше екзекутиран заедно с цялото си семейство.

Ентрери не се впечатли особено, макар да знаеше, че Гордиън е наредил семейството на длъжника да бъде избито до крак единствено, за да го засегне. Не, сега палачът имаше по-важен проблем — дали да се остави да го отведат обратно в дома на гилдията, където най-вероятно щяха да го накажат с бой, а след това да го пуснат.

Не, реши веднага, нямаше никакво намерение да търпи подобно отношение — нито от Гордиън, нито от когото и да било. Щом двамата войници тръгнаха към него, съвършено тренираните мускули на краката му се напрегнаха, макар отстрани да изглеждаше така, сякаш няма никакви грижи и дори разпери ръце встрани, за да покаже, че не носи оръжие.

С мечове в ръка, стражите на Гордиън се приближиха от двете страни на Ентрери и замахнаха, докато мъжът с арбалета се целеше в сърцето му.

Внезапно убиецът скочи право нагоре, прибрал крака плътно под тялото си, а след това, преди слисаните войници да успеят да реагират, ритна настрани. Улучи ги право в лицето и те политнаха назад, той обаче улови единия и го придърпа пред себе си… тъкмо навреме, за да спре стрелата на третия нападател с тялото му, после запрати стенещия от болка мъж на земята.

— Първата ти грешка — заяви Ентрери на Гордиън, който тъкмо изваждаше великолепната си сабя.

В това време другият войник, когото палачът бе изритал, се изправи на крака, ала онзи, който лежеше със стрела в гърба, не помръдваше. Мъжът с арбалета трескаво зареждаше оръжието си, но това, което най-много притесняваше палача, бе очевидното присъствие на магьосник нейде съвсем наблизо.

— Дръпни се! — нареди Гордиън на станалия войник. — Аз лично ще го довърша.

— За да си спечелиш слава? — изсмя се Ентрери. — Само че аз не съм въоръжен. Какво ще си кажат според теб хората, щом разберат?

— Ще сложим оръжие в ръката ти, след като те убия — отвърна Гордиън с ехидна усмивка.

— Втората ти грешка — едва чуто прошепна палачът.

И наистина — двубоят бе далеч по-честен, отколкото самонадеяният лейтенант на Басадони изобщо предполагаше. Той се хвърли с протегнато напред оръжие и Ентрери вдигна ръка, като едновременно с това отскочи назад. Гордиън тръгна в кръг, същото стори и палачът и сам се хвърли в атака. Противникът му, твърдо решен да не допуска никакви пролуки в защитата си, го принуди да отстъпи с едно замахване на сабята.

Само че Ентрери въобще нямаше намерение да довършва мнимото си нападение. Беше го започнал единствено, за да промени посоката, в която се движеше, и така да подготви почвата за следващия си ход.

Гордиън отново му се нахвърли и той пак отскочи назад. Лейтенантът на Басадони продължи да настъпва, а палачът бе принуден да прибегне до сложна и опасна маневра, за да избегне острието му. И този път не доведе докрай започнатото движение — вместо това, в мига, в който достигна мястото, което си бе набелязал мислено, тропна с крак по пода, за огромна изненада на всички в стаята.

— Какво? — неразбиращо възкликна Гордиън и се огледа наоколо, клатейки глава.

Така и не погледна към пода обаче, затова и не видя как силата на ритника повдигна все още нажежената верижка с шперцовете, така че Ентрери да я надене около пръста на крака си.

Гордиън се впусна в нова атака, очевидно с намерението най-после да довърши противника си. Едно рязко движение и верижката полетя към лицето на връхлитащия мъж. За своя чест, Гордиън реагира мълниеносно и ловко я улови — точно както беше очаквал Ентрери — после обаче нададе страховит рев, усетил как нагорещеният метал се впива в голата му ръка и оставя кървавочервена диря след себе си.

Преди неприятелят му да успее да направи каквото и да било, палачът се озова до него, отблъсна дланта му настрани и стовари юмруци в слепоочията му. Зашеметен, с внезапно помътнели очи, Гордиън отпусна ръце и Ентрери заби чело в лицето му, после улови омекналото тяло, докато то политаше назад и като го завъртя, провря ръка между краката му и го стисна за китката. След това го обърна към мъжа с арбалета и дръпна с все сила, запращайки го към слисания стрелец. Гордиън се сгромоляса върху своя съюзник и изби стрелата от оръжието му.

Последният войник се нахвърли върху Ентрери, ала бойните му умения не бяха кой знае какви, дори по стандартите на Гордиън. Убиецът направи крачка назад и с лекота избегна тромавата, недомислена атака, после, преди нападателят му да успее да се отдръпне и да се приготви за нов удар, пристъпи напред, хвана го за китката и рязко я изви.

Войникът замахна с другата ръка, борейки се вече за живота си, ала Ентрери го удари по опакото на десницата толкова бързо, че той дори не можа да реагира, после я изви още по-жестоко, отнемайки му и последната капчица сила. След това на убиеца не му беше особено трудно да измъкне меча от безчувствените пръсти на противника си и да го вдигне за удар.

Острието потъна дълбоко в корема на злощастния войник, после продължи нагоре и прониза дробовете му.

Без да си дава труда да издърпа оръжието, Ентрери придърпа тялото на мъжа към себе си, с намерението да го запрати към упорития стрелец, който отново се бе прицелил в него. В този миг обаче, се появи нов, далеч по-опасен неприятел — скритият досега магьосник нахлу в стаята с развени от бързане одежди. Палачът го видя да вдига някакъв тъничък предмет (най-вероятно магическа пръчка), но точно тогава отгоре му се стовари тялото на пронизания войник и двамата се строполиха на земята.

— Спечелих ли си одобрението ти? — изкрещя Ентрери на все още замаяния Гордиън, макар че се насочи към прозореца, още докато говореше, тъй като мъжът с арбалета пак се канеше да стреля, а и магьосникът бързо се съвземаше.

Докато тичаше, усети как в хълбока му се забива стрела, а по тялото му плъзва свирепа болка. Той обаче само изръмжа и стисна зъби. Покрил лицето си с ръце и с крака, прибрани плътно под тялото, мина през дървената решетка на прозореца и прелетя няколкото метра, които го деляха от улицата. Докато се приземяваше, подви крака и се преметна два пъти, за да омекоти удара, след това се изправи и хукна. Изобщо не се учуди, когато няколко секунди по-късно една стрела — очевидно дошла от съвършено различно оръжие — се заби в стената досами него.

Изведнъж мястото загъмжа от войници на Басадони, наизскочили само за миг от всички възможни скривалища.

Ентрери се завтече по улицата, прескочи изпречилия се пред него мъж, който се опитваше да го улови през кръста и да го събори, после сви зад някаква постройка. С котешка пъргавина се изкатери на покрива, изтича до ръба му, прескочи тясната уличка и се приземи на покрива на отсрещната сграда.

Като се придвижваше по този начин, много скоро стигна до главната улица — знаеше, че това е последното, което преследвачите му очакват от него. Слезе от покрива и се покатери на една стена, разперил ръце и крака, в опит да намери някаква опора и да се слее възможно най-добре с очертанията на сградата.

Неведнъж до ушите му достигаха крясъците на търсещите го войници, които често минаваха точно под него, но постепенно всичко утихна… за щастие на Ентрери, тъй като нощта вече просветляваше, а раната му, макар и да не кървеше кой знае колко, бе сериозна, може би дори смъртоносна. Когато най-сетне се спусна на земята, беше толкова омаломощен, че едва успя да се задържи на крака. Докосна мястото, където стрелата се бе забила почти докрай в тялото му, и почувства топлата кръв, напоила гънките на плаща му.

Вече му бе трудно да диша, а за опитен боец като него не бе никак трудно да се досети какво означава това.

Късметът обаче бе на негова страна — върна се до странноприемницата, преди да е съмнало и въпреки че вътре несъмнено имаше поне няколко от войниците на Басадони, навън като че ли нямаше никой. С лекота откри прозореца на стаята си (парчетата от натрошената решетка още се търкаляха на земята под него) и мислено прецени къде точно се пада тайното му скривалище. Трябваше да бъде съвсем тих — от стаята му се носеха гласове, включително и този на Гордиън. Когато се закатери нагоре, му се наложи да впрегне цялата си воля, за да не изстене, макар че му идеше да крещи от болка.

Залови се със старото, очукано от времето дърво, бавно и безшумно, докато най-сетне достигна камата и малката кесийка.

— Трябва да е имал някаква магия у себе си! — чу Гордиън да крещи над него. — Опитай отново!

— Няма никаква магия, господарю — разнесе се друг глас, който несъмнено принадлежеше на вълшебника. — И да е имал нещо подобно у себе си, сигурно го е продал или подарил някому, преди да дойде тук.

Въпреки че агонизираше, Ентрери не можа да сдържи усмивката си при звука от ритника и яростното ръмжене, с които Гордиън посрещна тези думи. Нямаше магия, разбира се… защото бяха претърсили само стаята му, но не и стената на стаята отдолу.

Стиснал камата си в ръка, палачът тръгна по все още тихите улици. Надяваше се да срещне някой. Войник на Басадони, някой, който си заслужаваше гнева му, но всъщност подозираше, че надали би се справил и с начинаещ боец. Вместо това се натъкна на двама пияници, облегнати на една стена — единият спеше, другият си приказваше сам.

Тих като смъртта, убиецът се запрокрадва към тях. Изумрудената му кама притежаваше особено полезна магия — можеше да открадне жизнената сила на жертвата си и да я предаде на своя господар.

Ентрери се разправи първо с будния пияница, след това, значително укрепнал, впи зъби в плаща си и издърпа стрелата от тялото си, при което едва не припадна от болка.

Все пак успя да се задържи на крака и се нахвърли върху спящия мъж.

Не след дълго вече се отдалечаваше оттам, сякаш нищо не се бе случило и изобщо не го бяха ранявали. Отново се чувстваше силен и почти се надяваше Кадран Гордиън все още да е наоколо.

Само че битката едва сега започваше и въпреки забележителните си умения, Ентрери, който добре знаеше колко бе влиятелна гилдията на Басадони, отлично разбираше, че положението му никак не е розово.

* * *

Видяха как враговете му нахлуват в странноприемницата с намерението да го убият. Видяха го как скача през прозореца и потъва в сенките. С острия си взор, който далеч превъзхождаше очите на преследващите го войници, го видяха как се прилепя до стената и мълчаливо се възхитиха на хитрия му ход. А сега, с облекчение и безмълвно съгласие с избора на своя господар, го наблюдаваха как се отдалечава по улицата. И дори той, Артемис Ентрери, ненадминатият убиец, нямаше никаква представа, че те са тук.

(обратно)

Глава 10 Неочаквана и неудовлетворителна разплата

Уолфгар кръстосваше подножието на планината с бърза и уверена стъпка, с надеждата някое чудовище да го открие и нападне, давайки му по този начин възможност да отприщи яростта, която клокочеше в гърдите му. На няколко пъти се натъкна на дири и се опита да ги проследи, ала не беше пазител и макар да се справяше отлично с тежкия живот в тундрата, търсаческите му способности не можеха да се мерят с тези на мрачния елф.

Същото се отнасяше и до умението му да се ориентира. Когато на следващия ден се изкачи до върха на поредния хълм, установи, че е оставил планината зад гърба си — в краката му се простираха равните, южни земи. Погледна назад, към Гръбнака на света, където несъмнено щеше да му е много по-лесно да намери битката, която търсеше. Ала полята, които се бяха ширнали пред него, го мамеха и той непрестанно обръщаше очи към тях, към горите, които тъмнееха на много места, и към неизвестните пътища, които ги прорязваха. Нещо в сърцето му трепна, копнеж по далечни земи и открити пространства, желание да се отскубне от примката на сковаващия живот, който водеше в Долината на мразовития вятър. Може би някъде там щеше да открие нови изживявания, които да му помогнат да се отърси от бъркотията от образи, бушуваща в съзнанието му. Може би, ако се откъснеше от познатото ежедневие, щеше да успее да се отдалечи и от ужаса на спомените от Бездната.

Кимвайки, за да си вдъхне увереност, Уолфгар пое надолу по стръмния южен склон. Няколко часа по-късно се натъкна на нови следи (най-вероятно оркски), но ги отмина. Докато слънцето достигне западния хоризонт, той вече бе оставил планината зад гърба си. Поспря, за да погледа залеза — огромни оранжеви и червени пламъци багреха тъмните облаци и изпъстряха небето с великолепни, искрящи шарки. Тук-таме, където облаците изтъняваха, прозираше по някоя блещукаща звездичка, ярка точица на фона на тъмното небе. Варваринът остана загледан в него, докато и последният цвят не избледня, а над полето и по небосклона се спусна мрак. Над главата му се надбягваха облаци, звездите ту припламваха, ту отново угасваха. Това, изведнъж си помисли Уолфгар, бе миг на обновление. Това бе мигът на неговото прераждане, ново начало за човек, който бе сам на света, човек, решен да се съсредоточи единствено върху настоящето и да загърби миналото, оставяйки бъдещето само да се подреди.

Най-сетне се раздвижи и тръгна да си потърси място за нощуване. Разположи се под надвисналите клони на висока ела, където, напук на твърдата му решимост, кошмарите отново го откриха.

Въпреки това, когато на другия ден отново пое на път, километрите сякаш се топяха под твърдата му крачка, докато уверено следваше вятъра, птиците и лъкатушещите, пролетни потоци.

Плодове и дивеч имаше в изобилие и с всеки изминал ден му се струваше, че миналото все по-малко спъва крачките му, докато примката на ужасяващите кошмари като че ли става мъничко по-хлабава.

Ала ето че един ден се натъкна на необичаен тотем — невисок, забит в земята прът, с връх във формата на пегас — и изведнъж усети как се връща назад във времето, към една случка, запечатала се съвсем ясно в съзнанието му и станала преди много години, когато заедно с Дризт, Риджис и Бруенор бяха тръгнали да търсят древните. Сребърни зали. Част от него му нашепваше да се обърне и да побегне възможно най-далеч от тотема и това място, но един спомен, една отдавна дадена клетва за мъст, не му даваше мира. Без да мисли, Уолфгар се огледа наоколо и като откри скорошни следи, тръгна подире им. Не след дълго достигна ниско възвишение, от чийто връх ясно видя лагер с палатки от еленова кожа, между които се разхождаха високи, тъмнокоси хора.

— Небесните жребци — прошепна младият мъж, припомняйки си варварското племе, присъединило се към тяхната битка с един оркски отряд.

След като орките бяха разгромени, новодошлите плениха Уолфгар, Риджис и Бруенор. Наистина, варварите се отнесоха към тях сравнително добре, а на Уолфгар дори дадоха възможност да си премери силите със сина на вожда — двубой, който той с лекота спечели. След това, по стара варварска традиция, му предложиха да се присъедини към племето. За съжаление, като изпитание за верността му, му наредиха да убие Риджис, нещо, което Уолфгар никога не би сторил. С помощта на Дризт приятелите успяха да избягат, но шаманът на небесните жребци, Валрик Пронизващото око, използва зла магия, за да превърне Торлин, сина на вожда, в ужасяващо чудовище.

Приятелите се бяха справили с него и там, над обезобразеното, прекършено тяло на доблестния Торлин, Уолфгар, син на Беорнегар, се закле да отмъсти за смъртта му.

Младият мъж усети как ръцете му се навлажняват ръце, които инстинктивно бяха стиснали дръжката на могъщия Щитозъб. Присви очи и се взря в далечния лагер. Не след дълго различи слабовата, очевидно развълнувана фигура, която изтича покрай една от палатките.

Нищо чудно Валрик вече да не беше между живите, напомни си Уолфгар — в крайна сметка, шаманът още тогава си беше възстар. И този път част от него му нашепна да си върви, да се спусне по другия склон на възвишението и да побегне — далеч от тази среща и от всичко, което би му напомнило за някогашния му живот.

Ала образът на сломеното, осакатено тяло на Торлин, наполовина човек, наполовина крилат кон, се бе запечатал в съзнанието му и не му даваше покой.

Не след дълго вече наблюдаваше лагера толкова отблизо, че без проблем различаваше отделните фигури.

Толкова отблизо, че ясно видя — небесните жребци преживяваха тежки времена. А и тежки битки, както личеше от немалкото ранени, налягали навсякъде из бивака. Броят на палатките и на хората (предимно жени, деца и старци) също бе по-малък, отколкото Уолфгар го помнеше. Загадката като че ли се изясняваше от дългата редица (поне четиридесет) прътове, които се издигаха в южната част на лагера и върху които бяха набучени оркски глави. От време на време отгоре им се спускаше по някоя граблива птица, настаняваше се сред рошавите коси и лакомо започваше да кълве очите и ноздрите на гнусните създания.

Гледката на очевидно западналото племе истински нарани Уолфгар — макар да се бе зарекъл да отмъсти на шамана им, той знаеше, че небесните жребци са доблестен народ, който по обичаи доста приличаше на неговите събратя. Поколеба се дали да не се откаже и тъкмо се накани да си тръгне, когато с крайчеца на окото си зърна от една палатка да изскача кльощав мъж, стар, но кипящ от енергия, облечен в бели одежди, които се разстилаха като крила зад гърба му, колчем разпереше ръце. Още по-издайническа бе украсената с голям изумруд превръзка, която покриваше едното му око. Откъдето и да минеше старецът, събратята му почтително свеждаха поглед, едно детенце дори изтича да му целуне ръка.

— Валрик — прошепна Уолфгар — нямаше как да го сбърка.

После се изправи и уверено се насочи към бивака, стиснал великолепния си боен чук в ръка. Самият факт, че влезе в лагера без никакви проблеми, говореше какъв хаос цари сред небесните жребци — никое варварско племе в що-годе добро състояние не би допуснало да бъде изненадано по този начин.

А ето че Уолфгар бе оставил първите палатки зад себе си и се бе приближил до Валрик достатъчно, за да може шаманът да го види и да зяпне от изумление, преди някой — висок, възрастен воин, силен, но по измършавял — да се опита да го спре.

Боецът се нахвърли отгоре му, без дори да го попита кой е, вдигнал тежка сопа за страничен удар. Уолфгар обаче, по-бърз, отколкото нападателят му очакваше, пристъпи напред, улови със свободната си ръка тоягата, преди да е набрала твърде много инерция, и със сила, каквато възрастният варварин не си беше и представял, изви китката му, издърпа оръжието и го захвърли надалеч. Воинът изрева и отново се опита да го удари, но Уолфгар го отблъсна назад.

Дотогава вече всички бойци в лагера — далеч по-малко, отколкото при предишната им среща — бяха наскачали и образували полукръг около своя шаман. Уолфгар отклони очи от омразния Валрик достатъчно дълго, за да ги огледа и да види, че това далеч не са мъже в разцвета на силите си. Бяха или прекалено млади, или твърде стари. Очевидно бе, че небесните жребци наскоро са водили жестока битка, в която никак не им беше провървяло.

— Кой си ти, който идваш неканен? — проговори един мъж, висок и силен, ала доста стар.

Уолфгар се вгледа в обадилия се, в проницателните очи и разрошената, прошарена коса, още гъста за човек на неговата възраст, в решителната, сурова извивка на челюстта. И друг път беше виждал тези черти, в лицето на един небесен жребец, когото бе срещнал преди много години, доблестен и храбър боец. Това, както и фактът, че непознатият се бе обадил пръв, преди всички и дори преди Валрик, окончателно затвърди предположението му.

— Бащата на Торлин — рече той на глас и се поклони.

Очите на възрастния варварин се разшириха от изненада. Очевидно бе, че иска да каже нещо, ала не намираше думи.

— Йерек Вълкоубиеца — провикна се вместо него шаманът. — Вожд на небесните жребци. А кой си ти, неканен гостенино? Кой си ти, та си позволяваш да споменаваш отдавна изгубения син на Йерек?

— Изгубен? — скептично повтори Уолфгар.

— Боговете ни го отнеха — отвърна Валрик и размаха украсените си с пера ръкави. — Пое на ловен поход, който го отведе по дирите на едно видение.

Невесела усмивка изкриви устните на Уолфгар. Най-сетне разбра огромната, поддържана вече цяло десетилетие, лъжа. Превърнат в чудовищно, безплътно създание, Торлин бе изпратен от Валрик по дирите на Уолфгар и останалите и бе срещнал ужасната си смърт от ръцете им. Само че шаманът, който вероятно не изгаряше от желание да съобщи страшната новина на вожда, някак си бе успял да изопачи истината, измисляйки история, с която да приспи подозренията на Йерек. Поел на боговдъхновен ловен поход или по дирите на видение, изпратено му от някое божество, Торлин можеше да не се върне с години, дори с десетилетия.

Уолфгар осъзна, че трябва да действа много внимателно — всяка прибързана постъпка или дума можеше да му навлече гнева на Йерек.

— Ловният му поход не продължи дълго — рече той. — Боговете — нашите богове — много скоро съзряха неговата несправедливост.

При тези думи по лицето на Валрик също се изписа смайване и той като че ли най-сетне започна да се досеща кой стои пред него.

— Кой си ти? — попита с леко потреперващ глас.

— Не си ли спомняш, Валрик Пронизващото око? — попита младият мъж и се приближи към него, при което най-близките до шамана воини също направиха крачка напред. — Нима небесните жребци толкова бързо забравиха Уолфгар, сина на Беорнегар?

Жрецът наклони глава на една страна — думите на непознатия събудиха далечен, смътен спомен.

— Нима небесните жребци вече не помнят северняка, комуто предложиха да се присъедини към техните редици и който пътуваше заедно с едно джудже, един полуръст и — тук варваринът направи пауза, сигурен, че довърши ли изречението си, самоличността му ще стане ясна като бял ден — с един елф на мрака?

Очите на Валрик замалко да изскочат от орбитите си.

— Ти! — изкрещя той и размаха разтреперан пръст във въздуха.

При споменаването на мрачния елф, може би единствения от тази раса, когото всички те бяха виждали някога, нещо се размърда в съзнанието на доста от небесните жребци. Разнесе се оживен шепот, повечето мъже стиснаха още по-здраво оръжията си, готови само при една дума на своя вожд да се нахвърлят върху нашественика и да се разправят с него.

Младият варварин дори не трепна.

— Аз съм Уолфгар, син на Беорнегар — твърдо повтори той и прикова поглед в лицето на Йерек. — Не съм враг на небесните жребци. Тъкмо напротив — свързваш ни далечно родство и еднакви обичаи. Върнах се, както се зарекох над мъртвото тяло на Торлин.

— Торлин е мъртъв? — ахнаха мнозина от воините и възклицанието им бе подето от скупчилите се зад тях жени и деца.

— Аз и моите приятели не дойдохме като врагове — продължи Уолфгар, като очакваше на приказките всеки миг да бъде сложен край. — Бихме се рамо до рамо срещу общ противник и победихме.

— Ти ни отказа! — ревна Валрик. — Обиди народа ни!

— Какво знаеш за сина ми? — намеси се Йерек и като избута шамана настрани, пристъпи напред.

— Знам, че Валрик се опита да всели духа на небесния жребец в него и го изпрати да ни унищожи — отвърна Уолфгар.

— И се осмеляваш да дойдеш тук с подобно признание?

— Знам, че не божество се беше вселило в Торлин тогава, защото с приятелите ми погубихме онова, в което той се бе превърнал.

— Убийте го! — изкрещя Валрик. — Както унищожихме орките, които се промъкнаха сред нас под прикритието на нощта, така ще сразим и врага, който дръзва да дойде в лагера ни посред бял ден!

— Стойте! — нареди Йерек и разпери ръце.

Никой от воините не помръдна, макар да бе очевидно, че едва се сдържат да не се нахвърлят върху Уолфгар, като глутница ловджийски кучета на прекалено къса каишка.

Йерек пристъпи напред и застана пред младия варварин.

Уолфгар срещна погледа му, но не преди да забележи, че Валрик посяга към кожената кесийка на кръста си — свещен амулет, пълен със загадъчни магически съставки.

— Значи синът ми е мъртъв? — попита вождът, доближавайки се на сантиметри от Уолфгар.

— Вашият бог не беше с него — отвърна исполинът, — защото мисията, възложена му от Валрик, не беше справедлива.

Още преди да довърши, разбра, че уклончивите му думи изобщо не бяха успокоили Йерек, че жестоката вест бе прекалено страшна и болезнена за каквото и да било обяснение или оправдание. С яростен рев на уста вождът се нахвърли върху него, той обаче го очакваше и спря юмрука му, а после натисна ръката му, докато възрастният мъж не изгуби равновесие. След това пусна Щитозъб на земята и го блъсна в гърдите, запращайки го назад, към слисаните му воини.

Миг по-късно Уолфгар вече бе вдигнал оръжието си и се бе впуснал в атака, само че и небесните жребци сториха същото… за негово огромно раздразнение, тъй като сега нямаше как да се добере до Валрик. Можеше единствено да се надява в редиците на нападателите му да се открие пролука, та да успее да покоси омразния шаман, преди и той самият да рухне убит. Жрецът обаче изненада както него, така и своите събратя, когато се втурна напред и със заклинателен напев хвърли шепа билки и прахове по посока на исполина.

Уолфгар веднага усети магическото нахлуване. Въпреки че Йерек и останалите отстъпиха назад, връхлетя го усещането, че около него се затварят високи, черни стени, изпиват силата му и го приковават на място.

Вълна след вълна се стоварваше върху Уолфгар магията на Валрик, докато жрецът подскачаше край него и сипеше пъкления си прах.

Стори му се, че потъва, земята сякаш се надигна да го погълне.

Само че младият варварин не за първи път се изправяше срещу такава магия. Съвсем не. През годините, прекарани в Бездната, неведнъж бе ставал жертва на подобни заклинания. Слугите на Ерту — и най-вече скверните сукуби — нерядко ги бяха използвали, за да го подчинят на волята си и да правят с него каквото си поискат. Колко пъти бе усещал съвсем същото нахлуване в глъбините на съществото си! Достатъчно, за да знае как да се пребори с него.

Младият варварин стисна зъби и издигна около себе си стена от леден гняв, отбивайки всяко магическо внушение за покорство и капитулация с десет яростни вика, десет спомена за Ерту и сукубите. При все това, отстрани Уолфгар изглеждаше победен — нарочно остана на мястото си като вцепенен, позволявайки на чука да се изплъзне измежду уж безчувствените му пръсти. До ушите му достигаха напевите на жреца, с крайчеца на окото си видя как неколцина от небесните жребци подхващат ритуален танц в благодарност към своя бог и към Валрик, човешкото въплъщение на този бог.

— За какво говори? — обърна се Йерек към жреца. — С какво се зае Торлин?

— Както ти казах — отвърна шаманът и без да прекъсва ритуалния си танц, се доближи до Уолфгар. — Елф на мрака! Този мъж, на пръв поглед толкова достоен, пътуваше заедно с един елф на мрака! Кой, освен Торлин, можеше да се нагърби с тежката магия и да погуби подобен страшен враг?

— Но ти каза, че е поел по дирите на видение! — възрази Йерек.

— Защото мислех, че е така — излъга Валрик. — И кой знае дали наистина не е. Недей да вярваш на измислиците на този северняк! Нима не виждаш колко лесно го прекърши силата на Утгар и го направи съвършено безпомощен? Не е ли много по-вероятно да се е върнал, защото и тримата му приятели са паднали от ръката на Торлин и това е единственият начин да получи удовлетворение за смъртта им, след като не е могъл да се справи с него дори с помощта на мрачния елф?

— Но нали синът на Беорнегар надви Торлин, когато си мериха силите — напомни му Йерек.

— Това бе преди да разгневи Утгар! — провикна се Валрик. — Виж го сега, безпомощен и победен…

Още преди жрецът да успее да довърши, Уолфгар сякаш изригна — хвърли се напред, захлупи тежка длан върху лицето на шамана и го вдигна във въздуха, после го стовари на земята, само за да го вдигне отново и отново да го блъсне в земята.

— Кой бог, Валрик? — изрева Уолфгар, като го раздруса с все сила. — С какво ти и Утгар сте по-добри от мен, воина на Темпос?

За да подсили думите си и все така с една ръка, младият варварин напрегна мускули, вдигна жреца във въздуха и го задържа така, без да обръща внимание на отчаяните му опити да се отскубне.

— Ако Торлин бе убил приятелите ми в честна битка, никога не бих се върнал да диря разплата — искрено заяви Уолфгар на вожда. — Не съм тук, за да си отмъщавам за смъртта им, защото те и тримата са добре. Дойдох, за да отмъстя за Торлин, могъщ и доблестен воин, използван най-безсрамно от тази отрепка.

— Валрик е нашият шаман! — провикнаха се мнозина от небесните жребци.

Уолфгар върна жреца на земята с гневно ръмжене и го принуди да коленичи, извивайки главата му назад. Валрик го сграбчи за ръката и кресна:

— Убийте го!

Миг по-късно думите му преминаха в гъргорещ стон, задушени от желязната хватка на исполина.

Уолфгар огледа заобиколилите го бойци. С нападението над Валрик си бе спечелил малко време, но приключеше ли с шамана, небесните жребци несъмнено щяха да го убият. Ала не това го спря — какво го интересуваше дали е жив, или мъртъв! Не, онова, което го укроти, бе изражението на Йерек, изражение на напълно прекършен човек. Младият варварин бе дошъл с новини, които можеха да съсипят гордия вожд, а ако сега той убиеше Валрик и мнозина от небесните жребци, преди сам да рухне мъртъв, Йерек навярно никога нямаше да се съвземе. Нито пък племето.

Уолфгар сведе поглед към жалкия шаман. Докато обмисляше следващия си ход, неволно бе засилил натиска си и сега мършавият жрец се бе превил одве и изглеждаше така, сякаш няма да издържи още дълго. Колко лесно би било на исполина да свали ръката си още по-надолу и така да прекърши гръбнака му.

Колко лесно и колко безсмислено. Със сърдито ръмжене, което нямаше нищо общо със състраданието, Уолфгар го дръпна, за да се изправи и като го улови през слабините, го вдигна над главата си и го запрати на няколко метра, право в собствената му палатка, където шаманът се стовари с гръм и трясък, насред кожи и рухнали прътове.

Неколцина воини начаса се нахвърлиха върху Уолфгар, той обаче ги отблъсна с един мощен замах на Щитозъб, при което изби оръжието на едного, а другиму едва не откъсна ръката.

— Спрете! — разнесе се гласът на Йерек. — Ти също, Валрик! — натърти той, виждайки жреца да се изправя на крака и да насъсква воините.

След това мина покрай бойците си и се изправи пред Уолфгар с убийствен пламък в очите.

— Ще ме заболи, ако се наложи да погубя бащата на Торлин — спокойно каза младият варварин.

Думите улучиха право в целта. Изражението на стария вожд омекна и без да каже нищо повече, Уолфгар се обърна и си тръгна. Никой от близкостоящите воини не си и помисли да го спира.

— Убийте го! — ревна Валрик, но едва-що бе довършил, когато Щитозъб полетя към него.

Само за няколко секунди магическото оръжие стопи десетината метра, които го деляха от коленичилия жрец, стовари се в гърдите му и го остави проснат насред рухналата палатка, мъртъв.

Всички очи се насочиха към Уолфгар, мнозина направиха крачка-две към него.

Ала ето че Щитозъб неочаквано и драматично се озова отново в ръката му и небесните жребци се дръпнаха назад.

— Неговият бог Темпос го подкрепя! — провикна се някой.

Уолфгар отново се обърна и си тръгна, мислейки си, че нищо не би могло да е по-далеч от истината. Очакваше Йерек да хукне след него или да нареди на воините си да го убият, ала зад гърба му цареше странна тишина. Не се разнесоха нито заповеди, нито гневни възгласи, сякаш нищо не помръдваше. Абсолютно нищо. Той така бе слисал бездруго съкрушеното племе, зашеметил бе Йерек с истината за съдбата на сина му, а след това и съплеменниците му с неочакваната си свирепа разплата с Валрик, че те просто не знаеха как да реагират.

Докато се отдалечаваше от лагера, последното, което Уолфгар изпитваше, бе облекчение. Изпълнен с гняв, той крачеше по пътеката, бесен на проклетия Валрик, на проклетите небесни жребци, на целия прокълнат свят. Изрита изпречилия се на пътя му камък, после вдигна друг и го запрати надалеч с предизвикателен, яростен рев. Вървеше, без и сам да знае къде отива, без цел и посока. Не след дълго се натъкна на следите на група орки, най-вероятно същите, които предишната нощ бяха нападнали небесните жребци — ясно различима диря от кръв, смачкана трева и прекършени клонки, която се отклоняваше от пътеката и навлизаше в близката горичка.

Без дори да се замисли, Уолфгар я последва, като все така блъскаше дърветата, покрай които минаваше, и сипеше проклятия. Постепенно се успокои и спря да ръмжи, заменил безцелното бродене с набързо съставен план. Сега вече вървеше много по-предпазливо, обръщаше внимание на всяка пътека, където би могло да има вражески съгледвачи, отделени от основния отряд. Не след дълго забеляза подобно място, както и диря, оставена от четири крака, която потвърждаваше предположението му. Безшумно я проследи, оглеждайки се за сенки и други местенца, предлагащи добро прикритие.

Денят вече преваляше, сенките бързо се удължаваха, ала Уолфгар знаеше, че няма да му бъде никак лесно да открие съгледвачите, преди те да го забележат, не и ако вече бяха нащрек, което бе повече от сигурно след скорошната тежка битка с небесните жребци.

Младият Варварин се бе разправял с гнусната раса на орките години наред, рамо до рамо с Дризт До’Урден, научавайки от опитния пазител. Всичко за навиците и подбудите им. Целта му сега бе да се погрижи отделилите се съгледвачи да не успеят да предупредят основния отряд. И знаеше точно как да го стори.

Приклекнал зад един храсталак край пътеката, той събра шепа гъвкави клонки и ги уви около бойния си чук, за да го прикрие, след това размаза малко кал по лицето и дръпна плаща си назад, уж, че е скъсан. Мръсен и привидно немощен, той излезе иззад храстите и пое по пътеката, като куцаше, стенеше и час по час проплакваше „Момичето ми!“.

Не след дълго усети, че го наблюдават и закуцука още по-мъчително, дори се препъна, използвайки падането, за да се огледа по-добре.

И наистина, между близките клони зърна тъмен силует — орк с копие в ръка, вдигнато за удар. Още няколко стъпки и оръжието щеше да полети към него.

Другото противно създание несъмнено също беше наблизо, макар и да не се забелязваше. Най-вероятно се бе спотаило на земята и видеше ли го да пада с копие в гърдите, щеше да се нахвърли отгоре му и да го довърши. Двамината съгледвачи би трябвало да предупредят събратята си, те обаче явно предпочитаха да запазят привидно лесната жертва за себе си, та да ограбят мъртвото тяло, преди да съобщят на главатаря си.

Уолфгар знаеше, че трябва да се разправи с тях възможно най-бързо, само че не смееше да се приближи твърде много до онзи с копието. Изправи се на крака и, залитайки, направи още една крачка по пътеката, после спря и като вдигна ръце към небето, заплака за изчезналото си дете. След това се олюля, обърна се с мъка и бавно се запъти натам, откъдето бе дошъл, а раменете му се тресяха от престорено ридание.

Сигурен бе, че оркът няма да устои на подобна прекрасна мишена, колкото и голямо да бе разстоянието между него и целта му. Напрегна мускули и едва-едва завъртя глава, опитвайки се да долови и най-слабия шум, долитащ от мястото, където се криеше противникът му.

Миг по-късно му се наложи да отскочи, за да избегнесвистящото копие. С ловкост, каквато малцина биха очаквали от исполин като него, Уолфгар улови оръжието и го притисна към тялото си със силен стон, след което политна назад, като с другата си ръка още по-здраво стисна Щитозъб.

Почти веднага някъде над дясното му рамо нещо прошумоля, той обаче остана да лежи в прахта и да чака търпеливо.

Само след секунда-две вторият орк изскочи от прикритието си и се заклатушка към падналия мъж. Уолфгар изчака подходящия момент и се преметна презглава, пускайки копието на земята. Изправи се и се обърна, размахал бойния си чук, оркът обаче спря по-рано и Щитозъб изсвистя, без дори да го докосне. Без да се впечатли особено, варваринът продължи започнатото движение. Докато се завърташе, забеляза копиеносеца в короната на едно дърво и запрати оръжието си към него. Не можеше да спре, за да види дали е улучил, ала ясно чу звука на трошащи се кости и стона, с който гнусното същество тупна на земята.

Другият орк изскимтя, метна сопата си срещу него и хукна да бяга.

Тоягата се удари в широките гърди на Уолфгар, той обаче дори не я усети, пресегна се, улови дребното създание и го принуди да коленичи, точно както и Валрик, с глава извита назад и изкривен гръбнак. Пред очите му изплува образът на омразния шаман и той натисна с всичка сила, ръмжейки, без да обръща внимание на размаханите ръце на орка. Миг по-късно се разнесе звучно пращене и дребното същество спря да се съпротивлява, а ръцете му увиснаха, треперейки неудържимо.

Уолфгар го пусна и то се свлече мъртво в прахта.

В този момент Щитозъб се завърна в ръката му и младият варварин се обърна да провери какво става с другия му противник. Видя го да лежи в корените на дървото, мъртъв като свря събрат.

Вместо да му донесе удовлетворение, тази победа само още повече разпали жаждата му за кръв и той се втурна да бяга, докато не достигна мястото, където двамата съгледвачи се бяха отделили от основния отряд. Пое по дирите му и по мръкване зърна в далечината лагера на гнусните създания. Трябва да наброяваха поне двадесетина, а наоколо несъмнено се навъртаха още, някои — за да охраняват бивака, други — излезли на лов. Уолфгар би трябвало да изчака докато се спусне нощта и всичко утихне, докато всички се приберат и мнозина заспят. Би трябвало да почака, докато придобие по-добра представа за противника срещу себе си, да проучи силите и слабостите му.

Би трябвало да изчака, ала не можеше.

Свистейки зловещо, Щитозъб профуча между двама дребновати орки и се стовари върху един по-едър техен събрат, като събори не само него, но и събеседника му.

Със страховит рев на уста, Уолфгар се хвърли в атака. Измъкна копието от ръката на най-близкото чудовище и прониза другаря му, след което го издърпа и като се завъртя, цапардоса първия орк по главата. Оръжието се строши и той заби двете парчета в слепоочията на противника си. Злото създание се опита да ги извади, ала Уолфгар го вдигна във въздуха и го запрати надалеч. Мощен юмрук повали следващия орк, още преди той да успее да откачи меча си, други двама рухнаха под тежестта на разярения варварин. Миг по-късно Уолфгар отново беше на крака, без да спира да раздава юмруци и ритници, където свари, в опит да сломи всяка съпротива. И наистина, хванати неподготвени, орките като че ли искаха единствено да избягат колкото се може по-надалеч от страховития исполин, вместо да се изправят срещу него.

Уолфгар улови едного, завъртя го и го удари с глава, а когато гнусното същество политна назад, го сграбчи за косата и с все сила стовари юмрука си в грозната му мутра.

После скочи, готов да се заеме със следващия си противник. Първоначалният му устрем като че ли започваше да отслабва, ала в този миг Щитозъб се завърна в десницата му и той начаса го запрати към поредната си жертва, която се строполи на земята с разбит череп.

Неколцина орки се нахвърлиха върху него, размахали ножове и тежки сопи, и дори успяха да го ранят един-два пъти. Но и за най-малката драскотина исполинът се отплащаше с безжизнени тела, довършени от него с голи ръце. Много скоро Щитозъб отново бе в десницата му и орките бяха принудени да отстъпят. Целият покрит с кръв, размахал тежкия чук със зверска сила и диви крясъци на уста, Уолфгар бе прекалено страшен за малодушните създания. Онези, които успяха да се откопчат, побягнаха в гората, онези, които не можаха, паднаха от ръката му.

Няколко минути по-късно Уолфгар си тръгна от пометения бивак, като ръмжеше яростно и стоварваше чука си върху изпречилите се на пътя му дървета. Знаеше, че гнусните създания го наблюдават, знаеше също така, че никое от тях няма да посмее да го нападне.

Не след дълго излезе от гората и се озова пред невисок хълм, откъдето се разкриваше прекрасна гледка към угасващия залез, същите пъстроцветни пламъци, които бе видял и от северните покрайнини на Гръбнака на света преди няколко вечери.

Този път обаче, нищо у него не трепна при вида на великолепните багри. Сега вече осъзнаваше — надеждата, че може да избяга от миналото си, е била напразна знаеше, че спомените ще го следват, където и да отиде, каквото и да стори. Не изпитваше никакво удовлетворение, задето си бе отмъстил на Валрик, никаква радост от това, че бе разгромил злите орки.

Нищо.

Младият мъж крачеше в нощта, без дори да си даде труда да измие кръвта от себе си, нито да превърже многобройните драскотини, с които бе покрито тялото му. Просто вървеше напред, към залеза, докато луната се издигаше зад гърба му и поемаше своя път по небосвода.

Три дни по-късно достигна източната порта на Лускан.

(обратно)

Глава 11 Бойният магьосник

— Спри да идваш! — извика Ла Вал, после добави с доста по-мек тон: — Моля те!

Ентрери не каза нищо, само продължи да се взира в магьосника с непроницаемо изражение.

— Ти рани Кадран Гордиън — продължи Ла Вал. — Вярно, гордостта му пострада повече от тялото, но това, уверявам те, е много по-опасно.

— Гордиън е глупак — отсече Ентрери.

— Глупак с армия — уточни магьосникът. — Никоя гилдия не се е укрепила така здраво на улицата, както тази на Басадони. Никой не разполага с повече възможности и всички те, в това можеш да бъдеш сигурен, сега са впрегнати срещу Артемис Ентрери.

— И срещу Ла Вал, предполагам — насмешливо допълни палачът. — Задето си позволява да говори с преследвания.

Магьосникът не си даде труд да отговори, само впери още по-настоятелен поглед в Ентрери, човека, чието присъствие в стаята му тази нощ може би го обричаше на сигурна смърт.

— Кажи им всичко, което искат да знаят — рече палачът. — Съвсем честно. Не се опитвай да ги лъжеш заради мен. Кажи им, че съм дошъл неканен, за да говоря с теб и че въпреки всичките им усилия, изобщо не съм изглеждал ранен.

— Ще им се подиграеш по този начин?

Ентрери сви рамене:

— Какво значение има?

И като видя, че Ла Вал няма какво да отвърне, поклони се и отиде до прозореца. С бързо движение на китката обезвреди един от капаните, след което много предпазливо се провря между другите, спусна се по стената и потъна в мрака.

По-късно същата вечер се отби до „Медната миза“, макар и съвсем набързо и без никакво намерение да влиза. Все пак се представи на стражите пред вратата и за свое учудване видя Дуавел Тигъруилис да излиза от една тайна врата и да се приближава към него.

— Боен магьосник — предупреди го тя. — Мърл Паризо. В цял Калимпорт няма по-добър от него. Бой се от него, Артемис Ентрери. Бягай. Върви си и не се връщай в Калимшан.

С тези думи полуръстката се шмугна през друг, едва забележим процеп в стената и изчезна. Сериозността на посланието й и тонът, с който го бе изрекла, не убягнаха от вниманието на палача. Това, че Дуавел бе излязла за подобен разговор, от който не можеше да извлече никаква изгода, (с какво би могъл да й бъде полезен Ентрери, ако последваше съвета й и си тръгнеше от Калимшан?), но заради който можеше да се прости с живота си, го навеждаше на мисълта, че някой й е наредил да го „предупреди“ или най-малкото, че мисията на бойния магьосник не бе тайна за никого.

Е, какво пък, този Мърл Паризо очевидно не бе от най-скромните, което не беше кой знае какво успокоение. Истински боен магьосник! Вълшебник, специално обучен да води магически битки. Имаше пълно основание да е самонадеян. Ентрери бе срещал и бе побеждавал мнозина магьосници, ала положението му този път беше различно и много по-тежко. За опитен боец като него не бе толкова трудно да се справи с един магьосник… стига да имаше възможност да избере бойно поле по свой вкус. Това също бе сравнително лесно, тъй като магьосниците нерядко бяха разсеяни и неподготвени. Обикновено им трябваше доста време (поне един ден), за да се приготвят за битка и да подберат подходящите заклинания. А с многобройните си занимания и опити, те рядко разполагаха с толкова време. Съвсем другояче стояха нещата, обаче, когато магьосникът бе ловец, а не жертва. В подобни двубои липсваше елементът на изненада и Ентрери добре разбираше, че сериозно е загазил. Дотолкова, че дори се запита дали да не последва съвета на Дуавел.

За първи път, откакто се бе завърнал в Калимпорт, осъзна колко опасен бе градът, когато нямаш съюзници зад гърба си. Замисли се за преживяното в Мензоберанзан, където единаците не оцеляваха дълго.

Калимпорт като че ли не бе кой знае колко по-различен.

Накани се да се прибере в новото си обиталище (празна колиба, сбутана в края на една затънтена уличка), ала после размисли. Не беше твърде вероятно бойният магьосник да го бива особено в гадаенето, но това нямаше никакво значение. Всичко се свеждаше до връзки, а Мърл Паризо бе нает от гилдията на Басадони. Поискаше ли да използва магия, за да разбере къде се намира жертвата му, гилдията без съмнение щеше да му предостави най-опитните си гадатели.

Къде да отиде тогава? Не му се щеше да остане навън, защото противникът му би могъл да го нападне отдалеч и дори да се издигне във въздуха с помощта на левитация и да го обсипе с порой от разрушителни магии. Без нито за миг да забравя, че най-вероятно всяко негово движение се следи от магически очи, Ентрери се зае да претърсва сградите, опитвайки се да намери място, където да се скрие.

Не бе особено изненадан, когато с влизането си в една уж празна стая в някакъв тъмен склад, видя в облак от оранжев пушек да се появява облечена в магьоснически одежди фигура. Вратата зад гърба му се захлопна.

Палачът се огледа наоколо и мислено изруга — друг изход нямаше. И този път, каза си той, всичко се свеждаше до липсата на съюзници и до това, че вече не познаваше Калимпорт така добре, както някога. Те го чакаха, където и да решеше да иде. Те бяха една стъпка напред, следяха и най-малкото му движение и накъдето и да се обърнеше, имаха подходящо бойно поле. Внезапно Ентрери се почувства като пълен глупак, задето изобщо се бе завърнал в този негостоприемен град, без преди това да провери как стоят нещата и да научи всичко, от което се нуждаеше, за да оцелее.

Достатъчно със съмненията и закъснялото съжаление, скара се той сам на себе си и като извади камата си, приклекна и насочи цялото си внимание към настоящия момент. За миг се поколеба дали да не се опита да излезе, но се отказа — вратата със сигурност вече бе заключена с могъщо заклинание.

— Виж Мърл! — изсмя се самоуверено магьосникът и размаха ръце, при което от огромните му, развети ръкави се извиха безброй разноцветни дъги.

Още едно замахване — и от пръстите му изскочиха ярки мълнии и политнаха към палача. Само че Ентрери вече се бе претърколил презглава, встрани от магическия снаряд. Хвърли поглед назад, с надеждата някоя от мълниите да бе избила вратата, но тя си стоеше непокътната.

— Отлична реакция! — поздрави го Мърл. — Но кажи ми, жалки убиецо, наистина ли искаш да удължиш агонията си? Защо не спреш там, където си, та всичко да свърши бързо и милостиво?

Миг по-късно на магьосника му се наложи да престане с подигравките и да подхване ново заклинание, тъй като Ентрери се бе втурнал в атака, размахал изумрудената си кама. Мърл не направи опит да се предпази от нападението и най-спокойно продължи заклинанието си, дори когато палачът посегна към лицето му.

Камата спря така рязко, сякаш се бе ударила в каменна стена. Ентрери не се изненада особено — всеки що-годе разумен магьосник би се погрижил да се обгради с подобна защита. Онова, което наистина го смая, докато политаше назад, отблъснат от взрив от вълшебни снаряди, бе концентрацията на Паризо. Против волята си се възхити на хладнокръвието, с което магьосникът бе продължил магията си, без дори да трепне, когато камата полетя към лицето му, без дори да мигне, когато страховитото оръжие проблесна току пред очите му.

Залитайки леко, убиецът отскочи настрани и отново се претърколи, готов за следващата атака. Ала Паризо, напълно уверен в превъзходството си, само се изсмя:

— Къде ще се денеш? — подразни го той. — Докога мислиш, че ще можеш да се измъкваш на косъм?

И наистина, вслушаше ли се в подигравките на магьосника, Ентрери бързо щеше да рухне мнозина на негово място биха последвали съвета на Паризо и биха приели привидно неизбежната си гибел.

Но не и Артемис Ентрери. Апатията му се изпари само за миг. Сега, когато животът му висеше на косъм, всички съмнения за мястото му в света и смисъла на съществуването му се изпариха като дим. Единственото, което имаше значение, бе настоящият момент, във вените му пулсираше адреналин. Първото, което трябваше да стори, бе да обезвреди „каменната кожа“, магическата защита, която бе в състояние да отбие всяко нападение… но само до един момент. Бърз като котка, палачът грабна близкия стол, отчупи един от краката му и го запрати срещу противника си.

Разбира се, не улучи и трябваше светкавично да отскочи, за да избегне поредния порой от магически снаряди. Те обаче го застигнаха и здравата го ужилиха. Без да обръща внимание, Ентрери се изправи и хвърли още един от краката на стола, после още един.

Четвъртият крак полетя миг по-късно, последван от седалката. Разбира се, подобна импровизирана канонада не би ранила Паризо, дори ако вълшебната му защита я нямаше, ала всеки удар отнемаше по още един слой от „каменната кожа“.

Ентрери си плати за атаката почти веднага — следващата мълния на магьосника здравата го разтърси и го запрати далеч встрани. Рамото му беше обгорено, косата му настръхна, сърцето му заби учестено.

Ранен и почти отчаян, палачът се нахвърли върху Паризо с удвоена ярост.

— Колко още можеш да понесеш? — изрева той, докато отново и отново забиваше камата си в невидимата стена.

Вместо отговор, магьосникът се обви с покров от танцуващи пламъци. Ентрери, който вече бе вдигнал ръка за пореден удар, не можа да спре навреме и камата проряза огъня и отскочи, спряна от „каменната кожа“. Паризо и този път остана невредим, същото обаче не можеше да се каже за убиеца. Огненият щит насочи удара му срещу самия него и върху бездруго омаломощеното му тяло зейна грозна рана.

Той изрева и се дръпна назад, като нарочно застана пред вратата, а когато магьосникът запрати поредната си мълния по него, ловко се отмести.

Докато се приземяваше, хвърли поглед през рамо и за своя радост видя, че планът му е подействал — на мястото на дървената врата имаше само трески. Ентрери сграбчи един стол и го метна срещу Паризо, след което се втурна към изхода.

Стонът, откъснал се от устните на магьосника, го накара да спре и да се обърне — дали най-сетне не беше сломил невидимата му защита?

После обаче бе негов ред да изохка.

— Хитро! — поздрави той противника си, когато видя, че стенанието е било уловка, целяща да му спечели малко време за следващата магия.

Ентрери отново се насочи към вратата, но не бе направил и една крачка, когато пред него се издигна стена от пламъци и го принуди да отстъпи назад.

— Добре се би, палачо. — Одобрението в гласа на магьосника бе искрено. — Не че очаквах нещо друго от Артемис Ентрери. Ала сега, уви, удари сетният ти час.

При тези думи Паризо извади магическата си пръчка, насочи я към краката му и изстреля струя огнени семена.

Ентрери се хвърли по очи на пода и покри глава с плаща си в същия миг, в който семената се превърнаха в огромно кълбо, което изригна и изпълни цялата стая с пламъци и дим, опърли косата на палача и му отне въздуха. Паризо обаче остана невредим, защитен от огнения си щит.

Убиецът се изправи, замаян и заслепен от горещината и дима. Докато пламъците бързо обхващаха сградата, магьосникът избухна в див смях.

Трябваше да се махне на всяка цена. Не можеше да надвие Паризо, а нямаше да издържи още дълго. Обърна се към вратата, с намерението да мине през пламъците, ала внезапно сякаш от нищото отпред изникна искрящ меч и се стрелна към него толкова яростно, че той едва успя да отскочи и да го отбие с камата си. Невидимият му противник (волята на Паризо, който управляваше оръжието с помощта на сложна магия) се впусна в напориста атака, която го принуди да отстъпи назад, като през цялото време оставаше между него и изхода.

Щом си възвърна равновесието, Ентрери побърза да отвърне на нападението — с лекота избягваше противниковото оръжие и на свой ред нанасяше свирепи удари по самия меч, тъй като нямаше ръка, която да го държи. Това не бе никакъв проблем за опитния убиец, докато изведнъж не се появи още един меч. Никога досега Ентрери не бе чувал, още по-малко пък виждал някой да е в състояние да управлява едновременно две такива оръжия.

Той се преметна през глава и мечовете го последваха. Опита се да изтича покрай тях и да се добере до вратата, но те бяха прекалено бързи. Хвърли поглед назад към Паризо и през сгъстяващия се пушек го видя, все така обгърнат от защитни пламъци, да допира магическа пръчка до бузата си.

Ентрери вече едва издържаше непоносимата жега. Пламъците бяха навсякъде — по стените, по пода, по тавана. Разнесе се пращене на дърво и гредите започнаха да се трошат.

— Няма да мръдна оттук — чу се гласът на магьосника. — Ще остана, докато и последната искрица живот не напусне тялото ти, Артемис Ентрери.

Искрящите мечове се впуснаха в атака в съвършена хармония един с друг и палачът почувства, че Паризо наистина е на крачка от успеха. Едва избягвайки остриетата, той се хвърли под тях и щом се изправи на крака, се втурна към изхода. Закрил лицето си с ръце, скочи право в огнената преграда, с намерението да си пробие път през изкъртената врата.

Спря го солидна бариера, без съмнение — невидима магическа стена. Когато отново премина през огнената преграда, видя, че от другата страна го очакват двата меча, както и Мърл Паризо с насочена към гърдите му магическа пръчка.

В този миг досами вълшебника изникна ръка, обвита в зелена ръкавица и стиснала нещо, което приличаше на голямо яйце.

Очите на Паризо се разшириха от ужас.

— К-к-кой? — заекна той. — К-к-как…

Ръката хвърли яйцето на пода и то избухна, посипвайки облак от ситен прашец, който се издигна във въздуха и засия в хиляди цветове. Изведнъж, въпреки пращенето на пламъците и звука на трошащо се дърво, Ентрери чу музика, безброй ноти, които ставаха все по-високи, само за да се спуснат отново надолу и да завършат с дълго, монотонно жужене.

Двата меча изчезнаха, стопи се и огнената преграда, запречваща вратата, макар че обикновените пламъци, които вече бяха обхванали стената, продължиха да горят ярко. Не изчезна и щитът, с който Паризо се беше обградил.

Изведнъж магьосникът изпищя и размаха ръце като обезумял, мъчейки се да направи друго заклинание… заклинание, което да го измъкне, досети се Ентрери, осъзнавайки, че противникът му неочаквано бе започнал да усеща изпепеляващата горещина така силно, както и той самият.

Невидимата бариера, която блокираше изхода, навярно също се бе изпарила, ала вместо да се обърне и да избяга, Ентрери остана на мястото си, неспособен да откъсне поглед от Паризо, който отчаяно отстъпваше назад, без да може да прикрие ужаса си. За изумление и на двамата мъже, пламъците около магьосника неочаквано заприличаха на дребни, човекоподобни създания, които го наобиколиха от всички страни и подеха странен танц.

Паризо залитна, спъна се в някаква дъска и падна по гръб. Досущ освирепяла хайка вълци, малките огнени същества се нахвърлиха отгоре му, подпалвайки дрехите и изгаряйки кожата му. Магьосникът отвори уста, за да извика и едно от създанията скочи в гърлото му и му отне гласа, изпепелявайки го отвътре.

Обвитата в зелена ръкавица ръка повика Ентрери.

Стената зад палача се срути, навсякъде се разлетяха искри и сажди, а изходът изведнъж се оказа затворен.

Като се движеше предпазливо, но бързо, убиецът заобиколи отдалеч призрачната ръка и установи, че тя не бе отрязана, просто се подаваше от нещо, което несъмнено бе междупространствен портал.

При тази гледка Ентрери усети как коленете му омекват и тъкмо се канеше да хукне към обгърнатата от пламъци врата, когато разнеслият се над главата му звук го предупреди, че таванът всеки миг ще рухне. Воден единствено от инстинкта за оцеляване — макар че, ако бе помислил дори миг повече, навярно би предпочел смъртта, Ентрери скочи през магическия портал.

Право в ръцете на своите спасители.

(обратно)

Глава 12 Място под слънцето

Познаваше града, макар и съвсем бегло. Преди много години беше минал оттук — в едно различно време, изпълнено с надежда и меч за бъдещето, в търсене на Митрил Хол. Малко неща му се виждаха познати, докато крачеше из улиците и попиваше глъчката от многобройните тържища на северния град, зажужал след дългия зимен сън.

Мнозина се обръщаха след него с неприкрит интерес — висок два метра, широкоплещест и як, преметнал великолепен боен чук през рамо, младият мъж представляваше доста необичайна гледка. В Лускан по принцип нямаше кой знае колко варвари, но Уолфгар винаги изпъкваше дори сред собствената си силна раса.

Без да обръща внимание на шепота и любопитните погледи, исполинът бродеше из града, макар и сам да не знаеше къде отива. След известно време забеляза. Домовата кула на мистиците, обиталището на прословутата магьосническа гилдия на Лускан — с необичайната си, подобна на дърво форма, сградата се различаваше лесно. Но и това познато островче насред морето на града, не му беше от особена полза. Толкова много време бе минало, откакто бе идвал тук, че му се струваше като друг живот.

Вървеше ли, вървеше, минутите постепенно се превърнаха в час, после в два, а той обръщаше все по-малко внимание на града около себе си, потънал в мисли за случилото се през последните няколко дни и особено за разплатата с Валрик, която не му бе донесла никакво удовлетворение. Образът на шамана, рухнал насред прътове и кожи, се бе запечатал в съзнанието му.

Младият мъж прокара пръсти през неподдържаната си коса и залитайки, продължи напред. Беше изтощен — от три дни насам (всъщност, от срещата си с небесните жребци) надали бе спал повече от няколко часа. Беше се скитал по пътищата, водещи на запад, докато не зърна в далечината очертанията на града. Когато стражите пред източната порта заплашиха да не го пуснат, той просто се обърна и понечи да си тръгне. Те обаче извикаха след него и му разрешиха да влезе, при условие че не сваля оръжието от гърба си.

Уолфгар не смяташе да се бие, но също така нямаше никакво намерение да им се подчини и просто да си стои, ако някоя битка сама го откриеше. Кимвайки безмълвно, той влезе в града и закрачи из улиците и тържищата му.

Когато сенките започнаха да се удължават, а слънцето вече клонеше на запад, Уолфгар видя пред себе си знак, на който пишеше „Улица на полумесеца“ — място, където беше идвал и преди. Недалеч оттам съзря и табелата на „Кривата сабя“, кръчма, която познаваше от предишното си посещение в града и където се бе забъркал в (би могло да се каже дори, че бе започнал) грандиозно сбиване. Сега, когато разнебитената улица и долнопробната пивница отново бяха пред него, варваринът неволно се запита как изобщо е могъл да очаква нещо различно от подобно място.

Тук се събираха най-низшите слоеве на обществото — крадци и главорези, скитници и бегълци. Младият мъж бръкна в почти празната си кесия и опипа няколкото дребни монети, които се търкаляха на дъното й. Всъщност, съвсем ясно осъзна той, това бе мястото, на което принадлежеше и той самият.

Когато прекрачи прага на „Кривата сабя“, донякъде се притесняваше да не си го спомнят и да не се окаже въвлечен в нова свада, още преди вратата да се е затворила зад гърба му.

Разбира се, никой не го разпозна, а и той не видя лица, които да му се сторят дори най-бегло познати. Иначе мястото си бе съвсем същото. Докато оглеждаше помещението, погледът му инстинктивно се спря върху стената до бара, същата, която преди много години един по-млад Уолфгар бе строшил с главата на един кръчмарски побойник, поставяйки го на мястото му.

Колко преизпълнен с гордост бе тогава, вечно готов за бой. Вярно, и сега не му трябваше много, за да свали оръжието от гърба си или да размаха юмруци, ала подбудите му се бяха променили. Сега Уолфгар се биеше от гняв, от заслепяваща ярост, независимо дали тя имаше нещо общо с противника насреща му или не. Биеше се, защото да се бие или да не се бие му се струваше еднакво безсмислено. А може би го правеше с тайната надежда, че ще загуби, че някой. Враг най-сетне ще надделее и ще сложи край на мъките му.

Докато си проправяше път през пивницата, младият мъж не мислеше за това, не мислеше изобщо за нищо и не гледаше откъде минава и дали не се блъска в многобройните посетители, претъпкали заведението, а когато видя едно свободно място, се настани на него, без дори да попита мъжете, седнали от двете му страни, дали не очакват някого.

После просто зачака, попивайки гледките и звуците, които го заобикаляха — прошепнати откъслеци от чужди разговори, неприлични подмятания към момичетата, които разнасяха питиетата и които винаги имаха не по-малко хаплив отговор на върха на езика си — докато всички те не се превърнаха в успокояващо, монотонно жужене.

Постепенно започна да се унася и накрая главата му клюмна, а рязкото движение го събуди. Понамести се на стола и видя пред себе си кръчмаря, възрастен мъж, с по младежки изправена, широкоплещеста фигура, да бърше някаква чаша.

— Арумн Гардпек — представи се кръчмарят и му протегна ръка.

Уолфгар я погледна, но не я пое.

Без ни най-малко да се смути, възрастният мъж продължи да бърше чашата.

— Нещо за пиене?

Уолфгар поклати глава и извърна очи — не искаше нищо от него, най-малкото безсмислени разговори.

Само че Арумн се наведе през бара, за да привлече вниманието му и рече:

— Не искам неприятности в кръчмата си — спокойно заяви той и хвърли поглед към яките мускулести ръце на варварина.

Уолфгар само махна.

Минутите течаха и макар че мястото се препълваше все повече и повече, никой не обръщаше внимание на Уолфгар и той постепенно си позволи да се поотпусне. Главата му отново започна да клюма и варваринът потъна в сън, заровил лице в ръцете си, положени върху чистия бар на Арумн.

— Ей, ти! — разнесе се изведнъж глас, дошъл сякаш от много, много далеч, след което младият мъж усети как някой го потупва по рамото.

Когато с мъка отвори натежали очи и повдигна глава, видя пред себе си усмихнатото лице на кръчмаря.

— Време е да си вървиш.

Уолфгар го изгледа неразбиращо.

— Къде си отседнал? — попита Арумн. — Ако искаш, мога да изпратя някой да те придружи.

Все още замаян, Уолфгар спря сънен поглед върху кръчмаря, опитвайки да си спомни къде се намира.

— А дори не пи! — гръмко се обади някой до варварина и той се обърна.

Няколко едри мъже, несъмнено охраната на заведението, бяха образували полукръг зад него.

— Къде си отседнал? — повтори Арумн, когато Уолфгар отново го погледна. — А ти си затваряй устата, Йоси Локвата — добави, този път към здравеняка, който се беше обадил.

Варваринът сви рамене:

— Никъде.

— Е, тука не можеш да останеш! — изръмжа друг от стражите и го смушка в рамото.

Уолфгар спокойно се извърна и го премери с поглед.

— Дръж си езика зад зъбите! — побърза да скастри служителя си Арумн, а после отново привлече погледа на Уолфгар. — Мога да ши предложа стая само срещу няколко сребърника.

— Нямам много пари — призна си варваринът.

— Тогаз’ ми продай чука си! — обади се някой зад гърба му.

Уолфгар се обърна за трети път и видя Щитозъб в ръцете на един от пазачите. Напълно разбуден, младият мъж се изправи и с повелително изражение протегна ръка.

— Да не би да искаш да ти го върна? — подсмихна се другият, когато варваринът направи крачка към него, и едва-едва премести оръжието, по-скоро за удар, отколкото, за да го даде на собственика му.

Уолфгар спря и заплашителният му поглед обходи лицата на обградилите го здравеняци. По устните му заигра самоуверена, зловеща усмивка.

— Значи искаш да го купиш? — подхвърли той на нахалника. — Тогава трябва да знаеш истинското му име.

С тези думи исполинът изрече името на магическото оръжие и то начаса изчезна от ръцете на арогантния пазач и се появи в десницата на Уолфгар, който междувременно се бе приближил до мъжа, дръзнал да го докосне. Един-единствен удар с опакото на дланта и лусканецът политна във въздуха и с гръм и трясък се стовари върху една маса.

Без да чакат подкана, останалите се нахвърлиха върху непознатия, но миг по-късно се заковаха на място, видели го да размахва огромното оръжие с лекота, която красноречиво говореше, че пред себе си имат човек, когото не бива да подценяват и който не може да бъде надвит, без самите те да понесат значителни загуби.

— Стой! Стой! — провикна се Арумн и изскочи иззад бара, махайки с ръце, за да накара хората си да спрат.

Двамина от стражите отидоха при падналия си другар, за да му помогнат да стане. Той обаче бе толкова замаян, че им се наложи да го вдигнат и да го прихванат от двете страни.

С едно рязко движение кръчмарят накара всички да се отдръпнат, после пристъпи към Уолфгар и застана толкова близо, че варваринът спокойно можеше да го удари. Въпреки това, Арумн не се страхуваше, или поне с нищо не го показваше.

— Добре би ми дошъл някой с твоята сила — отбеляза той. — Току-що повали Рийф само с един удар, а той е от най-добрите ми бойци.

Уолфгар хвърли поглед към другия край на стаята, където все още зашеметеният мъж седеше сред самонадеяните си приятелчета, и изсумтя презрително.

Арумн го отведе до бара и му даде знак да седне, после извади една бутилка, постави я пред него и му кимна насърчително.

Без да чака втора покана, варваринът отпи голяма глътка, която сякаш изгори всичките му вътрешности.

— Подслон и храна — рече ханджията. — Колкото можеш да изядеш. В замяна ще искам единствено да се грижиш в заведението ми да няма побоища или ако все пак избухнат, да ги потушаваш още в самото начало.

Уолфгар погледна през рамо към групичката здравеняци в другия край на стаята.

— Ами те? — попита и отново отпи, при което се закашля и изтри устни с опакото на ръката си — силното питие и този път здравата го опари.

— Помагаш ми, когато ги помоля, на мен и на повечето кръчмари наоколо — обясни Арумн. — Отдавна се каня да си наема свой собствен пазач и ми се струва, че ти си тъкмо този, от когото имам нужда.

— Та ти дори не ме познаваш! — възрази Уолфгар и с третата си глътка преполови бутилката.

Този път топлината плъзна по цялото му тяло и го сгря до върха на пръстите, оставяйки ги леко изтръпнали.

— Не знаеш нищо за миналото ми.

— Нито искам да знам — отвърна кръчмарят. — По тези земи няма много от твоите хора… северняци, имам предвид. Носи ви се славата на отлични бойци, а от онова, което стори с Рийф, ясно личи, че е напълно заслужена.

— Подслон и храна? — попита варваринът.

— И пиене — посочи бутилката Арумн и младият мъж я пресуши с една последна голяма глътка, после понечи да я върне на кръчмаря, тя обаче сякаш оживя и отскочи от ръката му, та той едва успя да я побутне още малко, за да може Арумн да я измъкне от внезапно омекналите му пръсти.

Варваринът се изправи на стола (или поне се опита) и стисна очи, опитвайки се да си възвърне равновесието. Когато най-сетне ги отвори, видя пред себе си нова бутилка и без да губи повече време, я отвори и я поднесе към устните си.

Един час по-късно Арумн, който също се бе почерпил щедро, му помогна да се изкачи по стълбите, които водеха до неголяма стая с късо легло, прекалено малко за едрия варварин. Ханджията се опита да му помогне да си легне, но вместо това и двамата се сгромолясаха на пода, при което леглото се строши с шум и трясък.

Те се разсмяха на глас, първият искрен смях на Уолфгар от битката с Ерту в ледената пещера.

— Започват да пристигат малко след пладне — обясни Арумн, пръскайки слюнки във всички посоки. — Ама няма да ми трябваш преди залез-слънце. Ще те повикам, че тъй като те гледам, надали ще се събудиш сам!

Двамата отново избухнаха в смях, после ханджията си излезе, клатушкайки се, като се облегна на вратата с цялата си тежест, за да я затвори. Уолфгар остана сам в непрогледния мрак.

Сам. Напълно сам.

Тази мисъл го разтърси. Както си седеше там, пиян, младият мъж осъзна, че Ерту не го бе последвал — всички спомени, били те добри или лоши, се бяха смесили в съзнанието му и се бяха превърнали в безобидна бъркотия. На дъното на бутилката, в омаята на силния алкохол Уолфгар най-сетне бе открил забвение.

Храна, подслон и пиене, това му бе обещал Арумн.

За Уолфгар последното бе най-важно.

* * *

От една уличка недалеч от мястото на почти фаталния двубой с Мърл Паризо, Ентрери гледаше обхванатата от пламъци сграда. Със зловещо съскане огромните огнени езици ближеха покривите на съседните постройки. Палачът не беше сам — край него имаше още три силуета, не особено високи и като че ли по-слаби от него, ала железните им мускули очевидно бяха калени в не една и две битки.

Най-необичайното у тях обаче, беше абанособо-черната им кожа. Единият носеше висока пурпурна шапка, украсена с огромно перо.

— Вече два пъти те спасявам от сигурна смърт — проговори фигурата с шапката.

Ентрери спря леден поглед върху обадилия се и усети как го обзема желание да забие изумрудената си кама дълбоко в гърдите му. Разбира се, отлично знаеше, че подобна постъпка би била крайно неразумна — Джарлаксъл бе защитен повече от добре срещу такива очевидни нападения.

— Доста имаме да обсъждаме — рече мрачният елф и кимна на един от събратята си.

Само с мисъл, елфът отвори друг междупространствен портал, отвеждащ в стая, където се бяха събрали още неколцина от расата му.

— Кимуриел Облодра — обясни Джарлаксъл.

Ентрери и преди бе чувал това име, или поне презимето. Някога домът Облодра бе трети по влияние в Мензоберанзан и бе един от най-страшните заради практиката си да използва псионисти, любопитна и недобре позната магия. През Смутното време Облодра, чиито умения не пострадаха — за разлика от силите на останалите домове, употребяващи доста по-традиционни методи, — използваха неочакваното си предимство, за да се издигнат в йерархията, като стигнаха дотам да заплашат самата матрона Баенре от управляващия дом. Когато нестабилността, белязала онези времена, отново се прояви и вятърът смени посоката си, възвръщайки мощта на традиционната магия и правейки телепатичните похвати напълно безполезни, домът Облодра бе сравнен със земята, а огромната им кула, заедно с всичките й обитатели, бе засмукана в хищния процеп от яростта на матрона Баенре.

Е, каза си Ентрери, докато измерваше с поглед елфа пред себе си, очевидно не всичките.

Палачът последва Джарлаксъл през магическата врата (сякаш имаше друг избор!) и след един дълъг миг на главозамайващо объркване, се подчини на жеста му и седна. Всички, с изключение на Джарлаксъл и Кимуриел, излязоха от стаята в съвършен строй, за да обезопасят мястото на срещата.

— Тук е достатъчно сигурно — обърна се Джарлаксъл към Ентрери.

— Следяха ме с магия — отвърна палачът. — Именно така Мърл Паризо успя да ме изненада.

— Ние също те наблюдаваме от доста време — заяви Джарлаксъл с широка усмивка. — И мога да те уверя, че вече не те следят.

— Значи дойдохте за мен? Не е ли това прекалено усилие, за да си върнете един прост „риввил“? — попита Ентрери, използвайки елфическата и съвсем не ласкателна дума за човек.

Джарлаксъл се разсмя с глас. Наистина, „риввил“ означаваше човек, но също така се използваше и за много други низши раси или, с една дума, за всички раси, освен тази на мрачните.

— Да си те върнем? — невярващо повтори наемникът. — Нима искаш да се върнеш в Мензоберанзан?

— Ще те убия или ще умра, преди отново да стъпя в града на мрачните — ледено отвърна Ентрери.

— Разбира се — съгласи се Джарлаксъл, без изобщо да се засегне. — Мястото ти не е там, нито пък нашето — в Калимпорт.

— Тогава защо сте тук?

— Защото твоето място е в Калимпорт, а моето — в Мензоберанзан — усмихна се елфът, сякаш простичките му думи обясняваха всичко.

Вместо да продължи да го разпитва, Ентрери се облегна назад и се замисли. Най-забележителното умение на Джарлаксъл бе способността му да извлича изгода от всяка ситуация. Заедно с Бреган Д’аерте, могъщия си боен отряд, той като че ли бе в състояние да намери изход и от най-тежкото положение. Дори в управлявания само от жени Мензоберанзан, Джарлаксъл и другарите му, а те почти до един бяха мъже, съвсем не се намираха в дъното на йерархията. Какво ли тогава го бе накарало да потърси Ентрери в един град, където — и сам го бе казал — изобщо не му беше мястото?

— Искаш да ти бъда авангард — рече палачът.

— Не знам за какво говориш.

Този път бе ред на Ентрери да се засмее — лъжата на Джарлаксъл бе повече от очевидна.

— Искаш да разпростреш влиянието на Бреган Д’аерте и на повърхността, над Калимпорт, но знаеш, че никога няма да бъдете приети дори сред най-изпадналите прослойки на града — заяви направо убиецът.

— Бихме могли да използваме магия, за да скрием расата си — подхвърли Джарлаксъл.

— Но защо да си даваш този труд, когато имаш Артемис Ентрери.

— А така ли е наистина? — попита елфът.

Ентрери се замисли за миг, после сви рамене.

— Предлагам ти защита срещу враговете ти — заяви Джарлаксъл. — Не, нещо повече от това — предлагам ти власт над враговете ти. С твоята репутация и познанията ти за града, както и с тайната подкрепа на Бреган Д’аерте, много скоро ще бъдеш господар на калимпортските улици.

— И марионетка в ръцете на Джарлаксъл — подметна палачът.

— И равностоен партньор на Джарлаксъл — поправи го елфът. — Нямам нужда от марионетки. Всъщност, смятам ги за пречка. Партньорът, който има изгода от съвместните дела, винаги работи по-упорито и се стреми към по-високи цели. Пък и нали сме приятели, Артемис Ентрери?

Убиецът се изсмя с глас. Думите „Джарлаксъл“ и „приятел“ в едно и също изречение бяха смехотворно несъвместими и му напомняха за стария уличен израз, че най-опасното, което може да се чуе от устата на някой калимшански амбулантен търговец, са думите „вярвай ми“.

АДжарлаксъл току-що бе казал точно това.

— Не след дълго враговете ти в гилдията на Басадони ще те наричат паша — добави елфът.

Безучастното изражение на Ентрери изобщо не се промени.

— Дори управниците на града — на всички градове в Калимшан! — ще трябва да ти засвидетелстват своето уважение.

И този път Ентрери остана напълно равнодушен.

— Трябва да знам още сега, преди да си напуснал стаята, дали предложението ми ти допада — в гласа на Джарлаксъл се прокрадна едва доловима заплаха, която не убягна от вниманието на убиеца.

Вече знаеше за присъствието на Бреган Д’аерте в града, а това означаваше само едно — не се ли присъединеше към тях, чакаше го сигурна смърт, тук и сега.

— Партньори — заяви той и заби палец в гърдите си. — Но аз ще насочвам меча на Бреган Д’аерте в Калимпорт. Аз ще решавам къде и кога да нанасяте своите удари.

Джарлаксъл кимна в знак на съгласие, после щракна с пръсти и начаса един елф влезе в стаята и се приближи до Ентрери, очевидно с намерението да го съпроводи навън.

— Наспи се добре — рече Джарлаксъл на палача. — Защото от утре започва изкачването ти към върха.

Без да си даде труда да му отговори, Ентрери излезе от стаята.

След като палачът си тръгна, иззад близката завеса се показа още един елф.

— Не те излъга — увери той Джарлаксъл, използвайки езика на своята раса.

Лукавият наемник кимна и се усмихна, доволен, че има на своя страна толкова могъщ съюзник, какъвто беше Рай’ги Бондалек от Чед Насад, някога главен жрец в елфическия град, свален при един преврат и спасен от дръзките Бреган Д’аерте. Джарлаксъл отдавна му бе хвърлил око — Рай’ги бе вещ не само в жреческите ритуали, но си го биваше и като магьосник. Бреган Д’аерте наистина бяха извадили късмет, че някой като него изведнъж се беше превърнал в изгнаник.

Разбира се, Рай’ги дори не подозираше, че именно Джарлаксъл бе подклал преврата, за да го свали от власт.

— Този твой Ентрери не изглеждаше ни най-малко впечатлен от богатствата, с които се опита да го изкушиш — осмели се да добави Рай’ги. — Предполагам, че ще удържи на обещанието си, но без никакво желание.

Джарлаксъл кимна — реакцията на палача изобщо не го изненадваше. През месеците, които Ентрери бе прекарал сред Бреган Д’аерте, наемникът го бе опознал наистина добре и сега бе сигурен, че разбира желанията и подбудите му може би по-добре и от самия него.

— Има нещо, което не му предложих — обясни той. — Нещо, за което дори той все още не осъзнава, че копнее.

И като бръкна в гънките на дрехата си, извади оттам амулет, закачен на сребърна верижка:

— Взех го от Кати-Бри. Приятелка на Дризт До’Урден. Преди много години лейди Алустриел от Града на сребърната луна го даде на осиновителя й, Бруенор Бойния чук, като средство да проследят Дризт.

— Доста неща знаеш — отбеляза Рай’ги.

— Само така мога да оцелея — отвърна Джарлаксъл.

— Но след като го е изгубила, Кати-Бри и приятелите й несъмнено са се погрижили да предотвратят по-нататъшната му употреба — предположи жрецът.

Джарлаксъл поклати глава:

— Медальонът на Кати-Бри бе мушнат обратно в плаща й, още преди тя да напусне Мензоберанзан. Този тук е копие — по форма и по магия — изработено от един магьосник, когото познавам. По всяка вероятност жената отдавна е върнала оригинала на баща си, а той — на лейди Алустриел. Подозирам, че тя държи предмета да си е у нея, или поне да не е у Кати-Бри — струва ми се, че между двете се заражда нещо като съперничество за сърцето на изменника До’Урден.

Останалите двама в стаята сбърчиха лица при мисълта, че красив елф като Дризт До’Урден би могъл да се влюби в жена от друга раса, създание, за което от само себе си се разбираше, че е „иблит“, с нищо по-добро от купчина тор.

Джарлаксъл, комуто привлекателната Кати-Бри искрено се нравеше, не си даде труда да обори расистките им предразсъдъци.

— Но ако е само копие, сигурен ли си, че магията му е достатъчно силна? — попита Кимуриел, наблягайки на думата „магия“, с надеждата Джарлаксъл да им каже каква полза могат да извлекат от вълшебния предмет.

— Магическите предмети оставят дири от енергия — обясни вместо него Рай’ги. — Дири, които знам как да възпроизведа наново и да усиля.

— Рай’ги е прекарал дълги години в усъвършенстване на точно тази техника — добави Джарлаксъл. — Способността му да пробуди магията, заключена в древните реликви на Чед Насад, изигра жизненоважна роля в издигането му до върха. Сега той не само ще съживи вълшебството на медальона, но и ще го усили.

— За да открием Дризт До’Урден — рече Кимуриел.

Джарлаксъл кимна:

— Подобаващ трофей за Артемис Ентрери.

(обратно) (обратно)

Част 3 Да се изкачиш до върха на дъното

Гледах как милите чезнат зад гърба ми — безкрайни, прашни пътища или разпенени морски бразди, докато отивахме все по на юг и все по-далеч от приятеля, когото бяхме оставили зад себе си.

Приятеля?

Неведнъж през тези дълги, усилни дни, дълбоко в себе си всички се питахме какво точно означава тази думичка, „приятел“ и какви отговорности носи със себе си. Та ние бяхме изоставили Уолфгар в дивите земи край Гръбнака на света и сега нямахме никаква представа дали е добре… дали изобщо е жив. Нима един истински приятел може да постъпи по този начин? Нима един истински приятел би оставил другаря си да се скита сам по толкова опасни пътища?

Аз също често се замислям над смисъла на тази дума. Приятел. На пръв поглед приятелството изглежда нещо толкова просто и очевидно, ала в действителност твърде често е така сложно и объркано. Трябваше ли да спра Уолфгар, макар и да знаех, че пътят му се отделя от моя? Или трябваше да отида с него? А дали не трябваше да поемем по следите му и да бдим над него, без той да знае?

Не, не мисля така, въпреки че, признавам си, не съм сигурен. Границата между приятелството и покровителството нерядко е съвсем тънка и когато я прекрачим, резултатите често са катастрофални. Когато някой родител поиска да бъде истински приятел на своето дете, може да му се наложи да пожертва авторитета си и дори ако това не го тревожи, по този начин ще лиши детето си не само от човека, който му показва правилния път, но и от онова чувство за сигурност, което всеки родител трябва да вдъхва.

По същия начин, когато един приятел започне да се държи като родител, той неминуемо забравя най-важната съставка на дружбата — уважението.

Защото именно уважението е водещата сила във всяко едно приятелство, неугасващият фар, който направлява курса му и в най-бурните води. А уважението се нуждае от доверие.

Затова ни остава единствено да се молим за Уолфгар и да се надяваме пътищата ни отново да се пресекат. И макар че често се обръщаме назад и ни обземат съмнения, никой от нас няма да се откаже от разбиранията си за това какво в действителност представлява приятелството, от вярата си в уважението и доверието. Ние всички приемаме, без желание, ала непоколебимо, че пътищата ни са се разделили.

Наистина, изпитанията на Уолфгар се превърнаха и в мои изпитания, ала няма как да не виждам, че в този момент най-объркана е не връзката ми с него (поне от моята гледна точка Уолфгар сам трябва да реши какво представлява за него нашата дружба), а тази с Кати-Бри, любовта ни не е тайна нито за нас двамата, нито за останалите ни приятели и се боя, че е възможно връзката, зародила се между нас, също да е изиграла роля в болезнения избор на Уолфгар. Но истинската й същност си остава загадка както за мен, така и за Кати-Бри. В много отношения ние сме като брат и сестра всъщност тя ми е по-близка, отколкото който и да било от истинските ми братя и сестри някога би могъл да бъде! В продължение на няколко години можехме да разчитаме единствено един на друг и научихме извън всякакво съмнение, че можем да се осланяме на другия винаги и във всичко. Аз бих умрял за нея, тя би сторила същото за мен. Безусловно. В целия свят няма друг — дори Бруенор, Уолфгар, Риджис ши Закнафейн — с когото предпочитам да бъда. Когато седя и гледам изгрева, няма друг, който по-добре от нея да разбира чувствата, които той събужда у мен дори след толкова години. Няма друг, който по-добре да ме допълва в битка. Няма друг, който да познава и най-съкровените ми мисли по-добре, даже и никога да не съм ги изричал на глас.

Но какво означава това?

Не мога да отрека, че изпитвам и физическо привличане към нея. Тя притежава невероятна смесица от невинност и дяволита закачливост. При всичкото състрадание, на което е способна, при всичкото съчувствие и разбиране, у нея има нещо дръзко и безцеремонно, което кара враговете й да треперят от страх, а онзи, когото обича — да тръпне в очакване. Вярвам, че и тя изпитва подобни чувства към мен, но и двамата осъзнаваме опасностите, които тези непознати територии крият, опасности, много по-страшни и от най-свирепия враг, срещу когото сме се изправяли някога. Аз съм елф на мрака в разцвета на младостта си, предстоят ми още няколко века живот. Тя е човек и макар че също е млада, я очакват само няколко десетилетия. Освен това, и сега ней е леко, само задето един от приятелите й е мрачен елф. Какви ли неприятности я очакват, ако отношенията ни се задълбочат? И какво ли ще каже светът за нашите деца, ако някога поемем по този път? Ще се намери ли някъде общество, което да ги приеме?

Знам какво изпитвам към Кати-Бри, когато спра поглед върху нея. Вярвам също така, че разбирам и нейните чувства и за миг всичко изглежда просто и естествено, ала после, уви, си остава все така невероятно сложно.

Дризт До’Урден

Глава 13 Тайно оръжие

Открихте ли изменника? — обърна се Джарлаксъл към Рай’ги Бондалек. Тук беше и Кимуриел Облодра, невъоръжен и на пръв поглед напълно беззащитен… поне в очите на онези, които не познаваха силата на ума му.

— Пътува заедно с едно джудже, една жена и един полуръст — отвърна Рай’ги. — А понякога към тях се присъединява и голяма черна котка.

— Гуенивар — обясни Джарлаксъл. — Някога беше притежание на Масой Хюнет. Магията й наистина е голяма.

— У себе си имат нещо още по-могъщо — съобщи Рай’ги. — В кесията на изменника е скрит предмет, чиято магия е по-силна от всичко друго, което носят, взето заедно. Дори от толкова далеч усетих зова му, сякаш ме моли да го избавя от недостойните ръце, в които се намира сега.

— Какво ли може да е? — зачуди се наемникът, винаги готов да се възползва от представилата му се ситуация.

Рай’ги поклати глава и гъстата му бяла коса се посипа по раменете му.

— Никога досега не съм срещал нещо подобно — призна той.

— Не е ли такава всяка магия? — обади се Кимуриел Облодра видимо недоволен. — Странна и неконтролируема.

Рай’ги му хвърли сърдит поглед, ала Джарлаксъл, който с удоволствие се възползваше от услугите и на магьосника, и на псиониста, само се усмихна.

— Научи повече за изменника и останалите, както и за предмета, който носят. Ако ни вика, може би ще сторим добре да се отзовем. Далеч ли се намират и колко бързо можем да стигнем дотам?

— Много — отговори Рай’ги на първата част от въпроса. — И много. Тръгнаха по суша, но на всяка крачка ги спират великани и гоблини.

— Струва ми се, че магическият предмет не подбира особено в търсенето на нов собственик — саркастично подметна Кимуриел.

— След това поеха по море — продължи Рай’ги, без да му обръща внимание. — Доколкото знам, от Града на бездънните води, в северната част на Саблен бряг.

— Но отиват на юг? — с надежда попита Джарлаксъл.

— Така мисля. Не че има особено значение. Съществуват магии, разбира се, както и мисловни способности — при тези думи Рай’ги кимна по посока на Кимуриел, — които могат да ни отведат до тях така лесно и бързо, все едно са в другата стая.

— Тогава — обратно към издирванията — нареди Джарлаксъл.

— Нямахме ли някаква среща тази вечер?

— Присъствието ти няма да е необходимо. Този път ще се събират само по-маловажни гилдии.

— Дори най-малката гилдия разполага със свой магьосник — възрази Рай’ги.

— Така е, само че магьосникът на едната е приятел на Ентрери — разсмя се Джарлаксъл, сякаш това правеше задачата им неприлично лесна. — А в другата има само полуръстове, които надали разбират особено от магии. Виж, утре вечер може и да имаме нужда от теб. Тази нощ, обаче, искам да продължиш да следиш Дризт До’Урден. Нищо чудно именно той да се окаже най-важната брънка от веригата.

— Заради магическия предмет, който носи у себе си? — попита Кимуриел.

— Заради апатията на Ентрери — обясни наемникът.

Магьосникът поклати глава:

— Предлагаме му власт и богатства, каквито дори не може да си представи, а той се държи така, сякаш отиваме на обречена битка срещу самата Лолт!

— Няма да може да се зарадва нито на най-несметното богатство, нито на най-огромната власт, докато не се пребори със собствените си демони — обясни Джарлаксъл, чиято най-забележителна дарба бе способността му да прониква в умовете на приятели и на врагове, и то не с помощта на магия, а единствено с разбиране и съпреживяване. — Но не се бойте. Познавам го достатъчно добре, за да съм сигурен, че ще ни е от огромна полза, независимо дали сърцето му е в битката, или не. Никога не съм срещал друг от неговата раса, който да е по-опасен и по-находчив.

— Жалко наистина, че кожата му е толкова светла — отбеляза Кимуриел.

Наемникът се усмихна. Ако Артемис Ентрери се бе родил в Мензоберанзан, несъмнено щеше да бъде сред най-великите повелители на меча, ако не и нещо повече. Нищо чудно дори да се превърнеше в съперник на Джарлаксъл за властта над Бреган Д’аерте.

— Ще се срещнем в мрака на тунелите, когато пъкленият огън се издигне в прекомерно високото небе — рече той на Рай’ги. — Гледай дотогава да имаш повече информация за мен.

— Успех с гилдиите — отвърна Рай’ги и като се поклони, излезе от стаята.

Джарлаксъл се обърна към Кимуриел и кимна. Дошло бе време да отидат на лов.

* * *

Със своите херувимски лица, полуръстовете по принцип имаха големи очи, но как само се окръглиха очите на четиримата придружители на Дуавел, когато пред тях (напук на мерките, които уж бяха взели срещу подобни нашествия) зейна междупространствен портал и Артемис Ентрери пристъпи в стаята. Убиецът изглеждаше повече от внушително, заметнат с плътен черен плащ и с черно болеро, подплатено с още по-черна коприна.

Точно както Кимуриел го бе научил, Ентрери застана изправен, с ръце на хълбоците и леко разкрачен, за да не даде възможност на замайването, съпътстващо подобно магическо придвижване, да го надвие.

Зад него, на светлината, долитаща от стаята в „Медната миза“, се виждаше потънало в мрак помещение, в което се бяха скупчили няколко тъмни силуета. Един от полуръстовете пристъпи напред, ала още преди да направи и крачка, един от тъмните силуети се размърда почти незабележимо и дребното същество се свлече на земята, без да успее да издаде и звук.

— Просто спи — побърза да обясни Ентрери, когато придружителите на Дуавел запосягаха към оръжията си, тъй като сега не му беше до битка. — Не дойдох, за да се бия, но ако настоявате, няма да ми отнеме много време да се разправя с вас.

— Можеше да използваш вратата — сухо отбеляза Дуавел, която единствена изглеждаше спокойна.

— Не исках да ме виждат как влизам в заведението ти — обясни Ентрери, вече напълно съвзел се от замайването. — За твое собствено добро.

— И се появяваш по този начин? Неканен и с магия… а нито една от защитите, с които съм се обградила и за които съм платила немалко пари, дори не се задейства?

— Магията ми не би трябвало да те тревожи — отвърна палачът. — Същото, разбира се, не важи за враговете ми. Знай, че не се завърнах в Калимпорт, за да се крия из сенките и да изпълнявам чужди заповеди. Пътувал съм навред из Царствата и сега нося със себе си онова, което научих.

— Значи Артемис Ентрери се връща като завоевател — отбеляза Дуавел и войниците настръхнаха. Тя обаче ги удържа — щеше да им струва скъпо да го нападнат сега, когато той вече се намираше сред тях.

Твърде скъпо.

— Може би — съгласи се убиецът. — Ще видим как ще се развият събитията.

— Ще ти трябва повече от демонстрация на умението да се телепортираш, за да ме убеди да застана на твоя страна — спокойно заяви Дуавел. — В подобна война всеки погрешен избор може да бъде фатален.

— Изобщо не искам да избираш — увери я Ентрери.

Полуръстката го изгледа подозрително, после се обърна към верните си стражи, по чиито лица също беше изписано недоверие.

— Защо тогава си тук? — попита тя.

— За да ти съобщя, че се надига буря. Поне това ти дължа.

— И да ми кажеш да си отварям ушите, за да научаваш накъде духа вятърът? — предположи лукавата Дуавел.

— Както желаеш — отвърна Ентрери. — Когато всичко свърши и аз съм на върха, няма да забравя какво стори за мен.

— А ако загубиш?

Ентрери се разсмя.

— Бъди предпазлива — рече той. — И за свое собствено добро, Дуавел Тигъруилис, не се намесвай. Задължен съм ти и смятам, че приятелството ни е изгодно и за двама ни. Ала науча ли, че си ме предала, независимо с дела или с думи, ще сравня дома ти със земята.

И като се поклони с ръка на гърдите, прекрачи магическия портал.

Внезапно стаята се изпълни с кълба непрогледен мрак. Много скоро Дуавел и тримата войници (четвъртият все още лежеше на земята) се озоваха на пода и се опитваха да намерят изхода с пълзене, докато най-сетне един от тях не се натъкна на вратата и не ги повика.

Когато тъмнината се разпръсна и те се осмелиха да се върнат в стаята, видяха, че другарят им наистина е потънал в сън. А щом се вгледаха по-внимателно, забелязаха от рамото му да стърчи миниатюрна стреличка.

— Ентрери има приятели — отбеляза един от тях.

Дуавел кимна, без ни най-малко да се изненадва, доволна, че от самото начало бе избрала да помогне на изпадналия в немилост убиец. Артемис Ентрери не беше човек, когото искаше да има за враг.

* * *

— Ах, защо винаги ми усложняваш живота по този начин! — попресилено въздъхна Ла Вал, когато Ентрери, непоканен и без предизвестие, се появи сякаш от нищото в покоите му.

— Добра работа — похвали го магьосникът. — Бягството ти от Кадран Гордиън, имам предвид — добави, когато Ентрери не реагира.

Ла Вал всячески се стараеше да изглежда спокоен. В крайна сметка, палачът и преди бе прониквал в стаята му. Само че този път — това Ентрери виждаше със собствените си очи — наистина го беше изненадал. Боду значително бе засилил охраната на гилдията, както срещу магическо, така и срещу физическо проникване, и колкото и високо мнение да имаше за Ентрери, вълшебникът очевидно не бе очаквал той да ги преодолее с такава лекота.

— Не беше кой знае колко трудно, уверявам те — отвърна палачът с равен глас, така че думите му да не прозвучат като самохвалство, а като факт. — Пътувах навред из света, както и под него, и познах сили, много различни от всичко, което Калимпорт някога е виждал. Сили, които ще ми донесат онова, което желая.

Ла Вал се разположи на едно поовехтяло, но удобно кресло, подпря лакът на изтърканата облегалка и положи лице върху ръката си. Какво ли беше онова нещо у Ентрери, зачуди се той, което сякаш вземаше на подбив обикновените проявления на могъщество? Магьосникът огледа стаята, пълна с какво ли не: многобройни резбовани статуи — грозни водоливници и екзотични птици, изящно издялани подвижни стълби (някои магически, други — не), три черепа, които се хилеха зловещо откъм поставките си на писалището, кристална топка, сложена върху ниска масичка до отсрещната стена. В тези предмети се съдържаше неговата сила, тези предмети, които бе събирал цял един живот и с чиято помощ можеше да унищожи, или поне да се предпази от всеки човек, когото бе срещал някога.

Всеки, с изключение на един. Какво имаше у Ентрери? Дали бе начинът, по който стоеше? Начинът, по който се движеше? Аурата на сила, невидима, ала осезаема като сивия му плащ и черното болеро, която се излъчваше от него?

— Доведи Куентин Боду — нареди палачът.

— Няма да му се хареса особено да бъде въвлечен във всичко това.

— Той вече е част от него — увери го Ентрери. — А сега трябва да направи своя избор.

— Между теб и…?

— И всички останали — спокойно отвърна палачът.

Ла Вал наклони глава на една страна, видимо заинтригуван:

— Нима наистина смяташ да се изправиш срещу цял Калимпорт? — невярващо попита той.

— Срещу онези в Калимпорт, които ми се опълчат. — И този път от гласа на Ентрери лъхаше ледено спокойствие.

Магьосникът поклати глава, чудейки се какво да мисли. Вярно, имаше доверие в преценката на Ентрери, в крайна сметка, никога не бе срещал по-коварен и опасен човек, ала ето че сега той говореше безсмислици. Нима наистина вярваше, че би могъл да се справи с дома на Басадони, какво пък оставаше за останалите гилдии в града?

И все пак…

— Да доведа ли и Чалси Ангуейн? — попита Ла Вал, докато отиваше към вратата.

— Чалси вече разбра колко безполезна е всяка съпротива.

Магьосникът се закова на място и се обърна към Ентрери с изражението на човек, когото току-що са предали.

— Знаех, че ти ще се присъединиш към мен — поясни палачът. — Защото ме познаваш и обичаш като роден брат. Какво мисли той, обаче, нямах никаква представа. Трябваше или да го убедя, или да го премахна.

Ла Вал не сваляше поглед от Ентрери в очакване на присъдата.

— Вече е убеден — довърши палачът и се настани в креслото на магьосника. — И още как.

Ла Вал се насочи към вратата.

— Затова сега ми трябва само Боду — догониха го думите на Ентрери и той отново се обърна. Сигурен съм, че той ще направи правилния избор.

— Нима изобщо ще има избор? — осмели се да попита Ла Вал.

— Естествено, че не.

И наистина, когато магьосникът откри Боду в личните му покои и му съобщи, че Артемис Ентрери иска да говори с него, той пребледня като платно и се разтрепери толкова силно, че Ла Вал се уплаши да не рухне мъртъв още там.

— Значи си говорил с Чалси? — досети се магьосникът.

— Мрачни времена — отвърна Боду и тръгна към вратата с огромно усилие, сякаш тялото отказваше да му се подчини.

— Мрачни времена — повтори под носа си Ла Вал, без да може да повярва.

Какво би могло да накара господаря на цяла банда главорези да каже подобно нещо? Изведнъж думите на Ентрери вече не му изглеждаха толкова безумни. Докато вървеше след Боду, магьосникът с интерес забеляза, че с него няма нито един войник.

Когато стигнаха до покоите на Ла Вал, Боду спря и го остави да влезе пръв. Ентрери още беше там, в съвсем същата поза, в която магьосникът го беше оставил, и изглеждаше напълно неподготвен за защита, уверен, че Боду никога няма да се осмели да вдигне ръка срещу него.

— Какво искаш от мен? — попита направо пашата, още преди Ла Вал да успее да измисли какво да каже, за да разведри очевидно неловката ситуация.

— Реших да започна с Басадони — спокойно отвърна Ентрери. — В крайна сметка, именно те поставиха началото на тази битка. Ето защо искам да разбереш къде са разположени войниците им, както и всичките им позиции и щабове, с изключение на сградата, където се помещава самата гилдия.

— Няма да кажа на никого, че си бил тук, освен това обещавам, че армията ми няма да се намесва — рече в отговор Боду.

— Армията ти не може да се намеси — ледено отсече Ентрери и в черните му очи проблесна гневно пламъче.

С нарастващо изумление Ла Вал видя, че Боду се мъчи да спре ужасеното си треперене.

— И няма да го сторим — обеща пашата.

— Вече ти казах какви са условията за вашето оцеляване. — В гласа на Ентрери се промъкна толкова смразяваща нотка, че Ла Вал внезапно си помисли, че ако не приемеха предложението на палача, всички в гилдията щяха да бъдат избити до крак още същата нощ. — Е, какъв е отговорът ти?

— Ще си помисля…

— Сега.

Боду хвърли ядовит поглед на магьосника, сякаш го винеше, че изобщо бе допуснал Артемис Ентрери в живота си, чувство, което не по-малко уплашеният Ла Вал напълно споделяше.

— Искаш от мен да се опълча срещу най-могъщите гилдии в Калимпорт — рече пашата, опитвайки се да събере поне малко кураж.

— Избирай!

След дълъг миг неловко мълчание, Боду най-сетне отрони:

— Ще видя какво можем да научим.

— Мъдър избор — кимна Ентрери. — А сега си върви. Трябва да поговоря с Ла Вал.

Повече от доволен да се махне от опасния убиец, Боду се завъртя и с един последен, гневен поглед към магьосника, изскочи от стаята.

— Не искам и да се опитвам да отгатна какви номера си научил, докато не беше тук — започна Ла Вал.

— Бях в Мензоберанзан — прекъсна го Ентрери. — Града на мрачните елфи.

Очите на магьосника се разшириха, а челюстта му увисна.

— Върнах се с нещо повече от обикновени дреболии.

— Съюзил си се с…

— Ти си единственият, който знае, и единственият, на когото смятам да кажа. Надявам се, че осъзнаваш каква отговорност е това. Отговорност, на която гледам повече от сериозно.

— А Чалси Ангуейн? Нали каза, че си го убедил.

— Един от моите приятели проникна в съзнанието му и го изпълни с образи, прекалено ужасни, за да може да им се противопостави. Чалси и представа си няма каква е истината, единственото, което знае, е, че опита ли да се съпротивлява, ще си навлече наказание каквото не си е представял и в най-страшните си кошмари. Когато отиде при Боду, ужасът му беше съвсем искрен.

— А къде е моето място в грандиозните ти планове? — попита Ла Вал, полагайки огромно усилие да не звучи саркастично. — Ако Боду се провали, какво го очаква Ла Вал?

— Ако се стигне дотам, все ще намеря начин да те измъкна — обеща Ентрери и като се приближи до писалището, вдигна тънката кама, която магьосникът използваше, за да отваря писмата си, или когато за някое заклинание му потрябваше малко кръв. — Това е най-малкото, което ти дължа.

Ла Вал прекрасно разбираше, че това е проява на прагматизъм, а не на милост — ако палачът наистина пожалеше живота му, щеше да го стори единствено защото имаше нужда от него.

— Изненадан си, че Боду се съгласи толкова лесно — спокойно отбеляза Ентрери. — Мисля, че не разбираш напълно какъв избор имаше — да бъде наказан от гилдията на Басадони, в случай че аз се проваля и те започнат да си отмъщават на съюзниците ми, или да срещне смъртта си тук и сега… смърт бавна и крайно мъчителна.

Ла Вал се опита да си придаде безстрастно изражение, преструвайки се на напълно безразличен, сякаш всичко това изобщо не го интересуваше.

— Предполагам, че те чака доста работа — рече палачът и с едно движение на китката запрати камата покрай магьосника, така че тя се заби в стената зад него. — Време е да си тръгвам.

И наистина, миг след като оръжието се удари в стената, Кимуриел Облодра призова псионистките си способности, за да може Ентрери да излезе.

Ла Вал видя зейналия портал и, тласкан от любопитство, за миг се поколеба дали да не последва убиеца, за да разкрие тайната му.

После обаче здравият разум надделя.

Магьосникът остана сам, за свое огромно облекчение.

* * *

— Не разбирам — заяви Рай’ги Бондалек, когато Ентрери се присъедини към него, Джарлаксъл и Кимуриел в тунелите под града, мястото, което убиецът им бе осигурил.

Изведнъж си спомни, че трябва да говори по-бавно — макар да владееше донякъде езика на мрачните, палачът все още не го говореше напълно свободно. Той самият изобщо не възнамеряваше да се занимава с човешкия език, нито да го научи, нито дори да направи някое заклинание, с чиято помощ те всички да се разбират помежду си, независимо на какъв език говорят. Всъщност решението му да използва собствения си език, дори когато Ентрери бе с тях, целеше преди всичко да разклати увереността на убиеца.

— От онова, което си ни казал досега, изглежда така, сякаш полуръстовете ще се справят по-добре и по-охотно със задачата, която си възложил на Куентин Боду.

— Не се съмнявам в лоялността на Дуавел — отвърна Ентрери на калимпортско наречие, без да сваля поглед от Рай’ги.

Магьосникът безпомощно се обърна към Джарлаксъл, който само се подсмихна на дребнавостта им и извади от гънките на плаща си неголямо кълбо, вдигна го нависоко и изрече някаква заповед. Сега вече щяха да се разбират без проблем.

— Лоялност към собственото й благополучие, имам предвид — поясни Ентрери и този път на своя език, само че сега в ушите на Рай’ги думите му прозвучаха на елфически. — Не представлява заплаха за нас.

— Ами жалкият Боду и придворният му магьосник? — недоверчиво попита Рай’ги и вълшебното кълбо направи така, че Ентрери да чуе всичко на родния си език.

— Не подценявай силата на тяхната гилдия — предупреди убиецът. — Позициите им са силни и малко неща им убягват.

— Затова отрано ги принуждаваш да се присъединят към теб — одобрително се намеси Джарлаксъл. — За да не могат после да твърдят, че не са знаели.

— А сега накъде? — обади се и Кимуриел.

— Ще се погрижим за гилдията на Басадони — обясни Ентрери. — Тя ще ни послужи като основа за онова, което ще изградим, а Дуавел и Боду ще държат другите под око, за да сме сигурни, че не заговорничат срещу нас.

— А след това? — продължи да настоява Кимуриел.

Ентрери се подсмихна и по погледа му Джарлаксъл разбра, че хитрият палач вече се бе досетил чии всъщност са всички тези въпроси.

— След това ще видим какви възможности ни се откриват — отвърна елфът вместо него. — Може би онова, което сме съградили, ще се окаже достатъчно здраво. Може би няма.

По-късно, когато палачът си тръгна, наемникът се обърна към двамата си помощници, без да прикрива самодоволството си:

— Не направих ли прекрасен избор?

— Мисли досущ като елф на мрака — отвърна Рай’ги, най-голямата похвала, която някога бе изричал по адрес на когото и да било от друга раса. — Макар да ми се ще да научи по-добре езика ни, както и този на жестовете.

Доволен от постигнатото, Джарлаксъл само се засмя.

(обратно)

Глава 14 Слава

Чувстваше се наистина необичайно. Алкохолът го бе замаял и сега не беше в състояние да осъзнае напълно какво се случва около него. Усещаше се някак лек, като че ли се носи над земята, а дробовете му сякаш горяха.

Стисна юмрук и сграбчи туниката на мъжа пред себе си толкова яростно, че изтръгна снопче косми от гърдите му. Само с една ръка вдигна близо стокилограмовия здравеняк във въздуха, след това с помощта на свободната си ръка си запроправя път през навалицата в кръчмата. Този заобиколен път никак не му харесваше — преди просто запращаше развилнелите се пияници през най-близкия прозорец или стена, ала Арумн набързо го беше обуздал, заканвайки се да удържи всяка щета от надницата му.

Дори един-единствен счупен прозорец можеше да му струва няколко бутилки, а ако пострадаше и рамката, отиваше си пиенето му за цяла седмица.

С глуповата усмивка на уста, пияницата спря замаян поглед върху лицето на Уолфгар, опитвайки се да разбере какво се случва. Най-сетне нещо като че ли започна да му се прояснява:

— Хей! — опита се да протестира той, разпознал лицето пред себе си, но само след миг полетя във въздуха с размахани ръце и крака.

Приземи се по очи в калта навън и остана да лежи там. И навярно щеше да бъде прегазен от следващата каруца, която минеше по улицата, ако неколцина минувачи не се бяха съжалили над него и не го бяха издърпали на безопасно място в канавката… като не пропуснаха да му отмъкнат и последния петак.

— Пет метра! — рече Йоси Локвата на Арумн. — И то само с една ръка.

— Казах ти, че е силен — отвърна кръчмарят, докато бършеше бара, давайки си вид, че изобщо не е впечатлен.

През няколкото седмици, откакто го беше наел, варваринът неведнъж бе вършил подобни подвизи.

— Всички на улицата на полумесеца говорят за това — добави Йоси и в гласа му се прокрадна горчивина. — А като гледам, в кръчмата ти започват да се събират все по-големи размирници.

На Арумн не му бе особено трудно да разбере накъде бие прозорливият Йоси. Лусканските главорези не търпяха натрапници в своите редици. Славата на Уолфгар бързо растеше и не един и двама по върховете на йерархията им започваха да се чувстват застрашени и несъмнено щяха да се опитат да поправят нанесените на репутацията им щети.

— Ти май го харесваш — по-скоро отбеляза, отколкото попита Йоси.

Арумн погледна към Уолфгар, който отново си пробиваше път през тълпата, и кимна примирено. Решението да наеме варварина бе продиктувано единствено от практични съображения, а не от приятелски чувства. Обикновено кръчмарят много внимаваше да не си създава никакви лични отношения с охраната, тъй като повечето от тях, скитници по душа, много често не се задържаха дълго при него или пък се превръщаха в трън в очите на някой влиятелен главорез и свършваха с разбит череп пред вратата на кръчмата. С Уолфгар, обаче, Арумн неволно бе изгубил част от резервираността си. Да прекарват заедно последните часове на нощта, след като клиентите си тръгнеха и заведението утихнеше, когато Уолфгар си пийваше на бара, а той се приготвяше за новия ден, се бе превърнало в приятен обичай. Кръчмарят искрено харесваше компанията на варварина. Беше установил, че след като обърне една-две чаши, младият мъж захвърля непроницаемата маска, зад която се криеше обикновено. Неведнъж двамата оставаха до зори — почти в захлас Арумн слушаше разказите му за мразовити северни земи, за приятели и врагове, които изглеждаха еднакво страшни, толкова, че косата му настръхваше. Толкова пъти бе чувал историята за Акар Кесел и кристалния отломък, че съвсем ясно си представяше лавината, помела склона на грамадата на Келвин и погребала нескопосния магьосник и древния, зъл Креншинибон.

А всеки път, когато Уолфгар заприказваше за тъмните тунели под джуджешкия Митрил Хол и идването на мрачните елфи, Арумн до късно не можеше да заспи, треперейки под топлите завивки, досущ както бе треперил като дете, след някоя от не по-малко страшните истории, които баща му разказваше край пламтящото огнище.

Да, Арумн Гардпек още отсега харесваше най-новия си служител много повече, отколкото трябваше.

— Защо не го поозаптиш? — довърши Йоси. — Току-виж ти докарал до главата Морик Разбойника или пък Дървотрошача.

Арумн потръпна при тази мисъл, която съвсем не му изглеждаше толкова невероятна. Вярно, Морик щеше да бъде по-предпазлив (и именно заради това, много по-опасен) — щеше да прекара седмици, дори месеци, преценявайки новата заплаха, преди да направи своя ход, ала самонадеяният Дървотрошач, безспорно най-могъщият човек (ако изобщо беше човек — мнозина твърдяха, че във вените му течала оркска и дори людоедска кръв), стъпвал някога в Лускан, със сигурност нямаше да прояви подобно търпение.

— Уолфгар — повика го Арумн и едрият мъж си проправи път през тълпата, за да отиде до бара. — Наистина ли трябваше да го изхвърляш на улицата?

— Сложи си ръката там, където не й е мястото — разсеяно отвърна Уолфгар. — Дели искаше да се отърве от него.

Арумн проследи погледа му към другия край на стаята, където стоеше Дели… Деления Кърти. Макар да нямаше и двайсет, тя вече от няколко години работеше в „Кривата сабя“. Беше съвсем дребничка, надали имаше много повече от метър и петдесет и беше толкова слаба, че мнозина смятаха, че у нея има нещо елфическо… Макар че, както Арумн добре знаеше, това се дължеше на твърде многото елфическо вино. Руса коса, отдавна неподстригвана и често не съвсем чиста, обрамчваше лицето й. Кафявите й очи отдавна бяха изгубили меката си невинност и бяха придобили сурова твърдост, светлата й кожа, невиждала достатъчно слънце от много отдавна, сега беше суха и позагрубяла. Енергичната й момичешка походка също си беше отишла, изместена от предпазливата стъпка на често преследвана жена. Ала въпреки това, у Дели имаше някакво очарование, някаква чувствена дяволитост, на която мнозина от посетителите на „Кривата сабя“, особено ако се бяха почерпили, не можеха да устоят.

— Ако смяташ да убиваш всеки, който се опита да пощипне Дели, само след седмица няма да имам и един клиент — сухо заяви Арумн и когато Уолфгар с нищо не показа да го е чул, добави: — Просто ги гони. Няма нужда да ги запращаш чак до Града на бездънните води.

При тези думи кръчмарят махна на тълпата, давайки знак, че е приключил с варварина.

Уолфгар се отдалечи, за да се захване отново със задълженията си.

След по-малко от час още един мъж политна във въздуха с разкървавен нос — този път варваринът го бе метнал с две ръце и нещастникът се сгромоляса от другата страна на улицата.

* * *

Уолфгар вдигна ризата си, за да покаже дълбоките белези, набраздили кожата му.

— Държеше ме в устата си — мрачно обясни той, заваляйки думите — доста алкохол трябваше да изпие, преди да се отпусне достатъчно, за да може да говори за битката с йоклолата, запратила го в ръцете на Лолт, а оттам — в лапите на Ерту за години нечовешки мъчения. — Като мишка в устата на котка.

И като се засмя, добави:

— Само че тази мишка не беше съвсем беззащитна.

Погледът му се зарея към Щитозъб, който лежеше върху бара наблизо.

— Най-хубавият чук, дето съм виждал някога — отбеляза Йоси Локвата и предпазливо посегна към него, без да сваля очи от Уолфгар — никак не му се щеше да разгневи страховития исполин.

Само че варваринът, който обикновено пазеше оръжието (единственото, което все още го свързваше с предишния му живот) като зеницата на окото си, дори не забеляза. Разказът за онзи паметен ден го бе върнал назад във времето, заключил бе и мислите, и чувствата му в капана на безкрайното повтаряне на събитията, довели до най-страшните години в живота му.

— Как само болеше — прошепна той и гласът му потрепери, а едната му ръка неволно докосна дълбоките белези.

Арумн Гардпек не можеше да откъсне очи от него, ала Уолфгар виждаше единствено ужасите от онзи ден. Кръчмарят плъзна още една чаша към младия мъж, но той не го забеляза и с дълбока въздишка отпусна глава върху ръцете си, опитвайки се да намери утеха в мрака на забвението.

Изведнъж усети как някой го докосва по ръката меко и ласкаво. Обърна се и видя до себе си Дели. С едно бегло кимване по посока на Арумн, тя лекичко побутна младия мъж и когато той се изправи на крака, го поведе след себе си.

Когато по-късно същата нощ Уолфгар се събуди, луната вече надничаше през западния прозорец и хвърляше лъчи в стаята. Отне му няколко секунди, докато се ориентира и установи, четова не е неговата стая — в нея изобщо нямаше прозорци.

Погледът му обходи непознатото помещение и се спря върху завивките зад гърба му и слабичката фигура на Дели, сгушена между тях, така ефирна и нежна на меката лунна светлина.

Внезапно младият мъж си припомни всичко. След поредната нощ край бара, Дели го беше отвела до леглото не неговото, а своето. Съвсем ясно си спомни и какво бяха правили.

Внезапно ужасен, припомнил си случилото се с Кати-Бри, той предпазливо докосна шията на младата жена и въздъхна с облекчение, когато долови пулса й. След това я обърна и внимателно огледа тялото й, не похотливо, а за да се увери, че по него няма рани, нищо, което да показва, че й е причинил болка.

Сънят на младото момиче беше здрав и спокоен.

Уолфгар прехвърли крака през ръба на леглото и понечи да стане, ала свирепа болка в главата едва не го събори. Замаян, той почака, докато си възвърне равновесието, след което отиде до прозореца и се загледа в залязващата луна.

Същата луна, която и Кати-Бри съзерцаваше, помисли си той и някак си почувства, че това не е просто плод на въображението му. След известно време се обърна към Дели, така мека, потънала под цяла планина от завивки. Ето че двамата бяха правили любов, без да го връхлети убийствен гняв, без споменът за сукубите да го накара да вдигне ръка срещу жената в прегръдките си. За миг си помисли, че е свободен, прииска му се да изскочи навън, да избяга и от „Кривата сабя“, и от Лускан и да се втурне да търси приятелите си. Отново вдигна поглед към луната и си помисли за Кати-Бри и за това колко прекрасно би било да се хвърли в обятията й.

Ала миг по-късно осъзна собствената си заблуда.

Алкохолът му бе помогнал да издигне около себе си стена, която да го предпази от болезнените спомени и с чиято защита можеше да загърби миналото и да заживее в настоящето.

— Върни се в леглото — нежно го повика Дели, а мекият й глас вещаеше нови наслади. — И недей да се тревожиш за чука — добави тя и махна към отсрещната стена, където беше облегнат Щитозъб.

Уолфгар дълго съзерцава младата жена, погрижила се и за чувствата, и за вещите му. Беше приседнала в леглото, завивките се бяха усукали около кръста й, ала тя изобщо не посягаше да прикрие голотата си. Тъкмо напротив, като че ли нарочно го предизвикваше да дойде при нея.

Част от варварина искаше да стори точно това, ала той устоя, осъзнавайки опасността сега, когато действието на алкохола вече бе отминало. Един миг на страст, един миг на възродена ярост и крехката й шия можеше да се прекърши в желязната му хватка.

— По-късно — обеща той и започна да събира дрехите си. — Преди да изляза за работа тази нощ.

— Няма нужда да си тръгваш.

— Има — сопна се той, но когато видя болката, изписала се по лицето й, пристъпи към нея. — Наистина има — повтори, този път много по-меко. — Но ще се върна. По-късно.

И като я целуна по челото, се отправи към вратата.

— Защо си мислиш, че ще те приема обратно? — разнесе се рязък глас зад гърба му и когато се обърна, Уолфгар я видя да се взира в него с леден поглед, скръстила ръце пред гърдите си.

За миг младият мъж не знаеше какво да мисли, после осъзна, че не само той си има демони.

— Върви си — рече Дели. — Може би ще те приема обратно, а може и да си намеря някой друг. За мен е все едно.

Уолфгар въздъхна и поклати глава, после излезе в коридора, доволен, че се е махнал от стаята.

Слънцето вече надничаше зад източния хоризонт, когато Уолфгар, захвърлил поредната празна бутилка на пода, най-сетне потъна в сън. Така и не видя изгрева — стаята му нямаше прозорци.

Точно както той искаше.

(обратно)

Глава 15 Зовът на Креншинибон

Носът на кораба пореше лазурните води край Саблен бряг сред облак от солени пръски и бяла пяна. Застанала до бордовата ограда, Кати-Бри усещаше парещия допир на солените капки, така студени в сравнение с жарките слънчеви лъчи, които галеха нежното й лице. Корабът „Пътешественик“ се носеше на юг, на юг бе отправен и взорът на младата жена. Далеч от Долината на мразовития вятър, далеч от Лускан, далеч от Града на бездънните води, откъдето бяха отплавали преди три дни.

Далеч от Уолфгар.

За пореден, но със сигурност не за последен път Кати-Бри се запита дали бе постъпила правилно, като бе оставила изстрадалия варварин да си тръгне. В сегашното си измъчено и объркано състояние Уолфгар със сигурност се нуждаеше от тях!

Ала вече не можеше да се върне при него. Младата жена избърса очите си, внезапно овлажнели, но не от морските пръски, и отправи поглед към безбрежните води, ширнали се пред нея, поободрена донякъде от шеметната бързина, с която се носеше корабът. Имаха мисия, която внезапно бе станала дори още по-важна — докато пътуваха към Града на бездънните води, бяха установили извън всякакво съмнение, че Креншинибон си остава опасен враг, надарен със собствен разсъдък и воля, която му позволяваше да впримчва сърцата на всички зли същества наоколо, чудовища с черни души, жадни за могъществото, с което той ги изкушаваше. Ето защо приятелите отидоха в Града на бездънните води, където се качиха на най-здравия съд, който можаха да намерят в пристанището, с надеждата, че в открито море ще срещнат по-малко врагове, а и ще могат да ги забележат отдалеч. И Кати-Бри, и Дризт искрено съжаляваха, че не бяха заварили там капитан Дюдермонт и прекрасния „Морски дух“.

Само два часа след като вдигнаха котва, един от моряците се опита да издебне Дризт, с намерението да задигне отломъка. Повален набързо от тъпата страна на двата елфически ятагана, той беше вързан и свален на първия кораб, който мина край тях, с молба да бъде предаден на пристанищните власти в Града на бездънните води, известен с почитта, на която се радваше законът там.

Оттогава не се беше случило нищо особено — плаваха бързо в спокойното, пусто море и само от време на време далеч на хоризонта зърваха платната на някой кораб.

Не след дълго Дризт, безшумен както винаги, се присъедини към Кати-Бри. И без да се обръща, младата жена позна, че Бруенор и Риджис също са там.

— Още няколко дни, докато стигнем Портата на Балдур — проговори елфът.

Кати-Бри го погледна и видя, че бе спуснал качулката на плаща ниско над лицето си, не за да се предпази от солените пръски (и той ги обичаше не по-малко от нея), а за да остане в сянка. Въпреки че двамата бяха прекарали години на борда на „Морски дух“, яркото слънце, отразено в огледалните морски води, все така дразнеше чувствителните му очи, пригодени по рождение за непрогледните пещери на Подземния мрак.

— Как е Бруенор? — тихо попита младата жена, преструвайки се, че не е чула приближаването на джуджето.

— Непрекъснато мърмори, че иска отново да усети твърда земя под краката си, та дори ако трябва да се пребори с всички чудовища на света, само и само да се махне веднъж завинаги от проклетия му плаващ ковчег — отвърна Дризт, подхващайки шегата й.

Кати-Бри се усмихна, без изобщо да се учудва. И преди бе пътувала с Бруенор по море, още по на юг отсега, и макар че го беше понесъл стоически, облекчението му, когато най-сетне слязоха от кораба, бе повече от очевидно. Този път на джуджето като че ли му беше още по-трудно и то прекарваше твърде дълго край бордовата ограда… и то не за да се наслаждава на гледката.

— Виж, Риджис изглежда съвсем добре — продължи Дризт. — И винаги се грижи чинията на Бруенор да светне, когато джуджето заяви, че не може да хапне нищо.

И този път усмивката на Кати-Бри не се задържа дълго.

— Мислиш ли, че някога ще го видим отново? — попита тя.

Дризт въздъхна и се загледа в безбрежното море. Макар че гледаха на юг, в обратната посока, можеше да се каже, че и двамата дирят Уолфгар, сякаш дълбоко в себе си, противно на всяка логика, се надяваха да го видят да плува към тях.

— Не знам — призна елфът. — В сегашното си състояние, нищо чудно да е намерил предостатъчно противници и да се е хвърлил с цялото си сърце в битка с тях. Не се и съмнявам, че повечето отдавна са мъртви, ала Северът е място на безчислени врагове, някои от които, боя се, са твърде могъщи дори за Уолфгар.

— Ха! — изсумтя Бруенор зад тях. — Ще го открием, хич и не се съмнявайте! И дойде ли време да ми плати, задето удари момичето ми, а после ми създаде толкоз тревоги, всички врагове, дето ги е срещал преди това, ще му се сторят нищо в сравнение с мен!

— Ще го открием — обади се и Риджис. — Лейди Алустриел ще ни помогне, харпъловци също ще се присъединят.

При звука на това име, от устните на Бруенор се откъсна стон. Харпъл бяха семейство крайно ексцентрични магьосници, известни с това, че взривяваха себе си и приятелите си, превръщаха се (съвсем неволно и непоправимо) в най-различни животни и си докарваха още какви ли не беди.

— Добре, де — отстъпи Риджис. — Само Алустриел. Тя ще ни помогне, ако сами не успеем да го намерим.

— Ха! Сякаш ще ни бъде кой знае колко трудно! — възрази Бруенор. — Колко двуметрови гиганти познаваш, които бродят из Царствата, понесли чукове, дето с един удар могат да повалят великан или пък да срутят къщата му?

— Нали виждаш? — обърна се Дризт към младата жена. — Имаш уверенията ни, че наистина ще го открием.

Кати-Бри се усмихна, ала и този път с мъка и само за миг-два. Пък и какво ли ги очакваше, когато най-сетне срещнеха изгубения си приятел? Дори да бе здрав, щеше ли да пожелае да ги види? И ако да, щеше ли да бъде в по-добро състояние? И, най-вече, искаха ли те, и преди всичко, тя, да го видят? С удара си Уолфгар я беше наранил, повече душевно, отколкото физически. Да, тя можеше да му прости, поне донякъде.

Но само веднъж.

Младата жена се вгледа в Дризт, в очертанията на лицето му, полускрито в сянката на спуснатата качулка, докато той се взираше в гладките води с празен поглед, сякаш мислите му бяха много далеч оттам. Когато се обърна към Риджис и Бруенор, Кати-Бри видя същата пустота и в техните очи. Те всички искаха да открият Уолфгар… не онзи Уолфгар, който ги бе оставил в тундрата, а Уолфгар, когото бяха изгубили преди толкова много години в тунелите под Митрил Хол. Как копнееха всичко да си е както преди — петима верни другари, поели на поредното приключение, само те, без никакви демони.

— Платно на юг — думите на Дризт извадиха младата жена от мислите й и тя присви очи в напразен опит да различи далечния кораб.

В този миг от наблюдателницата на върха на мачтата се разнесе вик, потвърждаващ казаното от елфа.

— Накъде отива? — обади се капитан Вайнс някъде от средната част на палубата.

— На север — тихичко отвърна Дризт, така че да го чуят само Кати-Бри, Риджис и Бруенор.

— На север! — провикна се морякът в наблюдателницата миг по-късно.

— Вече виждаш по-добре на дневна светлина — отбеляза джуджето.

— Заслугата е на Дюдермонт — обясни Кати-Бри.

— Виждам по-добре и по-добре разбирам чуждите намерения — добави елфът.

— Какви ги бръщолевиш? — не можа да схване Бруенор, ала вдигнатата ръка на приятеля му го накара да замълчи.

След като в продължение на няколко секунди се взира в далечния кораб, който за останалите трима си оставаше само едва забележима точица на хоризонта, Дризт се обърна към Риджис:

— Иди и кажи на капитан Вайнс да поеме курс на запад.

За миг полуръстът го изгледа учудено, после хукна да намери капитана. След минута-две корабът се понаклони на една страна, а носът му започна да се обръща наляво.

— Така само още повече ще удължиш проклетото пътуване! — възнегодува Бруенор. Дризт обаче отново вдигна ръка:

— Те също смениха курса си, така че да ни пресрещнат.

— Пирати? — предположи Кати-Бри, а въпросът й бе повторен от току-що присъединилия се към тях капитан Вайнс.

— Не са в беда — обясни елфът. — Движат се също толкова бързо, колкото и ние, ако не и по-бързо. Освен това не принадлежат към флотата на никой крал — на мачтата им не се развява ничие знаме. А сме твърде навътре в морето, за да са брегова охрана.

— Пирати! — отвратено се изплю капитанът.

— Откъде знаеш всичко туй? — недоверчиво попита Бруенор.

— Научава се, когато се захванеш да ги преследваш — обясни Кати-Бри. — А ние сме заловили предостатъчно от тях.

— И аз чух нещо такова в Града на бездънните води — рече Вайнс, който се бе съгласил да ги откара до Портата на Балдур именно поради тази причина.

Обикновено за жена, джудже и полуръст, пътуващи в компанията на един мрачен елф, да намерят кораб, който да ги вземе на борда си, не би било особено лесно (и със сигурност — никак евтино), но в ушите на всички честни моряци от Града на бездънните води имената на Дризт До’Урден и Кати-Бри звучаха като най-сладка музика.

Междувременно другият кораб бе стопил още малко от разстоянието между себе си и „Пътешественик“, ала все още бе твърде малък, за да се различи каквото и да било от него… прекалено малък за всички, освен за Дризт, както и за капитан Вайнс, и за моряка на върха на мечтата, които държаха в ръце редки и скъпи далекогледи. Капитанът вдигна своя до окото си и веднага различи издайническите триъгълни платна.

— Шхуна — рече той. — Доста лека при това. Няма как да понесе повече от двайсетина души екипаж, така че поне в това ги превъзхождаме.

Кати-Бри се замисли над думите му. „Пътешественик“ беше каравела и то от големите. Имаше три здрави мачти, яки флангове и издължена, заострена предница, за да се придвижва по-бързо, освен това разполагаше и с две балисти. Една обикновена шхуна не би трябвало да представлява никаква заплаха за такъв кораб, така си беше, но пък нали веднъж цял екипаж пирати си бяха казали същото за една друга шхуна, „Морски дух“ на Дюдермонт, само за да свършат с пробито дъно!

— Обратно на юг! — провикна се капитанът и „Пътешественик“ със скърцане се наклони надясно.

Много скоро шхуната също промени курса си.

— Твърде далеч на север са — отбеляза Вайнс и замислено докосна посивялата си брада. — Не е обичайно да има пирати толкова на север, още по-малко пък би трябвало да се осмеляват да се доближат до нас.

На останалите, най-вече на Дризт и Кати-Бри, не им беше никак трудно да разберат какво го тревожи. Що се отнасяше до физическа сила, шхуната със своя далеч по-малоброен екипаж не би трябвало да е особен проблем за шейсетината моряци на „Пътешественик“. Само че, както елфът и младата жена отлично знаеха, дори един-единствен магьосник на борда на вражеския кораб рязко променяше съотношението на силите. Двамата със собствените си очи бяха виждали как магьосникът на „Морски дух“, могъщ заклинател на име Робилард, се справя съвсем сам с цял кораб, още преди да са заиграли традиционните оръжия.

— „Не би трябвало“ и „не са“ са две съвсем различни неща — сухо заяви Бруенор. — Не ги знам пирати ли са или не, ама че идват насам, туй е повече от сигурно.

Вайнс кимна и се върна на щурвала заедно със своя кормчия.

— Ще се кача в наблюдателницата с Таулмарил — предложи Кати-Бри.

— Добре избери 8 кого ще се прицелиш — посъветва я Дризт. — Най-вероятно има един или двама души, които управляват кораба. Ако успееш да ги отстраниш, останалите може да побегнат.

— Така ли постъпват пиратите обикновено? — попита Риджис, по чието лице се беше изписало объркване. — Ако изобщо са пирати, естествено.

— Така би постъпил екипажът на кораб, по-малък от нашия, който ни преследва заради кристалния отломък — отвърна елфът и едва тогава другите двама проумяха за какво става въпрос.

— Мислиш, че проклетото му нещо ги вика? — ахна Бруенор.

— Пиратите рядко поемат ненужни рискове. А за шхуна като тази, да атакува „Пътешественик“ е повече от рисковано.

— Освен ако нямат магьосници — отвърна джуджето, което също бе разбрало тревогата на капитана.

Дризт обаче поклати глава. Кати-Бри би сторила същото, стига да не бе хукнала да си вземе лъка.

— Пиратски кораб, на чийто борд има достатъчно магическа мощ, за да ни надвие, отдавна щеше да бъде забелязан — обясни елфът. — Щяхме да чуем за него и да се подготвим, още преди да сме напуснали пристанището в Града на бездънните води.

— Освен ако не е съвсем нов из тези води, или пък наскоро се е сдобил със свой магьосник.

Дризт кимна, в знак, че предположението на Бруенор е възможно, но въпреки това не изглеждаше особено убеден — все още вярваше, че именно Креншинибон бе привлякъл този нов враг, както го бе правил и преди, в отчаян опит да се отскубне от сегашните си притежатели, зарекли се да го унищожат. Елфът се обърна назад и видя позната фигура с великолепен лък през рамо да се катери пъргаво по възлестото въже, след което отвори кесийката, която висеше на кръста му и се вгледа в злия Креншинибон. Само да можеше и той да чуе зова му, та по-добре да разбира враговете, които отломъкът изпращаше насреща им!

Внезапно „Пътешественик“ се разтресе и от едната балиста полетя огромна стрела, която отскочи от повърхността на водата четири-пет пъти, преди да потъне далеч от вражеския кораб. Разбира се, целта й не беше да улучи, а да покаже на пиратите, че корабът няма никакво намерение да преговаря, още по-малко пък да се предава.

Въпреки това шхуната продължи да се носи към тях и мина точно там, където беше паднала стрелата, като дори закачи крайчеца й, който се носеше, подет от развълнуваното море. Устремена право напред, тя приличаше повече на стрела в полет, отколкото на кораб, борещ се със своенравното море. Издълженият и тесен корпус бе построен така, че да й осигурява възможно най-голяма скорост. Дризт и друг път бе виждал такива съдове в ръцете на пирати, нерядко „Морски дух“ (който също беше шхуна, само че тримачтова и много по-голяма) бе гонил подобни кораби часове наред. Всъщност нямаше друго от живота на борда на „Морски дух“, което елфът да обича повече от тези преследвания — платната, издути от вятъра, пръските солена пяна върху лицето му, докато стоеше на носа, а бялата му коса се вееше зад него.

Сега обаче подобна перспектива никак не му се нравеше. В Саблено море имаше много пиратски съдове, които с лекота можеха да се справят с „Пътешественик“, съдове по-големи и по-добре въоръжени от него, същински лъвове, излезли на лов сред вълните. Само че корабът, който се приближаваше към тях, повече приличаше на граблива птица. Бърз и изкусен, той бе по-подходящ за по-дребна плячка — рибарска лодка, отдалечила се твърде много от сигурността на крайбрежните води или пък луксозният шлеп на някой богат търговец, проявил небрежността да изостане от ескортиращите го бойни кораби. Подобни малки съдове понякога нападаха и заедно, като ловуваща глутница.

Само че други платна не се виждаха.

От друга кесийка на кръста си елфът извади ониксовата статуетка.

— Смятам скоро да повикам Гуенивар.

В този миг капитан Вайнс отново се присъедини към тях с разтревожено изражение на лицето, което красноречиво говореше, че при всичките си години, прекарани в морето, не бе попадал в кой знае колко битки.

— Ако се засили както трябва, пантерата може да прескочи повече от петнайсет метра, за да се добере до вражеската палуба. А озове ли се веднъж там, лесно ще накара не един и двама от пиратите да се замислят за отстъпление — обясни Дризт.

— Чувал съм за котката ти — рече Вайнс. — Моряците от Града на бездънните води често я споменават.

— Май трябва да побързаш — изръмжа Бруенор, вперил поглед над перилата на бордовата ограда.

И наистина, вражеската шхуна неумолимо се приближаваше. В очите на Дризт това си беше чисто самоубийство, досущ като постъпката на великана, напуснал дома си в Гръбнака на света, за да ги последва.

Постави статуетката на земята и тихо повика пантерата фигурката начаса бе обвита от сива мъгла, която постепенно придоби очертанията на вярното животно.

* * *

Кати-Бри разтърка очи и отново вдигна далекогледа, за да огледа противниковата палуба. Не можеше да повярва! Само че това беше самата истина — корабът пред тях изобщо не беше пиратски или поне не приличаше на никой пиратски съд, който тя бе срещала някога. На борда му имаше жени — не воини, не моряци и със сигурност не пленнички. Както и деца! Тя лично бе видяла няколко деца и нито едно не бе облечено като юнга.

Кати-Бри неволно потръпна, когато поредната стрела на балистата изсвистя над чуждата палуба, удари се в нещо и отскочи, след което проби бордовата ограда, разминавайки се на косъм с едно малко момченце.

— Тичай при капитана — обърна се младата жена към моряка до нея. — Кажи му да зареди оръжията с вериги и да спусне платната.

Мъжът, който бе чувал не една и две истории за подвизите на елфа и неговата спътничка, заслиза по въжето, без да задава никакви въпроси. Кати-Бри остана в наблюдателницата — именно на нейните плещи падаше отговорността да спре надвисналата трагедия.

„Пътешественик“ свали платна, ала шхуната продължи да се носи към тях с пълна скорост, сякаш имаше намерение да мине право през много по-голямата каравела.

Кати-Бри вдигна далекогледа към очите си и внимателно заоглежда противниковата палуба. Подозренията на Дризт се бяха оправдали напълно — именно Креншинибон бе причината за необичайното поведение на непознатия кораб. От тази мисъл кръвта на младата жена кипна. Един, може би двама от екипажа на шхуната бяха ключът към разрешаването на проблема, но къде…

Внезапно Кати-Бри забеляза един мъж близо до капитанския мостик, полускрит от гротмачтата. Дълго го наблюдаваше, устоявайки на изкушението да проследи полета на стрелата от балистата, изпратена този път според нейните инструкции. Тежките вериги разкъсаха част от платната на шхуната, ала младата жена не сваляше поглед от мъжа до мостика, стиснал перилата на бордовата ограда толкова силно, че кокалчетата на ръката му бяха побелели. Той бе неизмеримо по-важен.

Шхуната потръпна и неволно се отклони, поне докато екипажът й не се зае с повредените от стрелата платна и не оправи курса. Ала в тези няколко минути, когато мачтата не закриваше мъжа край мостика, Кати-Бри най-сетне видя лицето му — обезумяло, със струйка слюнка, стичаща се от ъгълчето на устата.

Сега вече беше сигурна.

Младата жена остави далекогледа настрани и вдигна Таулмарил, прицели се много внимателно, използвайки гротмачтата като ориентир, тъй като едва виждаше мишената си.

* * *

— Ако разполагаш с магьосник, защо още не е предприел нищо? — почти отчаяно извика капитан Вайнс. — Какво чакат? Защо си играят с нас като котка с мишка?

Бруенор го изгледа и изсумтя подигравателно.

— Нямат магьосник — уверено отговори Дризт.

— Какво са си наумили тогава? Да не мислят просто да се блъснат в нас? Е, ние ще се погрижим да не го допуснем!

С тези думи капитанът се обърна, за да нареди на хората си да започнат да обстрелват приближаващата шхуна. Преди да успее да каже каквото и да било, сребристо сияние проряза небето над главата му и той се завъртя, за да проследи полета му. Стрелата се носеше право към противниковия кораб, ала когато го достигна, неочаквано се отклони надясно и потъна в морето.

Вайнс отвори уста, за да попита какво става, ала в този миг още една стрела излетя от наблюдателницата, следвайки почти съвършено курса на първата, само че вместо да свърне надясно, мина съвсем близо до гротмачтата.

Всичко замря, почти осезаемо затишие обхвана и шхуната, и каравелата.

— Задръж котката! — извика Кати-Бри на Дризт.

Капитанът го погледна неуверено, у елфа обаче нямаше и капчица съмнение. Той вдигна ръка и повика Гуенивар, която вече се засилваше за скок.

— Всичко свърши — заяви Дризт.

Недоверието на капитана се изпари миг по-късно, когато гротът на шхуната се спусна, а носът й потъна малко по-дълбоко във водата. След минута-две малкият кораб бавно, но сигурно се обърна, накланяйки се леко на една страна, и пое на изток, обратно към далечния бряг.

* * *

С помощта на далекогледа Кати-Бри видя как някаква жена коленичи край падналия мъж, а един от неговите другари взема главата му в скута си. Младата жена усети как в гърдите й се промъква ледена празнота. Как само ненавиждаше всичко това! Никога, никога не бе искала да убива, когото и да било!

Ала именно този мъж бе противникът им, именно той искаше да тласне спътниците си към една битка, която неизбежно щеше да погуби мнозина от тях. Несъмнено беше по-добре той да плати за слабостта си със собствения си живот, а не с живота на другите, повтаряше си Кати-Бри настойчиво.

Ала от това не й ставаше по-леко.

* * *

Сигурен, че битката е избегната, Дризт отново извади кристалния отломък и се взря в него с огромно отвращение. Един-едничък зов, насочен към един-единствен човек замалко не бе донесъл гибел на толкова много невинни хора.

Нямаше търпение веднъж завинаги да се отърве от злия предмет.

(обратно)

Глава 16 Братя по ум и магия

Разположил се удобно, както винаги, мрачният елф се облегна назад и се заслуша, искрено развеселен. Върху великолепната одежда, която бе подарил на Рай’ги Бондалек, имаше магическо приспособление, един от многото вълшебни скъпоценни камъни, пришити върху черния плат. Точно този бе особено хитроумен, маскиран така, че ако някой усетеше излъчванията му, да си помисли, че с негова помощ магьосникът може да подслушва чужди разговори. Което си беше точно така, с малката подробност, че приспособлението притежаваше и още една способност — благодарение на идентичния камък у себе си, Джарлаксъл бе в състояние да чува всеки разговор на Рай’ги.

— Копието е отлично направено и съдържа голяма част от силата на оригинала — тъкмо казваше Рай’ги — очевидно ставаше дума за магическия медальон, с който възнамеряваха да открият Дризт До’Урден.

— Значи не би трябвало да срещнеш никакво затруднение, решиш ли да намериш изменника — отвърна Кимуриел Облодра.

— Все още са на борда на кораба — обясни Рай’ги. — И както чувам, още дни наред ще останат там.

— Джарлаксъл настоява за повече информация — предупреди го Кимуриел. — Иначе ще натовари мен с тази задача.

— А, да, ще я прехвърли на заклетия ми съперник — рече магьосникът с престорена сериозност.

Далеч от тях, Джарлаксъл се засмя. Кимуриел и Рай’ги смятаха за много важно да си придават вид, че не могат да се понасят и следователно не представляват заплаха за него, докато в действителност между тях съществуваше искрено и здраво приятелство. Джарлаксъл нямаше нищо против, всъщност дори го предпочиташе, защото знаеше, че макар да притежават значителни умения, двамата и представа си нямат как мислят останалите разумни същества, и затова никога няма да опитат нещо срещу него. И то не от страх да не загубят, а от страх, че може да победят и тогава отговорността за целия отряд ще легне на техните плещи.

— Най-добрият начин да научим повече за изменника е да се доближим до него под някакво прикритие и да го подслушаме — продължи Рай’ги. — Вече разбрах доста за това накъде отива, както и за събитията от миналото му.

Джарлаксъл се приведе напред и се заслуша в подетото от магьосника заклинание. Не след дълго разпозна част от думите и се досети, че става въпрос за гадание с помощта на мисловен басейн.

— Онзи там — каза Рай’ги малко по-късно.

— Момчето? — попита Кимуриел. — Да, лесна мишена ще бъде — човеците не подготвят децата си така добре, както ние.

— Можеш ли да проникнеш в съзнанието му?

— Без проблем.

— През басейна?

Последва дълга пауза.

— Не знам дали някой го е правил преди — призна най-сетне Кимуриел, но в тона му, както Джарлаксъл и сам чу, имаше не страх, а интерес.

— Така очите и ушите ни ще бъдат до изменника — продължи Рай’ги. — И то във форма, в която никога няма да му хрумне да се усъмни. Любопитно дете, което умира от желание да чуе за многобройните му приключения.

Джарлаксъл свали ръка от камъка и магията спря да действа. Широко усмихнат, той отново се облегна назад, доволен от находчивостта на своите подчинени.

Именно това бе най-голямата му сила, осъзнаваше той, умението да разпределя различните задачи, отдавайки дължимото на всеки от хората си. Да, макар и сам да беше страховит противник, могъществото му се дължеше най-вече на способните войници, с които се обграждаше. Да се изправиш срещу Джарлаксъл, означаваше да се изправиш срещу Бреган Д’аерте.

Да се изправиш срещу Джарлаксъл, означаваше да изгубиш.

Както много скоро щяха да се убедят и калимпортските гилдии, помисли си наемникът.

Както много скоро щеше да се убеди и Дризт До’Урден.

* * *

— Свързах се с една далечна Равнина и от нейните обитатели, велики и мъдри създания, за които ние сме като отворена книга, научих много за изменника и приятелите му, за това откъде идват и къде отиват — съобщи Рай’ги на господаря си на следващия ден.

Джарлаксъл кимна, без да обръща внимание на дребната лъжа.

— Както ти казах и по-рано — намират се на борда на кораб на име „Пътешественик“. Тръгнали са от Града на бездънните води и сега пътуват на юг, към Портата на Балдур, където би трябвало да пристигнат след три дни.

— А оттам? По суша ли ще продължат?

— Само за кратко — отвърна Рай’ги, — за едва половин ден, прекаран като каютен прислужник, Кимуриел наистина бе научил доста. — После отново ще се качат на кораб, този път по-малък, и ще следват някаква река, която ще ги отведе далеч от Саблен бряг. След това потеглят по суша към снежните планини и „Възвисяване на вярата“, храм, където живее могъщ духовник на име Кадърли. Отиват, за да унищожат магически предмет, надарен с голяма мощ — тези последни факти Рай’ги бе научил сам, без помощта на Кимуриел. — Нарича се Креншинибон, макар често да му казват просто кристалния отломък.

При тези думи Джарлаксъл присви очи. И преди бе чувал за Креншинибон, във връзка с един могъщ демон и Дризт До’Урден. Нещата като че ли си идваха по местата, а в главата му започна да се заражда пъклен план.

— Значи това са си наумили — изрече той на глас. — Не по-малко важно е, обаче, къде са били.

— Научих, че идваш от Долината на мразовития вятър. Земя на ледове и неспирен вятър. Освен това са се разделили с един свой приятел, могъщ воин на име Уолфгар. Смятат, че е в Лускан, на север от Града на бездънните води.

— Защо не е дошъл с тях?

Рай’ги поклати глава:

— Мисля, че нещо го измъчва, но не съм сигурен какво. Може би е понесъл някаква загуба или пък е преживял трагедия.

— Предположения — заяви Джарлаксъл. — Само предположения. А те могат да доведат единствено до грешки, каквито не сме в състояние да си позволим.

— Но каква е ролята на Уолфгар във всичко това? — учуди се магьосникът.

— Може би никаква, а може би — жизненоважна — отвърна Джарлаксъл. — Няма как да знам, докато не открия още за него. Ако ти не можеш да го сториш, навярно трябва да се обърна към Кимуриел.

При тези думи Рай’ги настръхна, сякаш току-що го бяха ударили, което не убягна от вниманието на наемника.

— За кого искаш да науча повече — за Уолфгар или за изменника? — остро попита магьосникът.

— За Кадърли — при този отговор изваденият от равновесие Рай’ги не можа да сдържи раздразнената си въздишка, но не каза нищо, само вдигна ръце и се отправи към вратата.

Джарлаксъл бездруго вече бе свършил с него. Имената на Уолфгар и Креншинибон го бяха хвърлили в размисъл. Беше чувал и двете. Уолфгар бе варваринът, когото йоклолата беше дала на Лолт, а Лолт — на Ерту, демона, който търсеше кристалния отломък. Като че ли бе дошъл моментът наемникът да посети Ерту, въпреки неприязънта, която изпитваше към непредсказуемите, крайно опасни обитатели на Бездната. В крайна сметка, той оцеляваше, благодарение на умението да разбира подбудите на своите врагове, ала демоните рядко имаха някакви специални подбуди за злотворствата си, още повече че желанията им непрестанно се променяха.

Именно затова към различните съюзници Джарлаксъл прилагаше различни подходи. Той извади тънка магическа пръчка и с една мисъл се телепортира в Мензоберанзан.

Най-новият член на отряда му, някога част от управляващия дом, го очакваше.

— Иди при брат си Громф — нареди наемникът. — Кажи му, че искам да науча историята на човек на име Уолфгар, демона Ерту и магическия предмет, наричан Креншинибон.

— Уолфгар бе заловен при първото нападение на Митрил Хол, владение на клана. Боен чук — отвърна Берг’иньон Баенре, който добре познаваше историята. — От една йоклола, която го предаде на Лолт.

— Но какво се е случило след това? По всичко личи, че той отново е в нашата Равнина, на Повърхността.

Берг’иньон не можа да скрие изненадата си. Малцина успяваха да се измъкнат от лапите на Лолт. От друга страна, помисли си той, нищо, свързано с Дризт До’Урден, не беше предсказуемо.

— Още днес ще говоря с брат ми — обеща той на Джарлаксъл.

— Кажи му също, че искам да науча повече за свещеник на име Кадърли — добави наемникът и му подхвърли малък амулет. — Напоен е с енергията на мястото, където се намирам, за да може той, или някой негов пратеник, да ме открие.

Берг’иньон отново кимна.

— Всичко наред ли е? — попита Джарлаксъл.

— Градът е все така тих — докладва младият Баенре.

Джарлаксъл изобщо не се изненада. От последното нападение над Митрил Хол преди няколко години, при което матрона Баенре, главата на управляващия дом в Мензоберанзан, се бе простила с живота си, в града на мрачните елфи се беше възцарило привидно спокойствие, което всъщност прикриваше трескаво кроене на планове. Наистина, Триел Баенре, най-голямата дъщеря на убитата матрона, се бе справила нелошо, като не допусна домът да се разпадне, но въпреки усилията й, по всичко личеше, че много скоро между отделните домове ще избухне война, каквато Мензоберанзан не помнеше. Джарлаксъл бе решил да нанесе удар на Повърхността, за да разшири влиянието си и по този начин да направи отряда си незаменим за всеки дом, стремящ се към повече власт.

Ключът към успеха, добре осъзнаваше наемникът, бе да остане в добри отношения с всички, докато те враждуват помежду си.

— Върви при Громф още сега — нареди той на Берг’иньон. — Това е от жизненоважно значение. Отговорите ми трябват преди Нарбондел да огрее стълбовете на една ръка — допълни, използвайки често употребяван израз, който означаваше „пет дни“ — петте стълба на ръката бяха пръстите й.

Берг’иньон си тръгна, а Джарлаксъл се телепортира обратно в Калимпорт. С бързина не по-малко от тази на тялото, мислите му се насочиха към друг належащ въпрос. Берг’иньон нямаше да го разочарова, Громф, Рай’ги и Кимуриел също щяха да си свършат работата, сигурен бе той, което му даваше възможност да се съсредоточи напълно върху онова, което му предстоеше да свърши тази нощ — завземането на гилдията на Басадони.

* * *

— Кой е? — разнесе се старчески глас, напълно спокоен, въпреки надвисналата опасност.

Ентрери, който току-що бе прекрачил през междупространствения портал на Кимуриел и още се съвземаше, го чу сякаш от много, много далеч. Намираше се в личните покои на Басадони паша, зад богато украсен параван. Когато най-сетне си възвърна равновесието, палачът се огледа наоколо, наострил уши, за да долови и най-слабия шум, като дишането или сигурната стъпка на опитен убиец.

Но, разбира се, двамата с Кимуриел много внимателно бяха проучили и стаята, и местонахождението на тримата лейтенанти на пашата — старият, безпомощен мъж наистина бе съвсем сам.

— Кой е? — отново долетя глас иззад паравана.

Ентрери го заобиколи и навлезе в огряната от светлина част на стаята, като отметна качулката от главата си, за да може Басадони да го разпознае, а и той самият да вижда по-добре.

Колко жалка гледка представляваше старецът, бегло подобие на онова, което бе някога, бегла сянка на прежното си могъщество. Някога в цял Калимпорт нямаше по-влиятелен човек от Басадони паша, а ето че сега и той се бе превърнал в грохнал старец, фигурант, кукла на конци, играеща по волята на някогашните си подчинени.

Против волята си, Ентрери почувства, че го обзема ненавист към онези, които дърпаха конците на престарелия паша.

— Не трябваше да идваш — с мъка проговори Басадони. — Бягай надалеч от Калимпорт, защото тук няма живот за теб. Твърде много са, твърде много.

— Повече от двайсет години ме подценяваш — безгрижно отвърна Ентрери и приседна в крайчеца на леглото. — Кога най-сетне ще прогледнеш за истината?

При тези думи старецът избухна в мъчителен, дрезгав смях, а по устните на палача заигра рядко появяваща се усмивка.

— Знам истината за Артемис Ентрери още от времето, когато беше уличен хлапак, убиващ натрапниците със заострени камъни — напомни му пашата.

— Натрапници, изпратени от самия Басадони паша.

— Трябваше да те изпитам — ухили се старецът.

— И как се справих?

Ентрери се замисли над случващото се — двамата с Басадони си говореха като стари приятели и в известен смисъл наистина бяха такива. Само че действията на останалите господари на гилдията ги бяха превърнали в смъртни врагове. Въпреки това, макар и безпомощен, затворен сам в една стая с опасния убиец, пашата изглеждаше съвсем спокоен. В началото Ентрери предположи, че старецът е по-добре защитен, отколкото двамата с Кимуриел смятаха, но когато огледа цялото помещение, както и полуизправеното легло, у него не остана и капчица съмнение, че Басадони наистина не крие нищо. Ентрери напълно владееше положението, ала пашата изобщо не изглеждаше притеснен.

— Отлично, отлично — усмихна се Басадони, но бързо се намръщи. — Поне доскоро. Този път обаче се провали и то при съвсем лесна задача.

Палачът сви рамене, сякаш това нямаше особено значение.

— Онзи, когото трябваше да убия, беше прекалено жалък — обясни той. — Наистина. Нима очакваше аз, който преминах всички изпитания, на които ме подложи, аз, който се издигнах до самия връх, макар да бях още младеж, да се разправям с обикновени селяци заради сума, която и най-неопитният джебчия може да ви докара за половин ден?

— Не това беше важното — настоя Басадони. — Аз отворих вратите на гилдията за теб, но тъй като те нямаше дълги години, трябваше отново да се докажеш. Не, не пред мен — побърза да добави пашата, когато Ентрери се смръщи.

— А пред глупавите ти заместници!

— Те до един са си заслужили мястото.

— От това се боя.

— Сега ти ги подценяваш — рече Басадони. — Всеки от тримата има своя роля и ми служи добре.

— Достатъчно добре, за да ме изхвърлят от гилдията?

Старецът въздъхна дълбоко.

— Е, да ме убиеш ли си дошъл? — засмя се той. — Не, надали. Няма да ме убиеш, защото нямаш причина да го сториш. Прекрасно знаеш, че ако по някакъв начин успееш да се справиш с Кадран Гордиън и останалите, аз отново ще те приема.

— Поредното изпитание? — сухо попита Ентрери.

— Ако е така, ти сам си го изпроси.

name="id204114_p-2327">— Като пожалих живота на един нещастник, който навярно предпочиташе да умре? — поклати глава палачът, комуто всичко това изглеждаше повече от нелепо.

Нещо проблесна в помътнелите, сиви очи на Басадони.

— А, значи не е било състрадание? — поклати той глава, широко усмихнат.

— Състрадание?

— Към нещастника — обясни пашата. — Не, изобщо не те е било грижа за него, не те е интересувало дали е жив или мъртъв. Трябваше да се досетя. Не състрадание е спряло ръката на Артемис Ентрери. Никога! Било е гордост, обикновена, глупашка гордост. Отказал си да паднеш толкова ниско и така започна война, която не можеш да спечелиш. О, наивни глупако!

— Не мога да спечеля ли? — повтори палачът. — Приемаш твърде много за даденост.

И като изгледа някогашния си господар, попита:

— Кажи ми, Басадони паша, кой искаш да победи?

— Все същата гордост — вдигна ръце старецът, което се оказа твърде голямо усилие, та трябваше да замълчи за миг-два, докато успее да си поеме дъх. — Пък и какво значение има? Онова, което искаш да знаеш, е дали все още ме е грижа за теб. Разбира се, че ме е грижа. Прекрасно помня пътя ти към върха, така, както един баща си спомня как синът му е пораснал пред очите му. Не ти желая злото в тази война, която сам започна, макар да разбираш, надявам се, че не мога да сторя нищо, за да предотвратя онова, което двамата с Кадран Гордиън забъркахте в глупашката си самонадеяност. И, както ти казах и по-рано, ти просто не можеш да спечелиш.

— Има неща, които не разбираш.

— Разбирам достатъчно — заяви пашата. — Нямаш подкрепата на никоя гилдия, дори тази на Дуавел и дребните й войници, нито пък тази на Куентин Боду и жалката му армия. О, да, те може и да твърдят, че няма да взимат страна. Нима мислиш, че бихме приели нещо друго? Със сигурност обаче няма да ти помогнат в битката нито те, нито която и да било от влиятелните гилдии в града. Обречен си, Артемис Ентрери.

— Значи си запознат с всички гилдии? — лукаво попита палачът.

— Включително с гнусните плъхочовеци от клоаките — убедено заяви Басадони, ала Ентрери не пропусна да забележи едва доловимото колебание, промъкнало се в тона му.

Старецът като че ли не беше толкова уверен, колкото се опитваше да изглежда. Във всичко това имаше нещо тъжно, усещане за немощ и отдавна изгубено влияние. Не Басадони, а заместниците му ръководеха гилдията.

— Ще ти кажа нещо от признателност за всичко, което си сторил за мен — бавно каза Ентрери, без да се изненадва особено, когато видя очите на стареца да се присвиват подозрително. — Наречи го лоялност, наречи го връщане на стар дълг — продължи палачът, напълно искрен… поне в предупреждението си. — Има неща, които не знаеш, а заместниците ти не могат да ме надвият.

— Самоуверен, както винаги — разсмя се задавено пашата.

— И прав, както винаги — при тези думи Ентрери кимна и с няколко крачки се озова зад паравана, където междупространственият портал го очакваше.

* * *

— Погрижихте ли се за всичко? — притеснението в гласа на стария паша бе съвсем искрено — в крайна сметка, познаваше Ентрери достатъчно добре, за да приеме предупреждението му напълно сериозно.

В мига, в който палачът напусна покоите му, той повика и тримата си заместници. Нямаше намерение да им казва за посетителя си, но държеше да се увери, че гилдията е готова. Моментът наближаваше.

Шарлота, Ханд и Гордиън кимнаха… някак снизходително, както Басадони не пропусна да забележи.

— Ще дойдат тази нощ — заяви той и преди някой да е успял да попита как точно го е научил, добави: — Усещам, че ни наблюдават.

— Но разбира се, господарю мой — измърка Шарлота и го целуна по челото.

Басадони се изсмя, а смехът му се усили, когато един от стражите в коридора изкрещя, че в сградата са проникнали врагове.

— В подземията! — извика пазачът. — Идват от клоаките!

— Плъхочовеците? — не повярва на ушите си Гордиън. — Домо Куилило ни увери, че няма да…

— Домо Куилило е предпочел да не се пречка на Артемис Ентрери — прекъсна го пашата.

— Значи Ентрери не е сам — рече Гордиън.

— Тогава няма и да умре сам — преспокойно заяви Шарлота. — Колко жалко!

Гордиън кимна, извади меча си и се отправи към вратата. С огромно усилие Басадони го сграбчи за ръката.

— Ентрери ще се появи отделно от съюзниците си — предупреди го той. — Ще дойде за теб.

— Толкова по-добре — изръмжа Гордиън и като се обърна към Ханд, нареди: — Върви да оглавиш защитата. А когато Ентрери падне, ще ви донеса главата му, за да я показваме на всички, проявили глупостта да му помогнат.

Ханд едва-що бе излязъл от стаята, когато отгоре му връхлетя задъхан войник, идващ право от подземията:

— Коболди! — изкрещя, сякаш и сам не можеше да повярва на думите си. — Ентрери е довел коболди!

— Да вървим тогава! — рече Ханд, много по-уверено отпреди.

Какво бяха някакви си коболди, пък били те и цели пълчища, в сравнение с могъществото на гилдията, с нейните двамина магьосника и двеста войници!

В стаята останалите двама заместници на пашата се спогледаха, без да могат да повярват на ушите си, после по лицата им бавно плъзнаха широки усмивки.

Ала Басадони, който ги наблюдаваше изпитателно от леглото си, не споделяше задоволството им. Ентрери си беше наумил нещо, сигурен бе той, нещо грандиозно, и коболдите съвсем не бяха най-лошото, което ги очакваше.

* * *

Нападението над гилдията наистина беше предвождано от коболди. Дребните същества нахлуха във великолепната постройка през клоаките, където уплашените плъхочовеци (както се бяха споразумели с Ентрери) се бяха изпокрили в сенките. Джарлаксъл бе довел голям брой от миризливите създания, които обитаваха. Хищния процеп, огромна пропаст, която прорязваше елфическия град и край която живееше и неговият отряд, Бреган Д’аерте. Триста коболда връхлетяха в сградата и се втурнаха из коридорите на долните нива, като неволно задействаха многобройните капани, механични и магически, и откриваха местата, където имаше бойци на Басадони.

Безшумни като смъртта, зад тях идваха четиридесет елфи на мрака.

Кимуриел Облодра, Джарлаксъл и Ентрери поеха по един стръмен коридор, заобиколени от четирима воини с миниатюрни арбалети в ръце. В края на коридора имаше просторна стая, през която тъкмо в този момент притичваха групичка коболди, преследвани по петите от трима стрелци.

Миниатюрните арбалети прищракаха и тримата мъже се олюляха, после рухнаха на земята, приспани дълбоко от напоените с отрова стрелички.

Силен взрив принуди коболдите, които изведнъж оредяха наполовина, да се втурнат в обратната посока.

— Не беше магически — отбеляза Кимуриел.

Джарлаксъл изпрати двамина от бойците си натам, откъдето бе долетяла експлозията, докато Кимуриел отвори междупространствен портал напряко през коридора. Миг по-късно двамата с Ентрери видяха мъжете, които бяха стреляли — група войници, полускрити зад висока барикада, край която имаше няколко големи бурета.

— Мрачен елф! — изкрещя един от тях и посочи магическата врата.

— Подпали го, подпали го! — изрева един от другарите му, докато трети доближи факлата си до дългия парцал, който стърчеше от най-близкото буре.

Кимуриел впрегна псионистките си умения и се съсредоточи върху бурето и енергията, спотаена в него. Мисълта му я докосна и я взриви. Мъжът с факлата тъкмо избутваше бурето иззад барикадата, когато то избухна в ръцете му, а миг по-късно, когато пламъкът от запаления парцал го докосна, се разнесе втора експлозия.

Обгърнат от пламъци човек изскочи с писъци и се затъркаля по коридора в опит да ги потуши. Един от другарите му, отървал се по-леко, се показа иззад барикадата само за да бъде покосен от елфическа стреличка.

Кимуриел изостави магическата врата — сега вече беше по-лесно просто да прекосят стаята — и те се втурнаха покрай догарящия труп, покрай ранения мъж, потънал в сън, покрай човека, когото взривът бе убил на място. Свърнаха зад ъгъла, където имаше неголямо помещение, и продължиха по един страничен коридор. Там, в краката на двамината елфи, които Джарлаксъл бе пратил по обиколен път, откриха още трима мъже, двама от тях — заспали, а третият — мъртъв.

Подобни сцени се разиграваха навсякъде из долните нива. Мрачните елфи с лекота преодоляваха всички препятствия. Джарлаксъл бе довел само най-добрите си воини на Повърхността — изгнаници, принадлежали някога към влиятелни домове, обучавани десетилетия, дори векове наред в изкуството на точно такива битки: битки на тясно, стая по стая, тунел след тунел. Ако сражението се водеше на открито, а срещу себе си имаха отряд рицари с лъскави доспехи и магическа подкрепа, войниците на Джарлаксъл несъмнено биха срещнали сериозна съпротива. Ала тези улични главорези, с тънките си ками и къси мечове, със смешните си магийки и без никаква предварителна идея за врага, срещу когото щяха да се изправят, нямаха никакъв шанс срещу съвършено организираното нападение на мрачните елфи. Хората на Басадони отстъпваха позиция след позиция, бавно, но сигурно изтласквани все по-високо и по-високо в сградата.

В един коридор на нивото на улицата, Джарлаксъл се натъкна на Рай’ги и дванадесетима от своите бойци.

— Имаха двама магьосници — съобщи Рай’ги. — Потопих ги в облак от тишина и…

— Само не ми казвай, че си ги убил — не можа да се въздържи Джарлаксъл, който добре знаеше каква полза може да има от един добър магьосник.

— Изпратихме сънотворни стрелички срещу тях — обясни Рай’ги. — Но единият се бе обградил с вълшебен щит и трябваше да бъде унищожен.

Джарлаксъл остана доволен.

— Довършете си работата — рече той на Рай’ги. — Ние отиваме на горните етажи, където Ентрери ще обяви намеренията си.

— Ами той? — смръщи се Рай’ги и кимна по посока на Кимуриел.

Посветеният в малката им тайна Джарлаксъл с мъка прикри развеселената си усмивка.

— Води ни! — обърна се той към палача.

В един от коридорите се натъкнаха на група въоръжени до зъби войници, но с помощта на магическата си пръчка, Джарлаксъл ги обви в гигантски лепкави пашкули. Един от тях успя да се измъкне… или поне щеше да успее, ако Ентрери не познаваше прекалено добре тактиката на подобни хора. Без да сваля поглед от сянката, която плъзна по стената, той се прицели.

* * *

Очите на Кадран Гордиън се разшириха от изумление, когато Ханд връхлетя в стаята, залитайки, притиснал ръка към бедрото си.

— Мрачни елфи! — с мъка проговори той и се свлече в ръцете на своя другар. — Ентрери. Кучият син е довел мрачни елфи!

После рухна на земята, потънал в сън.

Гордиън го остави да падне и хукна да бяга. Изскочи през задната врата, прекоси просторната бална зала на втория етаж и пое нагоре по стръмната стълба.

Ентрери и съюзниците му следяха всяко негово движение.

— Той ли е? — попита Джарлаксъл.

Палачът кимна.

— Ще го убия! — отсече той и се накани да тръгне след противника си, но спря, когато наемникът го улови за рамото.

Обърна се и видя погледа, който Джарлаксъл и Кимуриел си размениха.

— А не ти ли се иска преди това да го унижиш? — лукаво попита наемникът.

Преди Ентрери да отвърне каквото и да било, магьосникът се приближи до него и посегна към челото му:

— Ела с мен.

Винаги нащрек, палачът отблъсна ръката му.

Елфът се опита да обясни, ала в ушите на Ентрери, който не говореше езика на мрачните достатъчно добре, онова, което псионистът му предлагаше, повече от всичко друго приличаше на сливането на двама любовници. Раздразнен, Кимуриел се обърна към Джарлаксъл и заприказва толкова бързо, че на убиеца му се стори, че от устата му излиза една-единствена, неимоверно дълга дума.

— Иска да ти покаже нещо интересно — обясни наемникът на общия език на Повърхността. — Ако го допуснеш за малко в съзнанието си, ще издигне кинетична бариера и ще ти покаже как да я използваш.

— Кинетична бариера? — объркано повтори Ентрери.

— Довери му се — рече Джарлаксъл. — Кимуриел Облодра владее до съвършенство рядката и могъща псионистка магия, дотам, че е в състояние да я заеме другиму, макар и за кратко.

— Иска да ме научи? — скептично попита палачът и Кимуриел избухна в смях.

— Мисловната магия е рядък дар, а не урок, който може да бъде предаден току-така — поясни Джарлаксъл. — Но пък Кимуриел може да ти заеме част от своята сила, достатъчно, за да унижиш Кадран Гордиън.

Изражението на Ентрери красноречиво говореше, че това предложение доста го съмнява.

— Ако искахме да те убием, отдавна да сме го сторили, без да ни се налага да прибягваме до подобни хитрости — напомни му Джарлаксъл и кимна на Кимуриел, който отново се доближи.

Този път Ентрери не се отдръпна.

Това бе първият личен досег на палача до псионистката магия и когато малко по-късно пое по стръмната стълба, у него нямаше и следа от страх. От едно скривалище в стената долетя стрела и се заби в гърба му или по-скоро щеше да се забие, ако кинетичната бариера не я бе спряла, поглъщайки напълно силата й.

* * *

Шарлота чу врявата, която се носеше откъм външните стаи на покоите на Басадони, и предположи, че Гордиън се е върнал. Все още не знаеше нищо за разгрома, който подчинените й бяха понесли на долните нива, затова реши да не губи повече време и да се възползва от предоставилата й се възможност. От дългия ръкав на изкусителната си роба тя извади тънък кинжал и се насочи към вратата, отвеждаща в стаята на пашата.

Най-сетне щеше да се разправи със стареца и то така, че да изглежда сякаш Ентрери или някой от неговите съюзници го е направил.

Изведнъж в другата стая се разнесе шум от затръшване на врата и звук от тичащи стъпки и Шарлота застина на мястото си. Гордиън бягаше, следван от още някого.

Нима Ентрери се бе добрал чак дотук?

При тази мисъл младата жена се олюля, но дори това не бе в състояние да я откаже от намерението й. Имаше и други пътища, по-тайни, макар и по-дълги. Отиде в другия край на стаята, извади една книга от полицата и се шмугна в коридора, открил се зад нея.

* * *

Ентрери застигна Кадран Гордиън в неголямо помещение, което свързваше няколко стаи. С меч в ръка преследваният мъж се обърна и се нахвърли отгоре му, нанасяйки удар след удар. Впрегнал цялата си воля, Ентрери се съсредоточи върху магията и дори не се опита да се предпази. Вместо това пое всички удари и открадна енергията им, усещайки как тя се натрупва у него.

Гордиън зяпна, очите му се разшириха от изумление и той трескаво заотстъпва.

— Какъв демон си ти? — ахна той и влезе заднишком в същата стая, в която тайният пасаж на Шарлота току-що я беше отвел.

Стиснала острия кинжал в ръка, тя стоеше до стената край леглото на стария паша.

Преливащ от самоувереност, Ентрери прекрачи прага.

Гордиън отново се хвърли в атака. Този път палачът извади меча, който Джарлаксъл му бе дал и започна да се отбранява, отбивайки всички удари на противника си. Почувства как концентрацията му започва да отслабва и разбра, че ако не действа скоро, ще бъде погълнат от енергията, която бе събрал. Ето защо, когато Гордиън замахна за страничен удар, той провря острието си под меча му, после рязко го вдигна и го завъртя, докато сам пристъпваше напред. Гордиън не успя да запази равновесие, не можа да устои на натиска и се сгромоляса на земята. Ентрери го последва.

* * *

Шарлота вдигна ръка, за да запрати кинжала в гърдите на Басадони паша, но после се поколеба, помамена от превъзходната мишена, която гърбът на Ентрери й предлагаше.

Миг по-късно в стаята влезе още някой и младата жена се сепна. Понечи да хвърли оръжието си по новодошлия, ала елфът я изпревари. Тънка кама прониза китката й и я прикова към стената. Втора кама последва първата и изсвистя вдясно от лицето й, третата се заби вляво от нея, на сантиметри от главата й. Четвъртото острие одраска гърдите й, петото също не се забави. Канонадата на нападателя й не секваше и за миг, оръжията му сякаш нямаха край.

Гордиън стовари юмрук в лицето на Ентрери.

Кинетичната бариера го пое.

— Глупостта ти започва да ме уморява — заяви Ентрери и сложи длан върху гърдите на противника си, без да обръща внимание на размаханите му пестници.

Само с мисъл палачът отприщи цялата енергия — стрелата, ударите с меч, юмруците на Гордиън. Ръката му потъна в гърдите на главореза, прогаряйки кожата и ребрата под нея. От зейналата дупка бликна огромна струя кръв и опръска тавана, а после обля лицето му и изпълни устата му, отворена в ням писък.

Миг по-късно всичко свърши.

Ентрери се изправи и видя Шарлота да стои с вдигнати ръце, една, от които беше прикована към стената. Насреща й, с кама в десницата, стоеше Джарлаксъл. Още неколцина елфи, в това число Рай’ги и Кимуриел, също се намираха в стаята зад своя предводител. Палачът побърза да застане между нея и Басадони, като не пропусна да забележи кинжала до леглото, очевидно изпаднал от пръстите й. Проницателният му поглед се спря върху лицето на опасната жена.

— Май идвам точно навреме, Басадони паша — проговори убиецът и вдигна оръжието. — Уверена, че ще бъдем отблъснати, Шарлота май е решила да се възползва от битката и най-после да се отърве от теб.

Двамата мъже изпитателно се взряха в младата жена, която стоеше с безучастно изражение на лицето, без да се опитва да се защити, макар че междувременно бе успяла да освободи ръкава си от острието на камата.

— Не знаеше истината за своите врагове — обясни Джарлаксъл.

Ентрери се обърна към него и кимна. Елфите отстъпиха назад — това си беше неговата битка.

— Да я убия ли? — попита палачът Басадони.

— Нима имаш нужда от разрешение? — сопна се пашата. — Може би очакваш да съм ти задължен? Задето доведе елфи на мрака в дома ми?

— Сторих онова, което трябваше, за да оцелея — отвърна Ентрери. — Повечето от подчинените ти са живи, обезвредени — да, но не и убити. Кадран Гордиън е мъртъв, никога не бих се доверил на човек като него, но Ханд е жив. Така че всичко ще си продължи постарому — трима лейтенанти и един господар на гилдията.

При тези думи погледът му обходи лицата на Джарлаксъл и Шарлота.

— Разбира се, приятелят ми Джарлаксъл държи да бъде един от тримата и мисля, че напълно си го е заслужил.

Шарлота настръхна, убедена, че е настъпил сетният й час — в крайна сметка, не беше особено трудно да разбере какво намеква палачът.

И наистина, Ентрери бе дошъл с намерението да я убие, но когато хвърли поглед към Басадони, немощен старец, който дори не можеше да стане от леглото, бледа сянка на някогашния велик паша, промени решението си и вместо в нейните, заби меча в неговите гърди.

— Трима лейтенанти — рече той на слисаната Шарлота. — Ханд, Джарлаксъл и ти.

— Значи от днес Ентрери е господар на гилдията — усмихна се накриво тя. — Казваш, че не можеш да се довериш на човек като Гордиън, но и сам разбираш, че на мен можеш да вярваш — изкусително прошепна и пристъпи към него.

По-бързо, отколкото погледът й бе в състояние да проследи, мечът на Ентрери проблесна във въздуха и докосна нежната й шия.

— Да ти вярвам? — сряза я палачът. — Не, не ти вярвам, но и не се боя от теб. Прави, каквото ти казвам, и ще живееш.

При тези думи той едва-едва премести върха на оръжието си и я одраска под брадичката.

— Точно каквото ти казвам — предупреди я студено, — иначе ще ти отнема красивото лице, парченце по парченце.

После се обърна към Джарлаксъл.

— Къщата ще бъде прочистена до един час — увери го елфът. — След това ти и двамата ти заместници може да решите съдбата на пленниците и да съобщите на всеослушание, че гилдията има нов господар.

Ентрери очакваше този миг да му донесе поне някакво удовлетворение. Доволен бе, че Кадран Гордиън е мъртъв и че онзи нещастник, старият Басадони, най-сетне ще си отдъхне.

— Както наредиш, Ентрери паша — измърка Шарлота.

При звука на тази титла, Ентрери почувства как стомахът му се обръща.

(обратно)

Глава 17 Прогонване на духове

Имаше нещо успокояващо в битките, в чувството за превъзходство, с което те го изпълваха, с усещането за контрол, което му даваха. А това, че никой не умираше (макар не един и двама гости да си тръгваха тежко ранени), както и въздействието на алкохола, който притъпяваше съвестта му, само правеха всичко по-лесно и никакво чувство за вина не спираше юмруците му.

Имаше само удовлетворение и усещане за контрол, каквото отдавна не беше изпитвал.

Ако се бе замислил, Уолфгар може би щеше да осъзнае, че всеки нов противник, когото изхвърля от заведението, не е нищо повече от заместител на истинския му враг, онзи, когото не можеше да надвие сам, онзи, който в продължение на седем години го бе подлагал на нечовешки мъчения.

Ала варваринът гледаше да не се замисля много-много. И този път той просто се наслади на момента, в който юмрукът му се заби в гърдите на поредния развилнял се клиент. Високият, строен мъж политна назад, препъна се и подскочи неконтролируемо, докато най-сетне се стовари върху една пейка на шест-седем метра от варварина.

Уолфгар го последва и като го сграбчи за яката и през слабините (при което изскубна по цял сноп косми и от двете места), го вдигна над главата си.

— Току-що бях поправил прозореца — безпомощно отбеляза Арумн, виждайки накъде се е прицелил исполинът.

Победеният мъж полетя право през стъклото и се сгромоляса от другата страна на улицата.

— Пак ще го поправиш — отвърна Уолфгар и хвърли на кръчмаря такъв поглед, че той не посмя да каже нищо повече, само поклати глава и отново се залови да бърше бара, напомняйки си, че със завидния ред, който бе въдворил в заведението, варваринът бе привлякъл голям брой посетители.

Сега хората идваха в кръчмата, за да открият спокойно местенце, където да прекарат нощта, други пък бяха любопитни да видят страховития варварин в действие. Някои пристигаха с намерението лично да изпитат силата му, ала повечето предпочитаха да наблюдават отстрани. Никога досега „Кривата сабя“ не бе приемала толкова гости и никога в кесията на Арумн не бяха подрънквали повече жълтици.

Но колко повече щяха да бъдат те, помисли си той, ако не му се налагаше постоянно да поправя какво ли не из заведението.

— Не биваше да го прави — отбеляза един мъж, застанал край бара. — Този, когото току-що хвърли, беше войник, Роси Дуун.

— Не носеше униформа — отвърна Арумн.

— Нарочно дойде цивилен. Искаше да види на какво е способен този твой Уолфгар.

— Е, видя — въздъхна примирено кръчмарят.

— И отново ще го види — увери го мъжът. — Само че следващия път Роси няма да е сам.

Арумн отново въздъхна и поклати глава, не от страх за Уолфгар, а защото си мислеше за разходите, които цяла група войници, дошли да се бият с варварина, щяха да му създадат.

Уолфгар и този път прекара остатъка от нощта в стаята на Дели Кърти, като не пропусна да си вземе пълна бутилка, докато отиваше натам, както и още една, когато си тръгваше. След това се отправи към пристанището и дълго седя на кея, загледан в пъстроцветните отблясъци, които първите слънчеви лъчи хвърляха върху водата.

* * *

Йоси Локвата ги видя пръв. Дойдоха още на следващата вечер, шестима мъже с мрачни лица, сред които и онзи, когото предишната нощ един гостенин бе разпознал като Роси Дуун. Насочиха се към другия край на помещението и след като пропъдиха неколцината клиенти, насядали там, събраха три пейки една до друга, така че да могат да се разположат с гръб към стената.

— Тази вечер има пълнолуние — отбеляза Йоси и Арумн го разбра.

Всеки пък, когато имаше пълнолуние, свадите в „Кривата сабя“ като че ли избухваха по-лесно и бяха по-ожесточени. А тази вечер в кръчмата сякаш се бяха събрали всички побойници и престъпници, които Арумн познаваше.

— Цял ден само за това се говори на улицата — прошепна Йоси.

— За пълнолунието ли? — попита Арумн.

— Какво ти пълнолуние! За Уолфгар и онзи Роси. Всички говорят само за боя, който се задава.

— Шестима срещу един — отбеляза ханджията.

— Горките войници! — засмя се Йоси.

Арумн кимна по посока на Уолфгар, който седеше недалеч с халба пиво пред себе си и очевидно също бе забелязал новодошлите. Изражението му, спокойно и леденостудено, накара кръчмаря да потръпне. Очертаваше се дълга нощ.

* * *

В другия край на стаята, далеч от шестимата войници, един мъж, тих и ненабиващ се на очи, следеше надигащата се буря с неподправен интерес. Името му бе известно в цял Лускан, но малцина знаеха как изглежда. Професията му бе такава, че по-голямата част от времето си прекарваше в сенките, обвит в тайнственост, ала самото споменаване на името му караше и най-безстрашните главорези да потреперват.

Напоследък Морик Разбойника често слушаше за новия пазач в заведението на Арумн Гардпек, всъщност прекалено често. До ушите му достигаха разказ след разказ за невероятната сила на варварина и неговите подвизи. Разкази за това как, след като получил удар в лицето с тежка сопа, просто тръснал глава и продължил да се бие, сякаш нищо не се е случило. Разкази за това как вдигнал двама мъже високо във въздуха, блъснал главите им една в друга, след което ги запратил — едновременно! — в двата края на стаята. Разкази за това как изхвърлил някакъв човек на улицата, след което изтичал навън и с гърдите си спрял теглена от два коня каруца, за да не прегази приземилия се на краката си пияница…

Морик живееше сред обитателите на улицата достатъчно дълго, за да осъзнава, че повечето от историите бяха преувеличени. Всеки разказвач неизменно се опитваше да засенчи предишния. Въпреки това, не можеше да отрече, че варваринът наистина изглежда внушително, нито пък можеше да си затвори очите за раните по главата на Роси Дуун, войник, когото познаваше лично и когото винаги бе смятал за отличен боец.

Разбира се, Морик, който имаше много уши из улиците на Лускан, беше дочул за намерението на Роси да се върне в „Кривата сабя“ заедно със своите приятели и да му плати за унижението. И, разбира се, чул бе и за намерението на още някого веднъж завинаги да постави новодошлия на мястото му. Ето защо тази вечер Морик бе дошъл, за да гледа, нищо повече. Да прецени огромния северняк и да реши дали притежава силата, уменията и характера, за да се превърне в истинска заплаха.

Без да сваля очи от Уолфгар, незабележимият мъж тихо отпиваше от виното си и чакаше.

* * *

В мига, в който видя Дели да се приближава до шестимата войници, Уолфгар пресуши халбата си и стисна ръба на масата. Както и очакваше, докато тя минаваше покрай пейката им, един от другарите на Роси се пресегна и я шляпна по дупето.

Варваринът рязко се изправи, профуча покрай нахалника и застана до младата жена.

— Няма нищо, няма нищо — опиша се да го успокои тя, но варваринът я улови за раменете, вдигна я и я премести зад гърба си, след което се обърна и измери с изпепеляващ поглед първо войника, който я беше закачил, а после и истинския виновник, Роси Дуун.

Роси остана на мястото си, смеейки се с глас, видимо спокоен с яките другари край себе си.

— Веселиш се, а? — проговори Уолфгар. — Мъчиш се да скриеш срама от вчера?

Роси спря да се смее и се взря в него.

— Все още не сме поправили прозореца — продължи варваринът. — Искаш ли и този път да си тръгнеш оттам?

Мъжът до Роси настръхна, ала той го удържа:

— Всъщност, северняко, предпочитам да остана. Според мен не аз, а ти трябва да си вървиш.

Уолфгар дори не мигна.

— За втори път ти предлагам да си тръгнеш доброволно — рече той.

Войникът, който седеше най-далеч от Роси, вляво от варварина, се изправи и се протегна лениво.

— Мисля да си взема още едно питие — заяви той на човека до себе си и се престори, че отива към бара, ала вместо това направи крачка към Уолфгар.

Само че варваринът вече имаше достатъчно опит в подобни свади и отлично разбираше, че намерението на изправилия се е да го сграбчи и да го забави, така че Роси и останалите да могат да се нахвърлят отгоре му с юмруци. Без да сваля поглед от лицето на Роси, сякаш не забелязваше нищо друго, Уолфгар изчака нападателят му да се приближи само на крачка-две и когато го видя да посяга към него, рязко се обърна и пристъпи напред. След това напрегна мускули и заби чело в лицето му. Разнесе се хрущящ звук и войникът политна назад със счупен нос.

Миг по-късно Уолфгар отново се обърна към масата и стовари юмрука си в челюстта на Роси, който тъкмо се изправяше, запращайки го в стената. Без да забавя темпото, варваринът хвана Роси за раменете, вдигна го и го отхвърли наляво, спирайки по този начин останалите двама войници от тази страна. После се завъртя надясно и с яростно ръмжене размаха юмруци, готов да посрещне последните двама, които вече се нахвърляха отгоре му.

Един от тях понечи да го изрита в слабините, той обаче предусети удара и го изпревари — извъртя се така, че да поеме удара с бедрото си, след което провря ръка под извития крак на нападателя си. Войникът инстинктивно се хвана за рамото и за косата му, в опит да запази равновесие, ала Уолфгар беше прекалено силен и с лекота го повдигна. После се обърна на другата страна, за да спре двамината мъже, които тъкмо го връхлитаха откъм гърба.

Това му струва няколко мощни пестника от другаря на онзи, когото бе вдигнал във въздуха. Той обаче сякаш не ги усети и с лекота изтласка нападателя си към стената.

Отчаяният войник го сграбчи с всичка сила, гледайки с надежда как събратята му се приближават изотзад. С гръмък рев, варваринът се изви на една страна и го цапардоса в лицето, след което без проблем се измъкна от омекналите пръсти на зашеметения мъж. Отстъпи назад, като инстинктивно приклекна, за да избегне юмрука на един от войниците зад себе си, и се улови за крака на близката маса.

После рязко се извърна с лице към нападателите си, застопорявайки масата, която бе повлякъл след себе си, толкова мощно, че тя се строши и полетя във въздуха, улучвайки най-близкия войник право в гърдите. Сега в ръката си Уолфгар държеше само крака на масата, своеобразна сопа, от която побърза да се възползва, като я провря под масата и фрасна един от противниците си по коляното. Мъжът изрева от болка и блъсна масата обратно към Уолфгар, той обаче я отхвърли с лекота и вместо това се съсредоточи върху опита си да забие острия край на строшения стол в окото на неприятеля си.

Мълниеносно полузавъртане и мощен замах, и сопата се стовари върху главата на друг от войниците. Импровизираното оръжие се строши, а злощастникът се свлече на земята като чувал с картофи. Уолфгар прегази падналото тяло — отлично разбираше, че за да има шанс срещу толкова много противници, не трябва да спира да се движи. Блъсна се в изпречилия се насреща му мъж и го повлече със себе си, прекосявайки половината стая, докато двамата не се блъснаха в една стена. Всичко свърши с яростна размяна на юмруци, ала, макар да получи толкова, колкото и противникът му, неговите бяха много по-тежки и, победен и напълно зашеметен, войникът рухна на пода… или поне щеше да рухне, ако варваринът не го бе уловил, за да го използва като поредния си жив снаряд. Тялото полетя ниско във въздуха и покоси един от преследвачите на Уолфгар, който политна с протегнати ръце. Исполинът се хвърли напред със свита в юмрук десница и като я провря между разперените ръце на противника си, я стовари в лицето му. Силата му, съчетана с инерцията на войника, беше толкова голяма, че главата на злощастника отхвръкна назад, а вратът му изпука и той се сгромоляса на пода.

Уолфгар се изправи, лице в лице с Роси и единствения от приятелите му, който все още се държеше на крака, макар че от носа му шуртеше кръв. Онзи с нараненото око се опита да се присъедини към другарите си, ала счупеното му коляно не можа да го удържи и той бавно се свлече на земята и остана да седи така, облегнат на стената.

В първата си наистина обмислена атака от началото на битката, двамата войници бавно пристъпиха напред, а после едновременно скочиха върху варварина. Ала, макар и двамата да бяха едри мъже, Уолфгар не само че не падна, но дори не се поклати, когато те връхлетяха отгоре му. Няколко мига по-късно двамата вече панически се бореха да избегнат посипалите се върху тях тежки юмруци. Роси успя да се изплъзне, но така просто даде възможност на варварина да сграбчи другия си неприятел с две ръце и да го вдигне напреки пред лицето си. Ужасеният мъж трескаво заразмахва ръце, ала от този ъгъл не можеше да нанесе никакъв по-сериозен удар.

Уолфгар отново изръмжа и заби зъби в стомаха му, после се втурна през помещението. Добре преценявайки разстоянието, той наведе глава, напрегна железните мускули на врата си и с все сила се блъсна в стената. Отскочи назад, стиснал противника си само с една ръка и почака докато той се приземи на краката си, после се отдръпна няколко стъпки назад, за огромно негово изумление.

Внезапно очите на войника се разшириха от ужас, когато огромният варварин се втурна към него, навел едното си рамо и със страховит рев на уста.

Нещастникът вдигна ръце, в обречен опит да се предпази, но жалката му защита не удържа под напора на Уолфгар — дъските зад гърба му поддадоха и той хлътна между тях. По-силна и от звука на трошащо се дърво, се разнесе примирената въздишка на Арумн.

Варваринът се отдръпна, ала само за миг, после отново се нахвърли върху жертвата си с вдигнати юмруци, докато войникът не се озова здраво приклещен между талпите на стената. Натъртен и окървавен, целият в трески и със счупен нос, безпомощният човек вдигна ръка — беше му предостатъчно.

Уолфгар го цапардоса още веднъж — бърз, къс удар, който строши челюстта му и го изпрати в несвяст, така че единствено стената го удържа да не падне на земята.

Варваринът дори не го забеляза — вече се бе обърнал към Роси, единственият от нападателите му, който още се държеше на крака. Един от войниците, онзи, с когото си бе разменил юмруци край стената, лазеше по земята, очевидно без никаква идея къде се намира. Друг, с разцепена от крака на масата глава, упорито се мъчеше да се изправи, но всеки път се строполяваше на пода, докато трети седеше, облегнат на стената, притиснал с една ръка нараненото си око, а с друга — строшеното си коляно. Четвъртият от другарите на Роси, онзи, когото Уолфгар бе повалил с един-единствен страховит пестник, лежеше в безсъзнание.

— Събирай приятелчетата си и се махайте — уморено рече варваринът на Роси. — И повече не се връщайте.

В отговор побеснелият мъж бръкна в ботуша си и извади оттам дълъг кинжал.

— Но аз искам да се позабавлявам — злобно каза той и пристъпи напред.

— Уолфгар! — извика Дели иззад бара и когато двамата мъже се обърнаха, видяха я да откача Щитозъб от стената.

Дребничката жена не бе достатъчно силна, за да хвърли тежкото оръжие достатъчно надалеч.

Това обаче нямаше никакво значение — Уолфгар протегна ръка, като в същото време призова оръжието си с мисъл. То изчезна, само за да се появи миг по-късно в десницата му.

— Аз също — спокойно отвърна той на слисания и ужасен Роси и за да подсили думите си, замахна назад с великолепния чук.

Разнесе се силно пращене и една от талпите на стената се строши, при което Арумн шумно простена.

Роси, чието нетърпеливо изражение се беше изпарило, се огледа наоколо и отстъпи като хванато в капан животно. За всички бе очевидно, че търси начин да се измъкне.

Изведнъж вратата на заведението се отвори със замах и всички глави (поне онези, които не бяха счупени), включително и тези на Роси и Уолфгар, се обърнаха натам. На прага стоеше най-грамадният човек (ако изобщо бе човек), който варваринът бе виждал някога. Новодошлият бе наистина огромен, най-малко един фут по-висок от него и почти толкова широк, както и поне два пъти по-тежък от сто и четирийсеткилограмовия варварин. Още по-впечатляващ бе начинът, по който се движеше, въпреки внушителното си тегло — тялото му като че ли бе съставено само от мускули, кости и жили.

Великанът пристъпи във внезапно притихналата кръчма и бавно огледа помещението, въртейки гигантската си глава. Най-сетне погледът му се спря върху варварина и той бавно извади ръце изпод плаща си — в едната държеше тежка верига, а в другата — тояга с шипове на върха.

— Уморен ли си за битка с мен, Уолфгар Мъртвия? — попита Дървотрошача и наоколо се разхвърчаха слюнки.

После великанът изрева и стовари веригата върху най-близката маса, която се разцепи на две. Тримата мъже, които седяха около нея, не се разбягаха, прекалено ужасени дори да помръднат.

По лицето на Уолфгар се разля широка усмивка. Той подхвърли Щитозъб във въздуха, така че оръжието се преметна, после го улови за дръжката.

Арумн Гардпек простена с глас — нощта щеше да му излезе още по-скъпа, отколкото очакваше.

Роси Дуун и онези от другарите му, които все още бяха в състояние да се движат, побързаха да се махнат от пътя на двамата противници.

Скрит в далечния ъгъл, Морик отпи от чашата с вино. Именно този двубой бе дошъл да види.

— Не ми отговори — изръмжа Дървотрошача и отново изплющя с веригата.

Този път тя се обви около крака на строшената маса, а след това около стола на един от гостите. Рязко подръпване и маса, и стол полетяха във въздуха, а злощастният посетител тупна на земята.

— Правилата на заведението и на моя работодател ми повеляват да ти дам възможност да си тръгнеш с мир — спокойно отвърна Уолфгар, както Арумн му бе заръчал да прави винаги.

Дървотрошача се хвърли в атака — огромен, озверял великан. Веригата се полюляваше заплашително пред него, тоягата бе вдигната за страховит удар.

Уолфгар знаеше, че с едно добре премерено хвърляне на Щитозъб може да го повали на място още преди да е направил и две крачки, но вместо това го остави да се приближи, предвкусвайки предизвикателството. Изведнъж, за изненада на всички, варваринът пусна чука си на земята и когато веригата полетя към него, приклекна и вдигна ръка над главата си.

Тежките халки се увиха около китката му и той ги стисна, след което дръпна, което придаде още по-голяма сила на нападението на Дървотрошача. Великанът замахна с тоягата си, ала се намираше твърде наблизо и инерцията му бе твърде голяма. Уолфгар се приведе още по-ниско и удари с рамо краката на гиганта, който не успя да запази равновесие и падна върху гърба му.

За всеобщо изумление, младият мъж стана, понесъл Дървотрошача на плещите си. После, пред невярващите погледи на всички в кръчмата, присви колене и отново се изправи, изтласквайки се назад. Впрегнал цялата си сила, Уолфгар вдигна гиганта над главата си.

Преди Дървотрошача да успее да направи каквото и да било, варваринът се втурна към вратата и с гръмовен рев го изхвърли навън, изкъртвайки както нея, така и касата. Само за миг, великанът се озова на улицата, седнал насред купчина трески. Уолфгар, който все още държеше единия край на веригата, я подръпна и Дървотрошача сепльосна с лице в прахта, преди да успее да я пусне.

Ревейки яростно, грамадният мъж се замята из остатъците от натрошената врата, докато най-сетне успя да се измъкне и скочи на крака, размахал тоягата си, а от лицето и брата му се стичаше кръв.

— Върви си — предупреди го Уолфгар и с мисъл призова вярното си оръжие.

Дървотрошача с нищо не показа, че е чул думите му. С един страховит удар по земята, той се хвърли в атака, оголил зъби.

После всичко свърши. Дървотрошача бе мъртъв. Просто ей така, хванат напълно неподготвен от вдигнатата десница на варварина и бойния чук, полетял твърде бързо, за да може той да се защити, и с твърде страховита сила, за да може масивният му гръден кош да я поеме.

Гигантът се олюля и се строполи на земята, без да успее дори да извика.

Дървотрошача бе първият човек, когото Уолфгар убиваше, откакто работеше за Арумн, първият човек, умрял в „Кривата сабя“ от много месеци насам. Всички в кръчмата, Дели и Йоси, Роси Дуун и неговите другари замръзнаха по местата си, без да могат да повярват на очите си. Възцари се мъртвешка тишина.

Уолфгар, стиснал завърналия се в ръката му Щитозъб, спокойно се обърна и отиде до бара, без да обръща никакво внимание на опасния Роси. Постави чука си пред Арумн, давайки му знак да го окачи на мястото му на стената, след което небрежно отбеляза:

— Трябва да си оправиш вратата, приятелю, и то възможно най-бързо, че току-виж някой решил да те ограби.

После, сякаш нищо не се бе случило, сякаш изобщо не забелязваше изумената тишина, царяща в заведението, и не виждаше зяпналите лица, които го следваха със слисани погледи, варваринът отиде до мястото си в другия край на стаята.

Арумн поклати глава и вдигна бойния чук, после спря, видял една фигура с ниско спусната качулка да се изправя пред него.

— Отличен боец си си намерил, почитаеми Гардпек — проговори непознатият и при звука на този глас, кръчмарят усети как космите на тила му настръхват. — Улицата на полумесеца може само да се радва, че се отърва от Дървотрошача. Лично аз изобщо не съжалявам за смъртта му.

— Не съм търсил повод за свада с никого — отвърна Арумн. — Нито с него, нито с теб.

— Няма и да откриеш — увери го Морик.

Уолфгар, който вече го бе забелязал, се приближи до бара, същото, макар и на почтително разстояние, сториха и Йоси и Дели.

— Добре се би, Уолфгар, син на Беорнегар — поздрави го опасният лусканец и плъзна пълна чаша към него.

Варваринът погледна първо нея, а после и него с очевидно подозрение. Откъде ли непознатият знаеше цялото му име — име, което той не бе използвал, откакто живееше в Лускан и което нарочно бе оставил далеч зад себе си?

Дели се мушна между двамата мъже и като се обърна към кръчмаря, уж да го помоли за питиета за неколцина гости, незабелязано смени чашата, която Морик беше дал на Уолфгар, с една от подноса си. После побърза да се отдръпне зад едрия варварин, поставяйки сигурността на силното му тяло между себе си и опасния разбойник.

— Няма и да откриеш — отново каза Морик на Арумн и, като докосна качулката си в безмълвен поздрав, стана и си тръгна.

Уолфгар го проследи със заинтригуван поглед, разпознал сигурната походка на опитен воин, и стана, за да го последва навън, като поспря само за миг, колкото да изпразни чашата си.

— Морик Разбойника — подхвърли Йоси на Арумн и Дели, която все още държеше чашата, която Морик бе предложил на Уолфгар.

Като видя погледите на двамата мъже, тя отбеляза, докато изсипваше съдържанието й:

— Нищо чудно това тук да тръшне средно голям минотавър.

Въпреки уверенията на Морик, Арумн нямаше как да не се съгласи с думите на младата жена. Тази нощ Уолфгар бе заздравил репутацията си стократно — първо, като напълно унижи Роси и самонадеяните му приятелчета, които повече нямаше да създават проблеми, а след това като надви — и то с такава лекота! — най-страшния боец, когото. Улицата на полумесеца бе виждала от години.

Ала подобна слава неминуемо водеше след себе си и опасности. Онзи, който влезеше в полезрението на Морик Разбойника, попадаше и в обсега на смъртоносните му оръжия. Да, опасният злодей може и да удържеше на думата си за известно време, но рано или късно славата на варварина щеше да започне да го дразни, а след това и да го тревожи.

Уолфгар сякаш не забелязваше нищо. До края на вечерта той не каза и дума, нито дори на Роси и приятелчетата му, които останаха в заведението (не на последно място, защото до един се нуждаеха от доста чашки, за да позаглушат болката от тежките си рани), но без да създават повече неприятности. След това, както си му беше обичаят, взе две пълни бутилки и заедно с Дели се оттегли в стаята й.

Както винаги, прекара там половината от нощта, а после, с втората бутилка в ръка, отиде на пристанището, където дълго съзерцава отраженията на изгрева в спокойните води.

И се наслаждава на настоящето, без мисъл за бъдещето и без спомен от миналото.

(обратно)

Глава 18 За злите духове, свещениците и за една важна задача

— Името и славата ви, ви изпревариха — рече капитан Вайнс на Дризт, докато отиваха към мостика.

Пред тях тъмнееха неравните очертания на Портата на Балдур, големият пристанищен град, разположен между Калимпорт и Града на бездънните води. Зад внушителните кейове се издигаха десетки постройки, от ниски складове до високи, здраво укрепени сгради, с бойници и наблюдателници, което придаваше на цялото място особен, някак назъбен вид.

— Моят човек не е срещнал никакви проблеми да уреди кораб, който да ви вземе със себе си по реката — продължи капитанът.

— Разумни хора ще да са, щом се съгласяваш да пуснат мрачен елф на борда си — сухо отбеляза Бруенор.

— Не чак толкова — не му остана длъжен Дризт. — Щом приемат и джуджета.

— Всъщност екипажът се състои точно от джуджета — уточнението на Вайнс накара Дризт да изохка, а Бруенор да се изсмее с глас. — Капитан Бъмпо Гръмотевичния юмрук и брат му Донат, както и двама техни трети братовчеди по майчина линия.

— Добре ги познаваш — подхвърли Кати-Бри.

— Всички, които се срещнат с Бъмпо, се срещат и с неговия екипаж, а спор няма — видиш ли ги веднъж, не е лесно да ги забравиш — обясни Вайнс. — На моя човек никак не му е било трудно да ги убеди — и четиримата били чували за Бруенор Бойния чук и как си е възвърнал Митрил Хол. Чували са и за спътниците му, разбира се, включително и за един елф на мрака.

— Обзалагам се, че така и няма да доживееш да се превърнеш в герой в очите на група джуджета — подметна Бруенор на Дризт.

— Аз пък се обзалагам, че няма да настъпи денят, в който да поискам подобно нещо — отвърна елфът в същия дух.

Междувременно петимата бяха стигнали до бордовата ограда и Вайнс се отдръпна от мостика.

— На добър час — рече той. — И дано се завърнете живи и здрави у дома си. А ако ме откриете в Портата на Балдур, когато си свършите работата, може би отново ще пътуваме заедно.

— Може би — съгласи се от учтивост Риджис, макар и четиримата да знаеха, че стигнат ли до Кадърли и успеят ли да унищожат кристалния отломък, най-вероятно ще помолят свещеника да ги върне обратно в Лускан с магия.

Все още им оставаха около две седмици път и то ако се движеха наистина бързо, а Кадърли можеше да ги пренесе до северния град само за няколко минути. Така поне казваха Дризт и Кати-Бри, които веднъж вече го бяха правили. По този начин щяха да започнат да търсят Уолфгар, без да губят никакво време.

Влязоха в града, без да срещнат никакви неприятности и макар че Дризт привлече доста погледи, те не бяха гневни или заплашителни, а по-скоро изпълнени с любопитство. Елфът нямаше как да не сравни сегашното си посещение в града с първия път, когато бе минал оттук, в преследване на Артемис Ентрери, който бе отвлякъл Риджис в Калимпорт. Тогава Дризт носеше вълшебна маска, която му позволяваше да се преобрази в светъл елф.

— Май не е като миналия път? — Изражението на елфа не бе убягнало от вниманието на Кати-Бри, която добре знаеше историята на предишното му посещение по тези земи.

— Винаги съм искал да влизам в градовете по Саблен бряг, без да се крия — отвърна приятелят й. — Изглежда, че работата ни с капитан Дюдермонт най-сетне ми е спечелила това право. Славата ми спестява поне част от огорченията, които срещам заради расата си.

— И смяташ, че това е нещо хубаво? — попита Кати-Бри, видяла почти незабележимата гримаса на приятеля си.

— Не знам — призна той. — Харесва ми, че мога да отида на много места, без да се страхувам, че ще бъда прогонен.

— Но те боли, задето е трябвало да си извоюваш това право — довърши младата жена вместо него. — Когато ме гледаш, знаеш, че на мен не ми се е налагало да се боря за подобно право. Гледаш Риджис и Бруенор, полуръст и джудже, и си казваш, че те могат да ходят, където си поискат, без да трябва да си спечелят това право преди това.

— Не — отвърна Дризт, — не ви завиждам за това. Но вижте само погледите им!

При тези думи той кимна към хората наоколо, които почти до един се обръщаха след него, някои с възхищение в очите, други — с изумление.

— Дори когато никой не те спира, пак не си свободен — най-сетне го разбра младата жена.

Ако трябваше да избира между предразсъдъците и ненавистта, с които се сблъскваше преди, и също толкова невежото любопитство, което срещаше сега, несъмнено предпочиташе второто. Ала и двете не бяха нищо повече от затвор, който го впримчваше в капана на славата му и не му позволяваше да надскочи ограниченията на своята раса.

— Ха, остави ги тез’ глупаци! — намеси се Бруенор.

— Онези, които те познават, знаят истината за теб — обади се и Риджис.

Дризт се усмихна. Много отдавна беше изоставил всяка надежда, че някой ден ще бъде напълно приет сред обитателите на Повърхността — напълно заслужената слава на злодеи и предатели, с която бе обвеяно името на събратята му, винаги щеше да го предхожда. Вместо това се бе научил да насочва усилията си към онези, които му бяха най-близки, онези, които го познаваха и обичаха такъв, какъвто бе, независимо от цвета на кожата му. А сега до него бяха трима от най-верните му приятели, прекосяваха безпрепятствено град след град, с лекота намираха кораби, които да ги вземат на борда си, без никакви затруднения, с изключение на онези, които могъщият Креншинибон им създаваше. Именно за това си мечтаеше Дризт До’Урден от времето, когато за първи път се запозна с Кати-Бри, Риджис и Бруенор и когато те бяха до него, как можеше да се тревожи заради погледите на когото и да било, били те пълни с омраза, или с любопитство!

Не, усмивката, която играеше по лицето му, бе напълно искрена. А ако и Уолфгар бе с тях, елфът нямаше да има за какво повече да мечтае, светът щеше да е съвършен, кралско съкровище, открито в края на дългия, тежък път.

* * *

Рай’ги потри ръце, когато в центъра на магическия кръг, който беше очертал, започна да се оформя малка фигурка. Познаваше Громф Баенре единствено по име и макар Джарлаксъл да го беше уверил, че в този случай може да му има доверие, самият факт, че става въпрос за елф на мрака и то такъв, който принадлежи към властващия дом на Мензоберанзан, го изпълваше с дълбоко съмнение. Името, което Громф му беше дал, би трябвало да принадлежи на не особено могъщ и поради това лесен за контролиране обитател на онази Равнина, ала Рай’ги нямаше как да е сигурен, докато съществото не приемеше физически очертания.

И най-малкото предателство от страна на Громф можеше да освободи страховит демон, може би дори демогоргона, и тогава импровизираният магически кръг, който Рай’ги беше очертал в клоаките на Калимпорт, щеше да се окаже смешен за мощта на призованото чудовище.

Ала Громф не го беше предал и сега магьосникът с облекчение разпозна създанието пред себе си — малък зъл дух, точно както му беше обещано. Дори без магическия кръг, някой с възможностите на Рай’ги спокойно можеше да се справи с един зъл дух.

— Кой ме вика? — проговори дребното създание на гърления език на Бездната.

В гласа му, забелязаха и Рай’ги, и Джарлаксъл, се долавяше не само объркване, но и тревога, която се засили още повече при вида на онези, които го бяха призовали — елфи на мрака.

— Не трябва да безпокоите Друзил. Не, не! Той вече си има могъщ господар! — с лекота премина то на езика на мрачните.

— Тишина! — нареди Рай’ги и малкото създание бе принудено да се подчини.

Магьосникът се обърна към Джарлаксъл.

— Защо се оплакваш? — проговори наемникът. — Нали това желае твоята раса — достъп до тази Равнина?

Друзил наклони глава на една страна, придавайки си замислен и същевременно загрижен вид.

— А, да — продължи Джарлаксъл. — От известно време май ти се налага да идваш тук, призован не от приятели, а от врагове, или поне така ми казаха. Някой си Кадърли от Карадуун.

При споменаването на това име дребното създание оголи зъби и изсъска. Двамата елфи се засмяха — Громф Баенре очевидно не ги беше излъгал.

— Ще ни се да нараним Кадърли — обясни Джарлаксъл със зла усмивка. — Иска ли Друзил да ни помогне?

— Само ми кажете как! — нетърпеливо отвърна духчето.

— Искаме да научим всичко за него. За външния му вид и характера му, за миналото и настоящето му. Чухме, че никой в Бездната не го познава по-добре от Друзил.

— Никой не го мрази повече от Друзил — уточни дребното същество, без да може да скрие нетърпението си.

Внезапно обаче то се дръпна назад и ги изгледа подозрително:

— Ще ви кажа, каквото поискате, но след това ще ме пуснете.

Джарлаксъл се обърна към Рай’ги — бяха очаквали подобна реакция. Магьосникът се изправи, отиде в другия край на тясната стаичка и дръпна един параван, зад който имаше малък, бълбукащ чайник.

— Нямам си чирак — обясни той. — Някой като теб би ми свършил отлична работа.

В черните очи на Друзил лумнаха алени пламъци:

— Заедно ще можем да причиним болка на Кадърли и на толкова много човеци!

— Е, съгласен ли е Друзил? — настоя Джарлаксъл.

— Нима Друзил има някакъв избор? — саркастично отвърна дребното същество.

— Що се отнася до това да служи на Рай’ги, има — думите на наемника изненадаха както Друзил, така и магьосника. — Що се отнася до информацията за Кадърли — не. Тя наистина ни трябва и ако се налага да те измъчваме в продължение на сто години, за да я получим, ще го сторим.

— Кадърли ще умре много преди това — сухо каза злият дух.

— Но мъченията все така ще ми доставят удоволствие — отговори Джарлаксъл и Друзил, който знаеше достатъчно за мрачните елфи, разбра, че това не е празна заплаха.

— Друзил иска да нарани Кадърли — призна си дребното създание, а черните му очички присветнаха.

— Тогава ни кажи всичко, което знаеш — нареди наемникът.

По-късно същия ден, докато Рай’ги и Друзил се занимаваха със заклинанията, които щяха да ги превърнат в господар и чирак, Джарлаксъл се усамоти в стаята, която си бе пригодил в едно от подземията на гилдията. Наистина бе научил много от злото духче, преди всичко и за огромна изненада на Друзил, че няма никакво желание да си има вземане-даване с човека на име Кадърли Бонадюс. С могъществото си свещеникът от „Възвисяване на вярата“ значително превъзхождаше както Рай’ги, така и Кимуриел, и най-вероятно щеше да се окаже твърде силен противник дори за Бреган Д’аерте. А, което бе даже още по-лошо, Кадърли очевидно се бе заел да възстанови един монашески орден и се бе заобиколил с млади и силни следовници, ентусиазирани идеалисти.

— Най-лошите от всички — рече Джарлаксъл, когато Ентрери влезе в стаята и когато видя недоумяващото му изражение, поясни: — Идеалистите. Нищо друго не мразя повече, отколкото идеалистите.

— Заслепени глупци — съгласи се палачът.

— Непредсказуеми фанатици — допълни наемникът. — Слепи за опасностите и за страха, докато вярват, че следват волята на своя бог.

— Да не би лидерът на някоя от гилдиите да е идеалист? — объркано попита Ентрери, който бе дошъл, за да говорят за предстоящата му среща с предводителите на останалите гилдии в Калимпорт, целяща да задуши в зародиш всяко намерение за война.

— Не, не — махна с ръка Джарлаксъл. — Имах предвид нещо друго, нещо във връзка с Мензоберанзан, не Калимпорт. Не се тревожи за това, ти си имаш по-важна работа.

И наемникът се съсредоточи върху по-належащите им задачи. Разказът на Друзил наистина го бе изненадал, изобщо не си беше представял, че този Кадърли, някакъв си човек, ще се окаже толкова голям проблем. Ала, макар да имаше намерение да държи воините си настрани от опасния свещеник, не се притесняваше — в крайна сметка, Дризт и неговите спътници все още се намираха далеч от храма, наричан „Възвисяване на вярата“.

Място, което, твърдо бе решен той, четиримата изобщо нямаше да достигнат.

* * *

— Огромно удоволствие е за мен да се запознаем, кралю Бруенор! Огромно удоволствие! Благословен да бъдеш и ти, и целият ти род! — каза Бъмпо Гръмотевичния юмрук — закръглено, ниско джудже, с ярка оранжева брада и огромен, сплескан нос, изкривен на една страна, насред червендалестото лице.

Повтаряше го поне за десети път, откакто „Тинолок“ бе потеглил от Портата на Балдур. Джуджешкият кораб беше плитък, шестметров съд с квадратен кил, два реда гребла (макар че обикновено се използваше само единия) и дълъг прът на кърмата, с който да го подкарват и направляват.

При вида на осмия крал на сребърните зали, Бъмпо и неговият също толкова окръглен брат Донат едва не се бяха задавили от възхищение, за искрена изненада на Бруенор, който наистина не подозираше, че е толкова известен, дори и сред собствените си събратя.

Не след дълго, обаче, учудването му отстъпи място на раздразнение, тъй като Бъмпо и Донат, както и двамата им братовчеди на греблата, Йипър и Куипър Рибоизстисквача, просто не спираха да го превъзнасят, да му се кълнат във вечна вярност и изобщо да раболепничат по всякакъв начин.

Приседнали встрани, на Дризт и Кати-Бри им беше трудно да сдържат усмивките си. Елфът местеше поглед от младата жена (колко обичаше да я съзерцава, когато тя не го виждаше!), към шумните джуджета, към Риджис, който се бе излегнал на носа на лодката, с глава, провесена над ръба, и рисуваше фигурки във водата, а от време на време и към отдалечаващите се очертания на Портата на Балдур.

Мислите му отново се насочиха към безпроблемното му преминаване през пристанищния град, по-леко от всеки друг път, дори и когато беше носил магическата маска. Беше си заслужил този покой, всички го бяха заслужили. А щом приключеха с мисията си и оставеха Креншинибон на сигурно място в ръцете на Кадърли, щом откриеха Уолфгар и му помогнеха да се пребори с мрака, който го измъчваше, може би отново щяха да поемат на път, просто ей така, за да видят какво има по широкия свят, и без нищо по-сериозно, което да ги безпокои, от умилкването на няколко възхитени джуджета.

По лицето на Дризт се разля умиротворена усмивка, родена от надеждата, която го изпълваше, надежда както за тях четиримата, така и за Уолфгар. Когато си тръгна от Мензоберанзан, не си бе и представял, че ще открие живот като този.

Изведнъж си помисли, че баща му, който бе умрял, за да може той да живее, навярно го наблюдава от някоя друга Равнина, достойна за доблестен воин като Закнафейн.

Наблюдава го и се усмихва.

(обратно) (обратно)

Част 4 Царства

Кралски палати или воински бастиони, магьоснически кули или лагер на някое номадско племе, чифлик, обграден с ниви и каменни стени, или пък с жив плет, или дори тясна стаичка, сбутана в най-затънтения ъгъл на някой порутен хан — ние всички влагаме голяма част от себе си в изграждане на своите миниатюрни царства. От най-великолепния замък до най-невзрачната къщурка, от арогантността на благородническата кръв до скромните мечти на бедния селянин, навсякъде можем да открием простичката нужда да притежаваме, ши поне за мъничко да управляваме нещо. Повечето от нас искат — не, имат нужда! — да открият своето царство, своето място в един често пъти твърде объркан и неразбираем свят, да наложат своя ред поне в едно кътче от тази огромна и неконтролируема вселена.

И така, ние правим планове и градим, издигаме стени и слагаме тежки катинари, а след това яростно браним това наше пространство с вили и мечове.

Надеждата ни е, че това ще бъде краят на пътя, който сме си избрали, покоят и усещането за сигурност, които ни се полагат след цял живот, изпълнен с изпитания. Ала всичко е просто една илюзия. Защото душевният мир не е място, обградено с жив плет, ши с непристъпен зид. Дори най-могъщият края, с най-многобройната армия, в най-непревземаемата крепост, може да не знае що е покой. Тъкмо обратното, и тук е най-голямата ирония — колкото повече материални блага придобиваме, толкова по-трудно става да открием истинско спокойствие. При това, отвъд всяка физическа безопасност, съществува един друг вид безпокойство, от което никой, нито крал, нито обикновен селянин, може да избяга. И най-могъщият владетел, и най-окаяният просяк понякога се изпълват с неизразимия гняв, който ние всички сме изпитвали в определени моменти. Не, нямам предвид ярост толкова голяма, че да не може да бъде изразена с думи, а по-скоро едно чувство на неудовлетвореност, така неуловимо и въпреки това, всепроникващо, че просто не може да бъде описано. Именно то ни кара да избухваме без причина срещу близки и приятели, именно заради него изпитваме необяснимото раздразнение, което ни обзема понякога. Лек срещу него не можем да открием другаде, освен в собствената си душа.

Бруенор установи свое кралство в сребърните зали, ала не можа да намери покой там и избра да се върне в Долината на мразовития вятър, мястото, което наричаше свой дом, не заради някакви богатства, скрити в него, нито защото така е било от поколения в рода му, а единствено защото там, в онази сурова северна страна, бе познал най-голямото от всички съкровища — вътрешния мир. Там той бе заобиколен от приятели, сред които и аз, и макар да не си го признава (всъщност, не съм съвсем сигурен, че дори го осъзнава), той се завърна в Долината, тласкан от желание отново да открие онова щастливо място и време, където всички ние, той и аз, Риджис и Кати-Бри и, да, дори Уолфгар, бяхме заедно. Бруенор се върна в търсене на един спомен.

Предполагам, че Уолфгар вече е открил подобно място, нейде по пътя, или пък в края му намерил е свое кътче — в някоя кръчма в Лускан или в Града на бездънните води, в чужда плевня в някое село или дори в пещера из чукарите на Гръбнака на света. Защото той все още няма ясна представа къде всъщност иска да бъде, къде е неговият сигурен пристан, където може да избяга от всичко. Ако някога все пак го открие, ако успее да надмогне страданието, което му причиняват мъчителните спомени, може би и той ще се завърне в Долината на мразовития вятър в търсене на истинския си дом.

В Мензоберанзан видях не едно и две от тези миниатюрни царства, над които бдим с такава глупашка грижливост, домове силни и могъщи, зорко охранявани, в обречен стремеж към сигурност. Когато си тръгнах оттам и отидох в Подземния мрак, аз също поисках да свия свое гнездо. Прекарах немалко време в една пещера, като си говорех само с Гуенивар и делях обиталището си с гъбоподобни създания, които не разбирах и които не ме разбираха. После се осмелих да отида в Блингденстоун, града на лукавите гномове и навярно бих могъл да го превърна в свой дом, ако не разбирах, че остана ли толкова близо до своите събратя, неминуемо ще донеса гибел на новите си другари.

И така, аз отидох на Повърхността и си създадох нов дом с Монтолио Дебруши във вълшебната му горичка, навярно първото място, където познах истински вътрешен мир. Ала моят дом не беше и там — когато Монтолио умря, с изненада разбрах, че не мога да остана повече.

С времето най-сетне открих своето място и научих, че то не е някъде край мен, а вътре в мен. Открих го, когато дойдох в Долината на мразовития вятър, където срещнах Кати-Бри, Риджис и Бруенор. Едва тогава успях да победя онзи неизразим гняв в гърдите си. Едва там познах истински мир и спокойствие.

Сега това спокойствие никога не ме напуска, независимо дали приятелите ми са с мен, или не. Моето царство е царство на душата и сърцето, а негови стражи са сигурността, която дават истинската обич и приятелство и топлината на общите спомени. По-красиво от всяко царство на този свят, по-силно от всяка крепост и, най-важното, царство, което винаги нося със себе си.

И мога единствено да се надявам и да се моля, че Уолфгар рано или късно ще излезе от мрака и също ще открие своето царство.

Дризт До’Урден

Глава 19 За Уолфгар

Дели пристегна палтото около себе си, по-скоро за да скрие факта, че е жена, отколкото, за да се предпази от хладния бриз. Движеше се бързо, като от време на време подтичваше, за да не изостава от загадъчния силует пред себе си, за когото един от клиентите на „Кривата сабя“ я бе уверил, че наистина е Морик Разбойника, без съмнение дошъл, за да шпионира.

Младата жена свърна в една уличка и налетя право на него. Той стоеше там и я чакаше с кама в ръка.

Дели се закова на място и вдигна ръце в отчаяна молба да не я убива.

— Моля ви, господин Морик! — проплака тя. — Искам само да си поговорим!

— Морик? — повтори непознатият и свали качулката си.

Лицето отдолу бе тъмно, прекалено тъмно, за да принадлежи на онзи, когото Дели търсеше.

— О, простете, добри ми господине — заекна тя и отстъпи назад. — Взех ви за някой друг.

Мъжът понечи да отговори, но Дели вече се бе обърнала и бързаше обратно към странноприемницата, колкото я държат краката.

Когато се отдалечи, младата жена спря, за да се поуспокои и да помисли. След битката с Дървотрошача, и тя, и мнозина от посетителите на „Кривата сабя“ често виждаха Морик Разбойника да се навърта из сенките и да се спотайва по ъглите. Но дали това не бе плод на страха им? Подразнена от тази мисъл, която най-вероятно беше вярна, тя въздъхна дълбоко и разтвори палтото си.

— Предлагаш се за продан, а, Дели Кърти? — разнесе се нечий глас съвсем наблизо и очите на младата жена се разшириха при вида на човека, подпрян на стената човек, чийто глас тя добре познаваше.

Нещо сякаш заседна на гърлото й. Да, тя сама го бе търсила, но сега, когато той я откри, изведнъж се почувства неимоверно глупава. Хвърли поглед зад себе си, а после и към „Кривата сабя“, чудейки се дали ще успее да се добере дотам, преди камата на опасния злодей да я застигне.

— Разпитваш за мен, търсиш ме — нехайно отбеляза Морик.

— Не съм правила нищо…

— Аз бях сред онези, които разпитваше — сухо я прекъсна той.

Изведнъж гласът му изтъня и придоби простовато произношение:

— Я ми кажи, миличка, за какво толкоз ти е притрябвал онзи проклетник?

Дели цялата се разтрепери, припомнила си съвсем ясно „старицата“, която наскоро й бе казала съвсем същото, със съвсем същия глас. А дори да не си бе спомнила тази среща, пак нямаше да се усъмни в думите на разбойника, който бе прочут из цял Лускан с умението да се дегизира. Самата тя на няколко пъти го бе виждала при съвсем интимни обстоятелства и всеки път той й се бе сторил съвършено различен, не само на външен вид, но и като държание и отношение, движеше се различно, говореше различно, дори любов правеше различно. В града отдавна се носеше мълвата, че всъщност Морик не бил един, а няколко отделни човека и макар че Дели никога не бе вярвала в подобни слухове, в този миг си каза, че никак няма да се учуди, ако те се окажат самата истина.

— Е, откри ме — твърдо заяви Морик.

Дели не бе сигурна как да постъпи, но тласкана от очевидното безпокойство и нетърпението на разбойника, избъбри задъхано:

— Искам да оставиш Уолфгар на мира. Дървотрошача си получи онова, което си просеше. Уолфгар никога не би му посегнал, ако той не го беше нападнал пръв.

— Какво ме засяга Дървотрошача? — думите на Морик прозвучаха така, сякаш случилото се с огромния побойник бе последното нещо, което го интересува. — Крайно неприятен главорез, нищо повече. Улицата на полумесеца е много по-добре без него.

— Е, значи не смяташ да си отмъщаваш за смъртта му — заключи Дели. — Въпреки това се говори, че имаш зъб на Уолфгар и че ще се опиташ да докажеш…

— Нямам какво да доказвам! — прекъсна я Морик.

— Ами Уолфгар?

Разбойникът сви рамене:

— Говориш така, сякаш го обичаш, Дели Кърти.

Младата жена пламна.

— Говоря и от името на Арумн Гардпек — заяви тя. — Уолфгар е добър за бизнеса му и, доколкото знам, не създава никакви неприятности извън „Кривата сабя“.

— Да, да — засмя се Морик. — Май здравата си хлътнала, Дели. А пък аз си мислех, че Дели Кърти обича всички мъже поравно!

Младата жена се изчерви още по-силно.

— Разбира се, ако го обичаш, тогава аз, а и всичките ти ухажори ще трябва да се погрижим за него — продължи разбойникът. — Ако го убия, ще направя услуга на цял Лускан, защото, виждаш ли, съкровище като Дели Кърти за нищо на света не бива да бъде заграбено от един-единствен човек.

— Не го обичам! — отсече младата жена. — Но те моля, заради мен и заради Арумн, да не го убиваш.

— Не го обичаш? — лукаво повтори Морик и Дели поклати глава. — Докажи го тогава! — рече той и посегна към връзката на роклята й.

Младата жена се поколеба за миг, после кимна. Правеше го само заради Уолфгар.

По-късно, докато лежеше сам във взетата под наем стая (Дели отдавна си беше тръгнала, при Уолфгар, както предположи той), Морик лениво пушеше, наслаждавайки се на опияняващия аромат на екзотичния, силен пушилист.

Тази нощ наистина извади късмет — беше минала повече от година, откакто за последен път Дели Кърти бе споделила леглото му, и той почти бе забравил колко прекрасна можеше да бъде тя.

Особено когато не му струваше нищо. Морик наистина следеше Уолфгар, макар да нямаше никакво намерение да го убива. Случилото се с Дървотрошача му бе показало колко опасно бе да се изправи срещу могъщия северняк.

За сметка на това, възнамеряваше да си поговори с Арумн Гардпек, а след тази вечер бе сигурен, че Дели ще го улесни допълнително. Нямаше нужда да убива варварина стига Арумн да го държеше на мястото му.

* * *

Силно разгневена от случилото се с Морик, Дели сърдито си оправяше дрехите, докато се качваше по стълбите. Сви зад един ъгъл и с изненада видя пред себе си улицата, миг по-късно вече беше навън. После всичко около нея се завъртя.

Когато най-сетне се съвзе и погледна назад, видя, че е застанала насред обляната от лунните лъчи улица, а странноприемницата, където бе оставила Морик, бе останала далеч назад. Но как бе възможно? Нали едва преди броени секунди се намираше вътре? И то на един от горните етажи? Младата жена сви рамене. И друг път й се бе случвало да не разбира какво точно се случва, така че тя просто поклати глава и като си каза, че срещата с Морик сигурно здравата я е раздрусала, се отправи обратно към „Кривата сабя“.

От другата страна на междупространствения портал, който я бе пренесъл извън странноприемницата, Кимуриел едва не се изсмя с глас. Доволен, че си бе взел вълшебния, маскиращ плащ, магьосникът сви в коридора и се приготви за следващия си скок през пространството. Джарлаксъл му бе казал да не оставя никакви следи от посещението си в Лускан, а за наемника убитите хора не бяха нищо друго, освен издайнически следи.

Не пропусна да си напомни, че този път трябва да бъде много внимателен — двамата с Рай’ги бяха проучили Морик Разбойника и бяха установили, че е доста опасен — разбира се, доколкото опасен можеше да бъде един човек. Елфът издигна кинетична преграда около себе си, съсредоточи се върху нея, след което отвори магическа врата в стаята на Морик.

Той все още беше в леглото, осветяван едва-едва от мъждукащия светлик на лулата си и от жарта в огнището. Усетил нечие присъствие, разбойникът се изправи. Кимуриел насочи цялата си енергия към кинетичната бариера и премина през портала. Ако замайването, неминуемо съпътстващо подобни пътувания, нарушеше концентрацията му, той най-вероятно щеше да е мъртъв, още преди да се е съвзел.

И наистина, не бе направил и една крачка в стаята, когато почувства как Морик замахва към корема му. Само че кинетичната защита си бе на мястото и пое удара вместо него. След още два удара от камата на разбойника, Кимуриел най-после дойде на себе си, отблъсна нападателя си и застана пред него, смеейки се самоуверено.

— Не можеш да ме раниш — проговори той със запъване, тъй като дори с магиите на Рай’ги не владееше езика на Повърхността особено добре.

При вида на неочаквания посетител, очите на Морик се разшириха от смайване — мрачен елф в неговата стая! Огледа се наоколо, отчаяно търсейки някакъв изход.

— Идвам, за да говорим, Морик — обясни Кимуриел, тъй като нямаше никакво желание да го преследва из целия град. — Не за да те раня.

Думите му ни най-малко не успокоиха разбойника.

— Нося дарове — продължи елфът и хвърли на леглото малка, подрънкваща кутия. — Белаерн и пушилист от голямата йоганитска пещера. Много добър. Трябва да отговориш на въпросите.

— Какви въпроси? — все така притеснен, разбойникът остана приклекнал, с кама в ръка, готов да се брани. — Кой си ти?

— Моят господар е… — Кимуриел поспря, търсейки подходящата дума. — Щедър. Щедър и безмилостен. Ще работиш с нас.

Преди Морик да успее да каже каквото и да било, елфът вдигна ръка. Усещаше как енергията пулсира в него и знаеше, че не може да я удържа още дълго, затова се концентрира върху един малък стол и му вдъхна живот, след което го накара да се приближи.

Когато внезапно оживялата вещ стигна до него, той я докосна, освобождавайки енергията на ударите, които Морик се бе опитал да му нанесе, и столът се строши на хиляди трески.

Разбойникът го изгледа с недоверие, без да разбира какво става:

— Предупреждаваш ли ме?

Кимуриел само се усмихна.

— Или не ти харесваше стола ми?

— Господарят ми иска да те наеме — обясни магьосникът. — Нуждае се от очи в Лускан.

— Очи и меч? — присви очи Морик.

— Очи и нищо друго — настоя Кимуриел. — Сега ми кажи за човека на име Уолфгар, а след това ще го следиш и ще ми съобщаваш, когато се върна.

— Уолфгар? — промърмори Морик под носа си — от това име сериозно започваше да му дотяга.

— Уолфгар — отвърна Кимуриел, който изобщо не би трябвало да го чуе, но, разбира се, от острия му елфически слух не убягваше нищо. — Ще го наблюдаваш.

— Защо да не го довърша? Ако ви пречи…

В тъмните очи на елфа припламна убийствен огън и Морик не посмя да продължи.

— Не това — настоя Кимуриел. — Киорлин… наблюдавай го. Незабелязано. Ще се върна с още Белаерн за още отговори.

И като махна към кутията на леглото, натърти:

— Белаерн!

Преди Морик да успее да попита каквото и да било, в стаята се спусна непрогледен мрак, толкова плътен, че човек не можеше да види ръката си, дори да я размахаше на сантиметър от лицето. Опасявайки се от нападение, разбойникът се наведе и замахна с камата си.

Ала елфът вече го нямаше — беше минал през магическата врата, отвеждаща в коридора, после през онази, която водеше на улицата, а след това и през телепортаторния портал на Рай’ги. Още преди мракът в стаята на Морик да се разсее, магьосникът се намираше в Калимпорт. Рай’ги и Джарлаксъл, които бяха наблюдавали посещението му в Лускан, кимнаха одобрително.

Влиянието на Джарлаксъл на Повърхността започваше да нараства.

* * *

Морик изпълзя изпод леглото, едва когато жарта в огнището угасна напълно. Каква странна нощ! Първо Дели, макар че случилото се с нея не беше чак толкова необичайно — очевидно бе, че е влюбена в Уолфгар и добре разбираше, че Морик лесно може да го убие.

Но елф на мрака! Истински елф на мрака, дошъл, за да говори за варварина! Нима всичко в Лускан изведнъж бе започнало да се върти около него? Кой беше този човек и защо привличаше толкова много внимание?

Морик погледна останките от стола — колко впечатляващо наистина! — и гневно запрати камата си към срещуположната стена, където тя се заби до дръжка. После отиде до леглото.

— Белаерн — тихичко повтори той, чудейки се какво ли означава тази дума.

А неканеният му посетител не беше ли казал нещо за пушилист? Много предпазливо Морик докосна малката кутийка, търсейки някакви клопки. Не видя нищо подозрително и си помисли, че ако мрачният елф бе искал да го убие, можеше да намери много по-лесен начин да го стори, затова постави кутийката на нощното шкафче, отвори ключалката и повдигна капака.

Вътре имаше купчинка злато и искрящи скъпоценни камъни, както и няколко пакета тъмен пушилист.

— Белаерн — прошепна разбойникът и лицето му грейна по-силно и от малкото съкровище пред него.

От него се очакваше единствено да следи Уолфгар — нещо, което той бездруго възнамеряваше да прави — и в замяна щеше да бъде възнаграден пребогато.

Мисълта му се насочи към Дели Кърти и той хвърли поглед към смачканите чаршафи, а после отново към отворената кутийка.

Нощта се бе оказала нелоша.

* * *

В продължение на няколко дни в „Кривата сабя“ цареше отдавна невиждано спокойствие — след случилото се с Дървотрошача никой не смееше да предизвиква Уолфгар. Но след известно време на спокойствието най-сетне бе сложен край и то по грандиозен начин. В пристанището хвърли котва нов кораб, чийто екипаж бе прекарал твърде дълго в открити води и сега жадуваше за един хубав побой.

Откри го в лицето на Уолфгар, в една кръчма, която едва не бе срината до основи.

Най-накрая, след близо половинчасов пердах, Уолфгар вдигна последния съпротивляващ се моряк над главата си и го изхвърли през дупката в стената, която бе изкъртил с предишните четирима побойници. Един от тях се опита да се върне обратно в кръчмата и варваринът го цапардоса с бутилка по главата.

След това прокара окървавена ръка по изцапаното си с кръв чело, взе друга бутилка (този път — пълна) и със залитане отиде до най-близката здрава маса, където се строполи на един стол и отпи голяма глътка, изкривявайки лице в болезнена гримаса, когато алкохолът опари раздраната му устна.

Изтощени и изранени, Йоси и Арумн седяха. Все пак, Уолфгар бе поел почти цялата тежест на битката, те имаха само няколко дребни порязвания и синини.

— Лошо пострада днес — подхвърли Йоси и кимна към варварина, чийто панталон беше подгизнал от кръв.

Един от моряците здравата го беше праснал с дебела дъска, която се строши, разкъсвайки и плата, и кожата под него, при което в крака на Уолфгар се забиха цяла шепа дълги трески.

Арумн и Йоси още го наблюдаваха, когато Дели отиде при него, коленичи и уви парче чист плат около крака му. След това се зае да вади треските една по една. Уолфгар изкрещя от болка и побърза да надигне бутилката.

— И този път Дели ще се погрижи за него — отбеляза Арумн. —Това май се превърна в нейна съдба.

— Тежка съдба, значи — мрачно се съгласи Йоси. — Защо ли ми се струва, че Роси Дуун и неговите приятелчета са подшушнали на ония нехранимайковци да дойдат насам. Винаги ще се намира някой нов побойник, който да предизвика момчето.

— И рано или късно той ще си намери майстора — тихо отвърна Арумн. — Както стана с Дървотрошача. Боя се, че няма да умре от старост.

— Нито ще ни надживее — добави Йоси, докато гледаше как Уолфгар, облягайки се тежко на Дели, си тръгва от стаята.

Точно в този момент още двама моряци нахлуха през дупката в стената и се насочиха към гърба на олюляващия се варварин. Миг преди да го достигнат, младият мъж намери още малко сила у себе си и като отмести Дели на безопасно разстояние, се обърна и стовари юмрук между очите на един от нападателите, който се свлече на пода, сякаш краката му бяха от масло.

Другият моряк се блъсна в Уолфгар, но не успя да го поклати дори с двете си бързи крошета.

Миг по-късно варваринът го стисна под мишниците и го вдигна във въздуха. Морякът замахна да го удари, после се опита да го ритне, но Уолфгар го разтърси толкова силно, че той неволно отхапа връхчето на езика си.

После полетя във въздуха — варваринът направи две крачки и го запрати към дупката в стената, но не уцели и нещастникът се блъсна на около половин метър от нея.

— Аз ще го изхвърля — извика му Йоси, а Уолфгар кимна, облегна се на Дели и излезе.

— Но преди това ще завлече не един и двама злосторници, а? — засмя се Арумн Гардпек.

(обратно)

Глава 20 Стръв

— Скъпи ми Домо — изкусително измърка Шарлота Веспърс и докосна рамото на плъхочочовека с дългите си пръсти. — Нима не виждаш изгодата, която и двамата можем да извлечем от едно такова съюзничество?

— Виждам единствено как из моите клоаки се навъртат хора на Басадони! — изръмжа Домо Куилило, който бе с човешки облик, но дори така понякога правеше нещо (като например начина, по който час по час сбръчкваше нос), което повече подхождаше на плъх. — Къде е старият нещастник?

Артемис Ентрери се накани да отговори, ала Шарлота му хвърли умолителен поглед и той се облегна в стола си, повече от доволен да остави тя да се занимава с такива като Домо.

— Старият нещастник — отвърна Шарлота, имитирайки пренебрежителния тон на плъхочовека — и в този момент заздравява връзките си с един още по-могъщ съюзник. Съюзник, чийто гняв Домо ще стори добре да не си навлича.

Очите на човека плъх се присвиха застрашително — не бе свикнал да го заплашват.

— С кого? — попита той. — С миризливите коболди, които минаха през клоаките онзи ден?

— Коболди? — повтори Шарлота през смях. — Къде ти! Не, те са просто плява, авангардът на нашия нов съюзник.

Водачът на плъхочовеците се отдръпна от младата жена, изправи се и прекоси стаята. Знаеше, че в клоаките и в подземните етажи на гилдията се е състояла битка. Знаеше също, че в нея са участвали коболди, войници на Басадони и създания, за които съгледвачите му не бяха успели да научат нищо друго, освен че били могъщи и опитни в магиите. Освен това знаеше (очевидно бе от факта, че Шарлота е тук сега), че поне част от хората на Басадони бяха оцелели. Домо подозираше, че в гилдията е станал преврат, зад който стоят Шарлота и Артемис Ентрери. Те твърдяха, че старецът бил още жив, въпреки че той не бе сигурен дали да им вярва, но пък открито признаваха, че Кадран Гордиън е бил убит. Лош късмет, така бе казала Шарлота, но за Домо бе пределно ясно, че късметът, добър или лош, не бе изиграл никаква роля в смъртта на Гордиън.

— Защо той говори вместо стареца? — кимна човекът плъх към Ентрери, а в тона му се долавяше явна неприязън.

Домо не питаеше топли чувства към палача още от времето, когато Ентрери бе убил един от най-прочутите му събратя, коварен тип на име Раситър.

— Защото така искам — рязко се обади Ентрери, преди Шарлота да успее да отговори, при което тя му хвърли кисел поглед, но после побърза да се обърне към Домо с предишното престорено приветливо изражение.

— Артемис Ентрери отлично познава порядките на калимпортските улици — обясни тя. — Няма по-подходящ пратеник от него.

— Нима очакваш да му се доверя? — невярващо попита Домо.

— Очаквам да повярваш, че никъде няма да намериш по-изгодна сделка от тази, която ти предлагаме — отговори Шарлота.

— И че ако откажеш — отново се намеси палачът, — значи ни обявяваш война. А подобна възможност никак няма да ти хареса, уверявам те.

Гризаческите очички на Домо се присвиха и той измери Ентрери с изпитателен поглед, но беше достатъчно разумен, а и достатъчно наплашен от убиеца, за да си премълчи.

— Пак ще си поговорим, Шарлота — обърна се той към жената. — Ти, аз и старият Басадони.

С тези думи плъхочовекът си тръгна, следван плътно от двама стражи на Басадони, които го придружиха до подземията. Оттам той сам щеше да намери пътя към бърлогата си в клоаките.

Домо едва-що бе излязъл, когато в стената зад Ентрери и Шарлота се отвори тайна врата и в стаята пристъпи Джарлаксъл.

— Остави ни сами — нареди той на младата жена, а от тона му ставаше пределно ясно, че не е особено доволен от проведения току-що разговор.

Шарлота хвърли поредния кисел поглед на палача и се накани да си върви.

— Справи се отлично — подхвърли й Джарлаксъл и тя кимна.

— Но аз се провалих — рече Ентрери в мига, в който Шарлота вече не можеше да ги чуе. — Колко жалко.

— Тези срещи са от огромно значение за нас — отвърна Джарлаксъл. — Ако съумеем да укрепим позициите си и да накараме останалите гилдии да повярват, че не ги грози опасност, първата част от мисията ни ще е завършила успешно.

— И търговията между Калимпорт и Мензоберанзан може да започне — с подигравателна тържественост заяви Ентрери и разпери ръце. — От което Мензоберанзан може само да спечели.

— От което Бреган Д’аерте може само да спечели — поправи го наемникът.

— И какво ме вълнува мен всичко това? — попита Ентрери направо.

Джарлаксъл не отговори веднага, обмисляйки внимателно следващите си думи.

— Немалко от воините ми се боят, че нямаш мотивация да довършиш онова, което започнахме — каза той най-сетне и макар че в гласа му нямаше и помен от предупреждение, Ентрери познаваше мрачните елфи достатъчно добре, за да разбере, че не го чака нищо хубаво. — Нима съвместната ни работа ти е напълно безразлична? Та нали само дни те делят от това да се превърнеш в най-влиятелния паша, властвал някога над улиците на Калимпорт! Крале ще ти се кланят до земята и ще те отрупват с богатства.

— А аз ще се прозявам в грозните им лица — отвърна Ентрери.

— Да, всичко те отегчава. Дори битките. Изгубил си своята цел и всички желания, захвърлил си ги в прахта. Но защо? От страх? Или пък си мислиш, че не е останало нищо, което да си струва да бъде спечелено?

Палачът се размърда неловко на мястото си. Вярно, самият той отдавна бе осъзнал какво става в душата му, но да го чуе от устата на Джарлаксъл, да види как някой друг дава словесен израз на пустотата в гърдите му, го порази.

— Нима си страхливец? — попита Джарлаксъл.

Ентрери се изсмя на абсурдния въпрос и за момент се поколеба дали да не скочи от стола и да се нахвърли върху елфа. Въпреки че отлично познаваше тактиката на наемника и бе абсолютно сигурен, че ще рухне мъртъв, още преди да го достигне, палачът сериозно се замисли дали да не го нападне. Джарлаксъл го изпревари с въпрос, който сякаш го зашлеви през лицето:

— Или причината е престоят ти в Мензоберанзан?

Апатията на Ентрери до голяма степен се дължеше именно на това и от изражението му наемникът разбра, че е улучил право в целта.

— Смиряващо? — попита той. — Онова, което видя там, ти подейства смиряващо?

— Обезкуражаващо — рязко отвърна Ентрери с глас, напоен сякаш с отрова. — Неизбежно бе при вида на толкова огромна и самонадеяна глупост.

— Глупост, която отразява и собственото ти съществувание, както несъмнено си почувствал. Всичко, към което си се стремил, се е открило пред очите ти, постигнато в много по-големи мащаби.

Ентрери и този път остана на мястото си, ала вече седеше на ръба на стола и хапеше долната си устна, свивайки и разпускайки юмруци, готов всеки момент да се нахвърли върху наемника.

— И какво? Целият ти живот се оказа една лъжа? — невъзмутимо продължи Джарлаксъл и следващите му думи се забиха като смъртоносна кама право в сърцето на палача: — Това ти каза и Дризт До’Урден, нали?

За един-единствен миг каменното лице на убиеца се изкриви от изпепеляваща ярост и елфът избухна в смях:

— Най-сетне някакъв признак на живот! Най-сетне израз на някакво желание, пък било то и желанието да ми изтръгнеш сърцето.

После въздъхна дълбоко и понижи глас:

— Мнозина от моите съмишленици смятат, че не си заслужаваш усилието. Но аз знам, че грешат, Артемис Ентрери. Ние сме приятели, ти и аз, и си приличаме много повече, отколкото ни се иска да признаем. Очаква те истинско величие, само трябва да ме оставиш да ти покажа пътя.

— Празни приказки — сухо рече палачът.

— Този път минава през Дризт До’Урден — продължи Джарлаксъл, сякаш не го беше чул. — Това е празнотата, която зее в гърдите ти. Трябва отново да се изправиш срещу него, при условия, поставени от теб самия — гордостта ти никога няма да ти позволи да продължиш останалата част от живота си, докато не разрешиш този проблем.

— Достатъчно пъти съм се изправял срещу него — рязко отвърна Ентрери, усещайки как у него се надига гняв. — Не искам да го виждам никога повече.

— Може и да мислиш така — каза Джарлаксъл, — но се лъжеш, лъжеш и мен. На два пъти ти и Дризт До’Урден се срещнахте в честна битка и на два пъти Ентрери беше принуден да бяга.

— Тук, в клоаките, аз бях по-силният — настоя убиецът. — И щях да победя, ако неговите приятели не му се бяха притекли на помощ.

— А на скалата над Митрил Хол по-силният бе той.

— Не! — избухна Ентрери, ала само за миг. — Не. Аз го надвих.

— Наистина го вярваш и точно затова спомените те държат в болезнения си плен. Ти ми разказа в подробности за онзи двубой, а аз и сам видях част от него. И двамата знаем, че всеки от вас можеше да го спечели. И именно това те измъчва. Ако Дризт те беше победил категорично, а ти бе оцелял, щеше да успееш да продължиш живота си. А ако ти го беше надвил, никога повече нямаше да се сетиш за него, независимо дали е жив или мъртъв. Не друго, а несигурността те измъчва, приятелю. Мисълта, че едно предизвикателство е останало неразрешено, едно предизвикателство, което задушава всички по-нататъшни стремежи, били те желание за повече власт или за обикновени плътски наслади, все неща, с които лесно можеш да се сдобиеш.

Ентрери се облегна назад, вече заинтригуван, а не разгневен.

— Но аз мога да ти дам и това — продължи Джарлаксъл. — Това, което жадуваш най-силно, стига само да го признаеш пред себе си. Сега вече мога да продължа започнатото в Калимпорт и без твоята помощ — Шарлота може да бъде моето лице в града, а позициите ми са прекалено здрави, за да се разклатят лесно. Само че аз не желая това. За начинанията си на Повърхността искам да имам до себе си Артемис Ентрери, истинския Артемис Ентрери, а не тази бледа сянка, в която си се превърнал, прекалено погълнат от съперничеството с Дризт До’Урден, за да се съсредоточиш върху онези умения, които те издигат над всички останали.

— Умения — мрачно повтори палачът и се извърна.

Ала Джарлаксъл знаеше, че е докоснал вярната струна, знаеше, че току-що е размахал пред лицето на Ентрери стръв, на която той нямаше да може да устои.

— Остава ни само още една среща — продължи наемникът миг по-късно. — Най-важната. С моите съмишленици ще те наблюдаваме внимателно, докато разговаряш с представителите на Рейкърс и на Ронинг паша, Куентин Боду и Дуавел Тигъруилис. Изпълни задълженията си добре и Дризт До’Урден ще бъде твой.

— Ще поискат да се видят с Басадони паша — рече Ентрери и дори само фактът, че изобщо си мисли за предстоящата среща, говореше, че е налапал примамката.

— Нали имаш маска? — попита Джарлаксъл.

За миг палачът не го разбра, после се досети, че става въпрос за магическата маска, която бяха отнели от Кати-Бри в Мензоберанзан. Същата маска, с чиято помощ се бе престорил на Громф Баенре, за да се промъкне в покоите му и да открадне безценната паякова маска, която пък му бе дала възможност да проникне в дома на Баенре в търсене на Дризт.

— Не е у мен — рязко отвърна той, тъй като не му се щеше да навлиза в подробности.

— Жалко. Тя можеше да направи нещата по-лесни. Но не се тревожи, всичко ще бъде уредено — обеща Джарлаксъл и като се поклони, излезе от стаята, оставяйки Артемис Ентрери потънал в мисли.

— Дризт До’Урден — прошепна палачът, ала този път в гласа му нямаше жлъч, само безстрастно примирение.

Да, Джарлаксъл наистина го бе изкушил, показал му бе другата страна на собственото му душевно терзание, за което той не се бе замислял, не и искрено. След бягството си от Мензоберанзан, последният път, когато бе видял Дризт, палачът си бе казал, че повече няма да си има никакво вземане-даване с него, сам себе си беше убедил, че се надява никога да не го види.

Но така ли беше наистина?

Джарлаксъл бе прав, когато каза, че двамата така и не бяха разрешили въпроса кой е по-добрият боец. На два пъти бяха вадили мечове един срещу друг, бяха се срещали в още много по-дребни схватки, а в два случая се бяха били рамо до рамо — в Мензоберанзан и в тунелите на Митрил Хол. И всеки път се бяха убеждавали в едно — що се отнася до бойни умения и стил, бяха като огледален образ един на друг.

В калимпортските клоаки никой не бе успял да вземе превес, докато Ентрери не изплю струя мръсна вода в очите на Дризт и така не получи надмощие. Ала в този миг бе пристигнала омразната Кати-Бри със своя смъртоносен лък и палачът се бе видял принуден да бяга. Битката върху скалната тераса край Мензоберанзан също бе равна, поне така вярваше Ентрери, до мига, в който Дризт бе прибягнал до нечестно преимущество — с помощта на вродените си магически способности беше призовал кълбо непрогледен мрак и ги бе обгърнал с него. Дори тогава палачът като че ли можеше да победи, ала собствената му нетърпеливост го бе подвела.

Каква бе истината, тогава? Кой би победил?

Палачът въздъхна дълбоко и подпря лице върху ръката си. От един джоб на плаща си извади малък медальон, същия, който Джарлаксъл бе взел от Кати-Бри и който той самият бе откраднал от бюрото на наемника в Мензоберанзан. Медальон, който можеше да го отведе до Дризт До’Урден.

През последните няколко години Артемис Ентрери неведнъж се бе взирал във вълшебния предмет и се бе питал къде ли се намира елфът и какво ли прави, с какво ли се занимава и какви ли врагове е победил наскоро.

Неведнъж се бе взирал в медальона, ала никога досега не бе обмислял сериозно да се възползва от него.

* * *

Докато Джарлаксъл се отдалечаваше от стаята, където беше оставил Ентрери, в обичайно плавната му походка се промъкна забележимо оживление. Доволен от постигнатото, той мислено се поздрави за предвидливостта, която го бе накарала да вложи толкова усилия в издирването на Дризт До’Урден, както и за находчивостта да подхвърли такава неустоима примамка на Ентрери.

— Точно там е работата — рече на Рай’ги и Кимуриел, когато ги откри в стаята на Кимуриел. — Предвидливост, навсякъде и във всичко.

Двамата го изгледаха неразбиращо и той се разсмя.

— Докъде стигнахме с проучванията? — попита вместо отговор, като не пропусна да забележи и то с искрено удовлетворение, че Друзил все още е с магьосника — намеренията на Рай’ги да го направи свой чирак очевидно бяха съвсем сериозни.

Другите двама елфи се спогледаха и се засмяха, после магьосникът поде тих напев, като в същото време правеше бавни, сложни движения с двете си ръце. Постепенно Рай’ги започна да ръкомаха все по-бързо, като едновременно с това се въртеше, а одеждите се развяваха зад гърба му. Около него се изви сив дим и го обгърна. Силуетът му ставаше все по-неясен, движенията му — все по-бързи.

После всичко спря и той изчезна. На негово място се появи човек, облечен в жълтокафеникава туника и панталони в същия цвят и наметнат със светлосиня копринена пелерина. На главата си имаше причудлива широкопола шапка, която доста напомняше тази на Джарлаксъл, само дето беше синя, обрамчена с червено, с перо отдясно и златен порцеланов медальон във формата на свещ, горяща над отворено око в средата.

— Добра среща, Джарлаксъл. Кадърли Бонадюс от Карадуун, на твоите услуги — представи се мнимият свещеник и се поклони до земята.

Наемникът не пропусна да отбележи факта, че „човекът“ пред него говори гладко езика на мрачните… език, който малцина на Повърхността владееха.

— Имитацията е съвършена — дрезгаво се обади Друзил. — Толкова много прилича на онзи нещастник Кадърли, че ми идва го пронижа с отровната си опашка!

При тези думи малкият зъл дух плесна с кожестите си крила и се издигна във въздуха, потривайки хищно ръце.

— Съмнявам се, че Кадърли Бонадюс от Карадуун говори езика на мрачните — сухо каза Джарлаксъл.

— Една проста магия бързо ще поправи и това — увери го Рай’ги.

И наистина, такава магия съществуваше, както Джарлаксъл много добре знаеше, тъй като сам я бе използвал неведнъж по време на многобройните си пътувания и срещи с най-различни раси. Ала и тя си имаше своите ограничения.

— Ще изглеждам като Кадърли и ще говоря като Кадърли — продължи Рай’ги, доволно усмихнат на собствената си находчивост.

— Дали? — сериозно попита Джарлаксъл. — Или нашият наблюдателен противник ще чуе необичайния ти словоред и ще се досети, че нещо не е наред?

— Ще внимавам! — обеща магьосникът, а от тона му ясно личеше, че подобни съмнения в неговите способности никак не му се нравят.

— Само внимание може да не е достатъчно — отвърна наемникът. — Колкото и великолепно да си се справил, не можем да си позволим никакъв риск.

— Е, щом ще ходим при изменника Дризт, както казваш, как ще го направим?

— С помощта на професионален имитатор — заяви Джарлаксъл, при което другите двама елфи простенаха.

— За какво говори? — разтревожено попита Друзил.

Наемникът погледна към Кимуриел:

— Баелтимазифас е при илитидите. Иди да го намериш.

— Баелтимазифас. — Рай’ги, който добре познаваше гнусното създание и го ненавиждаше от дъното на душата си, дори не се опита да прикрие отвращението си. — Илитидите, под чиято власт се намира, искат немислимо високи цени за услугите му.

— Ще ни излезе скъпо — обади се и Кимуриел, който имаше най-голям опит в отношенията с причудливите крадци на мисли.

— Онова, което ще спечелим, ще си струва всяка жълтица — увери ги Джарлаксъл.

— А възможността да бъдем предадени? — попита Рай’ги. — Подобни същества — и Баелтимазифас, и илитидите — никога не са се славили с особена почтеност. Не държат на думата си и нямат страх нито от нас, нито от която и да било раса.

— Значи ще ги надвием в собствената им игра — не отстъпваше Джарлаксъл, по чието усмихнато лице нямаше и следа от притеснение. — Ами Уолфгар? Онзи, когото са изоставили?

— В Лускан е — отвърна Кимуриел. — Не е от значение. Дребен играч и нищо повече, без никаква връзка с изменника, поне в този момент.

Джарлаксъл си придаде замислен вид, поставяйки всички парчета от мозайката по местата им.

— Маловажен в действителност, но не и на думи — отсече той. — Ако отидеш при Дризт, преобразен като Кадърли, ще ти останат ли достатъчно сили — свещенически, не магически — за да ги пренесеш в Лускан?

— Нито аз, нито Кадърли би могъл — отвърна Рай’ги. — Твърде много са за подобно заклинание. Бих могъл да пренеса един или двама, но не и четиримата. Кадърли също, освен ако не притежава сили, каквито не познавам.

Джарлаксъл отново се замисли.

— Значи няма да е в Лускан — бавно рече той, повече на себе си, отколкото на своите съмишленици. — Портата на Балдур или някое село близо до него ще ни свършат отлична работа.

Всичко най-сетне си дойде на мястото, включително и примамката, с която щеше да отдели Дризт и приятелите му от кристалния отломък.

— Да, всичко това се очертава да бъде наистина приятно — отбеляза той.

— И печелившо, нали? — попита Кимуриел.

Джарлаксъл се засмя с глас:

— За мен едното без другото е невъзможно.

(обратно)

Глава 21 Навременни рани

— Винаги спираме тук за малко — обясни Бъмпо Гръмотевичния юмрук, когато „Тинолок“ здравата се блъсна в едно надвиснало над реката дърво, при което Бруенор и Риджис едва не цопнаха във водата. — Не обичаме да носим твърде много запаси наведнъж, защото винаги ги изяждаме прекалено бързо.

Дризт кимна — наистина се нуждаеха от храна, най-вече заради лакомите джуджета. Погледът му неволно се насочи към дърветата, които растяха нагъсто по бреговете на реката. От два дена насам и той, и приятелите му бяха сигурни, че някой ги следи, а Риджис дори бе успял да зърне непознатия враг достатъчно задълго, за да установи, че става въпрос за група гоблини. Неуморната им настойчивост — а за създания като гоблините да вървят след някого повече от два-три часа си беше проява на забележително постоянство — красноречиво говореше, че и за това е виновен Креншинибон.

— Колко Време Ви трябва, за да си набавите необходимото и да се. Върнете? — попита елфът.

— А, не повече от час — отвърна Бъмпо.

— Имате само половин — намеси се Бруенор — освен това аз и Риджис ще дойдем с вас.

После кимна на Дризт и Кати-Бри, които го разбраха и без думи. Те нямаше да тръгнат с тях, защото си имаха друга работа — трябваше да разузнаят наоколо.

Не им отне много време, преди да открият онова, което търсеха — гоблинови дири, оставени от поне двайсетина от гнусните създания. И то съвсем наблизо. На това място преследвачите им очевидно се бяха отклонили от реката и когато малко по-късно я видяха да завива в далечината, Дризт и Кати-Бри разбраха защо. През последния час „Тинолок“ се бе движил на север, но не след дълго щеше да им се наложи да поемат на изток, после на юг, а след това — отново на изток. Ако се отправеха право на изток и прекосяха сравнително равната местност, гоблините щяха да изпреварят лодката на джуджетата.

— А, значи познават реката — рече Бъмпо, когато Дризт и Кати-Бри разказаха на спътниците си какво са открили. — Ще стигнат първи, а там е прекалено тясно, за да избегнем битката.

Бруенор се обърна към Дризт:

— Колко мислиш, че са, елфе? — сериозно попита той.

— Най-малко двайсет. Може би дори трийсет.

— Тогаз нека си изберем място за бой — заяви Бруенор. — Ако ще се бием, нека поне ние да поставяме условията.

Съвършеното му спокойствие не убягна на другарите му.

— Ще ни забележат от сума ти разстояние — обясни Бъмпо. — А ако решим да останем тук, както сме пуснали котва, като нищо ще се доберат до борда.

Дризт обаче поклати глава:

— „Тинолок“ ще продължи по пътя си. Но без нас тримата — при тези думи той посочи Бруенор и Кати-Бри, после се доближи до Риджис и свали кесийката, в която беше скрит Креншинибон. — Това ще остане на борда. Пази го като зеницата на окото си.

— Те ще нападнат нас, а вие — тях — досети се Риджис и Дризт кимна. — Само побързайте.

— Какво толкоз недоволстваш, къркорещ корем? — засмя се Бруенор. — Току-що натоварихме цял тон припаси и като те знам, докат’ се върнем надали ще е останало кой знае колко!

Риджис хвърли изпълнен със съмнение поглед към кесийката в ръката си, после се обърна към купчината с храна и лицето му засия.

След това се разделиха. Бъмпо, екипажът му и полуръстът се оттласнаха от ниско приведеното дърво, което бяха използвали вместо кей, и бързото течение ги пое. Лодката не се бе отдалечила кой знае колко, когато Дризт извади ониксовата статуетка и призова Гуенивар. След това четиримата се втурнаха на изток, следвайки същия път, по който бяха тръгнали и гоблините.

Начело беше Гуенивар, която така се сливаше с храсталаците наоколо, че едва-едва раздвижваше тревата там, откъдето минеше. След нея идваше Дризт, последни бяха Бруенор, преметнал брадва през рамото си, и Кати-Бри с Таулмарил в ръка, готова за стрелба.

* * *

— Щом ще се бием, няма да открием по-подходящо местенце от туй — заяви Донат малко по-късно, когато „Тинолок“ последва поредния завой на реката и навлезе в местност, където бреговете се стесняваха, течението ставаше по-бързо, а над водата бяха надвиснали кичести дървета.

Риджис се огледа наоколо и простена — перспективите никак не му харесваха. Та гоблините може да са навсякъде, каза си той при вида на гъстите храсталаци и многобройните възвишения. А лекомислието на четирите джуджета допълнително усилваше тревогата му — все пак беше прекарал достатъчно дълго време сред тяхната раса, за да знае, че преди битка те винаги се радваха, независимо какви бяха изгледите им за успех.

Ала онова, което най-много го плашеше, бе тихият гласец, появил се внезапно в главата му, който изкусително му нашепваше, че само с една-едничка дума може да издигне огромна кристална кула… непревзимаема от цяла орда гоблини. Толкова бе лесно, единственото, което трябваше да стори, бе да си присвои Креншинибон. И тогава гоблините дори нямаше да се опитат да ги нападнат — отломъкът, заедно с новия си господар, щеше да покори дребните създания на волята си.

Те просто не можеха да устоят.

* * *

Облегнат на едно дърво, Дризт се обърна и даде знак на Кати-Бри да не стреля. Той също бе видял скрития между клоните гоблин, който, напълно погълнат от лодката в далечината, дори не ги забелязваше. Не беше нужно гнусните му другари да научат за надвисналата опасност, реши елфът, а лъкът на Кати-Бри неминуемо щеше да ги издаде.

И така, той се закатери по дървото с ятаган в ръка и не след дълго, благодарение на забележителната си сила и също толкова впечатляващата си ловкост, вече се намираше на едно ниво с гоблина. Само за миг, без да използва свободната си ръка, той пробяга няколкото стъпки, които го деляха от злото създание и като затисна устата му, заби оръжието си дълбоко в гърба му и го издърпа нагоре, прорязвайки първо дробовете, а после и сърцето му. Задържа го още миг-два, докато мракът на смъртта не го погълна, след това внимателно го пусна на клона, поставяйки грубия му лък до него.

Обърна се, за да потърси Гуенивар, ала тя не се виждаше никъде. Беше й наредил да не се показва, докато не започне същинската битка, и знаеше, че тя ще го послуша.

А решителният момент бързо наближаваше, сигурен беше Дризт. Наоколо несъмнено имаше още гоблини, скрити в храстите или пък покачени върху дърветата край брега. За съжаление, изгледите за бърза победа в местност като тази, където имаше твърде много препятствия и скривалища, не бяха особено добри. Само ако разполагаше с час-два, за да открие всички гоблини…

В този миг „Тинолок“ се показа иззад завоя на реката.

Дризт погледна към приятелите си и им даде знак.

Гръмогласният рев на Бруенор и свистенето на сребропера стрела поставиха началото на битката. Стрелата на Кати-Бри мина покрай дървото, където беше елфът и потъна в близкия гъстак. Скритият там гоблин се улови за крака и рухна на земята, гърчейки се от болка.

От същия храсталак изскочиха още три от дребните същества и се хвърлиха в атака, надавайки пронизителни крясъци…

… които бързо заглъхнаха, когато Дризт скочи пред тях, стиснал двата си ятагана. Още преди да бе стъпил на земята, елфът нанесе удар на един от гоблините, а друг прониза като опря дръжката на второто острие в корема си и остави инерцията на скока да свърши останалата работа.

Докато се приземяваше, Дризт едва не се сблъска с друг черен силует, полетял във въздуха — с мощен скок Гуенивар излезе от прикритието си, прелетя над господаря си и връхлетя в друг храсталак, право върху спотаеното там същество.

Единственият от тримата гоблини, който оцеля след първоначалното нападение на Дризт, се дръпна настрани със залитане и като се облегна на дървото, от което елфът беше скочил, се обърна и вдигна копието си.

Внезапно до ушите му достигна гръмка ругатня и то се опита да насочи оръжието си към този нов враг, само че Бруенор беше по-бърз и като се провря под копието му, напрегна и последния си мускул и стовари секирата си върху главата на гоблина.

— Проклятие! — изръмжа джуджето миг по-късно, осъзнало, че никак няма да му е лесно да измъкне острието от разцепения череп на противника си.

Докато Бруенор се бореше със заклещеното оръжие, Кати-Бри изтича покрай него и като приклекна на едно коляно, отново опъна тетивата на Таулмарил. Този път стрелата й събори покачения върху едно недалечно дърво гоблин. Без да губи и миг, младата жена захвърли лъка и се стрелна напред, изваждайки магическия Казид’еа, който веднага засия със зловещ блясък.

Бруенор продължаваше да дърпа с все сила.

В това време Дризт, чиито първи противници вече лежаха мъртви в краката му, се изправи и се втурна между няколко израснали съвсем нагъсто дървета.

Далеч пред него Гуенивар изтича по дънера на едно дърво и ужасените гоблини, които се бяха скрили в короната му, хвърлиха копията си, без дори да одраскат животното, и се опитаха да скочат на земята. Единият успя, другият обаче нямаше този късмет — тежката лапа на пантерата го улови във въздуха и го запрати, въпреки отчаяната му съпротива, право в прегръдката на смъртта.

— Проклятие! — отново изруга Бруенор, който дърпаше ли, дърпаше и изпускаше цялата веселба. — Трябва да почна да ги удрям по-леко!

* * *

Естествено, не можеше да издигне кулата на лодката. Трябваше да го стори на брега или дори в реката. Е, да, долните нива щяха да останат под водата, но Креншинибон несъмнено щеше да му каже как да проникне вътре.

— Имат копия! — провикна се Бъмпо. — Към кила! Към кила!

Четирите джуджета начаса се хвърлиха на палубата и се затъркаляха към борда, който бе по-близо до брега с гоблините. Донат, който стигна пръв, побърза да отвори дървения сандък, който се намираше там. С другарите си извадиха по един арбалет и приклекнаха зад оградата, докато ги заредят.

Цялото това оживление най-сетне привлече вниманието на Риджис и прогони всички планове за кристални кули от главата му. Как изобщо бе могъл и за миг да си помисли, че може да стори нещо подобно! Все още смаян, полуръстът погледна четирите джуджета, а после и надвисналите клони, към които лодката бавно се носеше и под които стоеше гоблин с копие в ръка.

Като по даден знак, джуджетата се хвърлиха по гръб и стреляха едновременно. Стрелите им до една улучиха и запратиха дребното създание високо във въздуха и право във водата зад лодката.

Но не преди то да успее да хвърли копието си и то — както трябва.

Риджис изпищя и се опита да избегне оръжието, ала беше твърде късно. Тежкото острие се заби в рамото му и той съвсем ясно чу ужасяващия звук, с който то мина през плътта му и го повали по очи на палубата. До ушите му достигна рев на болка и макар да знаеше, че идва от неговото гърло, Риджис не помнеше дори да е отварял уста.

После усети как грапавите дъски на палубата ожулват лицето му, когато джуджетата го издърпаха при себе си, чу и как Донат се провиква, сякаш от много далеч:

— Убиха го! Съвсем го убиха!

След това остана сам, връхлетя го смразяващ студ, а единственото, което чуваше, бе плискането на водата, докато гоблините плуваха към лодката.

* * *

Изящна и красива, пантерата скочи от високия клон, досущ гъвкава, черна стрела в полет. Докато минаваше покрай един от гоблините, тя замахна с тежката си лапа и раздра гърлото му, след което връхлетя върху двама от другарите му. Първият рухна под тежестта й и само след миг вече беше мъртъв другият опита да се изправи и да избяга, ала Гуенивар го изпревари.

Дребното създание се претърколи по гръб и отчаяно размаха ръце, мъчейки се да отблъсне голямата котка, само че тя бе твърде силна и твърде бърза и само за миг желязната й челюст се сключи около врата му.

Недалеч оттам, Дризт и Кати-Бри, които се бяха озовали на една и съща поляна, в преследване всеки на своя противник, установиха, че са заобиколени от цяла групичка гоблини. Забелязали неочакваното си надмощие, дребните създания наизскачаха от храстите и ги обградиха от всички страни.

— Какъв късмет, а? — смигна Кати-Бри на приятеля си, докато двамата опираха гръб в гръб.

Гоблините се опитаха да съгласуват действията си — размениха си някакви указания, след което няколко от тях се хвърлиха в атака от срещуположните страни, докато останалите изчакаха, за да видят дали това първоначално нападение няма да остави двамата им противници уязвими.

Те просто не разбираха.

Дризт и Кати-Бри се преметнаха през гърбовете си, променяйки рязко позицията си. Така елфът щеше да посрещне онези, които си бяха набелязали младата жена, а тя щеше да се изправи срещу онези, които смятаха да си опитат късмета с него. Описвайки широки кръгове с двата си ятагана, елфът закачи върховете на най-близките копия и ги запрати настрани. Светкавично движение с китката, бърза стъпка напред и двамата му противници политнаха назад, а вътрешностите им се посипаха по земята.

В това време Кати-Бри приклекна, за да избегне нападението на своя неприятел, след което замахна. Остър като бръснач, Казид’еа отсече крака на злото същество под коляното. Един от гоблините встрани от младата жена вдигна копието си, тя обаче сграбчи дръжката на оръжието със свободната си ръка и го изви на една страна, а после, опирайки се на него, рязко се изправи и заби меча си в гърдите на дребното създание.

— Напред! — изкрещя Дризт и като я улови под мишницата, се втурна да бяга.

Устремът му беше толкова голям, че ужасените същества не успяха да реагират и двамата с лекота разкъсаха обръча им.

Никой не посмя да ги последва, с изключение на един-единствен гоблин и Дризт разбра, че именно него Креншинибон бе уловил в скверната си примка.

Само след няколко секунди, злото създание беше мъртво.

* * *

Все още встрани от битката, Бруенор ясно чуваше шума от разразилия се бой и това допълнително го вбеси. Дърпайки яростно, с цялата сила, на която беше способен, той едва можа да се задържи на крака, когато най-сетне успя да освободи брадвата си… или поне почти успя да я освободи, както установи миг по-късно с огромно отвращение — вместо да измъкне острието от строшения череп на гоблина, той бе откъснал главата от раменете му.

— Просто прекрасно! — погнусено измърмори джуджето, но време за повече оплаквания нямаше, тъй като в този миг двама гоблини изскочиха от храсталака зад него.

Брадвата му начаса полетя и удари едно от злите същества в корема, както си беше със строшената глава на предишната й жертва, надяната отгоре.

Гоблинът отхвръкна назад, ала Бруенор, останал без оръжие, не можа да се предпази от сопата на другаря му, когато тя се стовари върху раменете му. Това обаче не бе в състояние да спре джуджето — то рязко се обърна и здравата цапардоса нападателя си с чело в лицето. Гнусното създание се олюля и Бруенор побърза да издърпа сопата от омекналите му пръсти.

Преди противникът му да успее да се съвземе, джуджето му нанесе три тежки удара със собствената му тояга и го събори на земята, след това се обърна и запрати сопата в краката на първия гоблин, който тъкмо се готвеше за нова атака. Бърз като котка, Бруенор го прекрачи и извади брадвата си от храстите.

— Достатъчно сме си играли! — ревна той и стовари вярното си оръжие в дънера на близкото дърво, за да изчисти и последните остатъци от черепа.

В това време нападателят му успя да се изправи на крака, но само един поглед към свирепото джудже и обезглавеното тяло на първата му жертва, беше достатъчен, за да го накара да си плюе на петите.

— Хич не си го и помисляй! — провикна се Бруенор и вдигна секирата на главата си.

Оръжието изсвистя, заби се в гърба на бягащия гоблин и го повали в прахта.

Бруенор се втурна натам, с намерението да си вземе брадвата и да се присъедини към приятелите си.

Само че острието отново бе заседнало, този път — в гръбнака на гнусното създание.

— Смрадливо, оркоглаво псе! — вън от себе си изрева джуджето.

* * *

Донат отчаяно се мъчеше да удържа копието неподвижно, за да не може острието му да причини повече вреда, отколкото вече бе нанесло. В това време останалите три джуджета тичаха насам-натам, за да не допуснат никой гоблин да се добере до палубата. Едно от злите същества замалко не се прекачи през борда, ала Бъмпо стовари тежкия си арбалет в лицето му, при което строши не само челюстта на противника си, но и самото оръжие.

С ликуващ вик, джуджето вдигна зашеметения гоблин и го запрати към двамина от другарите му, които тъкмо бяха достигнали лодката. Трите чудовища цопнаха във водата.

Останалите две джуджета се справяха също толкова добре… и също толкова пагубно за скъпите арбалети, но поне „Тинолок“ беше опазен от гоблините — не след дълго и последното упорито създание остана далеч назад, неспособно да издържи на темпото, с което лодката се носеше по бързата река.

Което даде възможност на Бъмпо да вземе арбалета на Донат (единственият, който не бе станал на парчета) и да срази още няколко от гнусните същества.

Все пак, по-голямата част от тях успяха да се доберат до другия бряг, но до един сметнаха, че са видели повече от достатъчно от битката и вместо да продължат след лодката, предпочетоха да потънат в гората.

* * *

Широко разкрачен, Бруенор стъпи върху гърба на последната си жертва, плю си на ръцете и дръпна с все сила. Този път брадвата повлече не само главата на гоблина, но и половината от гръбнака му.

Бруенор пък отхвръкна назад и тупна в прахта.

— Просто чудесно! — отбеляза той при вида на обезобразеното тяло и гръбнака, паднал върху краката му.

След това побърза да се изправи и се втурна да открие приятелите си. Докато стигне до тях обаче, битката вече бе свършила. Дризт и Кати-Бри стояха насред неколцина мъртви гоблини, а Гуенивар обикаляше наоколо, в търсене на още спотаили се наблизо чудовища.

Такива нямаше — онези, които Креншинибон бе успял да подчини на волята си, бяха мъртви, а останалите отдавна се бяха разбягали.

— Кажи на тъпия си отломък следващия път да повика по-дебелокожи изчадия! — изръмжа Бруенор и хвърли кос поглед на Дризт, докато четиримата вървяха към брега. — Ама наистина ли се налага да се отървем от него?

Елфът се засмя и изтича напред. Оказа се, че един гоблин все още се навърта наоколо, ала Гуенивар се погрижи за него, преди приятелите да успеят да се доближат.

Далеч пред тях, Бъмпо вкара „Тинолок“ в един малък вир,встрани от течението на реката. Дризт, Бруенор и Кати-Бри се смяха през целия път до лодката, припомняха си битката и си говореха колко е хубаво отново да са на път.

Усмивките им се изпариха като дим в мига, в който видяха Риджис да лежи на палубата, смъртноблед и съвършено неподвижен.

* * *

От една тъмна стая в подземията на Басадони, Джарлаксъл и Рай’ги видяха всичко.

— Не можеше да бъде по-лесно — засмя се доволно наемникът и се обърна към своя магьосник: — Искам да се преобразиш в свещеник, който да наподобява Кадърли и да носи същите дрехи. Без шапката обаче — добави, след като помисли малко. — Тя може да е символ на ранга му или пък да е просто някоя чудатост, характерна за него.

— Но нали Кимуриел отиде да доведе Баелтимазифас!

— Точно така. Ти ще придружиш допелгангера — обясни Джарлаксъл. — Като ученик на Кадърли Бонадюс от „Възвисяване на вярата“. Приготви най-мощните си лечебни заклинания.

Очите на Рай’ги се разшириха от изненада.

— Заповядваш ми да се моля на Лолт за магия, с която да излекувам някакъв си полуръст? — невярващо попита той. — Нима смяташ, че тя ще ме подкрепи в подобно начинание?

Самоуверен както винаги, Джарлаксъл кимна.

— Ще го стори, защото така ще помогне на своите мрачни елфи — убедено заяви той и се усмихна още по-широко.

Изходът от битката току-що бе направил живота му по-лесен и много по-забавен.

(обратно)

Глава 22 Спасение

Риджис простена и потръпна конвулсивно, което още повече увеличи агонията му. И най-незначителното помръдване караше копието да вибрира и изпращаше вълни от раздираща болка по цялото му тяло.

Бруенор стисна зъби и преглътна сълзите си — със слабост нямаше да помогне на тежко ранения си приятел.

— Направи го бързо! — рече той на Дризт и като коленичи край Риджис, улови го за раменете и притисна крак в гърба му, за да го задържи напълно неподвижен.

Елфът не бе сигурен какво точно да стори. Че на върха си копието имаше шипове бе съвсем очевидно, но да го избута в обратната посока, като изкара дръжката от другата страна, му се струваше прекалено жестоко и твърде опасно в сегашното състояние на Риджис. Ала как да среже онази част, която стърчеше навън, достатъчно бързо и точно, за да спести това жестоко изтезание на приятеля си? Та нали и най-слабото потрепване на копието го караше да вие от болка? Какво оставаше за рязкото разместване, което неминуемо щеше да последва и най-добре премерения удар с ятагана на Дризт?

— Хвани го с две ръце — обади се Кати-Бри. — Постави едната върху раната, а другата — около копието, над мястото, където искаш да бъде счупено.

Дризт вдигна поглед към нея и видя, че в десницата си младата жена държи Таулмарил, а в тетивата му е поставила една от среброперите си стрели. Не му беше трудно да се досети какво е намислила и макар да се съмняваше доколко разумен е планът й, той самият нямаше по-добра идея, затова стисна копието малко над входното отвърстие, а другата си ръка сложи около две педи над него. После погледна към Бруенор, който още по-здраво натисна полуръста, при което горкият Риджис отново изскимтя от болка, и мрачно му кимна.

След това кимна на Кати-Бри, която се приведе, за да се прицели по-добре и за да е сигурна, че след като мине през копието, стрелата й няма да рани някой от останалите. Добре разбираше, че ако не е съвършено точна, или късметът й изневери, стрелата може да се отплесне и тогава до Риджис ще легне още някой от приятелите й, също толкова тежко ранен. Тази мисъл я накара да наведе лъка, ала в този миг Риджис отново простена и тя осъзна, че времето им е на свършване.

Твърдо решена, тя вдигна Таулмарил и отново се прицели. Заслепяващо сребърно сияние проряза въздуха, мина през стърчащото копие, а после и през борда, прелетя над реката и се изгуби между дърветата.

Въпреки че го бе очаквал, Дризт за миг остана неподвижен, зашеметен от внезапния блясък. Когато сетивата отново започнаха да му се подчиняват, той подаде счупеното копие на Бъмпо, след което се обърна към Бруенор:

— Вдигни го много внимателно.

Приятелят му го послуша и крайно предпазливо повдигна раненото рамо на Риджис от палубата.

После, с един умолителен, безпомощен поглед към останалите, елфът улови остатъка от копието и натисна.

Риджис запищя и се загърчи толкова неистово, че състрадателният Дризт беше принуден да спре. Без да знае какво да прави, елфът пусна копието и безпомощно разпери ръце.

— Медальона! — възкликна Кати-Бри неочаквано и коленичи до приятелите си. — Ще го накараме да си мисли за нещо по-хубаво.

Бруенор начаса повдигна стенещия полуръст още мъничко и младата жена побърза да бръкне под ризата му и да откачи искрящия рубинен медальон.

— Не сваляй поглед от него — на няколко пъти повтори тя, докато примамливо полюляваше магическото украшение пред полузатворените очи на Риджис.

Главата на полуръста започна да се отпуска, ала Кати-Бри го улови за брадичката.

— Спомняш ли си празненството, след като те спасихме от Пук? — меко проговори тя и се насили да се усмихне.

Постепенно успя да го увлече с думите си, връщайки го назад към онзи приятен ден, когато пиршеството бе продължило часове наред и той се бе почерпил почти до забрава. В забрава като че ли бе изпаднал и сега — Вече не стенеше, а очите му не се отделяха от искрящия камък.

— А помниш ли как се забавлява. В стаята с възглавниците? — сега Кати-Бри заговори за харема в дома на Пук. — Имахме чувството, че никога няма да излезеш!

Без да спира да говори, младата жена погледна към Дризт и кимна.

Без да губи време, елфът отново улови крайчеца на строшеното копие и след като се увери, че Бруенор здраво държи раменете на приятеля им, бавно натисна.

Риджис изкриви лице в болезнена гримаса, когато остатъкът от копието се показа от другата страна на рамото му, но не опита да се съпротивлява, нито пък запищя. Не след дълго острието остана в ръката на Дризт.

То обаче бе последвано от дебела струя кръв, която шурна от зейналата рана толкова мощно, че въпреки усилията на Дризт и Бруенор, които се хвърлиха да я спрат, ръката на полуръста бързо започна да побледнява.

— Има вътрешен кръвоизлив — процеди джуджето през стиснати зъби. — Ще се наложи да му отрежем ръката, ако не успеем да го овладеем.

Дризт не каза нищо, но се залови за работа с удвоени усилия — махна превръзките от рамото на полуръста и бръкна направо в раната, мъчейки се да спре кръвта.

В това време Кати-Бри продължаваше да полюшва медальона пред очите на Риджис и да му говори успокояващо. Дотолкова се бе съсредоточила в задачата си, с която се справяше наистина превъзходно, че едва съумяваше да хвърли по някой разтревожен поглед към Дризт, за да види какво прави.

Ако в този миг Риджис бе зърнал лицето на елфа, вероятно и магическият камък не би могъл да го удържи в обятията на забравата. Защото Дризт изобщо не се заблуждаваше колко тежко е положението на дребния му приятел. Така и не успяваше да спре кръвотечението, а единственият изход, който изглеждаше все по-неизбежен — да ампутират ръката — навярно щеше да го убие.

— Спря ли го? — час по час питаше Бруенор. — Спря ли го?

Дризт се смръщи и хвърли многозначителен поглед към окървавената му секира, след което се залови за работа с удвоено усърдие. Най-сетне поохлаби натиска върху вената и неволно затаи дъх, докато едва-едва я отпускаше. Кръв обаче не потече.

— Отсичам я! — заяви Бруенор, разчитайки погрешно изражението на приятеля си.

Елфът вдигна ръка и поклати глава:

— Кръвта е спряна.

— За колко дълго? — тревожно попита Кати-Бри, ала Дризт само поклати глава.

— Трябва да се махаме оттук — обади се Бъмпо, когато видя, че суетнята около полуръста е намаляла. — Онез’ гоблини не ще да са далече.

— Все още не — настоя Дризт. — Не бива да го местим, докато не сме сигурни, че раната няма да се отвори наново.

Бъмпо хвърли притеснен поглед на брат си, после двамата погледнаха към своите братовчеди.

Ала Дризт беше прав, разбира се — Риджис не трябваше да бъде местен. Тримата му приятели останаха край него, Кати-Бри с медальона в ръка, готова отново да го използва, ако се наложи. За момента обаче, Риджис не усещаше нищо, освен блажения мрак на безсъзнанието.

* * *

— Притеснен си — отбеляза Кимуриел Облодра, комуто очевидно доставяше искрено удоволствие да гледа как обичайно невъзмутимият Джарлаксъл крачи напред-назад из стаята.

Наемникът спря и го изгледа сърдито.

— Глупости! — отсече той. — Преобразяването на Баелтимазифас в Басадони паша беше съвършено.

Така си беше. На важната среща, която се бе провела тази сутрин, допелгангерът се бе престорил на Басадони наистина безукорно, което бе немалко постижение, като се имаше предвид, че старецът бе мъртъв и Баелтимазифас не можеше да проникне в мислите му и да си набави информация за характера и особеностите му. Разбира се, ролята му в срещата не бе особено голяма — както Шарлота беше обяснила на останалите, господарят й беше твърде стар и с доста поразклатено здраве. Ронинг паша бе повярвал напълно в превъплъщението на допелгангера, а след като могъщият Ронинг бе доволен, Домо Куилило и неговите плъхочовеци, както и по-младите и подозрителни пратеници на Рейкърс нямаше срещу какво да възразят. Над калимпортските улици отново се възцари прежното спокойствие и всичко потече постарому… поне що се отнасяше до другите гилдии.

— Каза им точно това, което искаха да чуят — съгласи се Кимуриел.

— А сега ще сторим съвсем същото и с Дризт и неговите приятели — увери го Джарлаксъл.

— Ала този път ще си имаме работа с много по-опасен противник. По-съобразителен и повече… елф на мрака.

Джарлаксъл изгледа псиониста от глава до пети, после избухна в смях, без да може да отрече, че наистина е притеснен.

— Там, където е намесен Дризт До’Урден, винаги е интересно — обясни той. — Колко пъти само е надвивал, надхитрял и надигравал и най-страшните противници, които можеш да си представиш! И виж го сега — при тези думи наемникът кимна по посока на магическия басейн, който Рай’ги бе оставил в стаята. — Все още е жив… къде ти, надали някога е бил по-добре. Лично матрона Баенре се зарече да окачи главата му на стената си, а ето че не той, а тя е мъртва!

— Само че ние не желаем смъртта му — напомни му Кимуриел. — Въпреки че и от нея можем доста да спечелим.

Джарлаксъл рязко поклати глава:

— Никога — категорично заяви той и псионистът го изгледа заинтригувано.

— Нима си започнал да харесваш изменника? Няма да ти е за първи път.

Джарлаксъл отново се разсмя:

— По-точно би било да се каже, че го уважавам.

— Той никога няма да се присъедини към Бреган Д’аерте.

— Не и съзнателно — отвърна наемникът. — Не и съзнателно.

Кимуриел не продължи да го разпитва и вместо това развълнувано кимна към мисловния басейн:

— Моли се Баелтимазифас да си заслужи парите, които му плащаме.

Джарлаксъл, който бе видял не един и двама да се провалят безславно срещу Дризт До’Урден, със сигурност се молеше.

В този миг Артемис Ентрери се появи на вратата, точно както наемникът му беше наредил. След като хвърли изпитателен поглед на двамата елфи, той предпазливо се доближи до магическия уред… и очите му се разшириха при вида на онова, което съзря там — образа на най-заклетия си враг.

— Защо се учудваш? — попита го Джарлаксъл. — Нали обещах да ти дам онова, което желаеш повече от всичко на света.

Палачът трябваше да положи доста усилия, за да си придаде безразличен вид — не искаше да достави на наемника удоволствието да види колко е развълнуван. Да, сега вече разбираше, че Джарлаксъл — проклетият Джарлаксъл! — е бил прав. Там, в мисловния басейн, беше източникът на неговата апатия, доказателството, че целият му живот е бил една лъжа. Там стоеше единственото предизвикателство, което не бе преодолял, единствената пречка, която го спираше да се наслади на живота.

Дризт До’Урден.

Ентрери вдигна поглед към Джарлаксъл и кимна.

Без изобщо да се учудва, наемникът се усмихна.

* * *

Риджис се гърчеше и стенеше жаловито. Този път опитите на Кати-Бри да го успокои с помощта на магическия медальон не помагаха — всичко бе станало толкова бързо, че тя бе успяла да се намеси, чак когато пръстите на елфа вече бяха в раната, мъчейки се да открият скъсаната вена.

С брадвата до себе си, Бруенор правеше всичко по силите си, за да удържа полуръста неподвижен, ала въпреки това Дризт се мръщеше и час по час тръсваше ядосано глава. Раната отново се беше отворила и то толкова лошо, че дори той не беше в състояние да се справи с нея.

— Отсечи проклетата ръка! — отчаяно извика най-сетне и се отдръпна, целият покрит в кръв.

Четирите джуджета от „Тинолок“ простенаха в един глас, но Бруенор, на когото винаги можеше да се разчита да запази самообладание, разбра, че приятелят му има право и посегна към брадвата си.

Кати-Бри все така мълвеше успокояващи думи, ала Риджис отдавна не я чуваше, пропаднал в бездната на безсъзнанието.

Бруенор взе секирата и се приготви за удар. Младата жена, осъзнавайки, че друг изход наистина няма и че на всяка цена трябва да спрат кървенето, дори ако това означава да отрежат цялата ръка и да обгорят жестоката рана, с нежелание повдигна ранената ръка.

— Давай! — нареди Дризт и четирите джуджета отново простенаха.

Бруенор си плю на ръцете и вдигна оръжието, ала погледът му се спря върху нещастния полуръст и по лицето му се изписа колебание.

— Давай! — повтори Дризт и джуджето замахна, но после пак свали оръжието.

— Отсечи я! — обади се и младата жена.

— Недей! — разнесе се непознат глас някъде съвсем наблизо и когато се обърнаха, приятелите видяха към тях да се приближават двама мъже.

— Кадърли! — извика Кати-Бри.

Радостта и изненадата на двамата с Дризт беше толкова голяма, че никой от тях не обърна внимание, че свещеникът изглежда по-стар в сравнение с последния път, когато го бяха видели… което беше необичайно, при положение че със завръщането на силите му, той бе започнал да си възвръща и преждевременно изгубената младост. Неимоверното усилие, което младият мъж бе положил, за да издигне „Възвисяване на вярата“ от отломките, му бе струвало скъпо.

Кадърли кимна на своя спътник, който начаса се завтече към Риджис:

— Добре е, че при вас дойдохме — отбеляза другият духовник, любопитна забележка и то на диалект, който никой в лодката не бе чувал преди.

На никого обаче не му хрумна да се усъмни, не и когато непознатият беше с Кадърли и още по-малко, когато го видяха да се надвесва над полуръста и да подхваща тих напев над изопнатото му тяло.

— Моят приятел, Арабел, ще се погрижи за раната — обясни Кадърли на останалите. — Наистина съм изненадан да ви срещна толкова далеч от дома ви.

— Тръгнали сме към теб — рече Бруенор.

— Е, ще трябва да се върнете обратно — драматично заяви приелият образа на Кадърли допелгангер, точно както Джарлаксъл го бе научил. — На драго сърце бих ви приветствал във „Възвисяване на вярата“, ала сега пътят ви води в друга посока — имате приятел, който отчаяно се нуждае от помощта ви.

— Уолфгар! — ахна Кати-Бри, изричайки на глас онова, което всички си мислеха.

Кадърли кимна:

— Изглежда, че се е опитал да Ви последва. Сега се намира в едно малко селце на изток от Портата на Балдур. Реката бързо ще ви отнесе дотам.

— Кое село? — намеси се Бъмпо.

Баелтимазифас сви рамене:

— Няколко къщурки зад едно обрасло с дървета възвишение.

— Туй ще да е Йогервил — предположи Донат и брат му кимна в знак на съгласие.

— Ще ви откараме дотам само за ден — обърна се капитанът към Дризт, който хвърли въпросителен поглед на свещеника.

— Ще ми трябва цял ден, докато измоля заклинание, за да ви пренеса — обясни мнимият Кадърли. — А дори тогава мога да взема само едного.

В този миг Риджис простена и всички погледи се насочиха към него. С изумление и огромна радост, приятелите му го видяха да се надига — не само че изглеждаше много по-добре, но дори успя да свие пръстите на ранената си ръка.

Коленичил край него, превъплътеният в човек Рай’ги се усмихна и мислено благодари на Лолт за проявеното разбиране.

— Вече може да пътува — уверено заяви Баелтимазифас. — А сега тръгвайте. Приятелят ви е в смъртна опасност. По всичко личи, че избухливият му нрав е ядосал фермерите и те се канят да го обесят. Все още имате време да го спасите, защото селяните смятат да изчакат завръщането на своя старейшина, но трябва да побързате.

Дризт кимна и откачи кесийката си от колана на Риджис.

— Ще дойдеш ли с нас? — попиша той и заедно с преобразения Рай’ги слезе на брега при Кадърли, докато Кати-Бри, Бруенор, полуръстът и четирите джуджета подготвяха лодката за път.

— Не — отвърна допелгангерът, имитирайки до съвършенство гласа на свещеника, благодарение на Друзил, от когото наистина бе научил много. — Няма да ви трябвам, а имам и други, не по-малко належащи задачи.

Дризт отново кимна и му подаде кесийката:

— Бъди предпазлив — предупреди го той. — Има способността да си привлича съюзници.

— Само след няколко минути ще си бъда обратно във „Възвисяване на вярата“.

Тази странна забележка накара елфа да повдигне вежди — та нали Кадърли току-що беше казал, че ще му трябва цял ден, за да задейства магията за подобно придвижване?

— Повторно заклинание — побърза да се намеси Рай’ги, виждайки недоумението на Дризт. — Обратно в храма може да ни отведе, но не и на друго място.

— Хайде, елфе! — провикна се Бруенор. — Момчето ми чака!

— Върви! — мнимият Кадърли взе кесийката, която Дризт му подаваше, после сложи ръка върху рамото му, завъртя го към реката и лекичко го побутна. — Върви още сега. Нямате нито миг за губене.

В подсъзнанието на елфа забиха предупредителни камбани, но той просто нямаше време да спре и да се вслуша в онова, което му нашепваха. Бъмпо и останалите вече обръщаха лодката и всеки миг щяха да потеглят. С един ловък скок Дризт се озова при тях, а когато се обърна, видя Кадърли да му маха усмихнат. Междувременно, другарят му беше подхванал нова магия и още преди „Тинолок“ да се бе отдалечил кой знае колко, двамата свещеници се бяха изпарили.

— Защо проклетият му глупак не отведе поне един от нас при момчето? — попита Бруенор.

— Защо наистина? — отвърна Дризт, докато се взираше в пустия бряг, чудейки се.

Чудейки се.

Рано на другата сутрин лодката хвърли котва на около двеста-триста метра преди Йогервил и четиримата приятели, в това число и Риджис, който вече се чувстваше много по-добре, слязоха на брега.

Бяха се разбрали джуджетата да останат на борда, Бруенор, Риджис и Кати-Бри да отидат да говорят със селяните, а Дризт да заобиколи поселището, за да проучи местността.

Тримата бяха посрещнати от дружелюбни фермери, чиито широки усмивки отстъпиха място на искрено недоумение при споменаването на Уолфгар.

— Нима мислите, че ще забравим някой с таквоз описание? — изкиска се една старица и приятелите я изгледаха разтревожено.

— Донат е объркал града! — тежко въздъхна Бруенор.

* * *

Тревожните мисли не даваха мира на Дризт. Кадърли очевидно бе използвал магия, за да дойде при тях, но ако Уолфгар наистина се намираше в такава опасност, защо свещеникът не бе отишъл първо при него? Разбира се, причината може да бе тежкото състояние на Риджис, което правеше присъствието му по-необходимо на борда на „Тинолок“, отколкото тук. Но защо тогава двамата свещеници просто не се бяха разделили? И този път логично обяснение имаше — може би двамата имаха само едно заклинание, което да ги пренесе толкова бързо, и са били принудени да избират. Въпреки това, нещо продължаваше да гложди елфа.

Ами да, осъзна той миг по-късно. Защо изобщо Кадърли бе издирвал Уолфгар, човек, когото никога не бе виждал, и за когото надали бе чувал повече от няколко думи?

— Просто щастливо стечение на обстоятелствата — каза си Дризт, опитвайки се да намери логика в действията на свещеника — може би докато се беше опитвал да открие него, Кадърли бе видял Уолфгар недалеч от лодката им?

Да, добрият късмет ще да му бе показал къде се намира варваринът.

Вярно, и това обяснение накуцваше, но елфът се надяваше Уолфгар да им помогне да си изяснят всичко, когато го спасят. С такива мисли в главата, Дризт сви зад възвишението, което се издигаше от южната страна на селцето, далеч от тримата си приятели и изненадващата реакция на фермерите, които очевидно нямаха никаква представа кой е този Уолфгар.

Ала той нямаше нужда да става свидетел на разговора им — всичко му се изясни в мига, в който остави хълма зад гърба си и видя лъчите на утринното слънце да обливат висока кристална кула.

(обратно)

Глава 23 Последното изпитание

Дризт стоеше като закован и гледаше как по съвършено гладката повърхност на кулата плъзва тънка пукнатина, която постепенно ставаше все по-широка и по-широка, докато не се превърна в отворена врата.

На прага й, вдигнал ръка, за да го повика, стоеше мрачен елф с причудлива, украсена с перо шапка, която Дризт помнеше отлично. По някаква причина, която и сам не разбираше, пазителят изобщо не беше изненадан.

— Ето, че пак се срещаме, Дризт До’Урден — поздрави го Джарлаксъл, използвайки общия език на Повърхността. — Заповядай, влез. Трябва да си поговорим.

Дризт постави ръка върху дръжката на един от ятаганите си, а другата — върху кесийката с ониксовата статуетка, въпреки че съвсем наскоро бе отпрашил Гуенивар обратно в Звездната равнина и знаеше, че тя все още няма да е възстановила напълно силите си. Мускулите на краката му се напрегнаха, докато преценяваше разстоянието, което го делеше от наемника. Благодарение на магическите предпазители, които носеше около глезените си, можеше да го вземе само за миг, навярно дори щеше да успее да нанесе и един удар.

Ала това щеше да е всичко, сигурен бе Дризт. Щом Джарлаксъл беше тук, наоколо несъмнено беше пълно с воини от Бреган Д’аерте, които и в този миг го държаха на прицел.

— Заповядай — покани го отново Джарлаксъл. — Трябва да обсъдим нещо, което би могло да е от полза както за нас двамата, така и за нашите приятели.

Тези думи, както и фактът, че се бе озовал тук, подведен от лъжата на един измамник, че Уолфгар бил в беда, накараха Дризт да охлаби хватката си около дръжката на ятагана.

— Обещавам ти, че нито аз, нито моите съмишленици ще те нападнем — увери го Джарлаксъл. — Нещо повече, онези, с които дойде дотук, също ще си тръгнат невредими, при условие че не предприемат нищо срещу мен.

Дризт познаваше наемника достатъчно добре, за да знае, че може да му вярва. При предишните им срещи винаги Джарлаксъл бе държал печелившите карти и бе разполагал с не една и две възможности да убие както него, така и Кати-Бри. Ала не го бе сторил, въпреки че можеше да спечели доста, ако донесеше главата на изменника До’Урден в Мензоберанзан. С един последен поглед към хълма, който закриваше малкото селце, Дризт пристъпи към вратата.

Безброй спомени го връхлетяха, когато прекрачи прага на кулата и магическата врата хлопна зад гърба му. Макар че сега приземното ниво бе различно, Дризт нямаше как да не се върне назад във времето, към деня, когато в преследване на Акар Кесел, за първи път бе проникнал във физическото проявление на Креншинибон. Споменът със сигурност не бе от най-приятните, но пък можеше да му бъде полезен с идеи как да се справи с кулата, дай отнеме силата и да я превърне в купчина отломки.

После обаче видя Джарлаксъл да се настанява удобно в мекото кресло край едно огромно огледало и осъзна, че такава възможност най-вероятно няма да му се удаде.

Наемникът кимна към срещуположния стол и Дризт се подчини. Джарлаксъл може и да бе неимоверно опасен, много по-опасен от повечето същества, които бе срещал през живота си, но не беше безразсъден, нито ненужно жесток.

Докато отиваше към стола, Дризт усети, че краката му са мъничко по-тежки, сякаш силата на магическите му предпазители вече не действаше.

— Наблюдавам действията ти от доста дни насам — обясни Джарлаксъл. — Един мой приятел се нуждае от услугите ти.

— Услуги? — подозрително повтори Дризт.

Джарлаксъл само се усмихна и продължи:

— Затова трябваше отново да ви събера.

— И да откраднеш Креншинибон — допълни Дризт.

— О, не — призна си наемникът. — Съвсем не. В началото дори не знаех за Креншинибон. Това, че се сдобих с него, бе просто още един (и то доста приятен) стимул в издирването на онова, от което се нуждаех най-силно — теб.

— А Кадърли? — донякъде притеснено попита Дризт.

Все още не бе съвсем сигурен дали онзи, който се бе притекъл на помощ на Риджис, бе истинският Кадърли или не. Дали Джарлаксъл бе успял да отмъкне кристалния отломък от свещеника или цялата случка бе една особено хитра измама?

— Кадърли си е във „Възвисяване на вярата“, в блажено неведение за онова, което се случва с теб — обясни Джарлаксъл. — За огромно неудоволствие на новия чирак на един от моите магьосници, който храни особено силна неприязън към свещеника.

— Закълни ми се, че Кадърли е добре — настоя Дризт.

Наемникът кимна:

— Напълно. И не се тревожи, няма нужда да ми благодариш, задето спасихме живота на полуръста.

Насмешливата забележка на Джарлаксъл хвана Дризт неподготвен. Трябваше да признае, че наемникът е прав. Ако съюзниците му, предрешени като Кадърли, не се бяха появили, за да изцелят Риджис, той най-вероятно вече нямаше да е между живите, или, най-малкото, щеше да е осакатен за цял живот.

— Колко изгодно — правите една проста магия и така спечелвате пълното ни доверие — изрече на глас Дризт, който добре разбираше, че Джарлаксъл рядко прави нещо, ако не може да извлече някаква полза от него.

— Съвсем не беше проста — увери го наемникът. — Освен това, спокойно можехме да се престорим, че сме го излекували и да приложим заклинание, което да му помогне само временно, оставяйки го в крайна сметка в още по-тежко състояние отпреди.

Когато видя очите на Дризт да се присвиват заплашително, побърза да добави:

— Но не го сторихме, уверявам те. Приятелят ти много скоро ще бъде напълно здрав.

— Тогава искрено ти благодаря — отвърна Дризт. — Естествено, разбираш, че ще трябва да си взема Креншинибон обратно?

— Не се и съмнявам, че си достатъчно храбър, за да се опиташ да го направиш — призна наемникът. — Но също така знам, че не си достатъчно глупав.

— Може бе не точно сега.

— А защо изобщо? Какво го е грижа Дризт До’Урден дали злата магия на Креншинибон действа сред мрачните елфи от Мензоберанзан?

И този път думите на Джарлаксъл хванаха Дризт неподготвен. Какво ли наистина?

— Но дали Джарлаксъл ще остане в Мензоберанзан? — рече той. — Струва ми се, че не.

Наемникът се разсмя:

— Джарлаксъл ходи там, където трябва да бъде. Но ти помисли добре, преди да се опиташ да си върнеш кристалния отломък, Дризт До’Урден. Освен това, нима Креншинибон би могъл да попадне в по-подходящи ръце от моите?

Дризт не отвърна, но думите на наемника го накараха да се замисли.

— Стига сме приказвали за това — махна с ръка Джарлаксъл и стана от мястото си, а лицето му внезапно придоби напрегнато изражение. — Доведох те тук, за да се срещнеш с един стар познайник. Един познайник, с когото си се бил и като съюзник, и като враг. Той май има недовършена работа с теб.

Дризт го изгледа неразбиращо — нямаше никаква идея за какво става дума… поне в продължение на един миг. После обаче си спомни последния път, когато бе видял Джарлаксъл, малко преди двамата с Артемис Ентрери да поемат всеки по своя път. Истината започна да му се изяснява и по лицето му се изписа разочарование.

* * *

— Сбъркали сте проклетия му град! — сопна се Бруенор на Бъмпо и Донат, когато с Риджис и Кати-Бри се върнаха на борда на „Тинолок“.

Двамата братя се спогледаха и Донат се почеса по главата.

— Той трябва да е! — настоя Бъмпо. — Тъй де, поне според описанието на вашия приятел.

— Селяните може да са ни излъгали — намеси се Риджис.

— Значи са отлични измамници, до един — рече Кати-Бри.

— Е, аз пък знам как можем да се уверим със сигурност — лукаво подхвърли полуръстът и когато приятелите му, които и преди бяха чували този тон, се обърнаха към него, го видяха да размахва рубинения медальон.

— Да се връщаме тогаз! — Бруенор се накани да слезе от лодката, но преди това се обърна към Бъмпо и брат му и попита: — Сигурни сте, нали?

И четирите джуджета закимаха усърдно.

Тримата почти бяха стигнали до селото, когато едно малко момченце изтича да ги посрещне:

— Намерихте ли вашия приятел?

— Ами не, още не сме — отвърна Кати-Бри и махна с ръка, за да попречи на Риджис и Бруенор да се намесят. — Да не би да си го видял?

— Може да е в кулата — отвърна малчуганът.

— Каква кула? — изръмжа Бруенор, преди младата жена да успее да каже нещо.

— Ей там! — отвърна момченцето, без да се впечатли от сърдития му тон. — Отзад.

И то им показа възвишението, което се издигаше зад селцето. Тримата приятели погледаха натам и видяха неколцина фермери да се изкачват по хълма. Още преди да достигнат върха, обаче, селяните заахкаха от изумление — някои сочеха в далечината, други паднаха на колене, трети пък се втурнаха обратно към селото.

Приятелите също се затичаха към хълма, но когато се изкачиха до върха, и тримата се заковаха на място, без да могат да откъснат смаяни погледи от огромната кула, физическото въплъщение на Креншинибон.

— Кадърли? — и без сам да вярва, попита Риджис.

— Не мисля — отвърна Кати-Бри и като приклекна, ги поведе напред крайно предпазливо.

* * *

— Артемис Ентрери иска спорът между вас двамата да приключи веднъж завинаги.

— Какво ме вълнува мен това? — надигна се от стола си Дризт. — Нямам никакво желание да го виждам, още по-малко пък да се бия с него. Ако окаяникът се измъчва, задето не може да се изправи срещу мен — толкова по-добре!

Крайно нетипичният изблик красноречиво говореше колко много Дризт презира Ентрери и колко искрен бе в твърдението си, че никога не иска да го среща в битка.

— И този път не ме разочарова — изкиска се Джарлаксъл. — Напълно си лишен от самоцелна гордост, което е похвално. Искрено ти се възхищавам и ми се щеше да можех да удовлетворя желанието ти и да оставя теб и твоите приятели да си вървите по пътя. Боя се обаче, че не мога да го сторя и че наистина трябва да си уредиш сметките с Ентрери. Ако не заради самия себе си, то заради тях.

Дризт се замисли над заплахата и Джарлаксъл махна с ръка пред огледалото, което висеше край стола му. Гладката повърхност начаса бе обвита от гъста мъгла, която бързо започна да се прояснява, разкривайки картина, която мигновено привлече вниманието на Дризт — Кати-Бри, Риджис и Бруенор се прокрадваха към кулата. Младата жена вървеше начело с несигурна стъпка, като се опитваше да се възползва и от най-малкото прикритие.

— Мога да ги убия само с една мисъл — рече наемникът.

— Но защо би го сторил? Нали ми даде думата си.

— И смятам да удържа на нея — увери го Джарлаксъл. — Стига да ми сътрудничиш.

Дризт замълча, обмисляйки чутото.

— Ами Уолфгар? — попита най-сетне — наемникът сигурно разполагаше с някаква информация за варварина, след като бе използвал неговото име, за да ги подмами дотук.

Сега бе ред на Джарлаксъл да се замисли, но само за миг:

— Жив е и доколкото успях да видя, е добре. Не съм говорил с него, но го наблюдавах достатъчно дълго, за да разбера как да се възползвам от сегашното му положение.

— Къде е?

Наемникът се усмихна широко:

— Ще дойде време и за това — рече той и като хвърли поглед към стълбището, което извеждаше от стаята, допълни: — Както и сам ще установиш, тук магиите ти не действат.

При тези думи Дризт разбра защо краката му бяха натежали.

— Никоя от тях — продължи Джарлаксъл. — Нито ятаганите ти, нито предпазителите, които взе от Дантраг Баенре, когато го уби, нито дори вродените ти елфически умения.

— Поредната възхитителна способност на кристалния отломък — подигравателно отбеляза Дризт.

— Не — с усмивка обясни наемникът. — По-скоро малко помощ от един приятел. Нали разбираш, трябваше да обезвредя всички магии, та двубоят между теб и Ентрери да е напълно равнопоставен, без никаква възможност някой да получи нечестно преимущество.

— И все пак огледалото работи — отбеляза Дризт, не само за да си спечели време, но и защото бе наистина любопитен. — Не е ли и това магия?

— Само че е част от кулата, не съм го донесъл отвън. А всичко тук е недосегаемо за опитите на моя помощник да обезвреди силата му. Наистина, какъв прекрасен подарък ми направи, когато му даде Креншинибон. Толкова много научих — как да издигам кулите, как да ги променям така, че да отговарят на нуждите ми…

— Разбираш, че не мога да ти позволя да го задържиш, нали? — прекъсна го Дризт.

— А ти разбираш, че никога не бих те довел тук, ако смятах, че съществува и най-малката вероятност да ми го отнемеш, нали? — засмя се Джарлаксъл и отново се обърна към огледалото.

Дризт проследи погледа му и видя приятелите си да обикалят около кулата, търсейки входа й… вход, който, добре знаеше елфът, никога нямаше да намерят, освен ако Джарлаксъл не поискаше. Все пак, Кати-Бри откри нещо друго — следите на Дризт.

— Вътре е! — извика тя.

— О, моля те, нека да е Кадърли — притеснената забележка на Риджис, която и двамата елфи чуха, накара Джарлаксъл да се засмее.

— Върви при Ентрери — рече той след миг, вече сериозно, като в същото време махна с ръка и образът в огледалото се разсея. — Върви и задоволи любопитството му, после ти и твоите приятели ще поемете по пътя си, а аз — по своя.

Дризт се взря в него и наемникът отвърна на погледа му. В тези няколко мига, двамата се разбраха без думи.

— Независимо от изхода? — попита Дризт, просто за да е сигурен.

— Приятелите ти ще си тръгнат оттук невредими — увери го Джарлаксъл. — С теб или с твоето тяло.

Дризт погледна към стълбището. Все още не можеше да повярва, че Артемис Ентрери, неговият най-заклет враг от толкова години, го очаква там горе. Онова, което беше казал на Джарлаксъл, бе съвсем вярно — никога повече не искаше да вижда палача, още по-малко пък искаше да се бие с него. Това си беше вътрешното терзание на Ентрери, не неговото. Дори сега, когато битката бе толкова близка и очевидно необходима, на елфа изобщо не му се искаше да изкачи стълбите. Причината не бе, че се боеше от убиеца. Ни най-малко. Въпреки че уважаваше Артемис Ентрери като боец, Дризт не се страхуваше от предизвикателството.

Надигна се от стола и се отправи към стълбището, като мислено изброяваше всичко хубаво, което можеше да постигне с този двубой. Не само че щеше да удовлетвори Джарлаксъл, но може би щеше да отърве света от един истински бич.

Изведнъж спря и се обърна.

— Това също е моя приятелка — заяви, докато изваждаше ониксовата статуетка от кесийката на кръста си.

— А, да — рече Джарлаксъл, а лицето му засия. — Гуенивар.

— За нищо на света няма да допусна да се озове в ръцете на Ентрери. Нито пък в твоите. Какъвто и да е изходът от битката, тя трябва да бъде върната на мен или на Кати-Бри.

— Жалко — засмя се наемникът. — Надявах се да забравиш да я включиш в условията си. Как би ми се искало да имам спътница като великолепната Гуенивар!

Дризт се изпъна, а лавандуловите му очи се присвиха заплашително.

— Но ти никога не би ми поверил подобно съкровище — продължи Джарлаксъл през смях. — И не мога да те виня — открай време имам слабост към магически предмети.

Когато Дризт не сподели веселието му, главатарят на Бреган Д’аерте посочи вратата:

— Дай го на тях тогава. Просто хвърли фигурката към стената, над мястото, откъдето влезе, и виж какво ще стане.

При тези думи наемникът махна към огледалото, което отново се изясни и показа образа на Кати-Бри и останалите.

Междувременно над вратата бе зейнала неголяма дупка, при вида, на която Дризт се втурна натам и докато подхвърляше статуетката през нея, се провикна, с надеждата приятелите му да го чуят:

— Бягайте оттук!

После обаче му хрумна, че всичко това може да е номер от страна на Джарлаксъл, целящ да го измами, и побърза да се обърне към огледалото.

За свое облекчение видя как Кати-Бри се опитва да му каже нещо, а Риджис вдига фигурката и, без да губи нито миг, призовава Гуенивар. Миг по-късно пантерата се материализира до останалите му приятели и заръмжа — и тя, както и те, го викаше.

— И сам знаеш, че няма да си тръгнат — сухо отбеляза Джарлаксъл. — По-добре върви и веднъж завинаги свършвай с всичко това. Имаш думата ми, че приятелите ти — и четиримата — ще останат невредими.

Дризт отново се поколеба и го изгледа, удобно разположен в креслото си, сякаш не го заплашваше никаква опасност. Защо просто не извадеше ятаганите си, магически или не, и не се нахвърлеше отгоре му, за да му покаже, че не е толкова недосегаем, колкото си мисли. Разбира се, Дризт добре знаеше, че не може да го стори, не и когато животът на приятелите му бе заложен на карта.

Джарлаксъл, самодоволно изтегнат в креслото си, също го знаеше.

Дризт си пое дълбоко въздух, опитвайки да се отърси от объркването на последния ден, лудостта, която бе предала Креншинибон в ръцете на Джарлаксъл, а него — довела тук, за да го изправи срещу Артемис Ентрери.

Елфът отново си пое дъх, протегна ръце и пое нагоре по стълбите.

* * *

Артемис Ентрери нервно кръстосваше помещението, изучавайки сложните му очертания, с многобройни стълбища и високи сводове. Да, от Джарлаксъл не можеше да очаква да избере обикновена кръгла стая. Вместо това, наемникът бе създал втория етаж на кулата по свой вкус — сложен и объркан, с безброй местенца, където на двамата противници щеше да им се наложи да прибягват до находчиви стратегии. В средата имаше четири стъпала, които свършваха с малка площадка, на която можеше да застане само един. От другата й страна имаше още четири стъпала, които се спускаха обратно на пода. До една от стените пък имашедруги пет стъпала, които водеха до тераса, простираща се по протежение на цялата стена. Около трийсет сантиметра широка греда свързваше четвъртото стъпало с площадката в центъра на стаята.

Край друга от стените, близо до мястото, където палачът неспокойно крачеше напред-назад, имаше двойна полегата рампа, а до вратата, откъдето щеше да се появи Дризт До’Урден, бяха разположени две ниски, кръгли площадки.

Въпросът беше как да накара тези препятствия да заработят в негова полза. Всъщност, каза си Ентрери, това нямаше никакво значение — елфът бе прекалено непредвидим, твърде бърз и в действията, и в мислите си, за да може той да си подготви план предварително. Не, щеше да му се наложи да импровизира на всяка стъпка, да предугажда и посреща ударите му и да отвръща със също толкова мълниеносни и непредсказуеми атаки.

Ентрери извади оръжията си — меч и кама. Първоначално се бе поколебал дали да не използва два меча, за да може по-добре да противодейства на ятаганите на Дризт, но после бе предпочел да се придържа към обичайния си стил и към любимото си оръжие, въпреки че магията му нямаше да действа.

Напред-назад, напред-назад крачеше той, протягаше ръце, за да раздвижи кръвта си и да загрее мускулите си, като в същото време си говореше тихичко, напомняше си какво трябва да стори и сам се предупреждаваше нито за миг да не подценява противника си. Внезапно спря и се замисли над онова, което правеше.

Беше неспокоен, нетърпелив и, за първи път откакто си бе тръгнал от Мензоберанзан, развълнуван. В този момент лек шум го накара да се обърне.

Дризт До’Урден стоеше на прага.

Без да каже нито дума, елфът пристъпи в стаята и дори не трепна, когато вратата се затвори зад гърба му.

— От години чакам този миг — рече Ентрери.

— Значи си по-голям глупак, отколкото предполагах — отвърна Дризт.

Палачът се хвърли към площадката в средата на помещението и на един дъх изкачи четирите стъпала с оръжия в ръка.

Очакваше Дризт да се опита да го изпревари, той обаче нито помръдна, нито докосна ятаганите си.

— И още по-голям глупак, ако си мислиш, че ще се бия с теб — спокойно заяви елфът.

Очите на Ентрери се разшириха от изумление. Няколко мига той остана като закован, после бавно слезе по стълбите, вдигнал меча си за удар, и се приближи само на крачка-две от Дризт.

Който все така не посягаше към оръжията си.

— Извади ятаганите си! — нареди убиецът.

— Защо? За да послужа за забавление на Джарлаксъл и неговата банда?

— Извади ги! — изръмжа Ентрери. — Или ще те пронижа.

— Нима? — невъзмутимо попита елфът и бавно издърпа двата си ятагана от ножниците, Ентрери направи още една крачка към него, ала в този миг Дризт пусна оръжията си на земята.

Палачът зяпна.

— Нищо ли не си научил през всички тези години? — попита елфът. — Колко пъти трябва да разиграваме този сценарий? Трябва ли целият ни живот да бъде посветен на разплата с онзи, който надделее в поредната битка?

— Вдигни ги! — изкрещя Ентрери и се доближи толкова, че върхът на меча му докосна гърдите на Дризт.

— Значи ще се бием — все така нехайно продължи елфът. — Един от нас ще победи, но другият навярно ще оцелее. И, разбира се, всичко ще започне отново, защото ти пак ще решиш, че трябва да доказваш нещо.

— Вдигни ги! — процеди палачът през стиснати зъби и съвсем леко засили натиска на оръжието си.

Ако магията на меча все още действаше, той несъмнено щеше да проникне между ребрата на елфа.

— Това е последното предизвикателство, защото днес един от нас ще умре. Джарлаксъл се е погрижил да ни осигури тази възможност, двубой, в който никой няма преимущество над другия.

Дризт не се и помръдна.

— Ще те пронижа — заплаши го убиецът.

— Не мисля така — усмихна се елфът. — Познавам те по-добре, отколкото подозираш, и със сигурност по-добре, отколкото би ти се искало. Да ме убиеш по този начин няма да ти достави никакво удоволствие, а след това ще се ненавиждаш, задето сам си се лишил от единствената възможност някога да откриеш истината. Нали именно затова е всичко? Заради истината, твоята истина, мигът, в който се надяваш да придадеш смисъл на жалкото си съществувание… или завинаги да му сложиш край.

Ентрери изръмжа яростно и направи крачка напред. Но не можеше, просто не бе в състояние да продължи и да убие противника си.

— Проклет да си! — изрева той и се отдръпна към стълбите в центъра на стаята, размахал оръжие. — Проклет да си!

Зад гърба му Дризт кимна, наведе се и вдигна двата си ятагана от пода.

— Ентрери!

Ентрери, който вече се намираше в другия край на стаята, веднага усети промяната в тона му и рязко се обърна. Очите му срещнаха гледка, за която отчаяно копнееха от толкова отдавна — Дризт До’Урден с оръжия в ръка, готов за битка.

— Ти издържа изпитанието ми — обясни елфът. — Сега е мой ред да премина твоето.

* * *

— Ще гледаме ли или просто ще си седим и ще чакаме да видим кой ще надделее? — попита Рай’ги, докато двамата с Кимуриел излизаха от малка стаичка на първия етаж.

— Представлението си заслужава да се види — увери ги Джарлаксъл и кимна към стълбището. — Да се качим на площадката, а аз ще направя вратата прозрачна.

— Наистина изумително — трябваше да признае Кимуриел.

Само за един ден Джарлаксъл бе научил толкова много от кристалния отломък — как да издига и оформя кулите, как да прави така, че да се появяват и да изчезват врати, където той реши, да добавя нови стени, прозрачни или не, или пък да използва кулата за магическо наблюдение, както бе направил с приятелите на Дризт, чиито силуети все още се движеха в огледалото на стената.

— Да, ще гледаме битката — заяви Джарлаксъл. — И не само ние — те също ще видят всичко.

Наемникът затвори очи и навън се разнесе силно стържене.

— Така — рече той миг по-късно. — Вече можем да вървим.

* * *

Кати-Бри, Риджис и Бруенор останаха като вцепенени, когато кристалната кула се разтресе и сякаш оживя. Единият й край се изви настрани, разкривайки скрита ниша, а после се появи стълбище, което тръгваше от около шест-седем метра над земята и опасваше кулата.

Тримата приятели се спогледаха колебливо, ала Гуенивар вече се бе втурнала нагоре със страховит рев, прескачайки по няколко стъпала наведнъж.

* * *

Няколко мига останаха така, вперили поглед един в друг, погледи, пълни повече с уважение, отколкото с омраза — усилията, които бяха вложили в многобройните си битки, неусетно бяха заличили голяма част от враждата им.

Сега те се взираха един в друг от двата края на просторното помещение и всеки чакаше другия да направи първия ход или по-скоро, да покаже с нещо, че се кани да направи първия ход.

Внезапно двамата като един се втурнаха към площадката в средата на стаята. Дори без помощта на магическите предпазители, Дризт стигна миг по-рано, навярно защото въпреки че на години бе двойно по-стар от палача, като елф на мрака бе много по-млад от него.

Винаги готов да импровизира, убиецът изкачи първото стъпало, след което се хвърли настрани към трийсетина сантиметровата греда, с лекота избягвайки свистящите ятагани на противника си.

Без да слиза от върха на стълбите, Дризт се обърна и приклекна, за да попречи на неприятеля си да се върне.

Ала Ентрери знаеше, че елфът ще отбранява високата си позиция и не си и помисли да излиза изпод прикритието си от тази страна. Вместо това скочи на крака, изтича до петте стъпала край стената и ги взе на един дъх. Когато Дризт не се впусна след него, нито понечи да го пресрещне върху гредата, Ентрери направи няколко стъпки по нея.

И този път Дризт остана върху площадката в средата на помещението.

— Хайде! — повика го убиецът. — Напълно равнопоставени.

* * *

Страхуваха се да изкачат стълбите. Последното, което искаха, бе да се озоват високо върху една от стените на Креншинибон, но когато Гуенивар, която бе достигнала площадката на върха, изрева още по-гръмовито и започна да драска по стената, тримата приятели не издържаха. И този път Кати-Бри стигна първа до прозрачната стена, своеобразен прозорец към помещението, където Дризт и Ентрери се биеха на живот и смърт.

Младата жена отчаяно заблъска по здравото стъкло, същото стори и Бруенор с тъпата страна на брадвата си, ала напразно — магическият материал беше прекалено здрав, а Дризт и Ентрери с нищо не показаха да са ги видели или чули.

* * *

— Трябваше да направиш стаята по-малка — сухо отбеляза Рай’ги, когато заедно с Джарлаксъл и Кимуриел достигнаха площадката, откъдето щяха да наблюдават действията на двамата противници… или бездействието им.

— Но какво щеше да му е забавното тогава? — отвърна Джарлаксъл и кимна към Кати-Бри и останалите. — Оттук ще виждаме както битката, така и приятелите на Дризт. Те също ни виждат — още докато наемникът обясняваше, тримата елфи забелязаха, че младата жена ги сочи и макар да не чуха яростния й вик, лесно можеха да се досетят какво иска да им каже. — Но Дризт и Ентрери не могат да видят нито нас, нито тях.

— Кулата наистина си я бива — принуден бе да признае Рай’ги.

* * *

На Дризт му се искаше да запази добрата си позиция на високата площадка, ала Ентрери бе изгубил прежното си нетърпение и елфът добре разбираше, че ако не направи нищо, тази битка, с която искаше да приключи веднъж завинаги, може да се проточи твърде дълго. Затова той с лекота скочи върху гредата и бавно и много внимателно тръгна към палача.

Когато от противника му го деляха само няколко крачки, се хвърли напред и замахна. Изумрудената кама, оръжието в лявата ръка на Ентрери, се провря под връхлитащия ятаган и го отби настрани, после убиецът се завъртя на една страна и с вдигнат меч сам се впусна в атака.

Едва-що бе започнал движението си обаче, когато другият ятаган на елфа политна нагоре, описа пълен кръг и се спусна от вътрешната страна на меча, запращайки го встрани, докато първият ятаган стори същото с изумрудената кама. Извитите остриета чертаеха кръг след кръг във въздуха, кръстосваха се, прелитаха едно над друго, издигаха се нагоре, после рязко се спускаха надолу, търсейки и най-малката пролука в противниковата защита.

Ала оръжията на Ентрери се движеха със същата прецизност. Макар да не описваха окръжности във въздуха, те неизменно спираха атаките на двата ятагана и им отвръщаха с двойно по-яростни нападения, принуждавайки Дризт да се отбранява. Остриетата се удряха едно в друго с оглушителен звън, удар след удар след удар.

Изведнъж лявото оръжие на Дризт спря въртеливото си движение и се стрелна право напред… но срещна само въздух, тъй като Ентрери, вместо да се опита да го спре, се преметна през глава, отбивайки другия ятаган с меча си. Изправи се с кама, насочена право към сърцето на противника си, прекалено бързо, за да може Дризт да се предпази с другия си ятаган.

Вместо това елфът се хвърли на една страна, като в същото време се извъртя леко, за да избегне вражеския меч. Приземи се на пода, премятайки се през глава, за да омекоти падането, след което скочи, направи още две крачки и се обърна — нямаше никакво съмнение, че Ентрери ще се възползва от моментното си преимущество и ще го последва. И наистина, палачът бе плътно зад него, вдигнал меча и изумрудената си кама.

Разнесе се звън на метал и Дризт бе принуден да отстъпи назад, толкова голям бе устремът на убиеца. Въпреки това елфът нито за миг не изгуби съвършеното си равновесие и с лекота отби ударите на своя противник.

* * *

Застанали на вътрешната площадка, тримата мрачни елфи, които бяха прекарали целия си живот, заобиколени от изкусни бойци и бяха видели безброй битки, наблюдаваха двубоя с нарастващо изумление.

— За Ентрери ли уреди всичко това или за нас? — подхвърли Рай’ги, без следа от сарказъм в гласа.

— И двете — призна наемникът.

В това време Дризт се втурна покрай Ентрери, изкачи стъпалата в центъра на стаята, но не спря на върха, скочи, обърна се във въздуха и се приземи върху гредата. Вместо да го последва, палачът избра по-пряк път и с един скок се озова върху гредата, лишавайки противника си от предимството, което той се бе надявал да спечели.

Ала Дризт можеше да импровизира не по-зле от своя съперник. Без да губи и миг, той се приведе и скочи на пода, като в същото време замахна над главата си, удивително ловък ход, който би посякъл краката на палача, ако той от своя страна не бе предугадил намерението му и не бе слязъл от гредата също толкова бързо.

Все пак, не можа да се отърве напълно невредим — ятаганите на елфа разкъсаха панталона му и оставиха драскотина над единия му глезен.

— Първа пролята кръв — отбеляза Кимуриел и погледна към Джарлаксъл, който с широка усмивка наблюдаваше приятелите на Дризт — те всички, дори и Гуенивар, не можеха да откъснат възхитени очи от онова, което се разиграваше в стаята под тях.

И с основание, помисли си Кимуриел, като отново насочи цялото си внимание към смъртоносния танц на двамата противници, безмилостен, ала в същото време — безкрайно красив.

* * *

Битката се пренесе на земята. Двамата противници се движеха толкова бързо, че единственото, което се виждаше, бяха разветите им плащове и блясъкът на оръжията им. Трудно можеше да се каже, че някой напада, а друг се отбранява, всичко се бе сляло в едно, острие срещаше острие сред порой от искри и оглушителен звън на метал.

Левият ятаган на елфа изсвистя покрай врата на Ентрери, който приклекна за миг и се изправи със страховит устрем, размахал меча и камата си. Само че Дризт още не бе довършил своя ход и като се завъртя, вдигна десница, за да спре оръжията на палача. С вътрешната страна на извитото острие закачи камата и меча на Ентрери и ги отби встрани, а след това рязко промени ъгъла на другия ятаган и замахна към главата на убиеца.

Той обаче светкавично размени двете си оръжия, въпреки неудобното положение, в което се намираха ръцете му, и като вдигна десница, успя да освободи камата си. Острието й политна нагоре в мига, в който ятаганът на Дризт се спусна надолу.

После и двамата изреваха от болка. Върху китката на Дризт зейна рана и той отскочи назад, Ентрери също бе принуден да се отдръпне, с лошо порязана ръка.

Секунда по-късно, осъзнали, че са в състояние да продължат, че все още могат да държат оръжие, двамата подновиха битката. Ятаганите на Дризт се сключиха като челюстите на разярен вълк и Ентрери, въпреки че неговите оръжия се оказаха от вътрешната страна, закъсня с един-едничък миг и трябваше да запрати както своите, така и остриетата на елфа далеч встрани. Собственият му устрем го тласна напред и той се подвоуми за момент, чудейки се дали може да върне камата си навреме.

Дризт изобщо не се поколеба и се хвърли в нападение, изпреварвайки го само с една секунда, напълно достатъчна, за да може Ентрери да поеме по-голямата част от удара, когато челата им се блъснаха едно в друго.

Надмогвайки замайването си, палачът успя да изнесе дясната си ръка напред, забивайки юмрука и дръжката на камата си в лицето на елфа.

Двамата отново се отдръпнаха. Окото на Ентрери бързо се подуваше, от носа на Дризт и по бузата му се стичаше кръв.

Убиецът пръв поднови битката — на всяка цена трябваше да приключи всичко възможно най-бързо, преди окото му да се затвори напълно и да даде огромно предимство на противника му.

Мечът му политна към Дризт, той обаче го пресрещна и го отби, след което изрита Ентрери в лицето.

Ритникът не можа да забави убиеца, който не само го беше очаквал, но и бе разчитал на него, и сега приклекна, без да губи нито миг. Дори така, ударът още повече влоши състоянието на раненото му око. Въпреки това той успя да извърти камата си и да замахне към коляното на противника си.

Дризт можеше да се опита да провре другия си ятаган покрай меча на Ентрери и да спре изумрудената кама, но ако палачът успееше някак да избегне маневрата му и забиеше острието си в крака му, битката щеше да приключи скоропостижно.

Всичко това елфът извърши инстинктивно, без да се замисля. Пак така, без да се замисля, той вдигна и другия си крак и политна назад, над камата. Тя разбира се, го одраска, но нищо повече. Дризт възнамеряваше да се претърколи през глава и да се изправи на крака, но преди да го стори, видя Ентрери да се хвърля след него с ръмжене, и разбра, че няма да успее навреме.

Затова просто спря и остана да лежи по гръб, докато палачът се приближаваше.

От двете страни на стаята, мрачните елфи и приятелите на Дризт ахнаха едновременно, убедени, че това е краят. Ала двата ятагана се стрелнаха нагоре и засвистяха с такава ярост, че Дризт някак си стори немислимото и съумя да се опази от нападението на Ентрери достатъчно дълго, за да подвие крак под тялото си и да се изправи, без нито за миг да отслабва свирепата си атака.

И ето че двамата отново бяха напълно равнопоставени, а оръжията им се стрелкаха насам-натам толкова бързо, че онези, които ги наблюдаваха отстрани, не бяха в състояние да различат отделните движения. Първо върху тялото на единия, а после и на другия се проточиха нови драскотини, ала все още никой не бе успял да нанесе истински тежка рана на противника си, и двубоят продължаваше с все същото ожесточение, ту край една от стълбите, ту до стената, ту в средата на стаята. Неохотата, с която Дризт бе започнал битката, отдавна се бе изпарила, а ако Ентрери изобщо бе имал някакви съмнения относно това дали наистина иска да се изправи срещу елфа, те също бяха изчезнали. Двамата се биеха настървено и поривисто, оръжията им се удряха едно в друго толкова начесто, че звънът от остриетата не секваше и за миг.

В един момент се озоваха върху гредата, без сами да знаят как, после едновременно тупнаха на пода от двете й страни и пак така едновременно приклекнаха и продължиха битката си под нея. Движейки се в съвършен синхрон, те си размениха местата и, сякаш четяха мислите си, отново се качиха върху гредата.

Времето течеше, потта, която сега бе примесена с кръв, с парене се стичаше в нови и нови рани. Един от ръкавите на Дризт се скъса толкова лошо, че започна да му пречи и той бе принуден да подеме двойно по-яростна атака, която да задържи Ентрери настрани достатъчно дълго, за да може той да подхвърли ятагана си във въздуха и да откъсне целия ръкав. Всичко стана светкавично бързо, но въпреки това Дризт едва успя да улови оръжието си навреме, за да се защити от нападението на палача. Миг по-късно пък Ентрери изгуби наметката си, когато ятаганът на елфа се стрелна към гърлото му и сряза връзката й, а него самия остави с грозна драскотина под брадичката.

И двамата с мъка си поемаха дъх, и двамата нямаха никакво намерение да отстъпват.

Ала при всичките леки наранявания и синини, при всичката пот и умора, една рана се открояваше — зрението на Ентрери с дясното око бързо се влошаваше. Палачът трябваше да размени оръжията си и да вземе камата в лявата си ръка, оставяйки дългия и по-сигурен меч за десницата си.

И тогава Дризт разбра какво трябва да стори.

Ентрери с лекота се справи с мнимата му атака — три бързи замахвания, целящи единствено да му дадат възможност да заеме нужната позиция.

Отвън, хитрият Джарлаксъл забеляза маневрата на елфа и осъзна, че битката е към края си.

Дризт отново замахна, този път с лявата ръка, но толкова отдалече, че Ентрери, с раненото си око, да не може да го види. Въпреки това палачът инстинктивно вдигна меча си, за да отбие връхлитащото оръжие, а после сам се опита да нанесе удар с камата. Дризт обаче провря ятагана си под меча и го отби настрани, порязвайки китката на убиеца. Едновременно с това пусна другото оръжие на пода, сграбчи лявата ръка на противника си и я изви, правейки крачка напред. Преди Ентрери да успее да вдигне другата си ръка, острието на елфа опря в гърлото му.

Изведнъж всичко сякаш застина. С една ръка, стегната в желязна хватка от елфа, докато другата бе притисната от ятагана му, убиецът не можеше да стори нищо, за да попречи на Дризт да забие оръжието в гърлото му.

Ръмжейки, без да може да овладее треперенето си и с мъка запазвайки самоконтрол, елфът едва-едва отдръпна острието.

— Е, какво си доказахме? — попита той. От гласа му капеше отрова, леденият поглед на лавандуловите му очи не се отделяше от черните очи на палача. — Нима това, че челото ми те улучи на подходящото място и те заслепи, ме прави по-добрият боец?

— Давай! — озъби се Ентрери.

Дризт отново изръмжа и още по-силно изви ръката му, принуждавайки го да пусне изумрудената кама на земята.

— Заради всички онези, които си убил, и заради онези, които несъмнено ще убиеш, би трябвало да те довърша — рече той, ала още докато казваше това и двамата разбраха, че няма да завърши атаката си, няма да забие острието, не и сега.

В този ужасен момент Дризт съжали, задето не го бе сторил още в мига, в който бе надделял, преди да има време да размисли.

Ала сега вече бе късно и с едно рязко движение той пусна ръката на Ентрери, като в същото време стовари длан върху лицето му и го блъсна назад.

— Проклет да си, Джарлаксъл, позабавлява ли се достатъчно? — провикна се елфът и се обърна…

… тъкмо навреме, за да види как наемникът и двамата му помощници отварят вратата.

Дризт решително се отправи натам, сякаш се канеше да се разправи с всеки, който се опита да го спре, ала внезапен шум зад гърба му го накара да спре. С див крясък Ентрери се нахвърли отгоре му.

С крясък. Истинското значение на този факт като че ли убягна на Дризт в тези няколко секунди, докато той се обръщаше, разперил десницата си настрани, за да спре безмилостната кама на палача. В същото време лявата му ръка, която все още стискаше ятагана, полетя напред, готова да нанесе смъртоносен удар.

Двамата се сблъскаха, но за огромно изумление на елфа, острието не потъна в гърдите на палача, сякаш самата кожа го беше отблъснала.

Ала Артемис Ентрери, чието тяло бе внезапно изпълнено от погълнатата енергия на удара, възвърнал си псионистките умения, благодарение на бързата намеса на Кимуриел, разбра какво става и реагира инстинктивно (ако беше помислил само миг по-дълго, измъченият мъж със сигурност щеше да насочи енергията към самия себе си) — протегна ръка и отприщи силата на удара към Дризт.

Ръката му потъна в гърдите на елфа и той бавно политна назад, облян в кръв.

* * *

Времето сякаш спря, впримчено в този едничък ужасен миг. Гуенивар нададе гръмовен рев и се хвърли към прозрачната стена, но бе запратена назад. Изпълнена с безсилна ярост, тя отново изрева и отчаяно задра дебелото стъкло.

Обзет от същия необуздан бяс, Бруенор заудря стената с брадвата си, докато Риджис, напълно вцепенен, стоеше край него и тихичко повтаряше:

— Не може да бъде! Не може да бъде! Не може да бъде!

С широко отворена уста, Кати-Бри се поклащаше напред-назад, без да може да откъсне очи от страшната гледка. Секундите се проточиха, секунди, изпълнени с нечовешко мъчение, докато ръката на убиеца потъваше в гърдите на Дризт с невиждана мощ, а кръвта на скъпия й приятел, елфа, когото бе обикнала с цялото си същество, неумолимо изтичаше. Потресена, младата жена видя как силата започна да го напуска, колената му се подкосиха и той политна назад, поддържан от ръката на убиеца. Стори й се, че тя също пропада, право в обятията на една всепоглъщаща пустота, която помнеше отпреди, от деня, когато видя Уолфгар да рухва, сразен от йоклолата.

Мракът, който се спусна над нея този път, й се видя дори още по-страшен.

* * *

— Какво направих! — простена убиецът и падна на колене до елфа, после обърна обезумял поглед към Джарлаксъл. — Какво направи!

— Дадох ши битката, която искаше, и ти показах истината — спокойно отвърна наемникът. — Истината за теб и за твоите умения. Но съвсем не съм свършил с теб. Потърсих те, не за да ти помогна, а защото можеш да ми бъдеш полезен. И сега, когато сторих това за теб, държа да ми върнеш услугата.

— Не! — изкрещя палачът, опитвайки се отчаяно да спре шуртящата кръв. — Не така! Не така!

Джарлаксъл се обърна към Кимуриел и кимна. Псионистът начаса улови Ентрери в мисловна хватка и го вдигна във въздуха, след което излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите.

Палачът крещеше и се мъчеше да се отскубне, но макар яростта му да бе насочена към Джарлаксъл, погледът му неизменно се връщаше към неподвижното тяло на Дризт, простряно на земята. Да, беше получил битката, която жадуваше, ала както и би трябвало да предположи, тя не бе доказала нищо. Беше изгубил, или поне щеше да изгуби, ако Кимуриел не се беше намесил, а ето че бе останал жив.

Защо тогава го изпълваше такъв гняв? Защо единственото, което искаше в този миг, бе да пререже гърлото на Джарлаксъл?

Кимуриел го извлече навън.

— Би се прекрасно — отбеляза Рай’ги и кимна към Дризт, чиято кръв беше образувала лепкава локва около него и вече течеше много по-слабо. — Сега знам защо Дантраг Баенре е мъртъв.

Джарлаксъл кимна и се усмихна.

— Дризт До’Урден няма равен в боя — призна той. — Освен Артемис Ентрери, разбира се. Разбираш ли защо избрах точно него?

— Той е елф на мрака във всичко, освен в цвета на кожата — засмя се Рай’ги.

В този миг мощен взрив разтърси кулата до основи.

— Кати-Бри и нейният великолепен лък — обясни наемникът и хвърли поглед към площадката, където Гуенивар продължаваше да дере и да хапе непробиваемата стена. — Естествено, те видяха абсолютно всичко. Май трябва да си поговоря с тях, преди да са сринали кристалната ми кула.

Само с една мисъл, Джарлаксъл върна стената в предишното й състояние, после кимна към неподвижното тяло на Дризт и излезе.

(обратно) (обратно)

Епилог

— Още е сърдиш — отбеляза Кимуриел по-късно същия ден, докато се присъединяваше към Джарлаксъл в главната зала на първото ниво. — Но поне спря да се кълне, че ще те удуши с голи ръце.

Джарлаксъл, който току-що бе прекарал няколко от най-приятните часове в целия си дълъг живот, се разсмя.

— Скоро ще дойде на себе си и тогава най-сетне ще бъде свободен от сянката на Дризт До’Урден. За това Артемис Ентрери ще ми благодари открито — при тези думи наемникът поспря и се замисли. — Или по-скоро — поправи се той, — ще ми благодари безмълвно.

— Той искаше да умре — направо заяви Кимуриел. — Когато накрая се нахвърли върху Дризт, нарочно изкрещя, за да го предупреди. Поиска да умре и ние, ти и аз, по твое нареждане, му попречихме.

— Ако наистина държи да сложи край на всичко, Артемис Ентрери несъмнено ще има и други възможности да го стори — сви рамене Джарлаксъл. — А ние няма вечно да се нуждаем от него.

В този момент по стълбите слезе Дризт До’Урден, с разкъсани дрехи и натъртена ръка, но иначе — съвсем добре.

— Рай’ги ще трябва да се моли на Лолт в продължение на сто години, за да си възвърне благоволението й, след като използва една от нейните лечебни магии, за да изцери умиращото ти тяло — засмя се Джарлаксъл и кимна на Кимуриел, който веднага се подчини и напусна стаята.

— И дано тя го прибере при себе си заради тези молитви — сухо отвърна Дризт, ала шеговитото му настроение не продължи дълго, не и когато бе дошъл за нещо толкова сериозно.

Той измери Джарлаксъл с изпитателен поглед и попита без заобикалки:

— Защо ме спаси?

— Бъдещи услуги?

— Забрави.

И този път наемникът избухна в смях.

— Завиждам ти, Дризт До’Урден — искрено рече той. — Гордостта не игра никаква роля в двубоя, нали?

Дризт, който не бе сигурен, че го разбира, само сви рамене.

— Не, тази пагубна слабост няма власт над теб — продължи Джарлаксъл. — Ти нямаш нужда да доказваш, че си по-добър от Артемис Ентрери. Наистина, завиждам ти, задето си открил такава увереност и вътрешен мир.

— Така и не отговори на въпроса ми — настоя Дризт.

— От уважение, предполагам — сви рамене наемникът. — Може би смятах, че след подобно блестящо представяне, не заслужаваш да умреш.

— Значи щях да заслужавам смърт, ако не се бях представил на висотата на твоите очаквания, така ли? И кой е Джарлаксъл, та да решава подобни неща?

На наемника отново му се искаше да се разсмее, но от уважение към Дризт се въздържа.

— А може би позволих на моя помощник да те спаси, за да направя услуга на покойния ти баща.

При тези думи — последното, което бе очаквал да чуе от Джарлаксъл — Дризт занемя от изненада.

— Разбира се, че познавах Закнафейн — увери го наемникът. — Бяхме приятели… ако, естествено, изобщо може да се каже, че имам приятели. Двамата доста си приличахме.

По лицето на Дризт се изписа неприкрито съмнение.

— И двамата оцеляхме — обясни Джарлаксъл. — И двамата открихме начин да преуспеем в една враждебна земя, която презирахме, но така и не събрахме достатъчно смелост, за да напуснем.

— Но ти си се махнал оттам — отбеляза Дризт.

— Дали? Не, като съградих империята си в Мензоберанзан, аз завинаги свързах бъдещето си с него. Там ще си умра, сигурен съм, и то най-вероятно от ръцете на някой от войниците си… може би дори на самия Ентрери.

Ала Дризт някак си бе убеден, че Джарлаксъл ще умре от старост след много столетия.

— Наистина го уважавах — напълно сериозно заяви наемникът. — Баща ти, имам предвид. И смятам, че чувствата ни бяха взаимни.

Дризт се замисли над думите му и установи, че му вярва. Въпреки жестокостта, на която бе способен, Джарлаксъл притежаваше свой собствен морален закон, почтеност, която не можеше да бъде отречена. Беше го доказал като не се възползва от Кати-Бри, докато тя бе в негов плен, макар и сам да си бе признал, че би му се искало да го стори. Доказал го бе, като остави Дризт, Ентрери и Кати-Бри да си тръгнат от Подземния мрак след бягството им от дома на Баенре, въпреки че сигурно би могъл да ги залови и убие, което несъмнено щеше да му донесе благоволението на управляващия дом.

А сега, като не позволи на Дризт да загине по толкова нелеп начин, го беше доказал отново.

— Повече няма да те притеснява — думите на наемника извадиха Дризт от мислите му.

— Така се надявах и преди.

— Този път е различно — увери го Джарлаксъл. — Артемис Ентрери получи своя отговор и макар да не бе онзи, на който той се надяваше, ще трябва да се задоволи с него.

Дризт помисли за миг, после кимна, надявайки се, че наемникът, който толкова добре разбира всички, и този път ще се окаже прав.

— Приятелите ти са в селото — съобщи Джарлаксъл. — Но никак не ми беше лесно да ги убедя да отидат там и да те изчакат. В един момент наистина се уплаших, че ще опитам брадвата на Бруенор Бойния чук върху собствения си гръб, а след случилото се с матрона Баенре, предпочитах да го избегна на всяка цена.

— Но въпреки това си ги убедил, без да ги нараниш — уверено рече Дризт.

— Дадох ти думата си, а аз държа на нея… понякога.

Сега бе ред на Дризт да се засмее, против волята си:

— Тогава може би съм ти задължен.

— Бъдещи услуги?

— Никога.

— Тогава ми дай пантерата — подразни го Джарлаксъл. — Как ми се иска да имам спътница като Гуенивар до себе си!

Дризт отлично разбираше, че наемникът само се шегува и ще удържи на обещанието да не си присвои Гуенивар.

— Не ти ли стига, че ще тръгна след теб, за да си върна Креншинибон? — отвърна пазителят в същия дух. — Ако вземеш и котката, ще трябва не само да си я прибера обратно, но и да те убия.

При тези думи Рай’ги, който тъкмо слизаше по стълбите, повдигна вежди, но двамата просто се закачаха — Дризт нямаше да дойде за Креншинибон, а Джарлаксъл нямаше да вземе пантерата.

Всичко между тях бе уредено.

Малко по-късно Дризт вече вървеше към селото, където приятелите му го очакваха, невредими, точно както наемникът бе обещал.

След много сълзи и здрави прегръдки, те си тръгнаха, но вместо да отидат направо при Бъмпо и останалите, първо се изкачиха до върха на хълма.

Кристалната кула я нямаше. Джарлаксъл и другите елфи си бяха отишли. Ентрери си беше отишъл.

— Толкоз по-добре, ако отнесат гнусния отломък в стария ти дом, елфе, та той да се срути отгоре им! — заяви Бруенор. — Толкоз по-добре!

— И вече няма защо да ходим при Кадърли — обади се Кати-Бри. — Накъде тогава?

— Уолфгар? — напомни им Риджис.

Дризт не отговори веднага, замислен над думите на Джарлаксъл за варварина… думи, на които той вярваше. Не, още не бе дошло време да поемаш по този път.

— Целият свят е пред нас — рече той. — Всяка посока е толкова добра, колкото и останалите.

— Освен това вече няма да ни се налага непрекъснато да се бием с чудовища, привлечени от злия отломък — добави Кати-Бри.

— Значи няма да е толкоз весело — поклати глава Бруенор и четиримата поеха към залеза… или към изгрева.

* * *

Далеч оттам, в Калимпорт, Артемис Ентрери, навярно най-опасният мъж в южния град, продължаваше да мисли за колосалните събития от последните няколко дни, за изумителните обрати, които животът му бе поднесъл.

Дризт До’Урден бе мъртъв, вярваше палачът, и то от неговата ръка, макар че той не се беше оказал по-силният от двамата.

Или пък беше? Та нали не Дризт, а той, Артемис Ентрери, си бе намерил по-могъщи съюзници?

А и какво значение изобщо имаше всичко това?

За първи път от много месеци насам, по устните на убиеца заигра искрена усмивка, докато уверено крачеше по авеню Рай, сигурен, че никой не би се осмелил да вдигне ръка срещу него. Когато стигна до „Медната миза“, полуръстовете на вратата с радост го пуснаха и той се запъти към стаята на Дондон, без да срещне никакви пречки, без дори да предизвика въпросителни погледи.

Когато излезе малко по-късно, откри ядосаната Дуавел да го чака отвън.

— Направи го, нали? — обвинително рече тя.

— Трябваше да се направи — бе единственото, което Ентрери благоволи да й каже, докато обърсваше окървавената си кама в плаща на един от стражите зад полуръстката, сякаш ги предизвикваше да го нападнат.

Те, разбира се, не го сториха, и той се отправи към входната врата.

— Уговорката ни все още е в сила, нали? — умолително извика Дуавел след него.

С усмивка, която стигаше почти до ушите му, господарят на дома Басадони излезе от странноприемницата.

* * *

Както всяка нощ, и този път Уолфгар си тръгна от стаята на Дели Кърти с бутилка в ръка и отиде на пристана, където най-новият му другар по чашка, човек, радващ се на немалка слава в града, вече го чакаше.

— Уолфгар, приятелю! — щастливо го посрещна Морик Разбойника и като взе бутилката от ръката му, отпи голяма, парлива глътка. — Нима има нещо, което двамата заедно да не можем да постигнем?

Уолфгар се замисли над думите му с глуповата усмивка. Ами да, те наистина бяха кралете на улицата на полумесеца. Където и да отидеха, хората им кимаха почтително, те бяха единствените мъже от низшите прослойки на Лускан, които можеха да разделят и най-необузданата тълпа побойници само като минеха през нея.

Варваринът взе бутилката от Морик и, макар че тя все още бе пълна до половината, я пресуши на една глътка.

Просто нямаше друг избор.

(обратно) (обратно)

ГРЪБНАКА НА СВЕТА (книга 2 от "Пътеките на мрака")

Пролог

Дребният мъж, познат в Лускан с най-различни имена, но най-често като Морик Разбойника, вдигна прашната бутилка във въздуха и я разклати срещу оранжевите лъчи на залязващото слънце, за да види по-ясно тъмната ивица на течността вътре.

— Има още само една глътка — установи той и понечи да я довърши.

С бързина, каквато малцина биха очаквали от някой с неговия ръст, исполинът, който седеше до Морик на края на пристана, издърпа бутилката от пръстите му. Разбойника опита да си я вземе обратно, ала едрият мъж го задържа настрани само с една ръка и пресуши бутилката на един дъх.

— Уолфгар, напоследък последната глътка е все за теб! — възнегодува Морик и вяло го тупна по гърба.

— Заслужил съм си я — заяви приятелят му.

Морик го изгледа скептично, но после си припомни предишното им съревнование, когато варваринът наистина си бе спечелил правото да довърши следващата бутилка.

— Просто извади късмет с последното хвърляне! — изсумтя разбойникът, но всъщност добре знаеше, че не е прав, а и отдавна бе спрял да се учудва на силата и уменията на Уолфгар.

— Пак ще го повторя, ако трябва! — При тези думи варваринът се изправи на крака, свали Щитозъб от рамото си и го плесна върху дланта си.

Морик не пропусна да забележи, че въпреки самонадеяността си, приятелят му не се държи особено здраво на крака и с лукава усмивка на уста също стана, стиснал вече празната бутилка за гърлото.

— Ще го повториш, казваш?

— Ако не я хвърлиш достатъчно високо, губиш — обясни русият мъж и посочи морето с върха на бойния си чук.

— И трябва да можеш да преброиш до пет, преди да падне във водата. — Морик хвърли леден поглед на варварина, докато уточняваше условията на играта, която двамата си бяха измислили преди известно — време.

Лусканецът бе победил първите няколко пъти, но още на четвъртия ден Уолфгар се беше научил как да се прицелва в падащата бутилка и да разпръсва порой от стъклени парченца над залива. Оттогава Морик успяваше да спечели само ако варваринът се е почерпил повечко преди това.

— Изобщо няма да стигне до водата — измърмори Уолфгар, докато Морик замахваше.

Дребният мъж спря по средата на движението си и отново го изгледа недоволно. След това замахна и се престори, че хвърля бутилката.

— Какво? — сепна се Уолфгар, виждайки, че шишето е все още у разбойника, и вдигна очи към лицето му.

В същия миг Морик рязко се завъртя и запрати бутилката колкото се може по-надалеч и по-нависоко.

Право към залязващото слънце.

Варваринът, който не бе успял да проследи полета й от самото начало, сега бе принуден да присвие очи срещу все още ярката светлина. Въпреки това зърна целта си и с гръмогласен рев метна Щитозъб така, че великолепното магическо оръжие се запремята ниско над залива.

Морик изписка възторжено, уверен, че този път го е надхитрил — докато Уолфгар успее да хвърли чука, бутилката вече се намираше на около двайсетина метра от кея и летеше надолу към водата. Никой не бе в състояние да запрати боен чук толкова надалеч и толкова силно, че да я настигне, особено ако току-що е изпил половината от съдържанието й на един дъх!

Шишето беше на сантиметри от гребена на една вълна, когато Щитозъб го улучи и го пръсна на хиляди късчета.

— Докосна водата! — извика Морик.

— Аз печеля — отсече Уолфгар с тон, който не търпеше възражение.

На Морик не му оставаше друго, освен да изсумти примирено — и сам знаеше, че другарят му еправ. Чукът наистина бе застигнал бутилката точно навреме.

— Чиста загуба е да се хаби таквоз превъзходно оръжие за някакво си шише! — При звука на непознатия глас нейде съвсем наблизо, Морик и Уолфгар се обърнаха като един.

На два-три метра от тях стояха двама мъже с голи мечове в ръце.

— Добра среща, почитаеми Морик — започна единият — висок, слаб тип с кърпа на главата и превръзка на окото, размахвайки ръждиво, закривено острие пред себе си. — Подочух, че само преди седмица ти е паднала нелоша плячка от някакъв търговец на скъпоценни камъни, та си рекох, че ще сториш добре да я споделиш с мен и моя приятел.

Морик хвърли бърз поглед на Уолфгар, а кривата усмивка и блясъкът в тъмните му очи красноречиво говореха, че няма никакво намерение да споделя каквото и да било, освен може би острието на великолепната си кама.

— Виж, ако чукът още беше у вас — изсмя се вторият главорез, също толкова висок, но по-едър и много по-мръсен от другаря си, — сигурно можехте да поспорите.

С тези думи той замахна към Уолфгар, който отстъпи назад, не успя да запази равновесие и едва не падна от кея… или поне така изглеждаше отстрани.

— Аз пък си мисля, че трябваше да откриете търговеца на скъпоценни камъни преди мен — преспокойно отвърна Морик. — Ако приемем, че той изобщо съществува, защото в действителност, приятелю, и представа си нямам за какво говориш.

По-слабият от двамата мъже изръмжа и мечът му се стрелна напред.

— Толкоз по-зле тогава! — кресна той, но Морик не го остави да довърши и се нахвърли отгоре му.

Бърз като котка, Разбойника мина от вътрешната страна на закривеното острие, завъртя се, опря гръб в ръката на противника си и я отблъсна настрани, след което се провря под нея и докато я повдигаше нагоре с десницата си, замахна с лявата си ръка. Последните лъчи на залязващото слънце отскочиха от безпогрешната му кама, докато потъваше дълбоко в подмишницата на злощастника.

В това време другият главорез, убеден, че невъоръженият и едва държащ се на краката си мъж насреща му е лесна плячка, също се впусна в атака. Кървясалите му очи едва не изхвръкнаха от орбитите си, когато Уолфгар извади ръка иззад гърба си, здраво стиснал Щитозъб, който незнайно как се бе завърнал при него. Главорезът се закова на място и хвърли ужасен поглед на другаря си. Само че и неговото положение не беше по-добро — Морик бе успял да го обезоръжи и да го обърне в бяг и сега го следваше по петите, като го дразнеше, смееше се с цяло гърло и току забождаше кама в задника му.

— Хей! — викна по-едрият от двамата главорези и понечи да хукне след приятеля си.

— Забравяш, че мога да улуча падаща бутилка на повече от двайсет метра.

Забележката на Уолфгар го накара да спре и отново да се обърне към него.

— Не искам неприятности — заекна престъпникът и бавно остави меча си върху перилата на кея, като през цялото време се кланяше угоднически. — Никакви неприятности, добри ми господине.

В този миг Уолфгар пусна чука в краката си и той веднага престана да се вайка, без да може да откъсне очи от оръжието на земята.

— Вземи си меча, ако искаш — предложи варваринът и главорезът вдигна изумен поглед към него, после обаче, виждайки неприятеля си без оръжие (ако не се брояха огромните му пестници, разбира се), посегна към меча.

Само че Уолфгар беше много по-бърз. Противникът му едва бе успял да замахне, когато той го стисна за китката и отблъсна ръката му настрани, като в същото време стовари юмрук в гърдите му с такава мощ, че го остави без дъх и без капчица сила. Мечът се изплъзна от внезапно омекналите пръсти на главореза и падна на земята.

Уолфгар отново дръпна ръката му, толкова рязко, че краката на злодея се отделиха от земята, а рамото му изскочи от ставата. Няколко мига по-късно го пусна и му нанесе мълниеносно кроше в челюстта и само здравата хватка на десницата му попречи на престъпника да падне във водата. Уолфгар го сграбчи за ризата, повдигна го със страховита лекота и го задържа във въздуха.

Ужасеният главорез се опита да отслаби хватката му, ала исполинът го раздруса толкова яростно, че той едва не си прехапа езика, а ръцете и краката му омекнаха като да бяха от гума.

— Този няма никакви пари! — долетя викът на Морик и Уолфгар хвърли поглед над рамото на жертвата си.

Морик беше заобиколил своя противник и го бе подкарал обратно към кея. Главорезът куцаше лошо и хленчеше за милост, ала в отговор Разбойника отново го смушка в задника и той изпищя.

— Моля те, приятелю! — изскимтя мъжът, когото Уолфгар държеше във въздуха.

— Млъквай! — изрева исполинът и като го свали, наведе глава и стовари чело в лицето му.

В гърдите на варварина се надигна първична ярост, сляп гняв, който нямаше нищо общо със случващото се в момента и провалената атака на двамата обирджии. Уолфгар вече не беше на кея в Лускан. Не, той се бе завърнал в Бездната, обратно в бърлогата на Ерту, измъчен пленник на злия демон. А човекът пред него бе един от слугите на скверното изчадие, глабрезу или нещо още по-непоносимо, изкушаващата го сукуба. Уолфгар се намираше в Бездната с цялото си същество — оловносиви пушеци тегнеха над всичко наоколо, гнусно зловоние изпълваше ноздрите му, жестоки бичове и пъклени огньове изгаряха тялото му. Около гърлото му се бяха сключили безмилостни щипци, ледените целувки на омразната изкусителка пареха лицето му.

Колко ярко бе всичко! И колко истинско! Кошмарът, който го преследваше насън и наяве, се завърна и го впримчи в лепкава мрежа от безпощадна ярост, задуши всяка следа от състрадание и милост, а него запрати в бездна от нечовешки мъки. По тялото му полазиха ужасяващите стоножки, които Ерту използваше понякога, впиха челюсти в кожата му и запъплиха под нея, а отровните им щипци разпалваха безброй миниатюрни пожари след себе си. Те бяха навсякъде — върху него и в него, хилядите им крачка го гъделичкаха и го държаха нащрек, така че да усети още по-остро мъчението на изгарящата им отрова.

Да, Уолфгар отново беше пленник, ала за своя изненада установи, че този път съвсем не е беззащитен.

Без никакво усилие той вдигна лусканеца високо във въздуха, въпреки че мъжът едва ли тежеше по-малко от сто килограма и с първичен рев, дошъл от самите недра на изстрадалото му тяло, го запрати над кея.

— Не мога да плувам! — изпищя злощастникът и отчаяно размаха ръце и крака.

Това обаче не му помогна и той цопна във водата на пет-шест метра от кея, където запляска трескаво и се развика за помощ. Уолфгар му обърна гръб. И да го чуваше, с нищо не го показа.

Морик го изгледа изненадано.

— Не може да плува — отбеляза, когато варваринът се приближи.

— Значи сега е най-подходящият момент да се научи — студено отвърна Уолфгар, който мислено все още бродеше из задимените коридори на необхватните зандани на Ерту и периодично прокарваше ръце по тялото си в обречен опит да пропъди въображаемите стоножки.

Морик сви рамене и сведе очи към човека, който се гърчеше в краката му и стенеше:

— Знаеш ли да плуваш?

Главорезът му хвърли уплашен поглед и кимна обнадеждено.

— Тогава отивай при другаря си! — нареди Разбойника и нещастникът запълзя към водата.

— Опасявам се, че приятелчето му ще се удави, преди той да стигне до него — подхвърли Морик, но Уолфгар сякаш не го чу.

— Моля ти се, помогни му — настоя Морик и го сграбчи за ръката. — Заради мен. Не ми се ще да започна нощта по този начин.

Уолфгар въздъхна, улови пълзящия мъж с една ръка за дъното на панталоните, а с другата — за яката и го вдигна във въздуха. След това направи три големи крачки към края на кея и го хвърли с все сила. Главорезът прелетя над приятеля си и се пльосна по корем във водата.

Уолфгар дори не го видя. Изгубил всякакъв интерес към случката, той обърна гръб на двамата крадци и като призова Щитозъб с мисъл, профуча покрай Морик, който се поклони почтително на своя опасен и могъщ приятел, а после се затича след него.

— Още се мъчат да излязат — съобщи Разбойника, когато го настигна. — Дебелият така се е вкопчил в другаря си, че не могат да се задържат на повърхността. Нищо чудно и двамата да се удавят.

Уолфгар изобщо не се впечатли и Морик, който добре знаеше, че безразличието му е напълно искрено, хвърли един последен поглед към двамата мъже във водата и сви рамене. В крайна сметка, сами си бяха виновни.

С Уолфгар, син на Беорнегар, шега не биваше.

Макар че не се беше разтревожил кой знае колко за двамата главорези, Морик Разбойника все пак ги прогони старателно от мислите си и насочи вниманието си към своя приятел. Своят необикновен приятел, който се бе учил да се бие не при кого да е, а при един елф на мрака!

Дребният мъж неволно се намръщи — което, разбира се, напълно убягна от вниманието на варварина — сетил се за срещата си с един друг елф на мрака, който най-неочаквано се бе появил в стаята му, наредил му бе да държи Уолфгар под око и му беше платил предварително, като недвусмислено му бе дал да разбере, че господарят му никак няма да е доволен, ако Морик не успее да се справи с онова, което бяха „поискали“ от него. Оттогава мрачните елфи повече не го бяха безпокоили, но въпреки това лусканецът продължи да се придържа към своята част от уговорката.

Не! Той трябваше да признае, ако не пред другиго, поне пред себе си, че всъщност не беше съвсем така. Вярно, в началото отношенията му с Уолфгар почиваха единствено на мисълта за собствената му изгода, примесена също така със страх от мрачните елфи и от самия Уолфгар, както и с желание да узнае повече за мъжа, превърнал се в най-големия му съперник. Но това беше само в началото. Морик отдавна не се страхуваше от Уолфгар, макар че понякога се боеше за изстрадалия, измъчван от демоните на миналото си мъж. А елфите, които не се бяха появявали от месеци, изобщо не го тревожеха. За своя изненада Морик беше започнал да харесва Уолфгар и да изпитва удоволствие от компанията му, въпреки че варваринът често бе мрачен и сърдит.

Нещо повече, лусканецът едва не му бе казал за посещението на елфите, тласкан от желание да предупреди младия мъж, към когото се бе привързал най-искрено. Все пак не го стори — част от него, прагматичната и крайно практична част, благодарение на която бе оцелял толкова дълго в опасните лускански улици, му бе нашепнала, че никой не би спечелил от подобна постъпка. Ако мрачните елфи възнамеряваха да се разправят с Уолфгар, с него бе свършено, независимо дали знаеше предварително, или не. Та това бяха елфи на мрака, несравними войни, които владееха могъщи магии и нямаха равни на себе си в умението да въртят оръжие. Елфи, които бяха в състояние да нахлуят в стаята на Морик Разбойника съвсем безпрепятствено и да го измъкнат от леглото! А дори Уолфгар понякога трябваше да спи. И ако някак си научеха, след като се разправеха с варварина, че Морик ги е предал…

Дребният мъж се разтрепери от глава до пети и с мъка успя да прогони тези неприятни мисли, като вместо това насочи вниманието си към своя приятел. Колкото и да бе странно, Морик виждаше у него сродна душа, човек, който би могъл да бъде — и в действителност някога бе именно това — благороден и могъщ войн, истински лидер, ала който по една или друга причина бе поел по-грешен път.

По същия начин Морик мислеше и за себе си, макар че ако трябваше да бъде откровен, той самият бе вървял към сегашното си положение още от съвсем малък. И все пак, ако майка му не бе умряла при раждането му, ако баща му не го беше изоставил на произвола на съдбата…

Докато гледаше Уолфгар, Морик не можеше да не си помисли за човека, който би могъл да бъде, за човека, който варваринът бе представлявал някога. Ала обстоятелствата се бяха стекли по-друг начин и ги бяха обрекли на сегашното им съществуване. Морик не хранеше никакви илюзии за отношенията си с Уолфгар. Истинската причина да се сближи толкова много с варварина, напук на здравия разум — та него го следяха елфи на мрака, в името на всичко свято! — бе, че го възприемаше като по-малък брат.

Това, както и фактът, че приятелството на човек като Уолфгар допълнително увеличаваше славата му из лусканските улици. За Морик бе важно да извлича полза от всичко.

Денят клонеше към своя край, нощта скоро щеше да се спусне над града — времето на Морик и Уолфгар, времето, когато обитателите на улицата се събуждаха за живот.

(обратно)

Първа част Настоящето

В родината ми, Мензоберанзан, където върлуват демони, а събратята ми се опиват от ужасяващата смърт на своите съперници, е невъзможно да оцелееш, ако не си вечно нащрек и не притежаваш забележителна бдителност. И най-незначителното невнимание в Мензоберанзан се заплаща с жестока гибел, затова събратята ми рядко употребяват екзотични билки или напитки, които притъпяват сетивата.

Рядко, но не и никога. По време на церемонията по завършването в Мелей Магтеър, школата за бойци, където се обучавах и аз, учениците вземат участие в оргия, изобилстваща от замъгляващи съзнанието вещества и плътски забавления с жените от Арах-Тинилит, момент на неподправен хедонизъм, тържество на абсолютната наслада, без всякаква мисъл за последствията.

Аз отказах да се присъединя към тази оргия, макар тогава и сам да не знаех защо го правя. Вярвах и все още вярвам, че тя е в пълен разрез с принципите ми и че обезценява много от нещата, на които държа. Сега, когато се връщам назад, осъзнавам още една от причините, тласнали ме да се откажа от отвратителната церемония. Освен моралните възражения, които имах срещу нея и които съвсем не бяха малко, самата мисъл за билки, които замъгляват съзнанието, ме плашеше и отвращаваше. Всъщност знам това от самото начало — още от мига, в който съзрях безпаметната забрава на церемонията, цялото ми същество й се възпротиви — ала едва наскоро разбрах какво ме бе отблъснало толкова категорично, същинската причина никога да не съм допускал подобни влияния в живота си.

Естествено, тези билки въздействат по много начини и на тялото — те могат просто да забавят рефлексите, или пък напълно да съсипят координацията, ала ефектът, който имат върху духа, е по-страшен. Първо, те заличават миналото и премахват всички спомени, били те добри или лоши, и второ, убиват всяка мисъл за бъдещето. Опияняващите вещества заключват жертвата си в тъмницата на настоящето, в капана на тук и сега, а минало и бъдеще напълно се заличават от съзнанието й. Това е същинската им клопка — пораженческото мислене, което търси разгулната наслада на физическите удоволствия в самозабрава. Изпадналият под въздействието на такива вещества е в състояние да извърши и най-голямото безумство, защото те накърняват разума и дори инстинкта му за самосъхранение. Колко млади бойци самонадеяно се хвърлят срещу много по-силни от тях противници и срещат нелепата си смърт! Колко момичета се оказват с дете на ръце, родено от любовници, за които не биха и помислили да се омъжат!

Това е капанът, пораженството, което не мога да търпя. Аз живея живота си с неугасващата надежда, че утрешният ден ще бъде по-добър от днешния и то, благодарение на собствените ми усилия. Само така се ражда истинското удовлетворение, онова чувство за заслужен успех, което единствено може да ни дари с истинска радост. Как мога да остана верен на тази надежда, ако си позволя миг на слабост, който може да разруши всичко, което съм постигнал и което се надявам някога да постигна? Как ли бих се справил с всички неочаквани предизвикателства, които животът ми е поднасял, ако ги бях посрещал под въздействието на някое опияняващо вещество, което ми пречи да мисля правилно или напълно изкривява начина, по който гледам на нещата?

А и опасностите, които подобни вещества можеха да ми докарат, също не са за подценяване. Ако си бях позволил да се отдам на заобикалящата ме разпуснатост по време на церемонията в Мелей Магтеър, ако не бях отхвърлил плътските наслади, които жриците ми предлагаха, колко ли щеше да се обезцени всеки миг на истинска любов, който щях да изпитам по-късно?

Непоправимо. Чувствената наслада е, или поне би трябвало да е, кулминацията на физическо желание, съчетано с интелектуално и емоционално решение да се отдадеш някому; тялом и духом, е една връзка на взаимно доверие и уважение. Подобно нещо би било напълно невъзможно по време на оргията във военната школа: единственото, което можеше да се случи там, бе бездушно сливане на две тела, приличащо повече от всичко друго на някаква отблъскваща сделка, без помен от духовно възвисяване и без следа от истинска радост.

Аз не бих могъл да живея, затънал в подобни безнадеждни наслади. Защото тогава ми предлагаха именно това жалко отдаване на едно низко, презряно съществувание, дължащо се, според мен, на липсата на каквато и да било надежда за нещо по-чисто и по-достойно.

Ето защо аз напълно отхвърлям всичко, освен най-умерената употреба на опияняващи вещества и макар че не бих съдил открито онези, които ги използват, от все сърце ги съжалявам за пустотата, завладяла душите им.

Какво ли може да тласне някого към подобни низини? Болката, предполагам, болката и спомени, прекалено страшни, за да бъдат посрещнати с гордо изправена глава. Опияняващите вещества наистина могат да заглушат болката на миналото за сметка на бъдещето. Ала това не е справедлива размяна.

Ето защо се боя за Уолфгар, за своя изгубен приятел. Къде ли ще успее да се спаси от мъчението на своето пленничество?

Дризт До’Урден

Първа глава Закотвен

— Как мразя това място! — възкликна магьосникът Робилард, докато „Морски дух“ заобикаляше дългия вълнолом, зад който се издигаше пристанището на град Лускан.

Капитан Дюдермонт, към когото беше насочена тази забележка — висок, добре сложен мъж, с обноски на благородник и спокойно, сериозно държание, само кимна. И преди беше чувал подобни коментари от своя магьосник. Погледът му се насочи към града в далечината и специфичните очертания на Домовата кула на мистиците, където се помещаваше прочутата магьосническа гилдия на Лускан. Именно тя беше причината за неприязънта на Робилард към северния град, макар че той никога не бе навлизал в подробности и се бе задоволил само с няколко неразбираеми забележки за „идиотите“, стоящи начело на кулата, и неспособността им да различат истинския талант от лукавия мошеник. Дюдермонт подозираше, че на Робилард някога му е бил отказан прием в кулата.

— Защо точно Лускан? — продължи да се оплаква магьосникът. — Градът на бездънните води щеше да ни свърши много по-добра работа. Никъде по Саблен бряг няма по-добри докове от тамошните!

— Лускан беше по-близо — напомни му Дюдермонт.

— Два-три дни, не повече — възрази Робилард.

— И ако в тези два-три дни ни беше застигнала буря, повреденият корпус можеше да се разцепи на две и сега телата ни щяха да хранят раците и рибите в Саблено море. Неразумен риск, само за да спасим гордостта на един-единствен човек.

Робилард понечи да каже нещо, но за щастие схвана смисъла на последната забележка, преди да успее да се изложи още повече. Лицето му се навъси.

— Пиратите щяха да победят, ако не бях изчислил последния си взрив до съвършенство — измърмори той, след като се успокои, и Дюдермонт нямаше как да не се съгласи с това.

Стореното от магьосника по време на последния им лов на пирати наистина бе впечатляващо. Преди няколко години „Морски дух“ — новият, по-голям, по-бърз и по-силен „Морски дух“ — беше нает от управниците на Града на бездънните води срещу пиратите. Никой кораб преди това не се бе справял така добре с тази задача. Дотолкова, че когато морякът в наблюдателницата забеляза два пиратски съда в северната част на Саблено море, съвсем близо до Лускан, където „Морски дух“ често се подвизаваше, Дюдермонт едва му повярва. Дори славата на шхуната беше достатъчна, за да опази тези води спокойни месеци наред.

Тези пирати бяха дошли да дирят разплата, не да грабят и затова се бяха приготвили да се изправят срещу много по-сериозен противник в сравнение с обикновените търговски кораби — на борда на всеки от тях имаше катапулт, голям брой стрелци, както и по двама магьосници. Въпреки това злодеите се оказаха надхитрени от Дюдермонт и великолепния му екипаж и надиграни от могъщия Робилард, който прилагаше уменията си в подобни битки повече от десет години. С едно заклинание той бе създал илюзията, че „Морски дух“ е жестоко пострадал, с прекършена гротмачта и трупове по палубата. Като глутница изгладнели вълци пиратите обградиха шхуната и започнаха да се приближават, единият кораб — отляво, другият — отдясно, твърдо решени да довършат вражеския съд веднъж завинаги.

Само че „Морски дух“ изобщо не беше пострадал, тъй като Робилард с лекота бе отбил нападенията на противниковите магьосници, а малките катапулти на пиратите бяха безсилни срещу здравия корпус на шхуната.

Стрелците на Дюдермонт, до един блестящи войни, бяха нанесли мощен удар на приближаващия враг, след което „Морски дух“ вдигна платна със завидна бързина и сръчност и с високо вдигнат над водата нос се провря между двата пиратски кораба и се понесе по вълните.

Робилард обгърна противника в облак от мълчание, така че магьосниците им да не успеят да изрекат каквото и да било защитно заклинание, после запрати срещу тях три огнени кълба — бум! бум! бум! — светкавично бързо, по едно върху всеки от корабите и едно по средата. Неговата атака беше последвана от обичайната канонада на балистата и катапулта. От „Морски дух“ към двата пиратски съда полетяха тежки вериги, които досъдраха такелажа им, както и кълба горящ катран, които допълнително подкладоха пращящите пламъци.

С прекършени мачти, подмятани от морските вълни и обхванати от огъня, пиратските кораби потънаха за броени минути, а разразилият се пожар бе толкова страховит, че Дюдермонт и екипажът му успяха да извадят само шепа от пиратите от студените води на океана.

Все пак „Морски дух“ също не се беше отървал напълно невредим. В резултат на битката му беше останало само едно здраво платно. Същинската опасност обаче идваше от дупката, зейнала току над ватерлинията. На Дюдермонт му се бе наложило да изпрати близо една трета от екипажа си да изгребва вода от трюма, което бе и причината „Морски дух“ да се насочи към най-близкото пристанище — Лускан.

Всъщност Дюдермонт дори предпочиташе Лускан пред далеч по-големия Град на бездънните води. Въпреки че именно южният град издържаше кораба му, а той самият бе добре дошъл в домовете на всички тамошни благородници, Лускан беше по-гостоприемен към останалите членове на екипажа му, обикновени моряци, които не притежаваха нито положението, нито обноските, нито желанието да споделят трапезата на аристокрацията. Лускан, както и Градът на бездънните води, си имаше ясно разграничени класи, ала и най-низшите прослойки на неговото общество все пак бяха няколко стъпала над тези на южния град.

Появата на „Морски дух“ бе посрещната с приветствени викове от всички кейове по бреговата линия — всички в Лускан познаваха и искрено уважаваха Дюдермонт. Честните рибари и моряците от търговските кораби на Лускан, както и от всички северни градове по Саблен бряг, отдавна бяха оценили по достойнство работата на капитан Дюдермонт и бързата му шхуна.

— Добър избор, мен ако питаш — подхвърли Дюдермонт.

— И храната, и жените, и забавленията в Града на бездънните води са по-хубави — отвърна Робилард.

— Но не и магьосниците — не можа да се сдържи Дюдермонт. — Домовата кула на мистиците несъмнено е сред най-уважаваните магьоснически гилдии в Царствата.

Робилард простена и сърдито се отдалечи, мърморейки си проклятия под носа.

Дюдермонт не се обърна, за да го проследи с поглед, ала съвсем ясно чу гневното чаткане на твърдите му подметки по дъските на палубата.

* * *

— Да го направим набързо, тогаз — измърка младата жена и изду устни, докато си играеше с мръсната си руса коса. — Колкото да се успокоя преди пак да хукна между масите.

Исполинът прокара език по зъбите си — имаше чувството, че някой е натъпкал голям, прашен парцал в устата му. След като смяната му в кръчмата на Арумн бе свършила, двамата с Морик бяха отишли на пристана, за да удавят остатъка от нощта в големи количества алкохол. Както обикновено, бяха останали до зори, когато Уолфгар най-сетне се бе довлякъл до „Кривата сабя“, мястото, където живееше и работеше, и бе пропълзял в леглото си.

Само че Дели Кърти, сервитьорка в кръчмата и негова любовница през последните няколко месеца, беше дошла да го търси. Някога Уолфгар я смяташе за приятно развлечение, черешката върху тортата на алкохолните му подвизи и дори грижовна приятелка. През първите му, най-трудни дни в Лускан именно тя му бе помогнала да се справи, погрижила се бе за нуждите му, душевни и физически, без да задава въпроси, без да го съди и без да иска нищо в замяна. Напоследък обаче връзката им бе започнала да се променя и то доста драстично. Сега, когато бе свикнал с новия си живот, посветен изцяло на опитите да държи настрани спомена за изстраданото в лапите на Ерту, варваринът постепенно бе започнал да вижда Дели Кърти в друга светлина.

Емоционално тя все още беше дете, малко момиченце, копнеещо за внимание. Уолфгар, който наближаваше трийсетте и беше с няколко години по-голям от нея, внезапно бе станал „възрастният“ в тяхната връзка, а нуждите на Дели вече засенчваха неговите.

— Все ще намериш десетина минутки за мен, нали, Уолфгар? — прошепна сега тя и като се приближи още малко, прокара пръсти по бузата му.

Варваринът я улови за китката и нежно, но твърдо отмести ръката й настрани.

— Нощта беше дълга — отвърна той. — А и се надявах да си отдъхна малко повече, преди отново да се заловя със задълженията си.

— Но на мен ми се ще…

— Да си отдъхна повече — повтори Уолфгар, натъртвайки всяка дума.

Дели рязко се отдръпна, а изкусителното й изражение отстъпи място на студено безразличие.

— Толкоз по-добре тогаз — грубо рече тя. — Да не мислиш, че си единственият, дето иска да сподели леглото ми?

Уолфгар дори не я удостои с отговор. Пък и единственото, което можеше да й каже, бе, че изобщо не го е грижа, че всичко това — и пиенето, и побоите — са просто начин да избяга, нищо друго. В действителност той я харесваше и уважаваше, смяташе я за приятелка или поне би я смятал, ако не беше убеден, че вече не е способен да бъде ничий приятел. Наистина не бе възнамерявал да я нарани.

А сега тя стоеше в стаята му, разтреперана и несигурна как да постъпи. Изведнъж, почувствала се почти гола в тънката нощница, тя обви ръце около тялото си, изскочи в коридора и изтича в стаята си, затръшвайки вратата след себе си.

Уолфгар затвори очи и поклати глава, после се изсмя безпомощно, като чу как вратата на стаята й се отваря отново. Стъпките на Дели отекнаха по коридора, някаква друга врата се захлопна и всичко утихна. Уолфгар добре разбираше, че целият този шум е заради него, за да може той със собствените си уши да се увери, че тя възнамерява да потърси утеха в обятията на някой друг.

Да, Дели беше сложна личност, със свои собствени демони, навярно по-страшни и от неговите. Младият мъж се запита как изобщо се бе стигнало дотук. В началото връзката им беше толкова проста и кристално ясна — двама души, които имаха нужда един от друг. Ала постепенно отношенията им бяха започнали да се усложняват, а нуждата се бе превърнала в емоционална опора, патерици, без които младата жена не бе в състояние да направи и крачка. Дели искаше Уолфгар да се грижи за нея, да я закриля, да я уверява, че е красива, ала той знаеше, че не може да се грижи дори за себе си, камо ли за някой друг. Дели се нуждаеше от обичта му, ала той не можеше да й даде и зрънце любов. За Уолфгар имаше само болка и ненавист, само спомени за демона Ерту и шестте безкрайни години, прекарани в нечовешки мъчения.

Младият мъж въздъхна и разтърка очи, за да прогони и последните следи от съня, после посегна към бутилката, която се търкаляше наоколо, но тя се оказа празна. С ядовито ръмжене я запрати в стената, където бутилката се пръсна на десетки парчета. За миг Уолфгар си представи, че вместо стената там е било лицето на Дели Кърти и макар да се сепна, фактът, че изобщо си го бе помислил, не го изненада особено. За миг се зачуди дали пък тя нарочно не го е докарала до това състояние — нищо чудно да се окажеше, че съвсем не е невинното дете, каквото изглеждаше, а коварна изкусителка. Възможно ли бе, когато дойде при него първия път, уж за да го утеши, всъщност да е възнамерявала да се възползва от състоянието му, за да го оплете в мрежите си? Може би да го накара да се ожени за нея? Поискала беше да го спаси, за да може един ден той да я избави от жалкото съществуване, което водеше в кръчмата?

Внезапно Уолфгар осъзна, че кокалчетата му са побелели, толкова силно бе стиснал юмруци. Напрегна волята си, разтвори ръце и си пое дълбоко дъх, опитвайки да се успокои. От устните му се отрони неволна въздишка, докато прокарваше език по немитите си зъби, после бавно се изправи и се протегна. И този път, както почти всеки следобед от много дни насам, установи, че двуметровото тяло го боли на още повече места от предишния ден. Погледът му пробяга по масивните му ръце и макар че те все още бяха по-здрави от тези на почти всеки от расата му, Уолфгар забеляза, че мускулите му са, започнали да се отпускат, сякаш кожата постепенно ставаше прекалено широка за тялото му.

Колко различно се събуждаше сега, в сравнение с утрините преди всички тези години в Долината на мразовития вятър, когато работеше часове наред заедно със своя осиновител, джуджето Бруенор, въртеше ковашкия чук и вдигаше тежки камъни, или когато заедно с Дризт отиваха на лов за дивеч или за злочинстващи великани и прекарваше цял ден в тичане и битки. Колко по-усилни бяха онези дни, ала товарът му тогава бе само физически, не и душевен. Там и тогава, Уолфгар не знаеше що е болка.

Мракът в сърцето му, най-лютата болка — ето откъде идваше всичко.

Мислите му се върнаха назад, към онези изгубени години, когато работеше и се биеше заедно с Дризт и Бруенор, или пък тичаше по брулените от вятъра склонове на Грамадата на Келвин, единствената планина в Долината, и преследваше Кати-Бри…

При мисълта за Кати-Бри младият мъж усети как по тялото му плъзна вледеняващ студ и остави след себе си всепоглъщаща пустота, запълнена миг по-късно от образа на Ерту и скверните му слуги. Веднъж една от тези слугини, ужасяващата сукуба, бе приела образа на младата жена, а Ерту с лекота бе убедил жертвата си, че я е отвлякъл и сега тя е обречена да изстрада същите мъчения като него, заради него.

Беше я изправил пред него, беше я разкъсал пред очите му парче по парче и я бе погълнал сред реки от кръв.

Уолфгар с мъка си пое дъх и се насили да мисли за Кати-Бри, истинската Кати-Бри. Беше я обичал, навярно тя беше единствената жена, която някога бе обичал, ала ето че я бе изгубил завинаги. В това варваринът беше напълно убеден. Дори ако се върнеше в Десетте града и отново я видеше, връзката между тях вече бе прекъсната, погубена от белезите, оставени от Ерту, и от начина, по който Уолфгар бе реагирал.

Дългите сенки, които надничаха през прозореца, му напомниха, че денят преваля и че смяната му като пазач в кръчмата на Арумн Гардпек скоро ще започне. Само че онова, което беше казал на Дели, не беше лъжа — наистина се нуждаеше от още почивка, затова се строполи обратно в леглото и потъна в дълбок сън.

Нощта отдавна се бе спуснала над Лускан, когато Уолфгар най-сетне се появи в претъпкания салон на „Кривата сабя“.

— Закъснява, както обикновено — отбеляза Йоси Локвата, мършав тип с изпъкнали очи, редовен посетител на заведението и добър приятел на Арумн. — Не че се учудвам. Напоследък работи все по-малко и пие все повече.

Арумн Гардпек, добрият, но строг и винаги практичен съдържател на „Кривата сабя“, понечи да отвърне по обичайния си начин и да каже на Йоси да си затваря устата, ала всъщност нямаше как да не се съгласи с него. Уолфгар пропадаше все повече и ханджията, който се бе сприятелил с него от самото начало, се измъчваше, като го гледаше. В началото Арумн се бе заинтересувал от младия мъж единствено заради отявлената му сила — могъщ войн като Уолфгар несъмнено беше отлична придобивка за кръчма, която се намира в опасната пристанищна част на пълния с побойници град. Ала още след първия си разговор с варварина, Арумн бе почувствал, че онова, което изпитва, е нещо повече от задоволство, задето си е намерил добър пазач. Да, той наистина харесваше младия северняк.

Но Йоси бе винаги до него, за да му отваря очите за възможните клопки, да му напомня, че рано или късно и могъщите пазачи се превръщат в храна за плъховете в канавките.

— Да не си мислиш, че слънцето просто е паднало във водата? — подхвърли Йоси, докато Уолфгар минаваше покрай бара и се прозяваше широко.

Исполинът спря, обърна се и го изгледа заплашително.

— Половината нощ вече отмина — добави дребният мъж, а от обвинителен, тонът му набързо стана нехайно дружелюбен. — Ама аз държах мястото под око вместо теб. Че и на два-три пъти замалко не ми се наложи да разтървавам разни побойници.

В погледа на Уолфгар се промъкна неприкрито съмнение:

— Та ти не би могъл да строшиш прозорец и с най-тежката сопа — заяви той и отново се прозя.

При тази обида Йоси, който не се отличаваше с особена смелост, просто поклати глава и се усмихна отстъпчиво.

— Ние с теб наистина имаме уговорка за работното ти време — напълно сериозно се намеси Арумн.

— Както и за това от какво в действителност се нуждаеш — напомни му Уолфгар. — Според твоите собствени думи, същинските ми задължения започват по-късно, защото рано вечер рядко има неприятности. Каза, че смяната ми започва по залез-слънце, но ми обясни, че всъщност няма да ти трябвам до по-късните часове.

— Така си беше — кимна ханджията и Йоси изпъшка нещастно. Той се бе надявал, че варваринът, за когото смяташе, че е заел мястото му на най-добър приятел на Арумн, хубаво ще бъде скастрен. — Само че нещата се промениха — продължи кръчмарят. — Ти си създаде репутация, а с нея и немалко врагове. Всяка вечер идваш все по-късно и това не убягва от вниманието им. Боя се, че някой път ще се появиш едва призори и ще ни намериш изклани до един.

По лицето на младия мъж се изписа неприкрито недоверие и като махна пренебрежително с ръка, той се накани да си тръгне.

— Уолфгар! — Настоятелният глас на Арумн го накара да се обърна раздразнено. — Липсват три бутилки — продължи тихо ханджията, а тревогата в гласа му беше очевидна.

— Обеща ми всичкото пиене, което поискам.

— За теб — настоя Арумн. — Не и за приятелчето ти, дето все се спотайва в сенките.

При тези думи очите на всички наоколо се разшириха — малцина кръчмари в пристанищния град биха посмели да говорят по този начин за Морик Разбойника, един от най-опасните обитатели на лусканските улици.

Уолфгар се изсмя и поклати глава.

— Добри ми Арумн — започна той, — нима ще му кажеш да си държи ръцете далеч от твоето пиене?

Ханджията се смръщи и Уолфгар му отвърна със същото.

В този миг в салона влезе Дели Кърти, очите й бяха зачервени и все още пълни със сълзи. При вида й Уолфгар усети как го жегва чувство на вина, ала това не беше нещо, което би си признал на глас, така че просто се обърна и отиде да скастри един пияница, който бе започнал да вдига врява.

— Подмята я като мръсен парцал — отбеляза Йоси.

Арумн въздъхна сърдито. Наистина, беше се привързал към Уолфгар, ала поведението на варварина започваше да подлага добрите му чувства на сериозно изпитание. Дели му беше като дъщеря и ако той не престанеше да се държи с нея по този начин, не след дълго двамата щяха да се изправят един срещу друг.

Арумн насочи вниманието си обратно към Уолфгар тъкмо навреме, за да види как хваща гръмогласния пияница за гърлото, отнася го до вратата и, без да се церемони много-много, го изхвърля навън.

— А мъжът не беше направил нищо — възнегодува Йоси. — Ако продължава така, скоро ще останеш без посетители.

Арумн въздъхна дълбоко.

* * *

В другия край на бара трима мъже следяха движенията на Уолфгар с неподправен интерес.

— Не може да бъде — отсече един от тях — мършав, брадат човек. — Светът не е чак толкоз малък!

— Казвам ти, че е — настоя другарят му по средата. — Тогава те нямаше с нас. Няма как да го забравя, не и някого като Уолфгар. Плавал съм с него от Града на бездънните води до Мемнон и обратно, а пък да не ти казвам с колко пирати сме се преборили заедно!

— Изглежда ми като човек, дето никак не е лошо да имаш на своя страна, когато се биеш с пирати — отбеляза Уейлан Миканти, третият от малката групичка.

— И още как! — съгласи се вторият. — Ама приятелят му си го бива още повече. Него и вие го знаете. Тъмнокож, един такъв дребничък и хубав, ама по-свиреп от ранен сахуагин, а острието, тъй де, остриетата, ги върти по-бързо от всеки друг, дето съм виждал.

— Дризт До’Урден? — попита брадатият. — Исполинът е пътувал с мрачния елф?

— Аха — потвърди вторият и те го зяпнаха, готови да попият всяка негова дума.

Той се усмихна, не само защото беше център на внимание, но и защото си бе припомнил вълнуващото пътешествие заедно с Уолфгар, Дризт и черната пантера на елфа.

— Ами Кати-Бри? — поинтересува се Уейлан, който, също както останалите си другари от екипажа на „Морски дух“, здравата бе хлътнал по младата, способна жена, много скоро след като тя и елфът се бяха присъединили към тях преди няколко години.

Дризт, Кати-Бри и Гуенивар бяха плавали с моряците в продължение на дълги месеци. Колко по-лесно беше да обръщат пиратите в бяг, когато тримата приятели бяха заедно с тях!

— Кати-Бри се появи след Портата на Балдур — обясни морякът. — Долетя с огнена колесница заедно с едно джудже, Бруенор Бойния чук. Никога дотогава не бях виждал нещо подобно. Джуджето прекара колесницата право през платната на един от пиратските кораби, с които се биехме. Потопи го собственоръчно и пак не спря да сипе закани и да се оглежда за още противници, дори когато го извадихме от водата!

— Е, сега вече си измисляш — не му повярва дребният брадат моряк.

— Не, така е — намеси се Уейлан. — Чувал съм съвсем същата история и то лично от капитана и от Дризт и Кати-Бри.

Това бе достатъчно, за да убеди другаря му. Тримата помълчаха известно време, без да свалят поглед от варварина.

— И си сигурен, че това е той? — обади се дребният след малко. — Този ваш Уолфгар?

Преди морякът да успее да довърши, исполинът свали Щитозъб от гърба си и го окачи на стената.

— И още как! — увери го другарят му. — Надали някога ще забравя него или този чук. Може да строши мачта с един-единствен удар или пък да уцели някой пират в окото от сто крачки.

В другия край на стаята Уолфгар тъкмо се разправяше с един от гостите. Само с една ръка той го улови през гърлото и със страховита лекота го вдигна от мястото му, отнесе го до вратата и го изхвърли на улицата.

— Най-силният мъж, когото съм срещал някога — отбеляза вторият моряк и приятелите му нямаше как да не се съгласят.

Тримата пресушиха чашите си и останаха още малко преди да си тръгнат от „Кривата сабя“ и тичешком да отидат право при капитана си, за да му кажат кого са видели току-що.

* * *

Капитан Дюдермонт прокара замислено пръсти по грижливо поддържаната си брада, опитвайки се да преглътне чутото. Опитваше се наистина усилено, защото всичко това просто нямаше смисъл. Докато плаваха заедно с него през онези славни години, прекарани на борда на „Морски дух“ в преследване на пирати в Саблено море, Дризт и Кати-Бри му бяха разказали тъжната история за гибелта на Уолфгар. Разказът им дълбоко беше наскърбил Дюдермонт, който искрено се бе привързал към младия варварин по време на пътуването им до Мемнон.

name="id204120_p-211">Уолфгар беше мъртъв, така му бяха казали Дризт и Кати-Бри, и той им вярваше. Ала ето че сега един от собствените му хора твърдеше, че варваринът е жив и здрав и работи в „Кривата сабя“, пивница, която самият Дюдермонт неведнъж бе посещавал.

Мислите на капитана неволно се върнаха назад във времето, към „Герба на русалката“ в Града на бездънните води. Там за първи път се бе срещнал с Дризт и Уолфгар и младият варварин не бе допуснал да бъде въвлечен в кръчмарско сбиване с един побойник на име Бънго. Какви подвизи бяха извършили Уолфгар и другарите му след това — от спасяването на дребния си приятел от лапите на един от престъпните паши на Калимпорт, до спечелването на Митрил Хол обратно за клана Боен чук. Самата идея, че Уолфгар може да работи като бияч в някаква съмнителна кръчма в Лускан, му се струваше абсурдна.

Още повече, че според Дризт и Кати-Бри Уолфгар беше мъртъв.

Дюдермонт се замисли за последното си пътешествие заедно с двамата приятели. „Морски дух“ бе хвърлил котва край един далечен остров, където сляпа вещица се бе обърнала към Дризт с гатанка за оногова, когото той „за изгубен смяташе навеки“. Тримата се бяха сбогували насред не какво да е, а в едно езеро, където „Морски дух“ се бе озовал по погрешка.

Възможно ли беше Уолфгар да е жив? Капитан Дюдермонт бе видял твърде много, за да отхвърли вероятността с лека ръка.

Все пак, изглеждаше му по-реално хората му да са се объркали. В крайна сметка, те нямаха кой знае какъв опит с варварите, които до един им изглеждаха еднакви — високи, силни и руси. Нищо чудно просто да се бяха объркали. „Кривата сабя“ сигурно наистина имаше варварин за пазач, ала той не беше Уолфгар.

Много скоро Дюдермонт престана да мисли за това — имаше си достатъчно други задължения, както и уговорки да посети много от аристократичните домове на Лускан. Три дни по-късно, по време на вечеря в къщата на един благородник, разговорът се насочи към смъртта на един от най-прочутите злодеи в града.

— Много по-добре сме си без Дървотрошача — заяви един от гостите. — Той несъмнено беше най-голямото зло, сполетявало някога града ни.

— Най-обикновен уличен главорез — възрази друг. — Даже не беше чак толкова силен.

— Как ли пък не — настоя първият. — Беше в състояние да спре каруца с препускащи коне само като се изправи пред тях. Виждал съм го с очите си.

— Обаче не можа да се справи с новото момче на Арумн Гардпек. Когато се опита да му натрие носа, нашият Дървотрошач се озова на улицата заедно с вратата.

Дюдермонт наостри уши.

— О, да — съгласи се първият гостенин. — Момъкът на Арумн. По-силен от който и да било мъж, като слушам какви истории се носят за него. А и този негов чук. Не съм виждал по-великолепно оръжие.

При тези думи Дюдермонт едва не се задави — отлично помнеше могъщия Щитозъб.

— Как му е името? — полюбопитства той.

— На кого?

— На новото момче на Арумн Гардпек.

Двамата мъже се спогледаха и свиха рамене.

— Уолф-нещо си — отвърна единият.

Вместо да се запъти обратно към „Морски дух“, когато няколко часа по-късно си тръгна от къщата на своя домакин, Дюдермонт се отправи към най-опасната част на Лускан и обявената с лоша слава Улица на полумесеца, където се намираше „Кривата сабя“. Влезе в кръчмата без колебание и си придърпа стол край първата празна маса, която му се изпречи. Забеляза русия исполин още докато сядаше. Да, това несъмнено беше Уолфгар, синът на Беорнегар. Въпреки че не го познаваше чак толкова добре, а и не го беше виждал от години, у Дюдермонт не се появи и капчица съмнение. Впечатляващият ръст, усещането за страховита сила и пронизителните сини очи на младия мъж веднага го издаваха. Вярно, изглеждаше някак измъчен, с неподдържана брада и мръсни дрехи, но си беше Уолфгар и никой друг.

Варваринът срещна погледа на капитана за миг, но когато отмести очи секунда по-късно, в тях нямаше и следа от разпознаване. Дори Дюдермонт да бе хранил някакви съмнения, те се разсеяха начаса при вида на великолепния боен чук, преметнат през широките му рамене.

— Да пиеш ли си дошъл, или да се биеш?

При тези думи Дюдермонт се обърна и видя до себе си млада жена с поднос в ръка.

— Е?

— Да се бия ли? — не разбра той.

— Като гледам как си се втренчил в него? — отвърна жената и кимна към Уолфгар. — Мнозина идват тук, за да се сбият, и пак мнозина трябва да ги изнасяме навън. Но толкоз по-добре за теб, ако си дошъл да се биеш и толкоз по-добре за него, ако го оставиш мъртъв в някоя канавка.

— Не търся свада с никого — увери я Дюдермонт. — Но, моля те, кажи ми как му е името?

Младата жена сви рамене, очевидно подразнена, макар че капитанът нямаше никаква представа защо.

— Уолфгар — отвърна му тя. — И по-добре изобщо да не се беше вясвал насам.

И без да попита дали новодошлият иска нещо за пиене, се обърна и си тръгна.

Дюдермонт бързо я забрави и насочи цялото си внимание към русия варварин. Как се беше озовал тук Уолфгар? Защо не беше мъртъв? И къде бяха Дризт и Кати-Бри?

Капитанът остана дълго на мястото си, просто седеше и изучаваше обстановката. Часовете течаха, нощта започна да преваля и кръчмата постепенно се опразни, докато не останаха само Дюдермонт и един дребен човечец на бара.

— Време е да си вървиш — подвикна ханджията и когато не получи отговор, се обърна към своя пазач.

Огромният варварин отиде да, масата на Дюдермонт и се извиси над него.

— Сам ли ще си излезеш, или искаш да излетиш? — сопна се той. — Ти решаваш.

— Доста път си изминал, откакто се би с пиратите на юг от Портата на Балдур — рече в отговор капитанът. — Но не съм сигурен дали е било в правилната посока.

Уолфгар наклони глава на една страна и го изгледа изпитателно. За миг по брадясалото му лице пробяга сянка — като че ли някога бе виждал този човек.

— Нима забрави пътешествието си на юг? — продължи Дюдермонт. — Битката с пирата Пиночет и огнената колесница?

Очите на Уолфгар се разшириха.

— Какво знаеш ти за всичко това?

— Какво знам ли? Та нали именно моят кораб ви отведе до Мемнон и обратно, Уолфгар. Приятелите ти Дризт и Кати-Бри доскоро плаваха заедно с мен, макар тогава да вярваха, че си мъртъв.

Исполинът неволно отстъпи назад, сякаш го бяха зашлевили през лицето. В ясните му сини очи се разрази буря от чувства — от носталгия до пареща ненавист. Трябваха му няколко дълги мига, докато се съвземе.

— Бъркате се, добри ми господине — рече той най-сетне за огромна изненада на Дюдермонт. — И за името, и за миналото ми. А сега е време да си вървите.

— Но, Уолфгар… — опита се да каже капитанът, после изведнъж подскочи, усетил нечие присъствие зад себе си — единственият друг посетител в кръчмата се бе приближил, без той да го усети.

Уолфгар погледна към дребния мъж, после кимна на Арумн и след миг колебание той извади пълна бутилка изпод бара и я подхвърли към Морик, който сръчно я улови.

— Ще си вървиш или ще излетиш навън? — повтори варваринът.

Дюдермонт беше поразен от тона му, изпълнен с ужасяваща празнота, не студен или заплашителен, а напълно безчувствен, който красноречиво говореше, че наистина ще изпълни заплахата си и ще го изхвърли от кръчмата, ако не си тръгне начаса.

— „Морски дух“ ще е в пристанището поне още една седмица — рече капитанът и се отправи към вратата. — Винаги си добре дошъл на борда, като гостенин или като част от екипажа, защото аз все още помня — довърши твърдо той, а обещанието му остана да виси във въздуха дори след като беше излязъл.

— Кой беше това? — попита Морик, когато Дюдермонт потъна в непрогледната лусканска нощ.

— Един глупец — отвърна исполинът и отиде до бара, за да си вземе втора бутилка, след това излезе заедно с Морик, хвърляйки последен поглед към Арумн и Дели.

* * *

Капитан Дюдермонт трябваше да повърви доста, докато стигне от „Кривата сабя“ до „Морски дух“. Гледките и звуците на нощен Лускан го заливаха отвсякъде — гръмки, завалени гласове, долитащи откъм многобройните пивници, кучешки лай, приглушен шепот в тъмните ъгли — ала той не ги чуваше, потънал дълбоко в мислите си.

Значи Уолфгар все пак беше жив, ала в много по-лошо състояние, отколкото би могъл да си го представи някога. Предложението да го приеме на борда на „Морски дух“ бе напълно искрено, но след видяното в кръчмата Дюдермонт бе сигурен, че младият варварин няма да се възползва от него.

Какво да стори тогава?

Искаше да му помогне, ала бе достатъчно мъдър, за да знае, че не може да се помогне на човек, който сам не желае помощ.

— Следващия път, когато решиш да си тръгнеш от някоя вечеря, ще сме ти задължени, ако ни уведомиш къде смяташ да ходиш — Дюдермонт чу сърдит упрек, когато най-сетне наближи „Морски дух“.

Вдигна очи и видя Робилард и Уейлан Миканти да го гледат укорително.

— Не бива да се разхождаш сам — добави и Уейлан, но Дюдермонт само махна с ръка.

Робилард се намръщи:

— Знаеш ли колко врагове сме си създали през всичките тези години? Мнозина биха дали торби със злато, за да те видят мъртъв.

— Именно затова си имам магьосник, който да ме пази — спокойно отвърна Дюдермонт и стъпи на мостика.

Робилард изсумтя възмутено:

— И как очакваш да те пазя, когато дори не знам къде си?

Дюдермонт спря и вдигна поглед към него, а по лицето му се разля широка усмивка:

— Ако с магиите си не можеш да откриеш мен, как да ти имам доверие, че ще успееш да откриеш враговете ми?

— Той е прав, капитане — намеси се Уейлан, като видя как Робилард почервенява от гняв. — Не са малко онези, които биха дали мило и драго да те спипат насаме в някоя тъмна уличка.

— И какво тогава? Нима трябва да държа целия екипаж на кораба под ключ? — попита Дюдермонт. — Никой да не смее да излезе в града от страх да не бъде застигнат от отмъщението на някой приятел на пиратите?

— Малцина от нас се осмеляват да напускат „Морски дух“ сами — настоя Уейлан.

— И още по-малко са онези, които са достатъчно добре познати на пиратите, за да се превърнат в мишена — избухна Робилард. — Враговете ни надали ще нападнат някой обикновен и лесно заменим моряк, защото това би означавало да си навлекат гнева на Дюдермонт и на управниците на Града на бездънните води. Несъмнено обаче рискът би си струвал, ако залогът е животът на капитана на „Морски дух“.

При тези думи магьосникът въздъхна и изгледа Дюдермонт дълбоко и настоятелно:

— Не бива да излизаш сам — завърши твърдо той.

— Трябваше да навестя един стар приятел — обясни капитанът.

— На име Уолфгар? — досети се съобразителният Робилард.

— Така си мислех — мрачно отвърна Дюдермонт и като прекоси мостика, мина покрай двамата мъже и отиде в каютата си, без да каже нищо повече.

* * *

Мястото беше прекалено малко и прекалено долнопробно, за да си има име — жалка дупка, в която се събираше най-изпадналата измет на Лускан, предимно моряци, издирвани заради ужасяващи престъпления. Моряци, които се страхуваха, че ако се появят открито, в който и да е град, неминуемо ще бъдат арестувани или убити на място и то с пълно основание. Ето защо, където и да хвърляха котва техните кораби, тези хора се събираха в подобни бърлоги — задни стаички в мръсни коптори, удобно скътани близо до пристанището.

Морик Разбойника отлично познаваше тези местенца — самият той бе започнал като съгледвач за едно от най-опасните свърталища в Лускан още като малко момче. Разбира се, сега вече не ги посещаваше — гостите на далеч не толкова западналите заведения, където ходеше напоследък, го уважаваха и зачитаха и преди всичко се бояха от него, докато тук той беше просто още един престъпник, дребен крадец сред безмилостни убийци.

Само че тази нощ Морик не можеше да устои на изкушението да се отбие, не и когато лично капитанът на прословутия „Морски дух“ бе дошъл, за да говори с неговия нов приятел Уолфгар.

— Колко е висок? — попита Крийпс Шарки, един от двамата главорези, които споделяха масата на Морик.

Крийпс беше посивял, едноок морски вълк с проскубана брада, която висеше на фъндъци по червендалестите му бузи. Наричаха го Крийпс Скръндзата, защото колкото охотно вадеше ръждясалата си стара кама, двойно по-неохотно отваряше кесията си. Скъперничеството му се простираше дотам, че му се свидеше дори да си купи истинска превръзка за сляпото око, та Морик имаше чувството, че тъмната дупка, която зееше на мястото му, се взира в него изпод крайчеца на кърпата, която той беше увил около главата си.

— Поне една глава и половина по-висок от мен — отвърна Разбойника. — Може би дори две.

Крийпс хвърли поглед към своя другар, който изглеждаше повече от екзотично — имаше гъста, черна коса, а лицето, вратът и всяка частица от тялото му, която се виждаше — а като се имаше предвид, че носеше само една препаска около кръста, виждаше се почти цялото му тяло — бяха покрити с татуировки. Морик проследи погледа на Крийпс и неволно потръпна. Макар и да не знаеше почти нищо със сигурност за спътника на Крийпс, беше чувал слуховете, които се носеха за него — Тий-а-никник. Всъщност пиратът бе човек само наполовина, другата му половина беше кулан, рядка и неимоверно свирепа раса войни.

— „Морски дух“ хвърли котва в пристанището — подхвърли Крийпс и Морик кимна. На идване бе зърнал тримачтовата шхуна със собствените си очи.

— Има брада, която обрамчва цялото му лице — добави Морик, опитвайки се да опише Дюдермонт възможно най-добре.

— Седи изправен? — обади се татуираният пират и Разбойника го изгледа неразбиращо.

— Изправен ли седи в стола си? — „преведе“ Крийпс и изпъна рамене, за да онагледи въпроса. — Сякаш някой му е заврял кол в задника чак до гърлото?

Морик кимна и се усмихна:

— Висок и изправен.

И този път двамата пирати се спогледаха.

— Звучи точно кат’ него — заключи Крийпс. — Мръсното псе. Давам цяла кесия със злато, за да усетя гърлото му под ножа си. Изпратил е един куп мои приятели на морското дъно, а пък колко плячка сме изгубили зарад’ него хич и да не ти казвам!

За да подсили още повече думите му, Тий-а-никник извади препълнена кесия и я метна върху масата. Изведнъж Морик осъзна, че жалката дупка е притихнала, а очите на всички са насочени към него и двамата му събеседници.

— Таз’ гледка ти се нрави, нали, Морик? — кимна Крийпс към кесията на масата. — За теб са, че и още десет пъти по толкова, ако не се лъжа.

При тези думи пиратът скочи на крака толкова рязко, че столът му полетя назад.

— Какво ще кажете, момчета? На кого му се намират шепа жълтици за главата на капитан Дюдермонт?

Долнопробната кръчма се разтресе от гръмогласни викове и проклятия срещу Дюдермонт и екипажа му, от чиито ръце бяха загинали толкова много пирати.

Морик почти не ги чу, толкова бе погълнат от гледката на кесията със злато. Дюдермонт бе дошъл да посети Уолфгар. Посетителите на жалкото заведение до един щяха да дадат по шепа жълтици, към тях щяха да се присъединят и още мнозина от другарите им. Дюдермонт познаваше Уолфгар и му имаше доверие. Хиляда жълтици. Десет хиляди? Морик и Уолфгар с лекота можеха да се доберат до капитана на „Морски дух“. Алчният разбойник усети как му се завива свят само при мисълта за възможностите, които се откриваха пред него.

(обратно)

Втора глава Запленен

Подскачаше по пътеката с лека, жизнерадостна стъпка — досущ малко момиченце, ала в същото време несъмнено млада жена. Лъскавата й черна коса се спускаше по раменете й, а зелените й очи искряха толкова ярко, колкото и усмивката, която огряваше красивото й лице.

Току-що бе говорила с него, Джака Скъли, с дълбоките сини очи и къдравата кестенява коса, кичур, от която час по час падаше над тях. И само мисълта за този разговор я караше да подскача като дете, без да усеща калта, която влизаше през дупките на старите й обуща, напълно забравила за безвкусната вечеря, която щеше да открие в дървената купа на трапезата на своите родители. Нищо от това нямаше значение — нито гадинките, пълзящи навсякъде, нито мръсната вода, абсолютно нищо. Беше говорила с Джака и споменът за това бе достатъчен, за да я сгрее до върха на пръстите, да я накара да тръпне цялата, едновременно уплашена и по-жива откогато и да било.

И точно тогава животът реши да изиграе една от своите шеги, които така често оставаха скрити за тяхната жертва — същото въодушевление, което бе пробудила срещата с мрачния Джака в гърдите й, накара другиго да спре заинтригуван поглед върху щастливата девойка.

Сърцето на лорд Ферингал Ок и преди се бе разигравало при вида на някоя от многото жени, които бе срещал през двайсетте си години, най-често дъщери на търговци, чиито бащи бяха решили да потърсят сигурен пристан на север от Лускан. Селото се намираше близо до най-оживения проход в Гръбнака на света, където керваните можеха да попълнят намалелите си запаси и да си починат, преди да продължат с опасното пътешествие от и до Десетте града в Долината на мразовития вятър.

Никога досега обаче на лорд Ферингал не му се беше случвало да се захласне дотам, че да не може да си поеме дъх, наполовина излязъл от прозореца на богато украсената си карета.

— Фери, жълтият прашец на боровете вече е навсякъде — разнесе се гласът на Присила, по-голямата му сестра. Само тя си позволяваше да го нарича Фери за негово огромно неудоволствие. — Прибери се вътре! Всичко е покрито с него, а добре знаеш колко ужасно…

Внезапно Присила млъкна и изпитателно се вгледа в брат си и отнесеното му изражение.

— Фери? — повика го тя и като се премести по-близо до него, го сграбчи за лакътя и го разтърси. — Фери!

— Коя е тя? — попита господарят на Окни, без дори да я чуе. — Кое е това ангелско създание, земният образ на богинята на красотата, въплъщение на най-чистите желания на всеки мъж, олицетворение на самото изкушение?

Присила го изблъска настрани и се показа през прозореца на каретата.

— Кой, онази селянка ли? — невярващо възкликна тя, без да се опитва да скрие отвращението в гласа си.

— Трябва да знам — пропя лорд Ферингал и долепи лице до ръба на прозореца, без да може да откъсне очи от подскачащата девойка.

После каретата свърна зад поредния завой на пътя и младата жена се изгуби от погледа му.

— Фери! — скара му се Присила и понечи да го плесне, но се въздържа.

Брат й излезе от любовния си унес достатъчно задълго, за да може да я изгледа строго, дори заплашително.

— Трябва да разбера коя е — отсече той.

Присила Ок се облегна назад и не каза нищо, макар да бе искрено изненадана от нетипичния за брат й изблик на чувства. Ферингал обикновено беше кротък и тих, като глина в ръцете на твърдоглавата си, петнайсет години по-голяма сестра. Присила наближаваше четирийсетте и никога не се беше омъжвала, нито бе проявявала интерес към който и да било мъж, освен, за да задоволи физическите си потребности. Майка им беше умряла при раждането на Ферингал, баща им я беше последвал пет години по-късно. Това бе оставило управлението на семейното имение в ръцете на Присила и Темигаст, съветника на покойния й баща, поне докато Ферингал не станеше достатъчно голям, за да се заеме с владенията. Това напълно удовлетворяваше Присила, тъй като близо десет години по-късно и дори след като брат й навърши пълнолетие тя все още имаше решаващата дума във всички дела на имението Окни. И за миг не си бе помисляла да доведе външен човек в семейството и вярваше, че Фери мисли по същия начин.

Сбърчила вежди, Присила хвърли един последен поглед към завоя, зад който бе изчезнала девойката, макар че момичето отдавна не се виждаше. Каретата затрополи по тясното, каменно мостче над малкия, закътан залив, отвеждащ до островчето, върху което се издигаше замъкът Ок.

Също като Окни, малко селце с не повече от двеста жители, което рядко можеше да се открие на картите, замъкът Ок беше скромен, с дузина стаи за семейството и за Темигаст, както още пет спални за шестимата прислужници и десетимата войници, които се грижеха за мястото. Ниските, тумбести кули от двете му страни не надвишаваха пет-шест метра, тъй като в Окни непрекъснато духаше силен вятър, а селяните се шегуваха, че спре ли дори за малко, те всички ще изпопадат — дотолкова бяха свикнали да се привеждат срещу него, докато вървят.

— Трябва да излизам от замъка по-често — заяви лорд Ферингал, щом двамата с Присила влязоха в една от дневните, където старият Темигаст рисуваше поредния от безкрайните си морски пейзажи.

— Имаш предвид в селото? — подигравателно уточни Присила. — Или торфените ферми наоколо? И на едното, и на другото място има само кал, камъни и мръсотия.

— А в калта един скъпоценен камък блести още по-ярко — замечтано въздъхна влюбеният младеж.

При тази любопитна размяна на реплики, старият иконом повдигна вежди и спря да рисува. Темигаст бе прекарал по-голямата част от младостта си в Града на бездънните води, а в Окни бе дошъл преди тридесетина години, вече на средна възраст. С богатия си жизнен опит (поне в сравнение с откъснатите от света жители на селцето, в това число и управляващото семейство), Темигаст бе успял с лекота да си спечели благоразположението на лорд Тристан Ок и да се издигне първо до позицията на негов главен съветник, а после и до иконом на имението.

Същият този житейски опит му помогна да си обясни отнесеното изражение върху лицето на лорд Ферингал.

— Беше най-обикновено момиче — възнегодува Присила. — Почти дете и то мръсно. — При тези думи тя се обърна за подкрепа към Темигаст, видяла, че той внимателно следи разговора й с младия лорд. — Боя се, че Ферингал е запленен — обясни му. — И то от някаква си селянка. Господарят на Окни въздиша по една мръсна, миризлива селянка.

— Не думай! — възкликна Темигаст, преструвайки се на изненадан — в неговите очи, всъщност в очите на всеки, който не беше оттук, „господарят на Окни“ също не бе нещо много повече от селянин.

Разбира се, имаше история — замъкът беше построен преди повече от шест века от рода Доргенаст, който го беше управлявал през първите два века. Впоследствие, след няколко удачно сключени брака, властта беше преминала в ръцете на рода Ок.

Но какво всъщност управляваха те? Окни се намираше в самата периферия на търговските пътища, южно от най-западната част на Гръбнака на света. Повечето кервани, кръстосващи между Десетте града и Лускан, изобщо не минаваха оттам — мнозина избираха прекия планински път далеч на изток, а онези, които не се осмеляваха да навлязат из онези опасни земи, предпочитаха прохода, в който бе разположен Хъндълстоун, град с шесткратно повече жители, който предлагаше много по-голямо разнообразие от припаси и майстори.

Въпреки че беше на брега на морето, Окни се намираше твърде на север, за да поддържа търговия по вода. Понякога в малкото пристанище край селото се появяваше някой кораб, най-често рибарска лодка от южния Файършиър, застигната от буря и нуждаеща се от поправка. Случваше се някои от тези рибари да останат в Окни, ала населението не беше нараснало особено от времето на изгнаника лорд Доргенаст и неговите последователи, дошли да търсят убежище, след като изгубили битката за надмощие между няколко от по-незначителните благороднически домове в Града на бездънните води. В момента жителите на Окни наброяваха около двеста души, най-вече заради наскорошния наплив на гномове от Хъндълстоун, но обикновено бяха доста по-малко. Между почти всички селяни съществуваха роднински връзки и то често — повече от една, с изключение, разбира се, на рода Ок, които обикновено се женеха извън владението си.

— Не можеш ли да си вземеш жена от някое добро лусканско семейство? — попита Присила. — Или пък да сключиш изгоден брак с дъщерята на някой заможен търговец? Една хубава зестра няма да ни дойде никак зле.

— Жена? — подсмихна се Темигаст. — Не прибързваме ли малко?

— Съвсем не — отсече лорд Ферингал. — Аз я обичам. Знам, че я обичам.

— Глупак! — простена Присила, ала Темигаст я потупа успокоително по рамото, без да спира да се киска развеселено.

— Но, разбира се, господарю — съгласи се той. — Само че женитбата на благородника, боя се, рядко има нещо общо с любовта. Там всичко се свежда до положение в обществото, връзки и богатство.

Очите на Ферингал се разшириха от възмущение:

— Но аз я обичам!

— Тогава я направете своя любовница — предложи Темигаст, сякаш това бе нещо, което се разбираше от само себе си. — Играчка. Мъж с вашето положение несъмнено заслужава поне една любовница.

Ферингал, който от възмущение не бе в състояние да каже каквото и да било, рязко се обърна и изхвърча от стаята.

* * *

— Целуна ли го? — попита Тори, по-малката от двете дъщери на Гандърли, и се изкикоти, развеселена само от мисълта за подобно нещо.

Тори бе на единайсет и едва сега започваше да разбира различията между момчетата и момичетата, „образование“, значително ускорено, откакто по-голямата й сестра Мералда бе хлътнала по Джака Скъли с неговите деликатни черти, дълги мигли и печални сини очи.

— Не, със сигурност не съм — отвърна Мералда и отметна черната коса от прекрасното си мургаво лице, същото онова лице, което неволно бе пленило сърцето на лорд Окни.

— Но ти се искаше, нали? — подразни я Тори и избухна в смях.

Миг по-късно сестра й също се разсмя, което беше по-красноречиво от всяко признание.

— И още как!

— Искаше ти се и да го докоснеш, нали? — продължи да се закача Тори. — Да го прегърнеш и да го целунеш! Милият, сладък Джака.

При тези думи момичето издаде шумен, мляскащ звук, сякаш целува някого, обви ръце около тялото си и се обърна, така че отстрани изглеждаше сякаш някой я прегръща.

— Престани! — скара й се Мералда и шеговито я тупна по гърба.

— Но ти дори не си го целунала! — недоволно проточи Тори. — Защо не, след като ти се е искало? Не искаше ли и той същото?

— За да го накарам да ме желае още повече — обясни по-голямото момиче. — Да го накарам да мисли за мен през цялото време. Да го накарам да ме бленува.

— Но ако и ти го жадуваш…

— Аз искам нещо повече. И ако го оставя да почака, мога да го накарам да ме умолява. А накарам ли го да ме умолява, мога да получа от него всичко, което искам, и дори нещо повече.

— Какво още? — недоумяващо попита Тори.

— Да стана негова жена — заяви Мералда направо и сестра й едва не припадна.

— Никога няма да го постигнеш! — възкликна тя и я пухна по главата със сламената си възглавница.

Завесата, която им служеше вместо врата, се разлюля и в стаята надникна баща им. Дони Гандърли бе червендалест мъж, кален от тежката работа на полето, почернял от слънце и прах.

— Защо не сте заспали още! — скара им се той и двете момичета като едно се мушнаха под грубата, сламена завивка и я придърпаха под брадичките си, без да спират весело да се кикотят.

— На това трябва да се сложи край! — викна Дони и се нахвърли отгоре им като голям мечок.

Тримата се сборичкаха и накрая всичко свърши с една здрава прегръдка.

— Хайде, време е да спите — каза баща им след малко, вече тихо. — Майка ви не е добре, а при тоя шум не може да заспи.

Като ги целуна, той излезе от стаята. Свикнали да го слушат, двете момичета утихнаха, още повече, че и те се безпокояха за майка си, която напоследък наистина се чувстваше по-зле от обикновено.

Признанието на Мералда бе учудило и стреснало Тори. Но макар да не бе сигурна, че й се иска сестра й да се омъжи и да отиде да живее някъде другаде, тя бе развълнувана от мисълта, че не след дълго и тя, като нея, ще се превърне в жена.

В това време Мералда се бе отдала на сладки блянове. И преди беше целувала момчета, но го бе правила или от любопитство, или защото приятелките й я бяха предизвиквали. Това бе първият път, когато наистина й се искаше да целуне някого. И то как само й се искаше! Копнееше да прокара пръсти през къдравата му кестенява коса, да докосне гладкото му лице, докато ръцете му нежно я милват по косата, по бузата…

Мералда потъна във вълшебни сънища.

* * *

В едно доста по-удобно легло, в една доста по-топла стая не много далеч оттам, лорд Ферингал положи глава върху пухените възглавници. Как само жадуваше да избяга в царството на сънищата, където можеше да захвърли задушаващото си положение надалеч и да вземе непознатото момиче в обятията си; където щеше да бъде свободен да прави каквото си поиска, без Присила и старият Темигаст да му се бъркат!

Навярно желанието му да избяга беше прекалено силно, защото той така неспокойно се въртеше в голямото легло, че накрая съвсем се оплете в пухената си завивка. Цяло щастие бе, че беше прегърнал една от възглавниците, защото именно тя омекоти падането му, когато се изтърколи от леглото и тупна на коравия под.

Когато най-сетне успя да се измъкне от усуканата около краката му завивка, младият лорд нервно закрачи напред-назад, почесвайки се по главата. Никога досега не се бе чувствал толкова напрегнат. Какво му бе сторила непознатата чародейка?

— Чаша топло козе мляко — промърмори той.

Да, чаша мляко сигурно щеше да го успокои и да му помогне да заспи. Ферингал излезе от спалнята си и пое надолу по тясното стълбище. Изведнъж до ушите му достигнаха гласове и той спря, разпознал гърления глас на сестра си, последван от гръмкия й смях, към който миг по-късно се присъедини и старият, с мъка поемащ си дъх Темигаст. Без сам да знае как, Ферингал почувства, че нещо не е наред и че двамата се смеят на него. Той предпазливо продължи надолу и се спря току под тавана на първия етаж, скрит в сенките край каменните перила.

Ето я Присила — седеше на дивана и плетеше, а край нея, изпънал гръб в един стол с висока облегалка, се бе разположил старият Темигаст с пълна гарафа уиски пред себе си.

— Та аз я обичам! — при тези думи Присила спря да плете и театрално прокара ръка по челото си. — Не мога да живея без нея!

— През всичките тези години си го правил без никакъв проблем — подхвърли Темигаст, включвайки се в шегата.

— Но се уморих, добри ми икономе — отвърна Присила, очевидно имитирайки брат си. — Колко изтощителна е любовта!

Темигаст, който тъкмо отпиваше, се задави и Присила избухна в смях.

Ферингал не можеше да търпи това повече. Разкъсван от гняв, той се втурна по стълбището:

— Достатъчно! Достатъчно, ви казвам!

Гръмовитият му вик стресна двамата и те прехапаха устни, въпреки че Присила едва успя да преглътне напиращия в гърдите й смях.

Кроткият, миролюбив мъж я изгледа страховито, стиснал ръцете си в юмруци.

— Как смеете? — с мъка процеди той през зъби. — Да ми се подигравате така!

— Просто се шегувахме, милорд — опита се да го успокои старият иконом. — Нищо повече.

Ферингал не му обърна никакво внимание и насочи целия си гняв към Присила:

— Какво знаеш ти за любовта? — кресна той. — През целия си окаян живот не си имала и една страстна мисъл! Сигурно не можеш да си представиш дори какво е да приемеш някой мъж в леглото си, нали, скъпа сестро?

— Не си мисли, че знаеш всичко — сопна му се Присила и като захвърли плетката настрани, понечи да стане, но Темигаст сложи ръка върху коляното й и я задържа.

Тя бързо се успокои, макар че изражението на стария иконом си остана многозначително, сякаш за да й напомня да внимава какво говори и да не издава общата им тайна.

— Скъпи ми лорд Ферингал — меко рече наместникът. — В желанията ви няма нищо срамно. Тъкмо напротив, смятам ги за напълно здравословни, макар и малко закъснели. Не се съмнявам, че сърцето ви тегли към онази девойка и ви уверявам, че няма да сторите нищо лошо, ако я направите своя любовница. Със сигурност няма да сте първият от рода Окни, че и от повечето благороднически семейства по света.

Ферингал въздъхна дълбоко и поклати глава.

— Обичам я — настоя той. — Нима не можеш да го разбереш?

— Та ти дори не я познаваш! — осмели се да се намеси Присила. — Без съмнение отглежда торф, а ръцете й са вечно мръсни.

Ферингал направи крачка към нея, но Темигаст, забележително пъргав и бърз за човек на неговата възраст, застана между тях и внимателно го бутна в един стол.

— Вярвам ви, милорд. Обичате я и искате да я спасите.

— Да я спася? — неразбиращо повтори младият лорд.

— Но, разбира се — обясни Темигаст. — Вие сте благородник, господарят на Окни и единствено вие имате властта да издигнете това момиче над сегашното му мизерно положение.

За миг Ферингал го изгледа объркано, после закима енергично:

— Точно така!

— И друг път съм го виждал — продължи старият иконом и поклати глава. — Често срещана болест сред младите благородници, желанието да спасят една или друга селянка. И това ще мине, милорд, а междувременно спокойно можете да се насладите на прелестите на това момиче.

— Принизяваш чувствата ми! — сърдито каза Ферингал.

— Казвам истината.

— Не! Какво знаеш за онова, което изпитвам, ти, стари човече? Щом можеш да ми предлагаш подобно нещо, значи никога не си обичал и не разбираш какъв огън гори в гърдите ми!

Тези думи жегнаха Темигаст право в сърцето, но поради някаква своя причина той не каза нищо и приседна, вперил поглед във Ферингал.

Само че младият благородник, изгарян от огън, какъвто не бе познавал преди, дори не трепна.

— Няма да я направя своя любовница — твърдо заяви той. — Никога. Това е жената, с която искам да прекарам живота си, жената, която ще взема за своя съпруга, бъдещата господарка на замъка Окни.

— Фери! — изпищя Присила, ала брат й, твърдо решен този път да не отстъпва пред прищевките на властната си сестра, се обърна и демонстративно излезе, обратно към сигурността на стаята си.

Много внимаваше да не тича, както правеше обикновено, когато се скараше с Присила. Вместо това крачеше с високо вдигната глава и подобаващо достойнство — все пак, вече не беше момче, а истински мъж.

— Съвсем е полудял — рече сестра му на Темигаст, когато го чу да затваря вратата на спалнята си. — Та той я е виждал само един-единствен път и то отдалеч!

Старият наместник с нищо не показа, че я е чул. Упорита както винаги, Присила слезе от дивана и коленичи пред седналия мъж:

— Виждал я е само веднъж! — повтори тя, опитвайки се да привлече вниманието му.

— Понякога това е повече от достатъчно — тихичко отвърна Темигаст.

Присила млъкна и настойчиво се взря в мъжа, чието легло тайно споделяше още откакто беше млада девойка. Ала въпреки физическата близост, Темигаст никога не й се беше разкрил, с изключение на един-единствен път и то съвсем мимолетно, когато й бе разказвал за живота си в Града на бездънните води, преди да дойде в Окни. Малко неща й бе казал, сам се беше погрижил набързо да прекрати този разговор, но между тях се бе промъкнало едно женско име. Присила винаги се бе питала дали тази жена не означаваше за Темигаст повече, отколкото му се искаше да признае и ето че сега той бе попаднал в плен на някакъв спомен, пробуден от приказките на Ферингал за вечна любов.

В гърдите й лумна ревност и тя рязко се извърна. Ала и този път, както винаги досега, бързо се успокои, напомняйки си какво е мястото й в живота и къде открива своите удоволствия. Миналото на Темигаст може и да бе разколебало решимостта му да откаже Ферингал да потърси непознатото момиче, ала Присила не смяташе да търпи глупашката прибързаност на брат си. Начинът, по който бяха уредени нещата в замъка Ок от толкова години, напълно я задоволяваше и последното, което искаше, бе някаква селянка да се нанесе да живее с тях и навярно да доведе и цялото си миризливо семейство.

* * *

Темигаст се оттегли в покоите си малко по-късно, отхвърляйки предложението на Присила да сподели леглото й. Мислите му се върнаха назад във времето, към една жена, която някога познаваше и която бе откраднала сърцето му. Жена, чиято преждевременна смърт го бе изпълнила с горчивина и цинизъм, които го държаха в студения си плен до ден-днешен.

Темигаст и сам не бе осъзнавал същинската им дълбочина, докато пренебрежението и съмнението му към очевидно искрените чувства на лорд Ферингал не му бяха показали истината. Какъв жалък старик изглеждаше в собствените си очи в този миг!

Икономът приседна край тесния прозорец, който гледаше към пристана на Окни. Луната отдавна бе залязла и дори пяната на студените черни вълни изглеждаше някак мътна под звездното небе. Темигаст, също като Присила, никога не бе виждал младия си господар толкова развълнуван и изпълнен с живот. Ферингал винаги се бе отличавал с мудност, която граничеше с летаргия, ала в начина, по който бе нахлул при тях, за да обяви на всеослушание любовта си към непознатото момиче и се бе опълчил на властната си сестра, нямаше и следа от летаргия.

При спомена за тази случка по устните на стария иконом плъзна усмивка. А може би замъкът Ок се нуждаеше точно от такъв огън, нещо, което да разтърси и него, и цял Окни. Може би малко повече жар от страна на лорд Ферингал щеше да издигне селцето до положението на по-известните му съседи, Хъндълстоун и Файършиър. Никога досега господарят на Ок не си бе взимал жена от селото — изборът просто бе прекалено малък, а и повечето семейства бяха там от векове и перспективата да се свържат, макар и съвсем далечно, с толкова много от своите крепостници, със сигурност беше още един довод против намеренията на Ферингал.

Но пък решителността на младия лорд бе наистина впечатляваща и несъмнено говореше в полза на един такъв съюз. Ето защо Темигаст реши да проучи всичко много внимателно, да разбере кое е това момиче и да провери какво може да се уреди.

(обратно)

Трета глава Последната капка

— Той те познаваше — осмели се да каже Морик по-късно същата нощ, след като тайно се бе отбил в свърталището на най-изпадналите типове в Лускан. Докато се присъедини към варварина, той вече беше преполовил втората бутилка. — И ти него.

— Мислеше си, че ме познава — поправи го Уолфгар, заваляйки всяка дума.

С мъка успяваше да се задържи седнал, очевидно по-пиян, отколкото бе обикновено по това време. Двамата с Морик се бяха разделили пред „Кривата сабя“ и варваринът, взимайки и двете бутилки, бе тръгнал из улиците на Лускан, вместо да се насочи към пристанището. Не след дълго се бе озовал в по-благопристойната част на града, обитавана от почтени хора и търговци. Никакви стражи не се опитаха да го прогонят, защото тук се издигаше Карнавалът на затворниците — висока платформа, върху която заловените престъпници си получаваха заслуженото пред очите на всички. Тази нощ върху нея имаше един крадец, а мъчителят му настойчиво го караше да си признае злодеянието. Когато нещастникът не го стори, екзекуторът взе тежки ножици, с каквито обикновено стрижеха овцете, и откъсна кутрето на едната му ръка. Този път отговорът на крадеца бе съвсем различен, за бурна радост на тълпата, дошла да се позабавлява, както правеше всяка вечер.

Разбира се, признанието не помогна кой знае колко наклетника, който изгуби цялата си ръка, пръст по пръст, под възторжените викове на множеството.

Не и на Уолфгар. Не, отвратителното зрелище се оказа повече, отколкото варваринът можеше да понесе, запрати го назад във времето, към Ерту и безпомощната агония на Бездната. Какви мъчения бе познал там! Беше посичан, налаган с камшик и пребиван почти до смърт, а после връщан към живот от слугите на демона и скверните им магии. Свирепи челюсти бяха отхапвали пръстите му един по един, само за да му ги върнат след това, сякаш нищо не се бе случило.

Гледката на окаяния крадец отприщи порой от болезнено ярки спомени в съзнанието на младия мъж.

Наковалнята. Да, тя бе по-страшна от всичко останало, най-жестокото физическо мъчение, родено от пъкленото въображение на Ерту и запазено за онези мигове, когато демонът биваше обземан от такава страховита ярост, че нямаше нито време, нито желание да измисли някое по-сложно и по-съкрушително душевно изтезание.

Наковалнята. Такъв леден студ излъчваше тя, че бедрата на Уолфгар пламваха само от допира й, когато слугите на демона го принудеха да я възседне, гол и болезнено извит назад.

И тогава идваше Ерту. Бавно и заплашително той се приближаваше до беззащитната си жертва и с едно-единствено внезапно движение стоварваше малко, покрито с безброй иглички чукче върху отворените очи на Уолфгар. Те се пръсваха на хиляди късчета и вълна от нечовешка болка връхлиташе варварина, помитайки всичко по пътя си.

Разбира се, слугите на демона бързо го изцеляваха и всичко започваше отначало.

Дори сега, след толкова време и така далеч от лапите на Ерту, Уолфгар често се събуждаше свит на кълбо, затиснал очите си с ръце, раздиран от болка. Болка, от която имаше само един изход. И така, той се опитваше да избяга с бутилка в ръка, мъчеше се да открие забрава и покой на дъното й.

— Мислеше си, че те познава? — объркано повтори Морик.

Уолфгар го изгледа недоумяващо.

— Мъжът в „Кривата сабя“ — поясни Разбойника.

— Заблуждаваше се — завалено отвърна варваринът.

Съмнението на Морик бе повече от очевидно.

— Познаваше човека, който някога бях — призна исполинът. — Не и този, в когото се превърнах.

— Дюдермонт — каза Морик.

Сега бе ред на Уолфгар да го изгледа учудено. Вярно, че Морик познаваше почти всички в Лускан (все пак, оцеляваше именно благодарение на отличната си осведоменост), но чак пък да разпознае един най-обикновен моряк (за какъвто варваринът смяташе Дюдермонт), отбил се за малко в града!

— Капитан Дюдермонт от „Морски дух“ — обясни приятелят му. — Страшилище за всички пирати, кръстосващи Саблено море. Очевидно се познавате.

— Веднъж плавах заедно с него… в един друг живот — рече исполинът.

— Имам много приятели, които се подвизават из моретата и които биха платили пребогато, за да бъде премахнат Дюдермонт — заговорнически прошепна Морик и се приведе към варварина. — Защо да не използваме познанството ти с него, за да припечелим нещичко?

Още преди Разбойника да довърши, Уолфгар го сграбчи за гърлото и се изправи. Колкото и несигурно да се държеше на краката си, исполинът все още имаше достатъчно сила, за да вдигне дребния мъж с една ръка и да го притисне до стената на близкия склад.

Морик, чиито крака се полюшваха на десетина сантиметра над земята, бръкна в един от джобовете си и стисна скрития там нож. Нож, който знаеше, че ще успее да забие с лекота в сърцето на пияния Уолфгар. Не го направи, защото и Уолфгар не му стори нищо, дори не се опита да го удари, пък и Морик все още не бе забравил крайно обезпокоителния факт, че от варварина се интересуваха елфи на мрака. Как щеше да оправдае постъпката си пред тях, ако го убиеше? И какво щеше да стане с него, ако не успееше да довърши варварина с един удар?

— Ако някога отново ме помолиш за подобно нещо, ще… — без да довърши заплахата си, Уолфгар го пусна на земята и рязко се обърна, при което се олюля и едва не падна от кея.

Морик разтърка натъртеното си гърло, за миг зашеметен от яростния изблик на приятеля си, после обаче размисли и кимна. Очевидно бе докоснал болно място, рана, наново отворена от неочакваната поява на капитан Дюдермонт. За кой ли път се разиграваше вечната битка между минало и настояще, битка, на която Морик и преди бе ставал свидетел при вида на хора, поели към дъното. Да види човека, с когото бе плавал през всички тези години, несъмнено се бе оказало повече, отколкото изстрадалият варварин можеше да понесе. Да погледне на сегашното си съществувание в светлината на някогашния си живот за Уолфгар бе невъзможно. Морик се усмихна и не каза нищо повече — отлично разбираше, че душевната борба на приятеля му, минало срещу настояще, съвсем не бе свършила.

Може би настоящето щеше да надделее и Уолфгар щеше да се вслуша в изгодното му предложение. Ако ли не, Морик щеше да действа сам и без знанието на варварина, да извлече изгода от познанството му с капитана на „Морски дух“.

Морик прости на Уолфгар задето го беше нападнал. Засега…

— Не ти ли се иска отново да поемеш на път с него? — уж небрежно попита той.

Уолфгар приседна тромаво и го изгледа недоумяващо изпод натежали клепачи.

— Трябва да се грижим кесиите ни да са пълни — напомни му Морик. — Струва ми се, че работата при Арумн започва да ти дотяга. Може би няколко месеца по море…

Уолфгар му махна да замълчи, обърна се и се изплю във водата. Миг по-късно се преви одве и повърна.

Морик го наблюдаваше отстрани, със смесица от съжаление, отвращение и гняв. Да, разбра престъпникът извън всяко съмнение, той щеше да се добере до Дюдермонт, със или без съгласието на Уолфгар. Щеше да използва приятеля си, за да открие слабото място на прословутия капитан. За миг Морик бе обзет от чувство за вина. Все пак, Уолфгар му беше приятел, но такъв бе законът на улицата и никой разумен човек не би изпуснал подобна златна възможност да си напълни кесията.

* * *

— Миришеш, че Морик го свърши? — бяха първите думи на Тий-а-никник, когато се събуди в някаква затънтена уличка.

Крийпс Шарки го изгледа неразбиращо иззад една купчина боклук наблизо, после си преведе странния въпрос.

— Мислиш, приятелю, не миришеш — поправи го той.

— Миришеш, че го сторил?

Подпрян на един лакът, Крийпс изсумтя и обходи зловонната уличка с погледа на единственото си здраво око.

Разбрал, че няма да получи отговор, Тий-а-никник здравата го плесна по тила.

— Какви ги вършиш? — възропта Крийпс и опита да се обърне, но не можа и се пльосна по очи на земята.

— Морик го свърши? — повтори татуираният пират, когато другарят му се завъртя по гръб и му хвърли сърдит поглед. — Убие Дюдермонт?

Крийпс се изхрачи и с огромно усилие успя да се надигне и да седне:

— Ами… — съмнението в гласа му бе съвсем явно. — Морик е коварен тип, тъй си е, ама не е от категорията на Дюдермонт. Мен ако питаш, не на капитана, а на Морик му се пише лошо.

— Десет хиляди — тъжно каза Тий-а-никник.

Докато с Крийпс разпространяваха новината, че е възможно капитан Дюдермонт да не напусне Лускан жив, бяха успели да си осигурят обещания за възнаграждение от близо десет хиляди жълтици за главата му, сума, която всички пирати от Саблено море биха платили на драго сърце, за да видят капитана на „Морски дух“ мъртъв. Крийпс и Тий-а-никник вече бяха решили, че ако Морик се справи, ще му платят седем хиляди, а останалите три ще задържат за себе си.

— Мислех си, че Морик може да ни поднесе Дюдермонт на тепсия — продължи Крийпс. — Току-виж дребният плъх изиграл важна роля, без сам да го знае. Ако Дюдермонт харесва приятеля му, нищо чудно да свали гарда малко повече, отколкото е разумно.

— Миришеш ние го стори? — заинтригувано попита Тий-а-никник.

Крийпс го изгледа и се подсмихна на безуспешните му опити да се справи с езика на хората, въпреки че бе прекарал по-голямата част от живота си сред тях, още откакто бе принуден да напусне родния си остров като момче. Собствената му раса — свирепи, високи близо два метра и половина кулани, питаеше силна ненавист към всеки, чиято кръв не бе чиста. Така Тий-а-никник се бе оказал изоставен, недостоен да бъде един от тях.

Широко усмихнат, татуираният пират замахна наужким и у приятеля му не остана и следа от съмнение какво има предвид. В целите Царства нямаше друг пират, който да си служи по-добре от Тий-а-никник с едно особено оръжие — дълга, тънка тръбичка, която самият той наричаше „духалка“. Крийпс го бе виждал с очите си да събаря муха, кацнала на бордовия парапет от другия край на палубата. Освен това Тий-а-никник познаваше десетки отрови (наследство от живота сред куланите), с които напояваше котешките нокти, които понякога използваше вместо стрелички. Отрови, които човешките жреци не бяха в състояние да разпознаят и изцелят.

Един добре пресметнат изстрел можеше да донесе на двамата приятели немалко пари, навярно дори достатъчно, за да се сдобият със свой собствен кораб.

— Ще ти се намери ли някоя особено силна отрова за почитаемия Дюдермонт? — подхвърли Крийпс и татуираният му другар се ухили.

— Миришеш да го сторим — заяви той.

* * *

Арумн Гардпек въздъхна, когато видя състоянието на вратата, която водеше към крилото за гости. Пантите й бяха така изкривени, че тя се бе килнала на една страна и не можеше да се затвори докрай.

— Пак е бил в лошо настроение — отбеляза Йоси иззад гърба на ханджията. — Лошо настроение днес, лошо настроение утре. Винаги е в лошо настроение.

Без да му обръща внимание, Арумн пое по коридора към стаята на Дели Кърти. Когато стигна, опря ухо о вратата и се заслуша. Отвътре долиташе приглушено хлипане.

— Изгонил я е — изплю се Йоси. — Кучето му с куче!

Арумн го изгледа ядосано, макар че и той си мислеше почти същото. Неспирното мърморене на Йоси не му правеше особено впечатление — кръчмарят разбираше, че дребният мъж има зъб на Уолфгар, най-вече защото ревнуваше, чувство, което ръководеше повечето му действия. Въпреки това, плачът на Дели се вряза като нож в сърцето на Арумн, който отдавна гледаше на момичето като на своя дъщеря. В началото любовта, която сякаш се зараждаше между двамата, искрено го бе зарадвала, въпреки неодобрението на Йоси, който от години бе влюбен в младата жена. Напоследък обаче това неодобрение започваше да изглежда все по-основателно, тъй като отношението на Уолфгар към Дели никак не се нравеше на ханджията.

— Струва ти повече, отколкото ти докарва — продължи да натяква Йоси и забърза, за да не изостане от Арумн, който решително се бе насочил към стаята на Уолфгар в края на коридора. — С всичко, дето изпотрошава, пък и никой почтен човек вече не ще да стъпи в „Кривата сабя“. Хората се боят, че ще си тръгнат със счупена глава.

Арумн спря пред вратата на варварина и се обърна към Йоси.

— Затваряй си устата — твърдо заяви той, след което вдигна ръка, за да почука.

После обаче промени намерението си и нахълта в стаята. Уолфгар се бе проснал на леглото, както си беше в дрехите и вонящ на алкохол.

— Пак е пиян — отбеляза ханджията, искрено натъжен — въпреки гнева си към Уолфгар, не можеше да отрече, че и сам носи отговорност за положението.

Нали именно той пръв бе сложил бутилка в ръката на варварина, без да подозира докъде се простира отчаянието му. Сега вече знаеше, с очите си бе видял пълната безнадеждност, на която младият мъж се беше предал, безпределната нужда да избяга от миналото си.

— Какво си намислил? — попита Йоси.

Без да му обръща внимание, Арумн отиде до леглото на Уолфгар и здравата разтърси спящия варварин. Трябваше да го стори още два пъти, преди исполинът най-сетне да надигне глава и да го погледне през полузатворени очи.

— Повече нямаш работа тук — твърдо заяви ханджията и отново го разтърси. — Не мога да ти позволя да причиняваш това на заведението и на приятелите ми. Таз’ вечер не те ща в общата стая. Събирай си нещата и си хващай пътя, където и да води той. Ще ти оставя кесия с пари, за да се установиш, където решиш. Поне това ти дължа.

Уолфгар не каза нищо.

— Чуваш ли ме? — настоя Арумн.

Варваринът кимна и му изръмжа да се пръждосва, а после замахна, за да го отпрати. Колкото и да бе замаян от съня и алкохола, все пак му бе останала достатъчно сила, та кръчмарят да полети назад.

От гърдите на Арумн се откъсна още една въздишка и той си тръгна, клатейки глава. Йоси остана след него, загледан в проснатия на леглото исполин и стаята му, но най-вече във великолепния боен чук, подпрян в далечния ъгъл.

* * *

— Дължа му го — рече капитан Дюдермонт на Робилард.

Двамата стояха до перилата на все още закотвения и вече почти напълно поправен „Морски дух“.

— Само защото веднъж е плавал заедно с теб? — скептично попита магьосникът.

— Не просто плавал.

— Е, вярно — съгласи се Робилард. — Помогнал ти е, но ти си му се отплатил, нали така? Откарал си него и приятелите му чак до Мемнон и обратно?

Дюдермонт сведе глава и се замисли за миг, после вдигна поглед към магьосника.

— Дължа му го не заради някакви отдавнашни уговорки и услуги, а защото станахме приятели — обясни той.

— Та ти едва го познаваш!

— Но познавам прекрасно Дризт и Кати-Бри — възрази капитанът. — Малко ли години плаваха заедно с нас? Нима можеш да отречеш нашето приятелство?

— Но…

— И защо пренебрегваш отговорността ми към тях така леко?

— Но той не е нито Дризт, нито Кати-Бри — напомни му Робилард.

— Не, но е техен скъп приятел и човек в нужда.

— Който не иска помощта ти — довърши магьосникът.

Дюдермонт отново сведе глава. Робилард като че ли имаше право — Уолфгар наистина бе отказал предложената му помощ, а след като бе видял състоянието му, капитанът силно се съмняваше, че би могъл да стори каквото и да било, за да го върне назад от пътя на падението.

— Длъжен съм да опитам — заяви той миг по-късно, без да вдига очи.

Робилард не се помъчи да го разубеждава, разбрал от тона на своя капитан, че не бива да го прави. В крайна сметка, бяха го наели, за да се грижи за сигурността на капитан Дюдермонт и именно това щеше да стори. Ала за себе си магьосникът беше убеден, че колкото по-скоро си тръгнат от Лускан и този Уолфгар, толкова по-добре щеше да е за всички.

* * *

Собственото му дишане отекваше в ушите му, тежкото, мъчително дишане на човек, изпълнен с ужас, какъвто не бе изпитвал никога през живота си. Всяка погрешна стъпка, всяко неволно изшумоляване можеха да събудят исполина и тогава никое от неубедителните обяснения, които си бе намислил, нямаше да го спаси.

Ала нещо по-силно от страха го тласкаше напред. По-силна от страха бе омразата, която Йоси Локвата бе започнал да изпитва към варварина. Уолфгар му беше отнел Дели Кърти, ако не в реалния живот, то в мечтите му. Уолфгар си бе спечелил обичта на Арумн и го бе изместил като най-добър приятел на ханджията. Уолфгар можеше да донесе гибел на „Кривата сабя“, единствения дом, който Йоси някога бе имал.

Лусканецът не вярваше, че огромният, вечно сърдит варварин ще си тръгне просто така, без да създава неприятности, а нерядко го бе виждал в действие, за да знае колко разрушителна би могла да се окаже една свада в подобен момент. Освен това Йоси бе сигурен, че стигне ли се до размяна на удари, той несъмнено ще попадне под прицела на най-страховития гняв на Уолфгар.

Когато едва-едва открехна вратата, видя варварина, проснат върху леглото в почти същата поза, в която го бяха оставили преди два часа с Арумн.

Щитозъб бе все така в ъгъла, подпрян на стената, и дребният мъж неволно потрепери, представяйки си как мощното оръжие полита към него.

Въпреки това той прекрачи прага и за миг поспря, когато видя кесията, оставена до леглото, после извади дълъг нож и с върха на пръстите си докосна заспалия варварин по гърба, точно под лявата лопатка. Когато усети ударите на сърцето му, махна ръката си и опря острието на ножа. Единственото, което трябваше да стори, бе да натисне с всичка сила, опита се да убеди сам себе си. Единственото, което трябваше да стори, бе да прониже Уолфгар право в сърцето и на неприятностите им щеше да бъде сложен край веднъж завинаги. „Кривата сабя“ щеше да оцелее, както бе оцеляла през всичките години преди идването на този демон в Лускан, а Дели Кърти щеше да бъде негова.

Йоси засили натиска върху острието. Уолфгар се размърда едва-едва, впримчен здраво в мрежите на алкохолното опиянение.

Ами ако не улуча, помисли си Йоси изведнъж, обзет от паника. Ами ако само ранеше исполина? При мисълта как огромният мъж скача от леглото със страховит рев и го притиска в ъгъла, Йоси усети как и последната капчица сила напуска тялото му; колената му омекнаха и той едва не падна върху заспалия варварин. Залитайки, той се обърна към вратата, прехапал устни, за да не закрещи.

Щом се посъвзе малко, в съзнанието му нахлуха ужасяващи образи на това, което щеше да се разиграе по-късно тази нощ, когато Уолфгар слезеше в салона, за да се разправи с Арумн, когато варваринът и страховитият му боен чук сравняха „Кривата сабя“ със земята, повличайки всички в нея към неминуема гибел.

Преди сам да разбере какво прави, Йоси изтича покрай леглото и с огромно усилие вдигна тежкия чук. Притиснал го до гърдите си с две ръце, той изскочи от стаята и излезе през задната врата на кръчмата.

* * *

— Не трябваше да ги водиш — за кой ли път Арумн се скара на Йоси.

Още преди ханджията да довърши, вратата, отвеждаща към частното крило на странноприемницата, се отвори и Уолфгар пристъпи в общата стая с по-изтощен вид отвсякога.

— Пак е в лошо настроение — отбеляза Йоси, сякаш това извиняваше постъпката, която така беше подразнила Арумн.

Йоси бе довел неколцина свои приятели в кръчмата — як разбойник на име Рийф и бандата му здравеняци, както и един слабоват мъж с деликатни ръце, който със сигурност не беше боец и когото Арумн бе почти сигурен, че е виждал и преди, само че облечен в магьоснически одежди, а не в туника и панталони, както сега. Рийф имаше стари сметки за уреждане с Уолфгар — в деня, в който варваринът се появи в „Кривата сабя“, Рийф и още няколко от приятелчетата му работеха като биячи в кръчмата. Те се бяха опитали да го изхвърлят от заведението, ала само с един-единствен удар Уолфгар бе запратил главатаря им чак в другия край на стаята.

Арумн хвърли още един сърдит поглед на Йоси. Вярно, изненадан бе да види Уолфгар, но все още възнамеряваше да се опита да оправи всичко само с думи. Една битка с разярения варварин щеше да му струва, прескъпо.

Всички в общата стая притихнаха, когато Уолфгар отиде до бара и като изгледа Арумн с неприкрито съмнение, стовари претъпкана кесия пред него.

— Това е всичко, което мога да ти дам — рече ханджията, разпознал кесията, която собственоръчно бе оставил край леглото на варварина.

— Кой те е молил за пари? — отвърна Уолфгар с искрено недоумение в гласа.

— Бях ти обещал… — започна Арумн, после спря и вдигна ръце умиротворително, въпреки че исполинът изобщо не изглеждаше развълнуван. — Повече не можеш да останеш тук. Не мога да го допусна.

Уолфгар не каза нищо, само го изгледа още по-настойчиво.

— Виж сега, не искам никакви неприятности — обясни Арумн и отново вдигна ръце успокоително.

Уолфгар нямаше намерение да му създава такива, въпреки че наистина беше в лошо настроение. От погледа му обаче не убягна потайното движение на Йоси, очевидно сигнал, при който половин дузина здравеняци, между които двамина от някогашните биячи на Арумн, образуваха полукръг зад гърба му.

— Не искам неприятности — натърти Арумн, този път повече към глутницата на Йоси, отколкото към Уолфгар.

— Щитозъб — промърмори варваринът.

Недалеч от него, Йоси настръхна, молейки се да е отнесъл чука достатъчно надалеч, за да се обезсили магията, която призоваваше оръжието в ръката на варварина.

Измина един дълъг миг… ала Щитозъб не се появи.

— В стаята ти е — обади се Арумн.

С едно рязко, ожесточено движение, Уолфгар блъсна кесията настрани и жълтиците звънко се посипаха по пода.

— И ти смяташ това за достатъчно? — попита исполинът.

— Повече е, отколкото ти дължа — осмели се да възрази ханджията.

— Шепа жълтици за оръжие като Щитозъб? — не можеше да повярва на ушите си Уолфгар.

— Не са за чука — заекна Арумн, виждайки, че ситуацията бързо взема крайно неприятен обрат. — Той е в стаята ти.

— Ако беше там, щях да го видя — отвърна варваринът и заплашително се приведе през бара.

Шайката на Йоси се хвърли напред. Двамина извадиха къси тояги, трети усука дебела верига около юмрука си.

— А дори и да не съм го видял, той трябваше да дойде, когато го призовах — продължи Уолфгар и като повиши глас, отново извика името на магическото си оръжие.

Нищо.

— Къде е чукът?

— Просто си върви, Уолфгар — примоли се ханджията. — Иди си. Ако открием чука ти, ще ти го донесем, но сега просто си върви.

Уолфгар ги видя и реагира мигновено. Пресегна се през бара, сякаш се канеше да стисне Арумн за гърлото, ала спря по средата на движението и замахна назад. Лакътят му се заби право в лицето на най-близкия му нападател, Рийф, и той се олюля, с внезапно омекнали колене. Секунда по-късно варваринът му нанесе втори удар и едрият лусканец полетя далеч назад.

Доверявайки се на инстинкта си, Уолфгар рязко се обърна и вдигна лявата си ръка… тъкмо навреме, за да се предпази от хвърлилия се отгоре му здравеняк, размахващ къса, дебела тояга, която се стовари над китката му.

Всяко подобие на стратегия се изпари само за миг, когато и петимата главорези се нахвърлиха върху варварина. Той започна да раздава ритници и юмруци на всички страни, като през цялото време викаше магическия си чук, гръмогласно, но безуспешно. На няколко пъти нанесе удар дори с глава — едного улучи в носа, другиго — в слепоочието и то с такава мощ, че го запрати далеч назад.

Дели се разпищя, Арумн отчаяно повтаряше „Не! Не! Не!“.

Ала Уолфгар не ги чуваше, а дори да ги беше чул, пак нямаше да спре. На всяка цена трябваше да си набави време и повечко пространство — както бе хванат натясно, за всеки удар, който нанасяше, получаваше поне три и макар че неговите пестници бяха къде-къде по-тежки от тези на противниците му, Рийф и приятелчетата му също не бяха вчерашни, когато ставаше въпрос за побоища.

Останалите посетители на „Кривата сабя“ наблюдаваха спречкването развеселени, макар и леко объркани. Те всички знаеха, че Уолфгар работи за Арумн и единствените, които се помръднаха, бяха онези, които се намираха твърде близо до битката и предпочитаха да се поотдалечат малко от кълбото боричкащи се мъжаги. Ала в най-далечния ъгъл на стаята един гостенин се изправи и трескаво размаха ръце:

— Нападат служителите на „Кривата сабя“! — развика се той. — На оръжие, гости и приятели! Да защитим Арумн и Уолфгар! Тези злодеи ще сринат нашата кръчма!

— Милостиви богове! — промърмори Арумн, разпознал в дребния човек Морик Разбойника, който току-що бе обрекъл скъпоценното му заведение на пълно унищожение.

Безпомощният ханджия изстена нещастно и се скри под бара, клатейки глава.

Като по даден знак, „Кривата сабя“ сякаш изригна. С войнствени викове на уста мъже и жени се хвърлиха един срещу друг и без да губят време да се оглеждат кого нападат, започнаха да раздават юмруци где що сварят.

Все още притиснат до бара, Уолфгар получи тежък пестник отдясно, тъй като за миг цялото му внимание бе насочено на другата страна, към противника със сопата. Варваринът успя да вдигне ръце навреме, за да се предпази от първите два удара, после пристъпи напред. Тоягата се стовари върху ребрата му, но той успя да сграбчи нападателя си над китката и здравата го блъсна назад, само за да го дръпне отново към себе си и да го улови за дъното на панталона. Нещастникът се издигна високо във въздуха, толкова далеч, колкото ръцете на Уолфгар му позволяваха, а варваринът се завъртя, търсейки си подходяща мишена.

Мъжът със сопата изхвърча надалеч, блъсна се в един от другарите си, повличайки го в своето падане, така че двамата се сгромолясаха върху Рийф и отново го повалиха на пода.

В това време Уолфгар вече се бе обърнал към поредния нападател, който връхлиташе с вдигнати пестници. Със стиснати зъби и стоманен поглед, варваринът се приготви за ръкопашен бой, само че противникът му имаше верига, омотана около пръстите. Свирепа болка изригна в лицето на исполина, а устата му се изпълни с кръв. Замаян, той замахна, но едва-едва успя да закачи рамото на своя нападател.

В същото време още един от разбойниците на Рийф се блъсна в него с все сила, той обаче не се поклати. Веригата отново се стрелна към лицето му, почервеняла от кръв, ала този път исполинът успя да се предпази поне донякъде, макар че по бузата му се проточи грозна драскотина.

Другият му противник, онзи, който се бе блъснал в него, без изобщо да го помръдне, скочи върху Уолфгар, който изрева яростно и като провря лявата си ръка под рамото на вкопчилия се в него мъж, го сграбчи за косата.

С все същия гръмовен рев на уста, варваринът пристъпи напред, раздавайки юмруци с десницата си, докато с другата ръка здраво стискаше противника си. Главорезът с веригата побърза да се отдръпне от пътя му, но когато видя пролука в защитата му, не можа да не се възползва и светкавично му нанесе жесток удар в ключицата. Не биваше да го прави, защото Уолфгар вече си бе възвърнал равновесието, достатъчно, за да вложи цялата си сила в едно страховито кроше.

Разбойникът с веригата не успя да се предпази и пестникът на варварина се стовари в лицето му и го запрати на земята.

* * *

Седнал на мястото си в най-далечния ъгъл на помещението, Морик невъзмутимо отпиваше от чашата си, като само от време на време се навеждаше, за да избегне политналата към него бутилка, или нечие тяло. Ала въпреки привидното си спокойствие, разбойникът беше разтревожен — за Уолфгар и за „Кривата сабя“. Никога досега не бе виждал по-ожесточен побой, сякаш всички лускански главорези възторжено бяха прегърнали възможността да вилнеят на воля в кръчма, която, откакто Уолфгар бе пристигнал в града и я бе разчистил от обичайните нехранимайковци, навъртащи се в нея, се радваше на забележително спокойствие.

Морик неволно потръпна, когато веригата се стовари в лицето на варварина и наоколо се разхвърчаха пръски кръв. За миг се поколеба дали да не се притече на помощ на своя приятел, но бързо се отказа. Той нямаше равен на себе си в събирането на информация, крадец, който оцеляваше благодарение на своята находчивост и умението да върти оръжие, а нищо от това нямаше да му помогне в кръчмарски побой като този.

Ето защо Морик си остана на мястото, докато битката кипеше край него. Вече почти всички се бяха включили в нея — в един момент един мъж мина покрай Морик и се насочи към вратата, влачейки някаква жена за косата. Не бе направил и няколко крачки, когато друг мъж го цапардоса с един стол и го събори на земята.

Когато вторият мъж се обърна към жената, която току-що бе спасил, тя набързо изтри усмивката от лицето му, като го халоса с една празна бутилка, след което отново се хвърли в схватката, забивайки нокти в най-близкия побойник.

Морик заинтригувано се загледа в тъмнокосата жена, опитвайки се да запомни чертите й — подобна пламенност можеше да се окаже много приятна при по-спокойни и интимни обстоятелства.

В този миг някакво движение отдясно привлече вниманието му и той побърза да дръпне стола си назад и да вдигне чашата и бутилката си от масата, тъкмо навреме, за да ги опази от двамата мъже, които връхлетяха отгоре й, както си бяха вкопчени един в друг, и я направиха на парчета.

Морик сви рамене, кръстоса крака и като се облегна на стената, отпи нова глътка.

* * *

Уолфгар си спечели няколко секунди, когато се разправи с мъжа с веригата, но мястото на падналия му противник веднага бе заето от друг, който се вкопчи в него. Когато разбра, че няма да може да отмести ръката на исполина, главорезът смени тактиката и заби нокти в лицето му, като в същото време го ухапа по ухото.

Уолфгар изрева от болка и от ярост и дръпна нападателя си за косата. Успя да се откопчи от него, макар това да му струва късче от ухото, после провря десницата си под лявата му ръка и я извъртя, докато противникът му не се видя принуден да пусне ризата, в която се бе вкопчил и вместо това да се улови за лакътя на варварина. Уолфгар рязко се обърна към бара и блъсна главата на нападателя си в него толкова силно, че дъските изпращяха. След това вдигна ръце и без да забелязва, че нещастникът вече не оказва никаква съпротива, отново го удари в бара. Най-после сви рамене и като изрева страховито, запрати изпадналия в безсъзнание главорез надалеч, а сам той се обърна, готов за следващия противник.

Обходи помещението с кървясал поглед, без да може да повярва на очите си. Целият свят сякаш беше полудял! Навсякъде хвърчаха маси и тела. Всички в заведението, близо стотина гости, се бяха включили в битката. В отсрещния ъгъл Уолфгар забеляза Морик, удобно облегнат на стената, като само от време на време се попреместваше, за да избегне някоя полетяла към него бутилка или стол. Морик улови погледа му и вдигна чаша в приятелски поздрав.

Уолфгар се наведе и напрегна мускули. Някакъв мъж, който тъкмо замахваше с дебела талпа в ръце, се прекатури през гърба му.

Внезапно Уолфгар зърна Дели да тича към него и да го вика, опитвайки да се опази от хвърчащите навсякъде предмети. Беше преполовила разстоянието, което ги делеше, когато един стол я удари в слепоочието и я събори на земята.

Варваринът тръгна към нея, но в този миг някакъв мъж се хвърли в краката му и го блъсна през колената. Уолфгар се помъчи да запази равновесие, залитна и тогава още един мъж го нападна изотзад. Онзи в краката му го сграбчи за глезена с две ръце и дръпна. Миг по-късно към двамата противници на исполина се прибави още един и те всички се сгромолясаха на пода, огромно кълбо от крака и тежки юмруци.

Уолфгар успя да се покатери върху последния си нападател и здравата го цапардоса в лицето, с намерението да се подпре на него, за да се изправи. Преди да го стори обаче, получи жесток ритник в гърба и отново падна, останал без дъх. Онзи, който го бе изритал, се опита да го направи отново, но варваринът бе запазил достатъчно самообладание, за да се претърколи настрани, така че вместо него, противникът му улучи един от своите другари в корема.

Рязкото движение само припомни на Уолфгар, че има и още един нападател, онзи, който се бе вкопчил в глезена му. Опита се да го изрита със свободния си крак, но така, както беше легнал, не му бе никак лесно, и отчаяните му ритници, с които се мъчеше да се отскубне, не му вършеха кой знае каква работа.

Противникът му го стискаше все така здраво, не на последно място и защото бе прекалено уплашен, за да го пусне. Уолфгар трябваше да прибегне до друга тактика — придърпа крака си нагоре, повличайки вкопчения в него мъж към себе си, после рязко изрита напред, отслабвайки хватката му, като в същото време вдигна другия си крак и приклещи двата му глезена.

Отнякъде се появи още един разбойник, сграбчи дясната ръка на варварина и я притисна под себе си, друг стори същото с лявата му ръка. Исполинът опита да се освободи, но когато не успя, изръмжа и се надигна, като сви ръце в лактите и ги събра пред масивните си гърди. Едновременно с това още повече стегна хватката на краката си. Приклещеният мъж трескаво се мъчеше да се откопчи, отвори уста, за да извика, но единственият звук, който се чу, бе шумното изпукване, когато рамото му се измъкна от ставата.

Усетил, че съпротивата на единия му противник намалява, Уолфгар започна да рита, докато стенещият мъж не бе принуден да се претърколи настрани. Сега вече варваринът можеше да насочи вниманието си към другите двама, които не спираха да го дерат и да сипят порой от юмруци върху него. Със сила, която вземаше на подбив ограниченията на обикновените смъртни, Уолфгар разпери ръце и повдигна двамата злодеи над главата си, като в същото време присви колене. Устремът му беше толкова голям, че той се преметна назад. Миг по-късно вече бе на крака, с лице към двамата си противници, които побързаха да побегнат.

Воден единствено от инстинкта си, варваринът се обърна тъкмо навреме, за да посрещне атаката на поредния нападател. Улучи го — отново мъжа с веригата около юмрука — право в гърдите. Ударът беше страховит, ала Уолфгар не се беше завъртял напълно, за да може да се защити от пестника на неприятеля си и той се стовари в лицето му. Двамата неволно се заковаха на място, а мъжът с веригата потрепери конвулсивно и се свлече в ръцете на исполина. Уолфгар го блъсна встрани и той рухна на земята в безсъзнание.

Варваринът също бе пострадал лошо от сблъсъка очите му се замъглиха, всичко наоколо стана мътно и нефокусирано, а той трябваше час по час да си напомня къде се намира и какво става. Рязко вдигна ръка, ала не можа да спре летящия към него стол и един от краката го удари в челото, което допълнително го замая. Битката наоколо постепенно утихваше — повече бяха онези, които се търкаляха по земята, стенейки, отколкото онези, които все още се държаха на крака. Ала и това не бе достатъчно за Уолфгар, който имаше нужда да си поеме дъх, дори и само за минута-две, и затова избра единствения възможен път — втурна се към бара, преметна се през него и се приземи от другата му страна, право пред приклекналия отзад Арумн Гардпек.

— Прекрасна я свърши тази нощ, дума да няма — изплю се в лицето му ханджията. — За Уолфгар вечерта е пълна загуба, ако няма поне една хубава битка.

Варваринът го сграбчи за предницата на туниката и грубо го изправи на крака, после, с все същата страховита лекота, го блъсна в стената над една лавица, при което повече от половината бутилки станаха на парчета.

— Благодари се, че не ти опита юмруците ми тази вечер — сърдито изръмжа исполинът.

— По-скоро ти се благодари, че не си се подиграл с моите чувства, тъй както се подигра с горката Дели — не по-малко сърдито изръмжа Арумн в отговор.

Думите му жегнаха Уолфгар право в сърцето. Нямаше какво да отвърне на това обвинение, не можеше с чисто сърце да заяви, че в отношенията си с Дели Кърти няма за какво да бъде укорен. Той поразтърси Арумн, след което го пусна на земята и като отстъпи назад, го измери с продължителен поглед. Внезапно някакво движение встрани от него привлече вниманието му и когато се обърна, видя един огромен юмрук без тяло да се рее над бара.

Ударът се стовари в слепоочието му, по-тежък от всички, които Уолфгар някога бе получавал. Варваринът се олюля и се подпря на близката лавица с бутилки силно уиски, но тя се строши под него. Той се обърна, залитайки, и се хвана за бара, за да не падне.

Застанал срещу него, Йоси го заплю в лицето. Преди да успее да реагира, исполинът забеляза как магическата ръка отново се вдига. От следващия удар колената му омекнаха, третият удар го вдигна от земята и го блъсна в стената. Целият свят се завъртя около него, подът сякаш се отвори под краката му.

Уолфгар беше наполовина изнесен, наполовина извлечен иззад бара и побоят начаса утихна, а погледите на всички се насочиха към могъщия варварин, който най-сетне бе победен.

— Довърши го отвън — нареди Рийф и с един ритник отвори вратата на кръчмата.

В този миг усети студеното острие на нечий кинжал да докосва врата му.

— Вече е довършено — спокойно рече Морик, въпреки притеснението, промъкнало се в погледа, отправен към магьосника, който си събираше нещата, без да се вълнува особено от случващото се между двамата.

Рийф го бе наел, за да се подсигури допълнително, което означаваше, че магьосникът няма никакъв личен интерес от всичко това.

Морик си отдъхна и като си промърмори „Магьосници!“, отново се обърна към Рийф и лекичко усили натиска върху кинжала.

Рийф погледна приятеля си, който държеше Уолфгар от другата страна, и двамата безцеремонно го изхвърлиха в калта навън.

Варваринът се изправи на крака и когато с огромно усилие на волята дойде на себе си, се обърна към затръшнатата врата на заведението. Морик го сграбчи за ръката:

— Недей. Там не те искат. Какво смяташ, че ще им докажеш?

Уолфгар понечи да възрази, ала погледът на Морик ясно му даде да разбере, че няма смисъл да спори — приятелят му беше прав.

Вече нямаше дом.

(обратно)

Четвърта глава Живот на истинска дама

— Гандърли — заяви Темигаст една вечер още с влизането си в стаята.

Присила и Ферингал го изгледаха неразбиращо.

— Жената, която видяхте, млади господарю — поясни икономът. — Семейството й се казва Гандърли.

— Не съм чувала за никакви Гандърли в Окни — възрази Присила.

— Малко са семействата в селото, чиито имена са ти познати, скъпа ми Присила — отвърна Темигаст, а в тона му се промъкнаха суховати нотки. — Но таза жена наистина е Гандърли. Къщата им е на южния склон на Маерлинската планина.

Маерлинската планина се намираше на около две мили от замъка Ок, а върху билото й, обърнато към пристанището, имаше изкуствено издялани тераси.

— Момиче — презрително го поправи Присила. — Никаква жена не е още.

Ферингал не й обърна внимание, прекалено развълнуван от новината на Темигаст.

— Сигурен ли си? — скочи от мястото си той и с твърда крачка отиде до стария иконом. — Възможно ли е?

— Моми… жената е била на пътя по същото време, по което е минала каретата — потвърди Темигаст. — Неколцина селяни, които я познават, са я видели, милорд. Те всички споменаха дългата й, черна коса, което отговаря на описанието, което вие ми дадохте. Напълно съм сигурен, че това е по-голямата дъщеря на Дони Гандърли.

— Ще отида при нея — заяви Ферингал и неспокойно закрачи напред-назад, несъзнателно хапейки показалеца си; на няколко пъти рязко се обърна към вратата, сякаш и сам не знаеше къде да иде и какво да прави. — Ще наредя да ми приготвят каретата.

— Не, милорд — тихият, заповеднически тон на Темигаст като че ли малко поуспокои развълнувания млад мъж. — Това би било крайно неуместно.

Ферингал го зяпна:

— Но защо?

— Защото тя е селянка и не е достойна… — започна Присила, но се отказа, видяла, че никой не я слуша.

— Един мъж не бива да ходи в къщата на една дама, без да е бил представен подобаващо — обясни Темигаст. — Вашият наместник и нейният баща трябва да се погрижат за това.

— Но аз съм господарят на Окни! — възропта Ферингал. — Мога да…

— Може да правите каквото си поискате, ако възнамерявате просто да се позабавлявате с нея — прекъсна го Темигаст, при което и Ферингал, и Присила се намръщиха. — Но ако искате тя да стане ваша жена, всичко трябва да стане, както си му е редът. Има си начин, милорд, правила на поведение, с които не можем да не се съобразим. Уверявам ви, че всяко отклонение от общоприетия етикет в подобни случаи може да има пагубни последици.

— Не разбирам.

— Напълно нормално — успокои го старият наместник. — Но за наше щастие, аз разбирам. Вървете и се окъпете. Ако вашата свидна кошута ви подуши сега, сигурно ще избяга надалеч.

При тези думи Темигаст завъртя младия лорд към вратата и го побутна.

— Ти ме предаде! —викна Присила, още щом брат й излезе от стаята.

Икономът изсумтя пренебрежително при това нелепо обвинение.

— Никога няма да допусна тя да стъпи в тази къща! — решително заяви Присила.

— Не осъзна ли вече, че нищо, освен убийство, не може да ти помогне в случая? — смъмри я Темигаст престорено сериозно. — Убийството на брат ти, имам предвид, защото да убиеш нея би означавало единствено да си навлечеш гнева на Ферингал.

— Но защо ти трябваше да му помагаш в глупашкия му роман!

— Казах му единствено онова, което и сам може да научи от всеки селянин, включително и от три от собствените ни прислужници, които вчера са били на пътя.

— Глупакът му с глупак сигурно изобщо не ги е забелязал! — възрази Присила.

— Щеше да намери начин да научи името на момичето — настоя Темигаст. — И като нищо би ни изложил всички, докато го прави.

При тези думи икономът се изкиска и като се приближи до Присила, я прегърна през раменете.

— Разбирам притесненията ти, скъпа ми Присила, и трябва да призная, че донякъде ги споделям. Аз също бих предпочел брат ти да се влюби в дъщерята на някой богат търговец от далечен град, вместо да избере селско момиче от Окни… или пък изобщо да забрави наивните си идеи за любов и просто да се отдаде на плътските си желания, където и когато му се прииска, без да мисли за женитба. Нищо чудно някога и това да стане.

— Надали, след днешната ти намеса — сопна се Присила.

— Грешиш — поправи я Темигаст с широка усмивка, която привлече вниманието на Присила и по лицето й се изписа любопитство. — Единственото, което сторих, бе да укрепя доверието на брат ти в мен и моите преценки. Той сигурно няма да се откаже лесно от идеята да се ожени за това момиче, но аз ще следя всяка негова стъпка, обещавам ти. Няма да допусна да опозори рода Ок, нито пък ще позволя на момичето и нейното семейство да ни отнемат онова, което не им се полага. Не можем да го разубедим от това, което си е наумил, можеш да бъдеш сигурна, а негодуванието ти само ще засили решимостта му да постигне своето.

Присила изсумтя недоверчиво.

— Нима не виждаш гнева му, когато му се караш? — не отстъпваше Темигаст и тя се намръщи. — Предупреждавам те, ако сега настроим брат ти срещу себе си, влиянието на това момиче над него — над целия замък — ще стане още по-голямо.

Този път Присила нито изсумтя, нито поклати глава, нито изрази неодобрението си по някакъв начин, просто се взря изпитателно и настойчиво в Темигаст. Той я целуна по бузата и излезе от стаята, за да нареди незабавно да му приготвят каретата на замъка. Трябваше да се заеме със задълженията си на пратеник на лорд Ферингал.

* * *

Джака Скъли вдигна поглед от калната нива заедно с останалите работници, хора и гномове, когато богато украсената карета затрополи по пътя и спря пред къщурката на Дони Гандърли. Отвътре се показа възрастен мъж и се насочи към вратата. Джака присви очи, но после се сети, че някой от другите може да го види и отново си придаде обичайното високомерно изражение. Та той беше Джака Скъли, мъжът от мечтите на всички момичета в селото и особено на младата жена, пред чиято къща току-що беше спряла каретата. Мисълта, че красивата Мералда го желае, не беше шега работа за Джака… макар че той, естествено, нямаше да позволи никой да разбере, че това има някакво значение за него.

— Дони! — провикна се един от другите работници, прегърбен гном с дълъг, заострен нос. — Дони Гандърли! Имаш гости.

— Или пък най-сетне са разкрили какъв мошеник си в действителност! — обади се друг гном и всички се разсмяха.

Всички, с изключение на Джака, разбира се. Джака нямаше да допусне да го видят как се смее.

Дони Гандърли се запъти към синора край торфената нива, като в същото време се обърна към онези, които се бяха обадили, за да разбере какво става. Вместо отговор, те кимнаха по посока на къщата му и когато проследи погледите им, Дони съзря спрялата там карета и хукна, колкото го държаха краката.

Джака не свали очи от него, докато не го видя да стига до къщата.

— К’во ще речеш да вземеш да покопаеш малко, а момче? — разнесе се глас наблизо и когато младият мъж се обърна, беззъбият старец на съседната бразда прокара пръсти през къдравата му, кестенява коса.

Джака тръсна отвратено глава, забелязал черния торф по пръстите му, и отривисто отметна коса назад, а когато старият мъж отново посегна към лицето му, направо блъсна ръката му.

— Хе-хе-хе! Твойто момиче май си има ухажор!

— Пък и доста старичък при туй — побърза да се включи в шегата друг от копачите.

— Че то тогаз и аз може да си опитам късмета — подхвърли първият присмехулник.

Младият мъж се намръщи и старецът се разсмя още по-гръмогласно, доволен, че най-сетне е предизвикал някаква реакция у него.

Погледът на Джака бавно обходи полето, плъзна се по приведените работници и няколкото къщи, разпилени по склона, и се насочи към замъка Ок в далечината и черните, студени води отвъд. Водите, които преди четири години бяха довели него, майка му и вуйчо му в това затънтено място. Джака не знаеше защо бяха дошли тук (той самият бе съвсем доволен от живота им в Лускан), с изключение на това, че идването им беше свързано с баща му, който редовно пребиваше майка му. Подозираше, че сигурно бягат — от баща му или от правосъдието. Това започваше да се превръща в обичайна практика за семейство Скъли — по същия начин бяха избягали и от Царствата на меча преди много години, когато той беше още малко момче, и се бяха заселили в Лускан. Нямаше съмнение, че открие ли ги, баща му (жесток човек, когото Джака почти не познаваше), ще убие и майка му, и вуйчо му, задето бяха избягали. Или пък сам той вече беше мъртъв, оставен да издъхне в локва кръв от Ремпини, вуйчото на Джака.

Каквато и да беше причината, за младия мъж нямаше особено значение. Важното бе, че сега е тук, в това отвратително, ветровито, студено село. Доскоро единственото хубаво нещо според него, бе, че меланхолията, с която бе пропито цялото място, прекрасно пасваше на поетичната му натура. Ала, макар че се имаше за истински романтичен герой, Джака бе вече на седемнайсет години и неведнъж се бе замислял дали да не се присъедини към някой от малцината търговци, минаващи през Окни, и да поеме по широкия свят, обратно в Лускан или пък в Града на бездънните води. Щеше му се да натрупа състояние там, а след това — защо пък не? — да се завърне в Царствата на меча.

После обаче пред него се разкри друга примамлива черта на Окни и всички подобни кроежи минаха на заден план. Джака не можеше да отрече влечението, което изпитваше към едно от момичетата на Гандърли.

Разбира се, нямаше никакво намерение да разкрива чувствата си нито пред нея, нито пред когото и да било, не преди да се увери, че тя ще му се отдаде изцяло.

* * *

Докато минаваше забързано покрай каретата, Дони Гандърли разпозна кочияша — сивобрад гном на име Лиам Уудгейт. Лиам му кимна усмихнато и Дони си поотдъхна, макар че не забави крачка и без да губи нито миг, влезе в схлупената къщурка. Там, на един стол край кухненската маса се бе разположил икономът на замъка Ок. Биасте, болната съпруга на фермера, седеше насреща му грейнала, както Дони не я бе виждал от много дълго време.

— Почитаеми Гандърли — учтиво поздрави гостенинът. — Името ми е Темигаст, иконом на замъка Ок, пратеник на лорд Ферингал.

— Знам — предпазливо отвърна Дони.

После заобиколи масата и един от двата свободни стола, без да сваля очи от възрастния мъж, и застана зад жена си, сложил ръце върху раменете й.

— Тъкмо обяснявах на съпругата ти, че нашият общ господар би се радвал да сподели трапезата си с дъщеря ти тази вечер.

И удар със сопа надали би могъл да зашемети Дони повече от тази смайваща новина, но той не загуби самообладание и успя да запази изражението си привидно спокойно, докато се опитваше да осмисли чутото, вперил изпитателен поглед в сивите очи на Темигаст.

— Разбира се, в каретата имам подходящо облекло за госпожица Мералда, в случай че приемете поканата — довърши старият иконом с дружелюбна усмивка.

За гордия Дони Гандърли не бе особено трудно да прозре зад сърдечната фасада и учтивия тон. Не му бе трудно да види снизхождението и самонадеяността на стария Темигаст. Разбира се, че няма да му откажат, сигурен бе икономът на замъка Ок. Някакви си мръсни селяци. Господарят на Окни бе благоволил да им отправи покана и семейство Гандърли щяха да я приемат с готовност, дори с нетърпение.

— Къде е Мералда? — обърна се Дони към жена си.

— С Тори отидоха на пазар — отвърна Биасте с леко потреперващ глас, който не убягна от вниманието на съпруга й. — Да купят няколко яйца за вечеря.

— Мералда може да вечеря като кралица днес — подхвърли Темигаст. — И много дни занапред.

Ето го отново, същото отвратително снизхождение, което безцеремонно напомняше на Дони за мястото му в живота, за онова, което съдбата беше отредила на децата му, на неговите приятели и на техните деца.

— Е, ще дойде ли? — попита отново Темигаст след дълго и неловко мълчание.

— Това само тя може да реши — отвърна Дони по-рязко, отколкото му се искаше.

— А! — кимна икономът, все така широко усмихнат, и се надигна от стола, давайки знак на Биасте да не става заради него. — Разбира се, разбира се. Но да идем до каретата, за да ти дам роклята, скъпи ми Гандърли. Ако решите да изпратите младата дама, ще ви бъде много по-лесно, ако роклята е у вас.

— А ако не поиска да отиде?

Темигаст повдигна вежди, сякаш самата мисъл, че Мералда може да откаже, бе повече от нелепа.

— В такъв случай утре сутрин ще изпратя кочияша да я прибере, естествено.

Дони сведе поглед към жена си, чието деликатно лице бе придобило умолително изражение.

— Е? — подкани го Темигаст и кимна към вратата.

Дони потупа Биасте по рамото, после излезе заедно с иконома. Лиам Уудгейт вече ги очакваше с роклята, вдигнал ръце над главата си, за да не се изцапа ефирната материя.

— Ще сториш добре, ако убедиш дъщеря си да дойде — посъветва Темигаст фермера и му подаде роклята, при което Дони още по-здраво стисна зъби. — Жена ти е болна — направо каза Темигаст. — И сам разбираш, че в тази къща, вечно изложена на течение и с лоша храна на трапезата, приближаващата зима няма да й се отрази добре.

— Говориш така, сякаш изобщо имаме някакъв избор — отвърна Дони.

— Лорд Ферингал е богат човек — обясни старият иконом. — За него не представлява никаква трудност да осигури целебни билки, топло легло и умели лечители. Жалко би било жена ти да страда напразно.

При тези думи Темгаст поглади роклята в ръцете си, после добави:

— Ще вечеряме веднага след залез-слънце. Каретата ще бъде пред дома ти привечер.

С тези думи наместникът се качи в каретата и затвори вратата след себе си. Без да губи нито миг, Лиам Уудгейт размаха камшика и конете препуснаха по пътя.

Дони Гандърли дълго стоя пред къщата, обгърнат от облака прах, вдигнат от отдалечаващата се колесница, с рокля в ръцете и невиждащ поглед. Искаше му се да изкрещи, че ако лорд Ферингал наистина е такъв благодетел и разполага с подобни възможности, би трябвало доброволно да ги използва за благото на своите селяни. Хора като Биасте би трябвало да получават помощта, от която се нуждаят, без да им се налага да продават дъщерите си. Защото онова, което Темигаст им беше предложил току-що, си бе почти същото! Да продадат дъщеря си!

Ала въпреки това, при цялата си гордост, Дони Гандърли не можеше да отрече, че това е възможност, на каквато не са се и надявали.

* * *

— Беше каретата на лорд Ферингал — съобщи Джака Скъли, когато по-късно същия ден пресрещна Мералда на връщане у дома. — Пред собствената ти врата — добави той със своя екзотичен акцент, пълен с въздишки и драматични стенания.

Тори Гандърли се изкиска с глас. Мералда я сръга между раменете и й даде знак да си върви.

— Но и аз искам да знам! — възнегодува момиченцето.

— Ще познаеш вкуса на прахоляка! — заплаши я сестра й и се накани да изпълни заканата си, но бързо се отказа, когато си припомни, че не е сама.

С приветлива усмивка тя се обърна към Джака, като в същото време успя да хвърли суров поглед на Тори с крайчеца на окото си.

Момичето заподскача по пътеката.

— Но аз исках да видя как ще го целунеш! — весело се провикна то, докато се отдалечаваше.

— Сигурен ли си за каретата? — попита Мералда, мъчейки се да не обръща внимание на неудобната забележка на сестра си.

В отговор Джака просто въздъхна сърдито.

— Но каква работа има лорд Ферингал с нашите? — недоумяваше Мералда.

С ръце, пъхнати дълбоко в джобовете, Джака наклони глава на една страна и сви рамене.

— Е, аз май трябва да вървя — рече Мералда и направи една крачка, ала той пристъпи напред и й препречи пътя. — Какво ти става?

Джака прокара пръсти през гъстата си, къдрава коса и се приведе към нея, приковал ясносини очи в лицето й.

Мералда с мъка си поемаше дъх, толкова голяма беше буцата, която се надигна в гърлото й, струваше й се, че сърцето й ще изскочи от гърдите, толкова силно биеше.

— Какво правиш? — попита тя, много по-тихо и някак автоматично.

Джака пристъпи още по-близо. Мералда си спомни съвета, който беше дала на Тори, как трябвало да карат момчетата да им се молят. Напомни си, че не бива да го прави, още не. Повтори си го няколко пъти, все по-настоятелно, ала не отстъпи назад. Джака вече бе на няколко сантиметра от нея и когато усети топлия му дъх, младата жена пристъпи към него. Устните му едва-едва докоснаха нейните, после той направи крачка назад, станал внезапно плах.

— Какво? — за трети път попита Мералда, ала този път в гласа й имаше само жадно нетърпение.

Джака въздъхна и тя се доближи. Устните й, цялото й тяло, треперещо като лист, го молеха да отвърне на целувката й. Той го стори, нежно и продължително, после се отдръпна.

— Ще те чакам след вечеря — рече и бавно се отдалечи, нехайно свивайки рамене.

Мералда с мъка си поемаше дъх. Целувката се бе оказала така прекрасна, както и в мечтите й, дори повече. Усещаше топлина в корема, колената й бяха омекнали, цялото й тяло трепереше. Какво значение имаше, че с моментното си колебание Джака бе постъпил по абсолютно същия начин, по който според нея жените би трябвало да постъпват със своите ухажори! В този миг Мералда не се и сещаше за това, потънала в сладкия плен на онова, което току-що се бе случило и онова, което обещаваше да се случи съвсем скоро.

Тя пое към дома по същия път, по който се бе отдалечила Тори и със същата жизнерадостна стъпка, сякаш с целувката си Джака я бе освободил от сдържаността, която се очакваше от нея сега, когато вече беше жена.

Цялата грейнала, Мералда прекрачи прага на малката къщурка. За нейно удивление, край кухненската маса стоеше майка й, така щастлива, както девойката не я бе виждала от седмици. В ръцете си Биасте държеше прекрасна, изумруденозелена рокля, обшита с искрящи скъпоценни камъни.

— О! С нея ще бъдеш най-красивата жена, прекрачвала някога прага на замъка! — възкликна тя и Тори се разкикоти.

Мералда се взря в роклята с разширени очи, после обърна поглед към баща си, който стоеше широко усмихнат в единия ъгъл. За разлика от изражението на Биасте, обаче, неговото бе някак пресилено.

— Но, мамо, ние нямаме толкова пари! — възрази Мералда.

Въпреки това тя пристъпи напред, запленена от великолепната рокля, и докосна ефирната материя, мислейки си колко би му харесало на Джака да я види в нея.

— Подарък ни е, изобщо не трябва да я плащаме — обясни Биасте и Тори се разкикоти още по-силно.

По лицето на Мералда се изписа любопитство и тя отново погледна към баща си, с надеждата той да й каже какво става. За нейна изненада, Дони се извърна на другата страна.

— За какво говориш, мамо? — попита младата жена.

Имаш си ухажор, момичето ми — щастливо възкликна Биасте и остави роклята, за да може да прегърне дъщеря си. — И то не какъв да е, а истински благородник!

Винаги загрижена за чувствата на майка си (особено сега, когато беше болна), Мералда искрено се зарадва, че положила глава на рамото й, Биасте не може да види изуменото й, наскърбено изражение. Тори, разбира се, го забеляза; но единственото, което стори, бе да вирне брадичка и да присвие насмешливо устни, все едно целува някого. Мералда се обърна към баща си, който този път срещна погледа й, но не каза нищо, само кимна мрачно.

Биасте отстъпи крачка назад:

— О, малкото ми момиче! Кога стана такава красавица! И като си помисля, че си запленила сърцето на самия лорд Ферингал.

Лорд Ферингал! Мералда с мъка си пое дъх и то не от прекомерно щастие. Та тя едва познаваше господаря на замъка, въпреки че неведнъж го бе виждала отдалеч, обикновено да си чопли ноктите с изражение на крайна досада по време на традиционните празненства, които се провеждаха на селския площад.

— Хлътнал е по теб, момиче — продължаваше Биасте. — И то здравата, според думите на иконома му.

Мералда се насили да се усмихне заради майка си.

— Ще дойдат да те вземат — обясни Биасте, — тъй че бързо се окъпи, а после — при тези думи майка й тържествуващо вдигна ръка, — после ще те издокараме в тази прекрасна рокля и тогава всички мъже, които те видят, ще паднат в краката ти.

Мералда реагира автоматично — започна да се съблича и се запъти към стаята си, следвана по петите от Тори. Всичко й се струваше като някакъв сън и то съвсем не от приятните. Баща й пък се доближи до Биасте и й заговори нещо. Единственото, което Мералда чу, бе възклицанието на майка й:

— Благородник за моето момиче!

* * *

Окни не беше голямо село и макар че къщите не бяха скупчени една до друга, всички живееха достатъчно близо, за да се чуят, ако се провикнат от дворовете си. Ето защо не мина много време, преди новината за уговорката между лорд Ферингал и Мералда Гандърли да обиколи селото.

Джака Скъли научи истината за посещението на стария Темигаст още преди да бе довършил вечерята си, още преди слънцето да бе докоснало хоризонта.

— Само като си помислиш, че един лорд е готов да се принизи дотам, че да пожелае някаква си селянка — черногледа, както винаги, подхвърли майката на Джака, а в говора й ясно се долавяше тежкият акцент, от който не се бе отърсила дори след толкова години далеч от Царствата на меча. — Накъде върви светът!

— Лоши новини, наистина — съгласи се вуйчото на Джака, посивял мъж, който изглеждаше така, сякаш бе видял прекалено много.

Джака също смяташе, че това е ужасен обрат, макар и поради доста по-различна причина, или поне така си мислеше — в действителност нямаше никаква представа защо майка му и вуйчо му недоволстват толкова и това се изписа съвсем ясно по лицето му.

— Ние всички си имаме своето място в живота — обясни вуйчо му. — С ясно очертани граници, които не трябва да бъдат престъпвани.

— Лорд Ферингал ще донесе позор на семейството си — добави майка му.

— Мералда е прекрасна жена — възрази Джака, преди да успее да спре.

— Тя е селянка, като всички нас — поправи го майка му. — Ние си имаме своето място, а лорд Ферингал — неговото си. О, нейните много ще се зарадват, дума да няма. Ще решат, че най-сетне им е излязъл късметът, ама не може да са по-далеч от истината.

— Каква истина?

— Нищо хубаво няма да се получи от цялата работа — уверено заяви майката на Джака. — Лордът ще стане за смях, а нея ще превърне в уличница.

— И накрая тя ще свърши опозорена или мъртва, а лорд Ферингал завинаги ще изгуби уважението на своите равни.

— Откъде сте толкова сигурни, че тя ще му се отдаде? — попита младият мъж, мъчейки се да скрие отчаянието в гласа си.

Смехът на майка му и вуйчо му бе по-красноречив от какъвто и да било отговор. Ферингал беше господарят на Окни. Как би могла Мералда да му откаже?

Тази мисъл бе повече, отколкото горкият Джака бе в състояние да понесе и като стовари юмрук върху масата, той рязко се изправи, изгледа изненаданите си роднини разярено и изскочи от стаята, затръшвайки вратата след себе си.

Преди да разбере какво прави, вече тичаше по пътя, а мислите му подскачаха като полудели. Не след дълго се озова до едно малко възвишение, купчина скали над калното поле, на което бе работил през деня, място, откъдето имаше прекрасен изглед както към залеза, така и към къщата на Мералда. Далеч на югозапад се издигаше замъкът Ок и Джака съвсем ясно си представи как великолепната карета отвежда Мералда натам.

Усещаше огромна тежест в гърдите, сякаш всички ограничения на жалкото му съществуване внезапно се бяха превърнали в непристъпни стени, които неумолимо се затваряха около него. През последните няколко години Джака бе положил големи усилия, за да придобие подходящото държание, което да го превърне в мъжа, способен да заплени сърцето на всяка млада дама. А ето че сега се бе появил този идиотски благородник, това нагиздено и напарфюмирано конте, без никаква слава, освен онази, с която се бе родил, и възнамеряваше да му отнеме онова, към което той се бе стремил толкова дълго.

Разбира се, младежът не виждаше нещата така ясно. В неговите очи случващото се бе една огромна несправедливост, дължаща се единствено на положението му (или по-скоро — на липсата на такова) в живота. Защото жалките селяци от Окни дори не подозираха истината за Джака и величието, което се таеше у него, скрито под мръсотията на нивите и торфените блата.

Изтерзаният млад мъж впи пръсти в кестенявите си къдрици и тежко въздъхна.

* * *

— По-добре се умий цялата, че не знаеш какво точно ще поиска да види лорд Ферингал — подразни сестра си Тори и прокара грубия пешкир по гърба й.

При тези думи Мералда, която се бе свила като котка в горещото корито, се обърна и плисна шепа вода в лицето на Тори. Кикотът на малкото момиче бързо секна при вида на мрачното изражение, изписало се по лицето на Мералда.

— Много добре знам какво ще види! Ако си иска роклята обратно, ще трябва да дойде дотук, за да си я вземе!

— Ще му откажеш?

— Дори няма да го целуна — заяви Мералда и заканително вдигна мокрия си юмрук във въздуха. — А ако той се опита да ме целуне, ще…

— … ще се държиш като дама — долетя гласът на баща им и когато вдигнаха поглед, двете момичета го видяха да отмята завесата на стаята и да влиза. — Върви си — нареди той на Тори, която познаваше този тон достатъчно добре, за да знае, че няма място за възражения.

Дони Гандърли се позадържа на вратата още малко, за да се увери, че любопитната Тори наистина си е отишла, после отиде до ръба на коритото и подаде една мека кърпа на Мералда. Живееха в малка къщурка, където прекомерната свенливост беше безсмислена, така че Мералда излезе от водата без никакво притеснение, въпреки че все пак се загърна в кърпата, преди да седне на близкия стол.

— Май не се радваш особено? — отбеляза Дони.

Мералда стисна устни и нервно потопи ръка в изстиналата вода.

— Не харесваш ли лорд Ферингал?

— Не го познавам! — отвърна младата жена. — Нито пък той — мен. Изобщо не ме познава!

— Но иска да те опознае — възрази Дони. — Би трябвало да си поласкана.

— И, разбира се, за благодарност трябва да се отдам на онзи, който ме ласкае, нали? — жлъчно отвърна Мералда. — Не ми оставяте никакъв избор, нали? Лорд Ферингал те иска, тъй че — тръгвай?

При тези думи тя неволно плесна толкова силно във водата, че оплиска баща си. Яростната му реакция, добре разбираше Мералда, не се дължеше на това, че го беше измокрила, а на причината за държанието й. Дони се пресегна, стисна я за китката и я принуди да се обърне към него.

— Да — заяви той. — Нямаш избор. Ферингал е господар на Окни, човек, който разполага с големи възможности. Човек, който може да ни извади от калта.

— А може би аз предпочитам да си остана в нея… — започна Мералда, ала баща й я прекъсна.

— Човек, който може да излекува майка ти.

Дони надали можеше да я зашемети повече, даже ако бе стоварил тежкия си пестник право в лицето й. Младата жена го изгледа изумено, както стоеше пред нея с отчаяно, почти обезумяло изражение на спокойното му по принцип лице, и усети как я обзема страх.

— Нямаш избор — пресилено хладнокръвно повтори той. — Майка ти се топи като свещ и надали ще доживее до следващата пролет. Ще отидеш в замъка и ще се държиш както подобава на една дама. Ще се смееш на шегите на лорд Ферингал и ще го ласкаеш за добрината му. Ще го сториш заради майка си — простичко довърши той, а в гласа му се долавяха нотки на поражение.

Когато Дони се обърна, за да си върви, Мералда зърна влага в крайчеца на очите му и разбра.

Мисълта за това колко много страда баща й помогна на младата жена да се подготви за предстоящата вечер, даде й сили да посрещне този така ужасен на пръв поглед обрат на събитията.

* * *

Слънцето бе потънало зад хоризонта и небето бързо потъмняваше. Далеч под него, каретата беше изтрополила на път към скромната къщурка на Мералда. Тя се бе показала на вратата и дори от толкова далеч Джака успя да види колко е красива, като искрящ скъпоценен камък, който се надсмиваше над сгъстяващия се сумрак.

Неговият скъпоценен камък. Заслужена награда за красотата, която се таеше у него, а не подарък, купен с парите на разглезения лорд Окни.

Представи си как лорд Ферингал й протяга ръка, как я докосва и милва, докато тя се качва в каретата при него, и му се прииска да закрещи. Колко несправедливо беше всичко! Колесницата с Мералда в нея пое по пътя към замъка, точно както младежът си бе представял по-рано. Надали би могъл да се чувства по-ограбен, дори ако лорд Ферингал беше обърнал джобовете му наопаки и му бе взел и последния грош.

Джака остана на хълма още дълго. Потънал в самосъжаление, той час по час прокарваше пръсти през косата си и проклинаше окаяния си живот и цялата тази неправда. Толкова бе погълнат от това да оплаква собствената си злочестина, че подскочи от изненада, когато съвсем наблизо се разнесе тънко момичешко гласче:

— Знаех си, че ще те намеря тук.

Джака отвори печалните си очи и видя Тори Гандърли да го зяпа изпитателно.

— Знаех си — подразни го тя.

— Какво знаеш?

— Чул си за вечерята на сестра ми и си дошъл да се увериш със собствените си очи. И все още гледаш пътя и чакаш ли, чакаш.

— Сестра ти? — тъпо повтори младият мъж. — Та аз идвам тук всяка вечер.

Тори се обърна към къщите, сред които съвсем ясно се виждаше и тази на семейство Гандърли, с осветени от огъня прозорци.

— Надяваш се да зърнеш Мералда да се преоблича, а? — изкиска се тя.

— Идвам тук, за да остана сам в мрака — твърдо отвърна Джака. — За да си почина от светлината и от нахалниците, които не разбират.

— Какво не разбират?

— Истината — загадъчно отговори младежът, с надеждата думите му да прозвучат дълбокомислено.

— Коя истина?

— Истината за живота — отвърна Джака.

Тори го изгледа продължително, бърчейки чело в опит да разбере какви й ги говори. После отново се обърна към къщите.

— Аз пък мисля, че просто се опитваш да видиш Мералда гола — настоя тя и жизнерадостно се затича надолу по пътеката.

Как само щяха да се забавляват двете с Мералда на негов гръб, каза си Джака и въздъхна дълбоко. След това се обърна и пое нагоре по склона на планината, където мракът беше още по-гъст.

— Проклет живот! — провикна се той и вдигна ръце към небето, където пълната луна вече беше изгряла. — Проклет, проклет живот, проклети тленни окови! Да можех да умра, та да не гледам как недостойните заграбват онова, което ми се полага! Справедливостта се валя в прахта, а човек го преценяват само по това каква кръв тече във вените му! А лорд Ферингал вкусва сладостта на целувките на Мералда! Проклет, омразен живот!

И той рухна на колене, притиснал пестници към очите си, давещ се в самосъжаление. Постепенно то отстъпи място на гняв и младият мъж вдигна глава.

— Справедливостта се валя в прахта, човек го мерят само по това какъв се е родил, а жалкият Ферингал вкусва сладостта на целувките на Мералда. Само че никога няма да отнеме девствеността й!

Залитайки, Джака се изправи на крака и отново погледна към небето и пълната луна.

— Кълна се! — яростно изръмжа той и като прокле живота си още веднъж, се отправи към къщи.

* * *

Мералда понесе вечерта стоически, отговаряше любезно на въпросите, които й задаваха, и се опитваше да избягва погледа на очевидно недоволната лейди Ок. Установи, че доста харесва Темигаст, най-вече защото той поддържаше разговора, като им разказваше забавни историйки от миналото си, както и от живота на предишния господар на замъка, бащата на Ферингал. Старият иконом дори бе измислил тайна система от знаци, по която Мералда да се ориентира кой от многобройните сребърни прибори да използва за различните ястия.

И макар че младият лорд изобщо не я впечатли, както си седеше насреща й и не сваляше поглед от нея, девойката бе наистина удивена от великолепните лакомства, които прислужниците не спираха да трупат пред нея. Нима в замъка се хранеха така всяка вечер? Изкусно приготвено гълъбово месо и риба, картофи и морски водорасли, все вкуснотии, каквито Мералда никога преди не бе слагала в устата си.

По настояване на лорд Ферингал след вечеря четиримата се оттеглиха в салона — удобна квадратна стая без прозорци, разположена в центъра на приземния етаж. Дебелите стени не пропускаха хладния океански бриз, а огромното огнище, в което спокойно би могъл да се побере някой от големите огньове, които селяните наклаждаха понякога, правеше мястото още по-уютно.

— Би ли искала да хапнеш нещичко? — попита Присила, макар че тонът й бе всичко друго, но не и дружелюбен. — Бих могла да накарам прислужницата да ни донесе.

— О, не, милейди — отвърна Мералда. — И залък не бих могла да сложа в устата си.

— Нима? Е, ти наистина добре се навечеря, нали?

При вида на захаросаната, неискрена усмивка, която лейди Ок бе лепнала на грозното си лице, девойката неволно си помисли, че в сравнение със сестра си, лорд Ферингал е почти привлекателен. Почти.

В този миг в стаята влезе един прислужник, понесъл поднос с ниски чаши, пълни с кафеникава течност, каквато Мералда не бе виждала преди. Прекалено уплашена, за да откаже, тя взе своята чаша и след наздравицата на Темигаст, я надигна. Отпи голяма глътка и едва не се задави, когато силната течност опари гърлото й.

— Тук не се наливаме така с коняк — сухо отбеляза Присила. — Така правят селяците.

На Мералда й се прииска да пропълзи под дебелия килим и да се скрие. Сбърчил нос срещу нея, лорд Ферингал също не й помагаше особено.

— По-скоро онези, които за първи път го опитват — притече й се на помощ Темигаст. — Малки глътчици, скъпа моя. Бързо ще се научиш, макар че може и никога да не свикнеш с вкуса на тази специфична напитка. Аз така и не успях.

Мералда се усмихна и му кимна благодарно. За пореден (и далеч не за последен път) старият иконом бе успял да разсее неловката ситуация. Леко замаяна, девойката почти не вземаше участие в разговора и дори не забелязваше многозначителните подмятания на Присила, нито пък втренчения поглед на брат й. Мислите й полетяха надалеч и тя се озова до Джака Скъли, насред обляна от лунната светлина поляна, а защо не и в същата тази стая. Колко прекрасна би била тя, с дебелия килим, веселите пламъци и сгряващото питие, ако вместо ужасния лорд Ферингал, компания й правеше скъпият Джака.

Внезапно гласът на Темигаст проникна през мъглата на фантазиите й. Старият иконом тъкмо напомняше на своя господар, че е обещал да върне младата дама у дома й преди един определен час, който бързо наближаваше.

— Няколко минути насаме — отвърна му Ферингал и Мералда трябваше да положи големи усилия, за да не изпадне в паника.

— Не бих казала, че искането ти е особено благопристойно — обади се Присила и като хвърли пренебрежителен поглед на Мералда, добави: — Но пък нима някого го интересува?

С тези думи тя напусна стаята, следвана от Темигаст, който окуражително потупа младата жена по рамото, докато минаваше покрай нея.

— Вярвам, че ще се държите като джентълмен, милорд — рече той на Ферингал. — Така, както подобава на положението ви. Малко жени в света могат да съперничат по красота на лейди Мералда.

И като се усмихна на девойката, добави:

— Ще наредя да приготвят каретата.

Старият мъж беше неин съюзник, разбра Мералда, и то съюзник, от когото тя наистина имаше нужда.

— Вечерята беше прекрасна, нали? — попита лорд Ферингал и побърза да премести стола си до нейния.

— О, да, милорд — отвърна тя и сведе очи.

— Не, не! — меко я сгълча той. — Наричай ме лорд Ферингал, не милорд. И ми говори на ти.

— Да, ми… лорд Ферингал.

Мералда се мъчеше да не го гледа, но присъствието на Ферингал, така близо до нея, я притесняваше. Тя вдигна поглед и, за своя чест, младият лорд успя да го срещне, отмествайки очи от гърдите й.

— Видях те на пътя — обясни той. — Трябваше да се запозная с теб. Трябваше да те видя отново. Никога досега не съм виждал по-красива жена от теб.

— О, ми… лорд Ферингал — можа да каже само Мералда и отново отклони поглед, тъй като лордът се приближи още малко.

— Трябваше да те видя — повтори той съвсем тихо, ала вече се намираше толкова близо, че Мералда го чу съвсем ясно и усети топлия му дъх в ухото си.

Младата жена отчаяно се опита да спре надигащия се ужас, когато Ферингал я погали по бузата с опакото на ръката си, а след това я улови за брадичката и нежно я накара да се обърне към него. После я целуна, въпреки че тя не отвърна на целувката му. В началото го направи предпазливо, но няколко мига по-късно все по-настоятелно, дотам, че се надигна от стола си и се надвеси над нейния. Докато той се притискаше към нея и я целуваше все по-страстно, Мералда си мислеше за Джака и за болната си майка и някак си успя да издържи, дори когато ръката му се вдигна към нежната материя, покриваща гърдите й.

— Простете, лорд Ферингал — разнесе се изведнъж гласът на Темигаст откъм вратата и младият мъж, целият зачервен, се отдръпна от девойката и се обърна към него. — Каретата е готова. Време е лейди Мералда да се прибира у дома.

Мералда почти изтича навън.

— Отново ще те повикам — догониха я думите на Ферингал. — Много скоро.

Докато отминат моста, който свързваше замъка Ок със сушата, Мералда успя да се съвземе и да се поуспокои. Добре разбираше отговорността си към своето семейство и най-вече към болната си майка, ала въпреки това имаше чувството, че ще припадне или ще повърне. Как ли би се подигравала отвратителната Присила, ако „селянката“ повърнеше в позлатената карета.

След около една миля, Мералда, която все още се чувстваше зле и копнееше да се махне от всичко, свързано със замъка Ок, се показа през прозореца.

— Спри! Моля те, спри! — извика тя на кочияша.

Каретата започна да намалява, но още преди да бе спряла напълно, Мералда отвори вратата и изскочи навън.

— Милейди, наредено ми беше да ви отведа до дома — рече Лиам Уудгейт, докато слизаше от капрата.

— Така и стори — отвърна младата жена. — Почти.

— Но дотам има не малко път — възпротиви се гномът. — Господарят Темигаст ще ми откъсне главата, ако научи.

— Няма да научи — обеща Мералда. — Не се безпокой за мен. Всяка вечер минавам по този път, познавам всеки храст, всеки камък и всички, които живеят в къщите оттук до нас.

— Но… — опита се да каже още нещо Лиам, ала девойката изтича покрай него и с уверена усмивка потъна в нощта.

Лиам я следва известно време с каретата, но когато се убеди, че тя наистина познава пътя достатъчно добре, за да е в безопасност, обърна конете и се отдалечи.

Нощта беше хладна, но не прекалено студена. Младата жена остави пътеката и пое през полята. Надяваше се, че Джака може да я чака, както се бяха уговорили, но него го нямаше. Там, заобиколена от гъстия мрак, Мералда изведнъж се почувства така, сякаш бе съвсем сама в целия свят. Изгаряща от желание да забрави тази вечер, да забрави лорд Ферингал и отвратителната му сестра, тя нетърпеливо свали роклята от гърба си. Днес беше вечеряла като знатна дама и като се изключеше храната и може би силната напитка след това, изобщо не беше впечатлена. Ни най-малко.

Облечена единствено в простичките си долни дрехи, тя крачеше през облените в лунна светлина поля, в началото бавно, ала после, когато мисълта за Джака Скъли прогони образа на лорд Ферингал от съзнанието й, стъпката й стана по-лека, докато в един момент вече не вървеше, а танцуваше. Протегна се, за да улови една падаща звезда, завъртя се, за да докосне опашката й, и тупна в меката трева (и калта), без нито за миг да престава да се смее, а лицето на Джака Скъли й се усмихваше така наблизо.

Макар че Мералда не го знаеше, намираше се на почти същото място, където Джака бе дошъл по-рано тази вечер. Мястото, където младият мъж бе изливал негодуванието си, където бе проклинал несправедливостта на този свят и бе жадувал да умре. Мястото, където се бе зарекъл да отнеме девствеността й, тласкан единствено от желанието да не допусне лорд Ферингал да го стори.

(обратно)

Пета глава Натясно

— Къде си дянал проклетия чук? — раздразнено попита Арумн на следващия ден. — Знам, че ти си го взел, тъй че хич не ме лъжи.

— Трябва да се радваш, че го взех — без грам разкаяние отвърна Йоси и размаха пръст пред лицето му. — Уолфгар щеше да сравни кръчмата със земята, ако чукът му беше у него.

— Глупак си ти, Йоси — сърдито рече Арумн. — Уолфгар щеше да си тръгне без бой.

— Ти си мислиш тъй. Все нещо такова ще кажеш. Винаги взимаш неговата страна, макар че той ти носи само неприятности, на теб и на всички, дето са ти верни. Какво хубаво си видял от него, Арумн Гардпек? Какво хубаво?

Ханджията присви очи и го изгледа заплашително.

— Винаги той е започвал боевете, на които е слагал край — продължаваше Йоси. — Ха! Отиде си и толкоз по-добре както за него, тъй и за нас.

— Къде сложи чука му? — не отстъпваше Арумн.

Йоси махна раздразнено с ръка и се обърна. Само че Арумн нямаше намерение да го остави да се измъкне току-така. Той го сграбчи за раменете и го завъртя към себе си:

— Попитах те два пъти — сурово заяви той. — Не ме карай да го правя трети път.

— Няма го — отвърна дребният мъж. — Не е тук и е достатъчно надалеч, за да не може Уолфгар да го призове при себе си.

— Няма го, казваш? — повтори Арумн и по лицето му се изписа лукаво изражение — познаваше Йоси достатъчно добре, за да е сигурен, че не е изхвърлил великолепното оръжие на дъното на океана. — И колко ти дадоха за него?

Дребният мъж промърмори нещо неразбираемо, махна с ръка и смотолеви още нещо, което само затвърди подозренията на ханджията.

— Върви го донеси — нареди той.

Очите на Йоси се разшириха и той понечи да каже нещо:

name="id204120_p-919">— Не мога… — започна, но Арумн го улови с едната ръка за рамото, а с другата — за дъното на панталона, и го понесе към вратата.

— Иди да си го върнеш обратно — повтори той с нетърпящ възражение тон. — И да не съм те видял тук без него.

— Не мога да го направя! Не и с хора като тях!

— Тогава повече не си добре дошъл тук! — отсече кръчмарят и го изтика през вратата. — Изобщо не си добре дошъл тук. Върни се с чука, или въобще не се връщай!

И той затръшна вратата зад гърба му, оставяйки дребния мъж напълно слисан. Йоси уплашено се огледа наоколо, сякаш всеки миг очакваше група разбойници да изскочат отнякъде и да го оберат. И наистина, опасенията му съвсем не бяха неоснователни — той беше здраво свързан с „Кривата сабя“ и това до голяма степен му гарантираше сигурност на улицата. Малцина си губеха времето с Йоси Локвата, донякъде, защото той не си заслужаваше усилието, но най-вече защото онези, които му навредяха по някакъв начин, сами затваряха вратите на „Кривата сабя“, една от любимите кръчми в Лускан, пред себе си.

Йоси си бе създал немалко врагове на улицата и разчуеше ли се, че е изгубил благоволението на Арумн Гардпек…

Да, на всяка цена трябваше да си върне приятелството на Арумн, но само при мисълта за онова, което му предстоеше да стори, колената му се подкосяваха. Беше продал Щитозъб за шепа дребни монети на един особено ужасен пират, в една от най-долнопробните дупки в цял Лускан, място, което гледаше да посещава колкото се може по-рядко. Целият разтреперан, той обходи с уплашен поглед тесните, потънали в мрак улички, които щяха да го отведат до скришната бърлога край пристанището. Шийла Крий, жената, на която беше продал чука, нямаше да е пристигнала, знаеше го — все още щеше да е на борда на „Скачащата лейди“. Името идваше от изображението на самата Шийла, скачаща върху палубата на противниковия кораб с окървавена сабя в ръка. Йоси потръпна при мисълта да се срещне с нея на палубата на същия онзи съд, на който тя бе измъчвала до смърт десетки невинни жертви. Не, реши той, по-добре беше да я почака в кръчмата, където все пак имаше повече хора.

Той пребърка джобовете си. Все още носеше у себе си всичкото злато, което Шийла му беше платила за Щитозъб, както и още няколко жълтици.

И сам знаеше, че това не е достатъчно, ала когато бе заложена на карта дружбата на Арумн Гардпек, трябваше да опита.

* * *

— Прекрасно е отново да бъда с теб — промълви Дели Кърти и прокара ръка по силните рамена на Уолфгар, което го накара да потръпне — след побоя в „Кривата сабя“ нямаше част от тялото му, която да не го боли.

Варваринът промърмори нещо неразбрано и се надигна от леглото. Дели продължаваше да го милва, а той продължаваше да не й обръща внимание.

— Сигурен ли си, че искаш да си вървиш? — изкусително попита тя.

Уолфгар се обърна и я изгледа, както се беше излегнала насред омачканите чаршафи.

— Напълно! — изръмжа той и като си навлече дрехите, се отправи към вратата.

Дели се накани да го повика обратно, ала прехапа устни, преди да се бе унизила още повече. Понечи да го нахока, ала и този път се отказа — беше безсмислено, пък и острите думи нямаше да скрият колко наранена се чувстваше. Не и този път. Предишната вечер бе отишла при Уолфгар още щом Арумн затвори заведението — почти веднага след като и последният побойник си тръгна. Макар че сега варваринът беше бездомен, младата жена знаеше къде да го открие — Морик държеше стая съвсем наблизо.

Как се бе развълнувала, когато Уолфгар я прие, въпреки протестите на Морик! Беше си позволила да се отпусне, прекарала бе цялата нощ в обятията му, мечтаейки как ще избяга от жалкия си живот заедно с него. Можеха да се махнат от Лускан и да отидат в Долината на мразовития вятър, където тя щеше да отгледа децата му като негова законна съпруга.

Разбира се, утрото (или по-скоро, ранният следобед) набързо сложи край на розовите й блянове под формата на груб отказ.

И сега тя лежеше сама и се чувстваше изоставена и някак празна отвътре, безпомощна и без капчица надежда. Въпреки че напоследък нещата между нея и Уолфгар не вървяха особено, самата мисъл, че той е наблизо, подхранваше мечтите й. Ала отидеше ли си той, отиваше си и всяка възможност тя да се махне оттук.

— Нима разчиташе на нещо друго? — обади се Морик, сякаш четеше мислите й.

Дели му хвърли отчаян, сърдит поглед.

— Досега би трябвало да си научила какво можеш да очакваш от него — продължи Разбойника и приседна на края на леглото.

Младата жена понечи да придърпа завивките нагоре, но после се сети, че това бе просто Морик, който я бе виждал без дрехи и преди.

— Той никога няма да ти даде онова, което наистина искаш — добави Морик. — Твърде голямо бреме тегне върху него, твърде много жестоки спомени го измъчват. Ако по някаква случайност реши да се разкрие пред теб, както ти искаш, това най-вероятно ще те убие.

Дели го изгледа неразбиращо. Без да се изненадва особено, Морик се усмихна и повтори:

— Никога няма да ти даде онова, което наистина желаеш.

— За разлика от Морик? — подигравателно попита Дели и той се разсмя с глас.

— Надали — призна. — Но поне си го признавам открито. Държа на думата си, но иначе не съм почтен човек, който си търси почтена съпруга. Животът ми си е само мой и нямам никакво желание да се обременявам с дете и жена.

— Звучи самотно.

— Звучи свободно — поправи я Морик през смях. — О, Дели — рече той и прокара пръсти през косата й. — Животът би ти се сторил много по-приятен, ако се научиш да се наслаждаваш на радостите, които настоящето ти предлага, и престанеш да се безпокоиш, че бъдещето ще ти ги отнеме.

Дели Кърти се облегна на таблата на леглото и се замисли. Май наистина нямаше какво да възрази.

Морик прие мълчанието й като знак за подкана и се покатери в леглото при нея.

* * *

— За туй, дето ми го предлагаш, приятелче, мога да ти дам само ей таз част — заяви своенравната Шийла Крий и потупа главата на Щитозъб.

После, без никакво предупреждение, вдигна великолепното оръжие във въздуха и го стовари в средата на масата, край която бяха седнали заедно с Йоси.

Изведнъж дребният мъж с ужас осъзна, че между него и свирепата жена няма нищо, тъй като масата бе станала на трески.

Шийла Крий се усмихна жестоко и отново вдигна бойния чук. Йоси изпищя задавено и хукна навън, към защитата на хладната, солена нощ. Зад себе си чу силен трясък, когато Щитозъб се удари в касата на вратата, последван от гръмкия смях на всички главорези, събрали се в кръчмата.

Йоси нито се обърна, нито забави крачка. Спря, чак когато стигна „Кривата сабя“, и се зачуди как, в името на Деветте пъкъла, ще обясни всичко на Арумн.

Още се мъчеше да си поеме дъх, когато забеляза Дели да се приближава забързано, плътно увита в дебел шал. Обикновено не се появяваше толкова късно в заведението, тъй като по това време „Кривата сабя“ отдавна бе претъпкана, освен, разбира се, ако не изпълняваше някаква поръчка за Арумн. Само че ръцете й бяха празни и на Йоси не му беше особено трудно да се досети къде — или по-точно при кого — е била.

Не след дълго до ушите му достигна приглушено хлипане, което окончателно го убеди, че предположението му е правилно — Дели бе отишла да се види с Уолфгар и бе оставила поредното късче от сърцето си при него.

— Добре ли си? — обади се Йоси и пристъпи напред.

Дели подскочи изненадано — изобщо не го беше видяла.

— Какво има? — меко попита той и се доближи, вдигнал ръка, за да я потупа по рамото, като тайничко се надяваше да се възползва от болката и уязвимостта й и да я вкара в леглото си, нещо, за което си мечтаеше от години.

Ала Дели, въпреки сълзите и нещастното си изражение, рязко се отдръпна от него, а в погледа й нямаше и помен от желание, нито дори от дружелюбност.

— Наранил те е, Дели — утешително прошепна той. — Наранил те е, но аз мога да ти помогна да се почувстваш по-добре.

Младата жена се изсмя подигравателно:

— Ти стоиш зад всичко това, нали, Йоси Локвата? — обвини го тя. — Сигурно преливаш от щастие, задето най-сетне успя да прогониш Уолфгар!

И преди дребният мъж да успее да отговори, тя го заобиколи и потъна в „Кривата сабя“, място, където той не можеше да я последва. Йоси остана сам насред пустата, тъмна улица. Нямаше къде да отиде, нямаше приятели, с които да си поприказва. И за всичко бе виновен само Уолфгар.

Йоси прекара нощта, кръстосвайки заведенията в най-опасните части на Лускан. Не се заговори с никого, просто слушаше внимателно и си отваряше очите и ушите на четири. За своя изненада научи нещо наистина интересно, което изобщо не го застрашаваше. Из най-долнопробните дупки на града Йоси Локвата чу интересна история за Морик Разбойника, неговия приятел варварин и апетитна уговорка за премахването на един морски капитан.

(обратно)

Шеста глава Алтруизъм

— Почитаеми лорд Дони — обърна се един от селяните към Дони Гандърли на другата сутрин. — Май трябва да ви се кланям, докато лицето ми почернее от калта.

Останалите работници, събрали се на нивата — и хора, и гномове — избухнаха в смях.

— На теб ли трябва да плащам десятък вече? — обади се друг. — По-малко от туй, по-малко от онуй, храната, дето давам на прасето, че и самото прасе?

— Само задницата на прасето — намеси се първият шегаджия. — Предната половина можеш да си я запазиш.

— Ами да, за теб е оназ’ половина, дето яде зърното, но не и другата, дебелата, дето има какво да се хапне от нея — включи се един остронос гном. — Досущо мислене на благородник!

И отново всички се разсмяха. Дони Гандърли опита да се присъедини към тях, но не успя. Разбира се, ясно му беше защо на другарите му им е толкова весело. Прости селяни, родени и израснали в бедност, те знаеха, че нямат кой знае какви изгледи да се измъкнат от калта, която обработваха всеки ден. Ала ето че най-неочаквано късметът като че ли се бе усмихнал на едного от тях, ето че семейство Гандърли сякаш бяха на път да се изкачат по уж недостъпната стълбица нагоре.

Дони би преглътнал закачките им, нещо повече, най-искрено би се смял заедно с тях, навярно и сам би добавил някое остроумие, ако нещо не му даваше мира, през цялата нощ, когато не бе успял да мигне, та чак досега — Мералда не е искала да отиде. Ако дъщеря му бе изразила дори слаба симпатия към лорд Ферингал, из целия Север не би имало по-щастлив човек от Дони Гандърли. Ала той знаеше истината и не можеше да си затвори очите за собствената си вина. И именно заради това подмятанията на другарите му в тази дъждовна утрин на полето се забиваха в него като стрели, струваха му се като сол, посипана в отворена рана, за която те и не подозираха.

— Е, кога ще се заселите в замъка, лорд Дони? — попита го един от мъжете и като пристъпи напред, се поклони несръчно.

Напълно инстинктивно, без да се замисли, Дони го блъсна и го запрати в калта.

Мъжът се изправи със смях, към който се присъединиха и останалите.

— Вече и държанието му е като на същински благородник! — провикна се онзи, който първи бе започнал всичко. — В калта, там ни е мястото, че иначе лорд Дони ще ни смачка.

Като по даден знак, всички паднаха на колене й започнаха да се кланят пресилено.

Напомняйки си, че това са неговите приятели и че те просто не разбират, Дони Гандърли преглътна гнева си и се отдалечи, като сипеше порой от беззвучни проклятия, скърцаше със зъби толкова страховито, че челюстта му изтръпна и така стискаше юмруци, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

* * *

— Чувствах се като пълна глупачка! — призна Мералда на сестра си.

Двете момичета бяха сами в стаичката си в малката каменна къщурка. Майка им бе излязла — за първи път от повече от две седмици, толкова много й се искаше да разкаже на съседите всичко за вечерята на дъщеря си с лорд Ферингал.

— Но роклята ти стоеше прекрасно! — възрази Тори.

В мимолетната усмивка на Мералда имаше искрена благодарност.

— Сигурна съм, че не е могъл да свали поглед от теб — добави по-малкото момиче, а по изражението й си личеше, че е потънала в романтични блянове.

— Също както сестра му Присила не спря да ме каля — отвърна Мералда, използвайки един често употребяван от съселяните й израз.

— Защото е дебела крава и твоята красота само й го е напомнила! — заяви Тори.

Двете момичета се разкикотиха, ала веселието на Мералда не трая дълго и тя отново се намръщи.

— Как така не се радваш? — недоумяваше Тори. — Той е господарят на Окни и може да ти даде всичко, което поискаш!

— Нима? — саркастично попита Мералда. — Може ли да ми даде свобода? Може ли да ми даде моя Джака?

— Може ли да ти даде една целувчица? — лукаво подметна Тори.

— За това не можах да го спра — отговори Мералда. — Ала повече от мен той няма да получи, в това можеш да бъдеш сигурна. Сърцето ми принадлежи на Джака, а не на някакъв си облян с благовония лорд!

Високопарните й уверения набързо заглъхнаха, когато завесата се отмести и баща й нахлу в стаята, очевидно бесен.

— Остави ни сами! — нареди той на Тори и когато тя се поколеба, хвърляйки притеснен поглед към сестра си, Дони изрева още по-силно: — Махай се, малка свинарке!

Тори изскочи от стаята, но когато се обърна и срещна изпепеляващия поглед на баща си, реши за по-сигурно да излезе на двора.

Когато Тори си отиде, Дони се обърна към Мералда с все същото страховито изражение, каквото младата жена не бе свикнала да вижда на лицето му.

— Татко… — предпазливо започна тя.

— Позволила си му да те целуне? — прекъсна я той с треперещ глас. — И му се е искало още?

— Не можех да му попреча — увери го Мералда. — Всичко стана толкова бързо.

— Но искаше да му попречиш?

— Разбира се!

Думите едва-що бяха изскочили от устните й, когато тежкият, загрубял пестник на Дони се стовари върху лицето й.

— Но си готова да дадеш сърцето и всичките си женски прелести на онова селянче, нали? — изрева той.

— Ама, татко…

Следващият шамар я повали на пода. Дони Гандърли, завладян напълно от гнева, който го измъчваше толкова отдавна, се нахвърли отгоре й. Плесниците му се сипеха върху нея, по главата, по раменете, където сварят, а той редеше несвързани проклятия, наричаше я уличница и леко момиче, което не го е грижа нито за майка му, нито за хората, които го хранят и обличат.

Мералда се опита да каже нещо, да обясни, че обича Джака, а не лорд Ферингал, че не е сторила нищо лошо, ала баща й не я чуваше и продължаваше да я налага и нарича с какви ли не имена, докато тя не остана да лежи на пода, прикрила главата си с ръце, в обречен опит да се предпази.

Всичко свърши така неочаквано, както беше започнало. След един дълъг миг Мералда се осмели да повдигне насиненото си лице от земята и бавно се обърна към баща си. Дони Гандърли седеше на леглото, стиснал главата си с две ръце, и ридаеше с глас. Девойката се приближи до него, шепнейки му, че всичко е наред. Внезапен пристъп на гняв измести сълзите и Дони я сграбчи за косата и я накара да се изправи.

— Чуй ме добре, момиче — процеди той през стиснати зъби. — Не ти решаваш в случая. Ни най-малко. Ще дадеш на лорд Ферингал всичко, което иска, че и повече, и то с усмивка на лице. Майка ти е на смъртно легло и единствен лорд Ферингал може да я спаси. Няма да позволя тя да умре, само зарад’ твоите прищевки!

И като я разтърси здравата, той я пусна. Мералда го изгледа така, сякаш пред себе си виждаше не обичния си баща, а човек, когото изобщо не познаваше, и това нарани Дони по-силно от каквито и да било думи.

— Или още по-добре — спокойно добави той, — ще убия Джака Скъли и ще оставя тялото му на скалите, за храна на морските птици.

— Татко… — с треперещ глас прошепна Мералда.

— Стой далеч от него! — заповяда Дони. — Отиваш при лорд Ферингал и да не съм чул никакви възражения!

Мералда не помръдна, дори не вдигна ръка, за да избърше сълзите, които изпълваха нежните й, зелени очи.

— Оправи се — нареди баща й. — Майка ти скоро ще се върне и не бива да те види такава. Това е най-голямата й мечта, момиче, и ако й я отнемеш, тя няма да го преживее.

С тези думи Дони се надигна от леглото и посегна да я прегърне, ала когато се доближи до нея, видя как цялото й тяло се напряга. Той се отказа и мина покрай нея, с превити рамене и сведена глава.

Без да се обръща, Дони Гандърли излезе навън, изкачи северозападния склон на планината, който бе прекалено скалист, за да бъде обработван и заради това съвсем пуст. Тук Дони можеше да остане сам със своите мисли. И със своите кошмари.

* * *

— Какво ще правиш? — попита Тори.

Момичето бе изтичало при сестра си още щом видя Дони да излиза от къщата. Мералда, заета с това да изтрива последните капки кръв от устната си, не отговори.

— Трябва да избягаш с Джака — неочаквано заяви по-малкото момиче и лицето й светна, сякаш току-що бе намерило съвършеното решение на всички проблеми в света.

Мералда я изгледа със съмнение.

— О, това ще бъде кулминацията на вашата любов! — сияеше Тори. — Да избягаш от лорд Ферингал. Не мога да повярвам, че татко те е набил.

Мералда се обърна към сребърното огледало, което съвсем ясно отразяваше всяка драскотина, болезнено напомняне за ужасяващото избухване на Дони. За разлика от Тори, тя можеше да повярва. Вече не беше дете и с очите си бе видяла агонията по лицето на баща си, дори когато той я удряше. Дони се страхуваше, боеше се за майка им и за всички тях.

Мералда знаеше какво трябва да стори. Осъзна, че дългът към семейството е по-важен от всичко друго и то не заради нечии заплахи, а заради любовта, която изпитваше към майка си и баща си и към бъбривата си сестра. Едва в този миг, докато се взираше в нараненото си лице в огледалото, Мералда Гандърли разбра същинските измерения на отговорността, стоварила се изведнъж върху крехките й рамена, на неочакваната възможност, открила се пред семейството й.

И все пак, при мисълта за устните на лорд Ферингал върху нейните и допира на ръката му до гърдите й, младата жена неволно потръпна.

* * *

Дони Гандърли дори не забелязваше слънцето, което бавно потъваше в океана, нито комарите, които го бяха открили неподвижен и потънал в мисли и сега пируваха върху голите ръце и врата му. Дони не им обръщаше никакво внимание. Как можа да удари скъпото си момиченце! Откъде бе дошла цялата тази ярост? Как можеше да се сърди на нея, която не бе сторила нищо лошо, която винаги го слушаше?

Ужасяващият спомен се завръщаше отново и отново, пред себе си виждаше Мералда, красивата, прекрасна Мералда, свита на пода с вдигнати ръце, за да се предпази от свирепите му удари. Дони и сам разбираше, че бе разгневен не на Мералда, а на лорд ферингал. Ядът му се дължеше на мизерното му положение в живота, което бе направило него и близките му бедни селяни и бе оставило жена му да се разболее и което би допуснало тя да умре, освен ако лорд Ферингал не решеше да се намеси.

Дони Гандърли осъзнаваше всичко това, ала единственото, за което можеше да мисли, бе, че воден от собствените си себични подбуди, бе тласнал дъщеря си в обятията и в леглото на един мъж, когото тя не обичаше. В този миг Дони Гандърли разбра, че е страхливец, най-вече защото нямаше смелостта да се хвърли от върха и да се разбие върху острите зъбери далеч под себе си.

(обратно) (обратно)

Втора част По мрачни пътища

Живял съм сред много общества — в Мензоберанзан на мрачните елфи и в Блингденстоун на лукавите гномове, в Десетте града, управлявани както повечето човешки поселища, и сред варварските племена — с техните специфични традиции, и дори в Митрил Хол, царството на джуджетата от рода Боен чук. Живял съм и на борда на кораб, където съществува едно съвсем различно общество. Всяко от тези места си има свои собствени обичаи и закони, свой начин на управление, свои движещи сили, църкви и общества.

Коя система е най-добра? Ще чуете много отговори на този въпрос, чието мерило обикновено са богатството, власт, дадена свише, или пък повелите на съдбата. При мрачните ръководният принцип е религията — те уреждат своето общество така, че да угодят на прищевките на непредсказуемата Кралица на паяците, а после водят неспирни войни, за да променят тази или онази черта от това общество, но никога цялото общество из основи. За лукавите гномове е най-важно да отдават нужната почит на възрастните, да ги уважават и тачат и да се вслушват в мъдростта, която само дългите години живот могат да донесат. В Десетте града власт се дава на онези, които се радват на достатъчно популярност, докато варварите избират своите водачи единствено заради физическата им сила. Бруенор стана крал, защото баща му е бил крал преди него, неговият баща — преди него, и така — много поколения назад.

За мен същинската стойност на едно общество си личи другаде — в личната свобода, която то предоставя всекиму. От всички места, където съм бил, предпочитам Митрил Хол, но животът там е така добре уреден единствено благодарение на Бруенор и мъдрото му решение да даде пълна свобода на своите поданици, а не защото обществото на джуджетата по принцип превъзхожда останалите. Бруенор не е крал в пълния смисъл на думата. Той е говорител на своето племе във всички политически дела, техен командир в битка и посредник в техните спорове, но само когато те го помолят за това. Бруенор си остава напълно независим и дава същата възможност и на всички от рода Боен чук.

Чувал съм за мнозина крале и кралици, матрони и жреци, които защитават властта си и правото да правят, каквото поискат, твърдейки, че обикновените хора се нуждаят от някой, който да ги води. Това може и да е така в немалко стари общества, но единствената причина е именно тази тяхна отколешност. След като поколения наред поданиците в едно царство са били привиквани към подобен начин на живот, нещо в сърцата и душите им е закърняло, годините на пълна зависимост са отнели на обикновените хора вярата в способността им сами да вземат решения. Това е обща черта на всички форми на управление — да лишават поданиците си от свобода, да налагат своите условия върху всеки един от тях в името на „обществото“.

Аз не съм против идеята за „общество“ тъкмо напротив, тя ми е много скъпа и отлично разбирам, че, та предполага известна жертва от страна на своите членове, известно неудобство в името на общото добро. Ала колко по-силна би била една такава общност, ако тези жертви се правят на драго сърце, доброволно, а не заради нечия височайша заповед!

Свободата е ключът към всичко. Свободата да останеш или да си тръгнеш, да работиш заедно с другите или да избереш свой собствен път. Свободата да се включиш във важните решения или да се въздържиш. Свободата да си създадеш добър живот или да потънеш в мизерия. Свободата да опиташ всичко или да не правиш нищо.

Малцина могат да отрекат желанието за свобода; не съм срещал никой, който да не мечтае за свободна воля, ши поне да си мисли, че я иска. Нима тогава не е някак странно, че толкова много от нас отказват да приемат една нейна неделима част — личната отговорност.

Едно идеално общество би било успешно именно защото неговите членове са готови да приемат своята отговорност за добруването на останалите му членове и на обществото като цяло и то не защото някой им е заповядал, а защото самите те осъзнават ползата от един такъв избор. Защото, в това няма съмнение, всеки наш избор, всичко, което правим или не правим, има своите последствия. Последствия не особено очевидни, боя се. Егоистът може и да вярва, че е намерил печелившия подход към живота, ала когато най-много се нуждае от приятели, няма да има към кого да се обърне, а след като си отиде, никой няма да го помни с добро, ако изобщо не бъде забравен още щом склопи очи. Алчността на егоиста може и да му донесе материални блага, но не и истинско щастие, нито пък неуловимото блаженство на любовта.

Същото постига и злият, и мързеливият, завистникът и коварният, крадецът и насилникът, пияницата и злословникът. Свободата дава всекиму възможността сам да избере живота си, ала освен това изисква от него да приеме отговорността за този избор, какъвто и да е бил той.

Често съм слушал как в мига, в който мислят, че умират, мнозина виждат как животът им минава пред очите им, дори отдавнашни, потънали в забрава, случки. В самия край, в последните секунди, отредени ни на този свят, преди най-сетне да разкрием мистерията на онова, което идва след смъртта, ние получаваме шанса — за някои благословия, за други проклятие — да преосмислим всеки избор, който сме правили някога, необременени от оковите на живота, без половинчати оправдания и без възможност да си обещаваме, без салш да си вярваме, че следващия път ще постъпим по-правилно.

И не мога да не се зачудя, колцина ли свещеници биха посмели да включат този най-разголващ от всички миг в описанията си на ад и рай?

Дризт До’Урден

Седма глава Раздяла със стар приятел

Забеляза го твърде късно — чак когато едрият мъж бе само на крачка от него. Ужасѐн, Йоси се сгърчи, притиснат до стената, в отчаян опит да се скрие, ала миг по-късно Уолфгар го бе вдигнал във въздуха с една ръка, докато с другата отбиваше жалките му опити да се защити.

Тряс! Йоси усети как варваринът с все сила го блъска в стената.

— Искам си го обратно — спокойно заяви Уолфгар и именно това хладнокръвие в тона, както и в изражението му ужаси горкия Йоси повече от всичко друго.

— К-к-какво т-т-търсиш? — заекна той.

Все така с една ръка, Уолфгар го придърпа към себе си и отново го блъсна в стената:

— Отлично знаеш какво имам предвид. А аз знам, че ти си го взел.

Йоси сви рамене и поклати глава… с което само си изпроси още един удар в стената.

— Взел си Щитозъб — поясни Уолфгар и доближи лицето си на милиметри от това на дребния мъж. — И ако не ми го върнеш, ще те разкъсам на парчета и ще използвам кокалите ти, за да си направя ново оръжие.

— Аз… аз… аз го взех назаем — започна Йоси, ала нов удар в стената сложи край на несвързаните му приказки. — Мислех, че ще убиеш Арумн! — изкрещя той. — Мислех, че всички ни ще убиеш!

Тези странни думи като че ли поукротиха малко Уолфгар.

— Да убия Арумн? — повтори той, без да може да повярва на ушите си.

— Когато те изхвърли — обясни Йоси. — Знаех, че се кани да те изгони. Каза ми, докато ти спеше. Мислех, че ще пречукаш всички ни в гнева си.

— И затова ми взе чука?

— Да — призна Йоси. — Но имах намерение да ти го върна. Опитах се да го върна.

— Къде е?

— Дадох го на един приятел. А той — на една жена моряк, за да го прибере на сигурно място, та да не можеш да го повикаш. Опитах да си го върна обратно, ама жената не ще да ми го даде. Къде ти, замалко не ми смачка главата с него!

— Коя е тя? — попита Уолфгар.

— Шийла Крий от „Скачащата лейди“ — избъбри Йоси. — У нея е и хич и не иска да го връща!

За миг Уолфгар замълча, опитвайки се да разбере дали го лъжат, или не. После вдигна поглед към Йоси и отново се намръщи.

— Никак не обичам крадците — процеди през зъби и здравата го разтърси, а когато дребният мъж понечи да се съпротивлява и дори го удари, с все сила го блъсна в стената, веднъж, два, три пъти. — В родината ми убиваме крадците с камъни — изръмжа варваринът и го залепи за стената с такава мощ, че цялата сграда потрепери.

— А в Лускан оковаваме побойниците — разнесе се глас нейде съвсем наблизо.

Уолфгар и Йоси се обърнаха и видяха Арумн Гардпек да излиза от кръчмата, заедно с още неколцина мъже. Те обаче гледаха да се държат на безопасно разстояние — очевидно бе, че никак не им се ще да си имат вземане-даване с опасния варварин. Само Арумн, стиснал тежка сопа в ръце, се приближи предпазливо.

— Свали го — рече той на Уолфгар.

В отговор варваринът блъсна Йоси в стената за последен път, после го пусна на земята, като здравата го разтърси и изобщо не охлаби хватката си.

— Открадна ми Щитозъб и смятам да си го върна — решително заяви исполинът.

Арумн хвърли гневен поглед на Йоси.

— Опитах се! — проплака той. — Ама Шийла Крий… да, чукът е у нея… у нея е и тя не ще да го връща.

Уолфгар отново го разтърси, така че зъбите на злощастника изтракаха.

— У нея е, защото ти си й го дал — напомни му той.

— Но се е опитал да го вземе обратно — отсече Арумн. — Сторил е всичко, което е могъл. Нима смяташ да го накажеш за това? За да се почувстваш по-добре, а, кръвопиецо? Защото тъй няма да си върнеш чука!

Уолфгар го изгледа свирепо, после се обърна към окаяния дребосък в ръцете си.

— Да, наистина ще се почувствам по-добре — заяви варваринът и при тези думи Йоси сякаш се смали и се разтрепери като лист.

— Тогаз ще трябва и мен да набиеш — рече Арумн. — Йоси ми е приятел, за какъвто имах и теб, и съм готов да се бия заради него.

Уолфгар се изсмя подигравателно и с едно движение на китката запрати Йоси в краката на ханджията.

— Нали ти каза къде да намериш чука си — не отстъпваше Арумн.

Варваринът се отказа да спори и си тръгна, ала не бе направил и няколко крачки, когато се обърна назад и видя как Арумн помага на Йоси да стане, а после, обгърнал треперещите му рамене с ръка, го повежда към входа на странноприемницата.

Тази последна сцена, израз на истинско приятелство, здравата го разтърси. Някога и той се бе радвал на приятелство като това, някога и той бе благословен с другари, които биха му се притекли на помощ, дори когато битката изглеждаше обречена. Образите на Дризт и Бруенор, на Риджис и Гуенивар и най-вече на Кати-Бри, изплуваха пред очите му.

Не! Това бе просто една лъжа, надигна се нещо в неговите най-дълбоки и мрачни мисли. Той затвори очи и се олюля. Имаше места, където никой приятел не може да те последва, ужаси, които никоя дружба не бе в състояние да облекчи. Лъжа, ето какво беше приятелството, лъжа и нищо повече; преструвка, родена от изначалната човешка (и в същината си така детинска) нужда от сигурност, от копнежа по безопасността на измамните надежди. Уолфгар знаеше всичко това, защото с очите си бе видял колко безполезна е тази лъжа, прозрял бе истината и тя се бе оказала по-черна и от най-мрачните му опасения.

Без да се замисли, варваринът се втурна към „Кривата сабя“ и нахлу вътре с такъв гръм и трясък, че всички посетители подскочиха и се обърнаха към вратата. Една-единствена крачка и той се озова пред Арумн и Йоси, отби сопата на ханджията и зашлеви Йоси през лицето с такава сила, че дребният мъж отхвръкна на два-три метра и се просна на пода.

Арумн се нахвърли върху него, размахал тежката си сопа, ала той я издърпа измежду пръстите му, вдигна я пред себе си и като напрегна яките си мускули, я строши на две.

— Защо го правиш? — попита кръчмарят.

Уолфгар нямаше какво да отговори, дори не ги погледна втори път. В обърканите си мисли той току-що бе извоювал победа (пък била тя и съвсем незначителна) над Ерту и неговите демони; изобличил бе измамността на приятелството и по този начин бе лишил Ерту от най-силното му оръжие. Той захвърли строшената врата на пода и излезе от „Кривата сабя“, сигурен, че никой от мъчителите му няма да се осмели да го последва.

Когато стигна пристанището, все още си мърмореше нещо под носа, все още сипеше проклятия по адрес на Арумн, на Йоси, на Ерту, а тежките му ботуши чаткаха шумно по дървения кей.

— Ей ти, що щеш тука? — попита го една старица.

— „Скачащата лейди“? — отвърна той. — Къде е?

— Туй беше лодката на Крий, нали? — рече старицата, по-скоро на себе си, отколкото на него. — А, не е тука. В открито море е, дума да няма. Страх я е, да, да, страх я е.

При тези думи възрастната жена посочи тъмния силует на един кораб, закотвен в другия край на дългия пристан.

Заинтригуван, Уолфгар тръгна натам. Непознатият съд имаше три платна, едно, от които беше триъгълно, форма, каквато варваринът не бе виждал друг път. Когато се приближи съвсем, изведнъж си спомни разказите на Дризт и Кати-Бри, и разбра. „Морски дух“.

Уолфгар неволно се изпъна, сякаш познатото име го бе отрезвило, изтръгвайки го от примката на обърканите му мисли. Погледът му се плъзна по корпуса на красивия съд, по името, изрисувано върху гладкото дърво, нагоре към палубата… и спря върху моряка, който стоеше там и се взираше в него.

— Уолфгар! — поздрави го Уейлан Миканти. — Добра среща!

Варваринът рязко се обърна и се отдалечи.

* * *

— Може би е искал да поговори с нас — предположи капитан Дюдермонт.

— Мен ако питаш, просто се е бил изгубил — скептичен, както винаги, възрази Робилард. — По думите на Миканти, при вида на „Морски дух“ искрено се изненадал.

— Не можем да бъдем сигурни — настоя Дюдермонт и се запъти към вратата на каютата.

— Не ни и трябва да бъдем сигурни — отвърна магьосникът и го сграбчи за лакътя.

Дюдермонт спря и го изгледа ядосано, Робилард обаче не трепна.

— Не ти е син — заяви магьосникът. — Просто бегъл познат, комуто не дължиш нищо.

— Дризт и Кати-Бри са мои приятели! Наши приятели. А те държат на Уолфгар. Нима искаш да пренебрегнем този факт само заради собственото ни удобство?

Раздразнен, Робилард пусна ръката му.

— Заради собствената си безопасност, капитане — поправи го той.

— Ще отида при него.

— Веднъж вече го стори и получи категоричен отказ — напомни му магьосникът.

— Но ето че снощи е бил тук. Навярно е размислил.

— Или просто се е изгубил.

Дюдермонт кимна:

— Няма как да разберем, ако не отида при Уолфгар и не го попитам.

И той отново се насочи към вратата.

— Изпрати другиго — неочаквано предложи Робилард. — Миканти, например. Или мен. Нека да отида аз.

— Уолфгар не познава нито теб, нито Миканти.

— Е, все ще се намери някой, който е бил на борда, когато Уолфгар е плавал заедно с вас — не отстъпваше упоритият магьосник. — Човек, който го познава.

Дюдермонт поклати глава, стиснал решително устни.

— На „Морски дух“ има един-единствен човек, който може да повлияе на Уолфгар. Ще отида при него, а ако се наложи, ще го сторя и още веднъж, преди да отплаваме.

Робилард понечи да възрази, но после се отказа, осъзнал най-сетне, че всякакви доводи са безполезни.

— Улиците край пристанището на Лускан не са сигурно място за капитана на „Морски дух“ — напомни той вместо това. — Бъди нащрек — във всяка сянка може да се спотайва враг.

— Аз съм си нащрек и винаги ще бъда — увери го Дюдермонт с усмивка, която стана още по-широка, когато Робилард пристъпи напред и направи няколко заклинания — някои от тях обезвреждаха удари, други — изстрели, а един щеше да пази капитана от различни магически атаки.

— Гледай да не се бавиш твърде много — предупреди Робилард.

Дюдермонт кимна, благодарен за предпазните мерки, после излезе от каютата.

Още щом вратата се затвори зад гърба на капитана му, Робилард рухна в един стол. За миг се поколеба дали да не използва кристалната си топка, но при мисълта за усилията, които би му коствало това, се отказа.

— Ненужна работа — сърдито въздъхна той. — И за него, и за мен. Безсмислено затруднение заради някакъв си плъх, който изобщо не го заслужава.

Очертаваше се дълга нощ.

* * *

— Наистина ли толкова ти трябва? — осмели се да попита Морик, макар и да разбираше, че се излага на немалък риск предвид ужасното настроение на Уолфгар.

Варваринът не си даде труда да отговори на абсурдния въпрос, но погледът му бе достатъчно красноречив.

— Значи трябва да е наистина великолепно оръжие — дребният мъж побърза да замаже очевидно светотатствените си думи.

Разбира се, той отдавна знаеше, че Щитозъб няма равен на себе си, знаеше колко майсторска е изработката му и как съвършено приляга в десницата на Уолфгар, ала в неговите очи дори това не бе достатъчен аргумент в полза на едно толкова опасно начинание, като това да излязат в открито море по следите на Шийла Крий и нейните главорези.

А може би тук има нещо повече, каза си Морик. Може би Щитозъб има и сантиментална стойност за приятеля му. В крайна сметка, оръжието бе излязло изпод ръцете не на кого да е, а на неговия осиновител. Кой знае, навярно то бе единственото, което все още свързваше Уолфгар с предишния му живот, единственото, което му напомняше за човека, който бе представлявал някога. Това бе въпрос, който Морик никога не би се осмелил да зададе на глас — дори и да се съгласеше с него, гордият варварин никога нямаше да си го признае, а нищо чудно и да го запратеше високо във въздуха, само задето бе попитал.

— Можеш ли да го уредиш? — нетърпеливо повтори Уолфгар.

Беше помолил Морик да му намери кораб — достатъчно бърз и с достатъчно опитен капитан, за да е в състояние да залови Шийла Крий. Можеха да я причакат в някое пристанище или просто да я доближат достатъчно, та под прикритието на нощта Уолфгар да се добере с лодка до борда на кораба й. Веднъж откриеше ли „Скачащата лейди“, варваринът не очакваше ничия помощ за възвръщането на Щитозъб. А и не смяташе, че ще има нужда от такава.

— Какво ще кажеш за твоя приятел? — попита Морик и Уолфгар го изгледа учудено. — „Морски дух“ е най-добрият ловец на пирати в Саблено море — направо заяви Разбойника. — Ако има съд в Лускан, който е в състояние да залови Шийла Крий, то това е „Морски дух“, а от начина, по който капитан Дюдермонт те поздрави, бас държа, че ще приеме.

Уолфгар нямаше какво да отговори, затова само каза:

— Уреди ми друг кораб.

Морик го изгледа продължително, после кимна:

— Ще се опитам.

— Още сега — настоя приятелят му. — Преди „Скачащата лейди“ да се е отдалечила прекалено.

— Имаме работа — напомни му Морик. Тъй като парите им намаляваха, двамата се бяха наели да помогнат на един ханджия да разтовари цял кораб, пълен със заклан добитък.

— Аз ще се погрижа за месото — предложи Уолфгар и думите му прозвучаха като песен в ушите на Морик, който никога не си бе падал особено по-честния труд.

Вярно, дребният лусканец нямаше никаква идея къде ще намери съд, който би могъл да залови Шийла Крий, но въпреки това хиляди пъти предпочиташе да се заеме с това (и може би да намери няколко пълни джобове за изпразване междувременно), вместо да се просмуче до мозъка на костите с миризмата на осолено месо.

* * *

Робилард не откъсваше поглед от кристалната топка. Дюдермонт крачеше по една широка, добре осветена улица, която гъмжеше от стражи, повечето от които спираха и го поздравяваха. Робилард не можеше да чуе думите им (кристалната топка му позволяваше само да вижда, но не и да чува), но почтителното им отношение си личеше отдалеч.

Неочаквано потропване на вратата наруши концентрацията му и превърна образа в сърцето на кристала въввихрушка от сива мъгла. Разбира се, Робилард би могъл да го извика обратно начаса, но не го стори — очевидно бе, че в този момент капитанът не е в опасност, а и всички защитни магии, с които беше обграден, щяха да го пазят. Въпреки това, Робилард предпочиташе да остане сам, затова вместо да отвори, извика едно „Върви си!“ към вратата и се накани да си сипе чаша силно питие.

Последва второ почукване, още по-настоятелно от предишното.

— Трябва да видите туй, господин Робилард — отвън се разнесе познат глас и магьосникът, с недоволен стон и чаша в ръка, отиде да отвори.

Отвън стоеше един от членовете на екипажа и час по час хвърляше поглед назад, към бордовата ограда, през която се бяха надвесили Уейлан Миканти и още един моряк, и разговаряха с някого.

— Имаме си гостенин — отбеляза мъжът пред каютата на Робилард.

Уолфгар, начаса си помисли магьосникът. Без да е съвсем сигурен дали подобно посещение е за добро или не, той решително се отправи към Уейлан Миканти, като се забави единствено за да затвори вратата на каютата си пред лицето на прекомерно любопитния моряк.

— Не можеш да се качиш, преди господарят Робилард да разреши — тъкмо казваше Миканти.

В отговор непознатият на кея му се примоли да говори по-тихо. Когато стигна до парапета и погледна надолу, магьосникът видя жалка фигура, увита с одеяло, което само по себе си бе достатъчно красноречиво, тъй като нощта изобщо не беше студена.

— Иска да говори с капитана — обясни Уейлан Миканти.

— Нима? — отвърна Робилард, след което се обърна към мъжа на кея: — Нима смяташ, че пускаме всеки скитник, който се завърти насам, да говори с капитан Дюдермонт?

— Не, вие не разбирате — отвърна непознатият и сниши глас, като през цялото време се оглеждаше нервно, сякаш всеки момент очакваше някой убиец да се нахвърли отгоре му. — Имам новини, които той трябва да чуе. Но не тук. Не и където всеки може да ни подслуша.

— Нека се качи — разреши магьосникът, Миканти го изгледа скептично, ала Робилард се смръщи, напомняйки му кой командва. Освен това, както сърдитото му изражение ясно даваше да се разбере, всякакви опасения, че жалкият човечец може да им навреди, бяха абсурдни, не и с могъщ магьосник като него на борда.

— Доведи го в каютата ми — нареди той и се отдалечи.

Малко по-късно, разтреперан от глава до пети, дребният мъж се появи на прага на Робилард, следван от Уейлан Миканти. Неколцина любопитни моряци също надникнаха в каютата, ала Миканти, без да чака покана, влезе и затвори вратата под носа им.

— Ти ли си Дюдермонт? — попита непознатият.

— Не съм — призна Робилард. — Но можеш да бъдеш сигурен, че по-близо до него няма да се добереш.

— Трябва да се видя с Дюдермонт — настоя дребният мъж.

— Как се казваш?

Непознатият поклати глава.

— Трябва да кажа на Дюдермонт — не отстъпваше той. — Но не го е чул от мен, ако ме разбирате.

Робилард, който никога не се бе отличавал с особена търпеливост, със сигурност не разбираше. Едно щракване с пръсти и дребният мъж бе запратен назад от мощна магическа мълния.

— Как се казваш? — повтори Робилард и когато непознатият се поколеба, удари го с още една мълния. — Мога да го правя още дълго, уверявам те.

Дребният мъж се обърна към вратата, ала силен порив от магически вятър го блъсна в лицето и го завъртя обратно към събеседника му.

— Е? — спокойно настоя Робилард.

— Йоси Локвата — избъбри Йоси, преди идеята да използва фалшиво име да му мине през главата.

Робилард подпря брадичка на ръката си и се замисли за миг. После се облегна назад и с все същото вглъбено изражение, рече:

— И какви новини ми носиш, Йоси Локвата?

— За капитан Дюдермонт — отвърна Йоси, вече почти отчаян. — Намислили са да го убият. Сума пари ще вземат за главата му.

— Кой?

— Един здравеняк на име Уолфгар и приятелят му, Морик Разбойника.

Робилард с мъка успя да прикрие изумлението си.

— А ти откъде знаеш? — попита.

— Всички на улицата знаят. Намислили са да убият капитан Дюдермонт, а за награда ще получат десет хиляди жълтици. Тъй казват всички.

— Нещо друго? — в гласа на магьосника се промъкнаха заплашителни нотки.

Йоси сви рамене, малките му очички тревожно се стрелкаха насам-натам.

— Защо дойде? — не отстъпваше Робилард.

— Рекох си, че трябва да знаете — отвърна Йоси. — Ако бях на ваше място, със сигурност бих искал да науча, че някой като Уолфгар и Морик си е наумил да ме убие.

Магьосникът кимна, после се разсмя.

— Значи така — рече той. — Идваш чак дотук, до един кораб, който и най-опасните главорези по цялото протежение на Саблен бряг ненавиждат, за да предупредиш човек, когото никога не си виждал, като отлично осъзнаваш, че по този начин се излагаш на смъртна опасност. Ще ме прощаваш, Йоси Локвата, но в тази история има нещо много гнило.

— Рекох си, че трябва да знаете — повтори Йоси и сведе очи. — Туй е всичко.

— Не мисля така — спокойно възрази Робилард и Йоси го погледна стреснато. — Колко искаш?

Лицето на Йоси придоби заинтригувано изражение.

— Някой по-голям хитрец от теб би се спазарил, преди да ни каже какво знае — обясни магьосникът. — Но ние не сме неблагодарни. Петдесет жълтици стигат ли?

— Ами, д-д-да — заекна Йоси, но после промени решението си. — Всъщност, не. Не стигат. Мислех си за сто жълтици.

— Добре се пазариш, Йоси Локвата — отбеляза Робилард и кимна успокояващо на Миканти, който започваше да нервничи. — Информацията ти може да се окаже много полезна… ако не ни лъжеш, разбира се.

— Не, господине, никога!

— Значи сто жълтици — отсече Робилард. — Ела пак утре, за да говориш с капитан Дюдермонт и да си получиш възнаграждението.

Йоси хвърли тревожен поглед наоколо:

— Ако нямате нищо напреки, господин Робилард, повече не смея да припарвам тук.

Магьосникът се засмя.

— Но, разбира се — съгласи се той и като свали кесията, която висеше на гърдите му, извади оттам един ключ и го подхвърли на Уейлан Миканти. — Погрижи се — нареди той на своя другар. — Ще откриеш парите в лявото чекмедже, долу. Плати му в монети от по десет гроша, а после го изпроводи от кораба, като не забравиш да изпратиш двамина моряци да го пазят, докато не излезе от пристанището.

Миканти не можеше да повярва на ушите си, но нямаше никакво намерение да спори с опасния магьосник, затова хвана Йоси за лакътя и го поведе навън.

Когато се върна малко по-късно, завари Робилард приведен над кристалната си топка.

— Ти му повярва — направо заяви морякът. — Повярва му достатъчно, за да му платиш без никакво доказателство, че ти казва истината.

— Сто медни гроша не са кой знае колко — отвърна Робилард.

— Медни? — повтори Миканти. — Със собствените си очи видях, че бяха златни.

— Така изглеждаха, да. Но бяха медни, уверявам те, при това винаги мога да ги използвам, за да открия този Йоси… за да го накажа, ако се наложи, или да го възнаградя, както се полага, ако информацията му се окаже вярна.

— Той не дойде заради парите — отбеляза наблюдателният Миканти. — Не е и приятел на капитана, това е сигурно. Не, по всичко личи, че Йоси Локвата не си пада особено по Уолфгар и този Морик.

Робилард хвърли още един поглед в кристалната топка, после се облегна назад, дълбоко замислен.

— Откри ли капитана? — осмели се да попита Миканти.

— Да — отвърна магьосникът. — Ела да видиш нещо.

Когато се приближи и надзърна в топката, морякът видя как образът в сърцевината й се променя и на мястото на лусканските улици се появява непознат кораб насред морето.

— Капитанът? — разтревожено попита Миканти.

— Не, не — успокои го Робилард. — Уолфгар, или поне неговият магически чук. Много съм слушал за оръжието му и реших, че то може да ми покаже къде се намира варваринът. Търсенията ми ме отведоха до този кораб, „Скачащата лейди“.

— Пирати?

— Най-вероятно — отвърна магьосникът. — Ако той е на борда на този кораб, несъмнено пак ще се срещнем с него. Но ако наистина е там, значи историята на нашия приятел Йоси няма как да е вярна.

— Не можеш ли да повикаш капитана? — поинтересува се Миканти, все още притеснен. — Да го накараш да се върне обратно?

— Няма да ме послуша — подсмихна се Робилард. — Има някои неща, които нашият упорит капитан трябва сам да разбере. Ще го наблюдавам внимателно. Иди и се погрижи за кораба — нека удвоим стражата и кажи на всички да си държат очите отворени. Ако някой наистина е решил да посегне на капитана, нищо чудно да се навърта наоколо.

Когато остана сам и отново извика образа на капитан Дюдермонт в глъбините на кристалната топка, магьосникът не можа да сдържи разочарованата си въздишка. Разбира се, беше го очаквал, но въпреки това се огорчи, когато видя, че капитанът вече се намира в опасната част на града и тъкмо в този момент крачи по Улицата на полумесеца.

* * *

Ако можеше да разшири обсега на наблюдението си, Робилард несъмнено би забелязал две тъмни сенки да се прокрадват по уличката, успоредна на Улицата на полумесеца.

Забързани, Крийпс Шарки и Тий-а-никник свиха зад един ъгъл и се озоваха точно пред „Кривата сабя“. Шмугнаха се вътре, тъй като Шарки беше убеден, че Дюдермонт също е там, и се настаниха на една маса до вратата, като най-безцеремонно прогониха двамината посетители, които се бяха разположили там. После се облегнаха удобно и си поръчаха питиета от Дели Кърти. Самодоволните им усмивки стигнаха почти до ушите, когато малко по-късно на прага се появи капитан Дюдермонт и се отправи към бара.

— Не остане дълго без Уолфгар тук — отбеляза Тий-а-никник.

Крийпс се замисли над думите му и когато ги разшифрова, кимна в знак на съгласие. Самият той имаше доста добро предположение къде може да се намират Уолфгар и Морик, тъй като един негов познат ги бе зърнал близо до пристанището.

— Дръж го под око — нареди той на Тий-а-никник, после извади кесията, която си бе приготвил от по-рано, и се накани да тръгва.

— Твърде лесно — рече татуираният пират, повтаряйки възраженията, които бе споделил със своя съучастник още когато за първи път чу плана му.

— Там е цялата красота, приятелю — отвърна Крийпс. — Морик е твърде самонадеян и твърде любопитен, за да я отмине. Не, не, ще я прибере, бъди сигурен, и тя ще го накара да дотича при нас.

С тези думи пиратът излезе навън и се огледа. Веднага забеляза неколцина от многобройните улични хлапаци, които се навъртаха наоколо и служеха като съгледвачи или посредници на местните мошеници.

— Ей, ти, малкия! — повика той един от тях.

Момчето, което надали имаше повече от десет години, го изгледа подозрително, но не се приближи.

— Имам една работа за теб — обясни Крийпс и вдигна неголяма торба.

Момчето пристъпи към опасния на вид пират много предпазливо.

— Вземи това — подаде му той торбата. — И не надничай вътре! — добави, когато видя, че хлапакът се кани да погледне.

После обаче размисли — по този начин момчето можеше да реши, че в торбата има нещо специално (злато или магия) и да я задигне. Затова Крийпс я развърза и му показа съдържанието й — няколко нокътя, подобни на котешки, малка стъкленичка, пълна с прозрачна течност, и един най-обикновен на вид камък.

— Е, сега вече знаеш, че вътре няма нищо, дето си струва да го отмъкнеш — рече пиратът.

— Аз не крада! — възнегодува хлапето.

— Ама разбира се — изсмя се Крийпс. — Ти си добро момче, нали? Чувал си за Уолфгар, нали? Един такъв огромен, с руса коса. Доскоро беше бияч в „Кривата сабя“.

Момчето кимна.

— Познаваш и приятеля му, нали?

— Морик Разбойника. Всички познават Морик Разбойника.

— Много добре — рече Крийпс. — Двамата са на пристанището или някъде около него. Искам да ги откриеш и да дадеш таз’ торба на Морик. Кажи на него и на Уолфгар, че капитан Дюдермонт ги очаква пред „Кривата сабя“. Ставало въпрос за някакъв голям чук. Ще се справиш ли?

Момчето насмешливо сви устни, сякаш въпросът беше абсурден.

— А ще се заемеш ли? — продължи пиратът и извади сребърна монета от джоба си.

Накани се да я подаде на малкия пратеник, но после промени решението си и извади още няколко монети.

— Кажи на твойте приятелчета да си отварят очите на четири — нареди и подаде парите на момчето, което зяпна от изненада. — А ако доведеш Уолфгар и Морик тук, ще получиш още, в туй може да си сигурен.

Преди Крийпс да успее да каже нещо друго, хлапето грабна монетите от ръката му, обърна се и потъна в сумрака на една уличка.

Широко усмихнат, Крийпс се върна при приятеля си в кръчмата, уверен, че момчето и неговата мрежа от малки бездомничета ще свършат задачата за нула време.

— Само чака — обясни Тий-а-никник и посочи Дюдермонт, който се бе облегнал на бара и бавно отпиваше от чашата с вино пред себе си.

— Търпелив човек — рече Крийпс и отново се ухили, така че да се видят всичките му жълто-зеленикави зъби. — Ама ако знаеше колко животец му остава, сигур’ щеше да се поразбърза.

После даде знак на другаря си, че е време да вървят. Щом излязоха навън, двамата лесно си намериха един нисък покрив, който се намираше достатъчно близо до входа на „Кривата сабя“, за да могат да го виждат без проблем.

Тий-а-никник измъкна дълга, куха тръбичка изпод ризата си, а от един джоб извади котешки нокът, за чийто край беше завързано малко снопче пера. После приклекна, обърна дясната си ръка с дланта нагоре, взе нокътя с лявата и предпазливо стисна скритото пакетче, което беше закачено за гривната около дясната му китка. Много бавно, татуираният дивак увеличи натиска, докато пакетчето не се отвори и капка гъст, подобен на меласа сироп, не се процеди отвътре. Тий-а-никник улови по-голямата част с върха на котешкия нокът, след което пъхна мъничката стрела в края на тръбата.

— Тий-а-никник също търпелив човек — заяви той със зла усмивка.

(обратно)

Осма глава Топли чувства

— О, виж се само! — възкликна Биасте Гандърли, докато помагаше на дъщеря си да облече новата рокля, която лорд Ферингал й бе изпратил за тази вечер.

Едва сега, когато Мералда свали простичката рокля с висока яка, която беше носила през целия ден, майка й видя всичките й наранявания — не само двете синини на лицето, но и тези по врата и раменете, по-големи и по-ярки.

— Не можеш да се появиш пред лорд Ферингал така! — проплака тя. — Какво ще си помисли за теб!

— Тогава няма да ходя — безразлично отвърна Мералда, ала това накара майка й да се засуети още по-припряно, а смръщеното изражение, което засенчи посивялото й, изпито лице, красноречиво напомни на девойката за болестта й и за единствения начин да я спасят.

Младата жена сведе очи и остана така, докато майка й ровеше из различните долапи и вадеше кутии и буркани, пълни с пчелен восък и лавандула, корен от черен оман и различни мазила. Биасте излезе навън, за да си нагребе малко глина, която да добави в сместа, а после се върна в стаята на Мералда с хаванче в ръце и енергично се зае да стрива всичко в него.

— Ще му кажа, че е било злополука — подхвърли девойката, когато майка й започна да я налага с маската, която не само трябваше да прикрие синините, но и да ги изцери по-бързо. — Ако той падне по каменните стълби на замъка, моите синини няма да са нищо в сравнение с неговите.

— А така ли беше наистина? — попита Биасте, макар че Мералда вече я бе излъгала, че в разсеяността си се е блъснала в едно дърво.

Младата жена усети как в нея се надига паника — за нищо на света не искаше да й каже истината и да й разкаже, че любящият й баща я бе пребил.

— Какви ги говориш, мамо? — отбранително отвърна тя. — Да не смяташ, че съм толкова глупава, че нарочно да се блъсна в дървото?

— Ама разбира се, че не — усмихна се Биасте и Мералда си отдъхна, доволна, че е успяла да й отклони вниманието.

Биасте я перна лекичко с парцала, с който мажеше синините й.

— Не изглежда толкова зле — заяви тя. — Лорд Ферингал няма и да забележи.

— Лорд Ферингал ме оглежда много по-изпитателно, отколкото си мислиш — думите на Мералда накараха майка й да избухне във весел смях и да я притисне до гърдите си.

Девойката си помисли, че днес Биасте като че ли е малко по-силна от обикновено.

— Икономът Темигаст каза, че тази вечер ще се разхождате в градината — рече Биасте. — Ех, а и луната е пълна… Никога не съм се и надявала, че може да ти се случи нещо толкова прекрасно!

Мералда се усмихна — боеше се, че отвори ли уста да каже нещо, целият гняв, който я измъчва, ще се излее навън и майка й отново ще легне болна. Биасте я улови за ръката и я поведе към най-голямата стая в колибата, където масата вече беше подредена за вечеря. Тори се беше настанила край нея и нетърпеливо шаваше на мястото си. Точно в този момент Дони се появи на вратата и измери Мералда и Биасте с изпитателен поглед.

— Ударила се в някакво дърво — обясни Биасте. — Можеш ли да си представиш! Да налетиш на дърво, когато си канена на гости у лорд Ферингал!

Биасте се засмя и Мералда се присъедини към нея, ала очите й не се откъсваха от лицето на баща й.

Дони и Тори се спогледаха неловко, после всичко отмина. Семейство Гандърли се разположи край масата. Вечерята сигурно щеше да бъде спокойна и тиха, ако не беше неспирното бърборене на Биасте, която преливаше от въодушевление.

Малко по-късно, още преди слънцето да бе докоснало западния хоризонт, цялото семейство стоеше навън и гледаше как Мералда се качва в позлатената карета. Биасте беше толкова развълнувана, че изтича до средата на пътя, за да помаха на дъщеря си за довиждане. Усилието обаче се оказа твърде голямо и като че ли изпи и последната й капчица сила, защото тя се олюля и сигурно щеше да падне, ако Дони не я беше уловил.

— Време е да си лягаш — рече той и нежно я предаде на грижите на Тори, която й помогна да си влезе вкъщи.

Самият Дони остана навън, приковал поглед в каретата, която бързо се отдалечаваше по прашния път, а сърцето му се късаше. Не съжаляваше за онова, което беше казал на Мералда (момичето трябваше да разбере кои са наистина важните неща в живота), но от това, че я беше ударил, го болеше толкова, колкото и нея самата.

— Защо мама едва не припадна, тате? — попита Тори след няколко минути и го извади от мислите му. — Нали беше поукрепнала и все се усмихваше?

— Даде твърде много от себе си — обясни Дони спокойно.

Той бе наясно със състоянието на своята жена, тя „линееше“, както го наричаха в селото и само доброто настроение не можеше да я изцели. То можеше да я привдигне от леглото за малко, ала в крайна сметка коварната болест щеше да постигне своето. Единствено помощта на лорд Ферингал и неговите връзки можеха да излекуват Биасте Гандърли.

Дони сведе поглед към по-малката си дъщеря и видя страха в очите й.

— Майка ти се нуждае от почивка — обясни той и обгърна раменете й с ръка.

— Мералда й каза, че се е блъснала в някакво дърво — осмели се да каже Тори и той се намръщи.

— Така си беше — меко потвърди Дони, без да се опитва да скрие тъгата в гласа си, после импулсивно попита: — Защо се съпротивлява? Самият лорд си е загубил ума по нея. Не може и да мечтае за по-прекрасен живот!

Тори извърна очи и баща й разбра, че крие нещо. Той застана пред нея и когато тя продължи да избягва погледа му, я улови за брадичката и я накара да го погледне.

— Какво знаеш?

Тори не отговори.

— Кажи ми, момиче! — настоя Дони и я разтърси. — Какво се върти в главата на сестра ти?

— Обича другиго — неохотно призна Тори.

— Джака Скъли — веднага се досети Дони и я пусна.

Очите му се присвиха. Да, изобщо не беше изненадан; досетил се бе, че Мералда изпитва нещо към Джака Скъли, или поне така смята. Познаваше младежа достатъчно добре, за да разбира, че при него всичко е само фасада, лишена от особено съдържание, но въпреки това със собствените си очи виждаше, че почти всички момичета в селото са запленени от мрачния, загадъчен Джака Скъли.

— Ще ме убие, ако разбере, че съм ти казала — проплака Тори и баща й отново я разтърси.

Момичето никога не бе виждало подобно изражение върху лицето му, ала някак си бе сигурно, че именно него е видяла Мералда по-рано днес.

— Мислиш, че всичко туй е просто една игра, а? — скара й се Дони.

Тори избухна в сълзи и баща й я пусна.

— Дръж си устата затворена пред сестра си и майка си!

— Какво ще правиш?

— Онова, което трябва, без да давам отчет на дъщерите си! — сопна се Дони и като я завъртя, я побутна към къщата.

Повече от доволна да се махне, тя изтича вътре, без да поглежда назад.

В това време баща й отново обърна очи към пустия път и към замъка, където по-голямата му дъщеря, красивата Мералда, продаваше сърцето и тялото си заради своите близки. Най-много от всичко Дони искаше да отиде там и със собствените си ръце да удуши лорд Ферингал. Бързо прогони тези мисли — имаше един друг настойчив млад мъж, с когото трябваше да си поговори.

* * *

Застанал на скалистия бряг под замъка Ок, Джака Скъли гледаше как пищно украсената карета се клатушка по моста и влиза в двора на лорд Ферингал. Знаеше кого вози каретата, още преди да види как Мералда изчезва във владенията на младия лорд. При вида на тази гледка кръвта му кипна, а стомахът му се обърна.

— Проклет да си! — изръмжа той и размаха юмрук по посока на замъка. — Проклет, проклет, проклет! Би трябвало да взема най-острия меч и да пробода сърцето ти, така, както ти прободе моето, зли Ферингал! О, какво блаженство би било да видя как кръвта ти обагря земята под теб и да прошепна в ухото ти, миг преди да издъхнеш, че не ти, а аз, аз печеля! Ала не мога! — простена младият мъж още по-високо и се просна върху мокрите скали, притиснал ръце до челото си.

— Но не, почакай! — викна той внезапно и като се изправи, докосна лицето си с пръсти. — Та аз горя! Изгарям в треска заради Мералда. О, безсърдечна магьоснице! А аз горя заради Мералда и лорд Ферингал, който посяга към онова, което ми принадлежи! Отхвърли го, Мералда!

И той яростно зарита скалата, скърцайки със зъби. Бързо се овладя обаче, напомняйки си, че единствено неговата находчивост може да му помогне да победи лорд Ферингал, че хитростта е единственото му оръжие срещу несправедливото преимущество, което лордът имаше над него благодарение не на някакви свои качества, а на кръвта във вените си. Джака потъна в кроежи как да извлече изгода от сърдечната мъка, която разяждаше душата му, за да надделее над упоритата девойка.

* * *

Мералда не можеше да отрече, че малката градинка в южната част на имението е наистина красива. Бели и розови рози, шапиче и лавандула оформяха основната градина, феерия от форми и цветове, които мамеха погледа й и я караха да се удивлява на всяка крачка. Сред тях пъстрееха ситни теменужки, а сините цветове на метличината надничаха изпод високите растения — весел поздрав за внимателния наблюдател. Дори насред неприветливата мъгла, която постоянно тегнеше над Окни (а може би именно заради нея), градината сякаш грееше и навяваше мисли за възраждане, за младост и за пролет, за живот.

Ала колкото и да бе запленена от красотата край себе си, Мералда тайничко си мечтаеше някой друг да крачи до нея в превалящия следобед, мечтаеше си да върви не до лорд Ферингал, а до Джака Скъли. Колко прекрасно би било да го прегърне насред всички тези пъстри багри и упойващи благоухания, да го прегърне и да остави устните им да се слеят, докато пчелите весело жужат край тях!

— Присила се грижи за градината — обади се лорд Ферингал, който вървеше на крачка след нея.

Думите му доста я изненадаха и я накараха да промени първоначалното си мнение за господарката на замъка. У всеки, който бе в състояние грижливо и с любов да създаде нещо толкова прекрасно, несъмнено имаше зрънце доброта.

— А вие изобщо ли не идвате тук? — попита Мералда и се обърна към младия лорд.

Ферингал сви рамене и се усмихна смутено, сякаш се притесняваше да признае, че рядко стъпва в градината.

— Не мислите ли, че е красиво? — учудваше се Мералда.

Младият благородник пристъпи към нея и взе ръката й в своята.

— Със сигурност не е по-красиво от теб! — избъбри той.

Много по-смела, отколкото на първата им среща, Мералда издърпа ръката си.

— Градината — настоя тя. — Цветята… всички тези форми и аромати. Нима не ги намирате за красиви?

— Разбира се — съгласи се лорд Ферингал начаса, тласкан от желание да й угоди.

— Погледнете ги! — повиши глас тя. — Стига сте ме зяпали! Вижте цветята, вижте изобилието, което сестра ви е събрала тук. Виждате ли как живеят заедно, как всяко цвете прави място за тези край него, как са се струпали едно до друго, но не си пречат, не си крадат слънцето?

Този път Ферингал наистина отмести очи от Мералда и погледна пъстрите цветя. Лицето му се проясни и сякаш засия.

— Виждате го, нали? — Девойката наруши възцарилата се тишина.

Ферингал продължаваше да съзерцава ярките багри, които го заобикаляха.

Когато най-сетне се обърна към Мералда, в очите му се четеше почуда:

— Живея в този замък, откакто съм се родил. И през всички тези години… не, през всички тези десетилетия градината е била тук. Ала никога досега не съм я виждал наистина. Трябваше да се появиш ти, за да ми покажеш красотата й.

И като се приближи още малко до младата жена, той отново улови ръката й, приведе се и я целуна по устните — нежно и предпазливо, а не настойчиво и нетърпеливо като предишния път.

— Благодаря ти — прошепна и се отдръпна.

В отговор на лицето на Мералда се появи усмивка.

— Трябва да благодарите на сестра си, не на мен. Доста работа е нужна, за да изглежда градината така.

— Ще го сторя — неубедително отвърна Ферингал.

Мералда се усмихна многозначително и отново насочи вниманието си към градината, мислейки си колко приказно би било всичко, ако се разхождаше заедно с Джака. Ала не Джака, а влюбеният до уши благородник беше до нея, твърде близо, и при жадния допир на ръцете му мечтите й се пръснаха на хиляди късчета. Тя насочи цялото си внимание към цветята — може би ако успееше да се изгуби в тяхната красота, да ги съзерцава, докато слънцето не се скрие зад хоризонта и дори след това, на мекия лунен светлик, някак си щеше да понесе това изпитание.

За своя чест, лорд Ферингал я остави дълго така, необезпокоявана, напълно погълната от великолепието на гледката. Слънцето залезе и пълната луна зае неговото място. Постепенно градината изгуби част от блясъка и очарованието си, с изключение на все така сладкото благоухание, което се смесваше със соления дъх на морето.

— Нима цяла вечер няма да ме погледнеш? — обади се младият мъж най-сетне и нежно я обърна към себе си.

— Бях се замислила — отвърна Мералда.

— За какво?

Младата жена сви рамене:

— За нищо особено.

Ферингал се усмихна и цялото му лице грейна:

— Обзалагам се, че си си мислила колко хубаво би било, ако можеше всеки ден да се разхождаш сред тези цветя — предположи той. — Да идваш, когато си пожелаеш, денем или нощем, дори през зимата, за да се любуваш на мразовитите вълни и ледените блокове, които постепенно ги обгръщат в сковаваща прегръдка?

Мералда бе достатъчно разумна, за да отрече догадката му, още по-малко пък да тръгне да му обяснява, че би си мечтала за подобно нещо единствено ако може да го сподели не с него, а с друг мъж, със скъпия си Джака.

— Можеш да го имаш! — развълнувано продължи лорд Ферингал. — Можеш да имаш всичко това и много повече!

— Та вие дори не ме познавате! — ужасено възкликна момичето, без да може да повярва на ушите си.

— Напротив, скъпа моя Мералда! — заяви Ферингал и като падна на едно коляно, взе ръката й в своята и нежно я погали. — Познавам те, защото цял живот съм те търсил!

— Не се чувате какво говорите — промълви Мералда, ала Ферингал не отстъпваше.

— Започнал бях да се питам дали някога ще открия жена, която да обикна с цялото си сърце — продължаваше той, като че ли повече на себе си, отколкото на нея. — Разбира се, предлагали са ми немалко жени — мнозина търговци биха се радвали да си свият сигурно гнезденце в Окни, като в замяна ми дадат ръката на някоя от дъщерите си — но у мен нищо не трепваше.

При тези думи младият мъж се изправи драматично и пристъпи към високия зид.

— Нищо — повтори той и спря изгарящ поглед върху лицето й. — Докато не зърнах Мералда. Още в първия миг с цялото си същество почувствах, че на този свят няма друга жена, за която да искам да се оженя.

Мералда занемя, напълно слисана от дързостта му, от бързината, с която се опитваше да я ухажва. Още преди да бе измислила какво да му отговори, той я прегърна страстно и впи устни в нейните, не нежно, както преди малко, а жадно и настойчиво, докато ръцете му се плъзнаха по гърба й.

— Ти трябва да бъдеш моя! — прошепна той и в напора си едва не я събори.

Мералда вдигна ръка и го отблъсна, после направи крачка назад, но той я последва.

— Моля те, Мералда! — простена той. — Изгарям от желание!

— Казвате, че искате да ме направите своя съпруга, а се държите с мен като с уличница! — извика тя. — Никой не се жени за момиче, което вече му се е отдало!

Ферингал се закова на място.

— Но защо? — наивно попита той. — Нали е любов, как може да е грешно? Кръвта кипи във вените ми, а сърцето ми бие до пръсване от копнеж по теб!

Мералда отчаяно се огледа наоколо, дирейки начин да се измъкне. Спасението й дойде откъдето най-малко очакваше.

— С ваше позволение, господарю. — Откъм вратата на замъка долетя глас и когато двамата се обърнаха, видяха Темигаст да пристъпва към тях. — Чух вик и се уплаших да не би някой от вас да е паднал през оградата.

— Е, нали виждаш, че напразно си се тревожил — сопна се Ферингал и му махна да си върви, после отново се обърна към Мералда.

Темигаст се взря в уплашеното й, пребледняло лице и в погледа му се появи искрено съчувствие.

— Милорд — спокойно рече той. — Ако наистина възнамерявате да поискате ръката на младата дама, трябва да се отнасяте към нея с уважение. Вечерта напредва и семейство Гандърли сигурно вече очакват завръщането на дъщеря си. Ще наредя да приготвят каретата.

— Още не! — извика Ферингал, преди икономът да бе успял да направи и една крачка. — Моля те — добави, вече по-тихо и не така припряно; беше се обърнал към Темигаст, но всъщност молбата му беше към Мералда. — Още мъничко?

Старият иконом хвърли поглед към девойката и тя неохотно кимна.

— Ще се върна след малко — рече той и се прибра в замъка.

— Без повече глупости — предупреди тя своя разпален ухажор, донякъде окуражена от очевидното му смущение.

— Толкова ми е трудно, Мералда — опита се да й обясни той. — По-трудно, отколкото предполагаш. Мисля за теб ден и нощ и копнея за мига, когато ще станеш моя жена, мига, когато ще ми се отдадеш напълно.

Мералда нямаше какво да отвърне, единственото, което можеше да направи, бе да не позволи обзелият я гняв да се изпише по красивото й лице. Изведнъж пред очите й изникна образът на майка й и тя си припомни как веднъж бе чула една тяхна съседка да говори с баща й — жената се вайкаше, че Биасте най-вероятно нямало да изкара зимата, ако не успеят да й намерят по-добър подслон или пък лечител, който да я изцери.

— Не мога да чакам дълго — продължаваше лорд Ферингал. — Още тази нощ ще кажа на Присила да започне приготовленията.

— Та аз дори не съм приела да стана ваша жена! — опита се да протестира Мералда.

— Разбира се, че ще приемеш! — уверено заяви младият мъж. — Цялото село ще дойде. Ще се получи празник, който за цял живот ще остане в сърцата и спомените на онези, които го видят. Ти ще бъдеш тяхната гордост и всички ще се радват за теб.

При тези думи той се приближи и отново улови ръката й, този път нежно и почтително.

— Години, не, десетилетия наред жените от селото ще говорят колко красива е била невестата на лорд Ферингал.

Мералда не можеше да отрече, че е донейде трогната от искреността му, а идеята за подобен празник наистина й се нравеше, за сватбен ден, за който да се разказва в продължение на години. Нима имаше жена, която да не си мечтае за подобно нещо?

И все пак, макар мисълта за великолепната сватба да я блазнеше, сърцето й жадуваше другиго. Сега Мералда бе започнала да забелязва и друга страна на лорд Ферингал, една почтеност и доброта, позакъснели, може би, от безметежния живот, който той водеше, но все пак скрити там нейде в него. Ала въпреки това, девойката и за миг не можеше да забрави, че лорд Ферингал не беше и никога нямаше да бъде нейният Джака.

Темигаст се върна много скоро и съобщи, че каретата е готова. Мералда начаса отиде при него, но все пак не бе достатъчно бърза и не успя да избегне последния опит на Ферингал да си открадне една целувка.

Не че имаше особено значение. Младата жена започваше да вижда нещата в истинската им светлина, започваше да разбира отговорността, която имаше към семейството си и която беше по-важна от всичко друго. Въпреки това пътуването към дома беше унило и безрадостно, а в главата й препускаха безброй противоречиви мисли и чувства.

И този път тя помоли Лиам да спре, преди да са стигнали малката къщурка и като събу неудобните обувки, които Темигаст й бе изпратил заедно с роклята, пое боса по обляната от лунна светлина пътека. Прекалено объркана от случващото се (само като си помислеше, че ще се омъжи!), Мералда дори не забелязваше къде върви и изобщо не се надяваше да срещне Джака както предишния път. И точно затова бе толкова изненадана, когато внезапно го видя да изниква пред нея.

— Какво ти стори? — попита направо той, преди девойката да успее да отвори уста.

— Стори? — повтори тя.

— Какво правихте? — настояваше Джака. — Толкова дълго остана там!

— Разхождахме се в градината.

— Просто се разхождахте? — Заплашителните нотки в гласа му накараха Мералда да застане нащрек.

— Какво си мислиш? — осмели се да попита тя.

Джака въздъхна дълбоко и се извърна.

— Изобщо не мисля и там е цялата беда — простена той. — Каква магия си ми направила, Мералда! Какво чародейство! Сигурен съм, че и лорд Ферингал изпитва същото!

И като се завъртя към нея, заяви:

— Кой мъж би могъл да остане безразличен!

Широката усмивка на младата жена изчезна само миг след като се бе появила. Какво му ставаше на Джака? И кога обичайното му безразличие бе отстъпило място на отчаяната любов, която показваше сега?

— Направи ли те своя? — сниши той глас и се приближи на сантиметри от нея. — Позволи ли му да те има?

Мералда имаше чувството, че са я ударили с мокър парцал.

— Как може да ме питаш подобно нещо!

Джака падна на колене и като улови двете й ръце в своите, ги притисна до лицето си.

— Защото само като си те представя с него, ми се приисква да умра!

Мералда усети как колената й омекват, а стомахът й се свива на топка. Беше твърде млада и твърде неопитна, за да разбере всичко това — предстоящата й женитба, учтивото държание на лорд Ферингал, което най-неочаквано отстъпваше място на почти животински пориви, нито пък внезапната промяна у Джака.

— Аз… — заекна тя. — Нищо не стана. Е, той си открадна една целувка, но аз не му отвърнах.

Джака я погледна и девойката неволно потръпна при вида на усмивката, която плъзна по лицето му. Той се приближи още по-плътно. Устните му докоснаха нейните и по вените й сякаш потече огън. Ръцете му плъзнаха по тялото й, ала този път тя не се боеше, или поне не така, както се боеше от допира на лорд Ферингал. Не, докосването на Джака й доставяше единствено вълнуваща наслада, ала въпреки това тя го отблъсна.

— Нима можеш да отречеш, че се обичаме? — наранено попита той.

— Чувствата ни нямат никакво значение — опита се да обясни тя.

— Разбира се, че имат! — прошепна той и пристъпи към нея. — Само те имат значение.

Устните им отново се сляха и Мералда усети, че му вярва. В този миг единственото, което я интересуваше, единственото, което съществуваше в целия свят, бяха чувствата им един към друг. Тя отвърна на целувката му, отдавайки се напълно на блаженството на близостта му.

Изведнъж всичко свърши и Джака рязко се отдръпна от нея. Мералда отвори очи и го видя да пада на земята, а на неговото място се появи Дони Гандърли, освирепял от гняв.

— Как може да си такава глупачка! — кресна той и понечи да я удари, после обаче по лицето му пробяга болезнена сянка и той свали ръка.

Вдигна я отново миг по-късно, този път, за да сграбчи дъщеря си за рамото и да я побутне по посока на къщурката им, която се виждаше в далечината. След това отново се обърна към Джака, който закри лицето си с ръце и се опита да избяга.

— Не го удряй, татко! — извика Мералда и единствено отчаяната й молба спря пестника на Дони.

— Стой далеч от момичето ми! — заплашително процеди той вместо това.

— Но аз я обичам… — започна Джака.

— Ще намерят тялото ти, чак когато вълните го изхвърлят на брега!

Мералда отново изпищя и Дони рязко се обърна.

— Вкъщи! — нареди той и Мералда хукна да бяга, без дори да си даде труда да вдигне обувката, която бе изпуснала, когато баща й я блъсна.

С очи, кървясали от ярост и от дългите, безсънни нощи, Дони се обърна към Джака. Ужасен, младежът се опита да побегне, ала не бе направил и три крачки, когато Дони се хвърли отгоре му и го събори по очи в прахта.

— Мералда те помоли да не ме удряш! — уплашено му напомни Джака, ала едрият мъж го обърна с лице към себе си и го възседна.

— Мералда и сама не знае какво е добро за нея — изръмжа той и от тежкия му юмрук главата на Джака политна на една страна.

Младежът се развика и отчаяно заразмахва ръце, мъчейки се да го отблъсне от себе си. Ала въпреки съпротивата му, пестниците на Дони валяха като град отгоре му — много скоро красивите му, сини очи подпухнаха, устата му се поду, красивата му усмивка остана с един зъб по-малко, а нежната руменина на бузите му отстъпи място на морави синини. Когато Джака най-сетне се сети да прикрие лицето си с ръце, Дони, чийто гняв продължаваше да го изгаря отвътре, започна да го налага по гърдите и колчем младежът свалеше едната си ръка, за да се предпази, яростният мъж му нанасяше нов удар влицето.

Най-сетне всичко свърши. Дони скочи, сграбчи го за ризата и с едно рязко движение го изправи на крака. Джака вдигна ръце пред себе си в знак, че се предава, ала тази проява на страхливост допълнително вбеси едрия мъж и той не можа да се въздържи да не му нанесе още едно кроше, този път в челюстта. Младежът политна назад и падна в прахта, но Дони го вдигна и отново замахна. Джака изскимтя уплашено и при този звук Дони се сепна, спомнил си внезапно за Мералда. Колко ясно можеше да си представи изражението й, когато го видеше да се прибира вкъщи с окървавени ръце! Вместо да удари Джака, той го сграбчи и го блъсна с все сила.

— Махай се оттук! — кресна сърдито. — И повече да не съм те видял да душиш около момичето ми!

С едно последно ридание, препъвайки се по пътеката, Джака потъна в нощта.

(обратно)

Девета глава На дъното

Надвесен над кристалното си кълбо, Робилард се почеса по брадичката, когато зърна Уолфгар и Морик да се задават по улицата, която водеше до „Кривата сабя“. Дюдермонт все още беше вътре, което никак не му се нравеше, не и при цялото оживление, което кипеше навън. С очите си бе видял малко по-рано как някакъв съмнителен тип излиза от кръчмата и дава шепа пари на едно момче, а той отлично знаеше за какви услуги обикновено се използват уличните хлапета. Не след дълго същият този тип, наистина необичаен субект, си бе тръгнал от кръчмата и бе потънал в сенките.

Уолфгар се появи заедно с един нисък, мургав мъж и Робилард изобщо не се изненада, когато хлапето отпреди малко надникна от съседната уличка, очевидно търсейки подходящия момент да се върне на „работното си място“.

На магьосника не му бе особено трудно да сглоби всички парченца от мозайката, с които разполагаше, а като добави и голяма доза напълно основателно съмнение, разбра каква бе истината. Без да губи и миг, той се обърна към вратата и направи простичко заклинание, за да отвори междупространствен портал. Междувременно повика Миканти, усилвайки гласа си с друга магия.

— Вземи двамина моряци и отидете да предупредите градската стража — нареди той, когато Миканти се появи. — Да вървят при „Кривата сабя“ колкото могат по-бързо.

После затвори портала и отново насочи вниманието си към образите в сърцето на кристалната топка. Този път я накара да му покаже вътрешността на кръчмата, където веднага откри Дюдермонт, облегнат на бара.

Минаха няколко минути, в които не се случи нищо. Робилард провери какво става отвън — Уолфгар и дребният му приятел се бяха спотаили в сенките и очевидно чакаха нещо.

Кристалната топка се върна обратно във вътрешността на заведението, но Дюдермонт вече се бе запътил към изхода.

— Побързай, Миканти — прошепна Робилард, макар и сам да разбираше, че колкото и да бе добра, градската стража никога няма да успее да стигне навреме.

Дошъл бе моментът да се намеси. Бързо си намисли план — един междупространствен портал щеше да го отведе до края на пристанището, а още един — пред „Кривата сабя“. Хвърли последен поглед към кристалната топка (тъкмо навреме, за да види как Дюдермонт излиза, а Уолфгар и приятелят му се насочват към него), после развали мисловната си връзка с топката и създаде първия портал.

* * *

Крийпс Шарки и Тий-а-никник клечаха върху покрива, скрити в сенките. В мига, в който Дюдермонт се показа на прага, татуираният пират долепи своето необичайно оръжие до устните си.

— Още не — спря го другарят му и наведе върха на оръжието надолу. — Нека се заговори с Уолфгар и Морик, та камъкът, дето им дадох, да успее да обезвреди всяка магическа защита. И нека всички наоколо да ги видят заедно, преди и докат’ мръсното псе пада мъртво.

И като облиза устни, добави с подла усмивка:

— Нека наказанието да остане за тях, а парата — за нас.

* * *

— Уолфгар! — поздрави го Дюдермонт, когато видя варваринът и приятелят му да излизат от сенките и да се насочват към него. — Моите хора ми казаха, че си идвал до „Морски дух“.

— Беше по погрешка — промърмори Уолфгар и Морик го сръга в ребрата.

— Нали каза, че си искаш чука обратно! — напомни му той шепнешком.

В действителност Морик си мислеше, че сега е най-подходящият момент да научи повечко за Дюдермонт, за защитата, с която бе обграден, и най-вече — за слабостите му. Хлапакът ги беше открил край пристанището, беше им дал торбата със странното съдържание и им беше казал, че капитан Дюдермонт ги очаква пред „Кривата сабя“. Морик и този път се бе опитал да намекне на Уолфгар колко изгодна би могла да се окаже една такава среща, но набързо се бе отказал, виждайки страховитото изражение на приятеля си. Ако варваринът наистина нямаше никакво намерение да посегне на Дюдермонт, то Морик щеше да действа сам. Не че имаше нещо против Дюдермонт, ни най-малко, а и по принцип не беше убиец, ала печалбата, която можеше да извлече, беше прекалено голяма, за да я подмине ей така. Толкова по-зле за Уолфгар, каза си Морик. Той самият бе твърдо решен да заживее в охолства — щеше да се наслаждава на най-хубавите стаи, най-вкусната храна, най-изисканите питиета и най-красивите уличници.

Варваринът кимна и отиде при Дюдермонт, без да обръща внимание на протегнатата му ръка.

— Какво знаеш? — попита направо.

— Само това, че си бил на пристанището и си видял Уейлан Миканти — отвърна капитанът. — Предположих, че си искал да говориш с мен.

— Единственото, което искам от теб, е информация за Щитозъб — кисело отсече Уолфгар.

— За чука ти? — изненада се Дюдермонт и го изгледа заинтригувано, забелязал чак сега, че варваринът наистина е без оръжие.

— Момчето каза, че си знаел нещо — намеси се Морик.

— Момчето? — не го разбра капитанът.

— Момчето, което ми даде това — обясни Морик и вдигна торбата.

Дюдермонт посегна да я вземе, но спря, видял Робилард да се задава тичешком от близката уличка.

— Недей! — викна магьосникът.

Изведнъж Дюдермонт усети остро убождане по врата. Вдигна ръка, но още преди пръстите му да се сключат около котешкия нокът, го връхлетя непрогледен мрак и колената му омекнаха. Уолфгар се хвърли напред и го улови, преди да падне.

Робилард изкрещя и насочи магическата си пръчка към него. Струя лепкаво вещество изскочи от върха й, блъсна варварина в гърдите и го прикова до стената на „Кривата сабя“. Морик се обърна и побягна.

— Капитане! Капитане! — извика Робилард, като в същото време запрати нова струя от лепкавото вещество по дребния крадец.

Само че лусканецът беше прекалено бърз и прекалено пъргав и успя да се шмугне в една от близките улички. Не беше направил и няколко крачки обаче, когато от другия край се зададоха двамина стражи, с факли и лъскави мечове в ръце. Морик запази достатъчно самообладание, за да хвърли в някаква дупка торбата, която хлапето му беше дало, преди да се върне обратно. Улицата на полумесеца сякаш изригна, пълна със стражи и моряци на Дюдермонт, които като че ли изскачаха от всички възможни места.

Плътно притиснат до стената на кръчмата, Уолфгар с мъка си поемаше дъх. Мислите му политнаха назад и той отново се озова в Бездната, където Ерту неведнъж го бе приковавал с подобни магии, за да го задържи неподвижен и беззащитен пред някой от демоничните си слуги. Яростта, която този спомен отприщи у него, му вля нечовешки сили и той най-сетне успя да си възвърне равновесието и да се освободи, отскубвайки цяла греда от стената.

Коленичил над капитана, който едва дишаше, Робилард ръмжеше от гняв и страх, но това не му попречи отново да впримчи Уолфгар в лепкавия плен на магическата слуз.

— Убиха го! — викна той на стражите. — Заловете плъха, който се измъкна!

* * *

— Ние се маха — рече Тий-а-никник в мига, в който краката на Дюдермонт се подкосиха.

— Удари го още веднъж — помоли го Крийпс, ала татуираният пират поклати глава.

— Един стига. Ние се маха.

Двамата не бяха направили и няколко крачки, когато Улицата на полумесеца загъмжа от стражари. Крийпс поведе другаря си към сянката на една капандура, където скриха оръжието и отровата, а после се промъкнаха до капандурата насреща й и се спотаиха, опрели гръб до стената. Крийпс извади една бутилка и двамата се заеха да я пресушат, преструвайки се на двойка обикновени, изпаднали в блажено неведение пияници.

След няколко минути трима стражи се показаха над ръба на покрива и се насочиха към тях. Няколко рутинни въпроса и долетелият отдолу вик, че единият от убийците е заловен, а другият се опитва да избяга, бяха достатъчни, за да накарат войниците да си тръгнат, изпълнени с отвращение към „пияниците“.

* * *

Морик се хвърляше ту насам, ту натам, ала примката около него бързо се затягаше. В един момент откри закътано местенце, потънало в мрак, и се шмугна вътре с намерението да изчака всичко да утихне, ала неочаквано установи, че тялото му е обхванато от ярко сияние.

— Магьосници! — промърмори той. — Ненавиждам магьосници.

И отново хукна да бяга. Опита да се изкатери по една сграда, но преследвачите му го уловиха за краката, смъкнаха го на земята и започнаха да го налагат кой където свари, докато той не притихна съвсем.

— Нищо не съм сторил! — опита се да обясни, плюейки кръв при всяка дума.

— Млъквай! — сопна се един от стражарите, докато го изправяха на крака, и заби дръжката на меча си в стомаха му.

Превит от болка, Морик бе довлечен до мястото, където Робилард трескаво се мъчеше да спаси Дюдермонт.

— Намерете ми лечител! — извика магьосникът и двамина от екипажа на „Морски дух“, както и един войник, се отдалечиха тичешком. — Каква е отровата? — обърна се той към Морик.

Разбойникът сви рамене, сякаш не разбира.

— Торбата — настояваше Робилард. — В ръцете ти имаше торба.

— Не съм — започна Морик, ала не можа да довърши, понеже един от стражите го удари в корема.

— Върнете се по стъпките му — нареди магьосникът. — Видях го да държи малка торбичка. Намерете я на всяка цена.

— Ами той? — попита един от войниците и кимна по посока на безформената купчина, под която беше затрупан Уолфгар. — Така ще се задуши.

— Очистете лицето му — изсъска Робилард. — Не заслужава толкова лека смърт.

— Капитане! — ахна появилият се току-що Уейлан Миканти при вида на Дюдермонт и коленичи край него.

Робилард сложи ръка върху рамото му, за да го утеши, като едновременно с това хвърли изпълнен с ненавист поглед на Морик.

— Невинен съм! — заяви дребният лусканец, ала преди да бе довършил, един войник се зададе от съседната уличка, понесъл малката торба в ръце.

Робилард я отвори и още щом извади камъка отвътре, разбра с какво си има работа. Все пак, добре помнеше смутното време и знаеше всичко за местата, където никоя магия не действаше, както и за това, че камъни, взети от подобно място, нерядко бяха в състояние да обезсилят всяка магия край себе си. Ако предположението му беше вярно, това несъмнено би обяснило как Уолфгар и Морик бяха успели да обезвредят защитата, с която той се бе погрижил да обгради капитана.

След това извади котешкия нокът и като го показа на всички, вдигна абсолютно същия предмет, който малко по-рано бе извадил от врата на Дюдермонт.

— Нима? — сухо попита той и повдигна вежди.

— Как мразя магьосниците — промърмори Морик под носа си.

В този миг се разнесе задавен звук и вниманието на всички се насочи към Уолфгар, който кашляше мъчително, прочиствайки дробовете си от лепкавото вещество. Щом успя да си поеме дъх, изрева гръмовито и така яростно се задърпа, че кръчмата се разтресе из основи.

Робилард забеляза, че Арумн Гардпек е излязъл, заедно с още неколцина мъже, и сега гледа случващото се пред заведението му, без да може да повярва на очите си. Ханджията пристъпи към Уолфгар и мрачно поклати глава:

— Какво направи?

— Нищо хубаво, както обикновено — подхвърли Йоси Локвата.

Робилард се приближи.

— Познаваш ли го? — попита той и кимна по посока на Уолфгар.

— Работи за мен, откакто се появи в града миналата пролет — отвърна Арумн. — Поне докато…

Той не довърши и отново погледна към исполина и поклати глава.

— Докато? — настоя Робилард.

— Докато не разбрахме, че има зъб на целия свят — побърза да се обади Йоси, повече от щастлив да окаля Уолфгар още повече.

— Ще бъдете повикани да дадете показания — рече магьосникът. — И двамата.

Арумн кимна примирено, ала дребното човече до него грейна от нетърпение. Може би прекалено голямо нетърпение, каза си Робилард, но пък не можеше да отрече, че дълбоко в себе си му е благодарен.

Малко по-късно се появиха цяла група жреци, запъхтени от бързане, което красноречиво говореше на каква почит се радва капитан Дюдермонт по тези места. Само за няколко минути той бе сложен на носилка и отнесен нанякъде.

От покрива на една близка сграда, Крийпс Шарки се ухили до уши и подаде празната бутилка на Тий-а-никник.

* * *

Лусканската тъмница представляваше плетеница от криволичещи, кални пещери с груби каменни стени, издълбани под пристанището. Непрестанно подклаждани огньове поддържаха цялото място непоносимо горещо и обгърнато от кълба пара, а когато топлият въздух се сблъскаше със студените води на Саблено море, влагата се кондензираше и образуваше валма гъста, непрогледна мъгла. Имаше малко килии, запазени предимно за политически престъпници, които представляваха заплаха за някой от управляващите родове или по-заможните търговци — хора, чиято смърт би ги превърнала в мъченици и само би навредила на противниците им. По-голямата част от затворниците обаче не се задържаха достатъчно дълго, за да им трябват килии — зловещият и страховито резултатен Карнавал на затворниците се грижеше за това.

„Килията“ на всички останали всъщност бяха веригите, закачени по стените толкова високо, че само пръстите на окования едва-едва да докосват пода. Мъчението на увисналите на ръцете си нещастници се усилваше допълнително от безчувствените тъмничари (огромни, отблъскващи създания, обикновено получовекоядци), които непрекъснато кръстосваха пещерите, стиснали нагорещени метални пръчки в ръце.

— Всичко това е едно огромно недоразумение — опита се да обясни Морик, когато поредният тъмничар се насочи към него и Уолфгар.

Тромавото създание се разтресе от нисък, гърлен смях, който звучеше така, сякаш два камъка стържеха един в друг, и небрежно замахна към корема на Морик с нажежения край на пръчката си. Пъргавият крадец се изви на една страна, но въпреки това не можа да избегне напълно изгарящия допир. Свирепият тъмничар пристъпи към Уолфгар, като продължаваше да се смее жестоко.

— А ти що ще речеш? — изгрухтя в лицето на варварина, така че той усети горещия му, зловонен дъх. — Същото, а? Никогаш не си вършил нещо, дето да заслужава да те хвърлят в затвора, нали?

Вперил празен поглед пред себе си, Уолфгар с нищо не показа да го е чул и само едва-едва трепна, когато злото същество го сръга в ребрата, а после долепи нагорещения край на пръчката си до ръката му и опърли голата му кожа.

— Бива си те — одобрително заяви чудовището и отново се изхили. — Толкоз по-весело значи.

След което бавно доближи нажеженото желязо до окото на варварина.

— О, и ти ще завиеш, хич не се и съмнявай! — злостно изсъска тъмничарят.

— Ама ние още не сме осъдени! — възропта Морик.

— Да не си мислиш, че туй има някакво значение? — отвърна полувеликанът и се обърна към него, а грозната усмивка стигна чак до ушите му. — Вий всички сте виновни — не зарад’ някаква си справедливост, а за да се позабавляваме ние.

Уолфгар беше поразен. Точно това представляваше правосъдието. Той погледна злото създание с внезапно пробуден интерес, сякаш едва сега го виждаше. В думите му имаше простичка мъдрост, вярно, не мъдростта на благородните и достойните, но все пак мъдрост, родена от дългогодишни наблюдения. От устата на глупци, с горчивина си помисли варваринът.

Нагорещената пръчка вече бе съвсем близо, ала в очите на Уолфгар нямаше страх, само ужасяващо спокойствие и ледена мощ, родени от твърдата увереност, че и най-страшното, което злото същество, пък и който и да било смъртен, можеха да му сторят, е нищо в сравнение с мъченията, които беше понесъл в лапите на Ерту и безмилостните му слуги.

Тъмничарят очевидно го разбра, защото не само спря, но дори отдръпна пръчката, за да може по-добре да види лицето на жертвата си.

— Мислиш си, че ще издържиш, а? — попита жестокото същество. — Мислиш си, че ще запазиш туй каменно изражение и когат’ те ръгна в окото, а?

И то отново вдигна горещата пръчка.

Уолфгар нададе първичен, животински вопъл, изплъзнал се като че ли дълбоко от изтерзаното му същество и удавил напиращия в гърдите на Морик протест. Вопъл, събрал в себе си всичкото страдание, което беше понесъл в преизподнята на Бездната.

Той изду гърди, събра цялата си сила и изви едното си рамо напред с такава ярост и бързина, че скобата, за която беше закачена веригата му, изскочи от стената и запрати слисания тъмничар далеч назад.

— Ще си платиш за туй! — кресна полувеликанът и се нахвърли отгоре му, вдигнал дебелата си тояга.

Уолфгар беше готов. Извит на една страна, така че да застане почти с лице към стената, той рязко замахна със свободната си ръка, при което веригата, скобата и каменният къс, който се бе откъртил от стената заедно с нея, изсвистяха във въздуха и избиха нажежената пръчка от пръстите на чудовището. То политна назад за втори път и Уолфгар отново се обърна с гръб към стената, като в същото време вдигна крака и стъпи здраво от двете страни на здравата скоба.

— Срути проклетото място! — възторжено се провикна Морик.

Тъмничарят се завъртя на пети и хукна да бяга.

От гърдите на Уолфгар се откъсна нов стон и той напрегна всеки мускул и всяка жила от желязното си тяло до краен предел. Тази скоба беше по-здрава от предишната, скалата, в която бе забита, беше по-твърда, ала мощта на младия мъж бе толкова страховита, че една от халките на веригата започна да се разхлабва.

— Давай! — окуражаваше го Морик.

Уолфгар натисна още по-яростно и най-сетне успя. Повлечен от собствения си устрем, той политна назад и се преметна през глава. Озова се на земята, без изобщо да се нарани, ала тогава го връхлетя нечовешка болка, страдание, по-жестоко от всичко, което злият тъмничар би могъл да му причини. В мислите си той вече не се намираше в лусканския зандан. Беше се върнал обратно в Бездната и макар оковите, които го стягаха допреди миг, да бяха скършени, той знаеше, че спасение няма, че е напълно беззащитен срещу своите нечувано силни мъчители. Колко пъти Ерту му бе погаждал съвсем същия номер! Колко пъти го бе оставял да повярва, че е свободен, само за да го плени отново и да го хвърли насред вонята и тинята! Колко пъти го бе пребивал почти до смърт, а после го бе изцерявал с едничката цел да може отново да го пребие!

— Уолфгар! — настойчиво го викаше Морик, като в същото време дърпаше собствените си окови, разбира се, без никакъв резултат. — Уолфгар!

Ала варваринът не го чуваше, дори не го виждаше, заслепен от задушаващата мъгла на страшните си спомени. Свит на кълбо, треперещ от главата до петите като пеленаче — така го откри тъмничарят, когато след известно време се върна заедно с още дузина свои другари.

Не след дълго Уолфгар отново висеше на стената, този път прикован с букаи, предназначени за великан — дебели, яки вериги, които бяха закачени толкова нависоко, че краката му висяха на повече от метър над земята, а ръцете му бяха опънати настрани до краен предел. Като допълнителна предпазна мярка, пазачите му наредиха заострени колове зад него, та вместо да се освободи, единственото, което би постигнал, ако се дърпаше достатъчно силно, би било да се наниже на тях. Освен това го преместиха на друго място, далеч от Морик, и той остана сам, съвсем сам със спомените си от Бездната, без ъгълче, в което да се скрие и без бутилка, на чието дъно да потърси забрава.

* * *

— Би трябвало да подейства — промърмори старицата. — Туй са правилните билки за такваз отрова.

Трима жреци крачеха напред-назад из стаята единият мълвеше някакви заклинания под носа си, другият обикаляше около капитан Дюдермонт и току опираше ухо о гърдите му, за да провери дали диша, а третият нервно прокарваше пръсти през късо подстриганата си коса.

— Само че не действа — възрази Робилард и се обърна за помощ към жреците.

— Не разбирам — рече Камербун, най-високопоставеният измежду тримата. — Не се поддава нито на заклинанията ни, нито на мощната билкова противоотрова.

— Пък нали уж знаем каква е отровата, значи би трябвало да действа — обади се старицата.

— Ако изобщо е истинската отрова — отбеляза Робилард.

— Нали лично я взе от онзи дребосък Морик — напомни му Камербун.

— Това не означава непременно, че… — не довърши магьосникът, но за останалите не беше никак трудно да се досетят какво има предвид. — Е, какво ще правим?

— Нищо не мога да обещая — побърза да заяви старицата и драматично вдигна ръце. — Кат’ не знам каква е отровата, билките ми може и да не подействат толкоз добре.

И като отиде в другия край на стаята, където върху една малка масичка беше подредила нещата си, тя започна да се рови из различните стъкленици, бурканчета и шишенца. Робилард се обърна към Камербун и по лицето на свещеника се изписа отчаяние. Тримата жреци вече цял ден се суетяха около капитана, редейки заклинания, с които да неутрализират отровата, течаща във вените му, но бяха успели единствено да забавят действието й и малко да пооблекчат състоянието му. Ала, макар че треската му беше понамаляла, а дишането му беше станало по-леко, капитанът така и не бе отворил очи от мига на нападението. Не след дълго ефектът от действията им беше отслабнал — дишането на Дюдермонт отново стана мъчително и насечено, а от венците и от очите му потече кръв. Робилард не беше лечител, но през живота си бе видял достатъчно хора да умират, за да разбере, че ако в най-скоро време не сторят нещо, с капитана на „Морски дух“, така обичан от всички, беше свършено.

— Лоша отрова — отбеляза Камербун.

— Някаква билка, това е сигурно — отвърна Робилард. — Не е нито лоша, нито добра. Просто е това, което е.

Камербун поклати глава.

— Тук има намесена и магия, добри ми Робилард — заяви той. — Нашите заклинания биха се справили с всяка естествена отрова. Не, не, имаме си работа с внимателно забъркана отвара, приготвена от някой с много опит и с помощта на черна магия.

— Какво да правим тогава?

— Можем да продължим да редим заклинания, за да облекчим състоянието му, колкото можем, с надеждата, че тялото му само ще се пребори с отровата. И да имаме вяра, че старата Гретхен ще открие правилните билки.

— Къде-къде по-лесно щеше да ми е, ако имах поне една капка от отровата — обади се старицата от другия край на стаята.

— И най-вече, можем да се молим — довърши Камербун.

Тези думи накараха Робилард да се намръщи. Той самият беше човек на логиката и ясно определените правила и никога не се уповаваше на нещо толкова несигурно като молитвите.

— Ще отида при Морик и ще го накарам да ми каже повече за отровата — изръмжа той решително.

— Морик несъмнено вече е бил измъчван — увери го Камербун. — Съмнявам се, че знае каквото и да било. Безспорно е използвал нещо, което е купил на улицата.

— Измъчван? — скептично повтори магьосникът. — Клечки под ноктите? Разпъване на колело? Нима това са мъчения? Това са просто жестоки игри. Изкуството на мъченията става къде-къде по-изтънчено, когато се добави и мъничко магия.

И той се насочи към вратата. Камербун обаче го хвана за ръката:

— Морик не знае нищо — настоя той, посрещайки яростния поглед на магьосника, без да трепне. — Остани с нас. Остани със своя капитан. Той може и да не преживее нощта и ако дойде в съзнание, преди да издъхне, ще му бъде малко по-леко, ако види край себе си приятел.

Робилард не беше в състояние да възрази на тези думи и като въздъхна дълбоко, придърпа един стол и седна край Дюдермонт.

Малко по-късно на вратата се почука и в стаята влезе войник, изпратен от градското съдилище да провери какво става.

— Предай на Йерем Бол и на стария Джаркхелд, че Уолфгар и Морик най-вероятно ще бъдат обвинени в убийство — тихичко рече Камербун.

Робилард го чу и сърцето му се сви. За Уолфгар и Морик нямаше особено значение за какво ще ги съдят. Независимо дали щяха да бъдат обвинени в убийство или в опит за убийство, чакаше ги смърт, макар че в първия случай екзекуцията щеше да се проточи много по-дълго, за радост на всички, дошли да се позабавляват на Карнавала на затворниците.

За Робилард обаче, всичко това нямаше значение, не и ако скъпият му капитан издъхнеше. Потънал в мисли, той улови главата си с ръце и отново се запита дали не трябва да отиде в тъмницата и ако трябва да приложи всичките си магии върху Морик, само и само да го накара да разкрие каква отрова е използвал.

Ала Камербун беше прав. Градски крадец като Морик Разбойника просто нямаше как сам да е забъркал отровата. Не, той просто я беше купил отнякъде, без да знае какво има в нея.

Изведнъж Робилард вдигна глава, а измъченото му лице се озари от споходилото го откритие. Беше си спомнил двамата мъже, които бе видял в „Кривата сабя“ преди пристигането на Морик и Уолфгар; двамината, които бяха говорили със същото онова момче, което след това бе изтичало да намери варварина и неговия приятел; мърлявият моряк и екзотичния му спътник, татуиран от глава до пети. Беше си спомнил и „Скачащата лейди“, която бързо се отдалечаваше от Лускан. Дали пък Уолфгар и Морик не бяха разменили великолепния Щитозъб за отрова, с която да погубят капитан Дюдермонт?

Магьосникът скочи на крака. Не беше съвсем сигурен откъде да започне, но бе сигурен, че е напипал вярна следа. Все някой, било двамата мъже от кръчмата, било хлапето, на което бяха платили, за да доведе Уолфгар и Морик, било някой на борда на „Скачащата лейди“, трябва да знаеше повече за отровата.

С един последен поглед към горкия си, умиращ капитан, Робилард изхвърча от стаята, твърдо решен да открие отговорите, които търсеше.

(обратно)

Десета глава Жена

На другата сутрин Мералда предпазливо влезе в кухнята, избягвайки настойчивия поглед на баща си. Вместо това се обърна към майка си, чудейки се дали Дони й бе разказал за случилото се с Джака предишната нощ. Ала Биасте цялата сияеше, очевидно оставена в блажено неведение.

— О, градината! — възкликна тя, грейнала от щастие. — Разкажи ми за градината! Наистина ли е толкова красива, колкото Гърди Харкинс твърди?

Мералда хвърли бърз поглед на баща си и когато го видя да се усмихва, приседна край майка си, вече успокоена.

— Дори повече! — увери я тя, широко усмихната. — Толкова много прекрасни багри, даже и в сумрака преди залез-слънце. А дори и след това, когато изгрее луната, макар и цветовете вече да не сияят така, уханието е все така пленително.

Мералда помълча, после продължи, насилвайки се да звучи весело, когато им съобщава онова, което и тримата очакваха с такова нетърпение:

— Но това далеч не е всичко. Лорд Ферингал ме помоли да стана негова жена.

Биасте изписка от възторг. Тори извика от изненада и без да иска изплю голяма част от храната, която тъкмо беше лапнала. Дони Гандърли доволно плесна по масата.

Биасте, която до миналата седмица едва успяваше да се надигне от леглото, сега се защура насам-натам, като настояваше, че на всяка цена трябва да се облече и да отиде да разкаже новината на всичките си приятелки и най-вече на Гърди Харкинс, която винаги се държеше така, сякаш ги превъзхожда и то само защото от време на време шиеше рокли за лейди Присила.

— А защо снощи си дойде угрижена и разплакана? — поиска да узнае Тори в мига, в който тя и сестра й останаха сами.

— Не се бъркай там, където не ти е работата — скастри я Мералда.

— Ще живееш в замъка и ще пътуваш до Хъндълстоун и Файършиър и дори до Лускан и още толкова много приказни места — не отстъпваше Тори, — ама вчера плачеше. Чух те.

С насълзени очи Мералда хвърли ядосан поглед на сестра си и се зае с ежедневната си работа.

— Заради Джака е — не спираше Тори, а по лицето й плъзна широка усмивка. — Все още мислиш за него.

Мералда, която тъкмо оправяше възглавницата си, я притисна до себе си за миг (жест, който красноречиво говореше, че предположението на сестра й е правилно), после рязко се обърна и уцели Тори с нея. След това се хвърли отгоре й и я събори върху малкото легло.

— Кажи, че съм господарка! — заповяда по-голямото момиче.

— Може и да станеш! — закачи я Тори, което накара сестра й да започне да я гъделичка още по-настървено и тя набързо се предаде.

Когато няколко минути по-късно смехът й се поуталожи, а Мералда отново се зае да оправя леглото, Тори се върна към своето:

— Но ти си тъжна — настоя тя. — Заради Джака.

— Снощи го видях — призна Мералда. — На връщане от замъка. Поболял се е от мисълта, че съм с лорд Ферингал.

Тори зяпна и се приближи още мъничко до сестра, готова да попие всяка нейна дума.

— Целуна ме.

— По-хубаво ли беше, отколкото с лорд Ферингал?

Мералда въздъхна и кимна, притворила очи, потънала в спомена за краткия миг на нежност, който двамата с Джака бяха споделили предишната вечер.

— О, Мералда, какво ще правиш? — попита Тори с широко отворени очи.

— Джака иска да избягаме заедно.

Тори ахна и прегърна възглавницата си:

— Ще го сториш ли?

Мералда се изправи и се усмихна храбро:

— Мястото ми е при лорд Ферингал — обясни тя.

— Но Джака…

— Джака не може да помогне нито на мама, нито на вас с татко. Сърцето си можеш да подариш, комуто поискаш, но живота си трябва да дадеш на онзи, който е най-добър за теб и за хората, които обичаш.

Тори понечи да каже още нещо, ала в този миг баща им се показа на вратата.

— Имате работа — напомни им той, а погледът, който отправи към по-голямата си дъщеря, както и лекото, одобрително кимване, красноречиво говореха, че е чул разговора им.

През целия ден Мералда ходеше като насън, опитвайки да се примири с отговорността, с която се беше нагърбила. Съвсем искрено й се щеше да стори онова, което бе добро за цялото й семейство, ала в същото време не можеше да се преструва, че не усеща накъде я тегли сърцето, не можеше да отрече, че най-голямото й желание бе да познае любовта за първи път в обятията на онзи, когото обичаше.

Превит над една от нивите високо в планината, Дони се терзаеше също толкова жестоко. Тази сутрин беше видял Джака Скъли и двамата си бяха разменили бърз поглед (едноок, от страна на младежа, тъй като другото му око беше подпухнало и затворено). Колкото и да му се искаше да удуши Джака, задето излага на опасност бъдещето на семейството му, дълбоко в себе си Дони го разбираше, тъй като още помнеше каква е любовта на тези години и собствените му спомени го изпълваха с угризения, колчем зърнеше насиненото лице на младия мъж. Нещо много по-силно от чувството за отговорност бе тласнало Джака и Мералда един към друг предната нощ и Дони настоятелно си повтаряше, че не бива да се сърди нито на дъщеря си, нито на младежа, чието единствено престъпление, доколкото той знаеше, бе любовта му към Мералда.

* * *

Къщата бе съвършено спокойна, притихнала в сумрачната прегръдка на нощта, и на Мералда й се струваше, че всяко нейно движение отеква в тишината десетократно по-силно. Семейството си бе легнало рано, изнурено от дългия ден, изпълнен с тежък труд. Умората обаче бе примесена и с вълнение, заради поредната покана от замъка (този път за вечеря след три дни), придружена от най-прекрасната копринена рокля, която Биасте и момичетата бяха виждали някога. Сега Мералда се опитваше да я облече колкото се може по-тихо, ала великолепната зелена материя не искаше да се подчини и шумолеше издайнически.

— Какво правиш? — разнесе се сънливият глас на Тори.

— Штт! — прошепна сестра й и коленичи край леглото й, така че момичето да може да я чуе. — Заспивай и недей да приказваш много-много.

— Отиваш при Джака! — възкликна Тори и Мералда уплашено затисна устата й с ръка.

— Не говори глупости! Просто исках да я пробвам.

— Не е вярно! — напълно разбудена, Тори се изправи в леглото си. — Отиваш при Джака. Кажи ми истината, иначе ще те издам на татко.

— Обещай ми, че ще си мълчиш — закле я Мералда и приседна до нея; Тори кимна развълнувано. — Надявам се да открия Джака навън. Той всяка вечер излиза, за да погледа луната и звездите.

— И ще избягате заедно?

От устните на Мералда се откъсна тъжен смях.

— Не — отвърна тя. — Ще се омъжа за лорд Ферингал — заради мама и татко и заради теб.

И когато видя, че сестра й се кани да възрази, добави:

— Правя го, без да съжалявам. Той ще ми осигури добър живот, сигурна съм. Лорд Ферингал не е лош човек, макар че има още доста да учи. Но тази вечер, за пръв и последен път, ще слушам единствено сърцето си. Една нощ с Джака, за да се сбогуваме. А сега — довърши Мералда, — заспивай.

— Само ако обещаеш да ми разкажеш всичко на сутринта. Обещай ми, иначе ще кажа на татко.

— Няма да го направиш — уверено заяви Мералда — Тори бе запленена от случващото се не по-малко от самата нея, може би дори повече, защото, за разлика от голямата си сестра, момичето не разбираше същинската важност на взетите от Мералда решения.

— Заспивай — повтори девойката и я целуна по челото.

После опъна роклята по себе си и с един последен, неспокоен поглед към завесата на прага, отвори прозореца на стаята и изчезна в нощта.

* * *

Дони Гандърли видя как дъщеря му потъва в мрака и нито за миг не се усъмни къде всъщност отива тя. Огромна част от него копнееше да тръгне след нея, да я залови заедно с Джака и веднъж завинаги да се разправи с младия нехранимайко. Ала в същото време Дони бе сигурен, че тя ще се върне, вярваше, че ще стори онова, което бе добро за цялото семейство, както бе казала на сестра си тази сутрин.

Сърцето му се късаше, защото отлично знаеше каква е любовта на тези години — всепоглъщаща и неустоима. И именно затова реши да даде на Мералда тази нощ, без да й задава въпроси и без да я съди.

* * *

Мералда крачеше в мрака, обзета от страх. Не се боеше от чудовища (та това беше родното й място, което познаваше като петте си пръста, пък и тя никога не се бе страхувала от подобни неща!), а от реакцията на родителите си и най-вече на баща си, ако откриеха, че е излязла.

Не след дълго опасенията й избледняха, прогонени от красотата на звездното небе. Тя затанцува, наслаждавайки се на мократа трева под босите си крака. Струваше й се, че ако се протегне още съвсем мъничко, ще се слее с вълшебните светлинки, които блещукаха над главата й. Запя тихичко, нежна, одухотворена мелодия, която напълно подхождаше на чувствата й в този миг — сама, в покой със себе си и света и хилядите звезди.

Вече не мислеше нито за лорд Ферингал, нито за родителите си, нито за отговорността си към тях, нито дори за Джака. Не мислеше за нищо, напълно погълната от великолепието на нощта и удоволствието от своя танц.

— Какво търсиш тук? — разнесе се глас с издайническо чуждоземно произношение.

Вълшебството се пръсна на хиляди късчета и Мералда бавно се обърна. Ето го и Джака, с ръце в джобовете, свел глава, така че тя да не може да види очите му. Внезапно девойката усети как я обзема страх — страх от онова, което щеше да се случи тази нощ.

— Как така лорд Ферингал те е пуснал навън? — подигравателно попита Джака.

— Аз не съм негова играчка! — отвърна Мералда.

— Нима няма да се омъжиш за него?

При тези думи той вдигна поглед и се взря в лицето й, обзет от мрачно задоволство при вида на навлажнените й очи.

— Поне така се говори в селото. Голяма късметлийка е таз’ Мералда Гандърли — хрипливо рече той, преправяйки гласа си така, че сега звучеше досущ като стара гномка. — Кат’ си помислиш, че самият лорд Ферингал й е хвърлил око!

— Престани! — помоли го Мералда едва чуто, ала това само го настърви още повече.

— Че как я мисли таз’ работа глупакът му с глупак? — продължи той, този път като селянин. — Ще донесе позор на всички, ето какво ще направи, кат’ си взима жена от простолюдието. И то с всичките му богаташки щерки, дето дават мило и драго да станат лейди Окни. Глупак, глупак е той!

Мералда се извърна, почувствала се изведнъж безкрайно глупаво в прекрасната копринена рокля. Миг по-късно усети ръката на Джака върху рамото си.

— Трябва да го знаеш — меко каза той. — Половината от тях мислят лорд Ферингал за глупак, а останалите са заслепени от лъжливи надежди и сякаш чрез теб изживяват онова, което никога няма да им се случи, мечтаейки собственото им жалко съществувание поне мъничко да прилича на твоето.

— А какво мислиш ти? — твърдо попита Мералда и се обърна към него.

В първия миг се сепна, уплашена от вида на насиненото му лице, после се овладя, досетила се чия ръка е причинила това на скъпия й Джака.

— Според мен лорд Ферингал се смята за нещо повече от теб — заяви направо младежът.

— И е прав.

— Не! — резкият отговор изтрещя като куршум и Мералда подскочи от изненада. — Не, той с нищо не те превъзхожда — вече спокойно продължи Джака и вдигна ръка, за да я погали по бузата. — Даже обратното, ти си прекалено добра за него, само че той никога няма да го разбере. Не, той просто ще те използва, а след това ще те захвърли като непотребна вещ.

Мералда искаше да възрази, ала всъщност не бе напълно убедена, че Джака греши. Само че това нямаше особено значение — каквито и да бяха намеренията на лорд Ферингал, единственото, което имаше някакво значение, бе какво би могъл да стори за семейството й.

— Защо дойде? — попита Джака и прокара пръсти по меката материя на ръкава й, сякаш едва сега бе забелязал скъпата рокля.

— Дойдох, за да открадна една нощ за себе си. Една нощ, в която дългът отстъпва пред желанията на сърцето ми. Една нощ…

Тя не можа да продължи, защото Джака постави пръст върху устните й и дълго остана така.

— Желания? — многозначително повтори той. — Аз част ли съм от тях? Нима дойде тук, облечена в тази разкошна рокля, само заради мен?

Девойката кимна и ето че Джака вече бе до нея, впил устни в нейните. Целувката му беше жадна, страстна и за миг на Мералда й се стори, че полита, но после осъзна, че Джака я полага на земята, много бавно и много нежно, без да отделя устни от нейните. Ръцете му се плъзнаха по тялото й и тя не се опита да ги спре, дори не се уплаши, когато усети да докосват най-интимните й части. Не, това беше нейната нощ, нощта, когато щеше да се превърне в жена с мъжа, когото сама си бе избрала, мъжа, към коготоя теглеше сърцето, а не онзи, в чиито прегръдки я тласкаше дългът.

Джака трескаво смъкна роклята й и проникна в нея.

— По-бавно! — помоли го Мералда и като улови лицето му в двете си ръце, го доближи до своето, та той да може да види очите й. — Искам да е съвършено.

— Мералда! — простена младият мъж отчаяно. — Не мога да чакам нито миг повече!

— Не се и налага — увери го тя и като го притегли още по-близо, целуна го с цялата нежност, на която бе способна.

Малко по-късно двамата се отпуснаха на мократа трева, вперили поглед в звездното небе над тях, а хладният океански бриз милваше голите им тела. Мералда се чувстваше различно, приятно замаяна и някак възвисена, сякаш току-що беше преживяла нещо вълшебно и неповторимо. В главата й се гонеха безброй мисли. Как би могла да се върне при лорд Ферингал след това, което беше преживяла с Джака? Как да обърне гръб на това неизпитвано досега блаженство, на това щастие и тази топлина? Чувстваше се на седмото небе и й се искаше този миг да продължи вечно, до края на живота й. До края на живота й с Джака.

Ала това беше невъзможно. С пукването на зората всичко щеше да свърши, щеше да си отиде завинаги, за да не се повтори никога вече. Нейният миг на съвършено щастие беше отминал. Младата жена усети как нещо засяда в гърлото й и я дави.

За Джака Скъли този миг бе малко по-различен, макар и не по-малко незабравим. Беше отнел девствеността на Мералда! Победил бе не кого да е, а самия лорд Окни! Той, обикновеният селяк, бе измъкнал изпод носа на лорда нещо, което Ферингал вече никога нямаше да притежава, нещо неимоверно по-скъпо от всичките съкровища, струпани в замъка му!

Джака не можеше да се насити на това чувство, ала и той, както и Мералда, се боеше, че то няма да трае още дълго.

— Ще се омъжиш ли за него? — неочаквано попита той.

Безкрайно красива на лунната светлина, девойката обърна сънен поглед към него.

— Нека не говорим за това сега — помоли го тя. — Нека забравим и лорд Ферингал, и всички останали.

— Трябва да знам, Мералда — настоя Джака и се надигна, за да я вижда по-добре. — Кажи ми.

По лицето на младата жена се изписа умолително изражение:

— Той може да стори много за мама и татко — отчаяно се опита да обясни тя. — Разбери, че не аз решавам!

— Да разбера? — невярващо повтори Джака и скочи на крака. — Да разбера? Как очакваш да разбера след онова, което току-що се случи между нас? Защо изобщо дойде, след като имаш намерение да станеш негова жена?

Мералда също се изправи и сложи ръка върху рамото му:

— Дойдох, защото мислех, че заслужавам поне една нощ, в която да правя онова, което искам, а не онова, което трябва. Дойдох, защото те обичам и с цялото си сърце копнея всичко да бе различно.

— Та ние имахме само един-единствен мимолетен миг! — проплака Джака и се обърна към нея.

Мералда се надигна на пръсти и нежно го целуна:

— Нощта още не е свършила — напомни му тя с глас, на който младият мъж не можа да устои.

Малко по-късно той отново лежеше в мократа трева и гледаше как Мералда се облича.

— Откажи му! — неочаквано се обади Джака и тя го изгледа сепнато. — Отхвърли предложението на лорд Ферингал — поясни той с такъв тон, сякаш на света нямаше нищо по-естествено от това. — Забрави за него. Нека избягаме заедно — в Лускан или в Града на бездънните води.

Мералда въздъхна и поклати глава:

— Моля те, не искай това от мен… — започна тя, ала Джака не щеше и да чуе.

— Само си помисли за живота, който можем да имаме! Ще крачим заедно из улиците на Града на бездънните води, вълшебния Град на бездънните води! Ще крачим заедно, ще се смеем и ще правим любов. Ще създадем семейство… колко красиви биха били нашите деца!

— Престани! — извика Мералда толкова сърдито, че той не можа да продължи. — Знаеш, че го искам и също така знаеш, че не мога.

Девойката въздъхна дълбоко. Никога не й се бе налагало да прави нещо толкова трудно, ала въпреки това тя се наведе и след като целуна смръщения Джака, пое към дома си.

Младият мъж дълго остана да лежи в тревата, а в главата му се гонеха безброй мисли. Беше постигнал така жадуваното си завоевание и победата му се бе оказала точно толкова сладка, колкото си бе представял. Ала удовлетворението му нямаше да трае дълго. Лорд Ферингал щеше да се ожени за Мералда и в крайна сметка щеше да спечели. Дори при мисълта за това Джака усети как му се повдига. Погледът му се зарея нагоре, към луната и облаците, които я забулваха.

— Проклет живот! — промърмори той изпод носа си.

Все трябваше да има нещо, което да стори, за да победи лорд Ферингал, нещо, което да му върне Мералда.

Постепенно по красивото му лице плъзна самоуверена усмивка — припомнил си бе звуците, откъснали се от гърдите на Мералда, докато правеха любов, отново усещаше тялото й под себе си, движещо се в пълна хармония с неговото.

Не, Джака Скъли нямаше да загуби.

(обратно)

Единадесета глава Вплетени ръце

— Кажи ми за отровата — обади се прелат Волтин, един от съдружниците на Камербун. Беше се изтегнал в удобното си кресло, насред непоносимо горещата стая, а в огромното огнище зад гърба му пращеше силно накладен огън.

— Никога не е на хубаво — отвърна Морик и така си изпроси още едно завъртане на инструмента за измъчване от невъобразимо жестокия, едноок мъчител, който дори не си бе дал труда да покрие незрящото си око и в чиито вени течеше повече оркска, отколкото човешка кръв. — Да те отровят, имам предвид — уточни Морик, с изтънял от болка глас.

— Не е същата като в стъкленицата, която открихме в торбата ти — поясни Волтин и кимна на тъмничаря, който побърза да отиде зад жертвата си.

Морик опита да се обърне, но не можа да помръдне. И двете му ръце бяха здраво стегнати — едната — с менгеме, а другата — в причудливо подобие на кутия, която бе така направена, че да държи пръстите му широко разперени, та мъчителят му да може да си „играе“ с всеки от тях поотделно.

Прелатът сви рамене и вдигна ръце. Морик не отговори и миг по-късно чу плющенето на бича. Дълбоки резки плъзнаха по голия му гръб, а потта, която го обливаше, направи болката още по-свирепа.

— И оръжието, и отровата бяха у теб — невъзмутимо продължи Волтин. — Само че отровата се оказа различна. Хитра уловка, предполагам, за да ни попречи да изцерим раните на капитан Дюдермонт.

— Уловка, наистина — сухо отвърна Морик, при което тъмничарят отново стовари бича си върху гърба му и замахна за трети удар.

Този път Волтин го спря.

— Значи си признаваш?

— Абсолютно! Добре измислена уловка — да ни пробутат нещо, което изглежда като неоспоримо доказателство за нашата вина, а след това да извършат покушението срещу Дюдермонт, точно когато с Уолфгар говорим с него…

— Достатъчно! — видимо ядосан отсече Волтин — и той, и всички, които преди него бяха разпитвали двамата затворници, бяха чули абсолютно същата невероятна история — както от Морик, така и от Уолфгар.

Прелатът се надигна, клатейки глава… жест, чието значение Морик отлично знаеше.

— Мога да ти кажа други неща — примоли се той, ала Волтин махна с ръка.

Морик искаше да настоява, ала и думите, и дъхът му секнаха, когато мъчителят му го сръга в бъбреците. Дребният крадец изскимтя и подскочи… което само усили болката в ръката и палеца му. Въпреки това, колкото и да се опитваше да се овладее, не можа да спре и отново подскочи, когато тъмничарят го удари, тъй като върху пръстите си жестокото създание бе надянало метална скоба, обсипана с тънки игли.

Мислите на Морик се върнаха назад, към мрачните елфи, които го бяха посетили преди толкова време. Дали знаеха какво се случва? Дали нямаше да се появят, за да избавят Уолфгар и ако го стореха, дали щяха да спасят и него? В първите няколко часа, когато още бяха приковани един до друг, той бе на косъм да сподели всичко това с варварина. Беше се отказал единствено защото се боеше, че приятелят му, очевидно потънал в страшните си спомени, може и да не го чуе, за разлика от някой надзирател, навъртащ се наоколо.

Ами да, щеше да бъде просто прекрасно, ако, освен останалото, съдиите го обвинят и в съучастничество с елфи на мрака. Не че щеше да има кой знае какво значение…

Поредният удар на едноокия тъмничар го извади от мислите му, след него последва и ново изплющяване на камшика, което изрисува още няколко грозни драскотини върху гърба му.

Ако елфите на мрака не се появяха в най-скоро време, с Морик щеше да бъде свършено и то по особено мъчителен начин.

* * *

Робилард излезе само за няколко минути, но когато се върна, завари половин дузина свещеници да се трудят под напътствията на Камербун.

— Гори отвътре — обясни жрецът, макар че дори от това разстояние Робилард и сам виждаше пламналото, обляно в пот лице на капитана.

Магьосникът не пропусна да забележи, че стаята е станала по-студена и осъзна, че двама от шестимата свещеници са заети с това да охлаждат помещението, а не да лекуват Дюдермонт.

— В каютата си на „Морски дух“ имам заклинания, които правят съвсем същото — рече Робилард. — За капитана ще е по-добре, ако хората ти могат да се съсредоточат единствено върху това да го изцелят.

— Върви — съгласи се Камербун и Робилард начаса отвори няколко между пространствени портала, които за няколко секунди го отведоха на борда на „Морски дух“.

Щом се озова в каютата си, той трескаво започна да рови из многобройните книги и свитъци, вълшебни предмети и такива, които още не бе омагьосал и с които се канеше да се заеме в мига, в който намери малко свободно време. Най-сетне откри това, което търсеше — пергамент, върху който бяха записани три заклинания за лед, както и необходимите съставки. Проклинайки се, задето не беше по-добре подготвен, Робилард се зарече, че още на следващия ден ще насочи цялата си магическа енергия, за да научи наизуст всички подобни заклинания, и се втурна обратно към параклиса, където лежеше капитанът. Завари свещениците да се трудят все така усърдно, а старата Гретхен — да втрива гъст бял мехлем в гърдите на Дюдермонт.

Робилард подреди нужните съставки (козина от бяла мечка и стъкленица с кръв от леден трол) пред себе си и разви пергамента. С огромно усилие на волята откъсна очи от издъхващия капитан и със самоконтрол, на какъвто бе способен единствено някой магьосник, се залови за работа — поде тих напев, описвайки причудливи движения с ръце, после капна малко от студената трол ска кръв върху палеца и показалеца си и като взе късчето козина, духна един, два, три пъти отгоре му и го хвърли на земята. Изведнъж, с гръмко трополене, което огласи цялата стая, по пода се посипаха късове град, които ставаха все по-едри с всяка изминала секунда, докато не след дълго капитан Дюдермонт вече имаше ново легло — солиден леден блок.

— Това е критичният час — обади се Камербун. — Огънят, който го изгаря, е прекалено силен и се боя, че може да го убие. Кърви отвсякъде и кръвта му е рядка като вода. Когато тези шестимата изчерпят целителните си заклинания, под ръка имам други, които да заемат мястото им. Освен това съм разпратил пратеници да молят за помощ в още няколко светилища, дори такива, с които сме в съперничество.

И като видя изненадата, изписана на лицето на Робилард, добави:

— Те до един ще се отзоват, не се съмнявай.

Робилард не беше религиозен човек, най-вече защото, докато търсеше своя бог, се бе отвратил от постоянните препирни и дори вражди между различните църкви. Затова сега отлично разбираше какво означават думите на Камербун. Колко голяма трябва да бе славата на капитан Дюдермонт сред всички честни люде по Саблен бряг, за да ги накара да забравят всички различия и неприязънта помежду си и да обединят усилията си, за да го спасят.

И те наистина дойдоха, точно както беше казал Камербун — свещеници от почти всички вероизповедания в Лускан. Влизаха на групички по шестима и даваха всичко от себе си, за да помогнат на умиращия капитан.

Треската на Дюдермонт премина някъде към полунощ. Той отвори очи и първото, което видя, бе Робилард, заспал край него, положил глава върху свитите си ръце.

— Колко дни? — немощно попита капитанът, почувствал, че нещо не е наред, сякаш току-що се бе събудил от дълъг и мъчителен кошмар.

Макар да бе увит в чаршафи, усещаше, че не е в обикновено легло — лежеше върху нещо прекалено кораво, а целият му гръб беше мокър.

При звука на слабия му глас, Робилард подскочи и без да губи нито миг, сложи длан върху челото му. Да, то вече не пареше и на лицето на магьосника се изписа задоволство.

— Камербун! — провикна се той и по лицето на объркания Дюдермонт се изписа недоумение.

Робилард никога не бе виждал по-прекрасна гледка.

* * *

— Три обиколки — разнесе се носовият глас на магистрата Джаркхелд, мършав старик, който изпитваше твърде голямо удоволствие от мръсната си работа, поне според Морик.

Всеки ден магистратът слизаше в тъмницата и посочваше онези, чийто ред бе да се покачат върху Карнавала на затворниците. Освен това им съобщаваше, в зависимост от сериозността на извършеното злодеяние (а може би в зависимост от това в какво настроение се бе събудил същата сутрин), за какво наказание трябва да се приготвят. Една „обиколка“, според надзирателя, който редовно пребиваше Морик, бе времето, необходимо да се обиколи с бавна стъпка площада, където се провеждаше карнавалът, обикновено — около десет минути. Това означаваше, че човекът, комуто Джаркхелд току-що бе отредил три обиколки, щеше да бъде завлечен на карнавала и измъчван в продължение на тридесет минути, преди изслушването му изобщо да започне. Тази практика целеше да наелектризира зрителите още от самото начало, а за безсърдечния старик нямаше нищо по-приятно от възторжените аплодисменти на освирепялата тълпа.

— Дошъл си за нова порция бой, а? — рече Морик, когато жестокият му надзирател се появи в импровизираната килия, на чиято стена бе прикован. — Пак ли водиш някой свещеник? Или пък самия магистрат? Може би идва да ме покани на карнавала?

— Днес няма да ядеш бой, Разбойнико. Вече нищо не щат от теб. Капитан Дюдермонт повече няма нужда от тебе.

— Да не е умрял? — стресна се Морик.

Ако Дюдермонт умреше, двамата с Уолфгар щяха да бъдат обвинени в убийство, а Морик бе живял в Лускан достатъчно дълго, за да знае какво се случва с хората, набедени в подобно престъпление — бавни и мъчителни екзекуции, които често се проточваха почти цял ден.

— Уви, не — тъжно отговори надзирателят. — Не ни излезе късметът тоз’ път. Дюдермонт е жив и се възстановява, тъй че ти и твойто приятелче май бързо ще умрете.

— О, прещастлив ден!

Злото същество поспря за миг, огледа се наоколо и му нанесе няколко удара в стомаха и гърдите.

— Чини ми се, че магистратът много скоро ще ви повика за карнавала — обясни то. — Та си рекох, че сигур’ трябва да получиш още няколко на изпроводяк.

— Колко мило — язвително отвърна Морик и си изпроси силен пестник в челюстта, който му изби един зъб и изпълни устата му с топла кръв.

Дюдермонт укрепваше толкова бързо, че свещениците едвам смогваха да го задържат на легло. Те продължаваха да се грижат за него, четяха молитви, правеха целебни заклинания, а старата Гретхен час по час носеше горещ чай и лековити мехлеми.

— Не може да е бил Уолфгар! — възрази Дюдермонт, когато Робилард му разказа всичко, станало пред „Кривата сабя“.

— Уолфгар и Морик бяха — настоя магьосникът. — С очите си го видях, капитане, и добре, че стана така.

— Не е възможно — не отстъпваше Дюдермонт. — Та аз познавам Уолфгар!

— Познавал си го — поправи го Робилард.

— Но той е приятел на Дризт и Кати-Бри, а и ти, и аз знаем, че те никога не биха имали нищо общо с един убиец… поне нищо добро.

— Бил е техен приятел. Сега Уолфгар другарува с такива като Морик Разбойника, един от най-известните престъпници на Лускан, както и с двамина по-лоши и от Морик.

Дюдермонт понечи да попита нещо, ала в този миг в стаята влязоха Уейлан Миканти и още един моряк. Усмихнати до уши, те отидоха право при него и се поклониха ниско. За тяхна огромна радост скъпият им капитан изглеждаше дори още по-добре от сутринта, когато целият екипаж на каравелата бе откликнал на щастливия зов на Робилард и бе дошъл в параклиса.

— Открихте ли ги? — нетърпеливо попита магьосникът.

— Така ни се струва — самодоволно отвърна Уейлан. — Крият се в трюма на един кораб на хвърлей разстояние от „Морски дух“.

— Напоследък почти не излизат оттам — обади се и другият моряк. — Ама като говорихме с някои от посетителите на „Кривата сабя“, научихме, че едноокият пръскал жълтиците, без да ги брои.

Робилард кимна. Значи убийството беше поръчково и двамината бяха част от заговор.

— С твое разрешение, капитане — обърна се той към Дюдермонт, — мисля, че е време „Морски дух“ да напусне доковете.

Дюдермонт го изгледа въпросително, без никаква идея за какво става дума.

— Изпратих почитаемия Миканти по следите на другите двама от съзаклятието срещу теб — обясни магьосникът. — И май ги намерихме.

— Но нали Уейлан току-що каза, че били в пристанището?

— Платили са си, за да се качат на борда на „Кривокраката лейди“. Но съм сигурен, че тръгнем ли след тях в пълна бойна готовност, капитанът ще ни ги предаде без много-много да се противи — убедено заяви Робилард, а в очите му лумна заканителен пламък.

Дюдермонт се засмя:

— Ще ми се да можех да дойда с вас.

Тримата му подчинени приеха това като „да“ и начаса се обърнаха към вратата.

— Ами Джаркхелд? — догони ги въпросът на капитана.

— Наредих му да изчака с наказанието на Морик и Уолфгар, както ми каза — отвърна Робилард. — Ще са ни нужни, за да потвърдят участието на тези двамата в заговора.

Дюдермонт кимна и им даде знак, че могат да вървят, после потъна в собствените си мисли. Все още не вярваше, че Уолфгар има пръст в цялата тази работа, макар че и идея си нямаше как да го докаже. В Лускан, както и в повечето фаерунски градове, дори подозрението в престъпна дейност често пъти бе достатъчно, за да окачи някого на бесилката или да го обрече на разкъсване с коне, или на някой друг, още по-неприятен начин на умъртвяване, роден от жестокото въображение на съдията.

* * *

— Аз съм почтен търговец и никой не може да рече друго! — провикна се капитан Пиникърс от „Кривокраката лейди“ при вида на внушителния „Морски дух“, който се приближаваше в цялото си величие и с насочени оръжия.

— Както вече те уверихме, капитане — учтиво отвърна Робилард, — не идваме нито за теб, нито за някой от екипажа ти. Трябват ни единствено двамина пътници, които си приел на борда.

— Ха! — сопна се старият морски вълк. — Махайте се или ще повикам градската стража!

— Нищо по-лесно от това — безгрижно отвърна Робилард и кимна към пристана зад „Кривокраката лейди“.

Капитан Пиникърс проследи погледа му и видя най-малко стотина войници, с оръжия в ръце и мрачни лица.

— Не можете нито да избягате, нито да се скриете — обясни магьосникът. — Единствено заради повелите на добрия тон те моля да ни позволиш да се качим на борда ти и да намерим онези, за които сме дошли.

— Това си е моят кораб! — твърдо заяви Пиникърс и заби пръст в гърдите си.

— В противен случай ще трябва да кажа на моите стрелци да се намесят — Робилард гордо се изпъна, захвърляйки любезната маска. — Аз също ще им помогна, с магии за унищожение, каквито не си и сънувал. А след това просто ще претърсим развалините от кораба ти.

Пиникърс сякаш се сви, ала въпреки това остана на мястото си, със същото непреклонно изражение.

— Сам избери — рече Робилард с престорена учтивост.

— Страшен избор, няма що! — промърмори капитанът и махна безпомощно в знак магьосникът и останалите да се качват.

Не им отне много време да открият Крийпс Шарки и Тий-а-никник (Робилард ги разпозна начаса̀), а под една греда до татуирания полукулан откриха нещо особено интересно — тънка, куха тръбичка.

— Духалка — обясни Уейлан Миканти и я подаде на магьосника, който я разгледа внимателно.

— И какво би могло да се изстреля с нея?

— Нещо малко и издялкано така, че да пасне вътре Уейлан взе оръжието от ръцете на Робилард, присви устни и духна. — Няма да действа добре, ако около стреличката минава твърде много въздух.

— Нещо малко, казваш? — повтори магьосникът и измери двамата пирати с мрачен поглед. — Като котешки нокът, например? С гъвкав край и перца?

Уейлан Миканти също спря очи върху двамата пленници и кимна сурово.

* * *

Увиснал на тежките вериги, облян в кръв и покрит с грозни рани, Уолфгар вече не усещаше болка. Мускулите на врата и раменете му отдавна се бяха вдървили и ако сега някой го свалеше от стената и го пуснеше на пода, единствено земното притегляне щеше да промени позата му.

Свирепата болка бе продължила твърде дълго и накрая именно тя го бе избавила от тъмницата, в която го бяха хвърлили. За негово нещастие, това „избавление“ го бе запратило в друг, далеч по-ужасен затвор и в лапите на мъчители, които знаеха изтезания, каквито тези обикновени смъртни дори не можеха да си представят. Изкусителни, голи и ужасяващо красиви сукуби летяха край него. Огромните щипци на страховития глабрезу разкъсваха изтерзаното му тяло парченце по парченце. И през цялото време в ушите му ехтеше демоничният смях на Ерту. Ерту, могъщият балор, който мразеше Дризт До’Урден с люта ненавист и сега си отмъщаваше на неговия приятел.

— Уолфгар? — звукът долетя сякаш от много далеч, но не гърленото ръмжене на демона, а мек, загрижен глас.

Ала варваринът бе готов и за тази клопка — лъжливата надежда, престореното приятелство. Колко пъти Ерту му бе погаждал съвсем същия номер — откривал го бе в най-черните му моменти, изваждал го бе от глъбините на отчаянието… а после го бе запращал обратно в бездната на пълната безнадеждност.

— Говорих с Морик — продължи онзи, който го бе повикал, ала Уолфгар вече не го чуваше. — Твърди, че сте невинни — не се отказваше Дюдермонт, въпреки сумтенето на Робилард до него. — Ала онова куче, Крийпс Шарки, набеди и двама ви.

Мъчейки се да не обръща внимание на думите, които долитаха до ушите му, Уолфгар изръмжа, напълно уверен, че пред него стои Ерту, дошъл да го измъчва наново.

— Уолфгар? — повика го Дюдермонт.

— Няма смисъл — направо заяви магьосникът.

— Дай ми нещичко, за което да се хвана, приятелю — не искаше да се предаде Дюдермонт, облегнат тежко на бастуна си, тъй като все още не бе възстановил силите си. — Една-единствена думичка, че си невинен, за да мога да наредя на магистрат Джаркхелд да те освободи.

И този път единственият отговор, който капитанът получи, бе гърлено ръмжене.

— Просто кажи истината. Не вярвам, че си замесен, но трябва да го чуя от теб, за да поискам истински процес.

— Не може да ти отговори, капитане — намеси се Робилард, — защото знае, че истината няма да му помогне.

— Нали чу какво каза Морик — напомни му Дюдермонт, тъй като двамата идваха от килията на Разбойника, където бяха чули бурните му уверения, че Крийпс Шарки им бил предложил огромна сума за главата на капитана, но те с Уолфгар му отказали категорично.

— Чух само как един отчаян мъж ни пробутва небивалици.

— Можем да доведем някой свещеник да го разпита — не се отказваше Дюдермонт. — Мнозина от тях разполагат с магии, които разпознават подобни лъжи.

— Законите на Лускан не го позволяват — напомни му Робилард. — Твърде често жреците имат скрит интерес от цялата работа. Затова магистратът провежда разпитите по своя забележително успешен начин.

— Да — жлъчно се съгласи Дюдермонт. — Измъчва ги, докато не си признаят, независимо дали признанието е достоверно, или не.

Робилард сви рамене:

— Постига резултати.

— Сдобива се с жертви за Карнавала.

— И колцина от онези, които се озовават там горе, са невинни според теб, капитане? — попита направо магьосникът. — Дори онези, които не са извършили приписваните им престъпления, несъмнено са отговорни за много други злодеяния.

— Имаш доста цинична представа за правосъдието, приятелю.

— Такава е действителността — отвърна Робилард сухо.

Дюдермонт въздъхна и се обърна към Уолфгар, от чиито устни излизаше само нечленоразделно ръмжене и нито думичка, която да потвърди невинността му. Той отново го повика, дори се приближи и го докосна.

— Дай ми поне една причина да повярвам на Морик.

Уолфгар усети мамещия допир на скверната сукуба, допир, който щеше да го запрати в прегръдките на най-жестокото от всички мъчения. Гръмовит рев се откъсна от гърдите му и той вдигна крак. Беше окован прекалено здраво, за да може да изрита „мъчителя“ си както трябва, но дори слабият удар бе достатъчен, за да запрати изненадания Дюдермонт на пода.

От връхчето на магическата пръчка на Робилард изскочи струя лепкаво вещество и оплете краката на варварина. Изтерзаният мъж яростно се замята, ала единственото, което постигна, бе да събуди позатихналата болка в плещите и врата си.

Робилард не се задоволи само с това да го обезвреди. Съскайки злобно, той зареди някакво заклинание под носа си, после сграбчи безпомощния мъж за слабините. Мощна електрическа вълна разтърси тялото на варварина и той изкрещя от болка.

— Престани! — викна Дюдермонт и се изправи на крака. — Достатъчно!

Робилард засили натиска си за миг, после се обърна с разкривено от ярост лице:

— Още ли се нуждаеш от доказателство, капитане?

Дюдермонт искаше да възрази, ала не знаеше какво да каже.

— Да се махаме оттук! — рече той вместо това.

— По-добре изобщо да не бяхме идвали — промърмори Робилард.

И Уолфгар отново остана сам. Известно време магическото вещество, с което Робилард го бе впримчил, го поддържаше поне малко, ала после и то изчезна. Не след дълго той пак висеше единствено на окованите си китки, а мускулите му горяха в наново събудена агония. Измъченото му съзнание постепенно се замъгли и той потъна в черен, непрогледен мрак.

Как само копнееше за пълна бутилка, на чието дъно да потърси избавление от всичкото това страдание!

(обратно)

Дванадесета глава Вярна на семейството си

— Търговецът Банси би искал да говори с вас, милорд — с тези думи Темигаст се появи в градината, където седяха Ферингал и Мералда и мълчаливо попиваха багрите и уханията около себе си, любуваха се на пъстрите цветя и красивия залез, така искрящ на фона на тъмните морски води.

— Нека дойде — отвърна младият лорд, щастлив да покаже най-новото си завоевание.

— По-добре вие идете при него, господарю — възрази Темигаст. — Нали го знаете какъв е нервен, а и доста бърза. Боя се, че няма да е добра компания за скъпата Мералда. Нищо чудно да развали приятната атмосфера на градината.

— Прав си — съгласи се Ферингал. — Не можем да допуснем подобно нещо.

И като се усмихна на Мералда и я потупа по ръката, той тръгна към стария иконом.

Докато Ферингал се отдалечаваше, Темигаст смигна приятелски на девойката — току-що я бе отървал от една крайно скучна вечер. Мералда нямаше нищо против да я изключат по този начин, макар да бе малко учудена от лекотата, с която Ферингал се бе съгласил да се раздели с нея.

И ето че сега беше свободна да се радва на великолепната градина сама, да милва нежните цветя, да усеща копринената им мекота под пръстите си и да вдъхва сладкия им аромат, без непрекъснато да усеща погледа (а и ръцете) на влюбения лорд Ферингал върху себе си. Тя се наслаждаваше на момента и се зарече, че когато стане господарка на замъка, ще прекарва още много такива мигове, сама в градината.

Внезапно осъзна, че всъщност не е сама. Обърна се рязко и видя Присила да я наблюдава.

— Тава все пак е моята градина — студено отбеляза по-възрастната жена и отиде да полее лехата с яркосини метличини.

— Така ми каза и Темигаст — отвърна Мералда.

Присила не каза нищо, дори не вдигна поглед от онова, което правеше.

— Наистина се учудих, когато разбрах — продължи Мералда, а очите й се присвиха. — Та тя е толкова красива!

Сега вече Присила, крайно чувствителна и към най-бегло загатнатата обида, вдигна глава и я изгледа остро. Лицето й потъмня като буреносен облак и тя се насочи към Мералда толкова решително, че за миг младата жена си помисли, че се кани да я удари или да плисне водата от лейката отгоре й.

— Каква си ми хубавица! — подхвърли по-възрастната жена. — И, разбира се, само някой надарен с такава красота може да създаде подобна градина.

— Само някой надарен с вътрешна красота — отвърна Мералда, без да трепне, за изненада на Присила, която не бе очаквала подобна дързост. — И да, знам за цветята достатъчно, за да разбирам, че онова, което ги кара да растат, е начинът, по който ги докосваш и им говориш. Моите извинения, лейди Присила, но досега с нищо не сте ми показали, че имате какво да дадете на една градина с цветя.

— Твоите извинения? — повтори Присила и се изпъна, силно учудена, че една обикновена селянка си позволява да бъде толкова пряма.

Понечи да каже още нещо, но Мералда я прекъсна:

— Ала ето че пред себе си виждам най-прекрасната градина в цял Окни — продължи тя и обходи мястото с възхитен поглед. — Мислех ви за злобна и какво ли още не.

При тези думи девойката се обърна към по-възрастната жена, ала в очите й нямаше и помен от враждебност, изражението на Присила също бе поомекнало.

— Но вече знам, че не съм била права — довърши Мералда. — Всеки, който може да създаде толкова великолепна градина, трябва да носи нещо красиво у себе си.

На лицето й грейна обезоръжаваща усмивка, пред която дори Присила беше безсилна.

— Работя над нея от години — обясни тя. — Садя цветята и се грижа за тях и все търся сортове, които да цъфтят по най-различно време, та всяка седмица да се разтварят нови и нови цветове.

— И усилията ви са дали резултат — искрено я поздрави Мералда. — Обзалагам се, че в цял Лускан, пък и в Града на бездънните води няма градина, която да се мери с вашата.

Девойката неволно се усмихна при вида на руменината, плъзнала по бузите на Присила — май най-сетне бе открила слабото й място.

— Е, не е лоша — съгласи се лейди Ок. — Но в Града на бездънните води има градини, които се простират на площи, по-големи от цялото ни имение.

— Може да са по-големи, но не е възможно да са по-красиви — настоя Мералда и за няколко мига Присила остана без думи, хваната напълно неподготвена от топлите думи на това селско момиче.

— Благодаря ти — успя да избъбри най-сетне тя, а месестото й лице засия с такава широка усмивка, каквато Мералда никога не бе очаквала от нея. — Искаш ли да видиш нещо много специално?

В началото младата жена се поколеба, тъй като все още й беше трудно да се довери на Присила, но после си каза „какво пък толкова“ и позволи на Присила да я улови за ръката и да я поведе обратно към замъка. Минаха през няколко малки стаички и стигнаха до едно тайно стълбище, в края на което имаше миниатюрно дворче, повече приличащо на грешка в плана на замъка и толкова тясно, че едва имаше място двете да застанат една до друга. Мералда се разсмя възторжено при вида на мястото. Въпреки че каменните стени бяха сиви и напукани, в средата на дворчето имаше леха с макове. Повечето бяха от обикновените, тъмночервени макове, които тя познаваше, но няколко имаха нежнорозови цветове, каквито младата жена никога не бе виждала.

— Тук работя с растенията — обясни Присила и я поведе към саксиите.

Първо коленичи пред обикновените макове и с една ръка докосна стъблото, докато с другата нежно разтвори червените листенца, за да открие тъмната сърцевина на цвета.

— Виждаш ли колко е здраво стъблото? — попита тя.

Мералда кимна и също се приведе над цветето.

Присила се изправи и отиде при саксиите с розовите макове. И този път внимателно разгърна деликатните листенца и откри скритата между тях сърцевина, която тук не бе черна, а снежнобяла. Мералда докосна стъбълцето и усети, че то също е много по-нежно.

— С години използвах все по-светли и по-светли растения — обясни Присила. — Докато най-сетне постигнах това — макове, съвсем различни от обикновените.

— Макове „Присила“ — възкликна Мералда и с огромно удоволствие чу по-възрастната жена да избухва в смях. — Наистина! Името е съвсем заслужено. Трябва да ги покажете на търговците, които минават оттук на път към Лускан. Сигурна съм, че тамошните дами ще платят скъпо и прескъпо за толкова нежни макове.

— Търговците, които идват в Окни, се интересуват единствено от практични неща — отвърна Присила. — Сечива и оръжия, храна и напитки (винаги напитки!) и може би някоя и друга изящна резбована дреболия от Десетте града. Лорд Фери има прекрасна колекция от тях.

— Как бих искала да я видя!

При тези думи Присила я изгледа странно:

— Предполагам, че и това ще стане — сухо рече тя, сякаш едва сега си бе спомнила, че пред нея стои не обикновена прислужница от селото, а жената, която скоро щеше да се превърне в господарка на замъка.

— Въпреки това трябва да ги продавате — окуражително настоя Мералда. — Може да ги занесете в Лускан, в откритите им пазари, за които съм чувала, че били толкова интересни.

Макар и за кратко усмивката се върна на лицето на Присила.

— Е, ще видим — отвърна тя, а в тона й се долавяше следа от прежното високомерие. — Разбира се, подобно търгашество повече приляга на селяните.

Мералда обаче не се стресна. В този един-едничък ден беше постигнала повече напредък с Присила, отколкото изобщо бе вярвала, че може някога да постигне.

— А, ето ви — разнесе се глас откъм входа на замъка; и този път появата на Темигаст бе съвсем навременна. — Ще трябва да ни извиниш, скъпа Мералда, но по всичко личи, че лорд Ферингал ще бъде зает цялата вечер. Боя се, че Банси е истински дявол, когато дойде дума за пазарене, а пък днес е донесъл няколко вещи, които доста се понравиха на господаря, та той ми нареди да попитам дали би искала да ни посетиш утре през деня.

Мералда погледна към Присила, търсейки някакъв знак как да постъпи, но по-възрастната жена бе напълно погълната от маковете си, сякаш край нея нямаше никой друг.

— Предай му, че непременно ще го сторя — отвърна девойката.

— Надявам се, че не си ни прекалено сърдита — рече икономът и тя се разсмя при това нелепо предположение. — Отлично тогава. Най-добре е да тръгваш вече — каретата те очаква, а ми се струва, че се задава буря.

— Никога не съм виждала по-прекрасни цветя от розовите ви макове — рече Мералда на жената, която скоро щеше да стане нейна родственица.

Присила я улови за дрехата и девойката се обърна учудено. Каква беше изненадата й, когато лейди Ок й подаде малък розов цвят.

Двете се усмихнаха, после Мералда мина покрай Темигаст и се качи в каретата. Икономът се позабави, вперил заинтригуван поглед в господарката на замъка.

— Приятелка? — попита той.

— Едва ли — беше хладният отговор. — Но ако си има свое цвете, може би ще остави моите на мира.

Темигаст се изкиска и тя му хвърли смразяващ поглед.

— Една приятелка съвсем не би била нещо толкова ужасно, колкото явно си мислиш — отбеляза той и забърза, за да настигне Мералда, а Присила остана сама, потънала в необичайни и неочаквани мисли.

* * *

Докато Мералда се връщаше от замъка Ок, в главата й бушуваха най-различни мисли. Смяташе, че е постигнала голям напредък с Присила и дори си каза, че някой ден двете може би ще станат истински приятелки.

Още в мига, в който си го помисли, избухна в бурен смях. Присила никога нямаше да бъде нейна приятелка, защото винаги щеше да се има за нещо повече от нея.

Ала девойката вече знаеше, че това не е така и то не заради случилото се в градината, а заради онова, което бе преживяла предишната нощ с Джака. Колко по-добре разбираше света сега или поне своето собствено кътче в света! Миналата нощ се бе оказала преломен момент в живота й. Мигът, в който бе поела юздите на живота си в свои ръце и бе взела онова, което искаше, мигът, в който сама бе решила какво да стори, й бе дал сили да приеме огромната и не особено примамлива отговорност, която животът бе стоварил върху раменете й. Да, сега вече знаеше как точно да постъпи. Щеше да накара лорд Ферингал да играе по нейните правила, докато не го отведеше до олтара на сватбения параклис в замъка Ок. И тя, и близките й (което бе много по-важно) щяха да получат от него онова, от което се нуждаеха. И макар че всичко това си имаше своята цена и то цена, която именно тя трябваше да плати, новата Мералда, вече жена, а не момиче и щеше да я плати доброволно и дори сама щеше да постави част от условията.

Все пак, радваше се, че не й се бе наложило да прекара твърде дълго време насаме с лорд Ферингал, не и тази вечер. Той без съмнение щеше да се опита да й натрапи близостта си, а тя не бе сигурна, че ще има достатъчно воля да не му се изсмее в лицето.

Доволно усмихната, младата жена се обърна към прозореца и пътя, който криволичеше пред тях. В този миг го видя и усмивката й се стопи. Джака Скъли стоеше върху едно скалисто възвишение, самотна фигура, вперила поглед натам, където тя обикновено слизаше от каретата.

Мералда се надвеси от прозореца от другата страна, така че Джака да не я види, и повика седналия на капрата гном:

— Добри ми кочияшо, моля те, откарай ме до нас тази вечер.

— О, мис Мералда, така се надявах да ме помолиш точно за това — отвърна Лиам. — Струва ми се, че един от конете има проблем с подковата, та се чудех дали на баща ти няма да му се намерят метален прът и един чук.

— Ама разбира се! Отведи ме у дома и съм сигурна, че татко ще ти помогне да поправиш подковата.

— Чудесно! — зарадва се кочияшът и накара конете да ускорят крачка, като подръпна юздите им.

Мералда се облегна назад и се загледа през прозореца. Макар да бе далеч, знаеше, че мъжът на хълма е Джака — отлично познаваше тази изпълнена с безнадеждност поза и въпреки че не можеше да види лицето му, съвсем ясно си представяше нещастното му изражение. В този миг девойката едва не промени решението си. Дали пък да не нареди на кочияша да спре и да я остави да слезе? Защо да не отиде при Джака и да не прекара още една нощ под звездите, нощ, изпълнена с любов и свобода? А може би трябваше да избяга с него и да живее единствено заради себе си и своето щастие, а не за другите.

Но не, не можеше да причини това на майка си и баща си, нито на сестра си. Мералда бе дъщеря, чиито родители можеха да разчитат, че ще постъпи правилно. А в този случай това означаваше веднъж завинаги да загърби чувствата си къмДжака.

Каретата спря пред малката къщурка и още докато Мералда посягаше към вратичката, Лиам бе скочил от капрата и бе изтичал да й отвори.

— Нямаше нужда — рече младата жена, когато гномът й подаде ръка, за да й помогне да слезе.

— Нали ще ставаш господарка на замъка — весело отвърна старецът и й намигна доброжелателно. — Не може да се отнасям с теб като с обикновено селско момиче.

— Всъщност не е толкова лошо — отвърна Мералда. — Да бъдеш обикновено селско момиче, имам предвид — допълни и Лиам се разсмя сърдечно. — Дава ти възможност да се махнеш от замъка, когато падне нощ.

— Както и да се върнеш в него, когато си поискаш — добави Лиам. — Господарят Темигаст казва, че съм на твое разположение, мис Мералда. Мога да отведа и теб, и цялото ти семейство, където пожелаете.

Девойката се усмихна широко и кимна с благодарност. В този миг забеляза, че вратата на къщата е отворена, а баща й стои на прага с обичайното си напоследък мрачно изражение.

— Татко! — повика го тя. — Ще можеш ли да помогнеш на приятеля ми… — тя се поколеба и се обърна към кочияша. — Хубава работа! Дори не знам как се казваш!

— Повечето благородни дами не си дават труда да попитат — отвърна Лиам и двамата с Мералда отново се разсмяха. — Пък и на вас, хората, ние всичките ви изглеждаме досущ еднакви.

И като намигна закачливо, старият гном се поклони:

— Лиам Уудгейт, на вашите услуги.

Дони Гандърли пристъпи напред.

— Този път не си останала дълго в замъка — подозрително отбеляза той.

— На лорд Ферингал му излезе неочаквана работа с един търговец — обясни Мералда. — Помоли ме да дойда отново утре. Обаче Лиам има проблем с една подкова. Ще можеш ли да му помогнеш?

Дони погледна към конете и кимна.

— Разбира се. А ти се прибирай, момиче. Майка ти пак е болна.

Мералда се втурна в къщата. Биасте беше на легло и цялата гореше, а очите й бяха хлътнали дълбоко в изпитото й лице. Тори бе коленичила край нея с кърпа в едната ръка и кана със студена вода в другата.

— Стана й зле малко след като ти излезе — обясни момичето.

Мералда сведе поглед към майка си и й се прииска да падне на колене и да заридае. Колко немощна изглеждаше Биасте, колко непредсказуемо бе състоянието й, сякаш всеки ден вървеше по тясна, криволичеща пътека, покрай която като ужасяваща пропаст зееше собственият й гроб. Само голямото щастие я подкрепяше, откакто лорд Ферингал за първи път покани дъщеря й в замъка. Отчаяна, младата жена се вкопчи в единственото, за което се надяваше, че би могло да помогне на майка й.

— О, мамо! — престорено недоволно възкликна тя. — Точно сега ли намери да се разболееш отново!

— Мералда — въздъхна Биасте, но дори това се оказа прекалено голямо усилие.

— Е, значи просто трябва да се оправиш и то по-бързичко! — отсече девойката с все същата шеговита строгост.

— Мералда! — възмути се Тори.

— Нали ти казах за градината на лейди Присила? — продължи сестра й, без да й обръща внимание. — Бързо се оправяй, защото утре идваш с мен в замъка. Заедно ще се разходим из градината.

— Ами аз? — примоли се Тори и когато се обърна, за да я погледне, Мералда забеляза, че има още един слушател — облегнат на стената, Дони я наблюдаваше внимателно, а по мъжественото му, ала изморено лице, бе изписана изненада.

— Да, Тори, и ти можеш да дойдеш с нас — рече девойката, опитвайки се да не обръща внимание на баща си. — Но само ако ми обещаеш, че ще се държиш прилично.

— О, мамо, оправяй се по-бързо! — примоли се момичето и улови ръката на майка си, която като че ли наистина се пооживи.

— Върви, Тори — рече Мералда. — Иди при кочияша, казва се Лиам, и му кажи утре по пладне да дойде да ни откара в замъка. Мама не бива да върви чак дотам.

Тори хукна навън, а сестра й се приведе над Биасте:

— Оправяй се — прошепна тя и я целуна по челото.

Майка й се усмихна и кимна в знак, че ще се опита.

Мералда излезе от стаята, съпроводена от изпитателния поглед на баща си. Чу го как дърпа завесата на входа на спалнята, която споделяше с Биасте, а след това идва при нея.

— Ще ти позволи да доведеш и двете? — попита Дони тихичко, така че жена му да не го чуе.

Мералда сви рамене.

— Сам реши, че иска да му стана жена. Ще се окаже пълен глупак, ако ми откаже тази малка услуга.

Дони се усмихна благодарно и я прегърна. Въпреки че не го виждаше, Мералда бе сигурна, че баща й плаче. Тя поривисто отвърна на прегръдката му и зарови лице в силното му рамо, болезнено напомняне, че макар да се бореше храбро за добруването на семейството си, в много отношения тя си оставаше просто едно уплашено, малко момиченце.

И как само я сгря целувката, която баща й положи върху челото й, нежно доказателство, че постъпва правилно.

* * *

От един хълм недалеч оттам Джака Скъли гледаше как Дони Гандърли помага на кочияша да поправи подковата на един от конете си. Двамата си бъбреха и се смееха весело, като да бяха отколешни приятели и като си спомни начина, по който Дони се бе отнесъл с него предишната вечер, горкият ревнив Джака едва не припадна от яд. Нима Дони не разбираше, че лорд Ферингал иска съвсем същите неща, за които той така свирепо го бе наложил? Нима не виждаше, че неговите намерения са по-добри от тези на лорд Ферингал, че той и Мералда са със сходни положение и потекло и затова би бил правилният избор за нея?

После Дони влезе обратно в къщата, а отвътре се показа по-малката сестра на Мералда и подскачайки от радост, изтича да говори с кочияша.

— Нима нямам нито един съюзник? — прошепна Джака, хапейки сърдито долната си устна. — Всички ли са против мен, заслепени от незаслуженото богатство и влияние на Ферингал Ок? Проклета да си, Мералда! Как можа да ме предадеш така! — провикна се той, без да го е грижа дали вятърът няма да отнесе думите му до Тори и кочияша.

Повече не можеше да ги гледа. Притиснал юмруци до очите си, той се хвърли на земята.

— Има ли място под слънцето, където има справедливост? О, трижди проклет живот, направил ме просяк, мен, комуто хиляди пъти повече би прилягала кралска мантия! Каква е тази правда, която хвърля най-сладката награда в ръцете на глупец като Ферингал? Какъв е този вселенски ред, който определя, че кесията е по-силна от повика на тялото? Проклет, проклет живот! И трижди проклета Мералда!

Джака дълго остана така, проснат на земята, сипейки ругатни и хленчейки като хваната в капан котка. Дълго след като Лиам Уудгейт оправи подковата, изпи една чашка с Дони Гандърли и си тръгна; дълго след като майката на Мералда най-сетне потъна в необезпокояван от треска сън; дълго след като Мералда разказа на сестра си всичко, което беше преживяла с него, с лорд Фернигал, с Присила и с Темигаст. Дълго след като бурята, която старият иконом бе предсказал, връхлетя със страховита ярост, носейки леден дъжд и мразовити вихри.

Продължи да лежи на хълма и когато облаците се разпръснаха, отстъпвайки място на прекрасен изгрев, а работниците се появиха на нивата. Един от тях, единственото джудже в групата, отиде при него и го подритна с върха на ботуша си:

— Мъртъв ли си, или мъртвопиян? — сопна се то.

Джака се претърколи настрани, потискайки стона, надигнал се в гърдите му, когато свирепа болка прониза схванатото му тяло. С жестоко наранена гордост, прекалено ядосан, за да се изправи очи в очи с когото и да било, младият мъж стана и се отдалечи тичешком.

— Странна птица — подхвърли джуджето и всички около него закимаха.

Много по-късно, когато дрехите му бяха изсъхнали, ала студът, попил в кожата му през нощта, още не си бе отишъл напълно, той се върна на полето. Понесе хокането на отговорника на малката групичка, както и подигравките на останалите селяни, без да каже нищо, ала му костваше неимоверни усилия, за да си върши работата както трябва, тъй като в главата му се гонеха хиляди мисли, завладяло го бе безгранично униние, а кожата му лепнеше под лъчите на безмилостното слънце.

Още по-черно отчаяние го налегна, когато видя каретата на лорд Ферингал да спира пред къщата на Мералда само за да поеме обратно към замъка малко по-късно, понесла този път повече от един пътник.

Те всички бяха против него.

* * *

Никога преди Мералда не се бе наслаждавала толкова на посещенията си в замъка, въпреки че лорд Ферингал не положи никакво усилие да скрие разочарованието си, задето няма да може да остане насаме с нея. Присила пък кипеше от гняв при мисълта, че този път във великолепната й градина ще се разхождат не една, а цели три селянки.

Все пак на Ферингал бързо му мина, а Присила (с помощта на няколко многозначителни покашляния от страна на Темигаст) запази учтивата си маска. Единственото, което имаше значение за Мералда, бе усмивката на майка й и блаженото изражение, с което тя вдигаше изпитото си лице към топлите, слънчеви лъчи и вдъхваше сладкото ухание на цветята. При тази гледка девойката усети как я изпълва решителност и надежда за бъдещето.

Не останаха много дълго в замъка — прекараха едва около час в градината, след което им бе предложен лек обяд и още една кратка разходка между цветята. После, по покана на Мералда, нещо като извинение към лорд Ферингал за неочакваните гости, младият лорд се качи в каретата, за да ги изпрати до вкъщи, изпроводен от погледите на Темигаст и вкиснатата Присила.

— Селяни! — промърмори сестра му. — Би трябвало добре да го натупам, задето води подобни хора в замъка!

Темигаст се изкиска, развеселен от предсказуемата й реакция.

— Вярно, че са необразовани — отбеляза той. — Но определено не са неприятни.

— Калтаци!

— А може би гледаш на цялата работа от погрешния ъгъл — подхвърли Темигаст с крива усмивка.

— На селяните може да се гледа по един-единствен начин — сопна се Присила. — С презрение.

— Ала семейство Гандърли скоро няма да бъдат селяни — не можа да се сдържи старият иконом.

Присила изсумтя несигурно.

— Защо не приемеш случващото се като едно голямо предизвикателство? — предложи Темигаст и тя го изгледа с любопитство. — Като това да отгледаш деликатно цвете от една луковица.

— Семейство Гандърли? Деликатни?

— Може и да станат с помощта на лейди Присила Ок. Какъв огромен успех би било да ги просветлиш, подвиг, който би накарал брат ти да се хвали пред всеки търговец, който мине оттук, забележително постижение, което несъмнено ще достигне чак до ушите на лусканското висше общество. Великолепно украшение за Присила Ок.

Присила отново изсумтя, а съмнението не слезе от лицето й, но все пак не каза нищо повече, нито дори тихо промърморените обиди, които обикновено сипеше под носа си. Вместо това се отдалечи, придобила изведнъж замислено изражение, потънала в някакви свои планове.

Темигаст разбра, че е налапала въдицата или поне е склонна да го направи. Старият иконом поклати глава. До ден-днешен не спираше да се учудва на презрението, с което повечето благородници гледаха на хората, над които властваха, дори ако тази власт не бе нищо друго, освен щастливо стечение на обстоятелствата.

(обратно)

Тринадесета глава Карнавалът на затворниците

Беше час, изпълнен с жестоки удари и грозни обиди, час, в който възторжената тълпа ги замеряше с развалена храна и плюеше в лицата им.

Беше час, който Уолфгар изобщо не усети. Толкова далеч бе той от лусканския Карнавал на затворниците, толкова навътре в себе си се бе затворил, за да издържи нечовешките мъчения на Ерту, че сега дори не виждаше лицата на хората край себе си, нито чуваше как помощникът на магистрата подклажда страстите на тълпата и ги подготвя за появата на самия Джаркхелд. Варваринът, както и останалите трима пленници, бяха привързани здраво към един стълб с ръце зад гърба. Масивни тежести бяха прикачени към глезените и врата му, толкова солидни, че дори могъщият исполин не можеше да държи главата си изправена.

Беше разпознал тълпата с кристална яснота — насъбралото се простолюдие, зажадняло за кръв и мъчения, полувеликаните, които поддържаха „реда“, както и злощастните затворници. Видял бе какво точно представляват, а после съзнанието му ги бе превърнало в нещо друго, нещо пъклено и страховито — уродливите, злобно ухилени лица на слугите на Ерту, от чиято разлигавена паст се процеждаше разяждаща слюнка, докато зъбите им се впиваха в плътта му, а зловонният им дъх го задушаваше. Вечните мъгли на Бездната пак изпълниха дробовете му, серните изпарения изгориха ноздрите и гърлото му — поредната брънка във веригата на мъченията му. По цялото му тяло пъплеха отвратителни стоножки и гигантски паяци, влизаха под кожата и дълбаеха месата му. Винаги на крачка от смъртта. Винаги копнеещ за нея.

Мъченията нямаха край, ден след ден, седмица след седмица, месец след месец и постепенно Уолфгар бе успял да открие спасение в най-затънтеното ъгълче на съзнанието си. Затворен в него, той ставаше напълно безчувствен към онова, което го заобикаляше. Сега, на карнавала, Уолфгар отново се оттегли в това кътче.

Един по един затворниците биваха отвързвани от коловете и принуждавани да обикалят платформата. Понякога ги караха да минават толкова близо до зяпачите, че те можеха да ги ударят, друг път ги отвеждаха до някой от многобройните уреди за мъчения — дебели метални пръчки, с които да бъдат бити; сложна макара, с чиято помощ биваха вдигани във въздуха, висейки единствено на здравия прът, закрепен зад извитите на гърба им ръце; окови за глезените, на които мъчителите увесваха своите жертви надолу с главата и ги потапяха във ведра, пълни с мръсна вода или, както в случая със злощастния Крийпс Шарки — с урина. Крийпс крещеше неистово по време на цялото отвратително зрелище, докато Тий-а-никник и Уолфгар понасяха стоически и най-нечовешките изтезания, родени от жестокия мозък на Джаркхелд и неговия помощник, без да издадат нито звук, с изключение на неизбежната въздишка, откъснала се от гърдите им, когато някое особено брутално мъчение ги оставеше без дъх. Морик посрещаше всичко сравнително спокойно, като час по час заявяваше, че е невинен и подхвърляше остроумни забележки на палачите си, което само още повече ги ожесточаваше.

Появата на магистрат Джаркхелд бе посрещната с възторжени възгласи от страна на множеството. Облечен в дебела, черна тога, с шапка на главата и сребърен контейнер за пергаменти в ръка, той бавно пристъпи до средата на платформата и изгледа затворниците един по един, бавно и продължително.

После направи крачка към тълпата и с драматичен замах вдигна сребърната кутийка, която съдържаше присъдата на четиримата пленници. От гърлата на всички се откъсна тържествуващ рев. С бавни, премерени движения, които допълнително нажежиха страстите на зяпачите, Джаркхелд махна капачето, извади четири свитъка, разгъна ги един по един и прочете имената на всеки от затворниците на висок глас.

Колко много приличаше магистратът на Ерту в този момент, церемониалмайстор на цялото отвратително зрелище, онзи, който издаваше заповедите и измисляше мъченията! Дори гласът му звучеше като гласа на демона — гърлен, режещ, нечовешки.

— Ще ви разкажа една история — започна Джаркхелд. — История за подла измяна и предадено приятелство, за гнусна алчност и грозен опит за убийство. Този мъж — тук магистратът посочи Крийпс Шарки, — този мъж ми я разказа до последната подробност и тя се оказа толкова чудовищна, че оттогава сънят ме напусна.

И той повтори всяка дума, изречена от Шарки. Идеята била на Морик, излъгал бе долният пират. Морик и Уолфгар били подлъгали Дюдермонт на онова открито място, за да може Тий-а-никник да го прониже с отровната си стреличка. Морик трябвало да стори същото, само че с друга отрова, за да не могат свещениците да спасят доблестния капитан, но градската стража пристигнала твърде бързо и той не успял да изпълни пъкления си план. През цялото време Крийпс Шарки се мъчел да откаже съзаклятниците от черния им план, ала не посмял да каже нищо на никого от страх пред Уолфгар — варваринът го бил заплашил, че ще му откъсне главата и ще я изхвърли в океана, дори да се наложи да я рита през всички лускански улици.

Голяма част от зяпачите в един или друг момент бяха станали жертва на бруталния начин, по който Уолфгар въдворяваше ред в „Кривата сабя“, и сега никак не им бе трудно да повярват на тази част от историята.

— И четиримата сте обвинени в съзаклятие, целящо подлото убийство на почитаемия капитан Дюдермонт, гост, радващ се на най-голямо уважение в нашия град — заяви Джаркхелд, когато свърши с разказа си.

При тези думи се надигна същински ураган от викове и обиди. Джаркхелд ги остави да утихнат и продължи:

— Обвинени сте също така в нанасянето на сериозна телесна повреда на същия. Законът и правдата ни повеляват да ви дадем възможност да отговорите на тези обвинения.

И той пристъпи към Крийпс Шарки:

— Правилно ли предадох разказа ти?

— Напълно, ваша милост, напълно — угоднически отвърна пиратът. — Те бяха, те го направиха!

Мнозина от зяпачите не можаха да сдържат изпълнените със съмнение възгласи, други се изсмяха подигравателно — толкова жалко и неубедително прозвучаха думите му.

— Крийпс Шарки — невъзмутимо продължи Джаркхелд. — Признаваш ли вината си по първото обвинение?

— Невинен съм! — заяви пиратът, убеден, че след сътрудничеството му най-лошото от карнавала ще му се размине.

Твърдението му бе удавено в буря от викове и хули.

— Признаваш ли вината си по второто обвинение?

— Невинен съм! — решително отвърна Шарки и отправи широка, беззъба усмивка на съдията.

— Виновен! — провикна се една старица. — Виновен е и заслужава да умре от най-страшна смърт, задето се мъчи да натопи останалите!

Мнозина от зяпачите надигнаха гласове в подкрепа на старицата, ала Крийпс Шарки продължи да се хили самоуверено. Джаркхелд пристъпи към тълпата и вдигна ръце, за да ги накара да замълчат. Когато всички утихнаха, той заговори:

— Разказът на Крийпс Шарки ми помогна да докажа вината на другите трима и затова му обещахме да бъдем снизходителни.

При тези думи множеството зашумя недоволно, разнесоха се неодобрителни възгласи и освирквания.

— Заради честността му и заради уверенията му, неоспорени от неговите съучастници, че не е бил пряко замесен в покушението.

— Аз ще ги оспоря! — извика Морик и тълпата ревна.

Джаркхелд кимна и един от палачите стовари тежката си сопа в стомаха на Разбойника.

Последваха нови освирквания, ала Джаркхелд вдигна ръка за втори път и въдвори тишина. Усмивката на Крийпс Шарки стана още по-широка.

— Обещахме му да бъдем снизходителни — повтори магистратът и махна, сякаш искаше да каже, че нищо не може да се направи. — Ето защо смъртта му ще бъде бърза и милостива.

Усмивката на Шарки се стопи като да го бяха попарили с вряла вода, а неодобрителните викове отстъпиха място на същински ураган от възторжени възгласи.

Колената на пирата омекнаха и той едва не падна, ала тъмничарите го уловиха от двете страни и без да обръщат внимание на отчаяните му протести, го отведоха до един дървен блок и го накараха да коленичи.

— Невинен съм! — крещеше Шарки, но възражението приседна на гърлото му, когато един от пазачите блъсна главата му върху дръвника.

Едър палач с огромна секира в ръце пристъпи напред.

— Ударът няма да е чист, ако мърдаш — предупреди друг от тъмничарите.

Крийпс Шарки вдигна глава:

— Но вие обещахте!

Пазачите отново го блъснаха.

— Стига си се гърчил! — сопна се един от тях.

Ужасен до краен предел, пиратът се откопчи и се затъркаля по платформата, ритайки във всички посоки. Възцари се суматоха, неколцина тъмничари се хвърлиха отгоре му. Зяпачите се запревиваха от смях, разнесоха се възгласи „Обесете го!“, „Разкъсайте го на парчета!“ и други още по-ужасни предложения.

* * *

— Прекрасно зрелище — подигравателно подхвърли капитан Дюдермонт на Робилард.

Двамата стояха сред екзалтираното множество заедно с още неколцина от екипажа на „Морски дух“.

— Справедливост — отсече магьосникът.

— Чудя се — замислено рече капитанът, — дали е справедливост, или извратено забавление? Границата между двете е тънка, приятелю, и се боя, че лусканските власти отдавна са я прекрачили.

— Ти настояваше да дойдем тук — напомни му Робилард.

— Мое задължение е да присъствам като свидетел.

— Имах предвид в Лускан — поясни магьосникът. — Ти настоя да дойдем в Лускан. Аз предпочитах Града на бездънните води.

Дюдермонт го изгледа строго, ала в действителност нямаше какво да отговори.

— Стига си се съпротивлявал! — кресна един от пазачите на Крийпс, ала това само го накара да се задърпа още по-яростно, раздавайки ритници, където свари, като в същото време не спираше да хленчи отчаяно.

За известно време успяваше да се изплъзва на тъмничарите, за огромна радост на тълпата, която искрено се забавляваше, после внезапно срещна погледа на Джаркхелд. Толкова ледено го наблюдаваха тези очи, че той неволно замръзна.

— Изкормете го и го разкъсайте между четири коня — бавно и отчетливо нареди магистратът.

От гърлото на множеството се изтръгна същински взрив от ликуващи възгласи.

Крийпс бе виждал тази най-жестока от всички екзекуции едва два пъти през целия си живот, ала и това бе предостатъчно, за да го накара да затрепери като лист и буквално да се подмокри пред очите на многолюдната тълпа.

— Ти обеща! — едва чуто прошепна той, с мъка поемайки си дъх.

Въпреки това Джаркхелд го чу и отиде при него.

— Обещах ти да бъда снизходителен — също така тихо отвърна съдията. — И ще удържа на думата си, но само ако не се съпротивляваш. Ти решаваш.

Онези, които успяха да доловят думите на магистрата, простенаха недоволно, той обаче не им обърна никакво внимание.

— Съвсем наблизо имам четири коня — предупреди Джаркхелд.

Крийпс избухна в сълзи.

— Отведете го!

Тъмничарите се приближиха, ала този път пиратът и не помисли да се съпротивлява, когато го повлякоха обратно към дръвника, събориха го на колене и блъснаха главата му върху дървото.

— Ти обеща! — едва-едва проплака Шарки, ала жестокият магистрат само се усмихна и кимна.

Не на него, а на палача.

Огромната секира изсвистя, множеството ахна като един, после избухна залп от екзалтирани викове. Главата на Крийпс Шарки се търкулна на ешафода, завъртя се и спря, обърната към безглавото тяло на дръвника. Мълвата твърдеше, че с един мълниеносен, съвършено премерен удар, животът можел да се задържи достатъчно дълго, та злощастникът, паднал под брадвата на палача, да види собственото си обезглавено тяло, което придавало на чертите му израз на безпределен, всепоглъщащ ужас.

Не и този път обаче — и в смъртта лицето на Крийпс Шарки бе запазило нещастното изражение, което бе носило и приживе.

* * *

— Прекрасно! — саркастично промърмори Морик от другия край на ешафода. — Макар че това е за предпочитане пред онова, което очаква нас тримата.

Нито Уолфгар, нито Тий-а-никник, които бяха вързани от двете му страни, отвърнаха нещо.

— Просто прекрасно — повтори обреченият крадец.

Не за първи път му се случваше да изпада в крайно опасни ситуации, ала никога досега не се бе чувствал напълно безпомощен, без абсолютно никакви изгледи за спасение. Хвърли бърз, изпълнен с отвращение поглед на Тий-а-никник, после се обърна към Уолфгар. Варваринът изглеждаше толкова безучастен, така откъснат от кипежа край себе си, че Морик неволно му завидя.

До ушите му достигна брътвежът на Джаркхелд, който продължаваше да подклажда страстите на кръвожадната тълпа. Тъкмо в този момент магистратът се извиняваше за доста скучната екзекуция на Крийпс Шарки, обяснявайки необходимостта от време на време да показва подобна милост. В противен случай защо изобщо някой би си признавал?

Морик престана да го слуша и се опита да се пренесе някъде другаде, където бе щастлив и в безопасност. Замисли се за Уолфгар и за това как напук на всяка логика между тях се бе зародило истинско приятелство. Някога двамата бяха съперници — славата на варварина бързо растеше, особено след впечатляващия начин, по който се бе разправил с Дървотрошача, страшилището на Улицата на полумесеца. След неговата смърт Морик бе останал единственият в онази част на града, който все още имаше репутация за защитаване. Беше му минала мисълта да премахне Уолфгар, ала убийството не беше сред любимите му похвати.

И тогава се бе случило нещо невероятно. Един елф на мрака — истински елф на мрака! — го бе посетил в стаята, която наемаше по онова време. Просто бе влязъл, без никакво предупреждение, и му бе наредил да държи варварина под око, без обаче да го докосва. Освен това му бе платил, и то пребогато. Разбира се, Морик бе предпочел кесията с пари пред елфическите остриета и бе започнал да следи Уолфгар още по-отблизо. Двамата дори бяха станали другари по чашка и прекарваха заедно всяка нощ, като често оставаха чак до зори, седнали един до друг на пристанището, с бутилка в ръце.

Мрачният елф не се появи втори път. Но ако го бе сторил, идвайки с нареждане Уолфгар да бъде елиминиран, Морик най-вероятно нямаше да се подчини. Всъщност, ако елфите на мрака се върнеха с намерението да погубят варварина, Разбойника щеше да се бие редом с него.

Е, може би не чак да се бие, трезво си каза той, но поне щеше да го предупреди, преди да побегне колкото се може по-надалеч.

Ала сега нямаше къде да избяга. За миг Разбойникът се запита дали елфите все пак няма да се появят и да спасят човека, към когото бяха демонстрирали такъв интерес. Дали пък легион елфи на мрака нямаше да връхлетят върху Карнавала на затворниците, размахали смъртоносни остриета, поваляйки жадните за кръв зрители, докато си проправят път към ешафода?

Сладките мечти бързо се разпръснаха. Не, мрачните нямаше да дойдат за Уолфгар, не и този път, сигурен бе Морик.

— Наистина съжалявам, приятелю — извинително прошепна той, тъй като дълбоко в себе си чувстваше, че случващото се до голяма степен е по негова вина.

Уолфгар не отговори и Морик разбра, че исполинът не го бе чул, че изобщо не е там, а отдавна се е оттеглил дълбоко в себе си.

Може би това бе единственият правилен избор в този случай. Докато гледаше ликуващата пасмина в краката си и слушаше високопарното бръщолевене на Джаркхелд, докато с отвращение наблюдаваше как тъмничарите извличат обезглавеното тяло на Крийпс Шарки от платформата, на Морик му се прииска и той да можеше да се откъсне от всичко наоколо.

* * *

В това време Джаркхелд отново разказваше историята на Крийпс Шарки за пъкления заговор на другите трима и намерението им да убият такъв достоен човек като капитан Дюдермонт. Когато свърши, той отиде до Уолфгар, измери го от глава до пети с отвратен поглед, поклати глава и подканящо се обърна към множеството.

Разнесе се взрив от грозни хули и проклятия.

— Ти си най-лошият от всички! — кресна Джаркхелд в лицето му. — Бил е твой приятел, а ти си го предал!

— Хвърлете го под кила на „Морски дух“! — изкрещя някой.

— Разкъсайте го на парчета и го хвърлете за храна на рибите в морето.

Джаркхелд отново се обърна към тълпата и вдигна ръка. След един дълъг миг зяпачите се подчиниха и млъкнаха.

— Него — заяви магистратът, — възнамерявам да оставим последен.

Думите му предизвикаха нова вълна от неистови крясъци.

— Какъв ден ни предстои само! — В този момент Джаркхелд повече отвсякога приличаше не на съдия, а на евтин циркаджия, изнасящ представление. — Остават ни още трима и всички до един отказват да признаят вината си!

— Справедливост! — презрително изсумтя Морик под носа си.

Уолфгар гледаше право напред, без да мига и с все същото безстрастно изражение. Единствено страхът да не утежни допълнително положението на Морик го възпираше да не се изсмее в грозното, сбръчкано лице на Джаркхелд. Нима магистратът наистина вярваше, че е способен да измисли нещо по-страшно от мъченията на Ерту? Нима бе в състояние да доведе Кати-Бри, да я изнасили, а след това да я разкъса на парченца пред очите му, както демонът бе правил стотици пъти? Нима можеше да довлече Бруенор на ешафода, да строши черепа му с хищните си зъби и след това да използва здравата част на главата му, за да изгълта мозъка? Нима можеше да му причини повече болка от свирепия балор, който усъвършенстваше изтезанията си в продължение на хилядолетия? И накрая, нима Джаркхелд бе в състояние да го доведе до самата граница на смъртта, само за да го върне обратно, та всичко да може да започне отначало?

Изведнъж Уолфгар осъзна нещо изключително и лицето му грейна. Именно в това Джаркхелд и жалкият му карнавал отстъпваха пред Бездната. Той щеше да умре тук. Най-сетне щеше да бъде свободен.

* * *

Джаркхелд направи крачка встрани и спря пред Морик. Стиснал тясното лице на Разбойника с възлестите си пръсти, той го принуди да срещне погледа му и кресна:

— Признаваш ли се за виновен?

Морик замалко не го стори, замалко не извика, че наистина е заговорничил да погуби капитан Дюдермонт. Ами да, каза си той, а в мозъка му се зароди отчаян план. Защо да не се признае за виновен в съзаклятничество, ала само с татуирания пират, та ако може да спаси невинния си приятел?

Поколеба се само за миг, ала това му коства възможността да изпълни намерението си — Джаркхелд изсумтя отвратено и го зашлеви с опакото на ръката си, добре премерен удар, който го улучи в носа и го накара да присвие очи от болка. Когато зрението му най-сетне се възвърна, Разбойника установи, че Джаркхелд се е отдалечил и сега стои пред Тий-а-никник.

— Тий-а-никник — магистратът наблягаше на всяка сричка, напомняйки по този начин на мнозинството колко по-различен от тях е пиратът, колко чуждоземен, едва наполовина човек. — Кажи ми, Тий-а-никник, каква беше твоята роля във всичко това?

Татуираният пират продължи да се взира пред себе си, без да мигне и без да покаже с нищо, че е чул въпроса.

Джаркхелд щракна с пръсти и помощникът му дотича, носейки дървена тръбичка.

Магистратът я огледа от всички страни и я вдигна високо, така че множеството да може да я види.

— С това на пръв поглед невинно парче дърво, нашият изрисуван приятел е в състояние да запрати стреличка и да улучи целта си със същата сигурност, както би го направил най-добрият стрелец с лък — тържествено обясни той. — Стреличка, която може да покрие с най-страшни отрови — пъклени отвари, от които очите ви ще станат на кървава каша и ще изтекат; сатанински смески, от които цялото ви тяло ще пламне в изпепеляващ огън, който ще ви изгори отвътре; дяволски мазила, които ще изпълнят гърлото и носа ви с такава скверна слуз, че всяко поемане на дъх ще ви се струва най-голямото мъчение, което сте познавали някога. И това е само част от злокобния му репертоар.

Тълпата се люшкаше при всяка дума, а отвращението и гневът й нарастваха неудържимо. Неподражаем майстор в долното си изкуство, Джаркхелд се водеше по техните реакции, изчаквайки най-подходящия миг за всяка своя реплика.

— Признаваш ли се за виновен? — изкрещя той внезапно, на сантиметри от лицето на пирата.

Тий-а-никник продължи да гледа право напред, без да мига и без да говори. Ако беше чистокръвен кулан навярно би могъл да направи магия за смут и да запрати магистрата далеч от себе си, объркан и забравил какво смята да прави. Само че Тий-а-никник беше само полукулан и не притежаваше вродените магически умения на тази раса. За сметка на това притежаваше умението й да се съсредоточава по начин, доста подобен на този на Уолфгар.

— Всичко ще си признаеш! — закани се Джаркхелд и размаха пръст пред лицето му, без да подозира на какъв самоконтрол и дисциплина е способен пиратът. — Но ще бъде твърде късно.

Множеството обезумя от радост, когато тъмничарите отвързаха Тий-а-никник от пръта и започнаха да го мъкнат от един уред за мъчения на друг. След около половин час, в който го налагаха с пръчки и камшици, наливаха солена вода в раните му и дори му извадиха едното око с нагорещено желязо, пиратът с нищо не показваше, че има намерение да говори. Никакво признание не се откъсна от устните му, никакви молби за пощада, никакви писъци.

Вбесен до краен предел, Джаркхелд насочи вниманието си към Морик, просто ей така, за да поддържа настроението на свирепата тълпа. Този път дори не попита дребния крадец дали иска да признае вината си. Тъкмо обратното — колчем Морик се опиташе да каже нещо, магистратът го зашлевяше с все сила. Не след дълго Разбойника бе проснат на дибата, а мъчителят му завърташе колелото през две-три минути, съвсем слабо, почти неусетно, с изключение, разбира се, за агонизиращия Морик.

Междувременно Тий-а-никник продължаваше да понася стоически същинската част от изтезанията. Когато Джаркхелд се върна при него, той вече не можеше да стои на краката си, та палачите трябваше да го вдигнат и да го задържат изправен.

— Готов ли си да кажеш истината? — попита Джаркхелд.

Тий-а-никник се изплю в лицето му.

— Доведете конете! — кресна магистратът, треперещ от гняв.

Тълпата обезумя. Не се случваше често съдията да си даде труда да наложи най-страшната от всички екзекуция. Онези, които я бяха виждали, се кълняха, че нямало зрелище, което да може да се мери с нея.

Четири бели жребци, всеки от които теглеше след себе си здраво въже, се появиха на площада. Стражата изтласка множеството назад, за да им направи път и те се приближиха до ешафода. С отработени жестове, Джаркхелд нареждаше на хората си какво да правят и много скоро Тий-а-никник бе здраво вързан между четирите животни за китките и глезените.

По знак на магистрата ездачите сръгаха конете си и ги подкараха в четирите посоки. Татуираният пират инстинктивно напрегна мускули в обречена съпротива, ала напразно — само за миг тялото му бе разпънато до краен предел. Той простена, мъчейки се да си поеме дъх, докато ездачите и добре обучените жребци го задържаха на самата граница, отвъд която тялото му просто нямаше да издържи. Секунда по-късно проехтя шумен пукот — едното рамо на пирата бе изскочило от ставата, почти веднага същото се случи и с двете му колена.

Джаркхелд даде знак на ездачите да спрат и бавно се приближи до жертвата си с нож в едната ръка и камшик в другата. Лъскавото острие проблесна пред очите на стенещия мъж.

— Мога да сложа край на мъките ти — отчетливо заяви съдията. — Признай си и ще те убия бързо.

Тий-а-никник изсумтя и извърна глава. Джаркхелд кимна лекичко и конете направиха още една малка крачка.

Тазът на окаяния мъж се пръсна на парчета и той изрева от болка. Когато кожата му започна да се къса, виковете му бяха удавени от възторжените възгласи на тълпата.

— Признай! — кресна магистратът.

— Стрелях по него! — изпищя Тий-а-никник.

Още преди множеството да успее да възкликне разочаровано, Джаркхелд размаха камшик:

— Твърде късно!

Жребците се втурнаха напред, откъсвайки краката на пирата от тялото му. Конете, за които бяха вързани китките му, също тръгнаха в противоположни посоки, забавяйки се само за миг-два, напълно достатъчно, за да може освирепялата тълпа да се наслади на разкривеното от нечовешка болка лице на нещастника, да види как смъртта се изписва по него, секунда преди и горната част от тялото му да бъде разполовена.

Неколцина от зяпачите ахнаха, неколцина повърнаха, а повечето заликуваха.

* * *

— Правосъдие! — настоя Робилард в отговор на изпълнените с отвращение протести на Дюдермонт. — Подобни зрелища правят убийството крайно непопулярно поприще.

Капитанът изсумтя погнусено:

— Единственото, което правят, е да подхранват най-долните човешки инстинкти — възрази той.

— Така е — съгласи се магьосникът. — Не аз съставям законите, но за разлика от твоя приятел там горе, ги спазвам. А нима ние се отнасяме с по-голямо милосърдие към пиратите, които ловим?

— Ние правим само онова, което е необходимо. Не ги измъчваме, за да задоволим някаква своя извратена любов към насилието.

— Но въпреки това изпитваме удоволствие, когато потапяме корабите им — не отстъпваше Робилард. — Не проливаме сълзи заради смъртта им, а нерядко, когато сме по петите на втори съд, не си даваме труда да спрем и да ги извадим от пълните с акули води. А дори и да го сторим, нима не ги оставяме в най-близкото пристанище, понякога именно в Лускан, за да понесат наказание, много подобно на това.

Дюдермонт не знаеше какво да отговори, затова продължи да се взира пред себе си. И все пак, в очите на благородния, изтънчен капитан, отблъскващото зрелище, което се разиграваше на ешафода, по нищо не приличаше на правосъдие.

* * *

Многобройните помощници на Джаркхелд още не бяха разчистили останките на Тий-а-никник от окървавения площад, а магистратът вече се бе върнал при Морик и Уолфгар.

— Видя ли колко време му отне да си признае? — обърна се той към Разбойника. — Твърде дълго и затова трябваше да страда до самия край. И ти ли ще се покажеш същия глупак?

Морик, чиито крайници бяха опънати до краен предел, се накани да отговори, да се признае за виновен, ала Джаркхелд сложи пръст върху устните му.

— Сега не е моментът — обясни той.

Морик отново понечи да каже нещо и магистратът бе принуден да му натъпче парцал в устата, а след това да завърже още един отгоре му, за по-сигурно.

След това отиде зад дибата и извади малка дървена кутия. Кутията с плъховете, така я наричаха. Тълпата отново изригна. Морик начаса разпозна ужасяващото приспособление и очите му замалко да изхвръкнат. Почти обезумял, той се задърпа, мъчейки се да се отскубне от стягащите го въжета. От цялото си сърце ненавиждаше плъхове, от съвсем малък се ужасяваше от тях.

Сбъдваше се най-страшният му кошмар.

Джаркхелд пристъпи напред и вдигна кутията, като я въртеше бавно, така че множеството да може да види хитроумната й конструкция. Предната й част представляваше всъщност метална мрежа, докато другите три стени бяха направени от дърво. Подът също беше дървен, но част от него бе подвижна и се местеше напред, като по този начин се получаваше неголяма дупка. Начинът й на действие беше прост — в нея щяха да сложат плъх и да я поставят върху голия корем на Морик. След това щяха да отворят вратичката на пода, а самата кутия — да подпалят.

Така плъхът щеше да се види принуден да избяга по единствения възможен начин — като си прогризе път през Морик.

Мъж с дебели ръкавици се приближи с дебел плъх в ръцете си. Без да губи излишно време, той нагласи кутията върху корема на жертвата си. Не я запали веднага, а остави плененото животно да пообиколи клетката си — дребните крачка затупкаха по голата плът, от време на време остри зъби се впиваха в месото на беззащитния човек. Морик се задърпа още по-отчаяно.

Джаркхелд отиде при Уолфгар. Като имаше предвид колко бе възбудена тълпата и как се забавляваше,магистратът се зачуди какво би могъл да стори на безстрастния исполин, което да надмине по зрелищност предишните две екзекуции.

— Харесва ли ти онова, което правим с приятелчето ти Морик? — попита той.

Уолфгар, който бе виждал недрата на Бездната, Уолфгар, в чиито вътрешности безброй пъти бяха впивали челюсти изчадия, които биха ужасили цяла армия плъхове, не отвърна нищо.

* * *

— Хранят към теб огромно уважение — отбеляза Робилард. — Рядко се е случвало Лускан да става свидетел на толкова пищна четворна екзекуция.

Думите му отекнаха болезнено в съзнанието на Дюдермонт, най-вече първото изречение. Само като си помислеше, че това зверство се извършва заради него! Всъщност не, той бе само повод, предлог за садистичния Джаркхелд да се отнесе към четирима души, пък били те и виновни, по непростим начин. Освен това капитанът все още не беше убеден, че Уолфгар и Морик са били замесени. А мисълта, че това нечовешко зрелище е в негова чест, го отвращаваше до дъното на душата му.

— Господин Миканти! — повика той и като надраска някаква бележка набързо, я подаде на моряка.

— Не! — опита се да го спре Робилард — беше се досетил какво е намислил Дюдермонт и прекрасно осъзнаваше, че подобна постъпка ще навреди на „Морски дух“ не само пред тълпата, но и пред властите на града. — Той заслужава да умре.

— Кой си ти да решаваш нещо такова? — сряза го Дюдермонт.

— Не аз! — възпротиви се Робилард. — Те.

И той посочи множеството наоколо.

Дюдермонт се изсмя презрително на тази нелепост.

— Капитане! — не искаше да отстъпи магьосникът. — Ще бъдем принудени да си тръгнем и надали скоро ще бъдем добре дошли в Лускан.

— Ще забравят всичко щом следващите затворници се покачат на ешафода за тяхно забавление, най-вероятно още утре сутрин — отвърна Дюдермонт с крива, невесела усмивка. — Пък и нали бездруго мразиш Лускан.

Робилард простена, после въздъхна и вдигна ръце в знак, че се предава, докато капитанът, прекалено благороден, за да търпи такива зверства, подаваше бележката на Миканти със заръката да я занесе на Джаркхелд колкото се може по-бързо.

* * *

— Запалете кутията! — провикна се Джаркхелд, след като по негова заповед тъмничарите бяха обърнали Уолфгар така, че да вижда какво се случва с Морик.

Клетката пламна и този път варваринът не можа да се затвори в себе си и да се откъсне от онова, което го заобикаля. Ужасеното животно се замята напред-назад, после започна да дълбае със зъби и нокти.

Страшната болка, която мъчителите причиняваха на приятеля му, разтърси Уолфгар до основи, срути стените на отричането, с които той се бе обградил, и проникна в най-тъмните кътчета на съществото му, досущ като плъха, гризящ кожата и плътта на Морик. От устните на варварина се откъсна животински рев, изпълнен с такава необуздана ярост и страховита мощ, че хората наоколо отместиха очи от зрелищното изтезание и го зяпнаха. Огромните мускули на исполина се напрегнаха и той изви тяло така, че тъмничарят, който стоеше от едната му страна, политна далеч назад. След това вдигна крак, повличайки гюлето и веригата, с които бе пристегнат, така че те се омотаха около глезените на другия му пазач. Едно рязко дръпване и мъчителят рухна на земята.

Нови и нови тъмничари се нахвърляха върху Уолфгар с тежки сопи в ръце, ала той се мяташе все по-ожесточено. Побеснял от гняв, Джаркхелд нареди да извадят парцала от устата на Морик. В това време, противно на ограниченията, които важаха за обикновените смъртни, исполинът успя да освободи ръцете си и се люшна към уреда, върху който бе вързан приятелят му.

Войник след войник се хвърляха отгоре му, но той ги запращаше във всички посоки, като да бяха деца. Ала противниците му бяха толкова многобройни, че той все не успяваше да си проправи път до Морик, който пищеше, обезумял от лютата болка.

— Махнете го от мен! Махнете го от мен! — стенеше Разбойника.

Изведнъж Уолфгар се оказа повален по очи на земята. Джаркхелд, който междувременно се бе приближил, стовари камшика си върху гърба му.

— Признай вината си! — кресна освирепелият старец и продължи да го налага.

Уолфгар изръмжа, мъчейки се да се освободи. Още един пазач бе запратен надалеч, друг отскочи назад, притиснал ръце в носа си, смазан от тежкия пестник на варварина.

— Махнете го от мен! — отново проплака Морик.

Тълпата беше в екстаз. Джаркхелд бе сигурен, че никога не им бе предлагал по-зрелищно представление.

— Спрете! — незнайно как нечий глас успя да надвика възторжените ревове. — Достатъчно!

Опияняващата възбуда на множеството бързо се изпари, когато погледите на всички се насочиха в посока на гласа и те разпознаха капитана на „Морски дух“. Дюдермонт имаше измъчен вид и се подпираше тежко на бастуна си.

Тревогата на Джаркхелд нарасна още повече, когато Уейлан Миканти си проправи път между стражите, за да се качи върху ешафода и да му връчи бележка от Дюдермонт.

Магистратът я разгърна и започна да чете. Слисването и гневът му растяха с всяка дума. Когато свърши, вдигна поглед към Дюдермонт и небрежно махна на хората си да запушат устата на пищящия Морик и да изправят Уолфгар на крака.

Без изобщо да го е грижа за собствените му рани, без да обръща никакво внимание на случващото се около него, с изключение на страданията на приятеля му, варваринът се отскубна и се хвърли натам. Препъна се във веригата си и залитна, но докато падаше, успя да блъсне горящата кутия и плъха от корема на Морик.

Тежки сопи се посипаха отгоре му и Уолфгар отново бе довлечен в краката на Джаркхелд.

— Това само още повече ще утежни положението на Морик — тихо промърмори магистратът и се обърна към Дюдермонт, без да може да скрие лютия си гняв. — Капитан Дюдермонт! — повиши той глас. — Като жертва на престъплението и виден благородник, наистина имате право да напишете подобна бележка, ала сигурен ли сте, че го искате? Чак сега?

Дюдермонт пристъпи напред, без да обръща внимание на недоволните възгласи и единичните заплахи, които се разнесоха около него, и се изправи гордо насред зажаднялата за кръв тълпа.

— Доказателствата срещу Крийпс Шарки и татуирания пират бяха неоспорими — заяви той. — Но думите на Морик, че двамата с Уолфгар са били нарочени за изкупителни жертви, които да поемат наказанието, докато другите двама си поделят парите, звучат достоверно.

— Ала разказът на Крийпс Шарки, според който четиримата са съзаклятничили заедно, също звучи достоверно — размаха пръст Джаркхелд.

Зяпачите, объркани, ала досещащи се, че забавлението им е на път да свърши, ясно дадоха да се разбере, че обяснението на магистрата им се нрави повече.

— Достоверно звучат и думите на Йоси Локвата, които допълнително доказват вината на Уолфгар и Морик Разбойника — продължи Джаркхелд. — Позволете да ви напомня, капитане, че варваринът така и не отрече обвиненията на Крийпс Шарки!

Дюдермонт обърна поглед към Уолфгар, който стоеше на ешафода с все същото дразнещо безстрастно изражение.

— Капитан Дюдермонт — бавно и отчетливо рече Джаркхелд, така че всички да го чуят, след което посочи варварина, — твърдите ли наистина, че този мъж е невинен?

— Нямам право да заявя подобно нещо! — проехтя ясният глас на Дюдермонт, надмогнал грозните крясъци на кръвожадната тълпа. — Не мога да определям кой е виновен и кой — не. Единственото, което мога да сторя, виждате написано пред себе си.

Джаркхелд сведе поглед към листчето в ръцете си, после го вдигна, така че множеството да го види.

— Тази бележка съдържа помилването на Уолфгар — обясни той.

За миг множеството онемя, после изригна в дивашки крясъци. И Дюдермонт, и Джаркхелд се уплашиха, че може да избухне бунт.

— Това е безумие! — озъби се магистратът.

— Както сам казахте, аз съм гостенин на града, радващ се на най-голяма почит — спокойно отвърна капитанът. — И смятам, че тази почит ми дава правото да помоля властите да помилват Уолфгар. Пак тази почит ме кара да вярвам, че ще удовлетворите желанието ми, освен ако не искате да си навлечете недоволството на онези над вас.

Сега вече всичко бе казано, направо и без следа от увъртане. Ръцете на Джаркхелд бяха вързани и двамата го знаеха отлично — Дюдермонт наистина имаше пълното право да помилва Уолфгар. Подобни бележки не бяха рядкост (и обикновено струваха прескъпо на семейството на помилвания), но досега никой не бе прибягвал до този изход по толкова драматичен начин. Не и по време на карнавала, в разгара на най-впечатляващото зрелище, което Джаркхелд бе предлагал някога на тълпата.

— Смърт за Уолфгар! — изкрещя някой и останалите подеха думите му.

В този критичен момент погледите на Дюдермонт и на Джаркхелд се насочиха към варварина.

Израженията им не означаваха нищо за изстрадалия мъж, който все още смяташе смъртта за жадувано избавление, може би единственото средство да се спаси от мъчителните спомени. После обаче варваринът погледна към Морик, разпънат така, сякаш тялото му всеки момент щеше да се разкъса, с окървавен корем и очи, вперени към новия плъх, който един от пазачите държеше в ръце. В този миг Уолфгар разбра, че няма избор, не и ако приятелството с Морик означаваше нещо за него.

— Нямах нищо общо с нападението — заяви той. — Ако искате ми вярвайте, ако не искате, ме убийте. За мен няма значение.

— Ето, магистрате — рече Дюдермонт. — Освободете го, ако обичате. Уважете правото ми като почетен гостенин на Лускан.

Джаркхелд го изгледа продължително. Неодобрението, изписано по сбръчканото му лице, бе съвсем явно, ала въпреки това той кимна на хората си и те побързаха да пуснат Уолфгар. Предпазливо и чак когато магистратът им даде знак един от тях коленичи и отключи веригата, която стягаше глезена му.

— Махнете го оттук — сопна се Джаркхелд ядосано, ала исполинът не позволи да бъде изведен.

— Морик е невинен — заяви той.

— Какво? — възкликна съдията. — Махайте го оттук!

По-силен, отколкото тъмничарите вярваха, че е възможно, варваринът остана на мястото си, непоклатим като канара. — Морик Разбойника е невинен — разнесе се мощният му глас. — Той не е сторил нищо и ако продължите гнусното си дело, правите го единствено заради собственото си перверзно удоволствие, а не в името на справедливостта!

— Как само си приличате! — прошепна Робилард на Дюдермонт, очевидно недоволен.

— Магистрате! — капитанът отново успя да надвика крясъците.

Джаркхелд го погледна, напълно сигурен какво ще последва. Дюдермонт кимна. С разкривено от ярост лице, старият съдия събра пергаментите си, махна сърдито на пазачите и изхвърча от платформата. Обезумялата тълпа се люшна напред, ала стражата я удържа.

Ухилен до уши, плезейки се подигравателно на зяпачите, които проклинаха и се мъчеха да го заплюят, Морик слезе от ешафода след Уолфгар, наполовина извлечен, наполовина изнесен на ръце.

* * *

През цялото време, докато крачеха из помещенията, където се помещаваше лусканското съдилище, Морик шепнеше успокоителни думи на Уолфгар. По изражението му бе разбрал, че приятелят му отново е в плен на ужасните си спомени — изобщо нямаше да се учуди, ако варваринът срутеше стените на съдилището и избиеше половината от помощниците на магистрата. А понеже от корема му все още течеше кръв, а ръцете и краката го боляха жестоко, Разбойника бе сигурен в едно — нямаше никакво желание отново да се озове върху Карнавала на затворниците.

Морик смяташе, че ще ги отведат при Джаркхелд и тази перспектива никак не му се нравеше, познавайки избухливия темперамент на приятеля си. За негово облекчение пазачите, които ги съпровождаха, отминаха кабинета на Джаркхелд и вместо това влязоха в малка, невзрачна стаичка. В нея, полускрит зад огромно, отрупано с купчини хартия бюро седеше нервен, дребничък човечец.

Един от тъмничарите подаде бележката от Дюдермонт на дребосъка, който й хвърли бърз поглед и изсумтя — вече бе чул за крайно разочароващия завършек на карнавала. Въпреки това надраска инициалите си върху бележката, потвърждавайки по този начин, че тя е била прочетена и приета.

— Не сте невинни — заяви той, докато я подаваше на Уолфгар. — И затова не ви обявявам за невинни.

— Казаха ни, че можем да си вървим! — възмути се Морик.

— Така е — отвърна чиновникът. — По-правилно би било да се каже не че можете да си вървите, а че трябва да си вървите. Животът ви беше подарен, защото капитан Дюдермонт явно не е искал да бъдете екзекутирани. Разберете обаче, че в очите на цял Лускан си оставате виновни в престъплението, в което бяхте обвинени. Затова ви прокуждаме от града завинаги. Махайте се още сега и ако някога отново се мернете насам, отново ще посетите Карнавала на затворниците, този път — за последно. Тогава дори капитан Дюдермонт няма да може да се застъпи за вас. Разбрахте ли ме?

— Не беше кой знае колко трудно — отвърна Морик.

Дребният човечец го изгледа сърдито, но Морик само сви рамене.

— Изведете ги оттук! — нареди чиновникът.

Един от пазачите улови Морик за ръката, друг посегна към Уолфгар, ала рязкото дръпване на варварина, както и страховитият пламък в очите му, го накараха да се откаже. Все пак Уолфгар излезе, без да се противи и много скоро двамата приятели се озоваха навън, под топлите слънчеви лъчи, свободни за първи път от много дни насам.

За тяхна изненада, стражите не си тръгнаха, а ги придружиха чак до източната порта.

— Махайте се и да не сте се вяснали повече — сопна се един войник, докато затръшваше тежката врата зад гърба им.

— Все едно някога ще ни се прииска да се върнем в жалкия ви градец! — извика Морик в отговор и показа няколко неприлични жеста на стражите, които ги наблюдаваха от стената.

Един от тях вдигна арбалета си и се прицели.

— Я вижте! — рече той. — Дребният плъх май се опитва да се промъкне обратно!

Морик разбра, че е настъпил моментът да се маха и то възможно най-бързо. С един последен поглед към войниците той се накани да поеме по пътя, ала вместо това спря — онзи, който се целеше в него, рязко сведе оръжието си, а лицето му придоби странно изражение. Миг по-късно Морик разбра защо — към тях идваха капитан Дюдермонт и неговият магьосник.

За момент Разбойника си помисли, че Дюдермонт ги е избавил от Джаркхелд само за да може лично да се разправи с тях. Безпокойството му не трая дълго — макар да се насочи право към Уолфгар, вперил настойчив поглед в лицето му, капитанът не направи нито едно заплашително движение. Уолфгар срещна погледа му, без да трепне, без дори да мигне.

— Истината ли каза? — попита Дюдермонт.

Варваринът изсумтя и за всички бе ясно, че друг отговор няма да последва.

— Какво се е случило с Уолфгар, син на Беорнегар? — тихо рече Дюдермонт.

Варваринът му обърна гръб и пое по пътя, ала той изтича пред него.

— Поне това ми дължиш!

— Нищо не ти дължа! — отсече Уолфгар.

Дюдермонт се замисли над думите му за миг и Морик разбра, че се опитва да погледне на случващото се през очите на Уолфгар.

— Прав си — съгласи се капитанът, при което Робилард изпухтя недоволно. — Твърдиш, че си невинен и в такъв случай наистина не ми дължиш нищо, защото аз сторих само това, което повелява правдата. Изслушай ме в името на някогашното ни приятелство.

Уолфгар го изгледа студено, но остана на мястото си.

— Не знам какво те е довело дотук, приятелю, какво те е откъснало от другари като Дризт До’Урден, Кати-Бри и осиновителя ти, Бруенор, който те е научил на толкова много неща. Мога единствено да се надявам, че те тримата, както и полуръстът, са добре…

Дюдермонт замълча за миг, ала варваринът не каза нищо.

— Облекчението, открито на дъното на бутилката, не трае дълго, приятелю — продължи капитанът. — И не е геройство да браниш една кръчма от редовните й посетители. Какво те е накарало да замениш света, който познаваше някога, за живот като този?

Чул повече от достатъчно, Уолфгар понечи да си тръгне, а когато Дюдермонт отново застана пред него, той просто го избута настрани и продължи. Морик трябваше да подтичва, за да не изостане.

— Предлагам ти място на кораба — неочаквано за всички, в това число и за самия себе си, извика след него Дюдермонт.

— Капитане! — възропта Робилард, ала Дюдермонт не му обърна внимание и изтича след Уолфгар и Морик. — Ела с мен на „Морски дух“. Заедно ще преследваме пирати, та честните моряци да плават спокойно из Саблено море. Там, насред океана, ще откриеш себе си, сигурен съм!

— По-скоро ще трябва да слушам твоята дефиниция за това кой съм — поправи го Уолфгар. В същото време даде знак на Морик да мълчи, докато Разбойника изглеждаше направо очарован от предложението. — Дефиниция, която съвсем не държа да слушам.

С тези думи се обърна и си тръгна. Морик го изгледа с широко отворена уста. Когато най-сетне насочи вниманието си обратно към Дюдермонт, Разбойника установи, че той е сторил същото и крачи обратно към градската порта. Робилард обаче бе останал на мястото си и го наблюдаваше с крайно кисело изражение.

— Може ли аз… — започна Морик и пристъпи след капитана.

— Махай се оттук още сега! — предупреди Робилард. — Ако не искаш да се превърнеш в петно на пътя, очакващо първия дъжд да го измие завинаги от лицето на земята.

Хитрият крадец, който винаги оцеляваше и който ненавиждаше магьосниците, не чака втора подкана.

(обратно) (обратно)

Трета част Дива земя

Животът нерядко ме е карал да изучавам природата на доброто и злото. Много пъти съм ставал свидетел на техните най-чисти прояви, най-често — на злото. Прекарах началото на живота си заобиколен именно от него, то бе толкова могъщо, че самият въздух бе напоен с него и ме задушаваше, та бях принуден да избягам.

Едва наскоро, когато благодарение на славата си бях приет сред обществото на хората (ако не с отворени обятия, то поне без открита враждебност), за първи път видях една далеч по-сложна разновидност на онова, което бях познал в Мензоберанзан, една трудно обяснима сивота, в която мрак и светлина се преплитат по странен начин. Голяма част от хората, може би — почти всички, имат тъмна страна, влечение към отблъскващото и ужасното и най-вече притежават умението с лека ръка да пренебрегват страданието на себеподобните си, в името на собствените си интереси.

Никъде това не си личи по-ясно, отколкото в лусканския Карнавал на затворниците и всички подобни прояви на лъжливо правосъдие. В тях затворниците, чиято вина или невинност в действителност няма никакво значение, биват изкарвани пред очите на жадната за кръв тълпа, бити и измъчвани, а накрая — екзекутирани по възможно най-зрелищния начин. Магистратът, който отговаря за това, дава всичко от себе си, за да изтръгне възможно най-сърцераздирателните писъци от гърдите на своите жертви; неговото най-важно задължение е да се погрижи по лицата на тези нещастници да се изпише възможно най-нечовешкият ужас, а непоносима агония да помрачи очите им.

Веднъж, когато заедно с капитан Дюдермонт бяхме в Лускан, поисках да присъствам на „процесите“ срещу неколцина от пиратите, които бяхме извадили от морето, след като потопихме кораба им. Гледката на близо хиляда души, скупчени около масивната платформа, крещящи с цяло гърло, надаващи възторжени викове, докато пред очите им злощастните разбойници биваха буквално разкъсвани на парчета, едва не ме накара да си тръгна от „Морски дух“, завинаги да се откажа от лова на пирати и да се оттегля в уединението на някой вековен лес.

Разбира се, Кати-Бри бе до мен, за да ми напомни, че същите тези „злощастни разбойници“ нерядко прилагат мъчения върху своите невинни жертви и то не по-малко жестоки. И макар да призна, че това в никакъв случай не оправдава Карнавала на затворниците (самата тя бе толкова отвратена от мисълта за подобно място, че категорично отказа дори да припари до него), в едно бе сигурна — такова отношение към пиратите е все пак за предпочитане пред това да ги оставим да върлуват безнаказано из моретата.

Но защо? Защо изобщо трябва да избираме по-малката злина?

От години се измъчвам от този въпрос и в търсене на неговия отговор ми се наложи да опозная още една характерна черта на това невероятно сложно същество — човека. Какво кара обикновени, иначе порядъчни хора, да се принизят до нивото на отвратително зрелище като Карнавала на затворниците? Защо дори някои от моряците на Дюдермонт, хора, в чиято доблест и морал лично съм се убедил, изпитват удоволствие от една толкова отблъскваща проява на ненужна и потресаваща жестокост?

Отговорът на този въпрос (ако изобщо има по-сложен отговор от самата природа на злото) може да се открие в същността на различните раси. От добрите раси единствено хората „празнуват“ мъченията и екзекуциите на своите затворници. За полуръстовете подобно нещо е невероятно дори да се помисли — при тях се е случвало пленници да умрат от преяждане. Джуджетата се разправят с престъпниците си бързо, без да превръщат това в зрелище. При тях убиецът среща смъртта си под острието на брадвата — милостиво и далеч от очите на освирепяла тълпа. Никога не съм виждал елфи да присъстват на Карнавала на затворниците, с изключение на един-единствен път — двамината елфи, престрашили се да дойдат, си тръгнаха почти веднага, очевидно отвратени до дъното на душата си. Доколкото знам, обществото на гномовете изобщо не познава смъртната присъда — най-тежкото наказание там е живот, прекаран в затворническа килия.

Защо тогава единствено хората са различни? Какво у тях прави зрелище като Карнавала на затворниците възможно? Обикновена злина? Не, не смятам, че отговорът е толкова прост.

Елфите на мрака обожават мъченията (в това съм убеден!), действията им се ръководят единствено от жестокост, всеобхватна злост и изгарящо желание да утолят демоничната жажда на Лолт. При хората обаче, нещата стоят малко по-различно. Вярно, и при тях има зрънце садизъм, особено у магистрата, под чието ръководство се извършва всичко, както и у неговите помощници, ала радостта, отблъскващата наслада на публиката, на безсилните бедняци в тълпата, се корени другаде.

Първо, обикновените хора във Фаерун са лишени от всякакво влияние, подвластни на прищевките на безскрупулни благородници и земевладелци, знаещи, че всеки миг и близките им, и самите те могат да загинат, стъпкани от вражеско нашествие — гоблиново, великанско или дори човешко. Карнавалът на затворниците им дава възможност поне за мъничко да усетят вкуса на властта — над живота и над смъртта. Само в подобни моменти тези иначе безсилни срещу съдбата хорица получават, пък било то и за няколко кратки часа, усещането, че контролират собствения си живот.

Второ, за разлика от елфите и джуджетата, хората не са особено дълголетни, даже полуръстовете обикновено ги надживяват. За обикновените хора смъртта е честа гостенка. Почти всяка майка, имала късмета да оцелее след две или три раждания, неизменно губи поне едно от децата си. Такава ежедневна близост със смъртта неизбежно поражда любопитство, примесено с боязън и дори ужас. На Карнавала на затворниците тези хора виждат смъртта в най-чудовищното й превъплъщение, стават свидетели на най-страшното, което тя може да предложи, и се успокояват, че тяхната собствена кончина (освен ако някой ден не се окажат обвинени в престъпление от магистрата) няма как да е толкова жестока. Видял съм на какво си способна, безмилостна смърт, и не се боя от теб!

И накрая, последното обяснение за притегателната сила на карнавала, се крие в нуждата от правосъдие и наказания, на които почива редът във всяко общество. Именно за това спориха Робилард и Дюдермонт, когато се върнах на борда, след като бях станал свидетел на ужасното зрелище. Макар да не изпитваше никакво удоволствие от подобна жестокост и рядко да присъстваше, магьосникът я защитаваше с плам, какъвто бих могъл да очаквам от самия магистрат. Той твърдо вярваше, че публичното унижение на тези хора, агонията им, изложена на показ, играе безценна роля в удържането на обикновените хора в правия път. Затова в неговите уши възторжените викове на тълпата не бяха нищо друго, освен гласното изражение на тяхната вяра в реда и законността на обществото им.

Труден довод за оборване, особено когато става дума за ефективността на подобни методи в слагането на юзди на мнозина бъдещи престъпници. Но правосъдие ли е това?

Въоръжен с аргументите на Робилард, аз отидох при неколцина от по-нископоставените съдии в Лускан, под предлог, че се опитваме да измислим по-удобен начин да им предаваме заловените от нас пирати. В действителност, исках да ги накарам да говорят за Карнавала на затворниците. Почти начаса ми стана ясно, че карнавалът няма нищо общо със справедливостта. Мнозина невинни мъже и жени са се озовавали на ешафода и, принудени от нечовешките мъчения, са признавали престъпления, които не са извършили, а след това са умирали от ръката на безмилостните палачи. Магистратите го знаеха и си го признаваха на драго сърце, като без никакви угризения заявяваха, че поне пленниците, които ние им водим, слава Богу са виновни!

Дори само по тази причина не мога да приема Карнавала на затворниците. Един от най-важните критерии за всяко общество е начинът, по който то се отнася с онези, които са се отклонили от правия път, и недостойното отношение към тях принизява морала на това общество до нивото на онзи, когото то уж наказва.

Въпреки това, практики като тази в Лускан процъфтяват в много фаерунски градове, да не говорим за по-малките селца, където правосъдието неизменно е по-сурово и неумолимо, а единствено върху него се крепи тяхното оцеляване.

А може би има и четвърто обяснение за Карнавала. Може би хората се тълпят край ешафода единствено заради тръпката и удоволствието, които подобни гледки им доставят. Може би няма по-дълбока причина, освен любовта към такива забавления. Не ми се иска да вярвам, че това е правилното обяснение, защото ако толкова голяма част от човечеството е в състояние да захвърли съпричастността и състраданието си дотам, че да се развлича с мъченията и смъртта на своите събратя, ако чуждото страдание може да бъде повод за удоволствие, то аз не мога да си представя по-чисто въплъщение на истинската, първична и безпределна злина.

След толкова часове, прекарани в размисъл над тези въпроси, след безброй разговори на тази тема, след всички години, в които съм живял сред хората, аз все още не мога да си отговоря как могат да допускат извращения като Карнавала на затворниците.

Не че се учудвам. В крайна сметка, когато става въпрос за хората, рядко има прости, лесно откриваеми отговори. И може би това е причината дори след толкова години на пътешествия и срещи да не знам какво е скука. Може би точно на това се дължи и любовта ми към хората.

Дризт До’Урден

Четиринадесета глава Откраднато семе

Уолфгар стоеше край пътя, водещ към Лускан, и се взираше в града, където бе станал жертва на несправедливо обвинение и бе понесъл зверски мъчения и публично унижение. Въпреки това в гърдите си не таеше гняв към жителите на града, нито дори към свирепия магистрат. Вярно, ако някога се натъкнеше на Джаркхелд, сигурно щеше да откъсне главата му с голи ръце, ала щеше да го стори единствено за да затвори тази страница от живота си, а не тласкан от омраза и жажда за отмъщение. Уолфгар отдавна бе надмогнал омразата. Също както в деня, когато Дървотрошача бе дошъл за него в „Кривата сабя“ само за да срещне смъртта си. Също както в деня, когато се бе натъкнал на небесните жребци, варварско племе, подобно на неговото. Беше си отмъстил на злия им шаман само защото преди много години се бе зарекъл да го стори. Не от омраза, нито от необуздан гняв, а единствено воден от усилието да продължи да води едно съществуване, в което миналото бе толкова ужасно, за да не допуска нищо да го връща назад.

С течение на времето Уолфгар бе осъзнал, че пътят му не води напред и в този миг, докато се взираше в стените на Лускан, почувства това по-силно отвсякога. Не, той вървеше в кръг, неуморимо, до безкрай, така че рано или късно се озоваваше на абсолютно същото място — място, което само пълната бутилка правеше поне донякъде поносимо, като напълно заличаваше както всеки спомен от миналото, така и всяка мисъл за бъдещето.

Уолфгар се изплю и за първи път, откакто преди месеци бе дошъл в Лускан, се запита как бе паднал толкова ниско. Мислите му се насочиха на север, към Долината на мразовития вятър, неговата родина, където бе споделил толкова приключения и щастливи дни със своите приятели. Замисли се за Бруенор, който го бе надвил в битка, когато той бе още момче, но въпреки това бе пожалил живота му и го бе отгледал като свой син. Пак Бруенор го бе завел при Дризт, за да стане истински войн. Какъв приятел се бе оказал елфът, колко приключения бяха изживели двамата, рамо до рамо, независимо в колко неизгодно положение се намираха. А ето че бе изгубил и Дризт.

Уолфгар отново си спомни Бруенор, който му бе дал най-съвършеното постижение на ковашкото си изкуство, великолепния Щитозъб. Символът на обичта му към младия варварин. А сега исполинът бе изгубил не само Бруенор, но и Щитозъб.

Замисли се за Кати-Бри, може би най-скъпата от тримата му приятели, жената, откраднала сърцето му, жената, на която се бе възхищавал и която бе уважавал повече от всеки друг на света. Може би никога нямаше да бъдат нещо повече от приятели, никога нямаше да станат мъж и жена. Може би тя никога нямаше да му роди деца, ала тя беше негова приятелка, истинска и безрезервно вярна. Когато си спомни последната им среща, Уолфгар съвсем ясно осъзна истината за тяхната дружба. Кати-Бри би дала всичко, за да му помогне, би споделила с него най-съкровените си мигове и чувства, ала сърцето й, сигурен бе той, принадлежеше другиму.

Тази мисъл не събуди нито гняв, нито ревност у него. Изпитваше единствено уважение, защото въпреки чувствата си, Кати-Бри би дала всичко, за да му помогне. А сега и тя бе изгубена за него.

Уолфгар отново се изплю. Не ги заслужаваше — нито Бруенор, нито Дризт, нито Кати-Бри. Нито дори Риджис, който въпреки дребния си ръст и липсата на кой знае какви войнски умения, в момент на нужда би му се притекъл на помощ без мисъл за своята безопасност; би се хвърлил пред него, за да го предпази, доколкото може, със собственото си тяло. Как си бе позволил да захвърли всичко това на вятъра?

От западната порта на Лускан се показа препълнена каруца и го извади от мислите му. Въпреки лошото си настроение, варваринът не можа да сдържи усмивката си, когато разпозна седналата на капрата старица.

Морик. Двамата бяха прокудени от града едва преди няколко дни, но вместо да се махнат, продължиха да се навъртат наоколо — Морик заяви, че ако възнамеряват да оцелеят по пътищата, ще му трябват някои запаси. С тези думи той се промъкна обратно в Лускан и ако се съдеше по усилието, с което двата коня теглеха каруцата, както и по самия факт, че изобщо има каруца и коне, очевидно бе, че мисията му се е увенчала с успех.

Дребният разбойник свърна по тясна пътечка, която потъваше в гората. Там, приседнал на едно възвишение, го очакваше Уолфгар. Когато стигна при него, Морик се надигна от капрата и се поклони.

— Изобщо не беше трудно — заяви той.

— И стражите не усетиха нищо?

Морик изсумтя, сякаш самата мисъл бе абсурдна.

— Бяха същите войници, които ни изгониха онзи ден — поясни той самодоволно.

Преживяното в ръцете на лусканските власти само бе напомнило на Уолфгар, че двамата с Морик бяха големи риби в прекалено малко езеро, незначително на фона на кипящото море, каквото представляваше градът. И все пак, в тяхното мъничко кътче от Лускан Разбойника наистина бе един от най-големите играчи.

— Една торба падна, докато излизах — продължаваше Морик. — Един от стражите хукна след мен, за да ми я върне.

Уолфгар слезе от хълма, отиде до каруцата и отметна покривалото. Отдолу имаше торби с храна, както и въжета и всичко необходимо, за да си направят подслон на открито. Ала онова, което най-много се набиваше на очи, бяха бутилките, голямото количество бутилки, пълни с твърд алкохол.

— Мислех, че ще останеш доволен — отбеляза Морик и се приближи. — Това, че напускаме града, не означава, че трябва да изоставим и всичките си удоволствия. Да ти кажа, по едно време се поколебах дали да не довлека и Дели Кърти.

Варваринът му хвърли гневен поглед. Споменаването на Дели по толкова открито неприличен начин го бе засегнало до дъното на душата.

— Хайде — прочисти гърлото си дребният крадец, сменяйки набързо темата. — Нека потърсим някое закътано местенце, където да утолим жаждата си.

И той се зае да сваля дегизировката си, мръщейки се от болка. Неколкоседмичните мъчения не бяха останали без последствия — боляха го всички стави, раните по корема му още не бяха заздравели, а и колената му нямаше да се оправят скоро. Това обаче не му попречи да вдигне перуката, която току-що бе свалил от главата си, за да може още веднъж да се наслади на собственото си майсторство. След това се покатери обратно върху капрата и взе юздите в ръце.

— Конете не ги бива особено — отбеляза Уолфгар. Двете животни изглеждаха попрестарели и доста немощни.

— Златото ми трябваше, за да купя пиене — обясни Морик и варваринът хвърли поглед към каруцата, мислейки си, че приятелят му би трябвало да похарчи парите за по-добри коне, казвайки си, че от днес дните на алкохолна забрава за него остават в миналото. Накани се да се изкачи на хълма, ала Морик го повика обратно.

— По пътищата има разбойници. Така ми казаха в града. Разбойници по пътищата на север от гората, та чак до Гръбнака на света.

— Боиш се от някакви разбойници? — учуди се Уолфгар.

— Единствено от такива, които никога не са чували за мен — уточни Морик и за варварина не бе особено трудно да схване скрития подтекст — в Лускан славата на Морик бе напълно достатъчна, за да държи повечето главорези настрана.

— По-добре да сме подготвени за подобни неприятности — продължи Разбойника и извади тежка брадва изпод капрата. — Виж! — ухили се той самодоволно. — Все още е изцапана с кръвта на Крийпс Шарки.

Брадвата на самия палач! Уолфгар понечи да го попита как, в името на Деветте пъкъла, бе успял да се докопа до нея, но се отказа, сметнал, че предпочита да не знае.

— Хайде — подкани го Морик и като потупа мястото до себе си, извади една бутилка. — Да тръгваме и докато си пийваме, нека помислим как да се защитим.

Уолфгар дълго се взира в шишето, преди да се качи на капрата. Морик му го подаде, ала той отказа, стискайки зъби. Разбойникът сви рамене, отпи голяма глътка и отново му го предложи. И този път Уолфгар отказа. По лицето на Морик се изписа учудване, но то бързо се разсея — в крайна сметка, това означаваше повече пиене за него.

— Не бива да живеем като диваци, само защото си нямаме дом — заяви той.

Иронията на подобно изявление, идващо от устата на човек, който се наливаше с алкохол направо от бутилката, не убегна на варварина. През целия следобед той отказваше да се поддаде на изкушението и най-накрая Морик привърши бутилката сам. Държейки здраво юздите, Разбойника запрати празното шише в някаква скала и нададе доволен рев, когато то се пръсна на хиляди парчета.

— Доста шум вдигаш, докато се опитваш да избегнеш бандитите — изръмжа Уолфгар.

— Да ги избегна? — щракна с пръсти Морик. — Ни най-малко. Подобни люде нерядко си имат удобни лагери, където можем да се разположим царски.

— И които несъмнено принадлежат на разбойници, радващи се на някакъв успех — възрази Уолфгар. — А разбойници, които се радват на успех, най-вероятно си ги бива в онова, което правят.

— Също като Дървотрошача — напомни Морик и добави, виждайки съмнението му: — Може би ще успеем да ги убедим да ни приемат сред себе си.

— Не мисля така.

Морик сви рамене и кимна:

— Значи ще ни се наложи да ги прогоним — рече, сякаш нямаше нищо по-лесно от това.

— Изобщо няма и да ги открием! — изсумтя Уолфгар.

— Нима? — попита Морик и така рязко свърна в една пътека, че каруцата застана на две колелета и варваринът замалко не се изтърколи на земята.

— Какви ги вършиш? — изръмжа той, докато се друсаха по неравната пътека, и рязко се наведе, за да избегне изпречилия се пред лицето му клон; в същото време друга вейка го одра по ръката. — Морик!

— По-тихо, едри ми приятелю — рече Разбойника. — Насреща ни има река и мост, който несъмнено е добре охраняван.

Каруцата излезе измежду дърветата и се насочи към брега на реката. С едно дръпване на юздите Морик накара конете да забавят крачка и те поеха полека по неустойчивия мост. За огромна изненада на Разбойника преминаха от другата страна, без никой да се опита да ги спре.

— Новаци — разочаровано промърмори той, заричайки се да измине още няколко мили, след което да обърне каруцата и да се върне обратно при моста.

После обаче рязко дръпна юздите и спря, видял изпречилия се на пътя им здравеняк с меч в ръка.

— Колко интересно, че двамина като вас си позволяват да минават през моята гора без разрешение — подхвърли главорезът и като вдигна меча си, го сложи обратно на рамо.

— Твоята гора? — повтори Морик. — Пък аз си мислех, че гората не принадлежи никому и всеки може да пътува оттук.

И като понижи глас, така че само Уолфгар да го чуе, добави:

— Полуорк.

— Идиот — също така тихо му отвърна варваринът. — Теб имам предвид, не него. Сам си търсиш неприятности…

— Мислех, че ще се понрави на героичната ти природа. Пък и този бандит несъмнено има наблизо лагер с много удобства.

— Какво си говорите? — сопна се здравенякът.

— Нищо особено, добри ми господине — повиши глас Морик. — Само дето приятелят ми тъкмо казваше, че според него гората не принадлежи никому, а ти си най-обикновен крадец.

Очите на главореза се разшириха и той с мъка се опита да каже нещо свързано. Не успя и вместо това се изплю на земята.

— Аз пък ви казвам, че туй е мойта гора! — заяви той най-сетне и заби пръст в гърдите си. — Гората на Того!

— И колко би ни струвало да минем оттук, добри ми Того? — преспокойно попита Морик.

— Пет жълтици! — изръмжа разбойникът и като помисли малко, добави: — На всекиго от вас.

— Плати му — промърмори Уолфгар.

Морик се изкиска, но в този миг една стрела изсвистя на сантиметри от лицето му. Изненадан от превъзходната организация на бандата обирджии, Морик набързо промени решението си и посегна към кесията си.

Ала Уолфгар също беше променил решението си, разярен, че някой едва не го бе убил. Още преди Морик да успее да се уговори за цената, той скочи от каруцата и се нахвърли върху Того с голи ръце. После обаче размисли и рязко свърна встрани. Две стрели профучаха там, където се бе намирал само допреди миг, но той вече се бе насочил към стрелеца, когото бе съзрял, скрит в клоните на едно дърво, на около десетина крачки край пътя. Със страховит устрем мина между близките гъсталаци и връхлетя върху падналия зад тях дънер. Без да забавя крачка, вдигна масивната цепеница, запрати я в лицето на коленичилия недалеч човек и продължи.

Стигна до дървото в същия миг, в който следващата стрела се заби в земята пред краката му, но той не обърна никакво внимание, че и този път се е разминал на косъм. Скочи върхунай-ниския клон и със страховита сила и не по-малко впечатляваща ловкост, се изтегли нагоре. Като чупеше изпречилите се пред лицето му вейки, той за миг се озова лице в лице със стрелеца, който отчаяно се бореше с тетивата на лъка си.

— Дръж! — викна страхливият гнол и като тикна лъка в ръцете му, скочи на земята, избирайки да падне от няколко метра, вместо да се изправи срещу разярения исполин.

Само че да избяга съвсем не беше толкова лесно. Уолфгар протегна ръка и го улови за яката. След това, въпреки отчаяната му съпротива, за варварина не представляваше никаква трудност да го издърпа обратно на клона.

В този миг чу, че Морик вика за помощ.

* * *

Застанал на капрата, Морик трескаво размахваше тънкия си меч, мъчейки се да отбива атаките както на Того, така и на един от събратята му, изскочил от близките храсталаци. Това обаче не беше най-лошото — зад гърба му се задаваше още един разбойник, а стрелите не спираха да свистят във въздуха.

— Ще ви платя! — опита да се измъкне дребният крадец, ала нападателите му само се изсмяха.

С крайчеца на окото си Морик видя как стрелецът се прицелва и побърза да отскочи назад, избягвайки както стрелата, така и оръжието на учудващо умелия противник пред себе си. Това му струва прескъпо — не успя да запази равновесие и падна от капрата право върху каса с бутилки, които се строшиха под него. Той подскочи нависоко и изпищя, размахвайки меча си без особена полза.

Того начаса се възползва от положението и се качи на капрата, ала вбесеният Морик посрещна нападението му, отвръщайки на всяко негово движение, забравил за миг и другия си противник, и скрития стрелец. Того придърпа ръката си назад, за да нанесе удар, ала Морик бе по-бърз и го изпревари. Тънкото острие се заби в десницата на полуоска и го принуди да изпусне оръжието. То издрънча върху дървената пейка, а Морик пристъпи още по-напред и завъртя меча си така, че да се предпази от атаките на втория нападател. В същото време извади от пояса си дълъг кинжал и неколкократно го заби в корема на Того. Главорезът опита да се защити, но Морик бе прекалено ловък и с лекота избягваше и неговия меч, и този на другия си противник.

Не след дълго Того политна назад и падна от капрата. Помъчи се да побегне, но не можа да направи и една крачка и рухна на земята, притиснал ръце до разкъсания си корем.

Морик чу третия разбойник да се приближава към каруцата, после във въздуха отекнаха два писъка — един нейде отвисоко и друг — откъм третия нападател. Лусканецът хвърли поглед назад, тъкмо навреме, за да види как гнолът, когото Уолфгар беше уловил, полита във въздуха, размахал отчаяно ръце, а миг по-късно се стоварва право върху третия разбойник. Двамата се сгромолясаха до каруцата, после третият нападател, който се оказа дребна жена, се понадигна и се измъкна с пълзене; гнолът остана да лежи напълно неподвижно.

Морик се нахвърли върху единствения останал противник с удвоена ярост. Само че бандитът вече нямаше никакво желание да се бие, не и когато приятелите му падаха един след друг. Отбивайки ударите на Морик, той започна да отстъпва назад и в първия удобен момент побърза да скочи на земята.

Морик го последва, въртейки умело меча си. Рязко замахване напред и също толкова рязко отдръпване, когато престъпникът спря удара му. С едно мълниеносно завъртане на оръжието, Морик го провря покрай острието на противника си и бандитът направи крачка назад, а от рамото му шурна кръв. Той се опита да побегне, ала Разбойника беше плътно зад него, принуждавайки го да се отбранява.

— Моля ви, господине — проплака бандитът, когато ударите на Морик зачестиха прекалено и стана съвсем ясно, че лусканецът го превъзхожда многократно. — Искахме само парите ви.

— Значи след като ни оберете, нямаше да ни сторите нищо лошо? — лукаво попита Морик.

Престъпникът трескаво закима и Морик се възползва от моментното му разсейване, за да нанесе поредния си удар. По лицето на бандита се проточи кървава драскотина и той рухна на колене, хвърли меча си на земята и замоли за милост.

— Мен ме знаят като доста състрадателен — рече Морик с престорено съчувствие, чул стъпките на приближаващия Уолфгар. — Но не може да се каже същото за приятеля ми.

В този миг Уолфгар връхлетя върху коленичилия мъж, сграбчи го за гърлото и като го вдигна във въздуха, го прикова о дънера на най-близкото дърво. Само с една ръка (другата бе притисната до тялото му, а от рамото му стърчеше счупена стрела), исполинът го задържа така, като го стискаше толкова здраво, че нещастникът не можеше да си поеме дъх.

— И аз можех да го спра — обади се Морик и сложи ръка върху рамото на приятеля си.

Едва тогава видя раната му и се обърна към бандита:

— Трябва да ни отведеш до лагера си.

— Нямаме лагер — с мъка успя да изрече престъпникът.

Уолфгар го стисна още по-силно.

— Добре! Добре! — изпищя бандитът, ала гласът му бързо се изгуби, когато пръстите на варварина му отнеха и последната глътка въздух.

С разкривено от ярост лице, исполинът стискаше все по-свирепо и по-свирепо.

— Пусни го! — рече Морик, но не получи отговор.

Бандитът се гърчеше отчаяно и махаше с ръце, ала хватката около гърлото му бе все така стоманена.

— Уолфгар! — повиши глас Морик и като сграбчи приятеля си с две ръце, задърпа с все сила. — Съвземи се, човече!

Варваринът нито го чу, нито показа, че изобщо го е усетил.

— После ще ми благодариш за това — рече Морик и макар да не бе сигурен, че си вярва напълно, стовари юмрука си в слепоочието му.

Сега вече Уолфгар пусна бандита, който се свлече на земята в безсъзнание и зашлеви Морик с опакото на ръката си, толкова силно, че дребният крадец бе запратен далеч назад. Варваринът тръгна след него и той бе принуден да вдигне меча си, готов да го забие в сърцето на приятеля си, ако се наложи. За щастие, в последния момент Уолфгар спря и замига объркано, сякаш се събуждаше от дълбок сън — беше се завърнал от мястото, където спомените го бяха отвели и този път.

— Ще ни покаже лагера си — обясни Морик и Уолфгар кимна замаяно.

После сведе очи към строшената стрела, която стърчеше от рамото му. Миг по-късно лицето му пребледня, той вдигна учуден поглед към приятеля си и рухна по очи в прахта.

* * *

Когато се събуди, видя, че се намира в каруцата, която бе спряла в края на някаква поляна, заобиколена от високи борове. Понадигна глава с усилие и за миг го обзе ужас — край него тъкмо минаваше една жена — същата, която заедно с неколцина свои другари ги бе нападнала на пътя. Какво се бе случило? Нима бяха загубили? Преди обаче да изпадне в паника, чу веселия глас на Морик и си наложи да се изправи още малко. Лицето му се изкриви от болка, когато се подпря на ръката си, след което сведе поглед — стрелата бе извадена от рамото му, а раната бе почистена и превързана.

Морик седеше недалеч оттам — надигаше пълна бутилка и дружески си бъбреше с някакъв гнол, сякаш бяха отколешни приятели. Уолфгар се хързулна до ръба на каруцата, преметна крака през нея и стъпи на земята. Зави му се свят, пред очите му заиграха черни петна. Всичко отмина само след няколко мига и той се запъти към Морик, не много стабилно, но решително.

— А, вече си буден! — възкликна Разбойника и му подаде бутилката. — Нещо за пийване?

Уолфгар се смръщи и поклати глава.

— Хайде, хайде — заваляйки думите се обади грозноватият гнол, който седеше до Морик. — Трябва да пиеш.

И той тикна лъжица гъста яхния в устата си, при което половината съдържание се изля навън и покапа по предницата на туниката му.

Уолфгар го изгледа ядовито.

— Спокойно, приятелю! — намеси се Морик, разпознал опасните пламъчета в очите му. — Микърс е приятел, верен приятел, сега, когато Того е мъртъв.

— Отпрати го! — нареди Уолфгар и челюстта на Микърс увисна от изненада.

Морик побърза да се изправи и улови варварина за здравата ръка.

— Те са наши съюзници — обясни той. — До един. Били са верни на Того, а сега са верни на мен. И на теб.

— Отпрати ги! — свирепо повтори Уолфгар.

— Живеем по пътищата! — възрази Морик. — Имаме нужда от повече очи, съгледвачи, които да оглеждат местностите пред нас, и мечове, които да ни помогнат да се установим в онези, които си харесаме за убежище.

— Не!

— Не разбираш опасностите, които ни дебнат, приятелю — увещаваше го Разбойника.

— Отпрати ги! — ревна Уолфгар с пълно гърло и като видя, че няма да постигне никакъв напредък с Морик, се нахвърли върху Микърс. — Махай се оттук и от тази гора!

Микърс погледна покрай него към Морик, който сви рамене примирено, и се изправи:

— Ще остана с него! — заяви той и посочи Морик.

Уолфгар изби купата с яхния от ръката му и като го сграбчи за предницата на туниката, го вдигна във въздуха.

— Давам ти последна възможност да си тръгнеш сам — изръмжа варваринът и го блъсна назад.

— Ама, господин Морик! — проплака гнолът.

— Върви си, върви си — нещастно рече Морик.

— И останалите ли? — обади се друг от бандата, човек, застанал в единия край на поляната насред купчина скални отломъци с лък в ръка.

— Или те, или аз, Морик — отсече Уолфгар с нетърпящ възражение тон.

И той, и Разбойника погледнаха към обадилия се човек и го видяха да поставя стрела в тетивата.

В очите на варварина припламна едва сдържана ярост и той пристъпи към стрелеца.

— Един изстрел — ледено рече той. — Толкова имаш. Сигурен ли си, че ще улучиш?

Стрелецът вдигна лъка си.

— Аз не съм — продължи Уолфгар, широко усмихнат. — О, не, няма да улучиш, защото знаеш.

— Какво знам? — осмели се да попита бандитът.

— Знаеш, че дори стрелата ти да уцели, няма да ме убие — отвърна исполинът и продължи да се приближава решително. — Не веднага, не и преди пръстите ми да се сключат около гърлото ти.

Престъпникът опъна тетивата, ала Уолфгар само се усмихна още по-уверено и продължи напред. Стрелецът се огледа наоколо, дирейки подкрепа, ала видя, че няма от кого да я получи. Осъзнал, че се е заел с прекалено могъщ враг, той отпусна лъка, обърна се и хукна да бяга.

Уолфгар се завъртя и откри, че Микърс също си бе плюл на петите.

— Сега ще трябва да си отваряме очите на четири, да не би да се върнат — недоволно отбеляза Морик, когато варваринът отиде при него. — Сами се лишихме от ценни съюзници.

— Никога няма да се съюзя с крадци и убийци! — отвърна Уолфгар простичко.

— А какво съм аз, ако не крадец? — попита Морик и предпазливо отстъпи назад.

Изражението на Уолфгар омекна.

— Е, може би само с един — поправи се той и се засмя.

Морик се разсмя неловко.

— Ето, едри ми и не толкова благоразумни приятелю! — заяви той и се пресегна за друга бутилка. — Да пием за нас двамата. Бандити по пътищата!

— Дали не ни очаква съдбата на нашите предшественици? — зачуди се Уолфгар на глас.

— Нашите предшественици не бяха особено умни — отвърна Морик. — Бях сигурен къде да ги открием, защото бяха твърде предсказуеми. Добрият разбойник напада и след това продължава към следващото подходящо за атака място. Добрият разбойник е като десет различни банди, винаги една крачка преди градската стража, една крачка пред онези, които минават оттук и отнасят на войниците информация къде да ги намерят и как да ги победят.

— Звучиш така, сякаш добре познаваш този живот.

— Е, случвало ми се е да се занимавам и с това от време на време — призна Морик. — Това, че си нямаме покрив над главата, не означава, че трябва да живеем като диваци — повтори той стария рефрен и подаде бутилката на Уолфгар.

Варваринът трябваше да впрегне цялата си воля, за да откаже. Рамото го болеше, а възбудата от битката още не беше отшумяла. В този момент мисълта за забвението, което го очакваше на дъното на шишето, бе повече от примамлива.

Ала той устоя, като се насили да се отдалечи от приятеля си и вместо това отиде в другия край на поляната, покатери се на едно дърво, настани се удобно и се зае да оглежда местността.

Ала накъдето и да се обърнеше, погледът му неизменно се връщаше на север, към Гръбнака на света, преградата, която се възправяше между него и Долината на мразовития вятър, както и към живота, който би могъл да познае там. Животът, който все още можеше да познае. Мислите му отново се насочиха към приятелите му и най-вече към Кати-Бри и той потъна в сънища, където Кати-Бри бе в обятията му, а нежните й целувки заличаваха болката, която го изгаряше.

Внезапно Кати-Бри изчезна и под ужасения поглед на Уолфгар от челото й се показаха малки рогца. Черни прилепови крила запляскаха над него и той я позна — сукубата, скверната слугиня на Ерту, приела скъпия на сърцето му лик, за да приспи съпротивата му и да го съблазни.

Уолфгар рязко отвори очи, с мъка поемайки си дъх. Опита се да прогони ужасните образи, ала те не си отиваха. Не и този път. Толкова живи и болезнени бяха те, че за няколко мига варваринът се зачуди дали последните няколко месеца не бяха поредното мъчение на Ерту, жестока измама, чиято едничка цел бе да му вдъхне зрънце надежда, та демонът да може да я стъпче в калта. Образът на сукубата бе пред очите му, ужасяващото създание, което го бе изкусило.

— Не! — изръмжа исполинът, напразно опитвайки се да прогони спомена, прекалено ужасен, за да може той да го надвие.

„Откраднах семето ти.“ Шепотът на сукубата отекна в мислите му и той не можа да го заглуши, нито да го отрече. Бяха го правили няколко пъти през всички онези години, прекарани в нечовешки мъчения. Бяха взимали семето му, за да създадат алудемони, негови деца. Този спомен, най-страшен от всичко, преживяно в Бездната, изплуваше в съзнанието му за първи път след завръщането му на Повърхността. За първи път преградите, които бе издигнал, за да не допуска тези мисли, не бяха успели да го задържат и той отново видя пред себе си чудовищното си потомство.

Видя всичко с кристална яснота. Ерту бе донесъл плачещото бебе и му го бе показал, а след това, пред ужасените очи на варварина, без да обръща внимание на писъците на скверната сукуба-майка, му бе отхапал главата. Силна струя кръв бе обляла Уолфгар от главата до петите, докато той се мъчеше да си поеме дъх, безсилен срещу връхлетелия го ужас, неспособен да повярва, че демонът за кой ли път бе успял да докосне частица от него с хищните си лапи, успял бе да измисли мъчение, по-страшно от всичко, което му бе причинявал досега.

Варваринът се свлече от дървото, при което падна върху рамото си и раната отново се отвори. Без да обръща внимание на болката, той се втурна към каруцата, до която се бе излегнал Морик, и трескаво зарови вътре. Извади една бутилка и я отвори с треперещи пръсти.

Неговите деца! Децата, родени от откраднатото му семе!

Силната напитка изгори гърлото му и по цялото му тяло се разля огън, благословен пожар, който притъпи сетивата му и удави ужасяващите образи.

(обратно)

Петнадесета глава Порасналото дете

— Трябва да дадете време на любовта да разцъфти, господарю — прошепна Темигаст на лорд Ферингал, докато го водеше към другия край на градината, далеч от Мералда, която съзерцаваше морето отвъд каменния зид.

Икономът току-що бе заварил младия лорд да увещава девойката да се оженят още следващата седмица. Силно притеснена, Мералда измисляше извинение след извинение, ала заслепеният от любов Ферингал ги отхвърляше с лекота.

— Време да разцъфти? — повтори той, без да може да повярва на ушите си. — Та аз ще полудея от желание! Не мога да мисля за нищо друго, освен за нея!

Последните няколко думи той изрече твърде силно и когато се обърнаха, двамата мъже видяха, че Мералда ги гледа с неодобрение.

— Както си му е редът — настоятелно прошепна Темигаст. — Нека видим дали чувствата ви ще останат все така силни с течение на времето. Това е най-доброто мерило за истинската любов, милорд.

— Нима все още се съмняваш в искреността ми? — ужасено попита Ферингал.

— Не, милорд, ни най-малко — увери го Темигаст. — Но в очите на селяните съюзът ви с младата Мералда трябва да бъде плод на истинска любов, а не на мимолетно увлечение. Не бива да излагате репутацията й на риск.

При тези думи лорд Ферингал замълча и замислено премести поглед от Мералда към Темигаст и обратно, очевидно объркан.

— Но как може да пострада репутацията й, ако се оженим?

— Ако сватбата стане прекалено набързо, селяните ще решат, че е използвала женски хитрости, за да ви омагьоса и подмами — обясни Темигаст. — За нея ще е много по-добре, ако вместо това посветите няколко седмици, за да докажете на всички, че любовта ви е искрена и почтена. Въпреки вашите усилия, мнозина ще продължат да я гледат накриво, разяждани от завист, без съмнение. Но вие трябва да я защитите, доколкото можете, и най-добрият начин да го сторите, е като не бързате с венчавката.

— Колко дълго? — настоя нетърпеливият лорд.

— Пролетното равноденствие — рече Темигаст и Ферингал отново го изгледа ужасено. — Така е редно.

— Та аз ще умра дотогава! — проплака младият благородник.

Икономът се понамръщи:

— Мога да ви уредя тайна среща с някоя друга жена, ако решите, че вече не можете да издържате.

Ферингал рязко тръсна глава:

— Дори мисълта за друга жена ми е омразна!

Топло усмихнат, Темигаст го потупа по рамото.

— Ето това е отговор на мъж, чиято любов е искрена. Кой знае, може пък да успеем да уредим сватбата за края на тази година.

Лицето на Ферингал просветна, но после отново потъмня.

— Цели пет месеца! — простена той.

— Само си представете радостта, която ви очаква след това!

— Та аз не мисля за нищо друго — печално въздъхна младият лорд.

— За какво си говорихте? — попита Мералда, когато малко по-късно Темигаст се извини и се оттегли, а Ферингал се присъедини към нея край стената.

— За венчавката, разбира се. Старият Темигаст смята, че трябва да изчакаме до края на годината. Според него на любовта трябвало да се даде време да разцъфти.

Съмнението в гласа на Ферингал бе повече от очевидно, Мералда обаче, усети как я изпълват облекчение и благодарност към иконома:

— И е съвсем прав.

Изведнъж младият лорд я сграбчи и я притегли към себе си.

— А пък аз не вярвам, че любовта ми към теб би могла да стане по-силна, отколкото е сега! — заяви той и я целуна.

Девойката отвърна на целувката му, доволна, че той не опита нищо повече, за разлика от друг път.

Вместо това Ферингал се отдръпна мъничко и я погледна:

— Темигаст ми заръча да се отнасям към теб с уважение — призна той. — Да покажа на селяните, че любовта ни е истинска и трайна. И именно това ще сторя, като изчакам. А и по този начин ще дам на Присила достатъчно време да подготви всичко. Обещала ми е да вдигне сватба, каквато Окни — каквато целият север! — никога не е виждал!

Усмивката на Мералда бе съвсем искрена. Радваше се на тази отсрочка и на възможността, която й се отдаваше да сложи в ред чувствата си към лорд Ферингал и към Джака Скъли, да свикне с мисълта за онова, което я очаква, и да се примири с взетото решение и с поетата отговорност. В едно беше напълно сигурна — твърдо възнамеряваше да доведе започнатото докрай и то не като мъченица. Щеше да се омъжи за лорд Ферингал и да се държи като господарка на замъка заради майка си и своето семейство. И може би това нямаше да се окаже чак толкова ужасно.

Тя обърна поглед към младия лорд, който съзерцаваше тъмното море, и в погледа й проблесна неподправена симпатия. Импулсивно, тя обви ръка около кръста му и положи глава върху рамото му. В отговор получи топла усмивка от бъдещия си съпруг. Той не каза нищо, дори не се опита да я притисне до себе си. Мералда трябваше да признае, че усещането беше… приятно.

* * *

— О, разкажи ми всичко! — прошепна Тори, когато сестра й най-сетне се прибра, и развълнувано се покатери в леглото й. — Докосна ли те?

— Просто си говорихме и гледахме морето — неопределено отвърна младата жена.

— Обичаш ли го вече?

Мералда замислено изгледа малкото момиче. Дали наистина обичаше лорд Ферингал? Не, не би могла да каже, че го обича, поне не по пламенния начин, по който копнееше за Джака, но навярно така беше по-добре. Може би с течение на времето щеше да се научи да обича благородния Ферингал. Младият лорд не беше грозен, ни най-малко, а сега, когато се бе поотърсил от навика си да я зяпа влюбено и непрестанно да се опитва да я целуне, Мералда започваше да вижда многобройните му достойнства… достойнства, които несъмнено щеше да се научи да обича.

— Нима вече не си влюбена в Джака? — попита Тори.

При това болезнено напомняне доволната усмивка на Мералда бързо се стопи. Тя не отговори. Като никога преди Тори бе достатъчно деликатна да си замълчи, когато видя сестра си да се обръща на другата страна, свита на кълбо, борейки се отчаяно с напиращите в очите й сълзи.

Мералда прекара тежка нощ, изпълнена със страстни сънища, от които се събуди изпотена и омотана в завивките си. Въпреки това беше в добро настроение, което се подобри още повече, когато с влизането си в общата стая видя Биасте да си бъбри с Мам Гарднър. Дребната гномка беше една от най-любопитните им съседки, която вреше забележително големия си, подобен на човка нос, навсякъде. Тя слушаше с интерес разказа на Биасте за прелестите на градината в замъка Окни.

— Мам Гарднър ни е донесла яйца — каза Биасте на дъщеря си и посочи тигана, пълен с бъркани яйца. — Сипи си, че не ми се става пак.

Мералда се усмихна благодарно на щедрата съседка и отиде до печката. Изведнъж, необяснимо защо, усети как стомахът й се преобръща при вида и миризмата на яйцата, та трябваше да изтича навън, за да повърне до един храст зад къщурката.

Мам Гарднър побърза да отиде при нея.

— Добре ли си, момичето ми? — загрижено попита тя.

Мералда, по-скоро изненадана, отколкото болна, се изправи.

— От храната в замъка е — обясни тя. — Боя се, че ме хранят прекалено добре.

Мам Гарднър избухна във весел смях:

— Много скоро ще свикнеш, дума да няма! Бързичко ще се окръглиш, с всички тези лакомства и лекия живот на благородна дама.

Мералда отвърна на усмивката й и влезе обратно в къщата.

— Все пак трябва да хапнеш — настоя Мам Гарднър и я поведе към масата.

Ала дори мисълта за яйцата накара стомаха на девойката отново да се разиграе.

— Май ще е по-добре да ида да си полегна мъничко — рече тя и се отправи към стаята си.

Чу как двете жени си говорят за нея и как Мам обяснява на Биасте за храната в замъка. Биасте, за която болестите бяха постоянен спътник, искрено се надяваше това да е единствената причина.

Само че Мералда не бе толкова сигурна. Едва сега се замисли за времето, което бе изтекло от нощта, прекарана заедно с Джака — точно три седмици. Вярно, че месечното й неразположение закъсняваше, но пък тя не бе никак редовна в това отношение…

Младата жена сложи ръка върху корема си, завладяна от радост, но и от страх.

На следващата сутрин отново й прилоша, както и на по-следващата, но тя успя да прикрие състоянието си, като просто гледаше да избягва миризмата и гледката на яйца. След като повърнеше сутрин, се чувстваше добре през целия ден и така разбра, извън всякакво съмнение, че наистина е бременна.

Във фантазиите й мисълта да роди детето на Джака Скъли съвсем не я плашеше. Представяше си се женена за него, как живеят заедно в красив замък, как се разхождат в градината, уловени за ръка, ала действителността бе далеч по-плашеща.

Беше предала както лорд Окни, така и доверието на семейството си. Открадвайки онази едничка нощ за себе си, тя най-вероятно бе обрекла майка си на смърт, а себе си завинаги бе дамгосала като уличница в очите на съселяните си.

Дали изобщо щеше да се стигне дотам, запита се тя изведнъж. Може би когато научеше, баща й щеше да я убие… в крайна сметка, нали съвсем скоро я бе пребил за нещо много по-незначително. А може би лорд Ферингал щеше да я накара да обиколи цялото село, та всички да могат да видят срама й, да я обсипят с подигравки, да я замерят с изгнили плодове и да плюят отгоре й. А може би в гнева си младият лорд щеше да изтръгне детето от утробата й и да изпрати войници да убият Джака.

Ами бебето? Какво ли щеше да стори семейство Ок с плода на измяната, превърнала главата на рода в рогоносец? Мералда бе слушала разкази за подобни случки в други кралства, истории за застрашени престоли и невръстни деца, безмилостно убивани.

Докато лежеше в леглото си нощем, в главата й препускаха объркани мисли, редяха се безброй възможности, коя от коя по-страшни, прекалено ужасни дори да си ги представи. Най-сетне тя не издържа, стана, облече се безшумно и надникна в стаята на родителите си. Свита в прегръдките на Дони, Биасте бе потънала в спокоен сън.

Изричайки безмълвно извинение към родителите си, младата жена излезе във ветровитата, дъждовна нощ. За нейна огромна изненада и тревога Джака не беше на любимото си възвишение и тя бе принудена да отиде у тях. Като внимаваше да не събуди останалите в къщата, Мералда хвърли шепа камъчета по завесата, която единствена закриваше прозореца на стаята му.

Миг по-късно пердето се отмести и красивото лице на Джака се показа в рамката.

— Аз съм — прошепна девойката — Мералда.

Занемял от изненада, целият грейнал, Джака й протегна ръка и когато тя я стисна, той я поднесе към лицето си, усмихнат до уши.

— Трябва да поговорим — обясни Мералда. — Моля те, излез навън.

— Тук е по-топло — отвърна той с обичайния си протяжен, съблазнителен глас.

Макар да знаеше, че постъпва неразумно, младата жена усещаше, че трепери от студ, затова кимна и забърза към вратата. Джака се озова там само за миг, гол до кръста и със свещ в едната ръка. Сложил пръст върху устните си, той я улови за ръка и я поведе към стаята си. Преди девойката да успее да каже каквото и да било, той вече бе впил устни в нейните и я повличаше към леглото си.

— Престани! — изсъска тя и се отскубна от прегръдката му. — Трябва да поговорим.

— После — настоя той, а ръцете му трескаво шареха по тялото й.

Мералда се надигна и направи крачка назад.

— Сега! Важно е.

Джака приседна на ръба на леглото, все така широко ухилен, но поне не направи опит да я последва.

— Закъснява ми — направо заяви тя.

Джака се смръщи, сякаш не разбираше.

— Бременна съм. От теб.

Ефектът от думите й надали можеше да бъде по-драматичен, ако вместо това го бе ударила с лопата през лицето.

— Н-н-но как? — заекна той след дълго, ужасено мълчание. — Нали го направихме само веднъж!

— Е, явно сме го направили както трябва — сухо отвърна Мералда.

— Но… — клатеше глава Джака. — Ами лорд Ферингал? Какво ще правим?

После, осенен от нова мисъл, я изгледа остро.

— Ти и той…?

— Само с теб! — категорично заяви Мералда. — Само онази едничка нощ.

— Какво ще правим? — повтори Джака и започна да кръстосва тясната стаичка напред-назад.

Никога досега девойката не го бе виждала толкова развълнуван.

— Бях решила да се омъжа за лорд Ферингал — обясни тя и се приближи до него, опитвайки се да го успокои. — Заради близките ми, ако не заради мен самата, но сега всичко се променя. Все пак, не мога да заведа чуждо дете в замъка Ок, нали така?

— Ами тогава? — попита Джака, който изглеждаше на ръба на отчаянието.

— Ти каза, че ме искаш — меко прошепна Мералда, с пълен с надежда глас. — Е, твоя съм, с цялото си сърце и малкото същество, което расте в утробата ми.

— Лорд Ферингал ще ме убие!

— Значи няма да останем тук. Нали каза, че можем да пътуваме — до Лускан или пък Града на бездънните води? Така и ще направим.

Идеята като че ли изобщо не се понрави на Джака.

— Но… — поиска да каже нещо той, но така и не довърши, само продължи да клати глава отчаяно, докато най-сетне Мералда не го разтърси, за да го накара да се съвземе. После се притисна към него.

— Ами да — усмихна се тя. — Всичко е за добро. Двамата се обичаме и ето че съдбата реши да ни събере.

— Това е лудост — заяви Джака и се отскубна от прегръдката й. — Не можем да избягаме заедно. Та ние нямаме пари. Нямаме нищо. Ще умрем много преди да стигнем Лускан.

— Нищо? — повтори Мералда, без да може да повярва на ушите си.

Едва сега започваше да разбира, че зад държанието на Джака се крие нещо повече от крайна изненада.

— Имаме се един друг. Имаме любовта си, имаме и детето!

— И ти смяташ, че това е достатъчно? — Джака също не можеше да повярва на ушите си. — Какъв живот ни очаква, според теб, при тези обстоятелства? Просешки, ето какъв! Живот, изпълнен с глад и мръсотия, единственото, което ще можем да предложим на детето си!

— Нима имаме някакъв избор?

— Ние? — Джака прехапа устни, разкайвайки се за изплъзналата му се дума, усетил, че не е трябвало да изрича мислите си на глас.

Мералда едва успя да сдържи сълзите си.

— Нима искаш да кажеш, че си ме излъгал само за да ме накараш да легна с теб? Че никога не си ме обичал?

— Изобщо не съм казал подобно нещо — увери я Джака и като пристъпи към нея, сложи ръка върху рамото й. — Но какви изгледи имаме да оцелеем? Нали не вярваш, че любовта е достатъчна? Не и когато три гърла чакат да бъдат нахранени, а ние нямаме пукната пара. А и какво ще правим, когато ти надебелееш и погрознееш и дори общото легло вече не ни носи радост?

При тези думи Мералда пребледня като платно и направи няколко крачки назад. Джака пристъпи към нея, ала тя го отблъсна:

— Каза, че ме обичаш!

— Така беше — отвърна младият мъж. — Така е.

Девойката бавно поклати глава и присви очи. Най-сетне виждаше всичко в истинската му светлина.

— Жадувал си ме, но никога не си ме обичал! — гласът й потреперваше, ала тя бе твърдо решена да запази самообладание, каквото и да й струва това. — Глупак! И сам не знаеш разликата между двете!

И като се обърна, тя побягна в дъжда. Джака дори не се опита да я последва.

Мералда прекара цялата нощ на хълма, ридаейки горчиво. Прибра се чак на сутринта. Сега вече всичко й беше кристално ясно, независимо какво й предстоеше оттук нататък. Каква глупачка бе, задето се бе отдала на Джака Скъли! До края на дните й това щеше да бъде мигът, в който бе станала жена, мигът, в който детската й невинност си бе отишла завинаги — не нощта, когато бе изгубила девствеността си, а нощта, когато за първи път осъзна, че е отдала най-съкровеното и най-скъпото си на един себичен, безсърдечен, повърхностен мъж. Не, не мъж. Момче. Каква глупачка бе само!

(обратно)

Шестнадесета глава Скъп дом

Бяха се свили под каруцата, докато дъждът плющеше над главите им. Малки вадички се стичаха навсякъде и превръщаха всичко в кална маса — дори пръстта в импровизираното им убежище.

— Това не е точно животът, за който си мечтаех — кисело отбеляза Морик. — Как паднаха силните!

Уолфгар се засмя и поклати глава. Самият той не се интересуваше особено от физическите удобства и дъждът не го тревожеше ни най-малко. В крайна сметка, беше отраснал в Долината на мразовития вятър, чийто климат бе много по-суров от всичко, което подножието на Гръбнака на света можеше да предложи.

— На всичко отгоре си съсипах и най-хубавите панталони! — сърдито промърмори Морик, докато се мъчеше да махне калта от дрехите си.

— Фермерите сигурно щяха да ни приютят — напомни му Уолфгар.

По-рано този ден бяха минали покрай няколко стопанства и варваринът бе подхвърлил, че техните обитатели може да им предложат храна и топло местенце, където да пренощуват.

— И да научат за нас — повтори предишното си обяснение лусканецът. — Ако или когато някой тръгне по петите ни, ще ни открие без проблем.

Ярка мълния порази едно дърво само на стотина крачки от двамата приятели и Морик нададе силен вик.

— Говориш така, сякаш очакваш стражите на половината поселища наоколо да хукнат след нас още утре — рече Уолфгар.

— Създал съм си немалко врагове — призна Морик. — Също като теб, приятелю, в това число и главния магистрат на Лускан.

Уолфгар сви рамене — всичко това слабо го интересуваше.

— А и ще си създадем още — добави Морик.

— Заради живота, който ти избра.

Разбойникът повдигна вежди:

— Да не предлагаш да заживеем като фермери и цял ден да се ровим в калта?

— Толкова ли е ужасно?

Морик изсумтя и Уолфгар отново се засмя безпомощно.

— Трябва да се установим някъде — обяви Разбойника неочаквано, когато още едно кално ручейче се процеди под него. — Къща… или пещера.

— В планината има много пещери — отвърна Уолфгар, но изражението, изписало се на лицето на приятеля му, едновременно обнадеждено и уплашено, бе съвсем красноречиво — планинските пещери почти винаги бяха заети.

На другата сутрин слънцето изгря ярко в ясното, синьо небе, ала дори това не поправи вкиснатото настроение на Морик. Без да спира да мрънка недоволно, той крачеше до Уолфгар, пръскайки кал навсякъде, а когато стигнаха до един бистър, планински поток, смъкна дрехите си и се зае да ги пере.

Варваринът също изпра дрехите си и се изкъпа. Ледената вода се отрази добре на раненото му рамо. Докато се излежаваха върху една скала и чакаха слънцето да ги изсуши, той забеляза струйка дим в далечината.

— Къщи — отбеляза. — Обитателите им несъмнено са приятелски настроени към онези, които идват с добро.

— Не се отказваш, а? — сухо отвърна Морик и се пресегна, за да извади бутилката с вино, която бе сложил да се охлажда в потока.

Отпи голяма глътка и я подаде на Уолфгар, който се поколеба, но после прие.

Малко по-късно, още преди дрехите им да бяха изсъхнали напълно, двамата поеха на път, позамаяни от виното. Не можеха да използват каруцата из тесните, планински пътечки, затова я поприкриха с клони и оставиха конете да пасат край нея. Морик не пропусна да отбележи колко лесно би било за някого да ги ограби.

— Е, значи просто ще ни се наложи да си откраднем нещата обратно — отвърна Уолфгар и лусканецът избухна в смях, без да усети сарказма в гласа му.

Внезапно обаче млъкна, тъй като лицето на варварина неочаквано придоби сериозно изражение. Морик проследи погледа му и видя какво го бе разтревожило — край пътеката, недалеч от тях, имаше наскоро прекършена млада фиданка. Уолфгар отиде до нея и се наведе, за да огледа мястото.

— Какво е било, как мислиш? — попита Морик зад него.

Варваринът го повика при себе си и му показа нещо — ясно различим отпечатък от огромен ботуш.

— Великани? — предположи Разбойника и Уолфгар го изгледа заинтригувано, усетил паниката в гласа му, също като при мъчението с плъха.

— И великани ли не обичаш?

Морик сви рамене.

— Ами аз досега не съм виждал нито един — призна той. — Но кой ги обича?

Уолфгар не можеше да повярва на ушите си. Все пак, Морик не беше вчерашен, даже напротив — беше врял и кипял из улиците на Лускан. Голяма част от войнската подготовка на Уолфгар включваше именно великани и за него бе наистина смайващо, че приятелят му никога не е виждал великани.

— Веднъж срещнах един човекоядец — рече Разбойника. — А и тъмничарите ни не бяха съвсем хора.

— По-големи — заяви Уолфгар направо. — Великаните са много по-големи.

Морик пребледня:

— Да се махаме тогава! — примоли се той.

— Ако по тези места се навъртат великани, най-вероятно и леговището им е наблизо. Великаните никога не биха се излагали ненужно на дъжд и жарко слънце, не и когато наоколо се намират толкова много удобни пещери. Освен това предпочитат храната си сготвена, а гледат да не издават присъствието си, като палят огньове на открито.

— Храната си… — повтори Морик. — А дали обичат да похапват варвари и дребни крадци?

— И още как! — увери го Уолфгар.

— Да вървим при фермерите! — заяви лусканецът и понечи да тръгне натам.

— Страхливец — подхвърли варваринът и той рязко се обърна. — Дирята е съвсем ясна. Дори не знаем колцина са. Не бих си и помислил, че Морик Разбойника може да побегне пред лицето на опасността.

— Морик Разбойникът се справя с опасностите с помощта на това — не му остана длъжен лусканецът, докосвайки челото си с пръст.

— Един великан би си направил истински пир с това.

— Тогава Морик Разбойника използва краката си.

— Един великан би те уловил без проблем — увери го Уолфгар. — Или пък би хвърлил някой скален къс след теб и би те смачкал на пюре.

— Все прекрасни възможности — сухо отбеляза Морик. — Да вървим да говорим с фермерите.

Уолфгар направи крачка назад и го изгледа изпитателно — по нищо не личеше, че се кани да го последва. В този миг варваринът не можеше да не си помисли колко различен бе Морик от Дризт. Разбойникът искаше да си тръгне от една ситуация, в която елфът с радост би се хвърлил (и нерядко го бе правил). Варваринът съвсем ясно си спомняше как веднъж двамата с Дризт се бяха разправили с цяла бърлога, пълна с вербези, дълга и тежка битка, в която елфът се бе впуснал почти на шега. Мислите му се насочиха към последната битка, която бе водил рамо до рамо с Дризт и този път — срещу група великани. Тогава двамата бяха тръгнали по петите на чудовищата, за да им попречат да направят пътя към Десетте града свое ловно поле.

Колкото и да си приличаха Морик и Дризт в много отношения, в най-важното те бяха съвършено различни и тази мисъл непрекъснато човъркаше Уолфгар, напомняше му за огромната промяна, настъпила неусетно в живота му, за контраста между света на север от Гръбнака на света и този на юг от него.

— Може да са само двама-трима — рече той на глас. — Рядко се движат на големи групи.

В отговор Морик извади тънкия си меч и кинжала си.

— Сто удара, за да поваля един от тях? — предположи той. — Двеста? И през цялото време, докато го мушкам отчаяно, ще се успокоявам с мисълта, че един-единствен негов удар може да ме довърши.

Усмивката на Уолфгар стана още по-широка:

— Това му е забавното! — заяви той и като преметна огромната брадва през рамо, пое по дирята, която за неговото опитно око бе съвсем ясна.

Следобедът още не беше превалил, когато двамата, приклекнали зад една канара, съзряха великаните и тяхната бърлога. Дори Морик бе принуден дапризнае, че мястото е превъзходно избрано — закътана пещера, скрита между скалисти хребети, но въпреки това на едва половин ден път от единия от двата прохода, които свързваха Долината на мразовития вятър с южните земи.

Двамата приятели дълго се спотайваха. Първоначално видяха само двама великани, после към тях се присъедини още един, но дори това не можа да стресне Уолфгар.

— Великани от хълмовете — пренебрежително отбеляза той. — И то само трима. Изправял съм се срещу един-едничък планински великан, който бе в състояние да повали и тримата.

— Е, значи трябва само да го намерим и да му кажем да ги прогони оттук — отвърна Морик.

— Онзи великан е мъртъв. Много скоро същото ще очаква и тези долу.

С тези думи варваринът стисна брадвата в яката си десница, огледа се наоколо и си избра една обиколна пътечка, която щеше да го отведе право до леговището на великаните.

— Нямам никаква представа как да се бия с тях — прошепна Морик.

— Гледай и се учи — отвърна Уолфгар и се отдалечи.

Морик не знаеше дали да го последва, или не, затова остана зад скалата, откъдето прекрасно виждаше както приятеля си, така и великаните, които междувременно се прибраха в бърлогата си. Малко по-късно Уолфгар достигна тъмния отвор и предпазливо надникна вътре. Отправи бърз поглед към Морик и хлътна във вътрешността на пещерата.

— Дори не знаеш дали там не се спотайват още чудовища — прошепна Морик и поклати глава, чудейки се дали не бе сгрешил, като бе дошъл тук.

Отлично знаеше, че може да се върне в Лускан, приел друга самоличност (поне що се отнася до властите), но радващ се на предишния респект из средите, в които се бе движил. Разбира се, това нямаше да реши проблема с елфите на мрака, които можеха да се появят всеки миг.

Ала след като видя огромните чудовища, Морик започна да си дава сметка, че май ще му се наложи да се върне в Лускан. Сам.

* * *

В началото пещерата не беше особено просторна, поне за великани, което беше добре дошло за Уолфгар — на противниците му щеше да им се наложи да се привеждат съвсем ниско, а на места — дори да пълзят и това несъмнено щеше да ги забави значително, ако му се наложеше да се спасява с бягство.

След около двайсетина криволичещи метра тунелът започваше да се разширява и свършваше в просторна зала с висок таван. В средата й беше запален огромен огън, който пръскаше достатъчно светлина, та Уолфгар да не се промъква в пълен мрак.

Стените бяха напукани и неравни, навсякъде тегнеха гъсти сенки. На едно място варваринът забеляза особено обещаваща издатина на няколко метра от земята. Той пропълзя още мъничко напред, надявайки се да успее да зърне всички великани, събрани вътре. Искаше да е сигурен, че наистина са само трима и най-вече — че нямат някой от опасните домашни любимци, присъщи на расата им, като мечки или огромни вълци. Така и не можа да стигне до голямата зала, а бе принуден да се върне назад, чул приближаването на едного от тях — земята се тресеше под краката му, на всяка стъпка отекваше звучно оригване. Уолфгар се прилепи плътно до стената с издатината и се сля със сенките.

Много скоро се появи и великанът. Оригвайки се още по-шумно, той потри корема си и се приведе, готвейки се да поеме през ниския тунел. Предпазливостта повеляваше на Уолфгар да изчака, за да проучи пещерата и силите на противника си по-добре, той обаче нямаше никакво желание да действа предпазливо.

С пронизителен рев на уста той скочи, размахал огромната брадва над главата си.

Изненаданото чудовище успя да се поотмести, така че вместо върху врата му (а колкото и да беше огромно, ударът на Уолфгар несъмнено щеше да го обезглави), секирата се стовари върху рамото му, строши лопатката и го накара да се свлече на земята в безпомощна, виеща от болка купчина.

За съжаление, оръжието на Уолфгар не издържа и се строши по средата. Винаги готов да импровизира, варваринът се приземи меко, претърколи се, за да омекоти удара от падането, и с все сила заби острия връх на счупената дръжка в гърлото на падналия великан. Давейки се в собствената си кръв, чудовището посегна към него с масивните си, треперещи ръце, ала Уолфгар издърпа дръжката обратно, стисна я още по-здраво и я стовари върху лицето му.

После побърза да се махне — другите двама щяха да се появят всеки момент. Докато се оглеждаше за подходяща позиция, която да може да защитава, забеляза, че от яростното нападение (или пък от скока от издатината) раната на рамото му се бе отворила наново и туниката му беше подгизнала от кръв.

Сега обаче нямаше време да мисли за това. Успя да се покатери обратно върху тясната площадка, точно когато другите двама се появиха под него. Наблизо зърна огромен скален къс и като го вдигна над главата си със сподавен стон, той зачака търпеливо.

Последният великан, най-дребният от тримата, го чу и вдигна очи към него… тъкмо навреме, за да види как тежкият камък полита към главата му. Агонизиращият му рев разтърси пещерата из основи.

Уолфгар грабна импровизираната си сопа и скочи на земята, като и този път използва инерцията си, за да подсили удара, който нанесе на противника си. Още щом се приземи на пода, изтича зад великана и стовари тоягата си върху капачките на колената му, а после, точно както го беше учил Бруенор, заби острия й връх в сухожилията им.

Стиснало ранената си глава с ръце, чудовището се свлече зад варварина, препречвайки пътя на другаря си, единствения, който все още не беше опитал оръжията на исполина.

* * *

Отвън Морик потръпна, чул виковете и стоновете, които се носеха от вътрешността на пещерата, страховития вой и звука от сблъсъка между камък и кост.

Любопитството надделя над ужаса и той се приближи до тъмния отвор и надникна вътре, макар да се боеше и да вярваше, че приятелят му е мъртъв.

— Отдавна трябваше да си хукнал обратно към Лускан! — тихичко се скара той сам на себе си. — Топла постеля за Морик тази вечер.

* * *

И двата пъти бе вложил всичко от себе си в нападението, ала все още не бе убил нито един от тях, навярно дори не ги бе ранил достатъчно тежко, за да ги извади от битката за кой знае колко време. И ето че сега бе издал присъствието си и бе принуден да изтича в голямата зала, без изобщо да е сигурен, че оттам има друг изход.

Ала в този момент Ерту и годините на мъчения бяха напълно забравени. За известно време варваринът бе свободен от душевните окови, в чийто плен бе страдал толкова дълго; намираше се в смъртна опасност и това му харесваше.

Като никога, късметът беше на негова страна — в същинското леговище на чудовищата откри плячката от последния им грабителски набег, в това число и останките на три джуджета — приживе едно от тях бе носило малък, но здрав чук, а друго — няколко неголеми брадви.

Третият великан изрева и се втурна в огромното помещение и Уолфгар светкавично запрати три брадви по него. Две от тях му нанесоха лоши рани, но не можаха да спрат чудовището. То се намираше само на крачка от жертвата си, когато варваринът, убеден, че всеки момент ще бъде смазан о стената, заби чука в бедрото му, после отчаяно се хвърли настрана, тъй като великанът се олюля и, неспособен да спре, се блъсна в стената с главата напред. Дъжд от прах и камъни се посипа от тавана и Уолфгар беше принуден да отскочи. Успя да ги избегне, но за съжаление му се бе наложило да остави намерените оръжия зад себе си, а време да се върне и да ги прибере нямаше — великанът, когото бе ударил със скалния отломък, се бе появил на прага, куцайки.

Варваринът грабна скършената дръжка от предишната си брадва и се претърколи под вдигнатия ботуш на най-новия си неприятел. Изправи се само за миг и неколкократно стовари оръжието си върху уязвимото му коляно, после изтича зад подобния на дънер крак и заби острия връх на дръжката в сгъвката на коляното му. В това време поваленият край стената великан вдигна крак и го изрита в раненото рамо достатъчно силно, за да го запрати в насрещната стена.

Само че Уолфгар бе изпаднал в пристъп на някогашната си войнска ярост. Със страховит рев той скочи и се нахвърли върху куцукащото чудовище толкова бързо, че то не го видя, преди да усети тоягата върху коляното си. Звярът размаха ръце, за да се предпази, и дори успя да улучи, но твърде късно — звук като от строшена кост погали слуха на Уолфгар и му вдъхна надежда. Великанът се свлече на земята, стиснал счупеното си коляно с две ръце, а виковете му отекнаха из цялата пещера и я разтърсиха из основи. Варваринът тръсна глава, за да прогони болката от получения удар и избухна в тържествуващ смях.

Чудовището до стената се опита да стане, но Уолфгар се озова при него само за миг, покатери се върху гърба му и на няколко пъти стовари сопата си върху главата му, докато то не престана да се съпротивлява и не се отпусна под него. Поне този като че ли нямаше да му създава повече проблеми, помисли си варваринът.

В този миг огромната ръка на другото чудовище се сключи около глезена му.

* * *

Морик и сам не можеше да повярва, че го прави. Струваше му се, че собствените му крака го предават, докато пропълзяваше навътре.

Много скоро видя един от великаните да храчи кръв, превит одве и подпрян на стената за опора.

Преди инстинктът за самосъхранение да го накара да си плюе на петите, Морик пристъпи в мрака, тегнещ в пещерата. Мина покрай чудовището, без то да го усети (тихите му стъпки бяха напълно заглушени от шумната кашлица на великана), след това се покатери върху една неголяма издатина на метър-два от пода.

По звуците, които долитаха от вътрешността на пещерата, ставаше ясно, че там кипи битка и Разбойника можеше само да се надява, че Уолфгар се справя добре, не само защото се тревожеше за приятеля си, но и защото осъзнаваше, че покажат ли се другите две чудовища, неговото собствено положение ще стане крайно опасно.

Въпреки това запази самообладание и зачака с кинжал в ръка, готов за нападение. Обмисляше атаката си в съответствие с онова, което знаеше за хората и техните слаби страни, но при вида на тънкото оръжие в ръката му, по лицето му се изписа явно съмнение.

Великанът започна да се обръща и Морик разбра, че няма време за губене. Като си напомняше, че ударът му трябва да е съвършен и че болката, която ще последва, не бива да го плаши, и най-вече, като се чудеше защо, в името на Деветте пъкъла, изобщо бе последвал глупавия варварин дотук, той се хвърли към раненото гърло на великана.

Кинжалът му проблесна в мрака, чудовището изрева и подскочи… при което здравата цапардоса главата си в надвисналата над него издатина. Стенейки от болка то се опита да се изправи, отчаяно размахвайки ръце. Морик полетя към стената, останал без дъх от страховития удар. Като се препъваше и крещеше от ужас, той хукна навън, следван по петите от великана.

Чудовището идваше все по-близо и по-близо. В последния момент Морик отскочи настрана и то го подмина, стиснало гърлото си с една ръка, лицето му бе посиняло, очите — изскочили от орбитите.

Веднъж озовал се навън, Морик хукна на другата посока, ала великанът не го последва — паднал на колене, той се бореше за глътка въздух.

— Отивам си в Лускан! — не спираше да си мърмори Разбойника, ала въпреки това се насочи обратно към входа на пещерата.

* * *

Уолфгар рязко се обърна и заби оръжието си с все сила, после опита да се отскубне от хватката на великана. Чудовището беше застанало на едно коляно и бе изпънало счупения си крак напред в не особено успешен опит да запази равновесие. Протегна и другата си ръка, за да спре варварина, той обаче се промуши под нея, успя да се освободи и се покатери върху рамото му.

Когато се озова зад главата му, сключи ръце около врата му и насочи счупената дръжка към окото му.

Великанът се помъчи да му попречи, но варваринът натисна още по-силно. Ужасено, чудовището опита да се отскубне и напрегна мускули в напън, който би спрял дъха на всеки смъртен.

Ала Уолфгар бе улучил правилния ъгъл и притежаваше сила, каквато малцина смъртни имаха. Видя как другият великан се изправя на крака, но си напомни, че всяко нещо трябва да бъде с времето си. Миг по-късно острият връх докосна окото на великана и той обезумя. Някак си успя да се изправи на крака, ала Уолфгар продължи да забива тоягата все по-надълбоко и по-надълбоко.

Чудовището се завъртя и рязко се хвърли към стената, мъчейки се да смачка дръзкия си противник. Варваринът стисна зъби и още повече увеличи натиска върху дръжката, докато тя не потъна дълбоко в мозъка на звяра.

В този миг второто чудовище се хвърли в атака. Уолфгар скочи на пода и хукна да бяга, използвайки яростните конвулсии на първия си противник като прикритие. Счупената дръжка стърчеше от затвореното око на издъхващия великан, ала варваринът вече не му обръщаше никакво внимание, насочил всичките си усилия към това да се добере до чука и една от окървавените джуджешки брадви.

Вторият великан запрати тялото на мъртвия си другар настрана и тръгна към дръзкия човек. Внезапно обаче се олюля, когато в челото му се заби остра брадва.

Миг по-късно тежък чук се стовари върху гърдите му, после още веднъж и още веднъж. Той размаха ръце, ала нападателят му се бе навел, за да му нанесе жесток удар в коляното. Уолфгар побърза да го заобиколи, покатери се по стената и когато чудовището се завъртя, скочи отгоре му с вдигнат над главата чук.

Разнесе се силен пукот и чукът хлътна в строшения великански череп. Звярът рухна на земята и остана да лежи там, съвършено неподвижен.

В този момент Морик се показа на прага на просторното помещение и ахна при вида на пострадалия си приятел. Рамото на Уолфгар бе обляно в кръв, кракът му бе жестоко насинен от глезена до бедрото, а кожата на колената и дланите му беше смъкната.

— Видя ли? — тържествуващо заяви варваринът. — Никакъв проблем. Вече си имаме дом.

Погледът на Морик се спря първо върху отблъскващите остатъци от полуизядените джуджета, а после и върху двамата великани, чиято кръв беше образувала локви из цялата зала.

— Или някакво подобие — сухо отвърна той.

* * *

Следващите три дни двамата приятели прекараха в почистване на пещерата — погребаха джуджетата, а труповете на великаните насякоха на парчета и се отърваха от тях. Взеха запасите на убитите чудовища и дори откриха една обиколна пътека, по която успяха да доведат конете, заедно с каруцата, чак до новия си дом, макар че след това пуснаха животните да вървят, където си поискат — бездруго след това огромно усилие нямаше да ги бива да теглят каруци.

С пълна раница на гърба, Морик поведе варварина нанякъде. Когато най-сетне спряха, бяха стигнали до място, откъдето се виждаше широко дефиле — единственият истински път, прекосяващ планината в тази й част. Същия път, по който Уолфгар и някогашните му приятели бяха напуснали Долината на мразовития вятър. На запад имаше още една пътека, тази през Хъндълстоун, но пътят през дефилето бе по-пряк, макар и много по-опасен.

— Само си помисли колко кервана ще минат оттук, преди да дойде зимата! — рече Разбойника. — На път към Десетте града, натоварени с различни стоки, или пък на връщане оттам с каруци, пълни с резбовани предмети.

Уолфгар, комуто този път беше познат толкова добре, колкото Морик дори не подозираше, само кимна.

— И двата вида ще ни вършат работа — продължи дребният крадец. — Запасите си ще попълваме от керваните, идващи от юг, а пък парите ще взимаме от онези, които се връщат обратно.

Уолфгар приседна на един камък и се загледа на север, към планинския проход, отвъд който се простираше Долината на мразовития вятър. За кой ли път се замисли за поразяващия контраст между сегашното му съществуване и живота, който някога беше водил. Каква ирония би било само, ако един ден приятелите му от онези времена дойдеха, за да се разправят с новите разбойници.

Представи си Бруенор, ръмжащ, докато се катери по скалистия склон, пъргавия Дризт, притичващ покрай него с ятагани в ръце, и Гуенивар, изпреварила ги на върха, за да не може никой да се измъкне. Морик най-вероятно щеше да се опита да избяга и Кати-Бри щеше да го покоси с една от безпогрешните си стрели.

— Изглеждаш така, сякаш изобщо не си тук! — обади се Морик. — Какво ти се върти из главата?

Както обикновено, в ръката си държеше бутилка, която надигаше от време на време.

— Мисля си, че имам нужда от нещо за пиене — отвърна Уолфгар, взе бутилката и я надигна.

Парливата течност донякъде го успокои, ала той все така не можеше да се примири с положението си. Може би приятелите му наистина щяха да дойдат, така, както той, Дризт и Гуенивар бяха отишли да се разправят с великаните, за които подозираха, че нападат кервани.

Уолфгар отново отпи от бутилката. Никак не му се нравеше перспективата да се появят.

(обратно)

Седемнадесета глава Натиск

— Боя се, че не мога да чакам до пролетта — изкусително каза Мералда на Ферингал една нощ, след като бяха вечеряли заедно в замъка.

По нейна молба този път се разхождаха по брега, вместо в градината.

Младият мъж се закова на място и я зяпна с разширени от изумление очи.

— Вълните — промълви той и се приближи до нея. — Морето е бурно и се боя, че не те чух правилно.

— Казах, че не мога да чакам до пролетта — повтори Мералда. — За сватбата имам предвид.

Усмивката на Ферингал стигна чак до ушите му, той изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се разтанцува. Вместо това взе ръката й в своята, поднесе я към устните си и нежно я целуна.

— Готов съм да чакам до свършека на света, ако решиш — тържествено заяви той и за своя изненада (този мъж не спираше да я учудва!) Мералда усети, че му вярва — никога досега Ферингал не я беше мамил.

Колкото и вълнуваща да бе тази мисъл, девойката си имаше много по-належащи проблеми.

— Не, милорд — отвърна тя и като издърпа ръката си от неговата, нежно го погали по бузата. — Няма да искам от вас подобно търпение. Поласкана съм, че сте готов да ме чакате, но не мисля, че аз съм в състояние да чакам чак до пролетта.

И тя го целуна страстно, така че колената му омекнаха.

За първи път лорд Ферингал се отдръпна от нея.

— Знаеш, че не може — рече той, макар да бе очевидно, че думите му причиняват болка. — Обещах на Темигаст. Благоприличие, любов моя, благоприличие.

— Тогава нека го направим, както повелява благоприличието и то скоро!

Мералда отново го погали по бузата и усетила, че краката не го държат от вълнение, пристъпи към него и прошепна в ухото му:

— Просто не мога да чакам повече.

При тези думи младият мъж изгуби и малкото решимост, която беше събрал, и като я притисна в обятията си, впи устни в нейните.

Мералда изобщо не го искаше, но знаеше, че няма друг избор. Боеше се, че вече е минало твърде много време, затова отвърна на целувката му и нежно го дръпна към пясъка, твърдо решена да го прелъсти, та веднъж завинаги да свърши това неприятно задължение. В този миг откъм градинския зид долетя вик — високият, пронизителен глас на Присила.

— Фери!

— Мразя, когато ми казва така!

С огромно усилие Ферингал се отдръпна от Мералда и изруга под носа си:

— Никога ли няма да се отърва от нея!

— Фери, ти ли си? — отново го повика сестра му.

— Да, Присила — отвърна той със зле прикрито раздразнение.

— Връщай се в замъка! Стъмва се, а Темигаст твърди, че наоколо се навъртат разбойници. Иска да си на сигурно място зад стените.

Ферингал погледна Мералда съкрушено и поклати глава:

— Трябва да вървим.

— Не мога да чакам до пролетта — решително заяви тя.

— И няма да се наложи — увери я той. — Но ще го направим, както си му е редът. Ще вдигнем сватбата по-рано, в деня на зимното слънцестоене.

— Твърде далеч е.

— Есенното равноденствие тогава.

Мералда се замисли. До есенното равноденствие оставаха още шест седмици, а тя беше бременна от повече от месец. По лицето й се изписа тревога.

— Няма как да я направим по-рано — обясни лорд Ферингал. — Както знаеш, Присила се е заела с подготовката и дори така пак ще нададе вой до небесата. Темигаст също иска да почакаме поне до края на годината, но все някак ще го убедя.

Младият мъж говореше повече на себе си, отколкото на нея, и Мералда го остави да си бърбори, а тя самата потъна в мисли, докато бавно крачеха обратно към замъка. Добре знаеше, че притесненията на Ферингал за реакцията на сестра му са дори твърде слаби. Присила щеше да се противопостави яростно на намерението им да направят сватбата по-рано. Мералда бе убедена, че по-възрастната жена тайно се надява всичко да се провали, ако успее да отлага венчавката достатъчно дълго.

И всичко наистина щеше да се провали, достатъчно бе някой да заподозре, че в утробата си Мералда носи чуждо дете.

— Защо излизате, без да вземете някой от войниците с вас? — скара се Присила, щом двамата влязоха в просторното преддверие. — Наоколо има разбойници.

Ядовитият поглед, с който измери Мералда, ясно говореше, че причината за гнева й е друга. Не, сестрата на Ферингал се боеше не от разбойници, а от онова, което можеше да се случи между брат й и младата жена, онова, което едва не се бе случило на брега малко по-рано.

— Разбойници? — изсмя се Ферингал. — В Окни няма разбойници. Не сме имали неприятности от много години насам, още откакто станах господар на замъка.

— Значи отдавна му е времето — сухо отбеляза сестра му. — Нима искаш първото нападение в Окни от толкова време насам да бъде извършено тъкмо срещу господаря на замъка и бъдещата му съпруга? Нямаш ли никакво чувство за отговорност към жената, която твърдиш, че обичаш?

Последните й думи подействаха на Ферингал като плесница. Това като че ли се удаваше на Присила особено лесно и Мералда мислено си отбеляза, че трябва да стори нещо по въпроса, още щом се сдобие с малко повече влияние в замъка.

— Аз съм виновна — намеси се тя и пристъпи напред. — Често се разхождам нощем, защото това е любимата ми част от денонощието.

— Вече не си обикновена селянка — скара й се Присила. — Трябва да разбереш, че с издигането ти идват и немалко отговорности.

— Да, милейди — отвърна девойката и направи учтив реверанс, почтително свела глава.

— Ако толкова ти се иска да се разхождаш нощем, разхождай се в градината добави Присила с поомекнал тон.

Все така с наведена глава, та Присила да не може да види лицето й, Мералда се усмихна развеселено. Като че ли започваше да разбира как да се справя със своенравната сестра на лорд Ферингал. Присила обичаше обектът на нападките й да е борбен, а не скромен и отстъпчив.

Ето защо тя млъкна и като изсумтя недоволно, се накани да си върви.

— Имаме новини — неочаквано се обади Ферингал и Присила се закова на място.

Мералда рязко вдигна глава, почервеняла от изненада и немалка доза гняв. Само ако можеше да възпре годеника си, да му попречи да каже онова, което се канеше да каже — сега изобщо не бе подходящият момент за подобно съобщение.

— Решихме да не чакаме до пролетта, за да се оженим — заяви Ферингал, без да забелязва нищо. — Сватбата ще бъде в деня на есенното равноденствие.

Както можеше да се очаква, лицето на Присила пламна. Очевидно бе, че единствено огромно усилие на волята й попречи да не се разтрепери от яд.

— Нима? — процеди тя през стиснатите си зъби. — А сподели ли плановете си с Темигаст?

— Ти си първата, която научава — отвърна лорд Ферингал. — От уважение към теб и защото ти се занимаваш с подготовката на празненството.

— Нима? — ледено повтори Присила. — Върви да му кажеш, Фери, той е в библиотеката. Аз ще се погрижа да изпратя Мералда у дома.

Целият грейнал, лорд Ферингал се обърна към девойката:

— Още мъничко, любов моя! — рече той и като целуна ръката й, излезе от стаята и отиде да намери стария Темигаст.

— Какво му направи? — изсъска Присила в мига, в който двете останаха сами.

Мералда сви устни:

— Какво му направих?

— Използвала си женските си прелести, нали?

Мералда се разсмя с глас на опитите на Присила да не използва „груб“ език, реакция, която свикналата да вдъхва страх жена изобщо не бе очаквала.

— Може би точно това трябваше да сторя — отвърна Мералда. — Да укротя звяра, както ние му казваме, но не, не съм го сторила. Знаете, че го обичам, но майка ми не е отгледала уличница. Брат ви смята да се ожени за мен и затова ще изчакаме. До есенното равноденствие, както и сам ви каза.

Очите на Присила се присвиха заплашително.

— Мразите ме, нали?

И този път Присила бе хваната неподготвена. Очите й се разшириха, тя направи крачка назад.

— Мразите ме, задето ви отнемам лорд Ферингал и с появата си слагам край на живота, с който сте свикнали. Но това е доста себично, ако ми позволите. Брат ви ме обича, аз също го обичам и ние ще се оженим, със или без вашата благословия.

— Как се осмеляваш…

— Осмелявам се да кажа истината — прекъсна я Мералда, изненадана от собствената си дързост; да отстъпи обаче не можеше. — Майка ми няма да издържи още една зима в студената ни къща, а аз нямам намерение да я оставя да умре. Не и заради някакви си повеления на благоприличието, нито пък заради вашето удобство. Знам, че се занимавате с подготовката на сватбата и съм ви благодарна, но аз ще свърша работата по-бързо.

— Ето значи за какво ставало дума! — рече Присила, решила, че е открила слабото място на Мералда. — Майка ти?

— Не! — заяви девойката и се изправи. — Не, става дума за брат ви. За Ферингал, а не за Присила, и именно това не ви дава мира.

Присила бе толкова слисана, че не можа да отговори. Вбесена, останала без думи, тя се обърна и изхвърча от помещението, оставяйки Мералда сама.

Младата жена се замисли над онова, което беше казала, повече от изненадана, задето бе успяла да се противопостави на Присила и да надделее. Сега обаче като че ли най-разумно би било да си тръгне. Отвън забеляза Лиам и приготвената карета и без да се колебае, отиде при него и му каза да я откара у дома.

* * *

И тази вечер, както всеки път, когато Мералда отиваше в замъка, той следеше с поглед каретата, която я връщаше у дома.

И сам не разбираше собствените си чувства. Не можеше да престане да мисли за мига, в който Мералда му бе съобщила за детето. Неговото дете. Беше я отблъснал, свалил бе гарда си и бе допуснал тя да види истинските му чувства. И сега си плащаше за това, понасяше заслуженото си наказание, като гледаше как каретата я отнася по пътя, надалеч от него.

Но как трябваше да постъпи? Със сигурност не искаше живота, който Мералда му предлагаше. Никога! Дори мисълта да се ожени за нея, да я гледа как надебелява и погрознява, докато край тях пищят малки деца, го ужасяваше, но не чак толкова, колкото мисълта, че лорд Ферингал ще я притежава.

Ето каква била работата, каза си Джака, но това, че разбираше къде е проблемът, не му помогна да се почувства по-добре. Не можеше да понесе представата за това как Мералда се отдава на лорд Ферингал, нито пък мисълта, че младият благородник ще отгледа неговото дете. Струваше му се, че го ограбват, така, както правеха всички аристократи със своите селяни. Да, те винаги ограбваха обикновените хора, почтени хора като Джака. Водеха охолен живот, изпълнен с наслади, докато честните, трудолюбиви хора като Джака тънеха в кал и ядяха прокиснала храна. Благородниците вземаха жените, които поискат, без да им предлагат нищо в замяна, нищо, освен богатството си, на което обикновените хора като Джака не можеха да се противопоставят. Ферингал си бе присвоил неговата жена, а сега щеше да му отнеме и детето.

Разтреперан от гняв, младият мъж се втурна пред каретата, размахвайки ръце.

— Върви си! — скара му се Лиам от капрата, без да намалява.

— Трябва да говоря с Мералда! — викна Джака. — Става въпрос за майка й.

При тези думи гномът накара конете да позабавят крачка, за да може да се обърне назад и да чуе какво ще му нареди Мералда. Младата жена се показа през прозореца, за да види каква е цялата тази врява. При вида на очевидно развълнувания Джака Скъли тя пребледня, но не опита да се скрие.

— Иска да спра, за да говори с теб — обясни Лиам. — Нещо за майка ти.

Мералда хвърли изпитателен поглед на Джака.

— Добре — съгласи се тя. — Можеш да ме оставиш тук, Лиам.

— Все още има цяла миля до вас — напомни й кочияшът, комуто цялата тази работа никак не се нравеше. — Мога да откарам и двама ви.

Мералда му благодари и го отпрати:

— Тъкмо ще се поразходя — рече тя и скочи на земята, още преди каретата да бе спряла напълно.

Лиам си тръгна и младата жена остана сама на пътя, сама с Джака Скъли.

— Истинска глупост е да идваш тук! — скара му се тя. — Какво си си наумил?

— Нямах избор — отвърна Джака и понечи да я прегърне; тя обаче го отблъсна.

— Добре знаеш какво нося — рече тя. — Много скоро ще го узнае и лорд Ферингал. Ако успее да те свърже с детето, което расте в утробата ми, и с двама ни е свършено.

— Не ме е страх от него — заяви Джака и направи крачка към нея. — Знам единствено какво чувствам, Мералда. Нямах друг избор — просто трябваше да те видя тази вечер.

— Вече съвсем ясно ми даде да разбера какво чувстваш — хладно отговори Мералда.

— Държах се като глупак — съгласи се Джака. — Хвана ме неподготвен, но вече го преодолях. Прости ми, Мералда. Не мога да живея без теб!

Девойката затвори очи, поклащайки се напред-назад, сякаш се опитваше да преглътне чутото.

— Какво си си наумил, Джака Скъли? — тихичко повтори тя. — Какво ти казва сърцето?

— Да бъда до теб! — меко отвърна младежът и направи крачка към нея.

— А после? — настоя тя и отвори очи, измервайки го с изпитателен поглед.

Той обаче не разбираше.

— Забрави ли за детето, което нося?

— Не съм! — увери я той. — Ще обичам и него, естествено!

Девойката не се и опита да скрие недоверието си.

— Мералда! — той взе ръцете й в своите и поклати глава. — Не мога да понеса мисълта, че лорд Ферингал ще отгледа моето… нашето дете, сякаш е негово!

Грешен отговор. Мералда, която най-сетне бе прогледнала за истината, скрита зад красивата му фасада, го усети с цялото си същество. Не обич към нероденото дете го бе подтикнала да я потърси, нито дори любов към нея. Не, съвсем ясно осъзна тя, Джака Скъли не бе способен на подобни чувства. Беше дошъл, кълнейки се в любов, само защото не можеше да понесе мисълта да загуби от лорд Ферингал.

Мералда си пое дълбоко дъх. Ето че мъжът, когото мислеше, че обича, стоеше пред нея и й казваше всичко онова, което бе копняла да чуе от него. Ако бе реагирал по същия начин първия път, когато тя отиде при него, двамата вече щяха да са преполовили пътя до Лускан. Ала Мералда Гандърли беше помъдряла, превърнала се бе в жена, която знае какво е добро както за нея, така и за детето й. Джака никога нямаше да им осигури живота, от който имаха нужда. Тъкмо напротив, девойката бе сигурна, че той ще намрази и нея, и детето, веднага щом примката на бедността се сключи около шията му. За него всичко бе съревнование, а не любов. Мералда заслужаваше нещо по-добро.

— Върви си! — рече тя. — Върви си и повече не се връщай.

Джака остана като поразен от гръм.

— Но…

— Не можеш да ми кажеш нищо, на което да повярвам — направо заяви Мералда. — За нас няма живот, който би те направил щастлив.

— Грешиш!

— Не, не греша и ти го знаеш не по-зле от мен. Имахме един-единствен миг, спомена, за който ще запазя до края на дните си. Но в живота ти няма място нито за мен, нито за детето. И никога няма да има.

Онова, което наистина искаше да му каже, бе да се маха и най-сетне да порасне, но знаеше, че не от нея трябва да го чуе.

— Нима очакваш да стоя със скръстени ръце, докато лорд Ферингал…

Мералда запуши уши:

— С всяка следваща дума убиваш още частица от спомена за красивата нощ, която прекарахме заедно. Вече ми е ясно какво изпитваш.

— Бях глупак!

— И все още си — хладно отвърна тя и си тръгна.

Джака я повика и отчаяният му вопъл се заби като стрела в нея, но тя устоя и не се обърна, напомняйки си истината за този мъж, за това момче. Вместо да спре, Мералда ускори крачка и не спря да тича, докато не стигна до малката къщурка на родителите си.

Вътре гореше само една свещичка. За нейно облекчение и Тори, и родителите й спяха — точно тази вечер не искаше да говори с никого. Най-сетне бе сложила чувствата си в ред, най-сетне бе успяла да се примири със загубата на мъжа, когото бе смятала за любовта на своя живот. Искаше й се да запомни единствено прекрасната нощ, която бяха прекарали заедно, а не последвалото разочарование. За съжаление, именно разочарованието и болезненото разкритие на истинската същност на Джака бяха суровата реалност, а не наивните фантазии на първата младежка любов. Наистина искаше той да си отиде от живота й.

Само че Джака Скъли далеч не бе най-големият й проблем. Есенното равноденствие бе твърде далеч, а тя никога нямаше да убеди лорд Ферингал, още по-малко пък сестра му и Темигаст, да направят сватбата по-рано.

А може би нямаше да се наложи, каза си тя, а в главата й се зароди един план. Селяните щяха да им простят, ако след като се оженеха през есента, някак си излезеше наяве, че двамата са правили любов преди венчавката. Окни беше пълен със „седмачета“.

Докато лежеше в тъмната си стаичка, Мералда кимна, разбрала как трябва да постъпи. Отново щеше да се опита да съблазни лорд Ферингал и то, колкото се може по-скоро. Знаеше, че той я желае, знаеше също така, че е достатъчна една нейна целувка, едно мимолетно докосване, за да разпали страстта му до краен предел.

Усмивката й се стопи миг след като се беше появила. Мразеше се, че изобщо бе в състояние да си науми подобно нещо. Ако планът й успееше, Ферингал щеше да сметне детето за свое, най-ужасната от всички лъжи, както за него, така и за нероденото дете.

Мералда ненавиждаше онова, което бе решила да стори, мразеше и себе си, задето то изобщо й бе дошло на ума, ала в този миг майка й се закашля в съседната стая. Мералда знаеше какво трябва да стори.

(обратно)

Осемнадесета глава С нежелание

— Първите ни клиенти — обяви Морик.

Двамата с Уолфгар стояха на един склон над прохода, отвеждащ в Долината на мразовития вятър, докато по пътя под тях трополяха две покрити каруци. Конете поддържаха добро темпо, което все пак не беше твърде бързо.

— Пътници или търговци? — попита Уолфгар, който не изглеждаше особено убеден.

— Търговци, и то добре натоварени — увери го Морик. — Скоростта им ги издава, а липсата на пазачи направо ни моли да се заемем с тях.

Уолфгар смяташе, че търговците постъпват крайно неразумно, като поемат на толкова опасен път без охрана, но въпреки това не мислеше, че Морик се е излъгал. В крайна сметка, при последното си пътешествие от Долината на мразовития вятър заедно с тогавашните си приятели, се бе натъкнал на каруца с търговци, тръгнали съвсем сами и незащитени.

— Изненадан ли си? — попита Морик, видял изражението му.

— Глупостта винаги ме изненадва.

— Не могат да си позволят да плащат за пазачи — обясни лусканецът. — Както повечето кервани, които пътуват до долината. Малцината, които имат достатъчно пари, избират по-безопасния западен проход. Тези тук са дребни риби, които търгуват с дрънкулки и разчитат най-вече на късмета си — било, да се натъкнат на умели бойци, които са се запътили в същата посока, накъдето отиват и те, било, да не срещнат разбойници.

— Изглежда ми прекалено лесно.

— И наистина е лесно! — възторжено заяви Морик. — И сам разбираш, надявам се, че всъщност им правим услуга.

Уолфгар не изглеждаше особено убеден.

— Помисли си само — настоя лусканецът. — Ако не се бяхме разправили с великаните, тези търговци най-вероятно щяха да свършат премазани под порой от тежки скални късове. Щяха да изгубят не само парите и стоката си, но и да се превърнат във вечеря за банда гнусни чудовища.

И като се ухили, добави:

— Не се тревожи толкова, приятелю! Единственото, което ние искаме от тях, са парите им — заслужена награда, задето ги отървахме от великаните.

Колкото и да бе странно, в думите на дребния крадец имаше логика. Поне в едно отношение сегашната му работа с Морик доста приличаше на онова, което бе вършил рамо до рамо с Дризт и останалите, когато заедно бяха въздавали правосъдие в една дива и опасна земя. Разликата бе, че досега никога не бе искал да му плащат за това.

— Най-добре би било да демонстрираме силата си, без да се налага да влизаме в бой — продължаваше Морик. — Да поискаме да ни се отплатят за усилията — с припаси и може би малко злато — а след това да ги оставим да си вървят по пътя. Можем също така просто да ги надвием (лесно ще се справим с две каруци без охрана), да си присвоим всичко и да изчезнем, без да оставяме никакви свидетели след себе си.

Усмивката му бързо се стопи, когато видя изражението, изписало се по лицето на варварина.

— Добре де, добре — побърза да отстъпи той. — Ще поискаме да ни платят и толкова.

Дори този план не се нравеше на Уолфгар, но той все пак кимна в знак на съгласие.

* * *

Избра си една осеяна с камъни отсечка от пътя, където двете покрити каруци щяха да бъдат принудени да намалят, за да не изгубят някое колело или кон. Самотното дърво, което растеше от едната страна, щеше да му осигури всичко, от което имаше нужда, ако се стигнеше до битка.

Морик пък бе застанал по средата на пътеката, така че търговците да го видят отдалеч.

— Добра среща! — поздрави той, когато те се появиха, и разпери ръце, после обаче се поотдръпна, забелязал един от мъжете зад кочияша да вдига тежичък на вид арбалет.

Все пак, ако искаше да принуди каруците да спрат, където трябва, не биваше да отива твърде назад.

— Дръпни се от пътя или ще те застрелям! — викна мъжът с арбалета.

В отговор Морик вдигна огромна великанска глава във въздуха:

— Не те съветвам да го правиш. Не би било нито правилно, нито разумно.

Каруцата се закова на място, принуждавайки и другата да спре.

Морик използва крака си (при което едва не го изкълчи), за да избута още една великанска глава иззад близкия камък.

— С радост мога да ви съобщя, че пътят напред е чист.

— Тогава се разкарай от него — отвърна кочияшът на първата кола, — ако не искаш да те застреляме и прегазим.

Морик изхихика и махна покривалото, което лежеше в краката му и под което бе скрита третата глава. Въпреки самонадеяното си държане, търговците бяха наистина впечатлени… и сериозно уплашени.

— Аз и моите приятели цяла седмица се трудихме упорито, за да прочистим пътя — обясни лусканецът.

— Приятели?

name="id204120_p-2908">— Да не мислите, че съм свършил всичко това сам? — разсмя се Разбойника. — Ласкаете ме. Не, не, имах помощта на приятелите си.

Погледът му обходи масивните скали около пътя, сякаш там бяха скрити „многобройните“ му приятели.

— Трябва да ги извините, те са доста срамежливи.

— Карай! — разнесе се глас от вътрешността на първата кола и двамата мъже на капрата се спогледаха.

— Приятелите ти се крият като крадци — викна кочияшът. — Дръпни се от пътя!

— Крадци? — повтори лусканецът, сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Та ако не бяхме ние, вече да сте мъртви до един, смачкани от тримата великани.

Вратата на едната кола се открехна и отвътре се показа възрастен мъж:

— А сега ти настояваш да ти се плати за това, нали? — тази практика очевидно му беше добре позната (както всъщност и на повечето търговци из Севера).

— „Настоявам“ е толкова грозна дума — отвърна Морик, клатейки глава.

— Не е по-грозна от постъпката ти, жалък крадецо!

Очите на Морик се присвиха заплашително и той многозначително погледна към трите великански глави в краката си.

— Добре тогава — принуден бе да отстъпи търговецът. — Колко струва героизмът ви?

— Нуждаем се от запаси, за да можем да останем тук и да се грижим проходът да си остане все така безопасен. И може би мъничко злато, един вид — награда за усилията ни.

Сега бе ред на търговеца да се смръщи.

— За да обезщетим вдовиците на онези от нас, които изгубиха живота си в битката с великанския клан — побърза да импровизира Морик.

— Не бих нарекъл трима великани „клан“ — сухо отговори търговецът. — Но не си мислете, че се опитвам да подценя усилията ви. Предлагам ви — на теб и на твоите срамежливи приятели — храна и ако се съгласите да ни придружите до Лускан, по една жълтица на ден.

Търговецът изглеждаше крайно доволен от собствената си щедрост и от находчивостта, с която бе обърнал неприятната ситуация в своя полза.

Очите на Морик се присвиха още по-застрашително при това скъперническо предложение:

— Нямаме особено желание да се връщаме в Лускан точно сега.

— Тогава приемете хапването, което ви предлагаме, и бъдете доволни на това — сряза го търговецът.

— Идиот! — промърмори Морик под носа си, а на глас каза: — Искаме не по-малко от петдесет жълтици и достатъчно храна, за да се нахранят седмина три пъти.

Търговецът избухна в смях:

— Ще получиш единствено живота си, който смятаме да ти подарим, ако си тръгнеш веднага!

И той щракна с пръсти, при което двамина мъже скочиха от втората каруца с мечове в ръце, кочияшът на първата кола също извади оръжие.

— Сега се махай! — сопна си възрастният мъж и се качи обратно в каруцата. — Прегази го! — нареди той на кочияша.

— Глупаци! — викна Морик, което беше и уговореният им с Уолфгар сигнал.

Кочияшът се поколеба и това му струва прескъпо. Стиснал края на здраво въже, варваринът изскочи от прикритието си зад една висока скала и се залюля пред двете коли, надавайки смразяващ кръвта крясък. Мъжът с арбалета се обърна и стреля, но не улучи. Разперил широко ръце, така че да събори и него, и кочияша, Уолфгар връхлетя върху тях и ги повали на пътя, стоварвайки се отгоре им. Бърз удар с лакът и кочияшът се просна на земята, миг по-късно стрелецът получи тежък пестник, който строши челюстта му и го обля в кръв.

Тримата от втората каруца се хвърлиха да помагат на другарите си — двамина заобиколиха от лявата страна на колата, третият пое надясно. Именно него пресрещна Морик, с кинжал и тънък меч в ръка, много преди човекът да успее да се добере до варварина.

Търговецът замахна и Разбойника вдигна меча си, уж за да спре вражеското острие, но вместо това в последния момент завъртя оръжие, като в същото време направи крачка напред и отби сабята на противника си с тънкия си кинжал. В същото време мечът му се стрелна към незащитеното гърло на търговеца. С горкия човек беше свършено… или поне щеше да бъде свършено, ако Морик не бе усетил как някой спира ръката му, така сигурно, сякаш пред себе си имаше не въздух, а каменна стена.

— Какви ги вършиш? — сопна се той на Уолфгар, който пристъпи напред и вдигна юмрук, при което едва не изгуби ухото си от кинжала на своя приятел.

Търговецът опита да се предпази, но беше безсилен пред тежкия пестник на варварина, който се стовари в лицето му с такава сила, че го запрати няколко метра назад. Победата на Уолфгар обаче се оказа съвсем мимолетна.

Макар и временно замаян от лакътя на исполина, кочияшът бе успял да се изправи и сега се хвърли в битката с оръжие в ръка. Още по-лошо бе това, че другите двама си бяха намерили отлични позиции: единият — върху капрата на първата каруца, а другият — пред нея. И сякаш това не бе достатъчно неприятно, ами и възрастният мъж изскочи от вътрешността на колата, стиснал пръчка в ръка.

— Сега ние сме глупаците! — извика Морик на Уолфгар и без да спира да ругае, избегна атаката на мъжа на капрата, чиито умели движения ясно даваха да се разбере, че наистина си го бива в битките.

Уолфгар реши да се заеме с човека с пръчката, ала беше запратен назад, косата му се изправи, а сърцето му се разтуптя лудо.

— Ето значи за какво била пръчката — каза си Морик, като видя яркия взрив. — Мразя магьосници!

И той се нахвърли върху мъжа пред каруцата, който спря меча му така ловко, че едва не го накара да загуби равновесие.

— Побързай! — извика Морик на приятеля си, после се приведе и отчаяно замахна, когато онзи на капрата скочи върху конете и замахна към главата му.

В това време Уолфгар се отбраняваше както от кочияша, така и от онзи, когото бе ударил преди малко. Даде вид, че се кани да посрещне нападението на кочияша, но внезапно спря, промени ъгъла на атаката си и запрати чука към възрастния търговец — последното нещо, което искаше, бе да бъде разтърсен от още една магическа мълния.

Хвърлянето беше безпогрешно — чукът се удари не в търговеца, а във вратата на каруцата, така че тя хлопна върху ръката му, тъкмо когато той се канеше да запрати нов магически изстрел към варварина. Всъщност, той го стори, само че вместо Уолфгар, мълнията замалко не улучи втория му противник.

— В атака! — кресна Морик и се обърна към скалите край пътя.

Това му спечели миг-два, в който всичките му неприятели се огледаха наоколо… напълно достатъчно, за да може да си плюе на петите, а Морик Разбойника беше отличен бегач… особено когато животът му зависеше от това.

Кочияшът направи една-две колебливи крачки към Уолфгар, доста притеснен от очевидната му сила. Другият мъж обаче се хвърли в атака, привидно безстрашно, поне докато варваринът не скочи към него със страховит рев на уста. Уолфгар промени посоката си почти веднага и отново насочи вниманието си към кочияша, хващайки го неподготвен със завидната си пъргавина. Успя да го сграбчи за десницата (не, без да усети острието на меча му върху ръката си), придърпа го към себе си и като го сграбчи през колана с другата си ръка, го вдигна над главата си. Рязко завъртане и кочияшът полетя към своя другар, който тъкмо се бе хвърлил в атака.

Уолфгар се огледа и видя Морик да се отдалечава, колкото го държат краката — разумен ход, като се имаше предвид развоя на неравностойната битка. Само че кръвта на варварина беше кипнала и той пак се обърна към каруците и двамата си противници… тъкмо навреме, за да бъде улучен право в гърдите от още една магическа мълния.

С дългите си крака Уолфгар задмина Морик само след около петдесетина метра. Мощен магически взрив раздроби един скален къс съвсем близо до тях, последва го свистяща стрела, както и подигравателните викове на търговците, ала никой не тръгна след тях по склона и много скоро каруците се изгубиха в далечината. Когато двамата приятели най-сетне спряха, за да си поемат дъх, Уолфгар сведе поглед към дупките, прогорени в предницата на туниката му и поклати глава.

— Щяхме да се справим с тях, ако след като събори кочияша и стрелеца, се беше насочил направо към онзи с магическата пръчка — ядосваше се Морик.

— И да те оставя да прережеш гърлото на твоя противник?

Морик се намръщи:

— И какво толкова? Ако не ти стиска за тая работа, защо изобщо сме тук?

— Защото ти реши да се сдушиш с лусканската измет — напомни му варваринът и двамата се измериха един друг с ледени погледи.

Морик сложи ръка върху дръжката на меча си, боейки се, че Уолфгар може да се нахвърли отгоре му.

За миг Уолфгар се зачуди дали да не стори точно това.

Върнаха се в пещерата поотделно. Морик стигна пръв и влезе вътре, Уолфгар реши да остане отвън и отиде до потока, който минаваше наблизо, за да се погрижи за раните си. Установи, че гърдите му са само леко обгорени от не особено силната магическа мълния, рамото му обаче бе пострадало лошо. Старата рана се бе отворила наново и чак когато свали туниката си, видя колко много кръв бе изгубил.

Морик го откри няколко часа по-късно, припаднал на една скала край потока. Смушка го в ребрата, за да го събуди и като вдигна две бутилки във въздуха, заяви:

— Не успяхме, но поне сме живи и това заслужава да се отпразнува.

— Нима имаме нужда от повод? — отвърна Уолфгар, без да се усмихва и се извърна.

— Първите нападения винаги завършат катастрофално — увери го Морик. — Просто трябва да свикнем един с друг, това е всичко.

Уолфгар се замисли над думите му, спомняйки си първата битка, която двамата с Дризт бяха водили заедно. Вярно, в един момент той замалко не бе премазал приятеля си при едно ниско хвърляне на Щитозъб, но от самото начало между тях съществуваше забележителна хармония, сърцата им сякаш биеха в един ритъм и затова в битка си пасваха толкова добре. Можеше ли да каже същото за Морик? Щяха ли изобщо двамата някога да си паснат?

Варваринът погледна към приятеля си, който все още се усмихваше широко, стиснал бутилките в ръка. О, да, рано или късно щеше да свикне с него. Рано или късно двамата щяха да станат като един. А може би именно това го тревожеше.

— Миналото вече го няма, бъдещето все още не е дошло — рече Морик. — Тъй че нека да живеем в настоящето и да му се радваме. Нека се наслаждаваме на всеки миг.

Уолфгар се замисли над тези думи, превърнали се в нещо като девиз за мнозина от обитателите на лусканските улици, и взе едната бутилка.

(обратно)

Деветнадесета глава Щастлива възможност

— Нямаме почти никакво време! — възкликна Биасте Гандърли, когато Мералда й съобщи, че венчавката ще се състои в деня на есенното равноденствие. — Какво ще облека?

— Ако се налага да облечем нещо по-хубаво от дрехите, които имаме, лорд Ферингал ще се погрижи — рече Дони и потупа жена си по рамото.

В погледа, който отправи на дъщеря си, се четеше гордост и искрена благодарност, които не оставяха място за съмнение, че напълно оценява нейната саможертва.

Как ли щеше да се промени изражението му, запита се девойката, ако научеше за бебето в утробата й.

Въпреки тази ужасна мисъл, младата жена успя да извика някакво подобие на усмивка върху устните си и отиде в стаята си, за да се облече. Лиам Уудгейт бе дошъл по-рано през деня, за да й съобщи, че лорд Ферингал й е уредил среща с шивачката на Окни, която живееше в най-западния край на селото, на около два часа път от къщата на семейство Гандърли.

— Никакви взети назаем рокли за големия ден! — беше заявил Лиам. — Ако не възразяваш, че го казвам, Биасте, дъщеря ти ще бъде най-красивата булка, която Окни някога е виждал!

При тези думи лицето на болната жена засия, а очите й грейнаха. Колкото и да бе странно, същите тези думи здравата жегнаха Мералда — макар да бе направила правилния избор за своето семейство, тя жестоко се кореше за невъобразимата глупост, която бе проявила в отношенията си с Джака. И сега бе принудена да съблазни лорд Ферингал и то съвсем скоро, може би още тази нощ. Сватбата беше изместена напред и на Мералда й оставаше единствено да се надява, че останалите (и най-вече Присила и Темигаст) ще й простят, задето е заченала преди венчавката. Но най-страшното бе, че щеше да бъде принудена да отнесе истината за детето в гроба си.

Колко жалка се чувстваше в този миг! Мадам Принкъл, прочутата надлъж и нашир шивачка, без съмнение щеше да й ушие великолепна рокля от пищна материя, обсипана с прекрасни скъпоценни камъни, но девойката се съмняваше, че лицето й щеше да бъде също така искрящо, както роклята.

Мералда се изкъпа, облече се, хапна надве-натри и когато Лиам се върна, за да я вземе с каретата, на лицето й бе изписана усмивка. Положила ръка върху отворения прозорец, тя гледаше как селото отминава покрай нея. Мъже и гномове работеха на полето, но тя не забеляза, дори не се опита да открие Джака Скъли сред тях. Постепенно къщите започнаха да оредяват, докато накрая само тук-таме се мяркаше по някоя колибка, сгушена между скалите. Каретата мина през малка горичка, където Лиам поспря, за да напои конете и да им даде възможност да поотдъхнат.

Скоро отново потеглиха. Горичката бързо остана зад тях и пътят пак стана неравен и каменист. От дясната им страна се плискаше морето. Стръмни зъбери се спускаха към него и на места бяха толкова близо до студената вода, че Мералда се чудеше как изобщо Лиам ще успее да мине оттам.

Чудеше се също така коя жена би пожелала да живее на подобно място съвсем сама и си каза, че после непременно трябва да попита Лиам за това. Внезапно забеляза стражеви пост — каменна кула, върху която се развяваше знаме с герба на лорд Ферингал. Едва тогава девойката започна да оценява могъществото на лорд Окни. Каретата надали бе изминала повече от десетина мили, но на нея й се струваше, че са прекосили половината свят. Сама не знаеше защо, но видът на знамето на лорд Ферингал, развяващо се в това затънтено кътче, я накара да се почувства по-добре, изпълни я с усещането, че лорд Ферингал я закриля и пази от зло.

Усмивката й помръкна почти веднага — лорд Ферингал щеше да я закриля единствено ако тя го излъжеше.

Облегна се назад, въздъхна и сложи ръка върху все още плоския си корем, сякаш очакваше бебето да ритне точно в този момент.

* * *

— Знамето е вдигнато, значи вътре има войници — рече Уолфгар.

— Там и ще си останат — отвърна Морик. — Войниците рядко напускат сигурността на каменното си укрепление, дори когато бъдат призовани. И да има някой на пост, без съмнение го е грижа не какво се случва на пътя, а единствено да не би кулата да бъде нападната. Освен това крепостта е толкова далеч от който и да било истински град, че в нея надали има повече от дузина стражи, най-вероятно и по-малко.

Уолфгар понечи да му напомни, че само преди два дни много по-малоброен противник ги беше обърнал в бяг, но размисли и предпочете да премълчи.

След катастрофалното поражение в прохода, Морик (верен на принципа си, че един разбойник по пътищата не бива да се задържа прекалено дълго на едно място, особено ако е претърпял загуба) предложи да се махнат оттам, в случай че търговците предупредят лусканските власти за тях. Първоначалната му идея бе да отидат на север, в Долината на мразовития вятър, ала Уолфгар категорично отказа.

— На запад, тогава — рече лусканецът. — Югозападно от хъндълстоунския проход има малко селце, скрито между склоновете на планината и морето. Малцина минават оттам, защото на повечето карти го няма, но търговците по тези земи го знаят и понякога се отбиват там на отиване или връщане от Десетте града. Нищо чудно да срещнем и нашия приятел с магическата пръчка.

Уолфгар не можеше да каже, че тази възможност му се нрави особено, но нежеланието му да се върне в Долината на мразовития вятър не им оставяше кой знае какъв избор. Ако поемеха на изток, щяха да навлязат прекалено навътре в опасната планина и да се озоват в земи, обитавани единствено от гоблини, великани и други отвратителни чудовища, от които не можеха да припечелят нищо. Това означаваше, че могат да отидат или на юг, или на запад, а като се имаше предвид колко „топли“ бяха отношенията между тях и лусканските власти, решението се налагаше от само себе си.

Планът започваше да им се струва все по-добър, докато наблюдаваха пищно украсената карета, трополяща по самотния път.

— Може да е магьосник — предположи Уолфгар, припомняйки си болезнените мълнии, които го бяха поразили само преди два дни.

— Не съм чувал из тези земи да има добри магьосници — отвърна Морик.

— Не си живял из тези земи кой знае колко дълго — възрази варваринът. — Кой друг би посмял да пътува сам в такава карета?

— А защо да не посмее? Местността на юг от планината е спокойна, а и по пътищата има охранявани укрепления — при тези думи Разбойника махна към кулата в далечината. — Хората тук не са затворени по къщите си от страх да не бъдат нападнати от гоблини.

Уолфгар кимна, но продължи да смята, че всичко изглежда прекалено лесна. Ако не друго, поне кочияшът несъмнено беше опитен войн, а и вътре сигурно имаше поне няколко души, с магически пръчки и кой знае още какво в ръце. Един поглед към Морик обаче му бе достатъчен, за да разбере, че няма да успее да го разубеди — лусканецът още се измъчваше от загубата в прохода и отчаяно се нуждаеше от успешен удар.

Пътят под тях правеше голям завой около един хребет, но те си избраха по-пряк маршрут, така че да изпреварят каретата и да излязат пред нея там, където стражите от укреплението нямаше да ги виждат. Уолфгар веднага се зае да намери място, където да завърже въжето си. Поколеба се за едно младо дръвче, но се отказа, тъй като не бе уверен, че то ще го издържи.

— Защо просто не скочиш? — предложи Морик, като посочи надвиснала над пътя скала, после се втурна напред с камшик в ръка, понеже каретата вече се задаваше иззад завоя.

— Дръпни се от пътя! — провикна се Лиам миг по-късно.

— Трябва да поговорим, добри ми господине — отвърна Морик, без да се помръдва.

Гномът рязко дръпна юздите и конете спряха на сигурно разстояние от непознатия и както Морик не пропусна да забележи, твърде назад, за да може Уолфгар да скочи върху каретата.

— В името на лорд Окни, освободи пътя! — нареди Лиам.

— Нуждая се от помощ, господине — обясни Разбойника и пристъпи напред, като в същото време с крайчеца на окото си следеше как Уолфгар заема позиция.

— Не се доближавай, приятелю — предупреди го кочияшът. — Изпълнявам поръчка на господаря си и ако се наложи, ще те прегазя, без да ми мигне окото.

Морик се изкиска:

— Съмнявам се.

Нещо в гласа му, а може би едва доловимо движение нейде из скалите над тях прикова вниманието на Лиам и той най-сетне осъзна същинските размери на надвисналата опасност. Пришпорени, конете се хвърлиха напред в мига, в който Уолфгар скочи.

Варваринът не улучи и се стовари зад капрата. Устремът му беше толкова голям, че каретата се наклони на една страна, държейки се само на две колелета. От вътрешността й се разнесе женски писък.

Воден от инстинкта си, Морик изплющя с камшика току пред муцуните на двете животни. Подплашени, те свърнаха настрана и преди Лиам да ги обуздае, преди Уолфгар да разбере какво става, преди дори Мералда да успее да изпищи още веднъж, каретата се преобърна на една страна, запращайки и гнома, и варварина на земята.

Макар и замаян, Уолфгар се изправи на крака, очаквайки кочияшът или някой друг да се нахвърли отгоре му. Само че кочияшът лежеше сред купчина камъни, а от вътрешността на каретата не се чуваше и звук. Морик изтича да успокои конете, после скочи върху каретата, пропълзя до вратата и я отвори. Отвътре се разнесе нов писък.

Уолфгар отиде при кочияша и повдигна главата му. Когато видя, че гномът е в безсъзнание и не може да се съпротивлява, внимателно я положи на земята, надявайки се, че не го е ранил смъртоносно.

— Трябва да видиш това! — извика Морик на приятеля си и протегна ръка на красивата млада жена, която се беше свила вътре.

Както можеше да се очаква, тя се отдръпна още по-надалеч от него.

— Излез, иначе аз ще дойда при теб — предупреди я лусканецът, ала уплашената девойка се сгуши в най-далечния ъгъл.

— Ето по този начин истинските разбойници си набавят развлечения — подхвърли Морик на Уолфгар, който тъкмо се бе присъединил към него. — И като говорим за развлечения…

С тези думи той скочи в каретата.

Девойката изпищя и се опита да го удари, той обаче беше прекалено ловък и само за миг я притисна о тавана на каретата, който сега играеше ролята на стена, приклещи ръцете й, затисна краката й с коляно, така че тя да не може да го изрита в слабините, и доближи устни до нейните:

— Целувчица за победителя?

Изведнъж Морик усети силно дръпване — освирепял от гняв, Уолфгар го улови за яката и с лекота го извлече навън.

— Минаваш всякакви граници! — отсече варваринът и грубо го пусна на земята.

— Заловихме си я честно и почтено! — възпротиви се Разбойника, чудейки се какво му става на Уолфгар. — Ще се позабавляваме и после ще я пуснем. Какво лошо има?

Уолфгар го изгледа страховито:

— Иди да се погрижиш за кочияша. После виж дали ще намериш нещо интересно в каретата.

— Момичето…

— Момичето не се брои! — отсече варваринът.

Морик вдигна ръце в знак, че се предава и отиде да види какво става с падналия гном.

В това време Уолфгар протегна ръка на жената в каретата, точно както и Разбойника преди него:

— Излез! — подкани я той. — Обещавам, че нищо лошо няма да ти се случи.

Зашеметена и натъртена, Мералда избегна подадената й ръка.

— Не можем да изправим каретата, докато си в нея — опита се да обясни варваринът. — Нима не искаш да си тръгнеш оттук?

— Искам единствено вие да си тръгнете!

— И да те оставим сама?

— По-добре сама, отколкото с крадци като вас! — сопна му се девойката.

— За кочияша ще бъде по-добре, ако излезеш — мъчеше се да я успокои Уолфгар, или поне да я стресне достатъчно, за да я накара да го послуша. — Хайде. Няма да те нараня. Ще те обера, вярно е, но няма да те нараня.

Най-сетне Мералда му подаде ръка, плахо и нерешително, и той с лекота я извади от каретата. Внимателно я постави на земята и я погледна. Дори голямата синина, появила се на лицето й, не можеше да скрие деликатната й хубост. На Уолфгар не му беше трудно да разбере желанието, обзело Морик, но той нямаше никакво намерение да насилва, която и да било жена, независимо колко е красива, нито пък възнамеряваше да позволи на Морик да го стори.

Двамата крадци преровиха каретата и почти веднага (за истинска радост на Разбойника) откриха кесия, пълна със злато. Когато свършиха, Уолфгар се зае да намери достатъчно дълъг клон, който да използва като лост.

— Нали не си намислил да изправиш каретата? — не повярва на очите си Морик.

— И още как! — заяви варваринът.

— Не можеш да го направиш! — възпротиви се Разбойника. — Та тя ще отиде право в укреплението и само след час всички войници ще се втурнат по петите ни!

Уолфгар изобщо не го слушаше. Откри няколко едри камъка и ги натрупа близо до покрива на каретата, напъна се и я повдигна от земята. Когато видя, че Морик няма намерение да му помогне, успя някак да освободи едната си ръка и да подпъхне един камък под ръба.

Конете изпръхтяха и се задърпаха, при което замалко не провалиха всичко.

— Поне иди и ги успокой! — сопна се Уолфгар на приятеля си. Морик обаче не помръдна.

Варваринът се обърна към Мералда и тя изтича при подплашените животни.

— Не мога да го направя сам! — викна Уолфгар на Морик, още по-сърдито от предишния път.

Въздъхвайки измъчено, Разбойникът се приближи, хвърли един бърз поглед и отиде да вдигне захвърленото недалеч оттам въже. После направи хлабава примка от единия му край и я надяна около близкото дърво, а другия завърза за горния ръб на каретата. Докато правеше това, се наложи да мине покрай Мералда, която стреснато се отдръпна назад, той обаче не я и забеляза.

След това улови юздите и поведе двете животни, докато колелетата не застанаха на равно разстояние от дървото.

— Повдигни я, а аз ще се погрижа въжето да я задържи — рече той на Уолфгар. — После я вдигни малко по-нависоко и много скоро ще я изправим обратно на четири колела.

Дребният крадец беше хитър, не можеше да му се отрече. Още щом той се върна при въжето, а девойката — при конете, Уолфгар се приведе, напрегнал железните си мускули. Въжето се охлаби и Морик побърза да го стегне около дървото. Миг по-късно варваринът повдигна каретата още малко и Морик и този път я задържа така с помощта на въжето. При третия напън на исполина каретата най-сетне застана на четири колела.

Конете изцвилиха и нервно зариха пръстта с копита, като в същото време мятаха глави толкова яростно, че Мералда не можа да ги удържи. За щастие Уолфгар се озова до нея само за секунда, улови юздите и ги дръпна. После, с помощта на същото въже, ги завърза за дървото и отиде при падналия гном.

— Как се казва? — обърна се той към девойката и когато видя колебанието й, добави: — Не можем да ви причиним нищо по-лошо от онова, което вече ви сторихме само ако науча името му. Чувствам се някак странно, като му помагам, без дори да знам как се казва.

Лицето на младата жена се проясни при това обяснение.

— Лиам. Казва се Лиам.

Очевидно събрала малко смелост, тя се приближи и приклекна до гнома, а страхът й отстъпи място на тревога за състоянието му.

— Ще се оправи ли? — попита тя притеснено.

— Още не съм сигурен.

Горкият Лиам беше в безсъзнание, но поне бе жив, а един оглед по-отблизо бързо установи, че нараняванията му не са сериозни. Уолфгар внимателно го вдигна и го постави в каретата, после се върна при девойката, хвана я за ръката и я поведе след себе си.

— Обеща, че няма да ме нараниш! — възкликна тя и опита да се съпротивлява, ала по-лесно би й било да удържи двата коня.

Морик целият грейна, когато видя Уолфгар да се приближава, влачейки жената след себе си.

— Май си променил решението си, а? — подсмихна се той.

— Ще дойде с нас за малко — обясни варваринът.

— Не! — извика Мералда и като сви ръка в юмрук, го удари в тила.

Уолфгар се обърна, развеселен и дори малко впечатлен от смелостта й.

— Да — спокойно отвърна той и с лекота спря ръката й, когато тя замахна за нов удар. — Ще повървиш с нас около една миля. След това ще те оставим да се върнеш при каретата и заедно с Лиам можете да вървите, където си поискате.

— И няма да ми сториш зло?

— Няма — обеща Уолфгар и измери Морик със смразяващ поглед. — Нито аз, нито той.

Разбрала, че няма кой знае какъв избор, младата жена тръгна без повече възражения. Верен на думата си, след около една миля Уолфгар я пусна да се върне обратно, а те с Морик и кесията със злато изчезнаха в планината.

* * *

Мералда тича през целия път обратно до горкия Лиам и когато стигна, беше останала без дъх и усещаше остра болка под ребрата. Лиам беше в съзнание, но надали бе в състояние да седне на капрата, още по-малко пък — да подкара каретата.

— Стой си вътре — рече Мералда. — Аз ще обърна конете и ще ни върна в замъка.

Лиам понечи да протестира, но тя затвори вратичката и се зае за работа. Не след дълго каретата се носеше на запад, макар и с друсане и клатушкане, тъй като младата жена нямаше никакъв опит в управляването на коне, а и пътят не бе никак лесен. Докато се носеха към замъка, в главата на Мералда се зароди неочаквана идея, привидно съвършено решение на всичките й проблеми.

Слънцето отдавна бе залязло, когато двамата най-сетне стигнаха портите на замъка. Лорд Ферингал и Присила се показаха, за да ги посрещнат и направо онемяха при вида на раздърпаната девойка на капрата и ранения кочияш вътре.

— Крадци на пътя — обясни Мералда и Присила, с нетипична за нея загриженост, побърза да се покачи на капрата.

Понижавайки глас почти до шепот, младата жена добави:

— Той ме нарани!

С тези думи тя се хвърли в прегръдките на Присила и избухна в сълзи.

* * *

Вятърът стенеше покрай ушите му, печален глас, напяващ песни за човека, който Уолфгар някога беше и който никога вече нямаше да бъде, за навеки отлетяло време, завинаги изгубена невинност и приятели, които му липсваха до болка, ала при които не можеше да се върне.

За пореден път приседна на върха на възвишението, надвиснало над северния край на планинския проход, и отправи поглед на североизток. Нещо проблесна в далечината — може би игра на светлината, а може би отражението на някой палав лъч, хвърлено от гладките води на Маер Дуалдон, най-голямото от трите езера на Десетте града. Освен това бе почти сигурен, че е зърнал Грамадата на Келвин, единствената планина на север от Гръбнака на света.

Навярно всичко беше плод на въображението му, каза си той, или пък игра на светлината — планината бе прекалено далеч, за да се вижда. А за Уолфгар Грамадата на Келвин бе сякаш на десетки хиляди мили.

— Разположили са се да лагеруват досами южния край на прохода — съобщи Морик и се присъедини към него. — Не са много. Ще бъде съвсем лесно.

Варваринът кимна. След успеха на западния път, двамата бяха отишли на юг, към земята между Лускан и прохода и дори бяха използвали нечестно спечелените си пари, за да се снабдят с припаси от един търговец. След това се върнаха при прохода и нападнаха друг керван. Този път всичко мина гладко — търговецът им плати откуп, без да се пролее и капка кръв. А сега Морик бе набелязал нови жертви — керван от три коли, които пътуваха от Лускан към Долината на мразовития север.

— Все се взираш на север — отбеляза Разбойника и приседна до приятеля си, — а не смееш да отидеш натам. Да не би да имаш врагове в Десетте града?

— Имам приятели, които ще ни спрат, ако разберат какво вършим — обясни Уолфгар.

— Кой би се опитал да ни спре? — самонадеяно отвърна Морик и варваринът го изгледа с нетрепващ поглед.

— Те ще ни спрат — настоя той, а мрачното му изражение не оставяше място за възражения.

След миг-два отново се обърна на север, а прежната тъга се върна в ясносините му очи.

— Какъв живот си оставил зад себе си? — попита Морик и той се обърна изненадано.

Двамата с лусканеца рядко говореха за своето минало, поне когато бяха трезви.

— Ще ми кажеш ли? — не отстъпваше Морик. — Толкова много виждам по лицето ти — болка, съжаление и какво още?

Уолфгар се засмя.

— Какво оставих зад себе си ли? — повтори той и като помисли малко, отсече: — Всичко.

— Не говори глупости.

— Можех да бъда крал — вперил поглед на север, исполинът сякаш говореше не на приятеля си, а на себе си.

А може би беше точно така.

— Вожд на обединените племена на Долината на мразовития вятър, с голямо влияние в съвета на Десетте града. Баща ми… — тук той се обърна към лусканеца и отново се засмя. — Ти надали ще го харесаш, Морик. А и той едва ли ще те хареса.

— Горд варварин?

— Сопнато джудже — отвърна Уолфгар.

Морик замалко да се задави и той поясни:

— Осиновителя ми. Осми крал на Митрил Хол и предводител на клан джуджета миньори в долината край Грамадата на Келвин.

— Баща ти е крал на джуджетата? — Морик не можеше да повярва на ушите си.

Варваринът кимна.

— Баща ти е крал на джуджетата, а ти си тук с мен и спиш, където намериш?

Варваринът отново кимна.

— Е, значи си по-голям глупак, отколкото съм си мислил.

В отговор Уолфгар отново отправи поглед към тундрата, заслушан в скръбната песен на вятъра. Не можеше да не се съгласи с Морик, но освен това не можеше и да промени случилото се. След няколко мига чу приятеля си да посяга към захвърлената наблизо раница, после се разнесе познатото подрънкване на бутилки.

(обратно) (обратно)

Четвърта част Потекло

Смятаме, че разбираме онези, които ни заобикалят. Хората, които срещаме през живота си, обикновено се държат по един начин и когато ги виждаме да постъпват според нашите очаквания, отново и отново, решаваме, че сме ги опознали напълно.

Каква самонадеяност! Аз вярвам, че никой не може истински да познае някой друг, така, както не може да разбере докрай чуждия мироглед и това, че едно и също преживяване може да бъде съвършено различно в очите на двама души. Ние всички се мъчим да открием истината, най-вече в собствената си сфера на съществуване, в дома, който сме си създали и сред приятелите, с които сме решили да го споделим. Ала истината, боя се, рядко е очевидна, не и когато става въпрос за живи, мислещи същества, така сложни и вечно променящи се.

Ако някога ми мине мисълта, че основите на моя свят са непоклатими, спомням си Джарлаксъл и бързо разбирам колко самонадеян съм бил. От самото начало усетих, че у него се крие нещо повече от обикновена жажда за печалба — та нали именно той допусна двамата с Кати-Бри да си тръгнем от Мензоберанзан и то в момент, когато за главите ни можеше да получи пребогата отплата. Когато държеше Кати-Бри в плен, той не се възползва от нея, макар да разполагаше с абсолютна власт и макар че сам бе показал (ако не с думи, то с действията си), че я намира за много привлекателна. Винаги съм долавял у него нещо повече от студената маска на безмилостен наемник, но въпреки това при последната ни среща отново бях изненадан — той се оказа още по-сложна и загадъчна личност, отколкото подозирах, способен на състрадание, каквото до този миг не бях очаквал от него. Освен това се нарече приятел на Закнафейн и макар че в началото тази мисъл ме накара да потръпна, сега я смятам не само за възможна, но и за напълно вероятна.

Значи ли това, че сега знам истината за Джарлаксъл? И дали това е същата истина, която войниците от Бреган Дуаерте виждат? Със сигурност — не. И въпреки че смятам сегашната си преценка за Джарлаксъл за правилна, не съм толкова арогантен, че да го твърдя с пълна увереност и отлично разбирам, че познавам само малка част от неговата същност.

Ами Уолфгар? Кой е истинският Уолфгар? Дали гордият, доблестен мъж, когото Бруенор отгледа като собствен син, мъжът, с когото рамо до рамо надвихме Широкоустия и още безброй опасни врагове? Мъжът, който спаси варварите от тундрата от сигурна смърт, а хората от Десетте града — от жестока участ, като с мъдрост и дипломатичност сложи край на отколешната вражда между тях? Мъжът, който прекоси цял Фаерун, за да измъкне пленения си приятел от лапите на жесток убиец? Мъжът, който помогна на Бруенор да си върне царството на своите предци?

Или пък е мъжът, който нарани Кати-Бри, разкъсваният от мъчителни спомени мъж, който изглежда обречен на самоунищожение?

Мисля, че е и двете, смесица от всичко, което е преживял, от емоциите и възприятията си, така, както сме и ние самите. В момента Уолфгар е в плен на чувствата си, предизвикани от преживяния кошмар, оказал се прекалено страшен, за да успее да се справи с него. Мрачната сила на тези чувства променя възприятията му, така че всичко край него става мрачно и злокобно. Знаейки какъв е Уолфгар сега, не мога да не си задам въпроса в какъв ли човек ще се превърне, ако оцелее след сегашното си изпитание?

Как само копнея да науча отговора на този въпрос! Как искам да извървя заедно с него опасния път, по който той крачи сам, да му говоря и може би дори да му помогна. Да му напомня за човека, който бе някога или поне за човека, за когото го смятахме!

Уви, не мога, защото в крайна сметка ще надделеят не постъпките му, не дребните ежедневни решения, които взема всеки ден, а истинската му същност, сърцето и душата му. А нито аз, нито някой друг може да повлияе на сърцето и душата му. Със същия успех бихме могли да се опитаме да повлияем на слънцето.

Колкото и да е странно, именно изгревът на слънцето ме изпълва с успокоение и увереност, че доброто у Уолфгар ще надделее. Но защо точно зората? Защо точно този час на деня?

Защото слънцето свети най-ярко, когато изгрява. Защото на зазоряване виждаме възраждането на светлината след царуването на мрака. И аз се надявам и вярвам, че също както слънцето, така и хората могат да се въздигнат и след най-черния мрак. Вярвам, че падналият може да стане и да продължи и колко по-силно ще засияе той тогава в очите на онези, които са го видели в мига му на слабост!

Съзерцавам зората и мисля за мъжа, когото смятах, че познавам, и се моля да съм прав.

Дризт До’Урден

Двадесета глава Последната себична постъпка

Яростно ритна търкалящата се наблизо буца пръст, при което навсякъде се разхвърчаха пръски кал. Кракът му срещна връхчето на солиден скален къс, заровен дълбоко в земята, той обаче дори не усети острата болка, която го прониза, защото раната, нанесена на сърцето му — не, на гордостта му! — бе много по-страшна. Хилядократно по-страшна.

Сватбата щеше да се състои в края на лятото, в края на същата тази седмица. Лорд Ферингал щеше да има Мералда, както и собственото дете на Джака.

— Справедливо ли е това! — провикна се той и се наведе, за да вдигне камъка, който бе изритал.

Когато видя, че няма да успее да го измъкне от пръстта, грабна друг и го запрати надалеч, като едва не улучи двамина работници, които се бяха подпрели на лопатите си и си приказваха.

Двамата (единият от тях беше старото, дългоносо джудже) се втурнаха към него, сипейки ядовити проклятия. Той обаче, твърде погълнат от собственото си нещастие, за да разбере, че току-що си е създал още неприятности, дори не ги забеляза…

… поне докато не се обърна и не ги видя да стоят зад него. Ядосаното джудже подскочи и така го цапардоса по носа, че го събори на земята.

— Проклет глупак! — изсумтя то и се накани да се върне на работа.

Заслепен от унижение, без да разсъждава, Джака протегна крак и го спъна.

Само след миг другият селянин го вдигна във въздуха и здравата го разтърси:

— Да не би да искаш да те убия?

— Може би точно това искам — отвърна Джака с дълбока, драматична въздишка. — Да, и последното зрънце радост си отиде от тази смъртна обвивка.

— Момчето е чалнато — рече селянинът, който го държеше.

Джуджето се приближи, свило ръце в юмруци и стиснало зъби. Другият селянин побутна Джака към него, то обаче не го улови, а го блъсна напред, така че младежът се пльосна по очи в калта, след това стъпи върху кръста му с подкованите си ботуши.

— Друг път гледай къде хвърляш камъни! — изсумтя джуджето и натисна, изкарвайки въздуха от дробовете на Джака.

— Момчето е чалнато — повтори другият селянин и двамата се отдалечиха.

Джака остана да лежи в калта, а сълзите му се смесиха с пръстта.

* * *

— От хубавата храна в замъка ще да е — засмя се мадам Принкъл, добродушна, посивяла старица, чиято кожа бе толкова набръчкана, че сякаш бе твърдеголяма за тялото й.

При тези свои думи тя протегна ръка и закачливо ощипа талията на Мералда.

— Ако всяка седмица си малко по-пълна, как изобщо ще ти ушия роклята? Ей го на, днес си наедряла с цели три пръста.

Мералда се изчерви и извърна очи, за да избегне изпитателния поглед на Присила, която седеше наблизо и не пропускаше нищо.

— Вярно, че напоследък все съм гладна — отвърна девойката. — Непрекъснато хапвам това-онова. Доста съм притеснена покрай сватбата.

И тя хвърли разтревожен поглед към Присила, която от известно време работеше усилено, за да й помогне да се отърве от простоватото си произношение.

По-възрастната жена кимна, но изобщо не изглеждаше убедена.

— Е, значи трябва да намериш друг начин да се успокояваш — усмихна се мадам Принкъл — освен ако не искаш роклята да се сцепи по теб, докато отиваш към олтара.

И тя се разтресе от пристъп на гръмогласен смях, от който тялото й заприлича на гигантска, тресяща се кожена торба. Мералда и Присила се присъединиха към смеха й, ала никоя от тях не изглеждаше особено развеселена.

— Не можеш ли да я преправиш? — попита Присила.

— О, няма за какво да се безпокоите! — увери я шивачката. — Мералда ще е красива като картинка в сватбения си ден!

И тя се зае да събира конците, метъра и иглите си. Присила отиде да й помогне, а Мералда побърза да свали роклята, взе простичките си дрехи и изхвърча от стаята.

Щом се озова далеч от тях, тя положи ръка върху очевидно наедрелия си корем. От срещата й с Джака бяха минали повече от два месеца и половина и макар да се съмняваше, че бебето е достатъчно голямо, за да издуе корема й чак толкова, напоследък тя наистина ядеше повече отвсякога. Може би действително бе притеснена, а може би ядеше толкова много, защото трябваше да храни двамина. Каквато и да бе причината, Мералда се зарече да внимава много до края на седмицата, за да не привлича повече внимание върху себе си.

— Ще ни донесе роклята утре — обади се Присила зад гърба й и тя подскочи от изненада. — Нещо не е наред ли? — попита Присила и сложи ръка върху рамото й.

— Нямаше ли да се притеснявате, ако се женехте за благородник?

Веждите на Присила се повдигнаха.

— Не бих се притеснявала, защото няма как да се озова в подобно положение.

— Но ако… ако се случеше — настоя девойката. — Ако се бяхте родили обикновена селянка и някой благородник…

— Въпросът ти е абсурден — прекъсна я Присила. — Ако се бях родила обикновена селянка, нямаше да съм тази, която съм сега, така че целият ти въпрос губи смисъла си.

Мералда я изгледа неразбиращо.

— Не съм селянка, защото нямам нито кръвта, нито душата на селянка — обясни по-възрастната жена. — Вие смятате, че е чиста случайност дали някой ще се роди благородник, или прост селянин, но грешите. Положението в обществото идва отвътре, не отвън.

— Значи се имате за нещо повече от нас? — направо попита Мералда.

Присила се усмихна:

— Не нещо повече, скъпа — отвърна тя снизходително. — Просто сме различни. Ние всички имаме своето място в живота.

— И моето не е до брат ви — отлично я разбра девойката.

— Не одобрявам смесените бракове — потвърди Присила.

Думите й бяха последвани от дълго, неловко мълчание.

„Защо сама не се ожениш за него“, помисли си Мералда, но не каза нищо.

— Въпреки това — продължи Присила със същия унизителен тон, — смятам да уважа избора на брат си. Животът си е негов и той е свободен да го съсипе, както намери за добре. Аз ще сторя каквото е по силите ми, за да те издигна колкото се може по-близо до неговото ниво.

И като протегна ръка, за да я потупа по рамото, добави:

— Наистина те харесвам, скъпа.

Да, толкова, че би се радвала да ме видиш как търкам пода в кухнята ти, безмълвно се възмущаваше Мералда. Искаше й се да възрази, да докаже на Присила, че не е права, но точно в този момент не се чувстваше ни най-малко храбра. Не, с чуждото дете в утробата си, Мералда бе твърде уязвима. Сега не бе време за конфликт със злобната Присила Ок.

* * *

Когато Мералда се събуди, слънцето отдавна беше изгряло и надничаше през прозореца. Разтревожена, тя скочи от леглото. Защо баща й не я беше събудил досега? И къде бе майка й?

Страхът й се изпари още щом отметна завесата на вратата и влезе в общата стая — цялото й семейство беше там, седнало около масата. Столът на майка й беше дръпнат назад, а тя самата гледаше към тавана, докато един непознат, облечен в монашески одежди, пееше под носа си и от време на време докосваше челото й с пръсти, натопени в сладко миришещо мазило.

— Татко… — понечи да попита нещо Мералда, ала Дони сложи пръст върху устните си и й кимна да се приближи.

— Брат Бериболд — обясни той. — От храма на Шлем в Лускан. Лорд Ферингал го изпраща, за да изцели майка ти навреме за сватбата.

Мералда зяпна от изненада.

— Значи можете да я излекувате? — попита тя.

— Това е лоша болест — отвърна монахът. — Майка ти трябва да е много силна жена, щом е устояла досега.

Уплашена, Мералда искаше да попита още нещо, но Бериболд я прекъсна и й се усмихна успокоително:

— Майка ти ще бъде много по-добре и напълно изцелена, преди аз и преподобният Ристен да си тръгнем от Окни — обеща той.

Тори изписка щастливо, а Мералда усети как сърцето й подскача от радост. Дони я обгърна през кръста и я притисна до себе си. Девойката просто не можеше да повярва. Отдавна знаеше, че лорд Ферингал ще излекува майка й, но никога не си бе и помисляла, че ще го стори още преди сватбата. Болестта на Биасте беше като огромен меч, надвиснал над главата й, а ето че сега лорд Ферингал сам го отстраняваше.

Какво доверие имаше той в нея, за да изпрати лечителя още сега, преди сватбата. Джака никога не би се лишил от един толкова силен коз. Нито заради нея, нито заради когото и да било. А ето че лорд Ферингал (който съвсем не бе глупак), й вярваше достатъчно, за да прогони сковалата дома им тревога.

Тази мисъл накара младата жена да се усмихне. От толкова време отвръщаше на ухажването на лорд Ферингал само защото го възприемаше като саможертва в името на близките си, ала сега изведнъж го видя в съвсем различна светлина. Лорд Ферингал беше добър човек, красив и богат, и преди всичко — обичаше я искрено. Единствената причина, поради която тя не бе отвърнала на чувствата му, бе нездравото й увлечение по един себичен хлапак. Увлечение, което, колкото и да бе странно, се бе изпарило с появата на лечителя.

Младата жена се върна в стаята си, за да се облече. Нямаше търпение отново да се срещне с лорд Ферингал, защото подозираше — не, сигурна бе, — че след случилото се днес вече ще гледа на него с други очи.

Двамата се видяха още същия ден — последната им среща преди сватбата. Ферингал дори не спомена лечителя, обзет от вълнение покрай приготовленията за празненството.

— Днес беше изпратил лечител у дома — рече най-сетне Мералда, неспособна да се сдържа повече. — Преди венчавката. А докато тя е болна и ти единствен притежаваш влиянието да й помогнеш, нищо не ти пречеше да ме направиш своя робиня.

Ферингал я изгледа неразбиращо.

— Че защо бих искал подобно нещо?

Непрестореното му учудване само потвърди онова, което девойката вече знаеше. Лицето й грейна в широка усмивка и тя импулсивно се хвърли на врата му и го целуна по бузата.

— Благодаря ти, задето излекува майка ми, благодаря ти, задето излекува цялото ми семейство!

При тези думи младият мъж засия, а сърцето му подскочи от радост и когато тя отново понечи да го целуне по бузата, той докосна устните й със своите. Мералда отвърна на целувката му с искрена топлота, уверена, че животът й с този мил, прекрасен мъж, ще бъде съвсем приемлив. Не, много повече от приемлив.

Докато се връщаше обратно към къщата на родителите си, девойката усети как въодушевлението й бързо се изпарява при мисълта за бебето и лъжата, която ще трябва да поддържа до края на живота си. Колко по-ужасна изглеждаше постъпката й сега! Доскоро Мералда смяташе, че не е сторила нищо по-страшно от това да се поддаде на погрешен импулс, но много скоро последиците от тази нейна едничка грешка щяха да превърнат неразумния й копнеж за една любовна нощ в истинско предателство.

Ето защо Мералда бе изпълнена със смесица от страх, надежда и радост, когато на следващата сутрин пристъпи в градината на замъка Ок, където я очакваха всички по-заможни люде от околностите, нейното собствено семейство, Присила и Темигаст. Тук беше и Лиам Уудгейт — облечен в празнична ливрея, той държеше вратичката на каретата, за да може тя да слезе, а усмивката му стигаше чак до ушите. В другия край на градината Мералда забеляза преподобния Калорк Ристен, един от по-високопоставените свещеници на Шлем, бога, когото лорд Ферингал почиташе. Свещеникът беше облечен в лъскави доспехи и отворен шлем.

Какъв ден и какво прекрасно място за предстоящата церемония! Веселите летни цветя бяха отстъпили място на хризантеми, невени и димитровчета, и макар те да не бяха така пъстроцветни, Присила се бе погрижила да допълни деликатните им багри с красиви гирлянди. Преди зазоряване бе паднал дъжд, но облаците отдавна се бяха разнесли, оставяйки след себе си свежия дъх на мокра земя. Водата, събрала се в неравностите на каменния зид, и капчиците върху нежните листенца на цветята, отразяваха слънчевите лъчи и образуваха миниатюрни дъги. Дори вятърът, който повяваше откъм океана, като че ли бе по-уханен тази сутрин.

Настроението на Мералда се подобри. Много скоро щеше да се омъжи и тогава вече нямаше да има от какво да се страхува. Най-лошото, което би могло да й се случи днес, бе да се препъне, докато отива към неголемия подиум в средата на двора, украсен с рицарска ръкавица и гоблен, на който беше изобразено голямо синьо око. Младата жена се почувства още по-сигурна при вида на грейналото лице на майка си — младият помощник на Калорк Ристен бе сътворил истинско чудо! Доскоро девойката се боеше, че Биасте няма да е достатъчно силна, за да присъства на венчавката, а ето че сега тя сияеше и от години не бе изглеждала толкова здрава.

Също толкова сияеща, забравила всички страхове за тайната, която криеше, Мералда закрачи към подиума. Не се препъна. Ни най-малко. Онези, които я гледаха отстрани, имаха чувството, че младата жена сякаш не стъпва по земята, а се носи над нея. Съвършената булка. И ако бе малко понаедряла в кръста, то това несъмнено се дължеше на хубавата храна в замъка.

Застанала до преподобния Ристен, девойката се обърна, за да види появата на лорд Ферингал. Той беше облечен в униформата си на командир на стражата на замъка Окни — искряща ризница, обточена със златен брокат, висок шлем, украсен с пера, и дълъг меч, закачен на кръста му. Мнозина от гостите ахнаха, жените зашушукаха одобрително и Мералда си каза, че да се омъжи за този мъж май няма да е толкова лошо. Колко красив й се струваше Ферингал, не на последно място — защото вече знаеше истината за доброто му сърце. Лъскавите му доспехи бяха повече за ефект, но въпреки това му придаваха величествен вид.

Засиял от щастие, младият благородник се присъедини към нея и церемонията започна. Калорк Ристен тържествено призова всички присъстващи да станат свидетели на свещения съюз между двамата, застанали пред него, но вместо към бъдещия си мъж, Мералда погледна към родителите си. Много скоро тя престана да слуша какво говори свещеникът, който продължаваше да реди официални слова. В един момент й поднесоха бокал с вино, от който да отпие, а после да го подаде и на Ферингал.

Птиците пееха наоколо, цветята разпръсваха весели багри и сладко ухание, младоженците бяха красиви и истински щастливи — беше се получила сватба, за каквато всяка жена от Окни можеше само да мечтае. Всички, които не присъстваха на самата церемония, бяха поканени да поздравят младата двойка пред портата на замъка. За по-бедните гости пищната церемония бе начин поне за мъничко да се откъснат от собствения си сив живот и те искрено й се наслаждаваха. Всички, освен един.

— Мералда!

Викът проряза утрото и подплаши ято чайки, накацали по скалите на изток от замъка. Всички очи се обърнаха натам, откъдето бе дошъл гласът, и върху една скала видяха самотна, слаба фигура, с увиснали рамене, която не можеше да бъде сбъркана — Джака Скъли.

— Мералда! — вопълът се откъсна сякаш от дълбините на душата му.

Младата жена погледна първо към родителите си (Дони изглеждаше така, сякаш не може да си намери място), а после към бъдещия си съпруг.

— Кой е този? — разтревожено попита лорд Ферингал.

Мералда едва не се задави и поклати глава, а по лицето й се изписа искрено отвращение:

— Един глупак! — успя да каже най-сетне тя.

— Не можеш да се омъжиш за лорд Ферингал! — продължаваше да крещи Джака и неусетно пристъпи напред, към ръба на скалата. — Нека избягаме заедно, умолявам те, Мералда!

Лорд Ферингал, а и всички останали, изпитателно се взряха в младата жена.

— Като деца бяхме приятели — побърза да обясни тя. — Сега е просто един глупак, непорасъл хлапак и не си струва да се тревожиш заради него.

Когато видя, че думите й нямат особен ефект, тя постави ръка върху рамото на Ферингал и пристъпи към него.

— Тук съм, защото двамата открихме любов, каквато никога не съм си и представяла.

— Мералда! — долетя отчаяният вопъл на Джака.

Ферингал се намръщи и погледна към скалата.

— Накарайте го да замълчи! — нареди той и се обърна към свещеника. — Обгърни го с облак от тишина!

— Твърде е далеч — поклати глава Ристен, макар че всъщност не знаеше как се прави подобна магия.

В другия край на градината Темигаст, разтревожен от последиците, които това прекъсване можеше да има, вече изпращаше неколцина войници да се погрижат за гръмогласния хлапак.

Също като стария иконом, Мералда беше силно уплашена и се питаше докъде би могла да стигне глупостта на Джака. Дали нямаше да каже нещо, което да провали сватбата, да очерни завинаги името й и дори да й струва живота?

— Нека избягаме заедно, Мералда! — викаше Джака. — Аз съм любовта на живота ти!

— Кой е този кучи син? — настоя лорд Ферингал на път да избухне.

— Един от полските работници, който си мисли, че е влюбен в мен — прошепна Мералда под любопитните погледи на гостите.

Виждайки опасните пламъчета в очите на младия благородник, тя улови погледа му и заяви с тон, който не оставяше място за съмнения:

— Дори ако не се женехме, дори ако не бяхме открили любовта, пак нямаше да искам да имам нищо общо с този глупак.

Ферингал я изгледа продължително, но просто не бе в състояние да й се сърди, не и когато я чуваше да говори толкова искрено.

— Да продължа ли, милорд? — попита Калорк Ристен, но Ферингал вдигна ръка.

— Чак когато свалят хлапака оттам.

— Мералда! Ако не дойдеш с мен, ще се хвърля върху скалите долу! — неочаквано се провикна Джака и направи крачка към ръба на канарата.

Неколцина от гостите ахнаха уплашено. Не и Мералда. Тя просто си стоеше и го гледаше с леден поглед, толкова вбесена, че изобщо не я интересуваше дали глупакът ще изпълни заканата си, най-вече защото беше сигурна, че няма да го стори. Джака Скъли нямаше смелостта да се самоубие. Единственото, което искаше, бе да й причини болка и да я унижи пред всички, да направи и нея, и лорд Ферингал за смях. Цялото това представление бе дребнаво отмъщение, а не любов.

— Спри! — провикна се един от стражите и се закатери по зъбера.

При този звук, така наблизо, младежът рязко се обърна, но не успя да запази равновесие, подхлъзна се и падна по очи. Опита да се хване за нещо, но наоколо имаше само ситни камъчета и той се плъзна назад, така че сега висеше от гърдите надолу. Под него, на около трийсетина метра, се белееха остри скали.

Войникът се хвърли, за да го улови, но закъсня.

— Мералда! — последният, отчаян зов на Джака проряза въздуха, после всичко свърши.

Колкото и да бе поразена от този неочакван, драматичен обрат, въпреки изумлението и болката си, младата жена усещаше погледа на лорд Ферингал върху себе си, с тялото си чувстваше как той следи всяко нейно движение, всяка нейна реакция. И най-незначителната грешка в този момент щеше да й струва прескъпо, когато истината за състоянието й излезеше наяве.

— Боже мой! — ахна тя и затули устата си с ръка. — Горкият наивник!

И като си придаде озадачен вид, тя се обърна към лорд Ферингал, клатейки недоумяващо глава.

И тя наистина не можеше да проумее какво се бе случило току-що. В гърдите й се бореха ненавист, ужас и спомен за споделена страст. Мразеше Джака — как само го мразеше! — заради реакцията му, когато разбра за бременността й, мразеше го и заради постъпката му днес. Ала не можеше с лека ръка да пренебрегне случилото се между тях, не можеше да се преструва, че е забравила как едва допреди няколко месеца й бе достатъчно само да го зърне, за да започне да подскача от щастие като малко момиченце. В едно Мералда бе напълно сигурна — последният вик на Джака щеше да я преследва до края на дните й.

Ала тя скри всичко това, зарови го дълбоко в себе си и се престори, че като всички останали изпитва единствено ужас и недоумение.

Отложиха сватбата. Ожениха се три дни по-късно, в едно сиво, дъждовно утро. Някак си това им се стори правилно.

* * *

През целия ден след празненството, което вдигнаха в деня на сватбата и на което бяха поканени всички от селото, Мералда усещаше някакво колебание у Ферингал. Опита се да говори с него и да разбере какво го измъчва; той обаче не каза нищо и девойката разбра, че навярно се бои. А и можеше ли да го вини? Все пак, Джака бе издъхнал с името на неговата годеница на уста!

Ала денят напредваше, виното се лееше като река, навсякъде цареше веселие и усмивката все по-често спохождаше лицето на младия мъж. Колко широка стана тя, когато Мералда му прошепна, че с нетърпение очаква да останат сами, първата нощ, в която щяха да споделят любовта си.

И тя наистина бе приятно развълнувана (макар и доста притеснена). Естествено, Ферингал щеше да разбере, че тя не е девствена, но това не бе нещо необичайно за момиче, отраснало в тежките условия на фермерския живот, изпълнен с усилен труд и почти ежедневна езда. За известно време Мералда се чудеше дали да не му разкаже всичко, да си признае за случилото се и за лъжата, с която бе намислила да го заблуди.

Но когато двамата поеха по витата стълба, отвеждаща към личните им покои, тя се отказа. Не, Ферингал бе преживял твърде много през последните няколко дни. Тази нощ трябваше да бъде нощ за удоволствия, не за болка.

Тя щеше да се погрижи за това.

* * *

Първата седмица след сватбата бе най-прекрасната седмица в живота на младата жена, изпълнена с любов и усмивки. Най-силно я сгряваха усмивките на Биасте. Семейството й не се бе преместило в замъка (Мералда не смееше да предложи подобно нещо на Присила… още не), но преподобният Ристен се бе трудил неуморно и не след дълго им бе съобщил, че Биасте е напълно излекувана, нещо, което девойката и сама виждаше върху сияещото лице на майка си.

Виждаше също така, че Ферингал, макар и разтърсен от случилото се с Джака, ще го превъзмогне. Той я обичаше, в това Мералда бе съвсем сигурна, и я обграждаше с грижи и любов.

Младата жена дори успя да сложи чувствата си към Джака в ред. Съжаляваше за онова, което го бе сполетяло, но не изпитваше никаква вина за смъртта му. Джака сам си го бе причинил, беше го сторил не заради нея, а заради себе си, както всичко, което бе правил някога. В сърцето й винаги щеше да има местенце и за него, за младия мъж от нейните първи мечти, но тя се чувстваше повече от възнаградена от мисълта, че близките й са много по-добре, отколкото някога изобщо се бяха надявали. След известно време Дони и Биасте щяха да имат свое собствено имение, а когато Тори поотраснеше още мъничко, сестра й щеше да й намери подходящ жених, навярно някой богат търговец.

Оставаше един-единствен проблем. Мералда не можеше да се отърве от чувството, че Присила започва да се досеща за състоянието й — макар външно да си оставаше все така любезна, по-възрастната жена на няколко пъти й хвърляше крайно проницателни погледи. Погледи, изпълнени с подозрение, като тези, които й отправяше и старият Темигаст. Те се бяха досетили или поне предполагаха каква е истината. Във всеки случай, скоро и останалите щяха да научат. При тази мисъл Мералда усещаше как сянка на отчаяние помрачава иначе съвършеното й щастие.

В началото дори се бе почудила дали да не отиде при Ристен и да го помоли да махне детето с някоя от своите магии. Бързо се отказа и то не защото се боеше, че свещеникът ще я издаде — въпреки че не искаше нищо, което да й напомня за Джака Скъли, просто не можеше да стори зло на невинното създание, което растеше в утробата й.

В края на първата седмица Мералда вече бе взела решение как да постъпи, в края на втората събра достатъчно смелост, за да пристъпи към действие. След като тайно бе помолила готвача да им поднесе яйца за закуска, тя седна на масата заедно с Ферингал, Присила и Темигаст. Най-добре бе да го направи, когато всички са там.

Още преди готвачът да се появи с яйцата, младата жена долови миризмата им и усети как й се повдига. Тя се преви одве, притиснала ръце до корема си.

— Мералда? — разтревожи се Ферингал.

— Добре ли си, детето ми? — попита и Темигаст.

Девойката погледна към Присила и видя подозрението в очите й. Изправи се рязко и избухна в сълзи, което, след всичко случило се, не й бе никак трудно.

— Не, не съм добре! — проплака тя.

— Какво има, съкровище? — уплаши се Ферингал и се втурна към нея.

— Там, на пътя… — обясни тя, хлипайки отчаяно. — Когато отивахме при мадам Принкъл…

— Когато ви нападнаха? — опита се да й помогне Темигаст.

— Онзи мъж, по-големият — не спираше да плаче Мералда. — Той ме насили.

Лорд Ферингал беше като поразен от гръм.

— Но защо не ни каза? — попита Темигаст след дълъг миг на неловко мълчание.

Готвачът, който се бе появил на прага със закуската, изпусна препълненото блюдо от изненада.

— Боях се да ви кажа — изхлипа Мералда и вдигна очи към своя съпруг. — Страхувах се, че ще ме намразиш.

— Никога! — възкликна Ферингал, но бе очевидно, че е потресен до дъното на душата си и дори не направи и крачка повече, за да се доближи до нея.

— И ни казваш сега, понеже…? — тонът на Присила, както и нараненото изражение на Темигаст красноречиво говореха, че и двамата са се досетили за истината.

— Защото нося детето му! — проплака Мералда.

Всичко това — страхът, напрежението, усилието да поддържа лъжата си, примесени с миризмата на проклетите яйца — й дойде твърде много и като се приведе на една страна, тя повърна. Докато кашляше мъчително, чу отчаяния вопъл на Ферингал и болката в гласа му дълбоко я нарани.

След това в стаята се възцари тишина.

Прилошаването й отмина, ала тя се боеше да се изправи, страхуваше се да срещне погледите на другите трима. Не знаеше как ще постъпят, макар че бе чувала историята на някаква селянка, която забременяла, след като била изнасилена. Никой не я бе сметнал за виновна.

Изведнъж усети как някой полага ръка върху рамото й и нежно й помага да се изправи. Присила я притисна до гърдите си, шепнейки, че всичко ще бъде наред.

— Какво да правя? — с мъка успя да изрече Ферингал, тъй като в гърлото му бе заседнала горчива буца, а тонът му бе такъв, че за миг Мералда се уплаши да не я прокуди завинаги от замъка и от живота си.

Старият Темигаст отиде при него.

— Подобни неща са се случвали и преди, милорд — опита се да го успокои той. — Дори и по тези земи.

Другите трима се взряха в него.

— Разбира се, и дума не може да става за измяна — продължи Темигаст. — С изключение на това, че Мералда не ни е съобщила веднага. За това можете да я накажете, както сметнете за добре, но ви умолявам да бъдете снизходителен към бедното момиче.

Погледът на Ферингал не омекна, но той все пак кимна.

— Що се отнася до детето — рече наместникът, — трябва да съобщим за него и то скоро. Нека отсега се знае, че то никога няма да бъде ваш наследник.

— Ще го удуша още щом се роди! — изръмжа Ферингал.

Мералда изхлипа, същото стори и Дрисила, за огромна изненада на младата жена.

— Милорд — обади се Темигаст.

Обзет от безсилен гняв, Ферингал стовари юмрук върху бедрото си и Мералда, която не изпускаше от очи нито едно негово движение, разбра, че заканата му да убие детето е само празна заплаха.

Темигаст поклати глава и го потупа по рамото:

— По-добре да го дадем на някого, милорд. Да се махне веднъж завинаги от живота ни.

Ферингал погледна жена си въпросително.

— Не го искам! — искрено отвърна тя. — Никога вече не искам да си спомням за онази нощ, ъ-ъ-ъ, за онзи ден — поправи се тя начаса и прехапа устни, надявайки се, че другите не са забелязали грешката й.

За нейно облекчение и все по-голяма изненада, отново Присила бе тази, която остана до нея и я придружи до стаята й. Дори когато другите двама вече не можеха да ги чуят, грижовното й отношение не се промени.

— Дори не мога да си представя болката ти — каза тя.

— Съжалявам, че не ти признах по-рано — отвърна Мералда и Присила я погали по бузата.

— Сигурно е било прекалено мъчително. Но ти не си сторила нищо нередно. Брат ми си остава първият мъж в живота ти, първият, комуто си се отдала доброволно, а никой съпруг не би могъл да иска повече.

Мералда преглътна давещата я вина, опитвайки се да убеди сама себе си, че Ферингал наистина е първият мъж в живота й, първият мъж, който хранеше искрени чувства към нея.

— Може би ще успеем да измислим нещо, когато се роди детето — неочаквано рече Присила и Мералда я изгледа неразбиращо. — Хрумна ми, че бих могла да се изнеса да живея някъде другаде — обясни по-възрастната жена. — Или пък да се преместя в някое от крилата на замъка, които не използваме.

Мералда продължи да я гледа недоумяващо, после изведнъж разбра. Удивена, тя дори не усети, как започна да говори с предишното си простовато произношение:

— Намислила си да го отгледаш ти!

— Кой знае… — колебливо рече Присила, — … ако успеем да се разберем.

Мералда не бе сигурна какво да каже и й се струваше, че така ще бъде чак докато бебето се роди. Щеше ли да понесе детето да бъде толкова близо до нея? Или пък щом веднъж го вземеше в ръце, щеше ли да е способна да се раздели с него?

Едва ли, каза си тя. Не можеше, не биваше да го задържи, независимо какви чувства я обземеха след раждането.

— Но да не мислим толкова напред — отбеляза Присила, сякаш бе прочела мислите й. — Засега трябва да се погрижим да се храниш добре. Вече си съпруга на лорд Ферингал и трябва да му родиш наследници, а затова трябва да си здрава.

Мералда не можеше да повярва на ушите си, на топлите думи и искрената загриженост в тях. Не се бе и надявала, че планът й ще се окаже толкова успешен, което само усили чувството й за вина.

Отминаха няколко дни и Мералда започна да вярва, че нещата се развиват както ги беше намислила. Разбира се, не всичко вървеше съвсем гладко, особено в спалнята, където бе принудена непрестанно да успокоява наранената гордост на мъжа си, като го уверява, че варваринът не й бе доставил никакво удоволствие. Накрая стигна дотам да заяви, че по време на мъчителното изпитание е била почти в несвяст и дори не е била сигурна, че то се е случило, докато не е разбрала, че е бременна.

И тогава в добре изготвения й план се появи пукнатина.

— Такива разбойници не пътуват много надалеч — подхвърли лорд Ферингал една вечер.

— О, негодниците надали продължават да се навъртат около Окни — възрази Темигаст.

— Обзалагам се, че са достатъчно наблизо — настоя Ферингал. — Търговецът Галуей има могъщ магьосник, когото мога да наема.

— Дори магьосниците трябва да знаят какво търсят — отбеляза икономът.

— Но аз не си спомням лицето му! — обади се Мералда и се присъедини към двамата мъже.

— Но Лиам Уудгейт го помни! — заяви лорд Ферингал със самодоволната усмивка на човек, който предвкусва сладостта на отмъщението.

Мералда трябваше да положи огромни усилия, за да не изглежда ужасена.

(обратно)

Двадесет и първа глава Проклятието на всеки крадец

Дребното създание се покатери върху скалата и се заспуска по стръмния й склон с такава бързина, сякаш смъртта дишаше във врата му. Всъщност, смъртта май беше за предпочитане пред разярения исполин, който го следваше по петите, крещейки от болка заради наново отворилата се рана на рамото му.

Изведнъж склонът стана съвсем отвесен. Там някъде, на около пет-шест метра, се виждаше земята и без дори да се замисли, гоблинът скочи. Приземи се с глухо тупване и доста нескопосан опит да се претърколи, но въпреки това се изправи на крака и отново хукна.

Уолфгар не го последва — не можеше да си позволи да се отдалечи твърде много от пещерата, пред която Морик все още се биеше, затова спря и се огледа за подходящ камък. Грабна един и го запрати след отдалечаващия се гоблин. Не улучи, но поне бе сигурен, че дребното създание няма и да помисли да се върне. След това се втурна обратно към пещерата.

Разбра, че битката е свършила, много преди да стигне дотам — силно запъхтян, Морик се беше настанил върху голям камък в основата на едно назъбено възвишение.

— Бързо бягат гадните му плъхове! — отбеляза Разбойника, когато го видя да се приближава.

Уолфгар кимна и приседна до него. По-рано този ден бяха отишли да разузнаят какво става в прохода и когато се върнаха, откриха дузина гоблини, твърдо решени да се настанят в тяхната пещера. Дванадесет срещу двама — гоблините нямаха никакъв шанс.

Само едно от дребните създания беше умряло, след като Уолфгар бе докопал най-близкото за гърлото и го бе стиснал. Останалите се бяха разбягали във всички посоки и тъй като познаваха страхливата им раса, двамата приятели бяха сигурни, че няма да се върнат скоро.

— Може и да не съм го довършил — подхвърли Морик, — но докопах кесията му.

И той вдигна във въздуха малка кожена торбичка. После духна върху дланта си за късмет (а и защото вятърът днес бе доста хладен) и нетърпеливо изпразни кесията. Уолфгар се приведе към него. Две сребърни монети, няколко медни и три искрящи камъчета — не скъпоценни, а най-обикновени камъчета! — се изтърколиха отвътре.

— Какъв късмет, че вместо търговски керван, срещнахме гоблините! — подигравателно подметна Уолфгар.

Морик захвърли жалката плячка на земята.

— Добре, че имаме още от златото, което заграбихме от онази карета на запад — рече той.

— Прекрасно е, че сами си признавате — разнесе се непознат глас нейде над главите им.

Двамата приятели вдигнаха очи и видяха мъж с дълги, сини одежди и дъбова тояга в ръка да ги наблюдава изпитателно. — Никак не ми се ще да заловя не тези обирджии, които трябва.

— Магьосник! — с неприкрито отвращение прошепна Морик и цялото му тяло се напрегна. — Ненавиждам магьосници!

Мъжът в сините одежди вдигна тоягата си и поде напев. Уолфгар обаче го изпревари и като взе един камък от земята, го запрати срещу него. Мерникът му беше съвършено точен — камъкът улучи магьосника право в гърдите, ала вместо да го нарани, тупна в краката му, без да му навреди. Вълшебникът с нищо не показа да е забелязал каквото и да било.

— Ненавиждам магьосници! — извика Морик и се хвърли настрана.

Уолфгар се накани да последва примера му, но беше твърде късно — ярката мълния, изскочила от върха на дъбовата тояга, го улучи и го повали на земята.

Сипейки проклятия, варваринът се претърколи и се изправи на крака, стиснал по един камък във всяка ръка.

— Колко удара можеш да издържиш? — кресна той на магьосника и го замери с двата камъка.

Първият пропусна целта си замалко, вторият се стовари върху ръката на очевидно развеселения мъж и отскочи, сякаш бе срещнал здрава стена.

— Нима вече всички във Фаерун си имат собствени магьосници! — ругаеше Морик под носа си, докато си проправяше път нагоре по хълма, прокрадвайки се между високите скални късове.

Разбойникът вярваше, че може да надхитри, да надвие (особено с Уолфгар до себе си) или да се измъкне от всеки ловец на глави или войн по тези земи. Магьосниците обаче, бяха нещо съвсем друго, както той неведнъж се бе убеждавал (при това доста болезнено), най-вече при последното му залавяне от лусканските власти.

— Колко можеш да понесеш? — провикна се Уолфгар отново и хвърли поредния камък, без обаче да уцели.

— Един — отвърна магьосникът. — Само един.

— Удари го тогава! — извика Морик на варварина, разбрал погрешно думите на магьосника, който изобщо не говореше за това колко удара още може да понесе каменната му кожа.

Не, магьосникът говореше за пленниците, които смяташе да отнесе със себе си. Той вдигна ръка и я насочи към Уолфгар. Дълго, черно пипало изскочи от върха на пръстите му, запъпли по склона с изключителна бързина и се уви около глезените на варварина.

— Но и на другия няма да му се размине току-така — рече вълшебникът, обръщайки се сякаш към невидима публика.

С тези думи той сви ръка в юмрук, пръстенът му проблесна и удари с тоягата си по земята. Припламна ярка светлина, извиха се валма гъст дим и двамата с Уолфгар изчезнаха.

— Магьосници! — изплю се Морик отвратено, миг преди възвишението да рухне със силен грохот и да го повлече със себе си.

* * *

Намираше се в приемната зала на някакъв замък. Неимоверно дългото пипало все още го държеше в плен, увито няколко пъти около могъщото му тяло, в опит да пристегне ръцете му. Уолфгар го удари няколко пъти, но то се оказа доста еластично и просто се огъна, поемайки силата на юмруците му, без да охлаби хватката си. Тогава варваринът го улови и го изви, мъчейки се да го скъса, но в същия миг другият край на пипалото, освободено от пръстите на магьосника, се омота около краката му и го препъна. Уолфгар рухна на земята и се замята отчаяно, но без никакъв резултат. Беше заловен.

Положи немалко усилия, за да махне гнусното нещо от врата си и когато бе сигурен, че няма да бъде удушен, насочи вниманието си към мястото, в което беше попаднал. Магьосникът беше тук, а зад него имаше две кресла, в които се бяха разположили мъж на около двайсет и пет години и по-млада, неоспоримо красива жена… която варваринът прекрасно си спомни.

Край тях бе застанал възрастен мъж, а в друго кресло, малко по-настрана, седеше пълна, четирийсетинагодишна жена. Освен това, на няколко места в стаята имаше въоръжени до зъби войници с мрачни лица.

— Както обещах — тъкмо казваше магьосникът с дълбок поклон. — Сега, ако не възразявате, бих искал да си получа обещаното възнаграждение.

— Златото вече те очаква в покоите, които ти осигурих, докато ни гостуваш — отвърна младият мъж, към когото бяха отправени тези думи. — Никога не съм се съмнявал в способностите ти, добри ми господине. Покровителят ти, търговецът Галуей, се изказа много ласкаво за уменията ти.

Магьосникът отново се поклони:

— Ще имате ли още нужда от услугите ми?

— Колко ще издържи? — попита младият мъж и посочи гигантското черно пипало, впримчило Уолфгар.

— Още дълго — увери го вълшебникът. — Достатъчно дълго, за да го разпитате и осъдите, а след това да го хвърлите в подземието на замъка или пък да го убиете на място.

— Тогава си свободен. Ще споделиш ли вечерята ни?

— Боя се, че ме чака неотложна работа в Домовата кула — поклати глава магьосникът и се поклони още веднъж. Кискайки се доволно, докато минаваше покрай проснатия на пода варварин, той излезе от стаята.

За всеобща изненада, Уолфгар изръмжа, сграбчи пипалото с две ръце и го разкъса. В стаята настана хаос, разнесоха се писъци. Той успя да се изправи на крака, ала в този миг дузина войници се нахвърлиха отгоре му и започнаха да го налагат с тежки сопи и юмруци, облечени в метални ръкавици. Въпреки че още се бореше с гигантското пипало, Уолфгар съумя да освободи едната си ръка и нанесе толкова мощен удар на един от войниците, че той политна далеч назад. Другиго пък улови за врата и блъсна главата му в пода, но после падна, зашеметен и целият насинен. С едно заклинание магьосникът премахна остатъка от безполезното вече пипало и стражите оковаха ръцете на пленника зад гърба му.

— Ако бяхме само ти и аз, магьоснико, щеше ли да намериш заклинание, с което да ме спреш? — изръмжа исполинът.

— Ако бяхме само ти и аз, щях да те довърша още в планината — сопна се вълшебникът, очевидно ядосан от провала си.

Уолфгар го заплю в лицето.

— Колко можеш да понесеш?

Побеснял от гняв, магьосникът вдигна ръка, но преди да успее да стори каквото и да било, Уолфгар, противно на всяка логика, разблъска наобиколилите го войници и го удари с рамо, запращайки го далеч назад. Вълшебникът с мъка се изправи на крака и макар че стражите вече бяха обуздали могъщия исполин, предпочете да се махне от стаята, колкото се може по-бързо.

— Впечатляваща демонстрация — язвително подхвърли лорд Ферингал и се намръщи. — Може би трябва да ти ръкопляскам, преди да те кастрирам?

Тези думи най-сетне привлякоха вниманието на Уолфгар и той се накани да отвърне нещо, но най-близкият войник го смушка в ребрата, за да го накара да мълчи.

Лорд Ферингал се обърна към младата жена до себе си:

— Той ли е? — попита с глас, напоен с отрова.

Уолфгар срещна погледа на девойката — същата, която Морик не бе насилил единствено заради него, същата, която бе пуснал да си ходи невредима. Там, в дълбоките й, зелени очи откри чувство, което не можа да разбере. Печал, навярно? Каквото и да бе то, със сигурност не беше гняв.

— Аз… — заекна девойката и извърна поглед. — Аз… не мисля, че е той.

Очите на лорд Ферингал се разшириха от изненада, възрастният мъж до него ахна, същото стори и по-възрастната жена.

— Разгледай го добре, Мералда — остро нареди Ферингал. — Той ли е?

Отговор не последва, но Уолфгар съвсем ясно видя болката в очите на момичето.

— Кажи! — настоя Ферингал.

— Не! — проплака Мералда, отказвайки да срещне погледа на когото и да било от присъстващите.

— Доведете Лиам! — кресна лорд Ферингал.

Един от войниците зад Уолфгар изскочи от стаята и се върна миг по-късно, водейки със себе си стар гном.

— Той е и още как! — заяви Лиам начаса и се приближи до окования варварин. — Мислиш си, че няма да те позная ли? Добре ме изиграхте с твоето приятелче, дето ми отвличаше вниманието, докато ти се хвърли отгоре ми! Познах те, крадливо псе, защото те видях, преди да се стовариш върху мен!

И като се обърна към лорд Ферингал, повтори:

name="id204120_p-3402">— Той е.

Младият благородник изгледа съпругата си продължително, после, без да сваля очи от лицето й, попита кочияша:

— Сигурен ли си?

— Рядко са ме надвивали, господарю — отвърна Лиам. — Сам казахте, че съм най-добрият боец в цял Окни и точно затуй ми поверихте вашата любима, а аз се провалих. Никога няма да мога да си го простя и пак ви казвам — точно този беше и какво не бих дал да се изправя срещу него в честна битка!

И той отново спря ядовит поглед върху лицето на варварина. Уолфгар не извърна очи, но макар да знаеше, че би могъл да го прекърши на две с една ръка, не отговори — истина бе, че беше сторил зло на дребния гном.

— Имаш ли да кажеш нещо в своя защита? — попита лорд Ферингал, но преди варваринът да успее да отвори уста, младият благородник се втурна към него, избутвайки Лиам настрани, за да може да му прошепне в ухото:

— Имам тъмница за теб. Мрачно място, чийто под е осеян с костите на предишните си обитатели; място, пълно с плъхове и отровни паяци. О, да, глупецо! Вече съм ти приготвил място, в което да гниеш, докато не дойде денят, отреден за жестоката ти смърт!

Уолфгар, за когото всичко това започваше да се превръща в навик, само въздъхна. След това бе извлечен навън.

* * *

От един ъгъл на стаята старият Темигаст внимателно наблюдаваше сцената, разиграваща се пред очите му. Погледът му се спираше ту върху Уолфгар, ту върху Мералда. Не пропусна да забележи и Присила, която несъмнено попиваше всичко, макар да не бе казала нищо до този миг.

Виждайки жлъчното изражение, изписало се по лицето й, икономът изведнъж разбра — Присила смяташе, че на Мералда й е харесало да бъде изнасилена. Че изнасилването изобщо не е било изнасилване.

Като имаше предвид размера на варварина, Темигаст не можеше да се съгласи с нея.

* * *

Килията бе точно такава, каквато лорд Ферингал я беше описал — отвратително, тъмно и влажно място, напоено с мириса на смърт. Уолфгар не виждаше абсолютно нищо, даже ако доближеше ръка на сантиметри от лицето си. Опипа калта и костите, които покриваха пода, в напразен опит да открие някое сухо местенце, където да седне, като в същото време се мъчеше да разпъди многобройните паяци и други пълзящи твари, които пъплеха към него, любопитни да разберат какво ли ново лакомство се е появило във владенията им.

На мнозина тази килия би се сторила по-ужасна от лусканската тъмница, най-вече заради завладяващото усещане за празнота и самота, Уолфгар обаче, не се боеше нито от паяци, нито от плъхове. Нещата, които го ужасяваха, бяха далеч по-страшни, но тук, в непрогледния мрак, той откри, че му е малко по-лесно да ги държи настрани.

Часовете бавно се изнизваха. На другия ден, без да има никаква представа за времето, Уолфгар се събуди от светлината на факла и някакво тракане — един от пазачите му пъхна паница с полуразвалена храна през процепа в металната, подсилена с решетки в горната си част врата, която отделяше вонящата килия от тунелите на подземието. Уолфгар лапна една хапка, но бързо я изплю — по-добре щеше да е да се опита да улови някой плъх и да го одере.

Вторият ден на пленничество бе изпълнен със смут и объркани чувства. Преди всичко варваринът беше сърдит на света. Може и да заслужаваше наказание за няколкото обира, които беше извършил по пътищата (за тях той бе готов да си плати), но това, което му се случваше сега, далеч надхвърляше отговорността, която носеше за нападението над каретата.

Освен това се сърдеше на самия себе си. Морик май щеше да се окаже прав — наистина не го биваше за такъв живот. Един истински разбойник щеше да остави гнома да умре или поне би го довършил, за да не се мъчи. Един истински разбойник би се позабавлявал с жената, а след това би я взел със себе си, за да я продаде или да я превърне в своя робиня.

Уолфгар се изсмя с глас. Да, Морик беше прав, него просто не го биваше за това. И ето докъде бе стигнал — по-изпаднал и от най-изпадналите, той бе стигнал дъното и дори там се бе провалил, твърде некадърен дори за обикновен крайпътен крадец.

Следващият един час прекара не в килията си, а в Гръбнака на света, разделителната линия, която разделяше мъжа, който някога е бил, и човека, в когото се бе превърнал; осезаемата преграда, която бе въплътила бариерата в душата му, стената, която бе издигнал, за да спре болезнените спомени от Бездната.

В мислите си варваринът беше в планината — Долината на мразовития вятър и животът, който познаваше някога, се разстилаха пред него, а жалкото съществуване, с което ги беше заменил, надничаше иззад гърба му. Затворил очи (не че иначе щеше да види кой знае какво в непрогледния мрак), той дори не усещаше пъплещите твари, които лазеха по цялото му тяло и много скоро то бързо се покри с грозни ухапвания.

Неочакван звук го извади от унеса му и той отвори очи. В тунела отвъд вратата проблясваше факла.

— Още ли си жив? — разнесе се старчески глас.

Уолфгар се изправи на колене и пропълзя до вратата. Трябваха му няколко секунди, докато очите му свикнат със светлината, след това без затруднение разпозна мъжа с факлата — възрастният съветник, когото беше видял в залата предишния ден и който доста му приличаше на Джаркхелд.

Уолфгар изсумтя и провря ръка между решетките на вратата.

— Изгори я с факлата си, ако искаш — предложи безстрастно. — Позабавлявай се, ако намираш удоволствие в това.

— Гневиш се, че те заловихме, предполагам?

— За втори път съм хвърлен несправедливо в затвора — отвърна Уолфгар.

— Нима всички затворници не се кълнат, че са невинни?

— Жената ви каза, че не съм аз.

— Тя е изстрадала твърде много — възрази Темигаст. — Може би просто не е в състояние да понесе истината.

— А може би думите й са били верни.

— Не! — поклати глава Темигаст. — Лиам си те спомня съвсем ясно и се кълне, че не се заблуждава.

Уолфгар отново изсумтя.

— Отричаш ли, че ти си крадецът, преобърнал каретата им? — направо попита икономът.

Уолфгар не извърна очи, но мълчанието му бе по-красноречиво и от най-многословното признание.

— Дори това щеше да ти струва двете ръце и затворничество в продължение на толкова години, колкото лорд Ферингал сметне за справедливо — обясни Темигаст. — Можеше да ти струва дори живота.

— Кочияшът, Лиам, беше ранен — отвърна Уолфгар с ръмжене. — Стана случайно. Можех да го оставя да умре. Момичето също не пострада.

— Защо тогава тя твърди друго?

— Така ли? — сепна се Уолфгар и наклони глава на една страна.

Май най-сетне започваше да разбира. Едва сега си обясни и яростта на младия благородник. В началото си бе помислил, че става въпрос за наранена гордост (все пак, за един мъж не бе шега работа да допусне жена му да стане жертва на разбойническо нападение), сега обаче истината излизаше наяве. Да, това бе много по-вероятна причина за първичния, необуздан гняв на Ферингал. Уолфгар си спомни първите му думи — заплаха да го кастрира.

— Моля се господарят да ти е намислил някоя особено мъчителна смърт, варварино — обади се Темигаст. — Дори не можеш да си представиш болката, която ни причини — на лорд Ферингал, на лейди Мералда, на всички в Окни. Ти си негодник, долно псе и денят, в който бъдеш убит, ще бъде светъл ден, независимо дали ще издъхнеш на ешафода, или в калта тук долу.

— Това ли дойде да ми съобщиш? — язвително попита Уолфгар.

Старият иконом го удари със запалената факла и той побърза да си прибере ръката.

Темигаст се обърна и си тръгна, оставяйки варварина сам с крайно любопитните си мисли.

* * *

Въпреки избухването накрая и непресторения гняв, Темигаст си тръгна от подземието силно объркан. Беше слязъл да види варварина, заради реакцията на Мералда — на всяка цена държеше да узнае истината. Ала ето че вместо да се проясни, всичко бе станало още по-объркано и заплетено. Защо ли Мералда бе отказала да назове варварина като свой нападател, ако го беше разпознала? И възможно ли бе да не го разпознае? Все пак, със своите два метра височина и широките си почти като на млад великан плещи, той бе достатъчно забележителен!

Присила грешеше, като смяташе, че девойката е изпитала удоволствие от изнасилването, в това Темигаст бе съвсем сигурен.

— Нелепо! — промърмори той на глас. — Чисто и просто нелепо! Но защо й е на Мералда да защитава своя насилник?

Отговорът изникна в съзнанието му с кристална яснота… същата кристална яснота, с която бе видял как един глупав млад мъж пада от скалата.

(обратно)

Двадесет и втора глава Почитаемият лорд Брандебург

— Ненавиждам магьосници! — мърмореше Морик, докато с пълзене се измъкваше изпод останките от възвишението, целият покрит с драскотини, порязвания и натъртвания. — Това не е честна битка. Крайно време е да взема да науча някое и друго заклинание!

Разбойникът прекара доста време в обикаляне на местността, но, разбира се, от приятеля му нямаше и следа. Това, че магьосникът бе отвел Уолфгар, а не него, му се стори странно. Вярно, че варваринът сигурно му се виждаше по-опасният от двамата, водач и подстрекател в обирите, но, от друга страна, именно Морик бе поискал да се възползва от девойката в ограбената карета и щеше да го стори, ако Уолфгар не му бе попречил. Пак Уолфгар бе настоял да я пуснат да си върви и то достатъчно бързо, че да може да помогне на ранения кочияш. Магьосникът очевидно не беше добре информиран за случилото се.

Но какво да стори Морик? Първото, което направи, бе да се върне в пещерата, да се погрижи за раните си и да се приготви за път. Никак не му се искаше да остава там, не и сега, когато бе сам, а наоколо се навъртаха разярени гоблини. Но къде другаде можеше да иде?

Отговорът като че ли беше очевиден — обратно в Лускан. Винаги бе знаел, че рано или късно ще се върне в града, чиито улици познаваше така добре. Щеше да се сдобие с нова самоличност, поне за пред света, но за онези, които му трябваха, щеше да си остане все същият опасен разбойник. Единствената пречка за осъществяването на тези планове беше Уолфгар — да се върне в Лускан заедно с огромния варварин и да очаква да остане неразпознат, бе просто невъзможно.

Освен това оставаше открит въпросът с елфите на мрака, който изобщо не беше за подценяване.

В действителност, точно този проблем не би трябвало да го тревожи особено, тъй като наистина бе сторил всичко по силите си, за да остане до Уолфгар и да не го изпуска от поглед, точно както му беше наредено. Сега, когато варваринът го нямаше и сякаш нищо не стоеше между него и Лускан, Морик слезе от планината и пое към мястото, което познаваше като пръстите на ръката си.

Но тогава се случи нещо много странно — на всяка крачка, която правеше на юг, Разбойника усети, че прави две на запад. Това не беше номер, погоден му от магьосника, виновна беше собствената му съвест, споменът за Карнавала на затворниците и начинът, по който Уолфгар се бе застъпил за него пред капитан Дюдермонт. Познал истинското приятелство за първи път в окаяния си живот, Морик Разбойника не след дълго вече се носеше на запад, а в главата му се оформяше план.

Когато се разположи да лагерува в подножието на планината, забеляза запален огън и няколко каруци край него. Намираше се близо до северния проход и бе почти сигурен, че керванът идва от Десетте града, което означаваше, че няма да мине през западното селце. Всъщност, Морик бе убеден, че тези търговци дори не са чували за онова затънтено поселище.

По-късно същата вечер той се приближи до лагера им, като отдалеч привлече вниманието на мъжа, който стоеше на пост:

— Добра среща!

— Не мърдай! — викна стражът, а зад гърба му останалите наскачаха разтревожено.

— Идвам с добро — обясни Морик. — Изгубих спътниците си, пострадах леко, но съм повече сърдит, отколкото ранен.

След кратко съвещание, което Разбойника нямаше как да чуе, се разнесе друг глас и като го предупреди, че дузина стрелци го държат на прицел, му каза да се приближи с разтворени ръце.

Тъй като последното, от което имаше нужда, бе нова битка, Морик се подчини безропотно, мина между две редици въоръжени мъже и се озова пред огъня, където стояха двама търговци на средна възраст — единият бе едър и широкоплещест, другият бе по-нисък, но доста набит.

— Лорд Брандебург от Града на бездънните води, на вашите услуги — започна Морик. — Тръгнал съм към Десетте града и по-точно — към Маер Дуалдон, където се надявам да ми излезе късметът с ширококостата пъстърва. Риболовът е едно от любимите ми забавления.

— На странно място те срещаме, лорд Брандебург — отбеляза по-едрият търговец. — Далеч от всички населени места и пътища.

— Не е ли малко късничко за риболов? — обади се и другарят му.

— Но именно това смятам да правя — отвърна Морик през смях, — стига да намеря онези шегобийци, моите приятели. А може би сте ги срещнали наскоро? Едно джудже, на име Бруенор Бойния чук, осиновената му дъщеря Кати-Бри (пред нейната неземна красота дори слънцето бледнее!), един пълничък полуръст и… — тук Морик поспря и си придаде притеснен вид, макар че усмивките, изписали се по лицата на търговците, бяха именно това, което се бе надявал да види.

— И един елф на мрака — довърши едрият мъж вместо него. — Не се бой да говориш спокойно за Дризт До’Урден, скъпи ми лорде. Той е добре познат по тези земи и се радва на уважението на всички търговци, които посещават долината.

Морик въздъхна с престорено облекчение и мислено благодари на Уолфгар, задето по време на общите им пиянства през последните няколко дни му бе разказал за приятелите си.

— Добра среща тогава — продължи по-едрият мъж. — Наричат ме Петерс, а това е съдружникът ми, почитаемият Доуинкъл.

По знак на Петерс стражите около Морик свалиха оръжия и тримата се разположиха край огъня. Разбойникът получи купа, пълна с гъста яхния.

— Обратно към Долината на мразовития вятър, казваш? — рече Доуинкъл. — Как така си се откъснал от останалите? Надявам се, че не ви се е случило нищо лошо?

— Не, не — успокои го Морик. — Беше само игра. Присъединих се към тях още на юг, невежеството ми ме подведе и като че ли отидох твърде далеч с Кати-Бри.

Двамата търговци се смръщиха и Морик побърза да добави:

— Нищо сериозно, уверявам ви. Не знаех, че сърцето й принадлежи другиму, на един отдавна изгубен приятел, нито пък разбрах веднага, че вечно мърморещият Бруенор е неин баща. Единственото, което поисках, бе мъничко от нейното внимание, но дори това, боя се, бе достатъчно, за да накара Бруенор да избухне.

Търговците и стражите се разсмяха. И те, както всички, които някога са посещавали Долината на мразовития вятър, бяха чували за дръпнатия, прекалено покровителствен към дъщеря си Бруенор.

— Опасявам се, че преди това им се бях похвалил със следотърсаческите си умения — продължи Морик. — Та Бруенор реши да ме изпита. Взеха ми коня и хубавите дрехи и изчезнаха — потънаха между дърветата така бързо, че ако не знаех на какво е способен Дризт, който ги водеше, щях да си помисля, че са използвали магия.

Търговците закимаха, все още засмени.

— И сега се опитвам да ги открия, макар че те сигурно вече наближават долината — Морик се изкиска развеселено. — Как само ще ми се смеят, когато ме видят да се задавам пеша, окалян от глава до пети.

— Изглеждаш така, сякаш си се бил с някого — отбеляза Доуинкъл, забелязал следите от скалните отломки и битката с гоблините преди това.

— А, просто едно спречкване с неколцина гоблини и един човекоядец — махна с ръка Разбойника, — нищо особено.

Мъжете наоколо го изгледаха с разширени очи, но в погледите им нямаше недоверие — нима биха могли да се усъмнят в човек, пътуващ с другари като Дризт и останалите! Пък и Морик можеше да бъде толкова приятен и така убедителен, че и най-невероятните истории звучаха напълно достоверно от устата му.

— Можеш да прекараш нощта при нас, добри ми Брандебург — предложи Петерс. — Колкото нощи поискаш. Само че ние сме тръгнали в обратната посока — връщаме се в Лускан.

— На драго сърце ще приема поканата ви за тази нощ — отвърна Морик. — Пък кой знае, може би…

Той нарочно остави думите да увиснат във въздуха и си придаде замислен вид.

И Петерс, и Доуинкъл се приведоха към него, а по лицата им се изписа очакване.

— Дали знаете откъде бих могъл да си купя кон, хубав жребец за езда? — попита Морик. — Както и чифт хубави дрехи. Приятелите ми са оставили лесните пътища, това е сигурно, та навярно все още мога да пристигна преди тях до Десетте града. Само като си представя израженията им, когато се появят в Самотната кория и ме видят да ги очаквам, облечен като принц!

Мъжете край него нададоха възторжени викове.

— Ами че ние имаме и двете — и кон, и хубави дрехи! — потупа го по рамото Петерс, при което лицето на Разбойника, здравата натъртен от лошото падане, се изкриви от болка. — А и ще ти предложим отлична цена!

Те хапнаха, разказваха си истории, смяха се. Докато дойде време да си лягат, Морик вече се беше сдобил с най-добрия им кон, както и с прекрасни дрехи от плътна тъмнозелена материя, обшити със златист брокат, и всичко това — срещу почти смешно заплащане, малка част от сумата, която би платил в някой лускански магазин.

Остана да преспи в лагера на търговците, но си тръгна още щом съмна. Пое на север, с песен на уста, а когато се отдалечи достатъчно, за да е сигурен, че не могат да го видят, свърна на запад и пришпори коня, мислейки си, че трябва още малко да промени външния си вид, преди да се появи в малкото селце като лорд Брандебург от Града на бездънните води.

Само се надяваше магьосникът да не е там. Ненавиждаше магьосници.

* * *

Ерту отново го намери. Там, в мрака на мръсната килия, Уолфгар нямаше къде да избяга от мъчителните си спомени, от агонията, просмукала се чак до мозъка на костите му през дългите години на нечовешко страдание в хищните лапи на Ерту и злите му слуги.

Демонът го откри и го впримчи в плен, изпрати скверните сукуби да го изкусят и унищожат — и него, и неговите деца.

Споменът го връхлетя с болезнена яснота: Ерту с детето в ръце, собственото му отвращение при мисълта, че подобно създание би могло да бъде негова рожба, примесено с осъзнаване на неоспоримия факт, че това създание (би ли могъл да го нарече „невинно създание“?) наистина е негово дете.

После Ерту отвори вълча паст и бавно се наведе над бебето. Дългите му, остри зъби се приближаваха все повече и повече, устата му бе отворена толкова широко, че можеше да налапа цялата глава на детето.

Уолфгар усети пръстите на сукубата върху тялото си и се събуди с мъчителен стон. Трескаво зарита и заразмахва ръце, за да прогони полазилите го паяци, но не можа да се спаси от болезнените им челюсти. Все още замаян, той скочи на крака и се хвърли напред в непрогледната тъмнина на килията. Блъсна се в здравата метална врата и едва не припадна от силата на удара.

Ридаейки от гняв и безсилие, той рухна на земята, заровил лице в ръцете си. Внезапно разбра какво го бе извадило от кошмарния сън — в коридора отекваха стъпки. Вдигна поглед и видя треперливия светлик на запалени факли да се приближава към килията му.

Варваринът се надигна и седна изправен, опитвайки се да възвърне поне част от достойнството си. Спомни си, че осъдените на смърт нерядко получават правото на едно последно желание. Неговото би било бутилка силен алкохол, та за сетен път да избяга от ужасното си минало и да потъне в безпаметно забвение.

Факлите вече бяха съвсем близо и на светлината им Уолфгар видя лицето на лорд Ферингал да наднича през решетките:

— Готов ли си да признаеш злодеянията си, мръсно псе? — извика младият благородник.

Уолфгар го изгледа продължително, но Ферингал не се уплаши:

— Много добре — продължи той. — Моят кочияш те разпозна, така че по закон трябва само да ти кажа престъплението, в което те обвиняваме, и наказанието, което смятам да ти наложа.

И този път отговор не последва.

— Заради обира на пътя ще се простиш с ръцете си. Една по една, бавно и мъчително. За другото, по-страшното ти престъпление… — Ферингал се поколеба и дори на мъждивата светлина, разпръсквана от факлите, Уолфгар видя болката, изписала се по лицето му.

— Милорд — обади се Темигаст иззад него.

— За другото, по-страшното ти престъпление — повтори Ферингал вече с нормален глас, — задето изнасили лейди Мералда, ще бъдеш кастриран пред очите на всички, а после — прикован насред селото в продължение на цял ден, та всеки, който мине покрай теб, да те заплюе. След това, долно псе, те чака кладата.

Уолфгар изненадано повдигна вежди при прочитането на последното му „престъпление“. Та нали единствено неговата намеса бе спасила девойката от онова, в което сега го обвиняваха! Искаше му се да изкрещи истината в лицето на лорд Ферингал, да изкърти вратата и да се нахвърли отгоре му. Искаше му се да вика и да троши, но вместо това остана на мястото си, приемайки безмълвно поредната неправда.

Но дали наистина беше неправда, запита се той. Дали пък не бе заслужил подобна съдба? И имаше ли изобщо някакво значение?

Това беше, осъзна Уолфгар с кристална яснота. Всичко това нямаше никакво значение. В смъртта най-сетне щеше да открие свободата, която жадуваше. Убиеше ли го, лорд Ферингал щеше да извърши услуга не само на себе си, но и на Уолфгар. Жената го бе обвинила несправедливо и той нямаше представа защо… но всъщност не се и интересуваше.

— Няма ли да кажеш нещо? — попита Ферингал.

— Имам ли право на последно желание?

Младият благородник почти подскочи при този абсурден въпрос.

— Няма да ти дам нищо! — кресна той. — Нищо, освен още една нощ, гладна и дълга, та да имаш време да помислиш за онова, което те чака утре!

— Милорд — за втори път се разнесе умиротворителният глас на Темигаст. — Стража, придружете лорд Ферингал до покоите му!

Ферингал се остави да бъде отведен от подземието, хвърляйки последен, изпълнен с омраза, поглед към Уолфгар.

Темигаст обаче остана и като взе една от факлите на останалите войници, даде им знак да си вървят. Дълго време не каза нищо, само се взираше изпитателно в лицето на варварина.

— Махай се, старче — каза Уолфгар най-после.

— Не отрече последното обвинение — рече Темигаст, — макар пред мен да твърдеше, че си невинен.

Уолфгар сви рамене, все така, без да среща погледа му:

— Защо да се повтарям? Вие вече сте ме осъдили.

— Не отрече изнасилването — повтори Темигаст и варваринът най-сетне го погледна.

— Нито пък ти се застъпи за мен.

Темигаст изглеждаше така, сякаш са го зашлевили.

— И не възнамерявам да го сторя!

— И ще оставиш един невинен човек да умре?

Икономът изсумтя.

— Невинен? — повтори той. — Ти си жалък крадец и нямам никакво намерение да сторя каквото и да било срещу лейди Мералда или лорд Ферингал заради теб.

Уолфгар се изсмя — каква нелепост!

— Но мога да ти предложа нещо друго — продължи Темигаст. — Не казвай нито дума против лейди Мералда и обещавам, че смъртта ти ще бъде бърза и милостива. Това е единственото, което мога да направя за теб.

Уолфгар спря да се смее и изпитателно се взря в него.

— В противен случай — предупреди го икономът, — можеш да бъдеш сигурен, че ще умреш бавно и мъчително, молейки ни да сложим край на нетърпимата агония!

— Агония? — глухо повтори варваринът. — Та ти дори не знаеш какво означава тази дума!

— Ще видим — изръмжа Темигаст и си тръгна, оставяйки Уолфгар сам в мрака… където Ерту го откри много скоро, както винаги успяваше.

* * *

Морик яздеше с цялата бързина, на която конят му беше способен, толкова дълго, колкото животното можеше да издържи. Пое по пътя, на който двамата с Уолфгар бяха срещнали каретата, и дори мина през мястото, където варваринът я беше прекатурил, заедно с кочияша на капрата и девойката вътре.

Пристигна в Окни в късния следобед, за всеобща изненада на неговите обитатели.

— Ще ми кажеш ли името на господаря на тези земи, добри ми господине? — обърна се той към едного от тях и му подхвърли лъскава жълтица.

— Лорд Ферингал Ок — начаса отвърна селянинът. — С младата си съпруга живеят в замъка Ок, ей там — и той посочи към брега.

— Задължен съм ти — поклони се Морик и като му подаде две-три сребърни монети, пришпори коня и пое към малкото мостче, отвеждащо в замъка Ок.

Когато стигна, намери портата отворена, а край нея стояха двама крайно отегчени стражи.

— Лорд Брандебург от Града на бездънните води — представи се Разбойника и дръпна юздите на жребеца си. — Ще бъдете ли така добри да уведомите лорд Ферингал за пристигането ми — идвам отдалеч, а ме чака още много път.

С тези думи Морик скочи от седлото и се зае да почиства пищните си одежди от прахта, като дори извади тънкия си меч от ножницата, за да го избърше и да направи няколко сложни движения с него, преди отново да го окачи на кръста си. Действията му имаха ефект — стражите несъмнено бяха впечатлени: единият хукна към замъка, а другият се приближи, за да се погрижи за коня на гостенина.

Само след няколко минути Морик-лорд Брандебург, вече стоеше пред лорд Ферингал в приемната зала на замъка Ок. С изящен поклон той се представи за пътник, изгубил другарите си в битка с група великани нейде в Гръбнака на света. В погледа на Ферингал прочете приятно вълнение и гордост от посещението на благородник от великолепния Град на бездънните води и разбра, че домакинът му несъмнено ще стори всичко по силите си, за да му угоди, поласкан от височайшата визита.

— Смятам, че поне двама-трима от другарите ми успяха да избягат — довърши разказа си Морик. — Същото обаче не може да се каже за долните създания, с които се бихме.

— Колко далеч оттук се случи това? — въпреки че изглеждаше така, сякаш мислите му са някъде другаде, Ферингал се разтревожи от историята на Морик.

— О, доста, скъпи ми лорде! — увери го Разбойника. — Няма за какво да се безпокоите — не ви заплашва никаква опасност. Пък и те до един са вече избити.

И като се огледа наоколо с усмивка на уста, добави:

— Жалко би било такива чудовища да се появят в толкова тихо и спокойно местенце като Окни.

Лорд Ферингал начаса захапа примамката:

— Съвсем не е толкова тихо и спокойно! — процеди той през зъби.

— Нима и тук дебне опасност? — учуди се Морик. — Може би пирати?

Придавайки си изненадан вид, той погледна към стария иконом, който стоеше зад стола на господаря си. Темигаст поклати глава и дребният крадец разбра, че това е знак да не разпитва повече. Само че той имаше други планове.

— Обирджии по пътищата — изръмжа Ферингал.

Разбойникът се накани да отвърне нещо, но думите заседнаха на гърлото му и той неволно затаи дъх при вида на младата жена, която се появи на прага.

— Съпругата ми — разсеяно я представи Ферингал. — Лейди Мералда Ок.

Морик се поклони ниско, взе ръката на Мералда в своята и я поднесе към устните си, без да откъсва поглед от лицето й. За негово огромно облекчение (и немалка гордост от умението му да се преобразява), тя не го позна.

— Вие сте щастливец — очаровано заяви Морик. — Имате прекрасна съпруга.

Ферингал най-сетне се усмихна, но после отново се намръщи.

— Съпругата ми беше в каретата, която разбойниците нападнаха!

Морик ахна:

— Нека ги открия, лорд Ферингал. Ще ги открия и ще ги убия на място. Или пък ще ви ги доведа живи, ако така предпочитате.

Ферингал махна с ръка:

— Вече залових онзи, когото исках — отвърна той. — А другият е погребан под огромна купчина скални отломки.

Морик неволно присви устни при този спомен.

— Подобаваща участ — съгласи се той.

— Още по-заслужено ще бъде наказанието, което съм намислил за пленения варварин — мрачно отвърна младият благородник. — Очаква го ужасна смърт. С очите си може да се убедите, ако решите да пренощувате в Окни.

— Но, разбира се! — възкликна Морик. — Какво сте подготвил за злодея?

— Първо — кастриране. Същинската екзекуция ще се състои след два дни.

Морик си придаде замислен вид.

— Варварин, казвате?

— Един огромен северняк — потвърди Ферингал.

— Силен, предполагам?

— По-силен не съм виждал през живота си! Трябваше да наема могъщ магьосник, за да го залови и въпреки това мръсното псе щеше да избяга, ако цяла дузина от моите войници не се бяха намесили и не бяха успели да го удържат с огромни усилия.

Морик замалко не се задави при споменаването на магьосника, но все пак запази самообладание.

— Смъртта несъмнено е най-добрият край за един разбойник — рече той. — Но дали не е възможно да получите удовлетворение по-друг начин?

Ферингал го изгледа с присвити очи и Морик поясни:

— Навярно бих могъл да го откупя. Пари не ми липсват, а един толкова силен мъж безспорно ще ми е от голяма полза, докато търся приятелите си.

— Невъзможно! — сряза го младият благородник.

— Но ако тукашните земи са му познати… — не искаше да отстъпи Разбойника.

— Чака го жестока смърт заради онова, което причини на съпругата ми!

— Да, да, разбирам. Злощастната случка несъмнено е разстроила прекрасната лейди Мералда.

— Злощастната случка я остави бременна! — изкрещя Ферингал и толкова силно сграбчи облегалките на стола си, че пръстите му побеляха.

— Милорд! — възкликна старият иконом, а Мералда ахна.

Морик бе искрено благодарен за тяхната изненада, тъй като тя прикри собственото му смайване.

Ферингал бързо се овладя и се облегна назад, смотолевяйки някакво извинение към Мералда.

— Моля да ми простите, лорд Брандебург — обърна се той към Морик. — Надявам се, че разбирате гнева ми.

— Ако искате, ще кастрирам долното псе вместо вас! — заяви Разбойника и извади меча си. — Уверявам ви, че доста ме бива в това.

Думите му като че ли поразсеяха промъкналото се в стаята напрежение. Ферингал дори се усмихна.

— И сами ще се справим с неприятната част от цялата тази работа — увери го той. — Но ще се радвам, ако останете за изпълнението на присъдата. Ще ни погостувате ли два дни?

— На вашите услуги, милорд — поклони се Морик.

Малко по-късно двама прислужници го придружиха до неголяма странноприемница досами мостчето. Това, че гостите на лорд Ферингал нощуваха извън замъка, не се понрави особено на Разбойника, тъй като така щеше да му е още по-трудно да се доближи до Уолфгар. Все пак успя да научи, че пленникът е хвърлен в подземието.

Трябваше да се добере до приятеля си на всяка цена и то колкото се може по-бързо, тъй като при тези лъжливи обвинения, лорд Ферингал без съмнение щеше да го убие възможно най-скоро и най-жестоко. Да се опита да спаси Уолфгар със сила изобщо не му минаваше през ума. Мнозина крадци биваха продавани в робство на минаващите търговци и точно това се бе надявал да постигне той — смяташе да предложи апетитна сумичка на Ферингал (при това — злато, излязло от кесията на самия лорд), но за изнасилваните, особено пък онези, които посягаха на благородни дами, имаше едно-единствено наказание — жестока смърт.

Застанал до прозореца на малката си стаичка, Морик се взря към замъка Ок и черното море, което се плискаше отвъд него. Щеше да се помъчи да се добере до Уолфгар, но силно се опасяваше, че ще му се наложи да се върне в Лускан сам.

(обратно)

Двадесет и трета глава Повторен опит за правосъдие

— Ето, псе, нахрани се за последен път! — грубо изръмжа един от стражите пред килията на Уолфгар и след като се изплю в чинията, я мушна през тесния процеп.

Варваринът не посегна към храната, нито я погледна. Просто не му се вярваше, че бе избегнал екзекуцията в Лускан единствено, за да свърши по този начин в това затънтено място. Изведнъж си каза, че може би си го е заслужил. Вярно, не бе наранил девойката, но действията му през последните няколко месеца (всъщност, откакто бе напуснал Дризт и останалите, откакто бе ударил Кати-Бри) напълно заслужаваха подобна съдба. Нима с Дризт не бяха убивали великани заради същите престъпления, които той бе извършил? Нима не бяха навлезли в Гръбнака на света по следите на група великани, за които подозираха, че се канят да нападат търговски кервани? Нима бяха проявили милост към великаните? Защо тогава той да заслужава снизхождение?

Въпреки това нещо го гризеше, не му даваше мира и разклащаше и малкото му останала вяра в човечността и справедливостта на хората — и в Лускан, и в Окни го бяха осъдили за злодеяния, които не бе извършил. В това просто нямаше логика. Ако толкова много искаха да го убият, защо не го стореха заради престъпленията, които наистина беше извършил? Такива имаше предостатъчно…

До ушите му достигнаха откъслечни думи от разговора на стражите, които се отдалечаваха по коридора.

— Какво ли отвратително дете ще се роди от такъв баща? — казваше единият. — Като го гледам какъв е огромен, бебето сигурно ще разкъса горката лейди Мералда, когато тръгне да излиза!

Уолфгар зяпна от изненада и дълго остана така, без да може да повярва на ушите си. Да, нещата постепенно започваха да си идват по местата. От предишните разговори на стражите знаеше, че лорд Ферингал се е оженил съвсем наскоро, а ето че съпругата му беше бременна и то, не от него.

Варваринът едва не се изсмя с глас на нелепото стечение на обстоятелствата, превърнало го в удобно извинение за една невярна жена, мехлем, който да успокои наранената гордост на измамения лорд Ферингал.

— Какъв късмет! — промърмори той, но и сам разбираше, че нещо повече от обикновен лош късмет го бе докарало до сегашното му положение.

Поредица от погрешни решения го бе захвърлила в този мрак, където пъплеха безброй паяци, а миризмата на смърт тегнеше във въздуха. Мрак, в който нямаше къде да се скрие от Ерту и неговите демони.

Да, Уолфгар искрено вярваше, че си е заслужил онова, което му се случваше. Не заради престъпленията, в които го обвиняваха, а заради тези, които бе извършил.

* * *

Не можеше да заспи, не можеше да затвори очи дори за миг. Ферингал си бе тръгнал рано и бе отишъл в собствената си стая, след като тя се извини, че не й е добре и го помоли тази вечер да не правят любов. Не че вниманието му я дразнеше. Тъкмо напротив, нощите, прекарани с Ферингал, бяха наистина приятни и ако не беше детето и мисълта за клетника в подземната тъмница, тя сигурно щеше да познае истинско блаженство.

През тези няколко седмици, откакто бяха женени, Мералда се бе убедила, че не е сгрешила, променяйки мнението си за лорд Ферингал. Той бе добър и внимателен и на нея никак не й бе трудно да го види в нова светлина, да забележи красивите му черти и обаянието му, макар то да бе донякъде позакърняло след всички години, прекарани под господството на Присила. С течение на времето Мералда щеше да заличи следите от нейното влияние, щеше да извади най-доброто от Ферингал на повърхността и двамата щяха да бъдат истински щастливи.

Не, проблемът не беше у него, проблемът бе тя самата. Как само се ненавиждаше! Как бе могла да допусне глупостта й да ги доведе дотук — нея — с чуждо дете в утробата, а него — раздиран от изпепеляващ гняв. Но най-страшното бе онова, което предстоеше; най-ужасното бе, че с действията си бе обрекла един невинен човек на смърт и то човек, който я бе спасил от същата тази участ, заради която сега бе осъден да умре бавно и мъчително.

След като войниците извлякоха варварина от стаята, Мералда се бе опитала да се помири с присъдата му — та той все пак беше разбойник, нападал бе и други хора, нищо чудно с други жени да не е бил толкова снизходителен.

Всичко беше напразно. Въпреки че русият исполин я беше ограбил, Мералда бе успяла да надзърне в сърцето му и да разбере що за човек е. Единствено нейната лъжа бе причина за онова, което щеше да се случи. Заради нейната лъжа един мъж щеше да умре от жестока, напълно незаслужена смърт.

Мералда се въртеше в леглото, убедена, че в целия свят няма по-ужасен човек от нея. Без да осъзнава напълно какво прави, тя стана и тръгна из замъка. Не носеше дори свещ, за да си свети, каменният под бе леденостуден под краката й, но тя не спираше. Отиде до стаята на Темигаст и долепи ухо до вратата. Щом чу равномерното му дишане, примесено със слабо похъркване, натисна бравата и пристъпи вътре. Като иконом на замъка, Темигаст държеше всички ключове у себе си, закачени на голяма, метална халка, която сега висеше над леглото му.

Мералда внимателно я свали, като непрестанно поглеждаше нервно към стареца, за да се увери, че още спи. Успя да излезе от стаята, без да го събуди и забърза — през приемната зала, покрай помещенията за прислугата, докато не стигна в кухнята, където на пода имаше здраво залостена врата. Тя водеше към подземните нива и бе толкова дебела, че никой, бил той човек, или дори великан, не бе в състояние да я отвори насила. Освен ако нямаше ключ.

Мералда опита всички ключове във връзката и най-сетне успя да се справи с многобройните ключалки и резета. Поспря за миг, за да се поуспокои и да реши какво да прави след това. В този миг до ушите й долетя смях и тя предпазливо надникна в съседната стая — стражите играеха на зарове.

Младата жена отиде до вратата на килера, отвеждащ до външната стена на замъка. Нямаше много място между скалите, особено при прилив, но друг изход като че ли нямаше. Оставяйки и тази врата отключена, тя се върна до входа на подземието и се спусна в мръсните тунели, вдигнала нощницата си високо над босите си стъпала, за да не я изцапа — всяко петънце можеше да я издаде по-късно.

Уолфгар се събуди от блед, треперлив светлик и звука на превъртащ се ключ в ключалката. Изгубил всяка представа за времето, той реши, че първото утро на неговите мъчения е настъпило. Каква бе изненадата му, когато вместо смръщени войници между решетките на вратата видя лицето на лейди Мералда.

— Можеш ли да ми простиш? — прошепна младата жена, хвърляйки неспокоен поглед през рамо.

Уолфгар зяпна от изумление.

— Не знаех, че ще изпрати магьосник по следите ти — обясни тя. — Мислех си, че ще остави всичко зад нас и аз ще бъда…

— … в безопасност — довърши варваринът вместо нея. — Мислеше си, че ти и детето ще бъдете в безопасност.

Сега бе ред на Мералда да го изгледа слисано.

— Защо си тук? — попита Уолфгар направо.

— Можеше да ни убиеш. Нас с Лиам, имам предвид. Там на пътя. Или пък да сториш онова, което казват, че си сторил.

— Онова, което ти каза, че съм сторил — напомни й той.

— Можеше да оставиш приятеля си да прави с мен, каквото поиска — продължи девойката. — Можеше да оставиш Лиам да умре. Поне това ти дължа.

И за огромна изненада на Уолфгар, тя завъртя ключа.

— Нагоре постълбата и после — през вратата на килера — упъти го Мералда. — Пътят е чист.

И като запали още една свещ и му я остави, тя се обърна и забърза обратно. Уолфгар я остави да се отдалечи, за да не я застигне — не искаше да я уличи, ако го хванеха да се измъква. Откъсна един тежък свещник от стената на коридора и с негова помощ счупи ключалката, за да изглежда така, сякаш сам е успял да разбие вратата. После тръгна из тунелите, докато не стигна стълбата, отвеждаща в кухнята.

Тъй като гласовете на стражите все така долитаха от съседната стая, не можа да строши ключалките на вратата в пода, затова пък я затвори и върна всички резета на мястото им. Нека решат, че е получил магическа помощ. След това мина през килера и излезе навън, точно както младата жена му беше казала. С мъка успя да се провре през тясната врата, а когато се озова навън, видя, че почти няма къде да стъпи. Мокрите скали в основата на замъка бяха твърде гладки и хлъзгави, за да се задържи за тях, а и не виждаше как ще успее да свие зад замъка, тъй като приливът вече прииждаше.

Без да се колебае, Уолфгар скочи в ледените води.

* * *

Скрита в кухнята, Мералда кимна одобрително, когато видя варварина да затваря вратата в пода. От своя страна, тя стори същото с вратата на килера, изми краката си, за да заличи и последната следа от подземното си приключение, след което тихичко се върна в стаята на Темигаст, окачи халката с ключове на стената и се прибра в спалнята си.

Легна си и този път заспа — демоните на вината (поне част от тях) най-сетне бяха пропъдени.

* * *

Въпреки че откъм морето повяваше хладен вятър, Морик здравата се потеше под най-новата си дегизировка — дрехите на стара перачка. Застанал бе зад една каменна стена, близо до мостчето, отвеждащо в замъка.

— Защо им е трябвало да го строят върху някакъв проклет остров! — сърдито мърмореше той, макар че сегашните му затруднения бяха достатъчно красноречив отговор.

Един-единствен страж стоеше на пост върху стената над тежката порта. Човекът най-вероятно дремеше, но Морик не виждаше никакъв начин да се промъкне, без да бъде забелязан — мостът беше отлично осветен (доколкото бе разбрал, факлите щяха да горят през цялата нощ) и той просто нямаше къде да се скрие. Единствената друга възможност бе да доплува до замъка.

Морик хвърли изпълнен със съмнение поглед към плискащите се в брега вълни. Прекосеше ли ги, с дегизировката му щеше да бъде свършено… разбира се, ако не се удавеше. Плуването не беше сред силните му страни, освен това не познаваше тези води, нито чудовищата, които може би се криеха в тях.

В този момент Разбойника осъзна, че това е краят. Най-вероятно на сутринта щеше да отиде до мястото, където щяха да измъчват Уолфгар, но само за да се сбогува, тъй като не виждаше как би могъл да спаси приятеля си, без сам да се изложи на опасност.

Не, всъщност изобщо нямаше да отиде.

— Какво хубаво би могло да излезе от цялата работа? — промърмори той.

Ами да, възможно бе магьосникът, който ги бе нападнал, също да присъства и да го разпознае. А и нямаше ли да е по-добре да запомни Уолфгар такъв, какъвто беше, докато двамата още бяха свободни?

— Сбогом, приятелю — тъжно рече Морик. — Връщам се в Лускан…

В този миг водата в подножието на каменния зид заклокочи и нещо запълзя по скалата, нещо тъмно и голямо. Разбойникът инстинктивно посегна към меча си.

— Морик? — учуди се Уолфгар, тракайки със зъби от студ. — Какво правиш тук?

— Аз бих могъл да те попитам същото! — извика Морик, едновременно слисан и доволен. — Дойдох, за да те спася, разбира се — добави той наперено и му протегна ръка, за да го издърпа при себе си. — И двамата имаме доста за разказване, но сега е най-добре да се махаме оттук.

Уолфгар беше напълно съгласен.

* * *

— Ще наредя да екзекутират всички войници в замъка! — викна лорд Ферингал, щом научи за бягството на затворника на другата сутрин… същата сутрин, когато възнамеряваше да му отмъсти със собствените си ръце.

Стражът, който му бе донесъл лошата новина, неволно се дръпна назад, сякаш се боеше, че господарят му ще го убие още тук и сега. И наистина, младият благородник изглеждаше така, сякаш се кани да се нахвърли отгоре му.

— Успокой се — улови го за ръката Мералда.

— Да се успокоя? — излая той. — Да се успокоя? Кой ме предаде? Кой ще ми плати вместо онова долно псе?

— Никой! — отвърна Мералда преди ужасеният войник да успее да каже каквото и да било и Ферингал я изгледа изумено. — Нараниш ли някого, ще бъде по моя вина. Не искам кръв по ръцете си! Така само още повече ще влошиш нещата.

Ферингал се поуспокои и се облегна назад, вперил поглед в своята съпруга, жената, която най-много от всичко на света искаше да предпази от всяко страдание. След миг на размисъл, миг, в който виждаше единствено красивото, невинно лице на своята Мералда, той кимна.

— Претърсете земите наоколо — нареди той на войника. — Също и замъка — от подземията до тавана. Искам го жив!

Стражът, по чието чело бяха избили ситни капчици пот, се поклони и изхвърча от стаята.

— Не се страхувай, любов моя — рече Ферингал на Мералда. — Отново ще повикам магьосника и той ще го открие. Няма да ни избяга.

— Моля те, не го прави! Не викай нито магьосника, нито когото и да било.

Думите на Мералда изненадаха всички; Присила и Темигаст повдигнаха вежди.

— Искам този кошмар да свърши веднъж завинаги — обясни девойката. — Станалото — станало. Нека го оставим зад себе си и продължим по пътя си, без да се обръщаме назад. Нека варваринът да се маха, да върви в планината и дано там срещне смъртта си. Ние обаче трябва да продължим да живеем — не в миналото, а в настоящето и заради бъдещето, заради децата, които ще имаме един ден.

Ферингал дълго я гледа, без да мигне, после кимна много бавно и Мералда най-сетне си отдъхна.

* * *

Темигаст наблюдаваше сцената и вече бе убеден. Сега вече знаеше, извън всякакво съмнение, че именно Мералда бе освободила варварина. Знаеше и защо го бе сторила — подозрението се бе появило още като видя реакцията й при появата на пленения Уолфгар в замъка. Разбира се, никому нямаше да каже какво е открил — последното, което искаше, бе да причини още болка на своя господар. Във всеки случай детето нямаше да отрасне в замъка и със сигурност нямаше да има никакви права върху наследството на лорд Ферингал.

Въпреки това, Темигаст изобщо не беше спокоен, особено когато се обърна към Присила и видя на лицето й да се изписва изражение, което спокойно би могло да бъде неговото собствено. Подозрителна по природа, тя вероятно хранеше същите съмнения по отношение на детето. И докато Темигаст нямаше никакво желание да причинява ненужна болка, комуто и да било, за Присила Ок като че ли нямаше по-голяма наслада от това. Пътят, за който Мералда говореше, изобщо не бе чист — нито онази част, която бе оставила зад гърба си, нито другата, която я очакваше.

(обратно)

Двадесет и четвърта глава Зимно затишие

— Това е нашият шанс — обясни Уолфгар на Морик.

Двамата бяха приклекнали зад високата, каменна стена, която се издигаше над едно от многобройните малки селца, пръснати по южния склон на Гръбнака на света.

Морик погледна приятеля си, поклати глава и въздъхна примирено. През трите седмици, откакто бе избягал от замъка Ок, варваринът не само че не бе сложил капка алкохол в устата си, но и бе прекратил грабителските им нападения. Есента преваляше, много скоро щеше да настъпи зима, а това означаваше постоянен поток от търговски кервани, бързащи да напуснат Долината на мразовития вятър, преди да е паднал първият сняг. Онези, които отиваха на север само за риболовния сезон, също се подготвяха да се прибират в Лускан.

Уолфгар ясно бе дал да се разбере, че с дните им като разбойници по пътищата е свършено. И ето ги сега — спотаени в планината, те наблюдаваха някакво незначително, неимоверно скучно селце, което (както бяха чули) щеше да бъде нападнато от гоблини или орки.

— Няма да дойдат отдолу — заяви Уолфгар и като посочи полето, ширнало се на изток от селото, каза: — Ще се появят оттам.

— Точно от тази страна, откъдето има стена и селото е най-добре защитено — отвърна Морик, сякаш това решаваше всичко.

Доколкото знаеха, нападателите нямаше да наброяват повече от двайсетина и макар че селото нямаше толкова жители, Разбойника смяташе, че няма за какво да се безпокоят.

— Отгоре може да се спуснат и други — възрази Уолфгар. — Тогава селяните ще се окажат притиснати от две страни.

— Само си търсиш предлог — обвинително рече Морик и приятелят му го изгледа неразбиращо. — Оправдание да се включиш в битката — поясни лусканецът и като видя широката усмивка на Уолфгар, добави мрачно: — Освен ако не е срещу някой керван.

Лицето на варварина запази спокойното си, удовлетворено изражение:

— Смятам да се бия само с онези, които си го заслужават.

— Познавам немалко селяни, според които търговците си го заслужават повече, отколкото шепа гоблини.

Уолфгар поклати глава — не беше в настроение за подобни „философски“ спорове. В този момент вниманието им беше привлечено от някакво движение от другата страна на селото. Това несъмнено бяха гнусните същества, с които исполинът щеше да се разправи без никакви угризения. Двайсетина орки се втурнаха през полето, без изобщо да се стреснат от стрелите, с които селяните ги посрещнаха.

— Да вървим, та да се свършва по-скоро — въздъхна Морик и се накани да се изправи.

Уолфгар, който бе участвал в безброй подобни битки, го задържа и обърна поглед нагоре, тъкмо в мига, когато голям скален къс политна във въздуха и се стовари върху една от къщите.

— Там някъде има великан — прошепна Уолфгар и тръгна нагоре. — Навярно дори повече от един.

— Значи трябва да ги намерим — примирено измърмори Морик, макар да бе очевидно, че това е последното, което би искал да стори.

Още един скален къс профуча покрай тях, после — още един. Уолфгар и Морик свърнаха зад поредния завой на пътеката и от прикритието си между два скални блока видяха чудовището да вдига поредния камък над главата си.

Брадвата на варварина потъна в ръката на великана и той изпусна камъка върху собствената си глава. С разярен рев на уста, чудовището се обърна и видя Морик с меч в десницата и небрежно присвити рамене. Запъти се към него и лусканецът изпищя и хукна да се скрие обратно между двата скални къса. Великанът го последва, но едва бе направил и три крачки, когато Уолфгар се покатери върху единия от камъните и стовари чука си върху главата му. Чудовището се олюля и политна назад. Докато то се съвземе, варваринът успя да скочи на земята, да изтича до него, да му нанесе страховит удар в коляното и да се шмугне обратно между скалите.

Звярът се втурна след него, като докосваше ту ударената си глава, ту коляното си. После сведе поглед към брадвата, която все още стърчеше от рамото му и, очевидно решил, че е видял достатъчно от битката, се обърна и потъна в недрата на планината.

Морик излезе измежду скалите.

— Отлично свършена работа — подаде ръка на Уолфгар, който обаче не я пое.

— Едва започната работа — поправи го варваринът и се втурна надолу по пътеката, към селото, където битката край източната барикада още не беше свършила.

— Ама ти наистина обичаш да се биеш! — сухо отбеляза Морик и като въздъхна примирено, изтича след него.

Долу като че ли бе настанало временно затишие. Орките все още не бяха успели да се прехвърлят през стената, но пък и само малка част бяха пострадали сериозно. Положението се промени рязко в мига, в който Уолфгар се спусна от склона, крещейки с пълно гърло. С един гигантски скок и широко разперени ръце, той връхлетя върху четири от гнусните създания и ги събори на земята. Настана истинска бъркотия — навсякъде се сипеха юмруци и ритници, проблясваха ножове, свистяха сопи. Още орки се притекоха на помощ на другарите си, но в края на краищата единственият, който се надигна жив, широко усмихнат, макар насинен и окървавен, беше Уолфгар.

Окуражени от впечатляващата му победа, както и от появата на Морик, който също уби един орк, докато слизаше от склона, селяните се нахвърлиха върху останалите чудовища. Ужасени, злите създания (поне онези, които все още се държаха на краката си), хукнаха да бягат.

Докато Морик стигне до варварина, той вече бе обграден от благодарните селяни, които го тупаха по рамото, кълняха му се във вечно приятелство и го канеха да прекара наближаващата зима при тях.

— Виждаш ли? — обърна се Уолфгар към Морик с доволна усмивка. — Къде-къде по-лесно от онова, което вършехме в прохода.

Лусканецът го изгледа скептично, докато бършеше кинжала си от кръвта. Вярно, битката се бе оказала по-лесна, дори, отколкото Уолфгар предполагаше. Когато селяните наобиколиха и него, Морик не пропусна да забележи сред тях няколко млади и доста привлекателни жени. Да, една спокойна зима, прекарана в къща с топло огнище и меко легло, като че нямаше да му се отрази зле. Май щеше да поотложи плановете си за връщане в Лускан.

* * *

За Мералда първите три месеца след сватбата бяха прекрасни. Не блажени, а прекрасни, сгрявани от гледката на Биасте, която бързо си възвръщаше силите, напълно здрава за първи път от години насам. Дори животът в замъка не бе толкова страшен, колкото бе очаквала преди венчавката. Разбира се, Присила беше тук (в най-добрите си дни тя се държеше с Мералда с небрежна учтивост, но обикновено само се мръщеше сърдито насреща й), ала досега не се бе опитвала да стори каквото и да било срещу нея. А и как би могла, когато брат й бе изцяло отдаден на младата си съпруга!

С течение на времето Мералда също го бе обикнала. Това, както и видът на пращящата от здраве Биасте, превърна есента в най-щастливото време в живота й, време, изпълнено с новости, с надежда и с тихо щастие.

Ала с приближаването на зимата, призраците от миналото й започнаха да се промъкват през дебелите стени на замъка.

Детето на Джака растеше в утробата й и всеки негов ритник й напомняше за изречената лъжа. Мислите й все по-често се връщаха назад във времето към Джака Скъли и грешките, които беше допуснала с него и които никак не бяха малко. Отново и отново го виждаше изправен на онази скала, крещейки името й, изложил собствения си живот на опасност заради нея. В началото Мералда бе напълно убедена, че постъпката му се дължи не на любов към нея, а на завист към лорд Ферингал. Сега обаче, когато детето му растеше в утробата й и всичко изглеждаше някак различно, пречупено през призмата на времето, тя не бе толкова сигурна. Може би Джака наистина я бе обичал. Може би нощта, която прекараха заедно, бе посяла в сърцата им дълбоки чувства, които просто не бяха имали достатъчно време, за да покълнат и да разцъфтят, напук на суровата действителност на селския живот.

А може би (и това бе най-вероятно) мрачните дни си играеха както с нея, така и със съпруга й. А това, че двамата вече почти не правеха любов заради напредващата й бременност, със сигурност не помагаше. Една сутрин, когато дебел сняг бе затрупал всичко навън, а вятърът печално стенеше, Ферингал дойде в стаята й и двамата започнаха да се целуват. Миг по-късно той се отдръпна от нея и я изгледа изпитателно, а после й зададе най-невероятния, най-немислим въпрос.

Как е било с варварина?

Ако я бе ритнал в лицето, надали би й причинил по-силна болка, но Мералда не можеше да му се сърди — добре разбираше страховете и съмненията му, особено като имаше предвид собствените си променливи настроения и все по-видимото доказателство, че е била с друг мъж.

Не спираше да си повтаря, че след като детето се роди и бъде отнесено от замъка, животът им ще потече нормално и спокойно. Отидеше ли си сегашното напрежение, обичта между тях щеше да стане още по-силна и истинска. Единственото, което трябваше да стори, бе да не допусне всичко да се провали през месеците, които оставаха дотогава.

Естествено, колкото по-обтегнати ставаха отношенията между нея и Ферингал, толкова по-смръщено я гледаше Присила. Надмощието, което Мералда имаше и което се дължеше на силната любов на Ферингал към нея, ставаше толкова по-слабо, колкото по-голям ставаше коремът й, в който растеше чуждо дете.

Мералда нямаше обяснение за случващото се, не и след реакцията на Присила, когато бе научила за „изнасилването“. Та Присила дори бе споменала, че може да отведе детето от замъка (обичайна практика в подобни случаи) и сама да го отгледа!

— Доста си наедряла за толкова кратко време — отбеляза по-възрастната жена същата тази сутрин, когато Ферингал повдигна въпроса за варварина.

Очевидно бе, че от вниманието й не бе убягнало появилото се между Ферингал и Мералда напрежение. От езика й сякаш капеше отрова, гласът й тегнеше от неприкрито подозрение — явно бе, че е направила простичката сметка и че Мералда не я очаква нищо добро, когато роди здраво, добре развито дете само седем месеца след случката на пътя. О, да, Присила щеше да има доста въпроси към нея.

Този път младата жена отклони неприятния разговор, като сподели страховете си във връзка с ръста на варварина, преструвайки се на уплашена да не би детето му да я нарани, когато дойде време да се ражда. Това затвори устата на Присила за известно време, ала Мералда бе сигурна, че примирието между тях няма да трае дълго и много скоро ще последват нови въпроси.

И наистина, с напредването на зимата и на нейната бременност, из цял Окни се понесоха слухове. Слухове за деня, когато се очакваше да се роди детето. Слухове за случката на пътя. Слухове за трагичната смърт на Джака Скъли. Мералда, която не бе глупачка, бързо разбра какво става. С очите си виждаше как съселяните й броят на пръсти и пресмятат, виждаше и притеснението по лицето на майка си, макар че на глас Биасте не изричаше нищо.

Както можеше да се очаква, когато неизбежното най-сетне се случи, причина за това беше Присила.

— Ще родиш през месеца на Чес — остро рече тя, докато двете вечеряха заедно с Темигаст един мрачен, ветровит следобед.

Денят на равноденствието бързо наближаваше, ала зимата все още бе сковала всичко наоколо в ледената си хватка; навън бушуваше снежна буря и навяваше високи преспи около стените на замъка.

— Някъде в средата на Чес — уточни Присила. — Или в края. Най-късно — в началото на месеца на бурите.

— Мислиш, че има някакъв проблем с бременността ли? — за кой ли път Темигаст се притече на помощ на Мералда.

Девойката бе сигурна, че той знае или поне подозира не по-малко от Присила, но за разлика от нея, не бе казал абсолютно нищо. С течение на времето Мералда бе започнала да гледа на Темигаст като на втори баща, сравнение, което й изглеждаше съвсем уместно, щом си спомнеше държанието на Дони на сутринта след нощта й с Джака — той несъмнено бе заподозрял истината, но й бе простил, заради саможертвата, която тя правеше за тях.

— И още как — язвително отговори Присила и макар да не го бе изрекла на глас, съвсем ясно даде да се разбере, че проблемът, за който говори, няма нищо общо с протичането на бременността.

С един последен неприязнен поглед към Мералда, по-възрастната жена изсумтя, хвърли салфетката си на масата и тръгна нагоре по стълбите.

— Какво ли е намислила? — уплашено попита девойката, но преди Темигаст да успее да каже каквото и да било, откъм горния етаж се разнесоха викове.

Никой от двамата край масата не можа да различи и дума, но едно бе ясно — Присила бе отишла да говори с брат си.

— Какво да правя… — започна Мералда, ала Темигаст поклати глава.

— Нахрани се, момичето ми. Трябва да си силна, защото скоро ще бъдеш подложена на изпитания — двусмислеността на думите му не убягна на Мералда. — Сигурен съм, че ще се справиш с тях, стига само да не изгубиш присъствие на духа.

И като й намигна успокоително, добави:

— Когато всичко свърши, ще откриеш живота, за който копнееш.

Мералда бе обзета от силно желание да се втурне към него, да зарови глава в рамото му и да избухне в сълзи или пък да избяга от замъка, да отиде в топлия, удобен дом, който лорд Ферингал бе осигурил за семейството й и да заплаче на рамото на баща си. Вместо това, тя си пое дълбоко дъх и довърши вечерята си, следвайки съвета на Темигаст.

* * *

Тази година първият сняг падна рано и зави всичко с дебела покривка. Морик би предпочел да е в Лускан, но не му беше трудно да разбере защо Уолфгар бе решил да остане в селото. Работата тук никога не свършваше, особено след като паднеше сняг — той трябваше да се изчисти, а в подножията на склоновете наоколо да се издълбаят нови защитни ровове.

Морик бе достатъчно хитър, за да успее да се измъкне, като излъга, че е бил ранен лошо в битката с орките, но Уолфгар се хвърляше в работата с огромно желание — гледаше да е непрекъснато зает, та да не му остава време да мисли за каквото и да било. Въпреки това Ерту го откри и тук, така, както го бе откривал навсякъде досега и както щеше да го открива и занапред. Сега обаче, вместо да се мъчи да избяга с помощта на бутилката, варваринът посрещаше страшните спомени с вдигната глава; не се криеше от тях, а отново ги преживяваше, колкото и ужасяващи да бяха, приел най-сетне, че всичко това наистина му се бе случило, че е имало мигове, в които е бил слаб и победен. Неведнъж се свиваше в някой ъгъл на стаята, в която живееше сега, разтреперан от глава до пети, облян в ледена пот и сълзи, които повече не можеше да преглъща. Неведнъж го обземаше желание да потърси спасение в неизчерпаемия запас от бутилки на Морик, ала не го правеше.

Скърцаше със зъби, стенеше от болка, ала не отстъпваше, твърдо решен да приеме миналото такова, каквото е и да продължи напред. И сам не знаеше откъде черпи сила и решителност, но подозираше, че те винаги са били там, макар и позаспали. Пробудила ги бе храбрата постъпка на Мералда. Девойката имаше да губи много повече, отколкото той, но това не я бе спряло и именно нейният жест му върна вярата в хората. Битката му с Ерту още не бе свършила, но Уолфгар бе разбрал едно — не можеше да се крие в бутилката до края на живота си.

Зимата вече привършваше, когато им се наложи да се бият срещу нова група орки. Схватката бе съвсем незначителна и приключи много бързо. Селяните бяха научили за предстоящото нападение и се бяха подготвили, посипвайки разтопен сняг върху полето край селото. Когато орките се появиха, земята вече беше покрита с хлъзгав лед, и противниковите стрели ги намериха, преди те да успеят да си възвърнат равновесието.

Повече смут в идиличното съществуване на Морик и Уолфгар внесе неочакваната поява на група лускански войници, изгубили се по време на една от обичайните си обиколки. Уолфгар бе сигурен, че най-малко един от стражите ги е разпознал, но или войниците бяха предпочели да си замълчат, или селяните не се интересуваха от миналото на своите гости. Каквато и да беше причината, след заминаването на отряда всичко продължи постарому.

Ето как зимата се оказа най-спокойната, която и двамата някога бяха преживявали, време на крайно необходим отдих, в който да си възвърнат силите. Пролетта дойде и макар че снегът все още не се беше стопил, приятелите се заеха да кроят планове.

— Край с разбойничеството по пътищата — напомни Уолфгар на Морик една вечер някъде към средата на Чес.

— Дума да няма — съгласи се лусканецът. — Онзи живот хич не ми липсва.

— Какво смяташ да правиш тогава?

— Боя се, че ще се върна в Лускан. У дома.

— И си сигурен, че няма да те разкрият? — разтревожено попита Уолфгар.

Морик се усмихна:

— Хората забравят бързо, приятелю — заяви той, а наум си каза, че се надява и мрачните елфи да забравят също толкова бързо, тъй като завърнеше ли се в Лускан, нямаше да може да държи Уолфгар под око, както му бяха наредили. — Откакто бяхме… изгонени, поне стотина злощастници са свършили върху Карнавала на затворниците, за радост на кръвожадната тълпа. За властите ще остана скрит, но много скоро ще си върна респекта на онези, от които имам нужда, за да оцелея на улицата.

Уолфгар кимна, без да се съмнява в думите му. Тук, в дивата пустош, Морик далеч не бе толкова опасен, колкото в Лускан, където нямаше равен със своите умения и лукавство.

— Ами ти? — попита Разбойника и сам се изненада от искрената загриженост в гласа си. — Долината на мразовития вятър? Ще се опиташ ли да откриеш някогашните си приятели?

Варваринът поклати глава. И сам не знаеше накъде ще поеме. До неотдавна предложението на Морик би му се сторило напълно нелепо, сега обаче се замисли. Дали наистина бе готов да се върне при Дризт, Бруенор, Кати-Бри, Гуенивар и Риджис? Беше ли успял да се отскубне от капана на демона и на бутилката? Беше ли постигнал мир с миналото си и с годините, прекарани в Бездната?

— Не — отвърна той и се запита дали някога ще види старите си приятели отново.

Морик кимна, макар че отговорът на Уолфгар го притесни. Не искаше варваринът да се върне с него в Лускан — да го предреши до неузнаваемост щеше да бъде почти непосилна задача. Ала истинската причина за тревогата беше друга. Морик не искаше мрачните елфи да заловят приятеля му.

* * *

— Прави те на глупак и цял Окни го знае, Фери! — изкрещя Присила.

— Не ме наричай така! — сопна се Ферингал, опитвайки се да избегне неприятния разговор. — Знаеш, че не обичам.

Присила обаче нямаше намерение да отстъпва.

— И сам виждаш колко напреднала е бременността й! Ще роди до две седмици.

— Варваринът беше огромен — изръмжа брат й. — Детето му също ще бъде голямо, затова си се заблудила.

— Детето ще бъде най-обикновено — отвърна Присила. — Както много скоро ще се убедиш.

Ферингал се накани да си тръгне.

— И се обзалагам, че ще бъде хубавко и ще има къдравата, кестенява коса на баща си — при тези думи той рязко се обърна и я изгледа ядовито. — На мъртвия си баща — довърши Присила, без изобщо да се стресне.

Ферингал прекоси няколкото метра, които го деляха от нея, и я зашлеви през лицето. Ужасен от собствената си постъпка, той отстъпи назад, стиснал глава в ръцете си.

— Горкичкият ми, измамен Фери — процеди през зъби Присила и го изгледа ядовито, притиснала длан до бузата си. — Много скоро ще научиш истината.

И тя излезе от стаята. Ферингал дълго остана на мястото си, мъчейки се да успокои дишането си.

* * *

Три дни след разговора им, снегът започна да се топи и двамата приятели се приготвиха за път. Най-нещастни от това бяха селяните, които никак не искаха да се разделят с тях, още повече че с идването на пролетта щяха да зачестят и нападенията на гоблини и орки. Ала двамата (и най-вече нетърпеливият Морик) бяха твърдо решени.

— Може би ще се върна — рече Уолфгар и наистина го мислеше — къде другаде можеше да отиде, след като оставеше Морик пред портите на Лускан?

Планинските пътеки бяха кални и доста опасни, та на двамата приятели честичко им се налагаше да вървят пеша, водейки конете си за поводите, но щом достигнаха равнината на север от Лускан, пътят стана доста по-лесен.

— Все още имаш каруцата и припасите, които оставихме в пещерата — отбеляза Морик и Уолфгар разбра, че приятелят му се чувства виновен, задето го изоставя.

— Пещерата надали е останала празна през зимата — отвърна той. — А и от припасите сигурно не е останало кой знае колко.

— Тогава вземи запасите на онези, които я обитават сега — намигна му Морик. — Предполагам, че са великани — нищо работа за Уолфгар.

Двамата се засмяха, но бързо станаха сериозни.

— Трябваше да останеш в селото — рече Морик. — Не можеш да се върнеш в Лускан заедно с мен, а селото с нищо не е по-лошо, от което и да е друго място, поне докато не решиш накъде да поемеш.

Бяха достигнали до кръстопът — едното му разклонение поемаше на юг, към Лускан, другото отиваше на запад. Морик се обърна към приятеля си и видя, че той се взира на запад, към малкото поселище, където бе хвърлен в тъмница и където Морик (поне според собствените си думи) го бе спасил от мъчителна смърт.

— Отмъщение ли замисляш?

Исполинът го изгледа объркано, после разбра.

— Не, не. Чудех се какво ли е станало с жената от замъка.

— Онази, която излъга, че си я изнасилил?

Уолфгар сви рамене:

— Тя беше бременна — обясни. — И изплашена до смърт.

— Смяташ, че е изневерила на съпруга си?

Варваринът сви устни и кимна.

— И после е решила да опази скъпоценната си репутация, като те натопи? — подигравателно подхвърли Морик — Типично за благородниците!

Уолфгар не каза нищо, макар да не беше съгласен — девойката изобщо не бе предвиждала той да бъде заловен, по-скоро бе разчитала той да остане далечно и загадъчно решение на нейните проблеми. Постъпката й може и да не беше особено почтена, но бе напълно разбираема.

— Досега трябва да е родила — промърмори той под носа си. — Чудя се какво ли е станало, когато са видели детето и са разбрали, че няма как да е мое.

Морик, който и преди беше чувал този тон, започна да се тревожи.

— Поне за твоята съдба няма да се чудя, ако решиш лично да провериш какво я е сполетяло — сухо отбеляза той. — Или мислиш, че можеш да се появиш там, без да те разпознаят начаса?

Уолфгар кимна в знак на съгласие, после се усмихна широко, което никак не се хареса на приятеля му:

— Ти обаче можеш.

Морик го изгледа изпитателно.

— Стига да не отивах в Лускан — рече той най-сетне.

— Където нямаш никаква спешна работа — напомни му варваринът.

— Зимата още не е свършила. Рискувахме дори само като тръгнахме на път толкова рано. Всеки момент може да се извие нова буря и да ни затрупа със сняг до кръста — опита се да протестира Разбойника, ала по гласа му Уолфгар разбра, че вече обмисля все още неизреченото предложение.

— Бурите на юг от планината не са толкова страшни.

Морик се изсмя подигравателно.

— Една последна услуга? — помоли го Уолфгар.

— Защо изобщо те е грижа? — направи още един опит да го откаже лусканецът. — Та тя едва не стана причина да загинеш от смърт, която би се понравила на кръвожадната тълпа от Карнавала на затворниците.

Варваринът сви рамене — и сам не бе сигурен защо, но бе твърдо решен да го стори.

— Един последен жест на приятелство — предложи той. — За да се разделим подобаващо, с искрената надежда някога отново да се срещнем.

Морик изсумтя пренебрежително:

— Как ли пък не! Само си търсиш извинение за още една битка рамо до рамо с мен — заяви той полу на шега. — Признай си — без мен не си никакъв боец!

Уолфгар избухна в смях, после лицето му отново придоби умолително изражение.

— Добре де, добре! Да вървим! — отстъпи Морик, напълно според очакванията на варварина. — Още веднъж ще изиграя ролята на лорд Брандебург. Само се надявам, че предишния път не са свързали внезапното ми тръгване с твоето бягство и са го сметнали за обикновено съвпадение.

— Ако ме заловят — успокои го Уолфгар, а под гъстата му брада плъзна насмешлива усмивка, — най-искрено ще ги уверя, че нямаш пръст в бягството ми.

— Просто не можеш да си представиш как ме успокои! — сухо отбеляза Морик и го побутна напред по пътя, който водеше на запад… където несъмнено ги очакваха единствено неприятности.

(обратно)

Двадесет и пета глава Прояснение

Два дни по-късно снежната буря, която Морик беше предрекъл, наистина връхлетя, но силата й беше поукротена донякъде от настъпващата пролет и пътят остана проходим. Двамата приятели упорито вървяха напред, като много внимаваха да не се отклонят от пътеката. Уолфгар непрекъснато караше Морик да бърза и така, въпреки лошите условия, те скоро достигнаха първите фермерски къщи и каменни колиби. За щастие, времето беше на тяхна страна — нямаше любопитни лица, които да надзъртат иззад спуснатите пердета на прозорците, а и надали някой би успял да ги различи в снежната вихрушка, плътно загърнати в дебели кожи.

Не след дълго Уолфгар вече чакаше, скрит на сухо в подножието на един хълм, докато Морик-лорд Брандебург от Града на бездънните води пое към селото. Времето минаваше, денят започна да преваля, бурята продължаваше да бушува, а Морик не се връщаше. Уолфгар напусна подслона си и се приближи до селото, избирайки място, от което да вижда замъка Ок. Дали пък Морик не беше разкрит? И ако се беше провалил, не трябваше ли той да се опита да му помогне?

Варваринът се засмя. Много по-вероятно бе приятелят му да е останал в замъка, за да сподели вкусната вечеря на домакините. Сигурно точно в този момент се грееше на топлия огън и сладко похапваше. Уолфгар се върна обратно при коня си, казвайки си, че трябва да прояви търпение.

Най-сетне Разбойникът се появи с мрачно изражение на лицето.

— Не бях посрещнат особено сърдечно — обясни той.

— Да не би да са те разкрили?

— Не. Приеха ме като лорд Брандебург, но както се опасявах, внезапното ми изчезване по същото време, по което ти избяга, им се е сторило странно.

Уолфгар кимна — бяха предположили, че може да стане така.

— Тогава защо те пуснаха да си отидеш? — попита той.

— Успях да ги убедя, че е било просто съвпадение. Иначе бих ли посмял да се върна? Разбира се, наложи ми се да споделя вечерята им, за да ги накарам да ми повярват.

— Разбира се — съгласи се Уолфгар с насмешка в гласа. — Ами лейди Мералда и детето? Видя ли ги?

Морик свали седлото на коня си и се зае да вчеше животното, сякаш се подготвяше за дълъг път.

— Време е да се махаме — отсече той. — Колкото се може по-далеч оттук.

— Ами лейди Мералда? — вече истински разтревожен настоя варваринът.

— Нямаме съюзници по тези земи, нито дори познати, които да са в настроение да посрещат гости. Най-добре ще е за Уолфгар, за Морик и за лорд Брандебург да оставят това жалко местенце зад гърба си и никога да не се връщат.

Уолфгар се приведе и го сграбчи за рамото, принуждавайки го да се обърне към него.

— Какво става с лейди Мералда?

— Родила е вчера късно вечерта — неохотно отговори Морик и очите на варварина се разшириха от тревога. — И тя, и детето са добре — побърза да добави лусканецът. — Засега.

И като се отскубна от хватката на приятеля си, продължи да се занимава с коня си. Почти веднага обаче отново се обърна, усетил погледа на Уолфгар върху себе си.

— Виж, тя им каза, че си я изнасилил — напомни той. — Най-вероятно се е опитала да прикрие някоя своя авантюра. Излъгала е, обричайки те на позорна смърт, за да прикрие изневярата си.

Уолфгар само кимна — това го знаеше и той.

Морик го изгледа изпитателно, учуден от спокойствието му — в крайна сметка, ставаше въпрос за жената, заради която варваринът беше бит и унижаван и едва не бе срещнал смъртта си.

— Е, сега са възникнали съмнения относно бащата на детето — продължи той. — Родило се е твърде скоро след нашето нападение и мнозина в селото и в замъка не й вярват.

Уолфгар въздъхна дълбоко:

— Подозирах, че може да стане така.

— Освен това подочух слухове за някакъв младеж, който паднал от една скала в деня на сватбата. Умрял с нейното име на уста.

— И лорд Ферингал смята, че детето е негово? — досети се варваринът.

— Не непременно — отвърна Морик. — Сигурно е, че детето е заченато преди сватбата, независимо дали от теб, или от другиго. Ферингал го знае, но сега започва да се пита дали жена му не е легнала с друг по собствено желание, а след това да е скалъпила историята за нападението.

— Изнасилената жена не носи вина за случилото се — отбеляза Уолфгар, за когото най-сетне всичко си идваше на мястото.

— Докато жената, изменила на мъжа си… — Морик остави думите да увиснат злокобно във въздуха.

Варваринът отново въздъхна и излезе на пътя, където в далечината се виждаше замъка Ок.

— Какво ще стане с нея? — попита той.

— Бракът ще бъде разтрогнат, това е сигурно — отвърна Морик, който бе живял в обществото на хората достатъчно дълго, за да знае каква е практиката в подобни случаи.

— А лейди Мералда ще бъде прокудена от замъка? — с надежда добави Уолфгар.

— Ако има късмет, ще я прогонят от тези земи, без титла и без пукнат грош.

— А ако няма късмет?

Морик направи гримаса.

— Благороднически жени нерядко са били наказвани със смърт за такова провинение.

— Ами детето? — продължи да разпитва Уолфгар с нарастващо притеснение, докато споменът за едно от най-страшните мъчения на Ерту си запробива път към повърхността на съзнанието му.

— Ако има късмет — ще бъде завинаги изгонено от тези земи. Но се боя, че изгледите да се отърве само с това са далеч по-малки от тези майка му да се размине само с пропъждане. Доста е сложно. Детето представлява заплаха както за владенията на лорда, така и за гордостта му.

— Биха убили едно невинно бебе? — не можеше да повярва Уолфгар, стиснал зъби в отчаян опит да спре надигащия се в него спомен.

— Гневът на измамения благородник не е за подценяване — мрачно отвърна Морик. — Лорд Ферингал не може да прояви слабост, защото така рискува да загуби не само уважението на селяните, но и земите си. Мръсна, оплетена работа, дума да няма. А сега да се махаме.

Уолфгар вече бе тръгнал, само че не натам, накъдето смяташе приятелят му. Морик побърза да го настигне.

— Какво смяташ да правиш? — попита той, разпознал изражението върху лицето му.

— Още не знам — заяви Уолфгар, ускорявайки крачка, та Разбойника трябваше да полага огромни усилия, за да не изостава. — Но нещо трябва да се направи.

Когато стигнаха до селото, времето отново им се притече на помощ и те не срещнаха никого. Дълбоко замислен, варваринът се загледа към моста, отвеждащ до замъка Ок.

* * *

— Нека някой отнесе детето далеч от замъка, както възнамерявахме преди — предложи Темигаст на господаря си, който неспокойно крачеше напред-назад.

— Сега е различно — процеди младият лорд и удари с юмрук по бедрото си.

Погледът му неволно се насочи към Присила, която се бе разположила в едно кресло, с усмивка, която сякаш казваше: „Не те ли предупредих да не се жениш за селянка!“.

— Нима нещо се е променило оттогава? — трезво, както винаги, рече старият иконом.

Присила изсумтя:

— Не знаеш ли да броиш?

— Може да се е родило по-рано — възрази Темигаст.

— Това е най-добре развитото бебе, което някога съм виждала. Раждането е съвсем навреме, Темигаст, и ти го знаеш не по-зле от мен.

И като погледна брат си в очите, заяви направо:

— Детето е заченато в средата на лятото. Преди предполагаемото нападение на пътя.

— Но как мога да съм сигурен? — простена Ферингал и впи пръсти в панталоните си, сякаш искаше да ги разкъса, така, както съмнението разкъсваше него самия.

name="id204120_p-3906">— Как можеш да се съмняваш? — отвърна Присила. — Направиха те на глупак, за радост на цялото село. Нима и сега смяташ да проявиш слабост?

— Но вие я обичате, милорд — обади се Темигаст.

— Дали? — рече Ферингал, наранен и объркан. — Вече и аз не знам.

— Тогава я отпратете — предложи икономът. — Прогонете я заедно с детето.

— Така само ще накараш селяните да ти се смеят още повече — кисело отбеляза Присила. — Нима искаш детето да се върне след двайсетина години и да ти отнеме владенията? Колко такива истории сме чували!

Темигаст й хвърли изпепеляващ поглед. Вярно, че подобни неща се бяха случвали, но далеч не толкова често, колкото твърдеше Присила.

— Как да постъпя тогава? — обърна се Ферингал към сестра си.

— Изправи уличницата на съд за измяна — отвърна тя без колебание. — А детето трябва да бъде премахнато бързо и окончателно.

— Премахнато? — скептично повтори младият благородник.

— Има предвид да го убиеш — сухо поясни Темигаст.

— Хвърли го в морето — трескаво каза Присила и се надигна от стола си. — Ако сега проявиш твърдост, селяните ще продължат да те уважават.

— Ако убиете невинно дете, ще ви намразят — ядосано заяви Темигаст, а думите му бяха насочени най-вече към Присила.

— Невинно? — излая тя, сякаш това бе най-голямата нелепица, която някога бе чувала, после се доближи на сантиметри от брат си. — Нека ни мразят. По-добре да те мразят, отколкото да ти се подиграват. Нима ще позволиш на копелето да живее и винаги да ти напомня за онзи, комуто Мералда се е отдала преди теб?

— Затваряй си устата! — кресна Ферингал и я отблъсна от себе си, тя обаче нямаше намерение да отстъпи.

— О, представям си как е мъркала в прегръдките на Джака Скъли — изсъска тя; Ферингал трепереше толкова силно, че не можеше да каже и дума през тракащите си зъби. — Обзалагам се, че красивото й тяло е тръпнело в екстаз под неговите ласки…

Яростно, животинско ръмжене се откъсна от устните на младия мъж. Той сграбчи сестра си за раменете и я запрати в другия край на стаята. Тя продължи да се усмихва с грозно задоволство, виждайки го да изхвърча от стаята и да се втурва нагоре по стълбището.

Стълбището, което водеше към стаята на Мералда и нейното незаконородено дете.

* * *

— Нали знаеш, че има охрана — опита се Морик да надвика воя на вятъра.

Дори и да го бе чул, Уолфгар надали щеше да му обърне особено внимание. Без да откъсва очи от замъка Ок, той крачеше натам и нищо не можеше да го отклони. В мислите му високите преспи представляваха Гръбнака на света — преградата, която разделяше човека, който бе някога, от онзи, в когото се бе превърнал. Сега, когато най-сетне се бе освободил от влиянието на алкохола и единствено желязната му воля го бранеше от ужасните спомени, той съвсем ясно виждаше кръстопътя, пред който бе изправен. Можеше да се обърне назад и да се върне към живота, който водеше през последните няколко месеца, но можеше и да продължи напред, да преодолее тази преграда, която сам бе издигнал и да си проправи път до мъжа, който бе преди пленничеството в Бездната, та дори да трябваше да го стори със зъби и нокти.

Уолфгар изръмжа и ускори крачка, борейки се с бурята. Докато стигне до моста, вече тичаше. Без да спира дори за миг, той свърна надясно, където снегът се бе натрупал покрай парапета и стената на замъка, и скочи върху пряспата. Затъна до колене, но изръмжа и продължи напред. Протегна ръка и успя да се улови за ръба на стената с чука си. Някъде наблизо се разнесе изненадан вик, той обаче не му обърна внимание и се издърпа нагоре, претърколи се през назъбения зид и ловко се приземи върху площадката от вътрешната страна, право между двама слисани стражи, които не държаха оръжия, опитвайки се да сгреят ръцете си.

Морик го последва — пъргав като котка, той се изкатери по стената почти толкова бързо, колкото страховитата сила на варварина го бе прехвърлила през нея. Въпреки това, докато Разбойникът се изкачи до площадката, Уолфгар вече беше скочил в двора и тичаше към главната крепост. Двамата стражи се търкаляха на земята, стенейки от болка; единият стискаше строшената си челюст, другият се държеше за корема, свит на кълбо.

— Укрепете вратата! — успя да се провикне един от войниците.

Вратата на замъка се открехна едва-едва и някой надникна иззад нея. Виждайки връхлитащия исполин, стражът се опита да я затвори, но Уолфгар го изпревари и го блъсна с все сила. Войникът се развика за помощ и само след миг варваринът усети как тежестта от другата страна се увеличава — явно още един пазач бе дотичал при другаря си.

— И аз идвам! — обади се Морик. — Макар че само боговете знаят защо!

Ала Уолфгар бе далеч оттам, в едно мрачно, обвито в задушливи мъгли място, където предсмъртните писъци на собственото му дете прорязваха въздуха и се забиваха в него като стрели. Със страховит рев на уста той впрегна цялата си сила и вратата най-сетне поддаде, запращайки двамата стражи в отсрещната стена, сякаш бяха деца.

— Къде е тя? — кресна варваринът, но още преди да довърши, Лиам Уудгейт нахлу в приемната зала с меч в ръка.

— Време е да си платиш, куче! — провикна се кочияшът и се нахвърли отгоре му.

В последния момент обаче, издърпа оръжието си обратно, завъртя го и се престори, че се кани да нанесе страничен удар. Вместо това отново обърна меча си и замахна.

Лиам беше добър, в цял Окни никой не въртеше меча по-добре от него и той го знаеше. И точно затова му бе толкова трудно да проумее как така мечът на Уолфгар се провря под оръжието му толкова бързо и го отмести настрани, нито как самият варварин, напук на огромния си ръст, успя да се завърти така светкавично и да пъхне ръка под неговата. Лиам знаеше на какво е способен и затова не разбираше как е възможно хитрото му нападение да се обърне срещу него и то по този начин. Единственото, което разбираше, бе, че внезапно се е оказал притиснат до каменната стена, с ръце, извити зад гърба, а разяреният исполин дишаше във врата му:

— Лейди Мералда и детето! Къде са?

— Ще умра, преди да ти кажа! — заяви Лиам и Уолфгар засили натиска върху него.

Горкият гном бе сигурен, че наистина ще умре, но въпреки това стисна зъби и не каза нищо, напук на болката.

Уолфгар го обърна с лице към себе си и го блъсна в стената, после още веднъж, толкова силно, че Лиам не можа да се задържи на крака и се плъзна по пода на стаята, при което едва не препъна появилия се на прага Морик.

Двамата приятели се втурнаха към вътрешността на замъка. Чуха гласове и Разбойника връхлетя през една двойна врата, право в уютната всекидневна, която се намираше от другата страна.

— Лорд Брандебург? — сепна се Присила, после изпищя, зърнала показалия се след Морик варварин.

— Къде са лейди Мералда и детето? — ревна Уолфгар.

— Не причини ли вече достатъчно неприятности? — пристъпи напред Темигаст.

Уолфгар срещна погледа му и без да отмества очи, заяви:

— Предостатъчно. Но не тук.

При тези думи старият иконом направи крачка назад.

— Къде са? — настоя исполинът и пристъпи към Присила.

— Крадци! Убийци! — изпищя тя и се олюля.

Уолфгар срещна погледа на Темигаст и с изненада го видя как кимва и посочва близкото стълбище.

В този момент, Присила Ок изскочи от стаята и хукна нагоре по стълбите.

* * *

— Знаеш ли какво ми причини? — попита лорд Ферингал, застанал край леглото, в което Мералда лежеше полуизправена, с малкото си момиченце до себе си. — Какво причини на нас? На Окни?

— Моля те, опитай се да ме разбереш! — проплака младата жена.

Лицето на Ферингал се разкриви от болка и той притисна юмруци до очите си. Миг по-късно се съвзе и посегна към детето. Мералда се опита да му попречи, но все още бе твърде слаба и политна назад.

— Какво ще правиш?

Ферингал отиде до прозореца и дръпна пердетата.

— Сестра ми казва, че трябва да го хвърля в морето — процеди той през зъби. — Та завинаги да се отърва от доказателството за твоята измяна.

— Моля те, Ферингал, недей…

— Всички казват така — продължи Ферингал, сякаш тя изобщо не беше проговаряла, й вдигна ръка, за да изтрие сълзите си. — Детето на Джака Скъли.

В зачервените очи на Мералда проблесна ужас.

— Как можа? — кресна Ферингал и погледна първо към бебето в ръцете си, а после към отворения прозорец.

Мералда заплака.

— Рогоносец, а сега и убиец — промърмори Ферингал и се приближи още малко до прозореца. — Ти ме обрече на това, Мералда!

И той протегна ръце през прозореца само за да ги прибере обратно, когато погледът му спря върху невинното дете. Сълзите му се смесиха с тези на разплаканото момиченце:

— Ти ме обрече на това мъчение!

Внезапно Присила нахлу в стаята, затвори вратата и я залости след себе си, после се огледа наоколо и изтича до брат си:

— Дай ми я! — пронизително нареди тя.

Ферингал притисна детето до себе си и се обърна на една страна, закривайки го с тялото си.

— Дай ми я! — изпищя Присила и двамата се сборичкаха.

* * *

Уолфгар взимаше по четири стъпала наведнъж. Когато изкачи стълбището, се озова в дълъг коридор, по чиито стени висяха дебели гоблени. Натъкна се на още един войник и реагира мълниеносно — изби меча от ръката му, а него улови за гърлото и го вдигна във въздуха.

Морик изтича покрай него и хукна от врата на врата, долепяйки ухо до всяка от тях. Изведнъж спря и се обърна към приятеля си:

— Тук са!

Сграбчи бравата, но вратата се оказа заключена.

— Ключът? — викна Уолфгар и с все сила разтърси беззащитния войник.

— Никога! — с мъка успя да изрече стражът, борейки се да се отскубне от желязната му хватка.

Варваринът изглеждаше така, сякаш има намерение да го удуши и Морик побърза да се намеси:

— Не си губи времето. Аз ще се погрижа — и той посегна към кесийката на кръста си.

— Ти не си губи времето. Аз имам ключ.

Разбойникът се обърна към него и го видя да се втурва към вратата. Досетил се за намерението му, Морик отскочи назад тъкмо когато злощастният войник политна към дървената врата.

— Ето ти ключ — заяви Уолфгар.

— Добро хвърляне — одобрително отбеляза лусканецът.

— Не ми е за пръв път — обясни варваринът и като прескочи зашеметения страж, нахлу в стаята.

Мералда седеше в леглото си, хълцайки ужасено, докато Ферингал и Присила стояха край прозореца. Младият благородник се бе привел към отворения прозорец с бебето в ръце, сякаш се канеше да го хвърли навън. Тримата обърнаха слисани погледи към вратата, а смайването им стана още по-голямо, когато видяха Морик да се появява след исполина.

— Лорд Брандебург! — извика Ферингал.

— Направи го сега, преди да провалят… — кресна Присила.

— Детето е мое! — заяви Уолфгар и Присила не можа да завърши от удивление.

Ферингал се вкамени.

— Какво? — ахна той.

— Какво? — ахна Присила.

— Какво? — ахна Морик.

— Какво? — ахна и Мералда, съвсем тихичко, и побърза да се покашля, за да прикрие изненадата си.

— Детето е мое — твърдо повтори Уолфгар. — Хвърлиш ли го през прозореца, ще го последваш толкова бързо, че ще стигнеш преди него, та тялото ти да омекоти падането му.

— Колко красноречив ставаш в критични моменти — одобрително прошепна Морик, а после се обърна към Ферингал: — Прозорецът не е много голям, но се обзалагам, че приятелят ми ще успее да те изхвърли през него. А и закръглената ти сестра след теб.

— Не може да е твое — Ферингал трепереше толкова силно, че краката му едва го държаха.

Погледът му се насочи към Присила, сестрата, която бе винаги край него и знаеше отговора на всички въпроси:

— Какъв е този номер?

— Дай ми я! — настоя тя за трети път и измъкна детето от ръцете на брат си, възползвайки се от изумлението му.

Мералда изпищя, бебето заплака още по-силно, а Уолфгар се хвърли към прозореца, макар да знаеше, че няма да стигне навреме. Невинното създание беше обречено.

Преди Присила да направи и една крачка, Ферингал й препречи пътя и стовари юмрука си в лицето й. Зашеметена, тя отстъпи назад и той грабна детето от ръцете й, след което я блъсна на пода.

Уолфгар спря изпитателен поглед върху лицето на младия благородник и онова, което видя там, го убеди извън всякакво съмнение, че въпреки гнева и болката Ферингал няма да нарани невинното момиченце. Уверен, че не греши, исполинът бавно отиде до него.

— Детето е мое — изръмжа той и нежно пое плачещото бебе. — Възнамерявах да се върна след около месец — обясни той, обръщайки се към Мералда. — Но съм доволен, че си родила по-рано. Иначе сигурно щеше да умреш при раждането.

— Уолфгар! — извика Морик неочаквано.

Ферингал най-сетне се бе съвзел, а със самообладанието му се бе завърнала и изгарящата го ярост. С кама в десницата, той се нахвърли върху варварина. Всъщност Морик нямаше за какво да се притеснява — Уолфгар беше чул рязкото движение и като вдигна бебето над себе си, се обърна и изби камата със свободната си ръка, след което заби коляно в слабините на нападателя си. Превит одве, Ферингал се свлече на земята.

— Мисля, че приятелят ми може да се погрижи мъжът ти никога да няма свои деца — смигна Морик на Мералда.

Тя обаче не го чу, неспособна да откъсне изумен поглед от Уолфгар и детето, което той току-що бе обявил за свое.

— Поднасям искрените си извинения за действията си на пътя, лейди Мералда — заяви варваринът, чиято публика се бе увеличила с появата на Лиам Уудгейт, Темигаст и половин дузина войници на прага.

Все още на пода, Присила вдигна към него поглед, изпълнен с недоумение и необуздан гняв.

— Вината е в бутилката и във вашата красота — продължи Уолфгар, после сведе ясносините си очи към детето в прегръдките си и се усмихна широко. — Съжалявам за своето престъпление, но не и за неговите последствия! Ни най-малко.

— Ще те убия! — изръмжа Ферингал и се надигна на колене.

Уолфгар се пресегна и го сграбчи за яката с една ръка. Изправи го на крака и го стисна за врата.

— Ще забравиш както за мен, така и за детето — прошепна той в ухото му. — Освен ако не искаш племената от Долината на мразовития вятър да сравнят със земята и замъка, и жалкото ти селце.

После го блъсна към Морик, който побърза да опре кинжала си в гърлото му, без да изпуска от поглед Лиам, Темигаст и останалите.

— Набавете ни припаси за из път — нареди Уолфгар. — Имаме нужда от храна и завивки за детето.

По лицата на всички в стаята, с изключение на варварина и на бебето, се изписа пълно смайване.

— Какво чакате! — ревна исполинът и Морик побутна Ферингал към вратата, като в същото време даде знак на Присила да мине пред него.

— Чухте го, нали? — сопна се Разбойника на Присила и на Лиам, а когато хвърли поглед през рамо и видя Уолфгар да пристъпва към Мералда, побърза да изтласка Ферингал навън.

— Защо го направи? — попита Мералда, щом остана насаме с варварина.

— Не беше много трудно да се досетя, че си в беда.

— Та аз те обвиних незаслужено!

— Напълно разбираемо — отвърна Уолфгар. — Била си уплашена и безпомощна. И въпреки това рискува всичко, за да ме спасиш. Не можех да не ти се отблагодаря.

Мералда поклати глава, прекалено объркана, за да осъзнае какво става. Безброй мисли се гонеха в съзнанието й, разкъсваха я противоречиви чувства. Беше видяла отчаянието в погледа на Ферингал и беше повярвала, че ще хвърли детето й върху скалите. Той обаче не го стори, нито допусна Присила да го направи. Мералда го обичаше… как би могла да не го обича! Но не можеше да отрече и онова, което изпитва към детето си, макар да знаеше, че никога, за нищо на света, не би могла да го задържи.

— Ще я отведа далеч оттук — рече Уолфгар, сякаш прочел мислите й. — Можеш да дойдеш с нас, ако искаш.

Мералда се засмя — тихичък, безрадостен смях, който много скоро щеше да отстъпи място на горчиви сълзи.

— Не мога — обясни тя. — Дължа го на съпруга си (ако все още ме иска) и на семейството си. Замина ли с теб, обричам ги на позор.

— Дългът ли е единствената причина да останеш? — попита Уолфгар, усетил нещо недоизказано.

— Обичам го! — отвърна Мералда през сълзи. — Знам за каква ме мислиш, но детето беше заченато преди…

Уолфгар вдигна ръка:

— Не ми дължиш обяснение. Нямам никакво право да те съдя, нито теб, нито когото и да било. Досетих се за твоите… неприятности и се върнах, за да ти се отблагодаря.

И като погледна към вратата, през която Морик беше извел Ферингал, добави:

— Той те обича. Видях го в очите му и в огромната му болка.

— Мислиш ли, че постъпвам правилно, като оставам?

Исполинът сви рамене — кой беше той, че да съди другите и техните постъпки?

— Не мога да го изоставя — рече Мералда и като се протегна, погали личицето на дъщеричката си. — Но не мога и да я задържа. Ферингал никога няма да я приеме — добави тя с глух, задавен глас, осъзнала, че много скоро ще трябва да се прости с детето си завинаги. — А може бе ще я даде на някое местно семейство, сега, когато вярва, че не съм го предала.

— За да му напомня постоянно за сегашното му страдание, а на теб — за изречената лъжа? — меко каза Уолфгар, не за да й причини ненужна болка, а защото това бе самата истина. — А и така детето ще остане близо до злата му сестра.

Мералда сведе поглед, приела най-сетне горчивата действителност. Дъщеря й никога нямаше да бъде в безопасност в Окни.

— Кой би се грижил за нея по-добре от мен? — неочаквано рече варваринът, а в гласа му се промъкнаха решителни нотки; той сведе поглед към детето в ръцете си и по лицето му се разля топла усмивка.

— Наистина ли ще го сториш?

— На драго сърце!

— Ще се грижиш за нея? — настояваше Мералда. — Ще й разкажеш за майка й?

Уолфгар кимна.

— Още не знам накъде ще поема — обясни той. — Но предполагам, че няма да е много далеч оттук. Може би един ден ще се върна или поне тя ще го стори, та макар и отдалеч да зърне майка си.

Горчиви ридания разтърсиха тялото на младата жена, лицето й бе мокро от сълзи. Уолфгар хвърли поглед към вратата, за да е сигурен, че не го наблюдават, наведе се и я целуна по бузата.

— Така е най-добре — тихичко каза той. — Или не ми вярваш?

Мералда го погледна — мъжа, който бе рискувал всичко, за да спаси нея и детето й, въпреки че те с нищо не бяха заслужили героизма му — и кимна.

От очите й продължаваха да се стичат сълзи и Уолфгар, който прекрасно разбираше болката й, пристъпи към нея, така че тя да помилва детето и да го целуне за последен път. Когато обаче Мералда понечи да го вземе, варваринът се отдръпна назад. Девойката се усмихна с горчиво разбиране.

— Сбогом, малка моя — промълви тя, хлипайки, и извърна поглед.

С един последен поклон Уолфгар се обърна и излезе от стаята, притиснал бебето в обятията си.

Откри Морик в коридора да раздава нареждания — за храна, за дрехи и, разбира се, за злато, та да можели с приятеля му да се настаняват само в хубави странноприемници заради детето. И така варваринът, лусканският разбойник и новороденото момиченце прекосиха замъка, без никой да се опита да ги спре, сякаш лорд Ферингал бе наредил да им разчистят пътя, та двамата крадци и незаконното дете на съпругата му веднъж завинаги да се махнат от дома и от живота му.

Присила обаче имаше други намерения. Натъкнаха се на нея на първия етаж, където тя се опита да откопчи момиченцето от ръцете на варварина, вперила дързък поглед в лицето му, сякаш го предизвикваше да я удари. Уолфгар я задържа настрана, а изражението му даваше ясно да се разбере, че е готов да я прекърши на две, за да защити детето. Накрая, с отвратено сумтене, Присила запрати дебела, вълнена завивка срещу него и с едно последно яростно изръмжаване напусна стаята.

— Тъпа крава — промърмори Морик под носа си.

Уолфгар се засмя развеселено и загърна момиченцето с топлото одеяло, така че то най-сетне спря да плаче. Отвън денят вече преваляше, но бурята бе стихнала и облаците се разпръскваха, подгонени от бързия вятър. Портата беше отворена, а от другата страна на мостчето Темигаст държеше поводите на два коня. Лорд Ферингал също бе там, застанал до своя иконом.

Младият благородник дълго гледа Уолфгар и детето в ръцете му и най-сетне проговори:

— Ако някога отново се върнеш…

— Защо да се връщам? — прекъсна го варваринът. — Дъщеря ми е вече у мен, а в Долината на мразовития вятър я очаква живот на кралица. Не си и помисляй да тръгнеш след мен, за да си отмъщаваш, ако не искаш да срина и замъка, и цялото ти село със земята.

— Защо да го правя? — също така сурово отвърна Ферингал. — Съпругата ми е с мен, моята красива, невинна съпруга, която ми се отдава сама, от обич към мен, а не надвита от животинска сила.

Този последен опит на младия благородник да излекува нараненото си мъжко достойнство, красноречиво говореше, че вече е простил на Мералда или че много скоро ще го стори. Незнайно как, като по чудо, отчаяният, импровизиран план на Уолфгар бе подействал. Варваринът прехапа устни, за да не се разсмее на цялата тази нелепица (Ферингал си бе заслужил този момент на мнимо тържество) и дори не мигна, когато младият лорд се изпъчи и с гордо вдигната глава се запъти обратно към топлия си дом и жена си.

Темигаст обаче остана и подаде юздите на двамата приятели.

— Не е твоя — неочаквано каза той.

Уолфгар, който тъкмо се качваше на един от конете, се престори, че не го е чул.

— Не се бой — няма да издам тайната ти. А и лейди Мералда, чийто живот спаси днес, тя също няма да каже никому — продължи икономът. — Достоен мъж си ти, Уолфгар, сине на Беорнегар, от племето на Лоса от Долината на мразовития вятър.

Исполинът примига, слисан както от неочаквано топлите думи, така и от факта, че този човек знае толкова много за него.

— Магьосникът, който те залови, му е казал — предположи Морик. — Ненавиждам магьосници!

— Никой няма да ви преследва — обеща Темигаст. — Имате думата ми.

И той наистина я удържа — Морик и Уолфгар стигнаха до подслона, където бяха оставили своите коне, без никакви неприятности, след което продължиха на изток, оставяйки Окни завинаги зад себе си.

— Какво има? — попита Уолфгар по-късно същата нощ, забелязал развеселеното изражение на приятеля си.

Двамата се бяха свили край един добре напален огън, така че на детето да му е колкото се може по-топло. Морик се усмихна и вдигна две бутилки — едната беше пълна с козе мляко за бебето, в другата имаше силен алкохол. Уолфгар взе тази с млякото.

— Никога няма да те разбера, приятелю — отбеляза Разбойника.

Варваринът се усмихна, но не каза нищо. Какво ли знаеше Морик за прекрасните времена с Дризт и останалите, или пък за тройно по-ужасните години, прекарани в Бездната, за Ерту и децата, погубени пред очите му!

— Има и по-лесни начини да се припечели нещо — продължи лусканецът и Уолфгар го изгледа смразяващо. — Нали смяташ да продадеш детето?

Варваринът се изсмя.

— Можеш да й вземеш добри пари — настоя Морик, отпивайки голяма глътка от бутилката.

— На света няма толкова пари — отсече Уолфгар и се обърна към момиченцето, което се размърда и изгука щастливо.

— Не ми казвай, че си намислил да я задържиш! Какво ще правим с нея? Какво ще правиш ти с нея, независимо къде смяташ да отидеш? Да не си си изгубил ума!

Уолфгар се навъси, издърпа бутилката от ръцете му и го блъсна на земята — по-красноречив отговор от каквито и да било думи.

— Та тя дори не е твоя! — напомни му Разбойника.

Морик дори не подозираше колко греши.

(обратно) (обратно)

Епилог

Морик огледа за последен път дегизировката на приятеля си и въздъхна безпомощно. Не можеше да направи кой знае какво, за да промени вида на един двуметров, сто и четирийсеткилограмов рус варварин.

Уолфгар беше гладко обръснат (за първи път от завръщането си от Бездната), а Морик го бе научил как да върви така, че да изглежда по-нисък, с по превит гръб и присвити ръце, така че те да не му стигат чак до коленете. Пак Морик му бе намерил чифт кафяви, свещенически одежди с надиплена яка, та Уолфгар да може да свие глава в раменете си, без това да бие на очи.

Въпреки това Разбойника не бе доволен от крайния резултат, не и когато от него зависеше толкова много.

— Защо не изчакаш отвън — предложи той, сигурно за десети път, откакто Уолфгар му бе съобщил какво възнамерява да прави.

— Не — отвърна варваринът. — Те няма да дойдат заради теб. Това е нещо, което трябва да сторя сам.

— Да убиеш и двама ни? — язвително подхвърли Морик, но Уолфгар не му обърна внимание.

— Да вървим — подкани го той, а когато приятелят му понечи да възрази, затисна устата му с ръка и го завъртя с лице към градската порта, която се издигаше в далечината.

С една последна въздишка и примирено поклащане на глава Морик пое към Лускан. За огромно облекчение и на двамата (последното, което Уолфгар искаше, бе да го разкрият, докато детето е у него), никой не ги разпозна и те влязоха в града, където пролетните празненства бяха в разгара си.

Нарочно бяха дошли едва привечер и още щом оставиха градската стена зад гърба си, Уолфгар се насочи към Улицата на полумесеца. В „Кривата сабя“ все още нямаше почти никого и той отиде на бара, край който вече се беше разположил Йоси Локвата.

— Какво ще пиете? — попита Арумн Гардпек, ала миг по-късно думите заседнаха в гърлото му, а очите му се разшириха от смайване. — Уолфгар!

Разнесе се силно дрънчене, сякаш някой бе изпуснал тежък поднос и когато се обърна, варваринът видя Дели Кърти да се взира изумено в него. Йоси Локвата изпищя и направи крачка назад.

— Добра среща, Арумн — поздрави Уолфгар. — Ще пия само вода.

— Какво правиш тук? — в гласа на кръчмаря имаше страх и неприкрито подозрение.

Йоси скочи от стола си и тръгна към вратата, ала варваринът го улови за ръката и го задържа.

— Дойдох, за да се извиня — обясни той. — И на теб, и на Йоси.

— Ти се опита да ме убиеш! — Йоси замалко не се задави от възмущение.

— Бях обезумял от гняв, а навярно и от пиене.

— А той ти взе чука — напомни Арумн.

— Воден от разбираем страх, че ще го използвам срещу теб — отвърна варваринът. — Постъпи като истински приятел, нещо, което не може да се каже за мен.

Арумн поклати глава, без да може да повярва на ушите си. Уолфгар пусна Йоси, но той не се опита да избяга, просто си стоеше там, напълно слисан.

— Ти ме прие в дома си — продължи исполинът. — Даде ми подслон, храна и най-вече — приятелство, и то, точно когато имах най-голяма нужда от тях — обърна се Уолфгар към ханджията. — А аз ти се отплатих с лошо, проявих черна неблагодарност и сега мога само да се надявам, че ще успееш да ми простиш.

— Да не искаш отново да заживееш тук?

Уолфгар се усмихна широко и поклати глава:

— Дори с присъствието си тук се излагам на смъртна опасност. Няма да остана, но трябваше да дойда, за да ви се извиня — на вас с Йоси и най-вече на теб, Дели — добави той, обръщайки се към младата жена.

Тя пребледня, когато го видя да пристъпва към нея, без сама да знае как да реагира на неочакваната му поява и на топлите му думи.

— Искрено съжалявам за цялата болка, която ти причиних, Дели — рече той. — Ти беше най-добрата приятелка, за която един мъж би могъл да мечтае.

И като видя помръкналото й лице, побърза да се поправи:

— Нещо повече от приятелка.

Дели сведе поглед към малкото вързопче в ръцете му:

— Имаш дете — отбеляза тя, а гласът й трепереше от едва сдържана емоция.

— Мое по стечение на обстоятелствата, а не заради кръвта във вените му — обясни Уолфгар и й подаде момиченцето.

Дели пое детето от ръцете му и се усмихна нежно. То се заигра с пръста й и весело се разсмя.

— Иска ми се да можеше да останеш — рече Арумн и говореше искрено, макар че очите на Йоси подозрително се разшириха при тези думи.

— Няма как — отвърна Уолфгар и като се усмихна на Дели, взе детето от ръцете й, а нея целуна по челото. — Моля се да откриеш щастието, което заслужаваш, Дели Кърти.

После се обърна към Арумн и Йоси и като им кимна, се отправи към вратата.

Дели също погледна към Арумн, човека, превърнал се в неин втори баща. Двамата се разбраха без думи и тя изтича след Уолфгар.

— Вземи ме със себе си — помоли тя, а в очите й, за първи път от много време насам, заблестя надежда.

Уолфгар я изгледа учудено:

— Не се върнах, за да те спася — обясни той меко.

— Да ме спасиш? — повтори тя. — Че аз нямам нужда да ме спасяваш, много ти благодаря. Виж, ти май ще имаш нужда от помощ. Бива ме с малчуганите (половината си живот прекарах в грижи за братята и сестрите си), а и тук започва сериозно да ми писва.

— Все още не знам накъде ще поема — опита се да я разубеди Уолфгар.

— Където и да е, няма да е кой знае колко опасно. Заради малката, имам предвид.

— Може би към Града на бездънните води.

— Винаги съм искала да го видя! — усмихна се Дели, разбрала от думите на варварина, че той започва сериозно да обмисля предложението й.

Уолфгар погледна към Арумн и ханджията кимна, въпреки че очите му, това Уолфгар виждаше дори от толкова далече, бяха влажни.

— Никога вече няма да я нараня — обеща исполинът.

— Ако го сториш, ще те намеря и ще те убия — изръмжа Йоси.

Арумн и Уолфгар го изгледаха. В очите на кръчмаря имаше неприкрито съмнение, докато варваринът трябваше да положи немалко усилие да запази сериозното си изражение.

— Знам го, Йоси Локвата — отвърна той, без следа от сарказъм в гласа. — И за нищо на света не искам да си навличам гнева ти.

Когато се съвзе от изненадата си, дребничкият мъж изпъчи гърди, изпълнен с гордост. Уолфгар и Арумн се спогледаха.

— И вече не пиеш? — попита ханджията.

Варваринът поклати глава:

— Нуждаех се от бутилката, за да забравя — обясни той. — Но разбрах, че тя е по-страшна от онова, от което се опитвах да избягам.

— А ако момичето ти омръзне?

— Не дойдох тук заради Дели Кърти — отвърна Уолфгар. — Дойдох само за да се извиня. Не вярвах, че тя ще приеме извинението ми така безрезервно, но искрено се радвам, че го стори. Ще намерим път, по който да поемем, а аз ще се грижа за нея и ще я браня от всяко зло и най-вече — от себе си.

— Разчитам, че наистина ще го сториш — рече Арумн. — Ще чакам да се върнете.

Уолфгар му стисна ръката, потупа Йоси по рамото и поведе Дели навън.

Двамата излязоха от „Кривата сабя“, оставяйки голяма част от живота си зад себе си.

* * *

Лорд Ферингал и Мералда се разхождаха из пролетната градина и се наслаждаваха на уханията и пъстрите й багри. Планът на Уолфгар беше сработил. Ферингал и всички в Окни отново вярваха, че Мералда е невинна жертва — тя бе спасена от позор, а младият благородник — от присмех.

Наистина, девойката все още страдаше заради загубата на детето си, ала това, също както бракът й, щеше да се оправи с времето. Тя не спираше да си повтаря, че момиченцето е с достоен и силен мъж, много по-добър баща, отколкото Джака Скъли някога щеше да бъде. Безброй пъти плака за детето си, ала винаги си казваше, че така е най-добре за всички, напомняше си, че животът й бе хилядократно по-добър, отколкото някога си бе мечтала, особено след всички грешки, които беше допуснала и факта, че се бе родила в обикновено, бедняшко семейство. Майка й и баща й бяха здрави, а Тори я посещаваше всеки ден, подскачаше весело из градината и замъка и присъствието й дразнеше Присила повече дори от това на Мералда.

И ето че сега младата жена се наслаждаваше на пролетта заедно със своя съпруг и постепенно свикваше с новия си живот. Изведнъж Ферингал щракна с пръсти и се отдръпна от нея. Тя го изгледа любопитно.

— Забравих нещо — обясни той и като й даде знак да почака, хукна към замъка (при което едва не събори появилата се на градинската портичка Присила).

Присила, разбира се, не вярваше и думичка от историята на Уолфгар. Свъсила заплашително вежди, тя влезе в градината, Мералда обаче не й обърна никакво внимание и пристъпи към каменната стена, за да погледа морето.

— Оглеждаш се за някой нов любовник, предполагам — промърмори по-възрастната жена, докато минаваше покрай нея.

Присила често хвърляше подобни отровни забележки в лицето на снаха си, но тя рядко й обръщаше внимание.

Не и този път. Сложила ръце на кръста си, Мералда застана пред нея:

— Ти никога не си изпитвала искрени чувства, нито веднъж през целия си жалък живот, Присила Ок. И затова си изпълнена с толкова горчивина и злост. Не ме съди.

Присила цялата затрепери от възмущение, а очите й се разшириха от изненада, че някой бе дръзнал да й говори по този начин:

— Молиш ме…

— Не те моля — сряза я Мералда. — Казвам ти.

Присила се изпъна и я зашлеви през лицето.

Разгневена, младата жена й отвърна със същото.

— Не ме съди или ще отворя очите на брат ти за истинската ти същност — тонът на Мералда бе толкова спокоен, така хладно пресметлив, че Присила почервеня от безсилна ярост. — Замисляла ли си се какъв би бил животът ти в селото, сред обикновените хора?

Още преди тя да довърши, мъжът й се затича към нея, стиснал прекрасен букет в ръка, букет за скъпата му Мералда. Един-единствен поглед към влюбения Ферингал бе достатъчен, за да накара Присила да проплаче с глас и да се втурне обратно към замъка.

Брат й я изгледа учудено, но напоследък толкова слабо го вълнуваше какво мисли или прави тя, че дори не си направи труда да попита Мералда какво се е случило.

Младата жена проследи с поглед отдалечаващата се Присила, а усмивката, разляла се по лицето й, бе предизвикана от нещо повече от удоволствие от милия подарък на Ферингал.

* * *

След като се сбогува с Уолфгар и Дели, Морик се зае да си възвърне изгубените позиции на лусканските улици. Нае си стая в една странноприемница на Улицата на полумесеца, но рядко се задържаше в нея, тъй като беше прекалено зает да разкрива истинската си самоличност пред онези, от които се нуждаеше, и да си създава нова (под името Бърглар Брандебург) пред онези, които не биваше да знаят кой е.

Само след една седмица мнозина кимаха почтително, когато го видеха да се задава по улицата. След един месец вече не се боеше от възмездието на властите. Беше си у дома и много скоро всичко щеше да си бъде както в дните, преди Уолфгар да се появи в Лускан.

Точно с тази мисъл той излезе от стаята си една вечер… и вместо в коридора на странноприемницата, попадна в нещо като тунел, който го повлече надолу и надолу, докато накрая не се озова в кръгла, кристална стая.

Все още замаян от главоломното спускане, Морик посегна към кинжала си, но после видя тъмните фигури край себе си и прояви достатъчно разум да не оказва съпротива на двама елфи на мрака.

— Познаваш ме, Морик — рече Кимуриел Облодра и пристъпи към него.

Морик наистина го разпозна — елфическият пратеник, дошъл при него преди една година със заръка да държи Уолфгар под око.

— А това е приятелят ми, Рай’ги — учтиво рече Кимуриел и кимна към другия елф, който стоеше малко по-надалеч с опасно изражение на лицето. — Не те ли помолихме да следиш едного на име Уолфгар?

Морик заекна, чудейки се какво да отвърне.

— Н-н-но… но това беше преди една година! Оттогава не съм чул нищо от вас.

— А ето, че сега се криеш, защото знаеш престъплението си спрямо нас — продължаваше Кимуриел.

— Моите предполагаеми престъпления са други — опита се да обясни Морик, макар да му се струваше, че стените се затварят около него. — Крия се от лусканските власти, не от вас.

— От тях се криеш? — обади се другият елф. — Мога да ти помогна.

И той пристъпи напред с вдигнати ръце. Огнени струи изскочиха от върховете на пръстите му, обгориха лицето на Разбойника и подпалиха косата му. Той изрева и се хвърли на пода, притиснал ръце към опърлената си кожа.

— Е, вече изглеждаш различно — отбеляза Кимуриел и двамата елфи избухнаха в ехиден смях.

После го извлякоха нагоре по стълбите на кулата в друга стая, където един елф с обръсната глава и шапка с голямо, пурпурно перо, се бе разположил в удобно кресло.

— Моите извинения, Морик — рече той. — Помощниците ми са доста раздразнителни.

— Останах край Уолфгар в продължение на месеци — в гласа на Морик вече се прокрадваха истерични нотки. — Обстоятелствата ни принудиха да се разделим и го прогониха от Лускан. Мога да го открия…

— Не е необходимо — прекъсна го елфът и успокоително вдигна ръка. — Аз съм Джарлаксъл от Мензоберанзан и ти прощавам.

Морик прокара ръка през остатъка от косата си, сякаш за да каже, че тази „прошка“ е малко позакъсняла.

— Възнамерявах да направя Уолфгар свой основен търговски съдружник в Лускан, мой представител тук — обясни Джарлаксъл. — Но сега, когато него го няма, тази роля се пада на теб.

Морик примига, а сърцето му прескочи един удар.

— Ще се сдобиеш с власт и богатства, каквито не си и сънувал — продължи Джарлаксъл и Разбойника му повярва. — Няма да има нужда да се криеш от властите. Даже обратното, всички ще се втурнат да те канят в домовете си, копнеещи да бъдат в добри отношения с теб. А ако някога поискаш да се… отървеш от някого, това също ще бъде уредено без проблем.

Морик облиза изгорените си устни.

— Звучи ли ти това като позиция, която би се понравила на Морик Разбойника? — попита Джарлаксъл и двамата си размениха лукав поглед. — Но те предупреждавам — каза наемникът и се надигна от стола си, а очите му проблеснаха заплашително, — ако някога ме предадеш, приятелят ми Рай’ги на драго сърце отново ще промени външния ти вид.

— Колкото пъти се наложи! — щастливо потвърди Рай’ги.

— Ненавиждам магьосници! — промърмори Морик под носа си.

* * *

Уолфгар и Дели спряха поглед върху Града на бездънните води. Великолепният град. Най-прекрасният и могъщ град по Саблен бряг; място, където и най-славните мечти ставаха реалност.

— Къде мислиш даотседнем? — попита щастливата Дели, люлеейки нежно детето в ръцете си.

Уолфгар поклати глава.

— Имам пари, но не знам колко дълго ще ни се наложи да останем.

— Да не мислиш да се заселим тук?

Варваринът сви рамене — и сам не знаеше. Всъщност, причината, довела го в Града на бездънните води, беше друга — надеждата, че капитан Дюдермонт и „Морски дух“ може да са в пристанището или скоро ще се появят, както правеха винаги. По лицето му се разля широка усмивка.

— Плавала ли си някога? — обърна се той към жената до себе си, жената, която сега бе негова спътница и най-добрата му приятелка.

Беше време да си върне Щитозъб.

(обратно) (обратно)

САБЛЕНО МОРЕ (книга 3 от " Пътеките на мрака")

Пролог

Водени от плавните, сигурни движения на ръцете му, ятаганите описваха сложни, измамливи кръгове. Когато му се удаде възможност, той пристъпи напред и замахна към привидно незащитеното рамо на своя противник. Само че елфът, чиято бръсната глава лъщеше под яркото слънце, беше по-бърз — отстъпи назад и вдигна дългия си меч, за да отбие удара. После сам се хвърли в атака — първо с кортика, който държеше в другата ръка, а след като направи крачка напред — и с меча си.

Той реагира мигновено, движейки се в пълна хармония със своя ловък противник — двата ятагана се завъртяха отбранително и спряха връхлитащия меч със звънко дрънчене. Елфът замахна за нов удар, този път — под гърдите на другия, после пак, още по-ниско.

Двата ятагана се стрелнаха надолу, за да блокират вражеското оръжие, но политнаха нагоре в мига, в който пъргавият елф вдигна крак, за да го ритне.

Това обаче беше заблуда и щом двата ятагана поеха нагоре, елфът приклекна и запрати камата си срещу своя противник, толкова светкавично, че другият не можа нито да я спре с оръжията си, нито да отскочи.

Ударът целеше да го изкорми и, разбира се, дяволската кама го улучи право в корема.

* * *

— Дюдермонт е, няма съмнение! — провикна се морякът, без да може да скрие ужаса в гласа си. — Пак ни е забелязал!

— Ама няма как да знае кои сме — отвърна друг.

— Просто заобиколи рифа и вълнолома — нареди Шийла Крий на кормчията.

Тя бе висока и едра, с яки, мускулести ръце, калени през преминалите в усилен труд години. Същите тези години бяха изпълнили зелените й очи с жлъч. Шийла Крий стоеше край перилата и гневно се взираше към далечния преследвач. Заради тримачтовата шхуна бяха принудени да се откажат от плячкосването на един зле въоръжен търговски кораб, от който можеха доста да спечелят.

— Направи мъгла, за да ни скриеш от тях — добави Шийла, обръщайки се този път към Белани, магьосницата на „Кървавия кил“.

— Мъгла! — изсумтя Белани и така силно тръсна глава, че гарвановочерната й коса се разпиля по гърба й.

Шийла, която използваше меча много по-често от езика си, просто не разбираше. Белани сви рамене и подхвана най-могъщата си магия — за огнено кълбо. Когато свърши, насочи взрива не към преследващата ги шхуна (която не само беше твърде далече, но ако действително беше „Морски дух“, със сигурност щеше да се справи с подобно нападение със забележителна лекота), а към вълните зад „Кървавия кил“.

Водата закипя, щом огнените езици докоснаха повърхността й, зад бързо отдалечаващия се кораб се завихри гъст облак. Шийла Крий се усмихна и кимна одобрително. Кормчийската, снажна жена с широко лице, трапчинки и усмивка, разкриваща два реда възжълти зъби, познаваше водите край западното подножие на Гръбнака на света по-добре от всеки друг. Тя съвсем спокойно можеше да прекара кораба оттук през най-непрогледната нощ, водена единствено от шума на вълните, разбиващи се в подводните скали. Шхуната на Дюдермонт не би се осмелила да ги последва, не и в тези опасни води. Не след дълго „Кървавия кил“, оставил и третия вълнолом зад себе си, щеше да свие зад поредната скала и да навлезе в открити води или пък да се доближи още повече до сушата, в опасните плитчини, които се бяха превърнали в нещо като дом за Шийла и нейния екипаж.

— Няма как да ни е познал — повтори морякът, който се бе обадил преди малко.

Шийла кимна. Тя също се надяваше, всъщност, беше почти сигурна, че мъжът е прав — с трите си мачти и специфичните си платна „Морски дух“ се разпознаваше отдалеч, докато на хоризонта „Кървавия кил“ изглеждаше като най-обикновена, с нищо неотличаваща се каравела. Но като всеки разумен пират, подвизаващ се из Саблено море, Шийла Крий нямаше никакво желание да си има вземане-даване с Дюдермонт и неговия опитен и крайно опасен екипаж, независимо за кого ги бяха взели на борда на „Морски дух“.

На всичко отгоре до нея бяха достигнали слухове, че Дюдермонт я търсел, макар че Шийла можеше само да гадае защо бе избрал точно нея. Тя инстинктивно докосна наскоро жигосания върху рамото й знак, символ на новооткритото й могъщество и пораснали амбиции. Също както останалите жени, които служеха в новосъздадения й отряд, и тя носеше върху рамото си миниатюрен образ на великолепния боен чук, който си бе купила от някакъв глупак в Лускан Образа на Щитозъб.

Дали пък точно той не бе причината за внезапния интерес на капитан Дюдермонт към нея? Шийла бе успяла да понаучи това-онова за бойния чук и знаеше, че предишният му собственик, пропил се побойник на име Уолфгар, бил приятел на Дюдермонт. Връзка очевидно съществуваше, но Шийла не можеше да бъде сигурна. В крайна сметка, не беше ли именно този Уолфгар покачен върху Карнавала на разбойниците, задето се опитал да убие Дюдермонт?

Тя сви рамене и прогони тези мисли от главата си, тъй като в този момент „Кървавия кил“ започна да си проправя път между лабиринта от подводни скали, с които бяха осеяни водите край тайния, добре скрит Златен залив. Въпреки превъзходното управление, шхуната на няколко пъти се удари в острите скали и докато стигнат до плитчините край брега, тя вече се беше килнала на една страна и едва-едва креташе.

Не че имаше някакво значение — в това закътано заливче, обградено от високи зъбери, Шийла и екипажът й разполагаха с всичко необходимо, за да поправят кораба си. Без да губят излишно време, те го докараха до най-вътрешната пещера, до която се стигаше през поредица от тунели и подземни кухини. Естествено прокопани от водата, тези образувания, добре осветени от окачените по стените факли, имаха напълно обитаем вид, благодарение на заграбеното от пиратите, чиято банда бързо се превръщаше в най-успешната шайка, подвизаваща се покрай северната част на Саблен бряг.

Дребната, чернокоса магьосница дълбоко въздъхна — вече се досещаше върху кого ще падне по-голямата част от отговорността по оправянето на кораба.

— И всичко само заради проклетия Дюдермонт! — изруга тя.

— Или защото сме страхливци — подхвърли един от моряците, докато минаваше покрай нея.

Шийла Крий начаса се озова пред него, ухили се злобно и заби пестник в челюстта му.

— Според мен той дори не ни видя! — настоя старият морски вълк, въпреки че в погледа му се четеше неподправен ужас.

И с основание — ако някоя от жените на борда на „Кървавия кил“ ядосаше Шийла, най-често се отърваваше с един хубав бой, но прекалеше ли някой от мъжете, обикновено получаваше възможност да научи от първа ръка откъде идва името на кораба. Да влачи някого с кила на кораба си бе едно от любимите развлечения на Шийла Крий.

Този път обаче на моряка му се размина, тъй като Шийла бе прекалено погълната от поредната поява на Дюдермонт. Вярно, възможно бе „Морски дух“ да не ги е видял или пък да не ги е разпознал от толкова далеч.

Но малко повече предпазливост никога не бе излишна, когато ставаше въпрос за капитан Дюдермонт. Ако прословутите ловци на пирати наистина я търсеха, нима имаше по-подходящо място да я открият от Златния залив, скалистата крепост, която тя и хората й деляха с племе човекоядци.

* * *

Камата го улучи в корема и тупна на пода, без да му навреди.

— Дризт До’Урден никога не би се хванал на подобна уловка! — високият, мелодичен глас на Ле’лоринел преливаше от недоволство; сините очи, осеяни със златисти пръски, горяха с опасен огън иззад черната маска, която той постоянно носеше.

С едно движение на китката гологлавият елф прибра меча си в ножницата.

— А дори да се хванеше, пак би успял да отскочи навреме или да вдигне един от ятаганите си, за да спре камата ми — довърши той, изсумтявайки сърдито.

— Аз не съм Дризт До’Урден — отвърна полуелфът Туневек, след което отиде до ръба на покрива, където се облегна на една колона и се опита да успокои дишането си.

— Маскевич ти даде магическа бързина, за да го компенсира — отвърна Ле’лоринел, докато вдигаше камата от пода и оправяше късата си, кафява туника без ръкави.

Туневек се навъси:

— Та ти дори не знаеш как се бие Дризт До’Урден — напомни му той. — Наистина! Виждал ли си го някога да се бие? Виждал ли си го да изпълнява движенията, които му приписваш с такава горест? Невъзможни движения, мен ако питаш!

Дори да се бе впечатлил от думите на полуелфа, Ле’лоринел с нищо не го показа:

— Историите за бойния му стил и невероятната му дарба се разказват надлъж и нашир из Севера.

— И несъмнено биват преувеличавани от дума на дума.

Ле’лоринел, който неведнъж бе описвал изключителните умения на Дризт пред полуелфа, поклати глава.

— Плащам ти добре, за да участваш в тези тренировки — напомни му той. — Така че ще сториш добре, ако приемеш всичко, което съм ти казвал за Дризт До’Урден за истина, и се постараеш да овладееш бойния му стил дотолкова, доколкото ти позволяват ограничените способности.

Туневек, който бе гол до кръста, избърса слабото си, мускулесто тяло и подаде кърпата на Ле’лоринел. Елфът го изгледа презрително (нещо обичайно след подобен провал) и го подмина, насочвайки се към капака, който водеше надолу, към последния етаж на кулата.

— Каменната кожа сигурно не действа вече — подхвърли той, без да прикрива отвращението си.

Останал сам на покрива, Туневек се засмя безпомощно и поклати глава. Отиде да вземе ризата си, но леко блещукане привлече вниманието му и той спря и се загледа в бързо материализиращия се Маскевич.

— Успя ли да му угодиш този път? — попита посивелият магьосник с глас, който сякаш с мъка си пробиваше път през гърлото му.

Насмешливата усмивка, която заигра по устните му, разкривайки два реда пожълтели зъби, красноречиво говореше, че старецът вече знае отговора на въпроса си.

— Напълно е обсебен от него — отвърна Туневек. — Повече, отколкото си представях, че е възможно.

Маскевич сви рамене, сякаш това нямаше особено значение.

— Вече повече от пет години работи за мен, както, за да получи правото да използва магиите ми, така и за да може да ти плати добре — напомни той на Туневек. — Трябваха ни дълги месеци, докато открием някого като теб, на когото да възлагаме надеждата, че ще успее да овладее движенията на онзи необикновен мрачен елф, Дризт До’Урден.

— Какво чакате тогава? — подразни се полуелфът — Защо с Ле’лоринел не го откриете и не приключите с него веднъж завинаги. Струва ми се много по-лесно от тези безкрайни тренировки.

Маскевич се изкиска, сякаш за да покаже на Туневек колко много подценява крайно необичайния елф на мрака, чиито подвизи (поне онези, за които те с Ле’лоринел знаеха) бяха наистина забележителни.

— Дризт е близък приятел с джудже на име Бруенор Бойния чук — рече той. — Чувал ли си за него?

Туневек, който тъкмо си нахлузваше ризата, го погледна и поклати глава.

— Крал на Митрал Хол — обясни магьосникът. — Или поне доскоро беше. А последното, което искам, е да настроя цял джуджешки клан срещу себе си. Проклятие за магьосника, това са джуджетата. Навлека ли си омразата на Бруенор Бойния чук, не ме чака нищо хубаво, това поне е сигурно. Освен това, лично аз нямам зъб на Дризт До’Урден. Защо ми е да го убивам?

— Защото Ле’лоринел ти е приятел.

— А, Ле’лоринел — повтори Маскевич и отново се изкиска. — Да, признавам, че съм привързан към него и за да изпълня задълженията си на приятел, неведнъж съм се опитвал да го убедя, че пътят, по който е поел, е самоубийствен.

— Но той не иска и да чуе, предполагам — рече Туневек.

— Така е. Твърдоглав си е той, Ле’лоринел Тел’е’бренекет.

— Ако това изобщо е истинското му име — изсумтя Туневек, който бе в доста лошо настроение. — „Аз на теб, както ти на мен“ — преведе той.

И наистина, името на Ле’лоринел беше просто вариант на една често срещана елфическа поговорка.

— Въплъщава принципите на уважението и приятелството, нали? — попита старият магьосник.

— Както и на отмъщението — мрачно отвърна Туневек.

* * *

В една малка стаичка в кулата, Ле’лоринел свали маската си и се отпусна на леглото, обзет от гняв и ненавист към Дризт До’Урден.

— Колко ли години ще ми трябват? — рече елфът на глас и тихичко се засмя, въртейки ониксовия пръстен, който носеше. — Може би дори столетия? Няма значение!

Ле’лоринел свали пръстена и го поднесе към очите си. Беше му отнело две години тежък труд, за да го спечели. В този пръстен бяха заключени четири магии.

Четирите магии, от които Ле’лоринел се нуждаеше, за да убие Дризт До’Урден.

Разбира се, той напълно осъзнаваше, че да използва магиите така, както си бе намислил, би означавало почти сигурна смърт както за Дризт, така и за самия него.

Но това нямаше значение.

Ле’лоринел на драго сърце би се простил с живота си, ако знаеше, че Дризт До’Урден също ще умре.

(обратно)

Първа част Надигащ се мрак

Хубаво е да съм у дома. Да чувам как неспирните вихри на Долината свирят в ушите ми, да усещам хапливия им допир върху лицето си, прекрасно напомняне, че съм жив.

На пръв поглед това е толкова очевидно — фактът, че сме живи, а ето че твърде често сякаш забравяме колко е важно. Лесно е да забравим, че сме живи, че всеки изгрев е наш, за да го приветстваме и всеки залез — наш, за да му се наслаждаваме.

И че всички онези часове между тях всички часове, окъпани в слънчева светлина, и всички часове след спускането на нощта, са само наши, наши, за да правим с тях каквото поискаме.

Колко е лесно да пропуснем възможността да превърнем всяка среща в събитие и в спомен (бил той добър ши лош) и така да изпълним тези часове с преживявания, вместо с досада, пропъждайки еднообразието и монотонността. Защото подобни мигове, които си приличат като две капки вода, мигове на сковаваща рутина и празнота, са най-големият ни враг, смърт приживе.

Да, хубаво е да съм у дома, в дивата, безпощадна Долина на мразовития вятър, където върлуват чудовища и зад всеки завой на пътя дебнат разбойници. Чувствам се така изпълнен с живот, така доволен, както не съм бил от много време. Дълги години се борш с наследството на мрачното си минало. Дълги години се измъчвах от мисълта за собственото си дълголетие и безспорното осъзнаване на факта, че най-вероятно ще умра много след Бруенор, Риджис и Уолфгар.

Много след Кати-Бри.

Какъв глупак съм бил да оплаквам края на дните й, вместо да се наслаждавам на времето, с което тя — не! — с което ние разполагаме! Какъв глупак съм бил, за да оставя настоящето да отлети безвъзвратно, докато оплаквам възможното бъдеще!

Ние всички умираме — всеки ден, всеки миг. Това е истината за нашето съществуване, истината, от която никой не може да избяга. Тази истина може да ни изпълни с вцепеняващ страх или пък да влее във вените ни нетърпеливо оживление, желание да преживеем колкото се може повече неща, с надеждата — не, с твърдата решимост! — да открием по нещо, което си струва да бъде запомнено, във всяка наша постъпка. Желание да бъдем живи, в слънце и в звезден сумрак, в топлината на лятото и в студа на зимата. Да крачим с високо вдигната глава през разцъфтели градини и през снежни преспи.

Младите знаят онази истина, която мнозина от по-възрастните сякаш са забравили. И именно на това се дължат гневът и завистта, които мнозина изпитват към младите. Колко пъти съм чувал оплаквания от рода на: „Само да можех да се върна назад, знаейки това, което знам сега“. Подобни думи истински ме забавляват, защото в действителност те означават просто: „Само да можех да си върна виталността и радостта, които притежавах тогава!“

Това е смисълът на живота, който най-сетне прозрях, и едва сега познах истинското щастие. Двайсет години, наситени с подобно жизнелюбие и радост, са далеч по-пълноценни от векове, прекарани с наведена глава и увиснали рамене.

Връщам се назад към първата си битка рамо до рамо с Уолфгар, когато двамата се хвърлихме срещу банда могъщи великани с усмивка на уста и пламенна жажда за живот. И не ели странно как колкото повече имах да губя, толкова повече отслабваше тази жажда в гърдите ми!

Отне ми години, през които трябваше да понеса някои горчиви загуби, за да разбера колко глупаво постъпвам. Едва сега, когато се завърнах в Долината на мразовития вятър, след като неволно дадох кристалния отломък на Джарлаксъл и сложих край (окончателно, както се надявам) на отношенията ми с Артемис Ентрери, едва сега като че ли най-сетне се пробудих от сън, а очите ми се отвориха за красотата край мен, научих се да не избягвам, а сам да търся вълненията, които животът, моят живот, ми предлага.

Разбира се, това не означава, че нямам никакви грижи и страхове. Уолфгар си тръгна и аз се боя за него — за душата, за сърцето и за тялото му. Но вече разбирам, че той единствен може да избира собствения си път и че именно заради своята душа, сърце и тяло трябваше да си тръгне от нас. Моля се пътищата ни отново да се срещнат, моля се той да се върне у дома. Моля се най-сетне да чуем нещо за него — било новини, които да успокоят страховете ни, било такива, които да ни тласнат към действие и да ни накарат да го спасим.

Но аз мога да бъда търпелив и да се надявам на най-доброто. Защото ако единственото, за което мисля, е страхът за Уолфгар, то моят живот ще изгуби смисъла си.

И аз няма да го сторя.

Защото по света има твърде много красота.

Защото по света има твърде много чудовища и твърде много разбойници.

Защото да се живее е забавно.

Дризт До’Урден

Първа глава Гръб до гръб

Дългата му бяла коса се спускаше по рамото на Кати-Бри и гъделичкаше голата й ръка; гъстите й, червеникавокафяви къдрици падаха върху гърдите му.

Двамата седяха на брега на Маер Дуалдон, най-голямото езеро в Долината на мразовития вятър, гърбовете им се допираха, а погледите им се рееха в ясното, лятно небе. Пухкави бели облаци лениво се носеха над тях и само тъмните силуети на лешоядите-шинлук нарушаваха безметежното спокойствие на синьото небе. Вниманието на двамата обаче, бе насочено не към птиците (които днес не бяха никак малко), а към облаците.

— Едрокоста пъстърва, увиснала на рибарска кукичка — обади се Кати-Бри и посочи един особено причудлив облак, издължен и леко закръглен в едната си част, а в другата — съвсем тънък и някак разтеглен.

— Как пък го видя? — разсмя се Дризт.

Кати-Бри обърна глава и се вгледа в теменужените очи на тъмнокожия елф.

— Въпросът е ти как не го виждаш — отвърна тя. — Че то е толкоз ясно, колкото белите ти вежди!

Дризт отново се разсмя. Не толкова на онова, което младата жена бе казала, колкото на начина, по който го бе сторила. Тя пак живееше с клана на Бруенор в мините край Десетте града и в речта й бяха започнали да се прокрадват някои от изразите и произношението на грубоватите джуджета.

Дризт се извърна към нея и видя в очите й, така близо до неговите, пламъче, което не можеше да бъде сбъркано — за първи път, откакто Уолфгар си бе тръгнал преди много месеци, радостта се завръщаше в погледа на Кати-Бри. Щастие, по-силно от когато и да било преди.

Елфът се усмихна и вдигна очи към небето.

— Рибата ти избяга — отбеляза той, понеже вятърът беше разсеял тънката лента на „въдицата“.

— Но си беше риба — нарочно си придаде капризно изражение Кати-Бри.

Широко усмихнат, Дризт предпочете да не спори.

* * *

— Проклет дребосък! Глупак с глупак! — Бруенор Бойния чук така се бе раз лютил, че навсякъде хвърчаха пръски слюнка; все по-сърдит, той тропна с крак и яростно нахлупи еднорогия си шлем, при което гъстата му, оранжева коса щръкна изпод ръба. — И каква стана тя? Мисля си аз, че имам приятел в съвета, а ти оставяш оня таргосец да си прави каквото ще с цената, без дори да се опиташ да му се противопоставиш.

Риджис (който бе доста отслабнал и все още пазеше едната си ръка, заради ужасната рана, получена по време на последното им съвместно приключение) сви рамене:

— Кемп Таргоски говори само за цената на рудата за рибарите.

— А знаеш ли колко руда купуват те от нас! — ревна Бруенор. — Защо мислиш, че те върнах обратно в Съвета, ако не за да ми улесниш живота поне малко!

Риджис се подсмихна едва забележимо и се поколеба дали да не напомни на приятеля си, че изобщо не дължи мястото си в Съвета на него (след като предишният им представител беше свършил в търбуха на един йети, жителите на Самотната кория сами го бяха помолили да заеме някогашния си пост), но размисли и реши, че е по-разумно да запази тези мисли за себе си.

— Рибари! — не спираше да ругае джуджето и дори се изплю в босите, космати крака на полуръста.

И този път Риджис просто се подсмихна и направи крачка встрани. Отлично знаеше, че Бруенор повече лае, отколкото хапе — всичко щеше да отмине много скоро, или поне в момента, когато го подразнеше нещо друго. Бруенор Бойния чук открай време си беше избухлив.

И наистина, джуджето все още ръмжеше сърдито, когато малко по-късно двамата с Риджис свърнаха зад поредния завой и видяха Кати-Бри и Дризт да седят на брега на езерото, облегнати един на друг, и да съзерцават облаците. Риджис затаи дъх, убеден, че Бруенор ще избухне при вида на обичната си дъщеря в такава интимна близост с Дризт (пък и с когото и да било), ала джуджето само тръсна рошавата си глава и тръгна на другата страна.

— Проклетият му елф! — чу го да казва Риджис, когато най-сетне го настигна. — Кога най-после ще я целуне, та веднъж завинаги да се свърши с тая работа!

— Откъде си сигурен, че вече не го е направил? — подхвърли полуръстът, ухилен до уши, ей така, за да види как лицето на приятеля му придобива огнения цвят на косата и брадата му.

Разбира се, после трябваше бързо да отскочи колкото се може по-надалеч от челичените му лапи.

Бруенор наведе глава и се понесе нанякъде, ругаейки под носа си. На Риджис просто не му се вярваше, че някой може да вдигне толкова шум по меката, обрасла с мъх пътека.

* * *

Шумотевицата в Съвета обаче, изобщо не можеше да изненада Риджис. Той се опита, наистина се опита да следи заседанието, водено от старейшина Касиус (най-високопоставеният от управниците на Десетте града) и посветено на редица организационни въпроси. Досега градовете се ръководеха независимо един от друг или пък от съвет, в който участваше по един техен представител. Заслугите на Касиус бяха толкова големи, че той вече не бе представител на някой отделен град, дори на Брин Шандер, най-голямото поселище и негово родно място. Това никак не се бе понравило на Кемп, който бе родом от Таргос, втория по големина град в Долината. Двамата с Касиус нерядко имаха противоречия помежду си и когато след издигането на Касиус Брин Шандер бе изпратил друг свой представител в Съвета, таргосецът се бе почувствал в малцинство.

Ала Касиус бе доказал, че стои над подобни дребнавости и през последните няколко месеца дори Кемп се бе принудил да признае, че решенията му са неизменно справедливи и безпристрастни.

За представителя на Самотната кория, обаче, сговорът и спокойствието, царящи в заседателната зала в Брин Шандер, само засилваха допълнително досадата му. Полуръстът обичаше хубавите спорове, особено когато не беше основно действащо лице в тях, а само подхвърляше забележки отстрани в подходящия момент, подклаждайки още повече страстите.

Ех, къде бяха отишли добрите стари времена!

Риджис се опита да остане буден — наистина се опита! — когато обсъждането се насочи към разпределението на водите на Маер Дуалдон между различните рибарски съдове, за да не се оплитат мрежите и да не се стига до разпри насред езерото.

Този въпрос се разискваше десетилетия наред, но Риджис отлично знаеше, че излязат ли лодките в студените води на Маер Дуалдон, никакви правила не биха могли да ги задържат настрани една от друга. Лодките отиваха там, където беше едрокостата пъстърва и нищо, решено от Съвета, не можеше да ги спре. Пъстървата, от чиито кости ставаха прекрасни резбовани предмети и чието месо също си го биваше, безспорно беше най-важната суровина в Десетте града и именно тя примамваше мнозина да поемат на север, за да си търсят късмета.

Ето как правилата, установени от Съвета толкова далеч от бреговете на трите езера, в крайна сметка служеха единствено на самите представители, когато започнеха да изнасят речи след поредното им нарушаване.

Когато представителят на Самотната кория най-сетне се пробуди, колегите му (за щастие!) вече обсъждаха друг, доста по-конкретен въпрос, който при това пряко го засягаше. Всъщност, осъзна Риджис миг след като отвори очи, събудило го бе именно това, че Касиус го бе повикал по име.

— Извини ме, че обезпокоих съня ти — тихичко каза Старейшината на Десетте града.

— Аз… ъ… работих много дни и нощи, за да се подготвя… ъ… за идването си тук — смути се Риджис. — А и Самотната кория е далечко оттук.

Дружелюбно усмихнат, Касиус вдигна ръка, за да му попречи да се изложи още повече. Пък и точно на тях полуръстът нямаше защо да се извинява — те всички добре познаваха както слабостите му, така и ползата от него… полза, която се дължеше в немалка степен на могъщите му приятели.

— Е, ще се заемеш ли? — сопна се Кемп Таргоски, който не харесваше особено Риджис.

— С какво? — попита полуръстът.

Таргосецът наведе глава и изруга под носа си.

— Проблемът с разбойниците — поясни Касиус. — Вярно, тази нова шайка се подвизава далечко, чак отвъд Шаенгарнската река, на юг от Бремен, но всички ще ви бъдем наистина благодарни, ако отново се погрижите за безопасността по нашите земи.

Риджис се облегна назад, кръстоса ръце пред закръгления си (макар и не колкото преди) корем и си придаде задълбочен вид. Ето какво било, значи, каза си той. Поредната възможност за него и приятелите му да се проявят като героите на Десетте града. Именно тук Риджис беше в свои води, макар обикновено да играеше сравнително малка роля в подвизите на своите по-могъщи другари. Но по време на заседанията на Съвета, точно това бяха моментите, когато той можеше да блесне и да погледне като равен дори Кемп Таргоски. Той се замисли над думите на Касиус. Бремен беше най-западното от десетте поселища, отвъд Шаенгарнската река, която сега, в края на лятото, не беше особено пълноводна.

— Смятам, че до десет дни можем да отидем там и да прочистим пътищата — рече той след подобаваща пауза.

Сигурен бе, че приятелите му ще се съгласят. Колко пъти през последните няколко месеца се бяха разправяли с чудовища и разбойници, дебнещи по пътищата на Долината? Това бе задължение, на което Дризт и особено Кати-Бри искрено се наслаждаваха, и за което Бруенор, въпреки постоянното си мърморене, всъщност нямаше нищо против.

Докато си седеше на мястото и мислеше, Риджис установи, че предстоящото приключение изобщо не го тревожи, дори обратното. Нещо се бе случило с него по време на последното им далечно пътуване, когато едва не загина от пронизалото го в рамото гоблиново копие. В началото и сам не бе забелязал настъпилата у него промяна — единственото, което му се искаше тогава, бе да се прибере в удобната си къща в Самотната кория, да дялка резбовани предмети и да седи на брега на Маер Дуалдон с въдица в ръка. Но когато се завърна в уютния си дом, той с изненада откри, че да показва ужасния си белег му доставя много по-голямо удоволствие.

Затова сега, когато Дризт и останалите се заемеха с поредната заплаха в Долината, Риджис на драго сърце щеше да ги придружи и да помогне с каквото може.

* * *

Десетият ден, откакто бяха на път, се очертаваше да бъде също така тягостен, както и предишните. Рояци от комари и нахални мухи жужаха във въздуха, зажаднели за кръв. Гъста кал, освободена от деветмесечната примка на тукашната зима, полепваше по колелата на малката каручка и по износените ботуши на Дризт, който следваше тримата си приятели пеша.

Върху капрата на теглената от един-единствен кон каруца седеше Кати-Бри, със здраво пристегната коса и мръсна, вълнена рокля, която я покриваше от глава до пети. До нея се бе настанил Риджис, преоблечен като момче и поруменял от дългите часове, прекарани под жаркото лятно слънце.

Най-неудобно обаче беше положението на Бруенор и то, по негов избор. Той си беше сковал сандък, в който да може да се вози, беше го прикрепил под каруцата и се спотайваше там по цял ден.

Дризт внимателно си проправяше път през разкаляната местност, бидейки постоянно нащрек. Откритата тундра криеше далеч по-големи опасности от разбойническата шайка, заради която бяха тук. Макар че повечето снежни човеци най-вероятно бяха отишли на юг, следвайки стадата северни елени към подножията на Гръбнака на света, възможно бе някои все още да се навъртат наоколо. Нещо повече, по това време на годината немалко гоблини и великани слизаха от планината в търсене на лесна плячка. И като капак на всичко, каменистите, мочурливи местности, които Дризт трябваше да прекоси пеша, бяха дом на смъртоносната, сивокожа змия, която нерядко достигаше шест метра и чието ухапване можеше да тръшне и великан.

И, разбира се, въпреки тези препятствия, Дризт трябваше непрестанно да се оглежда на всички посоки, без нито за миг да изпуска от поглед каруцата. На всяка цена трябваше да забележи разбойниците, преди те да са го видели, ако искаше всичко да приключи бързо.

Или поне — по-бързо. Бяха получили достатъчно добро описание на разбойническата шайка, за да знаят, че противникът им не може да ги изненада нито с численост, нито с някакви забележителни умения. Въпреки това, веднага си напомни Дризт, не биваше да допускат подобни предразсъдъци да ги правят самонадеяни. Един-единствен щастлив изстрел на противника можеше набързо да извади някого от тях от строя.

Насекомите жужаха в ушите му въпреки вятъра, слънцето пареше очите му, във всяка кална локва, изпречила се на пътя му, може би се спотайваше смъртоносна змия, готова да го изяде, или пък снежен човек, дебнещ в засада, а на всичко отгоре, по тези земи се навъртаха шайка опасни разбойници — заплаха и за него, и за приятелите му.

Дризт До’Урден беше в прекрасно настроение!

Той прескочи ручея пред себе си и се закова на място, забелязал необичайни вдлъбнатини с големината на човешки крак и то на такова разстояние една от друга, все едно някой бе бързал, минавайки оттук. Дризт коленичи, за да ги разгледа по-добре. Следите тук не се задържаха задълго, значи тези пред него трябва да бяха съвсем пресни. Той потопи пръст във водата и тя стигна до втората сгъвка — да, дълбочината на следите също потвърждаваше предположението му, че са оставени от възрастен мъж.

Елфът се изправи и положи ръце върху ятаганите, скрити под маскировъчното му наметало. Сиянието висеше на дясното му бедро, а Ледената смърт — на лявото. И двете оръжия бяха в готовност да изскочат от ножниците и да посекат всяка заплаха.

Дризт присви теменужените си очи и вдигна ръка, за да ги предпази още мъничко от ярката слънчева светлина. Следите водеха към пътя, по който не след дълго щеше да се появи каруцата.

Там, плътно долепен до земята и целият окалян, лежеше онзи, който ги беше оставил.

Вместо да се насочи към него, Дризт се приведе и пое назад с намерението да пресече пътя зад каруцата и да провери дали и от другата страна не е заложена подобна засада. Спуснал качулката на сивия плащ над очите си, за да скрие снежнобялата си коса, той се затича, потривайки ръце.

* * *

Риджис се протегна, прозина се широко и като се облегна на Кати-Бри, притвори големите си, кафяви очи.

— Чудно време за дрямка! — прошепна младата жена.

— Чудно време да накарам всеки, който ни наблюдава, да реши, че съм задрямал — поправи я Риджис. — Видя ли ги преди малко?

— Аха — отвърна Кати-Бри. — Двамина негодници.

Докато говореше, тя мушна едната си ръка под седалката и сключи пръсти около скрития там Таулмарил, черпейки увереност от вярното оръжие.

И не само тя — Риджис също се чувстваше много по-сигурен, като знаеше, че Търсещия сърцата само чака Кати-Бри да го вземе.

Привидно небрежно, той протегна ръка назад и почука по пейката, на която седяха — сигнал за Бруенор да бъде готов.

— Започва се! — пошушна Кати-Бри миг по-късно.

Риджис продължи да се преструва на заспал, но пръстите му започнаха да потропват още по-бързо и той едва-едва отвори едното си око, колкото да види тримата мърляви разбойници, изникнали изведнъж пред тях.

Кати-Бри дръпна юздите на коня.

— О, добри люде! — извика тя. — Дали ще речете да ни помогнете? Мъжа ми го убиха в прохода и ми се чини, че с момчето ми май сме се позагубили. Вече няколко дни как се лутам напред-назад и все не мога да намеря пътя за Десетте града.

— Добре измислено! — прошепна Риджис и замаскира забележката като премлясна, уж насън, и се намести по-удобно.

И наистина, полуръстът беше искрено впечатлен от хитрия начин, по който Кати-Бри бе обяснила защо през последните няколко дни се бяха движили ту в едната, ту в другата посока. Ако разбойниците ги бяха следили, измислицата на младата жена със сигурност щеше да поразсее съмненията им.

— Не знам какво да правя! — проплака Кати-Бри и в гласа й се прокраднаха уплашени нотки. — Сам-самичка с момчето в тая пустош, пък въобще не знам накъде да тръгна!

— Ние ще ти помогнем — рече един от мъжете, слабоват и червенокос, с брада, която се спускаше почти до кръста му.

— Срещу скромно заплащане, разбира се — обади се друг, най-едрият от тримата, преметнал огромна бойна секира през рамо.

— Заплащане? — повтори Кати-Бри.

— Каруцата — отвърна третият разбойник.

Облечен с жълта жилетка, украсена с червено, и туника в същия цвят, той бе препасал изящна рапира на кръста си и изглеждаше и говореше най-изискано от тримата.

Риджис и Кати-Бри се спогледаха — изобщо не бяха изненадани.

Зад тях се разнесе глух тропот и Риджис прехапа устни, молейки се Бруенор да не изскочи навън и да се хвърли в атака, проваляйки изпипания до последната подробност план.

Тропотът се повтори, но този път полуръстът го очакваше и стовари юмрук върху пейката, за да го замаскира.

Погледът му срещна пламналите сини очи на Кати-Бри и той разбра, че много скоро ще трябва да действа.

* * *

Онзи с жълто-червените дрехи щеше да окаже най-сериозна съпротива, реши Кати-Бри, докато го измерваше преценяващо от глава до пети. Но и този с брадвата нямаше да се даде лесно — младата жена беше сигурна, че един удар на страховитото оръжие би могъл да я разполови надве.

— И ще се повеселим малко с фустата — подхвърли едрият разбойник и по лицето му плъзна похотлива усмивка, разкриваща липсата на няколко зъба.

Най-дребният от тримата също се ухили доволно, но мъжът с рапирата ги изгледа отвратено.

— Ама нали рече, че си била изгубила мъжа! — настоя едрият. — Чини ми се, че и на нея й се ще да се позабавлява малко.

Кати-Бри си представи как забива острия си като бръснач меч в слабините на нахалника и трябваше да положи немалко усилие, за да скрие усмивката си.

— Каруцата, навярно, ще е достатъчна — обясни й най-възпитаният от тримата… което, както Кати-Бри не пропусна да забележи, все още не изключваше възможността да се „повеселят“ с нея.

О, да, мъжът с рапирата й беше ясен като бял ден. Той щеше да използва обаянието си, за да получи онова, което другарят му възнамеряваше да докопа със сила. В крайна сметка, и за него би било по-приятно, ако тя се включеше доброволно.

— И всичко в нея, разбира се — продължи разбойникът. — Жалко, че сме принудени да приемем подаръка ти, но и ние трябва да живеем от нещо, докато охраняваме пътищата.

— С това ли се занимавате? — попита Кати-Бри. — Защото на мен ми заприличахте на шайка разбойници, дето пет пари не струват!

Как само я зяпнаха тримата!

— Двама вдясно и трима вляво — прошепна младата жена на Риджис. — Тези пред нас са мои!

— Знам, знам — отвърна полуръстът и тя го изгледа учудено.

Изненадата й трая само миг, после Кати-Бри си припомни колко добре я познава приятелят й, толкова, че най-вероятно бе разбрал чувствата й от началото на разговора с разбойниците до края така ясно, както и тя самата.

Усмихвайки се сухо, тя му даде едва забележим знак, после отново се обърна към бандитите.

— Нямате право да пипате нищо в каруцата ми — рече тя с леко треперещ глас, за да си помислят те, че смелостта й е само привидна и прикрива обзелия я ужас.

Риджис се прозя и се протегна, после отвори широко очи, придавайки си стреснат вид. Миг по-късно нададе уплашен вик и като скочи от каруцата, хукна надясно.

Това беше знак за Кати-Бри да действа. Тя се изправи и с едно-единствено движение захвърли вълнената рокля, превръщайки се от беззащитна жена в страховит войн. Смъртоносният Казид’еа засия в десницата й, Таулмарил също бе изваден изпод седалката. С двете оръжия в ръце тя скочи на земята и дръпна юздите на коня, като по този начин само за секунда раздели най-едрия разбойник от двамата му другари.

* * *

Тримата бандити вляво от пътя видяха неочакваното раздвижване и наскачаха от калта, където се бяха спотаили. Те се хвърлиха в атака с извадени мечове и оглушителен рев.

Изведнъж иззад малка купчинка пръст, която се издигаше наблизо, изскочи пъргава фигура и безшумна като призрак се озова при тях толкова бързо и с такава лекота, сякаш не стъпваше по земята, а се носеше във въздуха.

Два искрящи ятагана изскочиха изпод сивия плащ; широка усмивка и чифт теменужени очи ги приветстваха.

— Насам! Дайте му да се разбере! — провикна се един от бандитите и те се нахвърлиха върху елфа, ала движенията им бяха несъгласувани и непохватни.

С Ледена смърт в ръка Дризт пресрещна страничния удар на един от нападателите си и го отби нагоре, като в същото време с извитата страна на Сиянието спря другите две оръжия, стрелнали се право към него. Докато придърпваше Сиянието към себе си за нов удар, той стовари Ледена смърт върху протегнатите вражески мечове, после стори същото и със Сиянието. Леко навеждане на главата и бързо приклякване и той избегна оръжието на първия си противник, а след това заби Ледена смърт в ръката му.

Разбойникът изрева от болка, пръстите му се разтвориха и мечът му полетя във въздуха.

Но не отиде кой знае колко далеч — Дризт замахна със Сиянието и закачи острието му, а после направи нещо, което накара и тримата бандити да се заковат на място и да го зяпнат като омагьосани. Поредица от мълниеносни движения с двата ятагана накараха меча да сеиздигне нагоре, да се превърти и да полети в обратната посока.

Едно последно махване и мечът се озова в десницата на собственика си.

— Сигурен съм, че можеш да се справиш и по-добре — усмихна се елфът, когато дръжката на оръжието се приземи в ръката на противника му.

Слисаният мъж изпищя и отново го изтърва, а после си плю на петите.

— Това е Дризт! — кресна един от другарите му и също хукна да бяга.

Последният, било от страх, било от гняв, а може би от глупост, предпочете да се хвърли в атака и замахна право напред, после придърпа оръжието към себе си и опита нов, този път висок удар, който трябваше да се спусне рязко надолу и встрани.

Или поне така възнамеряваше той.

Вместо това ятаганите се стовариха отгоре му, всеки по два пъти, след което Сиянието го натисна и, следван от Ледена смърт, подхвана толкова ожесточена и светкавична поредица от удари, че техният звън се сля в една-единствена протяжна нота.

Пръстите на разбойника започнаха да изтръпват, но въпреки това той опита да се възползва от мълниеносните движения на елфа, като неочаквано се хвърли напред с намерението да се приближи достатъчно, за да приклещи ръцете му в хватката си.

Без сам да разбере как, той изгуби оръжието си, но дори това не го спря и той разпери ръце, за да стисне неприятеля си в мечешка прегръдка… но срещна само въздух.

Изведнъж го прониза остра болка, когато елфът (който незнайно как се беше озовал зад него) провря един от ятаганите си между краката му и го удари с тъпата страна.

Миг по-късно Дризт издърпа Сиянието обратно, а разбойникът подскочи нависоко и се приземи, олюлявайки се.

Ала усилията му да не падне бяха напразни един добре премерен ритник между плещите го повали по лице в калта.

— Ще сториш добре, ако останеш така, докато не ти разреша да се изправиш — рече елфът и като хвърли бърз поглед към каруцата, за да се увери, че приятелите му са добре, най-спокойно тръгна след другите двама бандити, които бяха побягнали.

* * *

Риджис цапаше през калта, като махаше с ръце и крещеше за помощ с цяло гърло — превъзходно изиграна роля на уплашено дете.

Двамината разбойници, за които Кати-Бри го беше предупредила, начаса скочиха на крака и му препречиха пътя. Риджис изпищя и отскочи настрани, при което се спъна и падна на колене.

— Моля ви, не ме убивайте! — проплака той жално, докато двамата се приближаваха със злобни усмивки на лице и голи мечове в ръка. — Моля ви, добри люде! Ето, ще ви дам огърлицата на татко!

И като бръкна под туниката си, полуръстът извади рубинения медальон и лекичко го раз люля.

Разбойниците се спряха пред него, а усмивките им отстъпиха място на нямо любопитство при вида на хилядите отблясъци, разпръсквани от скъпоценния камък, и омагьосващия начин, по който той впримчваше светлината в дълбините си.

* * *

Кати-Бри пусна юздите на коня, остави лъка и колчана на земята и отскочи настрани, за да избегне каруцата и да се изправи лице в лице с най-едрия от тримата разбойници.

Той се нахвърли отгоре й яростно и тромаво, размахал пред себе си тежка брадва.

Пъргавата Кати-Бри с лекота избегна трите удара, които той се опита да й нанесе, включително и един, който трябваше да се стовари отгоре й и да я посече. Ала вместо в нея, брадвата се заби в меката земя, давайки възможност на младата жена да довърши противника си с един бърз удар и да се насочи към останалите. В този миг тя чу как най-изисканият от тримата подкарва коня и видя каруцата да се отдалечава, заедно с двамата бандити на капрата.

Което означаваше, че Бруенор трябва да се заеме с тях.

Кати-Бри реши, че няма закъде да бърза. Мръснишките подмятания на едрия разбойник изобщо не й бяха допаднали.

* * *

— Проклета ключалка! — ръмжеше Бруенор, тъй като резето на сандъка, в който се беше сврял, се бе напълнило с кал от колелетата и заяждаше.

Междувременно каруцата беше тръгнала по-бързо и всяка неравност на пътя здравата го разтърсваше.

Най-сетне той успя да подвие първо единия, а после и другия крак под себе си и с рев, с който и най-свирепият червен дракон би се гордял, строши дъските над главата си и се показа от пода на каруцата.

— Да вземете да понамалите малко, а? — рече той.

Двамата разбойници на капрата се обърнаха и от изражението, изписало се по лицата им, Бруенор го напуши смях…

… Поне докато по-дребният от двамата не извади остра кама и не се нахвърли отгоре му. Изведнъж джуджето осъзна, че няма да му е никак лесно да се защитава, както си стои с ръце, заклещени от дъските на пода.

* * *

Единият от разбойниците изглежда нямаше нищо против да си стои така, втренчен глупаво в полюшващия се рубин. Другият обаче го погледа няколко секунди, после се изпъна и яростно тръсна глава.

— Падна ли ми в ръчичките, дребен хитрецо! — ревна той.

Риджис стисна медальона в пухкавата си шепа и скочи на крака.

— Не му позволявай да ме нарани! — викна той на омагьосания разбойник, когато видя ръцете на другаря му на сантиметри от гърлото си.

Риджис беше по-бърз, отколкото изглеждаше, и успя да отскочи навреме, но противникът му все още имаше преимущество и всеки миг щеше да го сграбчи за врата.

Или поне щеше да го стори, ако в този момент — неговият събрат, убеден извън всякакво съмнение, че полуръстът е негов скъп приятел, не се нахвърли отгоре му. Вкопчени един в друг, двамата бандити се сгромолясаха в калта и се запремятаха, сипейки пестници кой където свари.

— Ти си идиот, а той — шарлатанин! — кресна единият и стовари юмрук в окото на своя другар.

— Ти си дръвник, а той е един симпатичен дребосък — отвърна вторият и го прасна по носа.

Риджис въздъхна и се обърна, за да види какво правят останалите. Беше изиграл ролята си съвършено — точно както всеки път, откакто се бяха захванали с тази работа. Въпреки това мислите му се насочиха към Дризт й начина, по който той би се справил с тези двамата с помощта на верните си ятагани. Щеше му се и той да можеше да стори същото.

Или пък Кати-Бри. Тя несъмнено щеше да използва двете си смъртоносни оръжия — бърз, страховит удар с Казид’еа, последван от съвършено насочена сребропера стрела, която никой враг не можеше да избегне. Щеше му се и той да можеше да стори същото.

А и Бруенор. Джуджето сигурно щеше да получи някой пестник в лицето и да отговори със същото;, щеше да понесе удари, които биха повалили великан, но щеше да устои, докато накрая и двамата разбойници не се озовяха по очи в калта. Още веднъж, щеше му се и той да можеше да стори същото.

— Как ли пък не — изрече Риджис на глас и потърка рамо, сякаш наистина го бяха ударили.

Не, всеки си имаше свой собствен подход, реши той и се обърна, за да види какво става с двамата разбойници, които все още бяха вкопчени в люта битка.

Нещата като че ли не се развиваха много добре за неговия нов приятел.

Риджис извади своето оръжие (малък боздуган, който Бруенор беше изработил за него) и с няколко добре премерени удара набързо обърна хода на битката.

Не след дълго новият му приятел вече надделяваше и Риджис бе на път да успее.

Всекиму своето.

* * *

Тя се хвърли с протегнат напред меч към разбойника, успял най-сетне да измъкне брадвата си от пръстта, я вдигна, за да спре удара или поне да го отбие настрани.

Кати-Бри се приближаваше с широки крачки — твърде безразсъдно на пръв поглед или поне в неговите очи бе така.

Защото разбойникът щеше да я подцени, в това Кати-Бри беше сигурна. Думите му на пътя съвсем ясно й бяха дали да разбере как гледа той на жените.

И наистина, бандитът се хвана на въдицата и вдигна тежката секира с намерението да нанесе страшен удар.

Бързо завъртане на една страна и Кати-Бри с лекота избегна брадвата, озовавайки се достатъчно близо, за да забие Казид’еа в гърдите на злодея. Тя обаче предпочете да използва крака си и с все сила го срита в слабините.

После светкавично отскочи назад. Мъжът простена, но въпреки това се приготви за нова атака.

Кати-Бри го изчака и щом се съвзе, той се приготви за поредния (напълно безполезен) хоризонтален удар. Този път младата жена отстъпи едва забележимо, колкото да избегне брадвата, а после пристъпи напред, покрай протегнатата му ръка и като се завъртя на левия си крак, му нанесе още един ритник в слабините с десния.

Сама не знаеше защо го прави, но това определено й доставяше удоволствие.

И този път се отдръпна преди разбойникът да съумее да реагира, навярно още преди свирепата болка в слабините му да започне да отшумява.

Той все пак успя да се изправи, макар и с голямо усилие, и като вдигна брадвата си, нададе гръмогласен рев и се нахвърли отгоре й — атака на човек, доведен почти до отчаяние. Връхчето на Казид’еа жадно се впи в корема му и го накара да се закове на място. С едно движение на китката, младата жена накара острието да се спусне надолу, а тя самата се доближи на сантиметри от лицето му.

— Обзалагам се, че боли! — прошепна в ухото му и вдигна коляно.

След това отскочи назад само за да се върне обратно и да пресрещне брадвата му. Казид’еа се вряза в дръжката на секирата с такава мощ, че я сряза надве, като да беше от разтопен восък. Един последен, добре премерен ритник и Кати-Бри се отдръпна.

С премрежени от свирепата болка очи и разкривено лице, злодеят се опита да я последва, ала освен дръжката на секирата, Казид’еа беше срязал колана и панталона му. Неподдържана от нищо, дрехата се свлече около глезените му и само след две крачки разбойникът се препъна и пльосна по очи в калта. Целият оплескан и замаян от болка, той се изправи на колене и замахна към приближилата се Кати-Бри… само за да установи, че вместо брадва в ръката си държи половин дръжка. Естествено, ударът му се оказа прекалено къс и той залитна наляво. Младата жена мина от другата му страна и го срита в дясното рамо, поваляйки го по лице на земята.

Разбойникът се надигна и замахна отново, макар да не виждаше нищо от влязлата в очите му пръст.

Кати-Бри беше зад него и пак го събори.

— Да не си мръднал! — предупреди го тя.

Като проклинаше и плюеше кал, зашеметеният, но упорит здравеняк понечи да се изправи.

— Да не си мръднал! — повтори Кати-Бри.

Както и очакваше, той се подведе по гласа й и се обърна, протегнал крак, за да запази равновесие, като в същото време замахна със счупената дръжка.

Кати-Бри прескочи дръжката и крака му, приземи се преди той да довърши започнатото движение и използва набраната инерция, за да го изрита още веднъж в слабините.

Докато го гледаше как скимти, свит на кълбо в краката й и стиснал слабините си с ръце, Кати-Бри бе сигурна, че противникът й повече няма да се опита да стане.

Тя хвърли бърз поглед към Риджис и отиде да вземе лъка си, а по устните й заигра широка усмивка.

* * *

Отчаянието изпълни Бруенор с нови сили и той вдигна ръката си, подпирайки я с коляно. Успя да изкърти една от дъските и не само я използва като щит срещу връхлитащия разбойник, но дори успя да освободи ръката си достатъчно, за да избие камата от пръстите му.

От друга страна, даде си сметка джуджето, не бе изключено противникът му сам да бе решил да я пусне.

Бандитът провря юмрук зад дъската и го стовари в лицето на Бруенор. Последваха две бързи крошета, от които Бруенор нямаше как да се предпази, затова той не се и опита да го стори, просто се остави да бъде налаган, като в същото време се мъчеше да се отскубне от заклещилите го дъски. Най-сетне успя да освободи и другата си ръка. Сега вече можеше да се защити. С десницата си задържа връхлитащата ръка на противника си и сам замахна за страховит удар, който сигурно щеше да откъсне главата на разбойника, ако той не го беше сграбчил за китката. Така двамата изведнъж се оказаха вкопчени един в друг, без някой от тях да може да вземе преимущество над противника си.

— Я ела тука, Кенда! — провикна се червенокосият бандит към своя другар на капрата. — Падна ни в ръчичките! — И като се обърна към Бруенор, доближи грозното си лице на сантиметри от неговото: — Да те видим сега, дребосъко!

— Никой ли не ти е казвал, че плюеш, когат’ говориш? — погнусено изръмжа джуджето.

Вместо отговор, разбойникът се ухили глупашки и изпръхтя с очевидното намерение да се изхрачи в лицето на Бруенор.

Тялото на Бруенор се напрегна и като един огромен мускул, навярно като тялото на някоя гигантска змия, той се хвърли в атака. Челото му се заби в грозната мутра на злодея и отхвърли главата му толкова назад, че когато се изхрачи (защото той някак си успя да го направи), единственото, което глупакът постигна, бе да наплюе сам себе си.

Бруенор се освободи от хватката му, пусна китката му и с едната си ръка го стисна за гърлото, а с другата — за колана. Миг по-късно разбойникът полетя над главата му и през каруцата.

Бруенор видя спокойствието, с което другият бандит внимателно положи юздите върху капрата и се обърна към него, вадейки тънката си рапира. Същото спокойствие, с което той самият се измъкна напълно от сандъка под пода, взе покритата си с многобройни резки секира и я облегна на дясното си рамо, разтворил широко крака, за да запази равновесие.

— Най-добре да оставиш туй нещо настрани още сега и да вземеш да спреш проклетата каруца — заяви Бруенор.

— Не аз, а ти трябва да се предадеш — отвърна разбойникът, размахвайки рапирата си. — Глупаво джудже!

При тези думи той се хвърли напред, но Бруенор, който бе достатъчно опитен, за да знае точно докъде се простират уменията на престъпника, и острието на рапирата му, дори не трепна.

Оказа се, че го е подценил съвсем мъничко — връхчето на оръжието докосна митралния му нагръдник и намери в него малка пролука, достатъчна, за да го мушне леко.

— Ау! — подигравателно изохка джуджето.

Разбойникът издърпа рапирата и се приготви за нова атака.

— Грубото ти оръжие не може да се мери с моята бързина и ловкост — заяви той и пристъпи напред.

С едно движение на китката Бруенор запрати брадвата си право напред и като се превъртя веднъж, тя потъна в гърдите на разбойника и го запрати назад върху капрата.

— Нима? — попита джуджето и като сложи крак върху гърдите му, се зае да извади оръжието си.

* * *

Виждайки, че Бруенор държи положението на каруцата под контрол, Кати-Бри сниши лъка си. От самото начало беше взела мъжа с рапирата на прицел, готова да го застреля на място, ако се наложи.

Не че вярваше сериозно, че Бруенор Бойния чук може да има нужда от помощ срещу противници като тези двамата.

Тя се обърна на другата страна и видя Риджис да се приближава, следван от покорния си „приятел“, който носеше пленения си събрат на гръб.

— Да имаш някакви превръзки за онзи, когото Бруенор повали? — попита Кати-Бри, макар да не бе сигурна, че разбойникът е още жив.

Риджис понечи да кимне, ала вместо това кресна:

— Вляво!

Младата жена рязко се обърна и се прицели. Мъжът, когото Дризт беше повалил в калта, се опитваше да стане.

Среброперата стрела проряза въздуха и се заби на милиметри от ръката на разбойника, който замръзна на мястото си и изстена ужасено.

— Няма да е зле отново да легнеш на земята! — провикна се Кати-Бри от пътя.

Той се подчини.

* * *

Два часа по-късно двамата разбойници, които бяха успели да избягат, се втурнаха между гъстите храсти, единствената пролука в каменния кръг, сред който бе скрит лагерът им. Препъвайки се, все още обзети от ужас, те притичаха покрай конете и откраднатата каруца и завариха своята предводителка (и освен това — готвачка), Джул Пепър, да разбърква голям котел.

— Днес май не ви е провървяло особено? — попита тя, докато кафявите й очи ги оглеждаха изпитателно.

Тонът и държанието й бяха съвсем красноречиви, ала и двамата разбойници бяха прекалено глупави, за да ги разтълкуват правилно. Нещо се бе случило, сигурна бе Джул, и то далеч не бе нещо хубаво.

— Дризт! — избъбри единият от бандитите, с мъка поемайки си въздух. — Дризт и неговите приятели ни сгащиха!

— Дризт? — попита високата чернокоса предводителка.

— Дризт До’Урден, проклетият мрачен елф — потвърди и другият разбойник. — Тъкмо прибирахме една каруца (някаква жена с хлапето си) и ей ти го на, той изникна отнякъде. Горкият Уокън се сби с него.

— Горкият Уокън — повтори първият разбойник.

Джул затвори очи и поклати глава — очевидно нещо й беше направило впечатление, нещо, на което тези двамата изобщо не бяха обърнали внимание.

— И жената просто ви отстъпи каруцата? — попита тя.

— А, не, май се защитаваше, ама ние побягнахме, та не видяхме кой знае колко.

— Някаква жена, а? — повтори Джул. — Може би имате предвид Кати-Бри, дъщерята на Бруенор Бойния чук? Изиграли са ви, глупаци такива!

Двамата разбойници се спогледаха недоумяващо.

— И си платихме за грешката, нали? — обади се единият, събирайки целия си кураж, за да срещне погледа й. — Можеше да е и по-лошо.

— Нима? — попита Джул. — Кажете ми, тогава пантерата на елфа появи ли се?

Двамата отново се спогледаха.

В този миг лагерът се огласи от гърлено ръмжене, дошло сякаш отдън земя, което отекна между камъните и накара разбойниците да изтръпнат. Конете, спънати в единия край на бивака, изцвилиха и зариха пръстта с копита, тръскайки неспокойно глави.

— Очевидно — да — отговори си чернокосата жена сама и въздъхна дълбоко.

Рязко движение недалеч от тях привлече вниманието им и те като един обърнаха глави натам. Черното петно, което бяха зърнали да профучава във въздуха, се оказа гигантска пантера, дълга повече от три метра и с рамене, които навярно биха стигнали до гърдите на средно висок мъж.

— Котката на елфа? — попита един от разбойниците.

— Казват, че името й било Гуенивар — отвърна Джул.

Другият бандит вече отстъпваше назад, без да откъсва очи от пантерата. Блъсна се в една каруца и бе принуден да я заобиколи, като по този начин се озова точно до подплашените коне.

— И, разбира се, вие дотичахте право тук! — презрително изсумтя чернокосата жена. — Изобщо ли не ви мина през ума, че елфът нарочно ви е оставил да избягате?

— Не! Той беше зает! — възрази първият разбойник.

Джул само поклати глава. Всъщност, не беше учудена, че всичко бе свършило по този начин. Беше си го заслужила, задето се бе захванала с такива глупаци.

Гуенивар изрева и скочи между тях. Джул, достатъчно разумна, за да помисли да се съпротивлява, веднага вдигна ръце и тъкмо се канеше да каже на другите двама да сторят същото, когато чу глухо тупване до себе си. Мъжът до нея беше припаднал от ужас.

Вторият разбойник дори не видя как Гуенивар скочи. Той се обърна и хукна към храсталаците с намерението да остави другите да се бият, докато той се спасяваше с бягство, точно както бе сторил по-рано на пътя. Когато излезе от другата страна на гъсталака, замижал, за да се предпази от острите клонаци, първото нещо, което видя пред себе си, беше черен силует и чифт теменужени очи, вперени право в него.

Миг по-късно дръжката на един ятаган се стовари в лицето му и го повали на земята.

(обратно)

Втора глава Раздиран

Харесваше му да усеща пръските солена вода върху лицето си, докато вятърът развяваше дългата му руса коса, а яркото слънце го караше да присвива очи. Въпреки седмиците, прекарани в открито море, решителните му черти си оставаха все така момчешки, ала в очите му имаше нещо, което не се връзваше с младежкия му вид — някаква тъга, породена от горчив опит.

Точно в този момент обаче, тъгата сякаш си бе отишла, защото докато стоеше на носа на „Морски дух“, Уолфгар, син на Беорнегар, отново усещаше онзи приток на адреналин, който помнеше от годините, прекарани в Долината на мразовития вятър, първо — сред своите съплеменници, а после — рамо до рамо с Дризт. Да, тръпката беше невероятна и нищо не подхождаше на истинския войн повече от гордото и изпълнено с вълнуващо нетърпение очакване преди битка.

А тя нямаше да се забави, в това варваринът не се и съмняваше. Далеч пред тях се белееха платната на бягащия пиратски кораб.

Дали беше „Кървавия кил“, корабът на Шийла Крий? Дали на борда му беше бойният му чук, могъщият Щитозъб, дар от неговия осиновител, попаднал в изцапаните с кръв ръце на някой пират?

По лицето на Уолфгар пробяга сянка, а в гърдите му забушува буря от противоречиви чувства при мисълта, че много скоро може отново да държи Щитозъб в десницата си. Беше оставил Дели Кърти и Колсон, момиченцето, което двамата отглеждаха като своя дъщеря, в Града на бездънните води. Двете се бяха настанили в красивата къща на капитан Дюдермонт, а той се бе присъединил към екипажа на „Морски дух“ именно, за да открие изгубения си чук. Въпреки това мисълта за Щитозъб и за онова, което го очакваше, след като си върнеше магическото оръжие, беше повече, отколкото той можеше да си представи в момента. Какво всъщност означаваше бойният чук за него?

Подарък от Бруенор, Щитозъб беше символ на обичта на джуджето към него. Наред с това беше и признание, че Уолфгар е успял да се издигне над суровото възпитание, получено при варварите, за да се превърне в по-добър войн и, което бе още по-важно — в по-добър човек. Но дали наистина беше така? Заслужаваше ли той прекрасното оръжие и обичта на Бруенор? Несъмнено случилото се след завръщането му от Бездната говореше точно обратното.

През последните месеци Уолфгар не беше сторил много неща, с които да се гордее, а онези, от които се срамуваше и които му се щеше да забрави (начело с плесницата, която бе зашлевил на Кати-Бри), не бяха едно и две.

Търсенето на Щитозъб му бе донесло дълго жадувано облекчение, погълнало бе цялото му внимание и време и му бе дало възможност да прави нещо достойно, докато се опитва да сложи в ред чувствата си. Но ако Щитозъб се намираше на кораба пред тях или на следващия, на който се натъкнеха, и той си го върнеше обратно, къде щеше да го отведе пътят му оттам насетне? В Долината на мразовития вятър, сред някогашните му приятели? Щеше ли заедно с тях отново да води живот, изпълнен с приключения, опасности и битки?

Мислите му се насочиха към Дели и детето. Можеше ли да се завърне към подобен живот сега, когато те бяха с него? Какво би означавал един такъв избор за отговорността, която носеше за новото си семейство?

Уолфгар се засмя. Макар рядко да го признаваше дори пред себе си, той добре разбираше, че не отговорностите го спираха. Той взе детето от Окни (малко кралство, сгушено в източното подножие на Гръбнака на света), защото се чувстваше задължен да го стори. Човекът, който беше (или в когото отново искаше да се превърне) не можеше да допусне невинното дете да страда заради грешката на майка си, нито заради малодушието и глупостта на баща си.

Подобна бе и причината, накарала го да се върне в „Кривата сабя“. Дължеше го на приятелите си там — на Арумн, Дели и дори на Йоси Локвата, които несъмнено беше разочаровал с пиянските си грешки. И пак чувството за отговорност го бе тласнало да последва Дели да тръгне с него и детето — видял бе възможност да изкупи отвратителното си държание към нея и й бе предложил ново, по-добро бъдеще. В действителност Уолфгар изобщо не бе обмислял предварително решението да вземе Дели със себе си и дори когато тя най-изненадващо прие, той все още не осъзнаваше какво огромно влияние ще изиграе нейният избор върху живота му. Защото сега… сега връзката му с Дели и осиновеното им момиченце се бе превърнала в нещо много по-силно. Детето, което беше прибрал от милосърдие (и защото дълбоко в себе си беше почувствал, че той се нуждае от този жест повече, отколкото самото момиченце), бе станала негова истинска дъщеря. Във всяко едно отношение. Точно както някога той бе станал истински син за Бруенор Бойния чук. Уолфгар не бе и предполагал, че може да съществува такава уязвимост, каквато бе познал с бащинството. Никога не бе вярвал, че някой може да го нарани истински. Сега бе достатъчно само да се вгледа в сините очи на Колсон (очите на нейната майка), за да почувства, че целият му свят може да бъде разрушен с един удар.

Така бе и с Дели Кърти. Уолфгар отдавна бе разбрал, че е получил много повече, отколкото е очаквал, когато й предложи да тръгне с него. Жената, която беше поканил от великодушие и за да си докаже, че вече не е грубиянинът, в който се бе превърнал след завръщането си от Бездната, отдавна бе нещо повече от обикновена спътница. През времето, откакто бяха напуснали Лускан, Уолфгар я беше опознал в съвсем различна светлина, видял бе истинската й същност и мъдростта й, скрити под язвителната, грубовата маска, която тя носеше, за да понесе жалкото си съществуване.

Дели му бе разказала за малкото прекрасни мигове, които бе познала… и никой от тях не бе в прегръдките на някой от многобройните й любовници. Разказала му бе за часовете, прекарани на някой тих лускански пристан, преди да събере сили да се върне в „Кривата сабя“ и да започне обичайната си работа. Часовете, прекарани в самота, в които бе гледала как слънцето обагря далечните води на океана, докато потъва бавно зад хоризонта.

Надвечер, когато над земята се спуснеше мек сумрак, беше любимата й част от деня. Тихият час, както тя го наричаше. Времето, когато почтените жители на Лускан се прибираха при семействата си, а нощните обитатели все още не бяха излезли, за да прекарат поредната нощ, изпълнена с приключения, ала в същото време — лишена от истински смисъл. През дългите месеци в „Кривата сабя“, въпреки всички нощи, които бяха споделили, на Уолфгар и през ум не му бе минало, че у Дели се крие нещо повече, че тя има свои надежди и мечти и притежава завидна прозорливост.

Мъжете, с които тя си лягаше, нерядко се поздравяваха за лекотата, с която я бяха спечелили само с няколко ласкателни думи. Ала Уолфгар вече знаеше, че нито комплиментите им, нито техните преструвки означаваха каквото и да било за Дели. Единственото оръжие, с което младата жена разполагаше, беше тялото й и тя го използваше, за да си спечели благоразположение, познания и сигурност в едно място, където и трите неща не струваха нищо. Уолфгар с изненада бе разбрал, че макар мъжете да вярваха, че те се възползват от Дели и нейното невежество, в действителност тя извличаше изгода от тяхната похотливост.

Да, Дели Кърти отлично знаеше как да се възползва от хората около себе си и точно това бе най-забележителното във връзката й с Уолфгар. Защото тя не го използваше, в това варваринът беше сигурен, така, както бе сигурен, че и той не я използва. За първи път, откакто се познаваха, те просто споделяха компанията си — напълно искрено, без преструвки и задни мисли.

И Уолфгар не можеше да не признае, че това му харесва.

Не можеше да не признае, освен ако не беше лъжец и страхливец, че се е влюбил в Дели Кърти. И така, двамата се ожениха. Неофициално, но много по-искрено, истински съюз на две души. Дели Кърти, най-невероятната спътница, която варваринът можеше да си представи, го допълваше така, както той не бе и подозирал, че е възможно.

— Пирати! — разнесе се вик от наблюдателницата.

Явно корабът пред тях наистина бе пиратски — в дързостта си, разбойниците пред тях дори не се бяха опитали да скрият знамето си.

Застигнати насред открито море, без място, където да се скрият, пиратите бяха обречени. Из тези води нямаше кораб, който да може да надбяга „Морски дух“, особено когато магическите вихри на Робилард издуваха грота до краен предел.

Уолфгар си пое дълбоко дъх, ала и това не можа да го успокои съвсем.

„Аз съм войн!“, напомни си той, но не можеше току-така да пренебрегне факта, че освен това е съпруг и баща.

Колко странна бе настъпилата у него промяна. Съвсем доскоро той всяваше ужас в сърцата на лусканци, хвърляше се в бой с необуздан плам, с който нерядко излагаше живота си на опасност. Ала тогава нямаше какво да губи, тъкмо напротив — смъртта му се струваше добре дошла, единственият начин да се спаси от болката, която го измъчваше. Сега не само че имаше какво да губи и то много, но и за миг не можеше да забрави, че ако умре тук, Дели и Колсон щяха да страдат.

„И за какво?“, питаше се той. Заради някакъв боен чук, символ на едно минало, към което той дори не бе сигурен, че иска да се върне.

Уолфгар се улови за парапета толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха, пое си дълбоко дъх и го изпусна с почти животинско ръмжене. Не, подобни мисли бяха пагубни за сърцето на истинския войн, напомни си той и ги прогони. Смело в атака, това бе неговият девиз и неговото верую, само така можеше да оцелее войнът. Надвий неприятеля, бързо и съкрушително, и по всяка вероятност ще си тръгнеш невредим. Поколебаеш ли се, единственото, което ще постигнеш, е да дадеш на врага възможност да те прониже с добре насочено копие или стрела.

Колебанието и малодушието можеха да го унищожат.

* * *

„Морски дух“ бързо топеше преднината на пиратския кораб, който се оказа двумачтова каравела. Колко бързо разбойниците свалиха знамето си, когато разпознаха своя преследвач!

„Морски дух“ стреля едновременно с предната си балиста и задния катапулт, без обаче да нанесе сериозни щети на противника. В отговор пиратите също произведоха изстрел, но не ги улучиха.

— Още веднъж? — обърна се капитан Дюдермонт към своя магьосник.

Дюдермонт беше висок, строен мъж с грижливо оформена козя брадичка, която все още бе по-скоро кестенява, отколкото сива.

— За да ги предизвикаме? — отвърна Робилард. — Не. Ако имат магьосник, той очевидно е твърде предпазлив, за да се улови в подобен капан, иначе досега да се беше разкрил. Доближи се достатъчно за истинско нападение и стреляй, а аз ще сторя същото.

Дюдермонт кимна и вдигна далекогледа си, за да огледа неприятеля. На палубата на пиратския кораб цареше паника, всички се щураха насам-натам.

С всяка изминала секунда „Морски дух“ стопяваше преднината на противника си; издутите му платна жадно поглъщаха вятъра, носът му устремено пореше вълните, издигайки стени от бяла пяна.

Дюдермонт хвърли поглед към кърмата, където неколцина моряци зареждаха катапулта. Един от тях беше допрял далекоглед до окото си и с пръчка в ръка преценяваше разстоянието до вражеския съд. Когато улови погледа на капитана, той свали далекогледа и кимна.

— Целете се в грота — нареди Дюдермонт на моряка до себе си и от човек на човек заповедта му бързо обиколи палубата.

Катапултът и балистата стреляха едновременно. Този път горящият катран от катапулта закачи такелажа на пиратския кораб, който, наклонен на една страна, трескаво се мъчеше да избяга, а стрелата на балистата, за която бяха закачени здрави вериги, проби едно от платната.

Миг по-късно нещо припламна и ослепителната светкавица на Робилард се заби в корпуса на каравелата сред дъжд от трески.

— Заемам се със защитата! — провикна се Робилард и като се обгърна в полупрозрачна магическа сфера, изтича до носа на кораба, разминавайки се по пътя с Уолфгар.

Както можеше да се очаква, пиратите отвърнаха със своя светкавица, която далеч не бе толкова ярка и толкова разрушителна, колкото тази на Робилард. Освен това, магьосникът на „Морски дух“ (с когото малцина от вълшебниците, кръстосващи Саблено море можеха да се мерят) се бе погрижил да предпази кораба и, благодарение на мощните му щитове, единствената следа от вражеската светкавица бе черно петно близо до носа — един от многото белези, с които „Морски дух“ се беше сдобил през дългите години, прекарани в лов на пирати.

Каравелата все още се опитваше да завие и да избяга, ала корабът на Дюдермонт бе много по-подвижен и й пресече пътя, скъсявайки още повече разстоянието между двата съда. Дюдермонт се усмихна при вида на Робилард. Магьосникът нетърпеливо потриваше ръце, готов да запрати срещу противника поредица от заклинания, които можеха да пробият и най-непристъпната защита, а после да довърши започнатото с мощно огнено кълбо, което да погълне такелажа на каравелата и да я остави напълно безпомощна насред океана.

След това пиратите нямаше да имат друг избор, освен да се предадат.

* * *

Стрелците на „Морски дух“ се бяха наредили покрай бордовата ограда, като неколцина бяха излезли по-напред. Робилард ги беше обгърнал с магическа защита, която ги правеше недосегаеми за обикновени стрели, затова задачата им бе да привличат вражеския огън.

— Стреляйте заедно, докато минаваме покрай тях! — нареди командирът на групата и всички се заеха да проверят оръжията си, избирайки най-точните и сигурни стрели.

Зад тях Уолфгар крачеше неспокойно напред-назад. Искаше му се всичко да свърши колкото може по-скоро — напълно нормално, дори разумно желание. Въпреки това той се срамуваше от него и се проклинаше, задето се чувства по този начин.

— Глътчица за отпускане? — предложи му един моряк и му подаде малко шише с ром, което се предаваше от ръка на ръка.

Варваринът се загледа в бутилката. Месеци наред се бе мъчил да се скрие зад уж прозрачните й стени. Месеци наред се бе мъчил да удави със съдържанието й страха и ужасните спомени, в обречен опит да избяга от истината за себе си и своето минало.

Уолфгар поклати глава и продължи да крачи напред-назад.

Миг по-късно се разнесе песента на двайсетина тетиви, последвана от многогласен вик откъм кораба на пиратите, извикаха и двама-трима от моряците на Дюдермонт, които също бяха улучени.

Уолфгар знаеше, че трябва да заеме мястото си сред останалите от абордажния отряд, ала просто не можеше да го направи. Не можеше, защото образите на Дели и Колсон изникваха пред него и той не бе в състояние да продължи напред. Какво изобщо правеше тук? Как можеше да преследва някакъв си боен чук, когато те го чакаха в Града на бездънните води?

И докато тези въпроси отекваха с ужасяваща сила в съзнанието му, всичко онова, което той представляваше някога, му крещеше в отговор. Името на Темпос, варварския бог на войната, ехтеше в главата му и му казваше да захвърли всеки страх и всяко колебание и да си спомни кой е в действителност.

С рев, който накара хората около него да се разбягат, Уолфгар, син на Беорнегар, се хвърли към бордовата ограда и макар че никой не бе свикал абордажен отряд, макар че Робилард вече се подготвяше за огнения взрив, който щеше да запрати срещу каравелата и макар че между двата кораба все още имаше поне четири метра разстояние, той скочи.

Зад гърба му се разнесоха негодуващи възгласи, пред него — викове на изненада и ужас.

Единственото, което Уолфгар чу, беше собственият му глас.

— Темпос! — ревна той, запращайки по дяволите и страх, и колебание.

Темпос!

* * *

Дюдермонт се втурна към мършавия магьосник и притисна двете му ръце към тялото, прекъсвайки заклинанието му.

— Глупак! — кресна Робилард, когато отвори очи и видя какво бе накарало капитана да се намеси.

Не че беше особено изненадан — Уолфгар му бе трън в очите откакто се бе присъединил към екипажа. За разлика от другарите си Дризт и Кати-Бри, варваринът просто не бе в състояние да разбере тънкостите на магьосническото сражение. А според Робилард то бе най-важно и несъмнено превъзхождаше многократно щуротиите на обикновените войни.

Той се отскубна от хватката на Дюдермонт.

— Така или иначе, след малко започвам да ги обстрелвам — настоя той. — Когато Уолфгар ще е мъртъв.

Ала Дюдермонт не го слушаше, тъй като беше зает да дава нареждания на хората си — първо да обърнат „Морски дух“, а след това към стрелците, да си изберат позиции, от които да могат да помогнат на абордажния отряд, състоящ се от един-единствен човек.

* * *

Уолфгар закачи бордовата ограда на каравелата, препъна се и падна на палубата. Един пират с меч в ръка се нахвърли отгоре му, ала той беше по-бърз и скочи на крака, със страховит рев на уста и с по една дълга верига във всяка ръка.

Най-близкият от разбойниците замахна с меча си и го улучи в рамото, но Уолфгар светкавично вдигна ръка, така че острието само го одраска, след което нанесе толкова силен удар в гърдите на нападателя си, че той политна надалеч и се строполи безжизнен по гръб.

Размахал тежките вериги, с името на Темпос на уста, варваринът се развилия, разпръсвайки пиратите около себе си като мухи. Разбойниците никога досега не бяха виждали нещо подобно на освирепелия, двуметров исполин, затова повечето се разбягаха.

Една от веригите изсвистя и омота два крака. Бързо дръпване и пиратът се сгромоляса на палубата. Втората верига улучи друг от разбойниците по рамото, уви се няколко пъти около него и здравата го цапардоса в гърдите. Когато Уолфгар я дръпна към себе си, тя смъкна голямо парче от кожата на нещастника и го накара да се завърти като пумпал, преди да се просне по очи на земята.

— Спасявайте се! — понесоха се ужасени крясъци. — Това е някакъв демон!

Когато веригите се оплетоха, Уолфгар просто ги пусна и извади две къси сопи от пояса си. После се хвърли напред и рязко свърна, притискайки един от пиратите (най-добре въоръжения и очевидно — главатар на малкия отряд) към бордовата ограда.

Разбойникът замахна с тънкия си меч, ала варваринът отскочи назад, за да го избегне, и отново се хвърли в атака с гръмогласен рев на уста.

Пиратът вдигна тежкия си щит, убеден, че няма от какво да се бои. Ала той никога досега не се бе изправял срещу първичната ярост на Уолфгар.

От първия удар на варварина ръката на разбойника се вцепени от рамото до върха на пръстите. Вторият удар се стовари върху горната част на щита и принуди ръката, която го държеше, да се отпусне. След третия удар със защитата на пирата беше свършено, а четвъртият, дошъл толкова бързо, че той дори не можа да вдигне меча си, го блъсна в слепоочието и го запрати настрани.

Варваринът продължи с поредица от мълниеносни крошета, от които доспехите на пирата се нагънаха като безполезна ламарина, а той се сгромоляса на палубата. Ала и това не бе всичко — разбойникът едва-що бе докоснал дъските, когато Уолфгар го сграбчи за глезена и го вдигна във въздуха.

Бързо завъртане, последвано от една-единствена крачка и бандитът увисна надолу с главата през перилата. Уолфгар го задържа така — само с една ръка, а сякаш без никакво усилие — и заплашително изгледа другарите му. Никой не посмя нито да се приближи, нито да вдигне лък срещу него.

Предизвикателство обаче все пак долетя — откъм капитанския мостик. Варваринът се обърна и видя магьосника на каравелата да се взира в него, очевидно по средата на някакво заклинание.

С едно движение на китката Уолфгар запрати втората си сопа към него и магьосникът беше принуден да прекъсне заклинанието и да отскочи встрани.

Само че този ход остави варварина без оръжие и то тъкмо когато пиратите започваха да се съвземат от първоначалната си изненада. Междувременно се бе появил и капитанът им, обещавайки да възнагради пребогато онзи, който се справи с великана. Магьосникът отново поде заклинанието си.

Гнусните разбойници започнаха да се приближават, в очите им гореше смъртоносен плам.

Изведнъж те се заковаха на място като един, някои дори изпуснаха оръжията си, видели „Морски дух“ да се появява зад гърба на варварина. Група стрелци се бяха наредили покрай бордовата ограда,абордажният отряд беше готов.

Робилард използва случая и запрати още една от своите мълнии по каравелата. Тя улучи разсеялия се пиратски магьосник и го запрати зад борда.

Един от пиратите нададе вик за атака, ала бе спрян начаса от две стрели, забили се в гърдите му.

Екипажът на „Морски дух“ беше прекалено подготвен, прекалено дисциплиниран, прекалено опитен. Сражението свърши още преди да е започнало.

— Навярно вече можеш да го пуснеш — обади се Дюдермонт след малко, тъй като Уолфгар продължаваше да стои на мястото си, провесил пирата с доспехите през борда, макар и вече да го държеше не с една, а с две ръце. — На палубата!

— Точно така! — намеси се засраменият разбойник и повдигна забралото на скъпо изработения си шлем. — Аз съм граф Таскадейл от имението Таскадейл и настоявам…

— Ти си пират — прекъсна го Дюдермонт спокойно.

— Просто едно приключение и нищо повече — надменно отвърна мъжът с доспехите. — А сега, ако обичаш, кажи на този дивак да ме пусне!

Преди Дюдермонт да успее да каже каквото и да било, Уолфгар се завъртя и графът полетя във въздуха, блъсна се в гротмачтата с оглушителен трясък и се строполи на палубата.

— Графът на Таскадейл, каквото и да е това — отбеляза Дюдермонт.

— Слабо ме вълнува — отвърна Уолфгар и се обърна към току-що спуснатата между двата кораба греда.

Разлютеният Робилард вече го очакваше от другата страна.

— Кой ти нареди да тръгваш на абордаж? — подхвана го магьосникът. — Можех да ги надвия с едно-единствено заклинание!

— Някой да те е спрял? — изръмжа Уолфгар и го подмина — нямаше време да му обяснява каквото измъчва, особено когато и сам не бе наясно с онова, което ставаше в гърдите му.

— Следващия път ще сторя точно това! — провикна се след него Робилард, но варваринът не му обърна внимание. — Тежко му и горко на Уолфгар, когато пламнали парчета от платната се посипят върху него, подпалят косата и опърлят кожата му! Тежко му и горко на Уолфгар…

— Успокой се — долетя гласът на приближилия се междувременно Дюдермонт. — Пиратският кораб е пленен и никой от нас не пострада.

— Както щеше да стане и без да ни се налага да разчитаме на късмета си — не отстъпваше Робилард. — Магическите им щитове не действаха, платната им бяха незащитени. Трябваше ми само…

— Достатъчно, приятелю — прекъсна го капитанът.

— Уолфгар е пълен глупак! Истински варварин! Дивак до дъното на душата си, а от тактика разбира колкото и един орк!

Дюдермонт, който и преди бе плавал с Уолфгар, пък и знаеше, че го е обучавал не друг, а самият Дризт До’Урден, не беше съгласен, но предпочете да не казва нищо и остави вечно сърдития магьосник да се наругае на воля.

В действителност капитан Дюдермонт бе започнал да се чуди дали не бе сбъркал, приемайки Уолфгар на борда, макар все още да смяташе, че това е най-малкото, което дружбата и уважението към варварина му повеляваха да стори. Това, че Уолфгар бе успял да се изправи и да продължи напред, след като беше паднал толкова ниско, наистина бе впечатлило капитана, който го бе видял в навярно най-позорния момент от живота му — върху Карнавала на затворниците, обвинен в опит за убийство не на кого да е, а на самия Дюдермонт.

Разбира се, капитанът и за миг не бе повярвал на обвиненията (това беше и единствената причина Уолфгар да е още жив), но беше очевидно, че нещо неизказано ужасно бе сполетяло доблестния войн и го бе запратило на дъното. Толкова по-приятна бе изненадата на Дюдермонт, когато в Града на бездънните води варваринът го потърси с молба да се присъедини към екипажа на „Морски дух“ и с негова помощ да си възвърне могъщия боен чук, който Бруенор бе изковал за него.

Ала с течение на времето капитанът бе разбрал, че душевните белези на Уолфгар все още не са се заличили напълно. Днешната му постъпка беше отявлено безразсъдна и лесно би могла да изложи на опасност целия екипаж. Капитан Дюдермонт не можеше да допусне това. Налагаше се сериозно да си поговори с Уолфгар.

Нещо повече, реши Дюдермонт — от този момент за „Морски дух“ нямаше да има по-важна задача от това да открие Шийла Крий и да помогне на Уолфгар да си върне Щитозъб, след което щяха да го оставят в Града на бездънните води.

За доброто на всички.

(обратно)

Трета глава Евтини ефекти

Огромни водоливници с фантастични фигури се хилеха зловещо от шест метра височина; гигантска каменна статуя, изобразяваща човекоподобен гущер — войн (може би някакъв вид голем, но по-вероятно обикновена скулптура), охраняваше вратата, която се намираше между разкрачените му нозе. По стените на тъмното преддверие играеха безброй магически светлинки, а немалко от тях хвърляха опасни на вид искри.

Ле’лоринел остана напълно равнодушен. Добре знаеше какви магии владее онзи, при когото идва гадателство и халюцинации — и не се боеше нито от едното, нито от другото. Не, защитите, с които Е’Креса Гадателя се беше обградил, не можеха да впечатлят опитния войн. Те до една бяха по-скоро зрелищни, отколкото истински опасни и затова Ле’лоринел не извади меча си и дори свали блестящия си сребърен шлем, докато прекрачваше прага.

— Е’Креса дикномин туе? — попита елфът на езика на гномовете, когато пристъпи в кръглия коридор от другата страна на вратата.

— Е’Креса дикномин туе? — повтори, този път по-силно и по-настоятелно.

Отговорът дойде, понесен върху магически ветрец.

— Какви мрачни и скверни приключения очакват тъмната страна на Ле’лоринел? — разнесе се пронизителен, ала въпреки това дрезгав глас, използващ общия език. — Когато черна кожа окъпе острието в кръв, едва тогава ли ще се засити неутолимата му жажда? Когато доблестният елф на мрака рухне мъртъв, ще се усмихне ли най-сетне Ле’лоринел? Ще се стопи ли най-после гневът му?

Ле’лоринел се усмихна както на тази демонстрация на гадателските умения на Е’Креса, така и на очевидните грешки.

— Може ли… — започна той.

— Качвай се — прекъсна го гласът по начин, който ясно даваше да се разбере, че въпросът на елфа вече е бил предугаден.

Ле’лоринел отново се изкиска и изтича по стълбището. В горния му край имаше врата от сини мъниста, иззад които се процеждаше мека светлина. Ле’лоринел отметна мънистените нанизи настрани и се озова, както личеше, в главната приемна на Е’Креса. Подът беше покрит с меки килими и възглавници за сядане, навсякъде можеха да се видят загадъчни руни и странни предмети — череп тук, гигантско прилепово крило — там; върху поставка до стената стоеше кристално кълбо, имаше и голямо огледало в позлатена рамка с причудливо извити краища.

Никога досега Ле’лоринел не беше виждал толкова много магически предмети, струпани на едно място. Но след годините, прекарани с Маскевич, у него нямаше никакво съмнение, че никой от тях не притежаваше кой знае каква сила… с изключение, навярно, на кристалното кълбо.

Той обаче не им обърна особено внимание, тъй като гледаше Е’Креса. Облечен в тъмносини одежди, изпъстрени със сложни червени орнаменти, и с гигантска конусовидна шапка на главата, гномът изглеждаше почти като карикатура на типичния образ на магьосник, като се изключеше, разбира се, фактът, че надали бе висок повече от метър. Гномът наклони глава назад, така че гъстата му сива брада и рошавите вежди, които се подаваха изпод ръба на шапката, щръкнаха нагоре. Макар и обърнат към Ле’лоринел, той не го виждаше.

Рошавите вежди засенчваха две млечнобели, незрящи очи.

Ле’лоринел се разсмя:

— Сляп гадател? Колко предсказуемо!

— Нима се съмняваш в силата на магическото ми зрение? — отвърна Е’Креса и вдигна заплашително ръце, така че те заприличаха на разперени орлови криле.

— Повече, отколкото предполагаш — отвърна нехайно елфът.

Е’Креса постоя така още миг-два, но когато Ле’лоринел продължи да го гледа, насмешливо усмихнат, той сви рамене и с едно движение извади белите лещи от искрящите си сиви очи.

— При селяните действа отлично — обясни той. — Направо ги изумява. Пък и те винаги са по-склонни да платят някой и друг грош повече на слепия гадател.

— Селяните се впечатляват лесно — отбеляза Ле’лоринел. — За разлика от мен.

— И все пак, аз знаех за теб и твоята цел — не пропусна да му напомни гномът.

— Както и за Маскевич — сухо отвърна елфът.

Е’Креса тропна с крак по пода и си придаде възмутен вид.

— Носиш ли парите? — сърдито попита той след малко.

Ле’лоринел хвърли кесия със сребро в жадно протегнатите му ръце.

— Защо не използваш гадателските си умения, за да разбереш колко са? — попита той, когато гномът започна да брои парите.

Очите на Е’Креса се присвиха толкова, че почти се изгубиха под рошавите вежди. Гномът размаха едната си ръка над кесията, промърмори някакво заклинание и кимна, оставяйки кесията настрани.

— Заради това ще ти вземе повече — заяви той.

— Задето преброи среброто?

— Заради тази допълнителна проява на забележителните ми магьоснически умения — уточни гномът. — И задето не ти се наложи да ме чакаш да ги изброя по обикновения начин.

— Не е необходима кой знае каква магия, за да разбереш, че цялото сребро е там — отвърна елфът. — Щях ли да дойда, ако не бях съгласен с цената ти?

— Поредната проверка, може би? — предположи Е’Креса.

Ле’лоринел простена.

— Нетърпеливостта е недостатък на хората, не на елфите — напомни му гномът. — Отсега виждам, че продължиш ли да преследваш целта си по този начин, те очаква гибел.

— Прекрасно! — саркастично отговори Ле’лоринел.

— Изобщо не си помагаш — невъзмутимо рече Е’Креса.

— Уверявам те, че макар да притежавам цялото търпение, което ми е нужно, за да се разправя с Дризт До’Урден, нямам никакво желание да губя излишно време, като се разтакавам тук — рече елфът. — Чака ме твърде много работа, Е’Креса.

Гадателят се замисли над думите му и сви рамене.

— Добре тогава. Да видим какво ще ни покаже кристалното кълбо. Пътят към целта ти, надявам се, а може би дори изхода от цялото ти начинание, бил той победа или поражение.

Клатушкайки се като патица, гномът се насочи към кристалното кълбо.

— Само пътя и нищо друго — отсече Ле’лоринел.

Е’Креса се закова на място и бавно се обърна, искрено заинтригуван.

— Мнозина на твое място биха поискали да им покажа и изхода — рече той.

— И ти, и аз отлично знаем, че той не е предопределен.

— Но изгледите…

— … са си просто изгледи и нищо повече — прекъсна го елфът. — И какво да сторя, о, велики гадателю, ако разбера, че ще изляза победител от двубоя с Дризт До’Урден, ако ми кажеш, че той ще си получи заслуженото и ще рухне мъртъв от моята ръка, а аз ще изтрия окървавеното си оръжие в бялата му коса?

— Да възликуваш, може би — насмешливо подхвърли Е’Креса.

— Какво да сторя, о, велики гадателю, ако ми кажеш, че ще загубя? — продължи Ле’лоринел. — Да се откажа от онова, от което не мога да се откажа? Да предам своя народ и да оставя елфа на мрака да живее?

— Той си е спечелил уважението на мнозина.

— Мнозина се оставят да бъдат заблудени твърде лесно — отвърна Ле’лоринел.

Е’Креса понечи да добави нещо, но после въздъхна, сви рамене и отиде да вземе кристалното кълбо.

— Кажи ми какво мислиш за пътя, който ти предстои — рече той.

— Допълнителното заплащане ми гарантира поверителност, нали? — попита Ле’лоринел.

Изражението на Е’Креса красноречиво говореше колко глупав е според него подобен въпрос.

— Защо ми е да съобщавам каквото и да било на този Дризт, дори ако някога го срещна? И как изобщо ще го срещна, когато той е на другия край на света?

— Значи вече си го издирил?

Нетърпението в гласа на елфа не убягна от вниманието на гадателя и той се изпъчи самодоволно:

— Може и да съм. Може и да съм.

В отговор, Ле’лоринел решително прекоси стаята и застана от другата страна на кристалното кълбо.

— Открий го.

Е’Креса подхвана магията си. Късите му ръце започнаха да описват кръгове над главата му, докато с глас, който изобщо не приличаше на неговия, той редеше думи на напълно непознат за Ле’лоринел език.

Изведнъж гномът отвори очи и се надвеси над кристалното кълбо.

— Дризт До’Урден — тихо, но настойчиво прошепна той. — Обреченият мрачен елф, за когото не може да има друг изход след толкова продължителна и грижлива подготовка.

След миг мълчание, той продължи, а името се търкулна от устните му със същата омагьосваща звучност, с която се лееха непознатите думи преди малко. — Виждам… виждам… виждам…

Той отново замълча и след като проточи едно дълго и многозначително „Хммм“, се изправи.

— Виждам изкривеното лице на един прекомерно нетърпелив, гологлав, нелепо маскиран елф — обясни гномът и като се наведе, погледна покрай кристалното кълбо, право в широко отворените очи на Ле’лоринел. — Какво ще кажеш да се поотдръпнеш малко, а?

Раменете на Ле’лоринел увиснаха, от устните му се откъсна дълбока въздишка, ала той все пак отстъпи назад.

Е’Креса потри пухкавите си ръце и като продължи започнатото заклинание, отново се наведе над кълбото.

— Виждам… — подхвана той. — Мразовити вихри вият, а земята снежни преспи крият. Чувам на вятъра скръбния ропот и на стадата елени неспирния тропот…

— Ропот? — прекъсна го Ле’лоринел.

Е’Креса вдигна глава и го изгледа ядовито.

— Ропот? — повтори елфът. — Римува се с тропот, нали?

— Ама че нахалство!

— Ама че досада! — не му остана длъжен Ле’лоринел. — Защо трябва да говориш в рими, щом започнеш гаданието си? Това някакво правило ли е?

— Обикновено предпочитание! — сопна се гномът и тропна с крак.

— Е, аз не съм селянин, когото можеш да впечатлиш по този начин. Спести си усилието и глупавите думи — няма да получиш повече за „атмосфера“, била тя зрителна или слухова.

Е’Креса промърмори няколко проклятия изпод носа си и отново се приведе над кълбото.

— Ропот! — потрети Ле’лоринел и изсумтя презрително.

— Още една подигравка и ще те изпратя да търсиш Дризт в Бездната! — предупреди го гномът.

— Откъдето ще се върна, за да ти се отплатя за услугата — преспокойно отвърна Ле’лоринел. — Уверявам те, че мога да различа илюзия от реална заплаха и игра на светлината от истинска защита, а потайността, която ме обгражда, е непреодолима за твоите очи.

— Ха! Та аз виждам всичко, безумни сине на безумец!

В отговор, Ле’лоринел само се изсмя — надали можеше да бъде по-красноречив, макар че Е’Креса и представа си нямаше каква ирония се крие в самонадеяните му думи.

После и двамата въздъхнаха, еднакво уморени от безсмислените препирни. Гномът сви рамене и отново се наведе над кристалното кълбо.

— Говори се, че Гандалуг Бойния чук не е добре — подхвърли Ле’лоринел.

Е’Креса промърмори някакво заклинание и размаха къси ръце над кълбото.

— Над Митрал Хол магия хвърля своя зрак, над трон и ложе, в плен на сетен мрак — поде той, но когато чу нетърпеливото покашляне на елфа зад гърба си, спря и се изправи. — Гандалуг е на легло — потвърди той, вече с обикновения си глас и без досадните рими. — На смъртно легло.

— Има ли жреци край него?

— Жреци джуджета, да. Което ще рече почти никакви лечителски умения. Не, няма грижовни ръце край него. Не че това има някакво значение — додаде гномът и отново се наведе над кълбото, за да попие както сцената в дълбините му, така и нейната „атмосфера“. — Не от ръката на подъл враг е паднал кралят, а от ноктите на хищното време; не го измъчва друга болест, освен онази, която прибира всички ни, ако нещо не ни погуби преждевременно.

Е’Креса се изправи и отметна надвисналата над едното му око рошава вежда.

— Старост — обясни той. — Деветият крал на Митрал Хол издъхва от старост.

Ле’лоринел, комуто това вече беше известно, кимна.

— Ами Бруенор Бойния чук?

— Деветият крал гасне сред всеобща печал — драматично изрецитира гномът. — Изгрява звездата на десетия крал.

Ле’лоринел скръсти ръце на гърдите си и си придаде раздразнен вид.

— Трябваше да бъде казано! — настоя гадателят.

— Е, тогава по-добре, че бе казано от теб — отвърна елфът. — Щом е трябвало.

— Трябваше! — Е’Креса държеше последната дума да е негова.

— Бруенор Бойния чук? — повтори Ле’лоринел.

Мърморейки си нещо под носа, Е’Креса се взря в кристалното кълбо и дори долепи ухо до гладката повърхност, за да чуе по-добре случващото се в далечното кралство на джуджетата.

— Бруенор не е там — уверено заяви той най-сетне. — И толкова по-добре за теб, защото ако Бруенор се беше завърнал заедно с мрачния елф, какво щеше да правиш ти тогава?

— Онова, което трябва — тихо, но решително отвърна Ле’лоринел.

Е’Креса отвори уста, за да се изсмее, ала смехът замря на устните му при вида на непоколебимото изражение, изписано по лицето на елфа.

— Толкова по-добре за теб — повтори гномът и с едно махване на ръка прогони образа на Митрал Хол от сърцевината на кристалното кълбо.

После затвори очи и с помощта на ново заклинание потърси съдействие от един обитател на друга равнина.

Причудлив образ нахлу в мислите му, парещ като нажежено желязо. Съвсем ясно видя два символа, които познаваше добре, макар никога, преди да не ги бе виждал вплетени по този начин.

— Думатоин и Клангедон — промърмори той. — Думатоин и Морадин.

— Джуджешките богове? — попита Ле’лоринел, ала Е’Креса дори не го чу, застанал напълно неподвижен, с едва потрепващи клепачи.

— Но как? — тихичко прошепна той.

Преди Ле’лоринел да успее да попита за какво става дума, сивите очи на гадателя се отвориха.

— За да откриеш Дризт, трябва да намериш Бруенор — заяви той.

— Значи — към Митрал Хол.

— Не! — изкряска Е’Креса. — Според джуджето мястото му е другаде, място на баща, а не на крал.

— Гатанки? — повдигна вежди елфът, ала Е’Креса разпалено поклати глава.

— Открий най-скъпото творение, излязло изпод ръцете на джуджето — обясни той, — за да откриеш най-скъпото творение от плът и кръв. Е, едно от двете, но така звучи по-добре — призна гномът.

Лицето на Ле’лоринел надали можеше да придобие по-озадачено изражение.

— Преди време Бруенор Бойния чук създаде нещо магическо и могъщо, което надминаваше дори неговите забележителни умения — обясни Е’Креса. — Създаде го за едного, когото обичаше с цялото си сърце. Това творение от митрал ще го привлече по-сигурно, отколкото опразненият трон на Митрал Хол. Нещо повече, то ще накара и мрачния елф да се втурне след него.

— Но какво е то? — Ле’лоринел вече не можеше да скрие изгарящото го нетърпение. — Къде е?

Е’Креса изприпка до едно малко писалище и извади парче пергамент. Докато елфът прекосяваше стаята, за да се присъедини към него, гномът използва друга магия, за да претвори върху пергамента образа, който се бе появил в мислите му преди малко.

— Откриеш ли този знак, Ле’лоринел, ще откриеш и края на дългия си път.

Още една магия и върху обратната страна на пергамента се появи почти същият образ.

— Или пък този.

Елфът внимателно пое пергамента от ръцете му, без да може да откъсне поглед от символите върху него.

— Единият е знакът на Клангедон, покрит от знака на Думатоин, Пазителя на тайните под планината. Другият принадлежи на Морадин и е замаскиран по същия начин — обясни Е’Креса.

Ле’лоринел кимна и предпазливо, почти благоговейно, обърна късания пергамент, досущ като мъдрец, изучаващ древните писания на отдавна изчезнала цивилизация.

— Далеч на запад, доколкото знам — рече гадателят, още преди елфът да е задал въпроса си. — Градът на бездънните води? Лускан? Някое поселище между тях, може би. Не съм напълно сигурен.

— Но си сигурен, че е в тази част на света, нали? Видя го в кълбото или предполагаш така, защото Долината на мразовития вятър също се намира там?

Е’Креса помисли малко, после сви рамене:

— Има ли значение?

Ле’лоринел го изгледа изпитателно.

— Нима знаеш по-кратък път? — попита гномът.

— Платих ти добре — напомни му елфът.

— И в ръцете си държиш нещо, което струва десетократно повече — увери го Е’Креса, очевидно доволен от представянето си.

Ле’лоринел сведе поглед към пергамента, върху който се преплитаха символите на трите джуджешки бога, завинаги запечатани върху кафявата хартия.

— Не знам каква точно е връзката — призна гадателят. — Не знам как този знак или предметът, върху който е изобразен, ще те отведат до целта, която те е обсебила. Но магията беше категорична — именно там ще откриеш края на дългия си път. Повече от това не мога да ти кажа.

— Ще бъде ли успешен този край за Ле’лоринел? — попита елфът, въпреки че по-рано бе отказал подобно предсказание.

— Това кълбото не ми показа — самодоволно отвърна Е’Креса. — Но мога да направя предположение.

Ле’лоринел, който едва сега усети, че с този въпрос неволно бе издал огромното си нетърпение, бързо зае отбранителна позиция:

— Спести ми го, ако обичаш.

— Мога да го направя в рими — подкачи го гномът с усмивка на превъзходство.

Ле’лоринел се почуди дали да не му намекне, че и той може да му отвърне със същото, дори с цяла песен и то под съпровода на тънката си кама, докато отрязва езика му.

Въпреки това не каза нищо, а образите върху пергамента бързо прогониха всяка друга мисъл от съзнанието му.

Ето че най-сетне държеше в ръце онова, което щеше да го отведе до целта му.

При това положение, Ле’лоринел нямаше време да се гневи напразно.

При това положение пред Ле’лоринел се изправяха твърде много въпроси, очакваха го твърде много приготовления, твърде много страхове, които да преодолее и твърде много сладки мечти, в които виждаше как Дризт До’Урден, този измислен герой, бива разобличен пред света.

* * *

Удобно изтегната върху огромните възглавници, Чогуруга тъпчеше шепи овнешко месо в зиналата си паст, пълна с остри, хищни зъби. Със своите два и половина метра тя не беше особено висока за людоедка, но краката й бяха по-дебели от дънерите на вековни дъбове, а теглото й далеч надхвърляше триста килограма.

Голям брой прислужници — всичките мъже — се щураха напред-назад из най-просторната пещера в Златния залив и се грижеха тя да е сита и доволна. Така беше винаги — всички й угаждаха заради екзотичния й външен вид. Кожата й имаше светловиолетов цвят (за разлика от обичайното за клана й жълто), който прекрасно се връзваше с мазната й, синьо-черна коса. Очите й бяха нещо средно между тези два цвята — наситено пурпурни, а понякога, в зависимост от светлината — почти сини.

Чогуруга открай време беше свикнала с умилкването на двадесетината мъже от клан Туп, но откакто се беше съюзила с банда пирати и по този начин допълнително беше издигнала жените от клана, мъжете буквално се избиваха за възможността да й поднесат някое особено рядко лакомство или скъпо труфило.

С изключение, разбира се, на Блуг, стръвния надзирател на Златния залив — най-едрия, най-жестокия и най-грозния човекоядец, бродил някога по тези части на Гръбнака на света. Мълвеше се, че във вените на Блуг имало и великанска кръв, което бе очевидно — Блуг беше по-близо до петте, отколкото до четирите метра, а ръцете му бяха дебели колкото краката на Чогуруга.

Докато Чогуруга, благодарение и на помощта на Шийла Крий, беше мозъкът на людоедите в Златния залив, Блуг беше грубата физическа сила, а когато поискаше — истинският господар. А от известно време Блуг бе дори още по-свиреп, всъщност, откакто Шийла Крий се бе появила в живота им и му беше подарила неимоверно могъщо оръжие — боен чук, с чиято помощ Блуг можеше да отваря нови пещери с един-единствен удар.

— Върнахте се? — рече човекоядката, когато Шийла и Белани се появиха на прага. — Какво донесли на Чогуруга тоз’ път?

— Повреден кораб — саркастично отвърна Шийла. — Мислиш ли, че ще ти се услади?

Смехът на Блуг, разнесъл се в другия край на пещерата, отекна като далечен гръм.

Чогуруга му хвърли раздразнен поглед:

— Аз има Батунк сега — напомни му тя. — Аз няма нужда от Блуг.

Людоедът сбърчи чело, при което веждите му щръкнаха над хлътналите му очи, гримаса, иначе смешна, ако не беше изписана по лицето на някой с неговите страховити размери. Батунк, свирепият син на Чогуруга и Блуг, напоследък често ставаше повод за спорове между двамата. В обществото на човекоядците, случеше ли се синът на вожда да започне да настига баща си по сила и жестокост, докато баща му е все още достатъчно млад, по-старото чудовище обикновено налагаше по-младото — често и безпощадно, — за да запази мястото си на върха. Ако това не помогнеше, синът биваше убит или, в най-добрия случай — прогонен от племето. Ала клан Хуп не беше обикновено племе. За разлика от повечето племена, клан Туп беше матриархат и Чогуруга за нищо на света нямаше да допусне нещо подобно от страна на Блуг, не и когато ставаше въпрос за скъпия й Батунк.

— Едва-що бяхме излезли в открито море, когато на хоризонта се появи позната гледка — отвратено обясни Белани, която нямаше никакво желание да става свидетел на поредната разправия за Батунк между двамата му родители.

— Чогуруга предполага три платна? — людоедката налапа уловката и смени темата, вдигайки четири пръста.

Шийла Крий хвърли неодобрителен поглед на своята магьосница (никой нямаше право да подронва авторитета й пред човекоядците!), след това изгледа и Чогуруга по същия начин.

— Упорит е — призна пиратската главатарка. — Някой ден ще ни последва чак дотук.

Блуг отново се изсмя и този път Чогуруга се присъедини към него — мисълта за прясно човешко месце им доставяше видимо удоволствие.

Въпреки че изобщо не й беше до смях, Шийла също се усмихна, но само след миг даде знак на Белани да я последва и се отправи към тунелите, които отвеждаха към техните покои, разположени по-високо в планината.

Стаята на Шийла далеч не бе толкова просторна, колкото пещерата на двамата людоеди, но за сметка на това бе обзаведена почти разточително — навсякъде имаше богато украсени светилници, чиито лъчи проникваха и в най-дребните пукнатини по неравните стени, а килимите по пода бяха толкова дебели, че двете жени буквално отскачаха от тях, докато вървяха.

— Дюдермонт започва здравата да ми дотяга — заяви Шийла.

— Той вероятно се надява точно на това — отвърна магьосницата. — Надява се да ни дотегне дотам, че да ни омръзне да бягаме и да решим да се изправим срещу кораба му в открито море.

Шийла спря поглед върху своята най-доверена спътница и кимна. В много отношения Белани беше по-добрата й половинка. Тя винаги обмисляше всичко и внимателно претегляше възможните последици от всяко тяхно действие. Спокойно можеше да се каже, че екипажът на „Кървавия кил“ рядко бе получавал по-добро попълнение от мъдрата и талантлива магьосница. Шийла й вярваше безрезервно — Белани бе първата, удостоена с новия знак, след като главатарката реши да използва митралната глава на Щитозъб за тази цел. Шийла я обичаше като родна сестра и въпреки прекомерната гордост на магьосницата и нерядко проявяваното състрадание към пленниците им (нещо, което съвсем не беше по вкуса на жестоката главатарка), Шийла бе достатъчно разумна, за да не отхвърля с лека ръка нищо, казано от Белани.

През последните два месеца „Морски дух“ на три пъти ги бе принудил да се върнат в скривалището си. Шийла не бе сигурна, че „Морски дух“ ги беше видял първия път и силно се съмняваше, че следващите два пъти преследвачите им бяха успели да ги различат с абсолютна сигурност, но въпреки това Белани най-вероятно беше права. Навярно именно така Дюдермонт пленяваше неуловимите кораби — преследваше ги, докато на тях им омръзнеше и когато те най-сетне решаваха да спрат да бягат и да се бият…

Шийла Крий усети, че я побиват тръпки само при мисълта да се изправи срещу „Морски дух“ в открито море.

— Е, скоро няма да налапаме примамката им — заяви тя и ясно видя облекчението, изписало се по лицето на Белани, която нямаше никакво желание да мери сили с легендарния Робилард. — Не и там — добави Шийла и отиде до един от естествените отвори на стената, своеобразен прозорец, който гледаше към малкото заливче и подводните скали, които го обграждаха. — Но заради него не можем да грабим спокойно — за това той ще трябва да ни плати.

— Кой знае, може би някой ден Дюдермонт ще прояви глупостта да ни последва до Златния залив и тогава кланът на Чогуруга ще обсипе кораба му с дъжд от тежки камъни — отвърна Белани.

Вперила поглед в морето, където сега трябваше да бъде „Кървавия кил“ и да преследва нови богатства и още по-голяма слава, Шийла Крий не беше сигурна, че разполага с достатъчно търпение.

Имаше и други начини да спечели подобна война.

(обратно)

Четвърта глава Знакът

Ето това вече беше събрание тъкмо по вкуса на Риджис. Полуръстът се беше разположил в мекия стол, с ръце зад главата, а по пухкавото му лице се беше изписало крайно задоволство, докато гледаше как довеждат пленниците. Двамина липсваха — единият все още се възстановяваше (и то ако имаше късмет) от наскоро получената рана в гърдите, а другият (жената, за която Дризт и останалите вярваха, че е предводителка на шайката) беше в съседната стая и щеше да бъде доведена отделно.

— Сигурно е прекрасно да имаш толкова могъщи приятели — подигравателно изсъска Тамарут, представителят на Източен пристан, комуто Риджис никога не се бе нравил особено.

— Онези двамата — отвърна полуръстът на висок глас, така че останалите трима представители в неговата част на стаята да го чуят. След като замълча за няколко секунди, за да привлече вниманието на двама от другите петима съветници, както и на Касиус, посочи разбойниците, с които се беше бил, или по-скоро — онези, които бе насъскал един срещу друг. — Аз ги залових. Без чужда помощ.

Тамарут настръхна, но не каза нищо и се облегна в стола си.

Риджис приглади къдравата си, кестенява коса и отново подпря глава на ръцете си, без да може да сдържи усмивката си.

След необходимите въведения и без възражения от страна на останалите съветници, Касиус произнесе очакваната присъда:

— Тъй като не сте убили никого (поне доколкото ни е известно), няма да плащате с живота си.

— Освен ако раната от брадвата на Бруенор не довърши другаря им — подхвърли представителят на Каер Кьониг, най-младият и често пъти най-грубият от съветниците, и въпреки донякъде безвкусната шега, в стаята се разнесе приглушен смях.

Касиус се покашля, за да възстанови официалния тон, и продължи:

— Това обаче не ви оневинява. Ето защо, в продължение на десет години ще ловите риба в Маер Дуалдон, с лодка, избрана от Кемп Таргоски. Всичко, което уловите, ще отива в общата хазна на Десетте града, с изключение на разходите, които Кемп ще направи за лодката и за вашата охрана. Разбира се, малка част от онова, което печелите, ще остава за вас, за да има с какво да се изхранвате, но нищо повече. Това е присъдата на Съвета. Приемате ли я?

— Че имаме ли избор? — изсумтя един от разбойниците, здравенякът, когото Кати-Бри беше надвила.

— Повече, отколкото заслужавате — намеси се Кемп, преди Касиус да успее да отговори. — Ако бяхте заловени от лусканските власти, щяхте да свършите върху Карнавала на затворниците — измъчвани до смърт под възторжените викове на свирепата тълпа. Още не е късно да уредим нещо по въпроса, ако подобна възможност ви се струва по-привлекателна.

Кемп погледна към Касиус, който кимна мрачно, но одобрително.

— Е, какво решавате? — попита Касиус.

Отговорът на бандитите не беше изненада за никого и те бяха отведени от града — отиваха в Таргос, където затворническата им лодка вече ги очакваше.

Когато разбойниците излязоха, по знак на Касиус стаята беше огласена от одобрителните възгласи на съветниците — израз на благодарността им към Риджис и неговите приятели.

Любимият момент на полуръста.

— Боя се, че много скоро пак ще имаме нужда от теб и приятелите ти — обади се Касиус след малко и даде знак на стражите, които стояха край вратата.

Един от тях излезе и почти веднага се върна с Джул Пепър, която въпреки пленничеството си имаше наистина царствен вид.

Дори в погледа на Риджис се появи искрено уважение. По раменете на високата жена се спускаше лъскава черна коса, интелигентните й очи искряха. Тя стоеше гордо изправена, сякаш всичко това бе просто неприятна дреболия, сякаш тези жалки създания, които я бяха заловили, не можеха да й сторят нищо наистина лошо.

Практичната туника и гамаши, които носеше преди, сега бяха заменени от простичка сива рокля без ръкави, която беше прекалено къса за жена с нейния ръст и затова падаше ниско над раменете й. Дрехата беше съвсем обикновена, почти безформена, ала незнайно как върху Джул тя изглеждаше някак изкусително с начина, по който загатваше, сякаш случайно, мекия овал на гърдите й. На едно място дори бе скъсана (Риджис подозираше, че Джул го е сторила нарочно), разкривайки част от гладкия й, добре оформен крак.

— Джул Пепър[1] — заинтригувано рече Касиус, а в гласа му се прокраднаха насмешливи нотки. — От рода Пепър от…

— Нима трябва да бъда хвърлена в затвора с името, което родителите са ми дали? — отвърна Джул; гласът й беше дълбок и плътен, а твърдият й източен акцент караше всяка сричка да звучи по-кратка и някак отсечена. — Нямам ли правото сама да избера какво име да нося?

— Такъв е обичаят — сухо рече Касиус.

— Обичаят на незабележимите хорица — самоуверено отвърна Джул. — Скъпоценните камъни искрят, пиперът разпалва апетита.

Съкрушителната усмивка, която озари лицето на Дясул след тези думи, накара мнозина от съветниците (десетима мъже и само една жена) да се размърдат неспокойно.

Макар да бе смутен като останалите, Риджис се опята да не обръща внимание на несъмнената привлекателност на Джул — по-силно го бе заинтригувал умелият начин, по който тя ги манипулираше. О, да, с нея трябваше да се внимава, но той изгаряше от нетърпение да научи повече за това интересно създание.

— Мога ли да попитам защо ме държите тук против волята ми? — попита Джул след малко, когато всички се поуспокоиха, макар че един от съветниците още подръпваше яката си, сякаш се опитваше да охлади внезапно пламналото си тяло.

Касиус изсумтя и махна пренебрежително с ръка:

— Заради престъпления срещу жителите на Десетте града, очевидно.

— Нека да ги чуя, тогава. Нищо не съм сторила.

— Твоята шайка… — започна Касиус.

— Нямам никаква шайка! — прекъсна го Джул, а очите й проблеснаха и се присвиха. — Отивах към Десетте града, когато се натъкнах на тези разбойници. Не знаех кои са, нито какво правят там, но огънят им беше топъл, а храната — приемлива, а всяка компания ми се струваше по-добра от безспирната песен на вятъра.

— Пълни глупости! — обади се един от съветниците. — Когато двама от тях са се добрали до лагера, разговорът ви е бил съвсем недвусмислен — знам го лично от Дризт До’Урден, а аз му вярвам безрезервно.

— Точно така! — съгласи се друг.

— И какво, моля ви се, съм казала? — широката усмивка на Джул красноречиво говореше, че с нищо не могат да я уплашат. — Говорих с глупците за Дризт и Кати-Бри. Да, знаех за тях, както и всеки разумен човек, решил да се отправи към Долината на мразовития вятър. Казах им, че са действали, без да мислят, и са паднали в капана на елфа и приятелите му. Нещо, което всеки с поне малко ум веднага би разбрал.

Между съветниците се разнесе приглушено мърморене. Риджис спря изпитателен поглед върху Джул и се усмихна одобрително — не можеше да й отрече, че е находчива. Вече усещаше накъде отиват нещата. Когато към царствения й и същевременно съблазнителен вид се прибавеха несъмнената й находчивост, както и проявената на пътя съобразителност, изходът изглеждаше ясен — Джул Пепър най-вероятно щеше да се отърве напълно невредима.

А Риджис беше съвсем сигурен, че именно тя бе оглавявала разбойническата шайка.

Джул се усмихна многозначително на Касиус:

— Е, мога ли да си вървя?

— Можеш да се върнеш в стаята, която сме ти приготвили — отвърна по-възрастният и опитен старейшина и даде знак на стражите да я отведат.

Двама войници начаса се приближиха и с един последен високомерен поглед към Касиус Джул се обърна към вратата, поклащайки изкусително рамене, така че мнозина от мъжете отново усетиха как ги облива гореща пот.

Риджис се ухили широко, искрено впечатлен от представлението, ала миг по-късно усмивката му се стопи и той зяпна от изумление при вида на необикновения знак върху дясното й рамо, знак, който му бе добре познат.

— Спрете! — викна полуръстът и като скочи от стола си, се провря под масата, за да не губи време да я заобикаля.

Стражите и Джул се заковаха на място и се обърнаха да видят каква е тази шумотевица.

— Завърти се! — нареди Риджис и махна с ръка. — Завърти се!

Недоумението по лицето на Джул бързо отстъпи място на крайното презрение.

— Касиус, накарай я да се завърти! — примоли се полуръстът.

Недоумението на Касиус беше не по-малко от това на Джул.

Ала Риджис нямаше време да ги чака и като изтича до жената, я сграбчи за ръката и я задърпа. Джул опита да се съпротивлява, ала полуръстът, който беше по-силен, отколкото изглеждаше, най-сетне успя да я завърти за малко, достатъчно, за да могат и останалите да видят знака.

— Ето! — забоде пръст в рамото й Риджис.

Джул се отскубна от него, ала вече беше късно — всички се бяха привели напред, а Касиус се приближи и й даде знак да се обърне, ако не иска да го сторят войниците.

Поклащайки отвратено глава, Джул най-сетне се завъртя.

Риджис се покачи на един стол, за да вижда по-добре, макар вече да бе сигурен — острият му поглед не го беше излъгал. Знакът върху гърба й беше измислен от Бруенор Бойния чук. Нещо повече, джуджето го беше използвало един-единствен път — върху главата на Щитозъб. На всичко отгоре, дамгата върху рамото на Джул бе точно толкова голяма, колкото би била, ако бе поставена от нагорещения до червено боен чук.

Риджис замалко не припадна.

— Откъде го имаш? — попита той.

— Разбойнически знак — отбелязаКасиус. — Често се среща сред различните гилдии, бих казал.

— Не, не се среща често — поклати глава Риджис. — Не и този символ.

— Познаваш ли го? — попита старейшината.

— Приятелите ми ще говорят с нея. Още сега.

— Чак когато ние свършим с нея — намеси се Тамарут.

— Още сега — настоя Риджис и се обърна към него. — Освен ако ти, драги ми Тамарут, не искаш лично да обясниш на крал Бруенор защо сме допуснали подобно забавяне, когато животът на осиновения му син най-вероятно виси на косъм.

При тези думи в стаята се разнесе оживен шепот.

Джул Пепър хвърли смразяващ поглед на полуръста и той почувства, че тя няма никаква идея за какво става дума, нито пък какво означава знакът на рамото й.

Заради нея самата Риджис се надяваше това да е така.

* * *

Няколко нощи по-късно Дризт откри Бруенор на върха на едно тихо и тъмно място, наричано Възвишението на Бруенор, в малката скалиста долчинка на север от Брин Шандер, където джуджетата копаеха своите мини. Където и да отидеше, Бруенор винаги си намираше подобни уединени местенца и винаги ги наричаше Възвишението на Бруенор, колкото от гордост, толкова и за да държи настрани неканени гости.

Той идваше тук, когато искаше да помисли на спокойствие, когато го занимаваха по-сериозни неща от ежедневните задължения и неприятности. Това бе единственото място, където в прегръдката на мрака иначе практичният, здраво стъпил на земята Бруенор, си позволяваше да се отпусне и да остави духа си да достигне висоти, нетипични за въображението на едно джудже. Бруенор идваше тук, за да размишлява за смисъла на живота.

Именно на личния му хълм (и с почти същото изражение като сега) го беше открил Дризт и в Митрал Хол, след онази битка, в която йоклолата отвлече Уолфгар и те всички повярваха, че са го изгубили завинаги.

Безшумен като облаците, които забулваха звездите, елфът се приближи зад джуджето и търпеливо зачака.

— Човек би рекъл, че ще ми е по-лесно да го изгубя за втори път — проговори най-сетне джуджето. — Особено след като, преди да ни напусне се държеше като същински орк!

— Не сме сигурни, че наистина сме го изгубили — напомни му Дризт.

— Никъде няма друг знак кат’ този — възрази Бруенор. — Пък и жената потвърди, че е оставен от главата на боен чук.

И наистина, веднага след събранието на Съвета, Джул на драго сърце беше разказала на опасния мрачен елф и приятелите му всичко, което знаеше. Не беше скрила, че е получила дамгата си доброволно от ръката на една жена, капитан на кораб. Когато я попритиснаха още малко, Джул призна, че става въпрос за Шийла Крий, капитан на пиратски кораб, а знакът бил запазен само за най-приближените й помощнички.

Дризт съчувстваше на своя приятел от цялата си душа. Понечи да му напомни думите на Джул, че единствените достатъчно едри съюзници на пиратската шайка били клан човекоядци, които Шийла използвала, за да обръща и направлява кораба си по-лесно — поне можеха да са спокойни, че Уолфгар не се е хванал с банда пирати. Премълча обаче, тъй като това като че ли оставяше само една възможност и тя бе далеч по-ужасна.

— Подозираш, че туй нищожество, Крий, е убила момчето ми, нали? — попита Бруенор, който очевидно си мислеше съвсем същото. — Или пък някой друг го е убил и после е продал чука?

— Изобщо не вярвам, че Уолфгар е мъртъв — уверено заяви Дризт.

Бруенор го изгледа недоверчиво.

— Може сам да го е продал.

Погледът на джуджето стана още по-скептичен, но елфът не отстъпваше:

— Той се отказа от миналото си, когато избяга от нас. Може би това да се отърве от чука му се е сторило просто още една стъпка по пътя, който си е избрал.

— Ами да. Или пък просто са му трябвали пари — думите на джуджето бяха така напоени със сарказъм, че Дризт най-сетне се отказа.

Всъщност, той сам не си вярваше. Добре знаеше колко дълбока бе връзката между Уолфгар и Щитозъб и бе сигурен, че да се раздели доброволно с чука си за варварина би било равносилно на това да се раздели с някоя от ръцете си.

— Може да са му го откраднали — рече елфът след малко. — Ако е отишъл в Лускан или в Града на бездънните води, както предполагаме, най-вероятно се е озовал в компанията на крадци.

— Или убийци — поправи го Бруенор и вдигна поглед към звездното небе.

— Не можем да бъдем сигурни — тихо рече Дризт.

В отговор джуджето само сви рамене, а когато ги отпусна, на Дризт му се стори, че никога не ги бе виждал сведени по-ниско, сякаш цялата скръб на света тежеше отгоре им.

На следващата сутрин вятърът донесе черни облаци откъм Гръбнака на света, заплашващи с порой, който щеше да превърне омекналата земя в същинско мочурище. Ала това не можеше да спре Дризт и Кати-Бри, които бързаха към Лускан в търсене на отговори.

Отговори, от които и четиримата приятели отчаяно се нуждаеха.

(обратно)

Пета глава Откровеността на любовта

Когато „Морски дух“ се завърна в Града на бездънните води, Уолфгар беше първият, който слезе от борда. Варваринът скочи на кея още преди корабът да бе закотвен както трябва и се отправи към вътрешността на града с широка, решителна крачка.

— Ще го приемеш ли обратно? — попита Робилард.

Двамата с Дюдермонт стояха на палубата и гледаха как Уолфгар се отдалечава.

— От тона ти разбирам, че би искал да не го правя — отвърна капитанът и се обърна да погледне своя магьосник и верен приятел.

Робилард сви рамене.

— Защото осуети плана ти за нападението? — попита Дюдермонт.

— Защото изложи на опасност целия екипаж със своите глупости — отсече Робилард, ала в гласа му нямаше жлъч — той просто казваше очевидното — Знам, че се чувстваш сякаш си му задължен, капитане (изобщо не мога да проумея защо!), но Уолфгар не е Дризт, нито Кати-Бри. Те бяха дисциплинирани и прекрасно съзнаваха, че са част от едно цяло. Уолфгар е като… като Харкъл Харпъл! Точно така! Набелязва си някакъв път и хуква по него, без изобщо да се замисли какви последствия ще има това за хората, които оставя зад себе си. Да, при това излизане имахме две успешни схватки — потопихме един кораб и един доведохме…

— И заловихме екипажите им почти невредими — добави Дюдермонт.

— Въпреки това! — настоя Робилард. — И в двете битки бяхме на крачка от катастрофата.

Всъщност нямаше нужда да убеждава Дюдермонт, тъй като капитанът и сам разбираше, че действията на Уолфгар съвсем не бяха безукорни.

— Ние винаги сме на крачка от катастрофата — отбеляза Дюдермонт.

— Никога не сме били толкова близо — настоя магьосникът.

— Не го искаш на борда повече, нали?

Робилард отново сви рамене.

— Искам да видя на борда онзи Уолфгар, който ни спаси край Корсарските острови преди години — обясни той. — Искам да се бия рамо до рамо с онзи Уолфгар, който е бил сред малцината най-близки приятели на Дризт До’Урден. Онзи Уолфгар, който се е борил за възвръщането на Митрал Хол и който е рискувал живота си, за да спаси приятелите си, когато Мрачните нападнали кралството на джуджетата. Толкова много съм слушал за несравнимия варварски войн, ала онзи Уолфгар, когото аз познавам, дружи с нищожества като Морик Разбойника и беше осъден на смърт, задето се опита да те убие.

— Уолфгар нямаше нищо общо с това — заяви Дюдермонт, ала не можа да прикрие болезнената си гримаса при спомена за жестоката отрова, разляла се в тялото му, и за Карнавала на затворниците.

Дюдермонт бе изгубил много, когато бе измолил от жестокия лускански магистрат помилването на Уолфгар. Според лусканските власти, с проявеното великодушие спрямо онези, които те смятаха за напълно недостойни, Дюдермонт беше опетнил репутацията на „Морски дух“. Дюдермонт им беше отнел любимото представление и беше настоял Уолфгар да бъде помилван, без дори да разполага с безспорни доказателства, че варваринът наистина е невинен.

— Може би — съгласи се Робилард. — Признавам, че каквито и недостатъци да има, по време на това пътуване Уолфгар доказа, че с право си настоял да го помилват. Не така обаче стоят нещата с решението ти да го приемеш на борда на „Морски дух“.

Дюдермонт дълго мълча след честните и верни думи на магьосника. Робилард може и да беше своенравен и често недружелюбен, може и да бе склонен да съди другите прекалено сурово и да бе безмилостен към онези, които според него сами си бяха виновни за сполетелите ги нещастия, ала в този случай казваше истината. Истина, която подейства на Дюдермонт като шамар. Когато се натъкна на Уолфгар в Лускан, където варваринът работеше като бияч в долнопробна кръчма, капитанът веднага видя падението му и поиска да го измъкне от този живот. Ала Уолфгар не само не прие помощта му, но дори се опита да скрие истинската си самоличност. После дойде опитът за убийство и докато Дюдермонт лежеше между живота и смъртта, варваринът беше осъден на смърт.

Капитанът все още не беше напълно сигурен защо бе лишил жестокия магистрат и свирепата тълпа от забавлението им в онзи ден, защо бе последвал инстинкта си, вместо да повярва на онова, което всички твърдяха и което беше подкрепено от немалко косвени доказателства. Даже след тази проява на великодушие и доверие Дюдермонт не бе получил от варварина нито благодарността, нито приятелството му.

А как го бе заболяло при последната им среща извън стените на Лускан, когато Уолфгар отново бе отказал да се присъедини към екипажа на „Морски дух“! Някога Дюдермонт наистина харесваше Уолфгар, а Дризт и Кати-Бри, които бяха плавали с него години наред, след мнимата смърт на варварина, смяташе за свои добри приятели. Затова искрено искаше да помогне на Уолфгар да се изправи след своето падение и наистина се зарадва, когато варваринът пристигна в Града на бездънните води, на същия този кей, повел жена и дете със себе си, и му съобщи, че търси бойния си чук и би искал да пътува с „Морски дух“.

Дюдермонт съвсем правилно се бе досетил, че пук се крие нещо повече, че Уолфгар търси не само чука, но и самия себе си, човека, който някога е бил.

Но и Робилард беше прав. Докато обикаляха водите на Саблено море, патрулирайки както обикновено, Уолфгар не им създаваше никакви неприятности, но и в двете битки, които „Морски дух“ беше провел през тези десет дни, той не се беше представил добре. Храбро? Да. Пагубно за врага? Да. Ала със своето ожесточение и необузданост Уолфгар просто не бе действал като част от екипажа, не беше дал възможност на Робилард да използва обичайните си и далеч не толкова рисковани методи, с чиято помощ „Морски дух“ често принуждаваше противника да се предаде още отдалеч. Дюдермонт не беше сигурен какво бе тласнало варварина в лапите на подобна несдържана ярост. Опитният капитан отлично разбираше огъня, който всяка битка разпалва в гърдите на война, свирепия устрем, от който боецът се нуждае, за да превъзмогне естествения в такива случаи страх, ала невъздържаните изблици на Уолфгар далеч надхвърляха подобна разпаленост. Те като че ли идваха направо от някоя варварска легенда… легенда, която със сигурност не вещаеше нищо добро за „Морски дух“.

— Ще говоря с него, преди да вдигнем котва — обеща Дюдермонт.

— Веднъж вече говори — напомни му Робилард.

Дюдермонт го погледна и сви рамене:

— Значи пак ще го сторя.

Очите на Робилард се присвиха, но капитанът го изпревари:

— И ако и това не помогне, ще го пратим на румпела — обеща той, преди магьосникът да успее да се впусне в пороя от оплаквания, които очевидно напираха на устните му. — Така ще е далеч от битките.

— Нашите кормчии нямат равни на себе си — напомни Робилард.

— И несъмнено ще оценят невероятната сила на Уолфгар, особено при по-острите завои.

Робилард изсумтя, без да изглежда особено убеден.

— По-вероятно е да ни блъсне в следващия пиратски кораб, който се изпречи насреща ни — промърмори той под носа си и се отдалечи.

Въпреки сериозността на положението, Дюдермонт не можа да сдържи усмивката си при тази така предсказуема реакция на вечно недоволстващия магьосник.

* * *

Когато нахлу в стаята и видя Дели да го чака, Уолфгар усети как го залива вълна от всепоглъщаща изненада. Вярно, това си беше тя — с все същата леко крива усмивка и светлокафяви очи, ала едновременно с това бе съвсем различна. Досега Уолфгар познаваше Дели като прислужница, живееща в мизерия и нищета, или пък като жената, която го придружаваше по време на дългия, прашен път от Лускан. Сега, в красивия дом на капитан Дюдермонт, с цялото му богатство и всичките му прислужници на свое разположение, тя сякаш беше друг човек. Преди тъмнокестенявата й коса почти винаги бе плътно прибрана, най-вече заради въшките, с които беше пълно в „Кривата сабя“. Сега обаче косата й беше разпиляна върху раменете, копринено мека, лъскава и някак по-тъмна, от което светлите й очи невероятни очи, както изведнъж осъзна Уолфгар — се открояваха още по-силно. Преди Дели носеше простички, почти безформени дрехи, от които крайниците й изглеждаха длъгнести и прекалено слаби. Сега беше облечена в добре ушита синя рокля и ниско изрязана бяла блузка.

Мимоходом (защото изведнъж в съзнанието му нахлуха съвсем различни мисли) Уолфгар си помисли с какво голямо преимущество разполагаха богатите жени от Фаерун пред обикновените селянки, когато ставаше въпрос за красота. Когато двамата с Дели пристигнаха в Града на бездънните води, Дюдермонт вдигна празненство, на което присъстваха голяма част от местните благородници и богаташи. И Дели, и Уолфгар се бяха почувствали не на място, но изпитанието несъмнено беше много по-голямо за Дели, чиито скромни възможности за разхубавяване не можеха да останат скрити за никого.

Не и сега, осъзна Уолфгар. Ако по време на този престой Дюдермонт решеше да даде някое от тържествата, които често се провеждаха в дома му, Дели Кърти несъмнено щеше да бъде най-красивата от всички гостенки.

Уолфгар усети, че е останал без дъх. Винаги бе смятал Дели за симпатична, дори хубавка, а докато пътуваха от Лускан бе започнал да я харесва още повече, след като бе видял какъв прекрасен човек е. И сега съчетанието между това искрено уважение и любов и прекрасния вид на младата жена изведнъж се оказа повече, отколкото прекаралият последните три месеца в открито море варварин можеше да понесе.

Той я притисна с все сила в обятията си, прекъсвайки опитите й да каже нещо с многобройни целувки; повдигна я от земята, зарови лице в гъстата й кестенява коса и нежно я ухапа по деликатната (вече наистина деликатна, а не просто прекалено тънка) шия. Колко крехка изглеждаше Дели в прегръдката на варварина, който се извисяваше с почти половин метър над нея и сигурно тежеше три пъти повече.

Без никакво усилие, той плъзна ръка зад коленете й и я повдигна в обятията си. Засмя се, когато видя, че е боса. Дори краката й му се струваха по-красиви.

— Подиграваш ли ми се? — попита младата жена и Уолфгар забеляза, че простоватото й произношение почти е изчезнало.

— Да ти се подигравам? — повтори той и се засмя още по-силно. — Наслаждавам ти се!

И като я целуна за пореден път, той се насочи към вратата на спалнята им с лека, почти танцова стъпка.

Двамата тъкмо прекрачваха прага, когато Колсон изплака.

Успяха да останат насаме по-късно през нощта, а призори отново правиха любов. Когато първите утринни лъчи се прокраднаха през източния прозорец на спалнята, Уолфгар се бе излегнал на една страна и чертаеше въображаеми линии по раменете, шията и лицето на своята любима.

— Наистина е хубаво, когат’ си си у дома — тихичко каза Дели и прокара пръст по мускулестата му ръка. — Беше ми самотно без теб.

— Може би с дните ми на борда на „Морски дух“ е свършено — отвърна Уолфгар и Дели го изгледа заинтригувано.

— Да не би да си намерил чука си? И ако си, защо чака досега, за да ми кажеш?

Уолфгар поклати глава още преди тя да беше довършила.

— Ни следа от него и Шийла Крий. Сякаш е потънала вдън море и го е взела със себе си.

— Но не сте чули за нищо такова, нали? — попита Дели.

Уолфгар легна по гръб и прокара ръка по лицето си.

— Как можеш тогаз да разправяш, че с дните ти на „Морски дух“ е свършено? — настоя Дели.

— Нима имам друг избор? Когато ти и Колсон сте тук? Това е моят живот сега и то какъв живот! Трябва ли да го излагам на опасност, за да диря едно оръжие, от което вече нямам нужда? Не, ако Дюдермонт и останалите научат нещо за Шийла Крий, те могат да се справят с нея и без моя помощ и съм убеден, че след това ще ми донесат чука.

Дели рязко се привдигна на лакти, при което гладките чаршафи се плъзнаха по голото й тяло. Тя тръсна глава, за да отметне гъстата, кестенява коса от лицето си, и впери крайно неодобрителен поглед в лицето на Уолфгар.

— Какви глупости дрънкаш!

— Нима предпочиташ да ме няма? — учуди се варваринът и по лицето му се изписа подозрение.

В продължение на години това лице притежаваше момчешко обаяние, невинност, която струеше от; ясносините му очи. Тези дни бяха безвъзвратно отминали. Уолфгар се беше избръснал съвсем гладко, преди да се оттегли с Дели в стаята си, ала лицето му изглеждаше някак странно без русата брада, която доскоро го обрамчваше. Свидетелство за жестоки душевни борби, бръчките, врязани дълбоко по иначе младото лице, сякаш принадлежаха на много по-възрастен човек, а не на някой, който още не беше навършил трийсет години.

— Вече съвсем взе да бълнуваш! — скара му се Дели. — Отлично знаеш, че не искам да си тръгваш! Освен туй знаеш, че не деля леглото си с никой друг!

Младата жена отново се излегна и след като помълча миг-два, продължи сериозно:

— Но ти трябва да отидеш. Само си представи как ще се терзаеш, ако Дюдермонт и останалите намерят таз’ Крий без теб и някой падне убит, докато се мъчат да си върнат твоя чук! Как, мислиш, ще се почувстваш, ако си дойдат с чука ти и с новината, че някой е загинал, докат’ ти си седял на топло у дома и си ги оставил да вършат твойта работа?

Уолфгар изпитателно се вгледа в Дели и видя болката, която й причиняваше необходимостта да му говори по този начин.

— Глупакът му с глупак! — довърши Дели, вече по адрес на Йоси Локвата. — Защо му трябваше да краде чука ти и да го продава на таз’ престъпница!

— Някой може да загине — съгласи се Уолфгар. — Всички казват, че Шийла Крий е безмилостна и се е заобиколила с не по-малко страховити съюзници. Значи според теб никой от нас, нито Дюдермонт, нито Уолфгар, не трябва да тръгва по следите на Щитозъб?

— Нищо такова не съм казвала — възрази младата жена. — Дюдермонт и неговите хора сами са си избрали да преследват пирати и то няма нищо общо с теб. Туй им е работата и те щяха да тръгнат след Шийла Крий, дори и чукът ти да не беше у нея.

— Значи пак се връщаме там, откъдето започнахме — засмя се Уолфгар. — Нека Дюдермонт и неговият прекрасен екипаж кръстосват моретата и може би ще намерят чука…

— Не! — прекъсна го Дели сърдито. — Работата им е да ловят пирати, така е, а твоята работа е да си с тях, докато не откриете чука. Твоята работа е да откриеш и чука, и себе си, да се върнеш там, където някога си бил.

Уолфгар отново се отпусна в леглото и прокара едрите си, загрубели ръце по лицето си.

— А може би не искам да се връщам там — бавно рече той.

— Може би не — съгласи се Дели. — Но не можеш да избираш, не и докато не се върнеш. Чак когато откриеш онзи, който някога си бил, любов моя, ще можеш да решиш къде искаш да отидеш. Не си ли възвърнеш всичко, винаги ще се чудиш дали не си сбъркал и ще жадуваш още нещо.

Тя замълча, ала Уолфгар нямаше какво да отвърне. На няколко пъти той въздъхна дълбоко и се опита да я опровергае, но всички възражения, които му идваха наум, в крайна сметка го отвеждаха до задънена улица.

— Откога Дели Кърти знае толкова много за живота? — попита той най-сетне, видял, че трябва да отстъпи.

Дели се изкиска и се обърна, така че да вижда лицето му.

— Може би открай време — закачливо отвърна тя. — А може би изобщо не разбирам. Просто казвам каквото мисля, а то е, че трябва да се върнеш до едно определено място, преди да можеш да поемеш обратно нагоре. Трябва да се върнеш там, където си бил някога, за да откриеш пътя, по който наистина искаш да вървиш, а не онзи, по който си мислиш, че искаш да вървиш.

— Вече бях там — отвърна Уолфгар, напълно сериозен, а по лицето му пробяга мрачна сянка. — Бях с тях, в Долината на мразовития вятър, точно както преди, но си тръгнах по свой избор.

— Защото те чакаше друг, по-добър път? — попита Дели. — Или защото не беше готов да се завърнеш? Има малка разлика.

Уолфгар беше изчерпал всичките си възражения и го знаеше. Не беше съвсем сигурен, че е съгласен с Дели, но когато на другия ден Дюдермонт го повика обратно на кораба, той се подчини.

(обратно)

Шеста глава Съдбовни пътища

Ле’лоринел само се отбраняваше, както винаги. Беше оставил нападението на своя противник. Двата ятагана се носеха във вихрен танц, а той ги отбиваше и отстъпваше назад, избягваше ги и отскачаше ту наляво, ту надясно, така че замахванията на Туневек минаваха покрай него, без да го докоснат.

Туневек се препъна и изруга наум, убеден, че битката е свършила и че Ле’лоринел ей сега ще започне да недоволства и да му натяква за допуснатите грешки. Той затвори очи и зачака Ле’лоринел да го плесне с меча си по гърба или още по-ниско — ако беше в особено лошо настроение.

Ала удар така и не последва.

Туневек се обърна и видя, че елфът се е облегнал на стената и е оставил оръжията си настрани.

— Вече не се хабиш дори да довършиш битката? — учуди се Туневек.

Ле’лоринел му хвърли разсеян поглед и отново вдигна очи към единствения прозорец в тази част на Кулата. Зад него седеше Маскевич и сигурно и в този момент търсеше още и още отговори.

— Хайде! — рече Туневек и размаха ятаганите. — Плати ми за една последна битка, така че да бием.

Ле’лоринел бавно се обърна към нетърпеливия полуелф и го изгледа.

— Това беше всичко между нас.

— Плати ми за тази последна битка, а тя още не е свършила — настоя Туневек.

— Напротив. Взимай си парите и се махай. Вече нямам нужда от теб.

Туневек не можеше да повярва на ушите си. Бяха тренирали заедно месеци наред, а ето че сега Ле’лоринел го пъдеше по този нехаен, напълно безчувствен начин!

— Можеш да задържиш ятаганите — подхвърли Ле’лоринел, без да го погледне. Цялото му внимание отново бе насочено към прозореца на Маскевич.

Туневек дълго не помръдна, нито свали изумен поглед от елфа. Когато най-сетне се съвзе, той хвърли ятаганите в краката му и изхвърча от стаята, ругаейки под носа си, мъчейки се да преглътне горчивия вкус, който случилото се току-що бе оставило в устата му.

Ле’лоринел не си направи труда да вдигне оръжията от пода и изобщо не погледна след Туневек. Полуелфът си беше свършил работата, не особено добре, наистина, но все пак му беше от полза. А сега задачата му беше изпълнена.

След броени минути Ле’лоринел вече стоеше пред вратата на Маскевич. Вдигна ръка, за да почука, но се поколеба — магьосникът поначало не одобряваше намеренията му, а откакто елфът се беше върнал от посещението си при Е’Креса, Маскевич бе станал особено кисел.

Преди Ле’лоринел да успее да почука, вратата се отвори и той видя магьосника, приведен над дъбовото си писалище, върху което имаше няколко отворени книги, включително и една, написана от Таласей, прословутия бард от Града на сребърната луна. Тя разказваше наскорошните събития в Митрал Хол — как джуджетата си бяха извоювали Залите от дуергарите и Мракометния, страховития дракон на сенките, как Бруенор беше обявен за крал, как Мрачните бяха нахлули в Митрал Хол, водейки Гандалуг Бойния чук, дядото на Бруенор, и най-накрая — как след победата над силите на Подземния мрак Бруенор беше отстъпил трона си на Гандалуг и се беше завърнал в Долината на мразовития вятър. Ле’лоринел беше платил прескъпо за тази книга и я знаеше наизуст.

Между книгите, полузатиснат от една от тях, беше разстлан пергаментът, върху който Ле’лоринел беше предал най-точно думите на Е’Креса.

— Казах, че ще те повикам, когато съм готов — сприхаво рече Маскевич (който този ден беше още по-раздразнителен от обикновено), без дори да погледне към вратата. — Не можеш ли да проявиш поне малко търпение след всички тези години!

— Туневек си отиде — заяви Ле’лоринел. — Окончателно.

Сега вече Маскевич вдигна очи, а по лицето му се изписа искрена тревога — Нали не си го убил? Ле’лоринел се усмихна:

— Наистина ли мислиш, че у мен се крие толкова злина?

— Мисля, че си обсебен и това те кара да забравиш всяко благоразумие — заяви направо магьосникът. — Може би се боиш да оставиш живи свидетели, които биха могли да предупредят Дризт До’Урден.

— Тогава Е’Креса нямаше да е жив, нали?

Магьосникът се замисли за миг, после сви рамене.

— Значи Туневек си тръгна?

Ле’лоринел кимна.

— Жалко — продължи Маскевич. — Бях започнал да се привързвам към даровития младеж. Както и ти, сигурен съм.

— Не го бива чак толкова като боец — отсече елфът, сякаш това бе единственото, което имаше някакво значение.

— Не е на нивото, което очакваш от онзи, който се е наел да подражава на прословутия елф на мрака — поправи го магьосникът. — Но има ли изобщо някой, който е способен да се доближи до това ниво?

— Какво научи? — попита го Ле’лоринел.

— Преплетените символи на Думатоин, Пазителя на тайните под планината и на Клангедон, богът на битките на джуджетата. Е’Креса е бил прав.

— Знакът на Бруенор Бойния чук — рече елфът.

— Не точно. Знак, използван от Бруенор един: единствен път, поне доколкото знам. Бил е наистина изкусен ковач, между другото.

Докато говореше, магьосникът даде знак на Ле’лоринел да се приближи и му показа няколко илюстрации в книгата на Таласей — съвсем обикновени оръжия и един нагръдник.

— Изработени са от Бруенор — обясни Маскевич, както пишеше и под самите илюстрации. — Но никъде не виждам символ, подобен на онзи, който си получил от Е’Креса. Ето това — посочи той нагръдника, — това е знакът на Бруенор, знакът на рода Боен чук и две Б-та върху голямата халба.

Ле’лоринел се наведе, за да разгледа по-добре илюстрацията и наистина, в долното ъгълче на нагръдника съвсем ясно се виждаше халба, пълна с пенлива течност, както и инициалите на Бруенор, точно както Маскевич беше обяснил. Разбира се, елфът вече беше открил това и сам, макар че магьосникът очевидно си вадеше изводи, които той не беше направил.

— Доколкото знам, това е знакът, който Бруенор е оставил върху всичко, излязло някога изпод ръцете му — рече Маскевич.

— Е’Креса ми каза друго.

— А! — възкликна магьосникът и вдигна костеливия си, закривен показалец. — Освен него имаме и ето това.

При тези думи той прелисти книгата на Таласей и намери друга илюстрация, върху която беше изобразен великолепен боен чук, поставен върху Пиедестал.

— Художникът, който го е нарисувал, е бил наистина талантлив — отбеляза Маскевич. — И е държал извънредно много на подробностите. Той взе неголямо увеличително стъкло и го постави върху илюстрацията, така че Ле’лоринел съвсем ясно видя знака, който Е’Креса му бе дал.

— Щитозъб — прошепна елфът.

— Изработен от Бруенор за едно от двете му осиновени деца — подхвърли Маскевич, обяснение, което хвърли нова светлина върху загадъчните думи на самонадеяния гадател и им придаде още повече достоверност.

„Открий най-скъпото творение, излязло изпод ръцете на джуджето, за да откриеш най-скъпото творение от плът и кръв.“ Така беше казал гномът, а след това бе допълнил, че всъщност говори за едно от двете най-скъпи творения от плът и кръв или, както ставаше ясно, за едно от двете му деца.

— Открий Щитозъб, за да откриеш Уолфгар? — скептично рече Ле’лоринел — доколкото двамата с Маскевич знаеха (а същото се твърдеше и в книгата на Таласей), Уолфгар, младият мъж, за когото Бруенор беше изработил Щитозъб, бе мъртъв, убит от една йоклола, когато Мрачните нахлули в Митрал Хол.

— Е’Креса не е споменал името на Уолфгар — отвърна магьосникът. — Може пък да е имал предвид Кати-Бри.

— Открий чука, за да откриеш Кати-Бри, за да откриеш Бруенор Бойния чук, за да откриеш Дризт До’Урден! — Ле’лоринел не можа да сдържи раздразнената си въздишка.

— Опасни противници, дума да няма — отбеляза Маскевич с лукава усмивка. — А аз бих се радвал да останеш. Чака ме много работа, а вече не съм млад. Един помощник ще ми дойде добре, а ти нееднократно ми доказа, че си надарен с остър ум и забележителна проницателност.

— В такъв случай ще се наложи да почакаш, докато приключа с онова, което съм започнал — непреклонно заяви упоритият елф. — Ако оцелея, разбира се.

— Остър ум и забележителна проницателност, които проявяваш почти във всичко, което правиш — сухо уточни старият магьосник.

Ле’лоринел се изкиска, без да се засегне.

— Приятелите на Дризт са си спечелили немалка слава — допълни Маскевич.

— Нямам никакво желание да се бия нито с Бруенор Бойния чук, нито с Кати-Бри, нито с когото и да било, освен с Дризт До’Урден — заяви елфът. — Макар че навярно да убия приятелите на някого като Дризт не би било чак толкова безчестна постъпка.

Маскевич изръмжа и шумно затвори книгата на Таласей, след което се изправи и сведе мрачен поглед към Ле’лоринел.

— Това би било най-безсъвестната постъпка, която мога да си представя! Толкова ли е голямо озлоблението ти, толкова страшна ненавист ли те изгаря, че си готов да отнемеш невинен живот, за да я угасиш?

Ле’лоринел присви устни и го изгледа ледено.

— Ако е така — продължи магьосникът, — то още веднъж — по-горещо отвсякога! — те моля да се откажеш! Твърдиш, че справедливостта е на твоя страна в това необяснимо начинание, ала нищо — абсолютно нищо! — не е в състояние да оправдае подобно безпричинно убийство! Чуваш ли ме, момче? Успяват ли думите ми да пробият непристъпната стена от омраза, с която си се обградил поради неведоми за мен причини?

— Не го мислех сериозно — призна Ле’лоринел и изражението му омекна. — Онова, което казах за жената и джуджето.

— Не можеш ли да се заемеш с нещо по-смислено? — попита Маскевич с неподправена загриженост. — Не виждаш ли, че си пленник на своята ненавист, много повече, отколкото Дризт някога ще бъде!

— Пленник съм — съгласи се елфът със своя мелодичен алтов глас, — защото знам истината. И нищо не може да се сравни с болката, която ме пронизва всеки път, когато до мен достигне някой разказ за неговата доблест и самоотверженост, пък бил той и чак от Десетте града или от Митрал Хол.

— Не вярваш ли, че е възможно изкупление?

— Не и за Дризт, не и за един елф на мрака!

— Безкомпромисна позиция — отбеляза Маскевич и поглади дългата си, бяла брада. — Един ден може да се разкайваш заради нея.

— А може би вече съжалявам, задето знам истината — отвърна Ле’лоринел. — По-добре да тънех в невежество, славейки подвизите на сърцатия Дризт!

— Сарказмът е неуместен.

— От откровеността нерядко боли.

Маскевич понечи да отговори, ала вместо това вдигна безпомощно ръце и се засмя, поклащайки рошавата си глава.

— Достатъчно — рече той. — Неведнъж вече сме обикаляли в кръг по този начин. Знаеш, че не одобрявам решението ти.

— Знам — все така непреклонно потвърди Ле’лоринел. — Но няма да се откажа.

— А може би греша — бавно рече магьосникът, сякаш мислеше на глас. — Може би все пак не притежаваш качествата, необходими, за да бъдеш мой помощник.

Ако думите му имаха за цел да засегнат елфа, те със сигурност се провалиха, тъй като той просто се завъртя и най-спокойно излезе от стаята.

Маскевич въздъхна дълбоко и се облегна на писалището. През годините, прекарани заедно, се бе привързал към Ле’лоринел, започнал бе да гледа на него като на свой доверен помощник, дори син, ала тази негова саморазрушителна отдаденост на една крайно неразумна цел, силно безпокоеше стария магьосник и безмилостно помиташе надеждите и желанията му.

Самият той също беше прекарал немалко време в събиране на информация за мрачния елф, обсебил душата на Ле’лоринел, и макар по тези земи, толкова на изток от Сребърния град, да не достигаха кой мае колко сведения за Дризт, всичко, което магьосникът бе успял да научи, обрисуваше мрачния елф в тайно благоприятна светлина. Маскевич се замисли дали изобщо трябва да позволи на Ле’лоринел да се впусне по следите на Дризт До’Урден, зачуди се дали няма да опетни собствената си съвест, ако поне не се опита да спре нещо, което изглеждаше толкова нечестно и погрешно.

Същите въпроси продължаваха да го измъчват и на следващата сутрин, когато Ле’лоринел го откри в билковата градинка, посадена на малкото балконче, някъде по средата на сивата каменна кула.

— Знам, че те бива да телепортираш — започна направо елфът. — Разбирам, че ще ми струва скъпо, понеже не одобряваш намеренията ми, но съм готов да ти служа още двадесет дни, от зори до мрак, в замяна на магическо пътуване до Лускан.

Маскевич не вдигна поглед от билките си, но все пак престана да ги плеви, за да обмисли предложението.

— Не, не ги одобрявам — най-сетне тихо рече той. — Още веднъж те моля да се откажеш.

— А аз още веднъж ти казвам, че не е твоя работа. Ако не искаш да ми помогнеш, в Града на сребърната луна все ще се намери някой магьосник, който да ми продаде магия за телепортиране.

Маскевич се изправи и се протегна, за да раздвижи схванатото си тяло. След това се обърна и впери строг поглед в самоуверения елф.

— Така ли мислиш? — рече той и сведе поглед към ръката му.

На Ле’лоринел не му бе никак трудно да се досети, че Маскевич гледа ониксовия пръстен, който му бе продал и в който бе заключил поисканите от елфа магии.

— А и предполагам, че ще имаш достатъчно пари, за да си я позволиш — продължи магьосникът. — Защото размислих — искам да откупя пръстена, който ти дадох.

Ле’лоринел се усмихна:

— Не бих го продал за всичките богатства на света!

— Дай ми го! — настоя Маскевич и протегна ръка. — Ще ти върна онова, което ми плати за него.

В отговор Ле’лоринел се обърна, излезе от балкона и пое надолу по стълбите.

Истински ядосан, Маскевич го настигна на изхода на кулата.

— Това е безумие! — възнегодува магьосникът и препречи пътя на по-дребничкия елф. — Жаждата ти за мъст надминава всякакви разумни граници и е в разрез с всички морални повели.

— Морал? — невярващо повтори Ле’лоринел. — Само защото виждам един елф на мрака в истинската му светлина? Само защото знам какво всъщност представлява Дризт До’Урден и се измъчвам, когато гледам как незаслужената му слава непрекъснато расте? Притежаваш голяма мъдрост, стари магьоснико, и аз научих много от теб, но ти не знаеш нищо за пътя, по който поемам сега.

— Знам, че най-вероятно ще намериш смъртта си.

Ле’лоринел сви рамене:

— А ако се откажа, значи да умра още сега.

Маскевич яростно поклати глава, без да може да сдържа гнева си:

— Безумие! Пълно безумие! Не мога да го допусна!

— Нито пък да го спреш — заяви елфът и понечи да го заобиколи, ала Маскевич отново му препречи пътя.

— Не подценявай… — започна магьосникът, ала замлъкна по средата на изречението, когато усети острия връх на една кама върху врата си.

— По-добре се вслушай в собствения си съвет — заплаши го Ле’лоринел. — Какви магии си приготвил днес? Бойни? Съмнявам се, а дори да греша, вярваш ли, че ще имаш възможност да ги използваш? Помисли си добре, магьоснико. Няколко секунди не са кой знае колко време.

— Ле’лоринел! — рече Маскевич с цялото спокойствие, на което беше способен в подобен момент.

— Единствено приятелството спира ръката ми — тихо каза елфът и Маскевич си отдъхна, когато го видя да сваля тънката кама. — Надявах се, че ще ми помогнеш да извървя пътя, който си бях предначертал, ала знаех, че колкото повече време минава, толкова по-голямо ще става нежеланието ти. Затова ти прощавам, но те и предупреждавам — няма да търпя ничия намеса. Твърде дълго чаках и се готвих и ето че денят най-сетне настъпи. Пожелай ми сполука, ако не за друго, то поне заради годините, които прекарахме заедно.

Маскевич се замисли над думите му и мрачно кимна:

— Желая ти само доброто и се моля да откриеш истина, по-важна от онази, която те заслепява сега път, по-достоен от пътя на сляпата ненавист.

Ле’лоринел се отдалечи, без да каже нищо повече.

— Нищо не може да го разубеди — разнесе се познат глас няколко минути по-късно.

Маскевич, който още се взираше натам, където Ле’лоринел беше изчезнал, се обърна и видя Туневек, спокойно облегнат на вратата.

— Аз също се надявах да го откажа от намерението му — добави полуелфът. — Мислех си, че тримата можехме да си създадем нелош живот тук.

— Само двамата, тогава? — отвърна магьосникът и Туневек кимна, тъй като и преди бяха обсъждали възможността той да стане негов помощник.

— Ле’лоринел не е първият елф, когото съм чул да сипе обиди по адрес на този Дризт До’Урден — отбеляза Туневек, докато двамата с Маскевич се качваха по стълбите на кулата. — Случеше ли се Дризт да посети лейди Алустриел в Сребърния град, не един и двама граждани надигаха глас срещу него, начело със Светлите елфи. Враждата между тях и Мрачните надали би могла да бъде по-люта.

Маскевич хвърли последен натъжен поглед назад.

— Така е — съгласи се той с натежало сърце.

И като въздъхна дълбоко, старият магьосник се прости със своя приятел и с една огромна част от живота си през последните няколко години.

* * *

На един каменист път, стотици мили оттам, Шийла Крий стоеше начело на групичка от четирима души.

Една от най-верните й помощнички, Гейзел Пътешественицата, която в битка винаги оглавяваше абордажния отряд, беше възседнала дребна, но силна червеникавокафява кобила. Макар да не бе така стройна, нито така красива както Белани или както високата, подобна на фиданка Джул Пепър, Гейзел не бе непривлекателна. Въпреки че бе подстригана съвсем късо, русата й коса бе гъста и лъскава и прекрасно подчертаваше мекотата на сините й очи и светлата й кожа, която си оставаше все така кадифена, дори след седмици, прекарани в открито море. Ниска, но мускулеста, също като своята кобила, Гейзел въртеше оръжието по-добре от всеки друг на борда на „Кървавия кил“, с изключение на самата Шийла. Предпочиташе къс меч и кама, която хвърляше със завидна точност.

— Белани никога няма да се съгласи — тъкмо казваше Гейзел.

— Ако работата е вече свършена, когато й съобщим, Белани ще е доволна — отвърна Шийла Крий и хвърли кисел поглед на спътниците на Гейзел — трима свирепи полулюдоеди.

Те бяха без коне (нямаше кон, койтоби понесъл някой като тях на гърба си), но надали щяха да забавят Гейзел по пътя й към лусканското пристанище, където я очакваше малка лодка, тъй като имаха бърза, широка крачка и свръхчовешка издръжливост.

— Взе ли отварите? — попита Шийла и Гейзел отметна кафявия си плащ, разкривайки няколко малки стъкленици.

— Спътниците ми ще имат достатъчно човешки вид, за да минат безпрепятствено през градската порта на Лускан и през пристанищните власти на Града на бездънните води.

— Ако „Морски дух“ е там…

— … изобщо няма да припарваме до дома на Дюдермонт — довърши Гейзел.

Шийла Крий понечи да каже още нещо, но се отказа и само кимна, напомняйки си, че може да разчита на Гейзел, която първа след Белани бе получила знака на Щитозъб. Гейзел бе интелигентна и бе съвсем наясно както с набелязания курс, така и с алтернативите, с които разполагаха, ако първоначалният им план се провалеше. Да, тя щеше да свърши онова, което бяха намислили, и тогава Дюдермонт и другите глупаци на борда на „Морски дух“ щяха да разберат каква грешка са допуснали, като са се захванали с Шийла Крий.

(обратно) (обратно)

Втора част По следите

Човешкото безразсъдство неведнъж ме е изумявало.

Имам предвид в сравнение с другите добри раси, тъй като е безсмислено да се правят сравнения между хора и мрачни елфи, гоблини или други безпощадни раси, които преследват единствено собствените си жестоки цели. Мензоберанзан не е сигурно място, в това спор няма, и повечето ми събратя умират много преди да достигнат преклонна възраст, но това се дължи преди всичко на тяхната жажда за власт и слава, на прекомерния им религиозен плам и на тяхната самонадеяност. Всеки мрачен елф е така уверен в себе си, че му се струва невъзможно да умре, а ако от време на време подобни мисли все пак минат през главата му, той се залъгва с успокоението, че една смърт в служба на Лолт може да му донесе единствено вечно блаженство редом с богинята.

Същото важи и за гоблините, които по някаква необяснима причина често отиват на сигурна смърт, без да трепнат и дори с желание.

Много раси, в това число и хората, се оправдават с обяснението за служба на някой бог, когато поемат големи рискове и дори когато започват войни, и наистина, в идеята, че да умреш в името на достойна цел, е пречистващо и облагородяващо, има немалка доза истина.

Но ако оставим настрана фанатиците и военните общества смятам, че измежду всички добри раси често пъти хората са тези, които постъпват най-безразсъдно. Виждал съм немалко богаташи, дошли в Десетте града за удоволствие, да кръстосват ледените и нерядко смъртоносни води на Маер Дуалдон или пък да катерят стръмните склонове на Грамадата на Келвин. Те залагат на карта всичко в името на едно незначително постижение.

И аз се възхищавам на тяхната решителност и на доверието, което имат в себе си.

Подозирам, че тази готовност да рискуват всичко отчасти се дължи на кратката продължителност на човешкия живот. Ако един човек на четирийсет години изложи живота си на опасност, то той може да изгуби двайсетина, четирийсетина или, в някой по-необичаен случай — шейсетина години, но ако един елф на четирийсет години стори същото, то той рискува цели столетия. Ето защо в гърдите на хората има чувство за настойчивост, което елфите (били те мрачни или светли) и джуджетата не са в състояние да разберат.

И точно това чувство за неотложност поражда желание за живот, каквото един елф или едно джудже никога не могат да изпитат. Аз го виждам всеки ден, изписано върху красивото лице на Кати-Бри — тази любов към живота, това чувство за настойчивост, тази нужда да изпълни всеки ден, всеки час с нови преживявания и радости. Колкото и да е странно, тази нейна жажда за живот се засили още повече, когато повярвахме, че Уолфгар е загинал. Когато с Кати-Бри говорихме за това, научих, че подобна страст за живот, дори с цената на огромен риск, често обзема хората, изгубили свой близък, сякаш напомнянето за собствената им смъртност допълнително усилва нуждата да изпълнят годините, които им остават, с колкото се може повече живот.

Какъв прекрасен мироглед! И колко жалко, че нерядко е потребна мъчителна загуба, за да отклони някого от пътя на привичното безразличие.

Но по какъв път да поема аз, комуто вероятно предстоят още седем, дори осем столетия живот? Може би трябва да избера спокойното, уседнало съществуване, посветено на тих размисъл, така характерно за елфите от Торил? Трябвали нощем да танцувам под звездното небе, а дните си да прекарвам в мечтание, насочил поглед навътре, та по-добре да разбера света, който ме заобикаля? Достойни занимания, без съмнение, а да танцувам под нощното небе за мен е радост, от която за нищо на света не бих искал да се откажа. Но аз имам нужда от нещо повече. Имам нужда от приключения и нови преживявания. Следвам примера на Кати-Бри и хората и с всеки великолепен изгрев си повтарям, че именно това е пълноценният път, който не бива да напускам.

Колкото по-малко часове губим, толкова по-стойностен е животът ни и един живот от няколко десетилетия безспорно може да бъде далеч по-пълноценен от едно вековно съществуване. Как иначе да си обясня постиженията на войн като Артемис Ентрери, който е в състояние да надвие мнозина от моите събратя, които са прекарали десет пъти повече години на този свят? Как да си обясня факта, че най-изкусните магьосници във Фаерун не са елфи, а хора, посветили не векове, а десетилетия на опити да разкрият тайните на магическата Материя?

Истинска благословия се оказа това, че дойдох на Повърхността и срещнах приятелка като Кати-Бри. Защото именно това е моето призвание, не просто целта, а смисълът на живота ми. Какви възможности се изправят пред мен, ако съчетая дълголетието на своята раса с настойчивата жажда за живот на хората! И какви радости щях да пропусна, ако бях избрал по-спокойния, застоял път, осеян с безброй знаци, които да ми напомнят колко много мога да изгубя, лъкатушещия път, който отбягва както гордите планини, така и дълбоките долини и избира равнината, жертвайки висотите, които би могъл да достигне, от страх пред дълбините, в които може да му се наложи да се спусне?

Нерядко елфите се отказват от по-близки отношения с хората, загърбват любовта си, защото здравият разум им нашепва, че подобна връзка е невъзможна, че според елфическите представи за време, тя ще бъде съвсем мимолетна.

Мироглед, който ги обрича на вечна посредственост.

Понякога имаме нужда някой да ни напомни, че изгревът трае едва няколко минути.

Ала красотата му може да живее вечно в сърцата ни.

Дризт До’Урден

Седма глава Неподходяща компания

Стражът пребледня като платно при вида на деликатните елфически черти и абаносовочерната кожа на посетителя, който в едно дъждовно утро спря пред портата на Лускан. С вид, сякаш всеки момент ще се строполи на земята, младият мъж започна да заеква и стисна алебардата с такава сила, че кокалчетата на ръцете му побеляха.

— Спрете! — викна той, когато най-сетне се посъвзе.

— Че ние сме спрели — отвърна Кати-Бри и го погледна любопитно. — Просто си стоим и те гледаме как се потиш.

Стражът издаде нещо средно между ръмжене и уплашено скимтене, след което, събрал най-сетне малко смелост, се провикна за помощ и пристъпи напред, вдигнал алебардата пред себе си.

— Спрете! — повтори той, макар че никой от двамата пътници не бе направил и крачка.

— Предполага, че си мрачен елф — сухо отбеляза Кати-Бри.

— Нима не знае, че дори кожата на един светъл елф може да потъмнее от слънцето — въздъхна престорено Дризт. — Летните лъчи могат да бъдат истинска напаст.

Стражът го изгледа объркано при тази нелепица.

— Какво искате? — настоя той. — Какво дирите тук?

— Искаме да влезем в Лускан — отвърна Кати-Бри. — Не е толкова трудно да се досетиш!

— Достатъчно подигравки! — извика стражът и замахна с алебардата си към младата жена.

Преди лусканецът да успее да разбере какво става, една черна ръка се стрелна напред и сграбчи оръжието му точно под металната глава.

— Няма нужда да се стига дотам — рече Дризт и направи крачка напред, за да засили натиска върху оръжието. — И аз, и моята спътница сме добре познати в Лускан и винаги сме били добре дошли в града.

— И това ако не е Дризт До’Урден! — разнесе се глас зад смаяния страж; глас, който принадлежеше на един от двамата войници, хукнали да се притекат на помощ на своя другар. — И Кати-Бри, която по-малко отвсякога прилича на дъщеря на джудже!

— Я по-добре вземи да прибереш това оръжие, преди тези двамата да го сторят вместо теб и то на място, което нито очакваш, нито ще ти се понрави особено — обърна се вторият войник към стража с алебардата. — Никога ли не си чувал за тях? Ами че те години наред плаваха с „Морски дух“. Довели са на съд повече пирати, отколкото пазачи имаме!

Стражът преглътна с мъка и щом Дризт пусна оръжието му, побърза да се отдръпне.

— Моите извинения — поклони се той неловко. — Не знаех… при вида на…

Той замълча, очевидно крайно засрамен.

— Откъде можеше да знаеш? — успокои го Дризт. — Не сме идвали насам повече от година.

— Аз съм на служба само от три месеца — обясни стражът с облекчение.

— И щеше да бъде наистина жалко, ако се бе наложило да те погребем толкова скоро — подхвърли един от войниците зад него и се разсмя от сърце. — Да заплашваш Дризт и Кати-Бри! Надали има по-сигурен начин да се озовеш два метра под земята и да оставиш жена си вдовица!

При тези ласкателни думи Дризт и Кати-Бри се усмихнаха и кимнаха леко, с надеждата това да е всичко. Комплиментите изпълваха елфа със същото неудобство, с което и обидите. Една от последиците от времето, прекарано с Дюдермонт, беше славата, която съпътстваше името му. Поне в градовете по северната част на Саблен бряг.

— Е, на какво дължим тази чест? — попита един от новодошлите войници, а всичко в държанието му подсказваше на Дризт и Кати-Бри, че би трябвало да го познават.

— Търсим един приятел и имаме причини да вярваме, че е в Лускан — отвърна елфът.

— Доста хора идват в Лускан — рече другият войник.

— Нашият приятел е варварин — обясни Кати-Бри. — Поне трийсетина сантиметра по-висок от мен, с руса коса. Няма как да го забравите, ако сте го виждали поне веднъж.

По-близкият от войниците кимна, но когато се обърна към другаря си, по лицето му пробяга сянка.

— Как се казва? — попита вторият. — Уолфгар?

Въодушевлението на Дризт бързо бе попарено от изражението на двамата лусканци и мрачните им погледи, които веднага го накараха да предположи, че нещо лошо бе сполетяло приятеля му.

— Значи сте го виждали — рече той и протегна ръка, за да успокои Кати-Бри, която също бе забелязала лицата на двамата войници.

— Най-добре елате с мен — предложи по-възрастният от двамата стражи.

— В беда ли е? — попита елфът.

— Мъртъв ли е? — попита Кати-Бри, изричайки на глас онова, което приятелят й си мислеше.

— Беше в беда и изобщо няма да се учудя, ако вече е мъртъв — отвърна лусканецът. — Елате, ще ви отведа при един човек, който ще може да ви каже повече.

Кати-Бри и Дризт последваха войника из лъкатушещите улици, докато не се озоваха пред висока сграда, в която се помещаваха затворът и по-голямата част от градските власти. Стражът, който очевидно се радваше на известен авторитет, ги поведе из коридорите, без някой от многобройните пазачи, разположени на всеки ъгъл, да се опита да го спре. След като изкачиха няколко етажа, стигнаха до коридор, където всички кабинети принадлежаха на различни съдии.

Войникът спря пред табелка, на която пишеше „Магистрат Бардун“, и с последен притеснен поглед към двамата приятели почука на вратата.

— Влез! — се разнесе глас отвътре.

В стаята имаше огромно писалище, цялото отрупано с хартия, от двете страни, на което бяха застанали двама мъже в черни роби. С острото си, ястребово лице и тесни очи, полускрити под рошави, сиви вежди, по-близкият от тях изглеждаше точно както можеше да се очаква от някой от прословутите лускански блюстители на реда и закона. Мъжът зад бюрото, очевидно Бардун, бе доста по-млад от своя колега — надали бе на повече от трийсет години и имаше гъста, кестенява коса, кафяви очи и гладко избръснато, младежко лице.

— Извинявайте, магистрате — проговори войникът, а в гласа му съвсем ясно се долавяха нотки на притеснение, — но водя двама герои, Дризт До’Урден и Кати-Бри, дъщерята на крал Бруенор Бойния чук. Дошли са в Лускан да търсят един свой приятел.

— Заповядайте — покани ги Бардун дружелюбно, ала другият мъж им хвърли мрачен поглед, който се задържа особено дълго върху елфа.

— Дризт и Кати-Бри плаваха с Дюдермонт… — започна войникът, но Бардун вдигна ръка и го прекъсна.

— Подвизите им са ни добре известни — увери го той. — Можеш да си вървиш.

Стражът се поклони, намигна на двамата приятели и излезе, затваряйки вратата след себе си.

— Моят колега, магистрат Каланан — представи Бардун своя събеседник и се изправи, давайки знак на гостите да се приближат. — Разбира се, за нас ще бъде чест да ви помогнем. Въпреки че Дюдермонт изпадна в немилост пред някои от магистратите, мнозина от нас високо оценяват всичко, което той и храбрият му екипаж сториха, за да прочистят водите около красивия ни град от не един и двама опасни пирати.

Дризт хвърли учуден поглед на Кати-Бри. И двамата бяха искрено изненадани, че благороден човек като Дюдермонт, комуто управниците на Града на бездънните води бяха подарили прекрасна тримачтова шхуна, за да му помага в доблестната задача, с която се беше заел, може да изпадне в немилост пред който и да било служител на закона.

— Войникът спомена, че бихте могли да ни помогнете да открием приятеля, когото търсим — рече Дризт. — Името му е Уолфгар. Едър северняк, със светла кожа и руса коса. Имаме причини да вярваме, че…

Елфът спря по средата на изречението, видял сянката, която пробяга по лицето на Бардун, както и навъсеното изражение на Каланан.

— Ако сте негови приятели, по-добре изобщо да не се вясвате насам — презрително изпръхтя Каланан.

Бардун се съвзе от моментната си изненада и седна зад писалището.

— Наистина го познаваме — потвърди той. — Даже прекалено добре.

И като даде знак на Дризт и Кати-Бри да се разположат удобно, той им разказа всичко за неприятностите на Уолфгар с лусканските власти, за това как е бил обвинен и осъден за опит за убийство на капитан Дюдермонт (Кати-Бри не можа да сдържи възмутеното си „Глупости!“) и как бил на косъм от позорната смърт върху Карнавала на затворниците, когато бил помилван лично от Дюдермонт.

— Крайно неразумно от страна на добрия капитан — обади се Каланан. — Именно това му докара неприятности в Лускан. Ние не обичаме, когато някой престъпник си тръгне безнаказано от Карнавала.

— Отлично знам какво обичате — рече Дризт по-рязко, отколкото възнамеряваше.

Той таеше силна неприязън към жестокия Карнавал на затворниците, а и трудно можеше да каже нещо добро за лусканските магистрати. Докато бяха на „Морски дух“, двамата с Кати-Бри винаги молеха капитана да отведат заловените пирати в Града на бездънните води вместо в Лускан и Дюдермонт, който също хранеше лоши чувства към кръвожадния карнавал, обикновено се съгласяваше, дори Лускан да им беше по-близо.

Усетил суровия си тон, Дризт се обърна към очевидно по-човечния Бардун и добави:

— Поне някои от вас.

— Говориш открито — рече Бардун — и това е достойно за уважение, дори и да не съм напълно съгласен. Капитан Дюдермонт спаси приятеля ви от смърт, но не и от изгнание. Уолфгар и дребният му приятел бяха прокудени от Лускан, макар мълвата да твърди, че Морик Разбойника се бил завърнал.

— И, както личи, разполага с достатъчно влияние, за да получим заповед да не го закачаме! — допълни Каланан, без да прикрива негодуванието си.

— Морик Разбойника? — повтори Кати-Бри.

— Дребен уличен престъпник — обясни Бардун и махна пренебрежително с ръка.

— И е пътувал заедно с Уолфгар?

— Бяха приятели, да. Осъдиха ги заради покушението срещу Дюдермонт заедно с двамина пирати, които обаче не бяха помилвани.

Жестоката усмивка, разкривила устните на Каланан при тези думи, не убягна от вниманието на елфа — поредното потвърждение за свирепата бруталност на карнавала.

Дризт и Кати-Бри отново се спогледаха.

— Къде можем да открием този Морик? — решително попита младата жена.

— В някоя канавка — отвърна Каланан. — Или в градската клоака.

— Опитайте на Улицата на полумесеца — предложи Бардун. — Говори се, че често се навъртал там, особено в една кръчма, наречена „Кривата сабя“.

Дризт, който и преди беше чувал това име, кимна. Беше ходил в пивницата — не докато плаваше с „Морски дух“, а много преди това, когато двамата с Уолфгар минаха през Лускан, на път към Митрал Хол. Двамата се бяха отбили в заведението, където заради Уолфгар се развихри страхотен побой.

— Точно там вашият приятел се сдоби с немалка слава — подигравателно подметна Каланан.

Дризт и Кати-Бри кимнаха.

— Благодарим ви за информацията — рече елфът. — Сигурен съм, че ще успеем да открием приятеля си.

И като се поклони, той тръгна към вратата, но беше спрян на прага от гласа на Бардун:

— Ако наистина намерите Уолфгар в Лускан, сторете му добрината да го отведете далеч оттук. Далеч от града ни и далеч от онзи плъх, Морик.

Дризт кимна и излезе от стаята. Двамата с Кати-Бри си наеха стаи в прилична странноприемница, разположена в един от хубавите квартали на Лускан, и излязоха да се разходят, припомняйки си предишното си идване насам. Времето беше хубаво, слънцето огряваше листата на дърветата, които вече бяха започнали да надяват есенните си премени, и градът изглеждаше наистина красив. Докато крачеха един до друг, наслаждавайки се на заобикалящите ги гледки и приятното време, двамата приятели дори не забелязваха, че мнозина ги зяпат с отворени уста, ахкат учудено, а няколко деца дори се разбягаха при вида на мрачния елф.

Подобни неща не можеха да обезпокоят Дризт. Не и когато Кати-Бри бе до него.

Те търпеливо изчакаха падането на нощта, когато бе много по-вероятно да открият човек като Морик Разбойника, а както започваха да разбират и някого като Уолфгар.

„Кривата сабя“ не беше пълна, когато двамата прекрачиха прага й малко след залез-слънце, макар на елфа да му се стори, че поне сто чифта слисани очи се впериха в него. Най-настойчиво като че ли го гледаше дребен, мършав мъж, седнал на бара точно срещу съдържателя, който пък изведнъж спря да бърше чашата в ръката си, напълно погълнат от появата на толкова неочакван посетител. Когато бе минал оттук предишния път, Дризт се бе държал настрани, с наведена глава и ниско спусната качулка, почти незабележим насред шумотевицата на лошо осветената пивница.

Той кимна на ханджията и се запъти право към него. Мършавият човечец изскимтя и препъвайки се, отскочи назад.

— Добра среща, почитаеми господине — рече Дризт. — Не идвам с лоши намерения, уверявам те, въпреки ужаса на твоя гостенин.

— А, само Йоси Локвата — отвърна съдържателят, макар да бе очевидно, че и той е доста стреснат. — Не му обръщай внимание.

При тези думи той протегна ръка, но миг по-късно я върна обратно, за да я избърше в престилката си и отново да я протегне на госта:

— Арумн Гардпек, на твоите услуги.

— Дризт До’Урден — отвърна елфът и стисна десницата му учудващо силно за някой с неговия ръст. — А това е моята спътница, Кати-Бри.

Арумн ги изгледа заинтригувано, а изражението му омекна, сякаш най-сетне ги беше разпознал.

— Тук сме, защото търсим един човек — обясни Дризт.

— Уолфгар — уверено заяви ханджията и се усмихна широко, виждайки учудването, изписало се по лицата им. — Ами да, колко ми е разказвал за вас. И за двама ви.

— Тук ли е? — обади се Кати-Бри.

— Отдавна си тръгна — намеси се мършавият мъж, който най-сетне се престраши да дойде по-наблизо. — Върна се само веднъж, за да отведе Дели.

— Дели?

— Тя работеше тук — обясни Арумн. — От самото начало си падна по Уолфгар. Той се върна за нея и тримата напуснаха Лускан. Предполагам, че са отишли в Града на бездънните води.

— Тримата? — повтори Дризт, предполагайки, че навярно става въпрос за Морик.

— Уолфгар, Дели и детето — отвърна Йоси.

— Детето? — възкликнаха Дризт и Кати-Бри в един глас и се спогледаха недоумяващо.

Когато се обърнаха към ханджията за още подробности, той сви рамене — и сам не знаеше повече.

— Туй беше преди месеци — уточни Йоси. — Оттогаз нищо не сме чували за тях.

Дризт замълча, опитвайки се да проумее чутото. Очевидно бе, че Уолфгар ще има доста за разказване, когато най-сетне го открият… ако все още бе жив.

— Всъщност дойдохме тук, за да потърсим човек, за когото ни казаха, че разполагал с информация за Уолфгар — рече той. — Човек на име Морик.

Зад гърба им се разнесе трополене и когато двамата приятели се обърнаха, видяха дребна фигура, облечена в тъмни дрехи, да излиза забързано от кръчмата.

— Ей ви го Морик! — посочи го Арумн.

Дризт и Кати-Бри изтичаха навън, ала Морик, който очевидно бе свикнал да се движи из сенките, не се виждаше никакъв.

Елфът се наведе, за да разгледа по-добре меката пръст, след което се усмихна и махна наляво — следата бе съвсем очевидна за опитния му поглед.

* * *

— Хубав момък си, дума да няма! — провлачи оплесканият стар развратник и като побутна Ле’лоринел към стената, доближи лице на сантиметри от неговото.

Ле’лоринел погледна встрани към останалите четирима пияници, които се захилиха развеселено, когато другарят им посегна към въжето, което използваше вместо колан.

Изведнъж той започна да се свлича, притиснал разтреперани ръце под кръста си, там, където се бе забило коляното на елфа.

Ле’лоринел извади меча си и здравата цапардоса пияницата с тъпата му страна, така че той се просна на пода.

— Зададох ви най-обикновен въпрос — спокойно рече елфът на останалите четирима, които вече не се смееха, а се споглеждаха уплашено.

— Добро момче — обади се умиротворително един от някогашните пирати и се изправи на разкривените си крака. — Туки само се шегуваше, нищо повече.

— Най-обикновен въпрос — повтори Ле’лоринел.

Елфът беше дошъл в тази долнопробна кръчма край лусканското пристанище, носейки символите, които Е’Креса му бе дал, търсейки отговори на въпросите си.

— Може и да не е чак толкоз обикновен — отвърна плешивият пияница, който се бе опитал да го успокои преди малко. — Разпитваш за някакъв белег, а тука мнозина носят таквиз знаци!

— И повечето гледат да не ги показват много-много — намеси се друг.

Ле’лоринел чу шум и се обърна тъкмо навреме, за да види как Туки, онзи, когото беше повалил, се нахвърля отгоре му. Едно бързо завъртане и замах с меча (с тъпата страна надолу — не искаше да убива противника си, макар че той най-вероятно си го заслужаваше) и Туки беше принуден да отскочи настрани. Ле’лоринел приклекна и само с една крачка се озова зад него. Силно блъсване по гърба и Туки се сгромоляса на пода.

Междувременно двама от другарите му също се бяха хвърлили в атака — единият размахваше закривен нож, с какъвто чистеха рибата, а другият — къс харпун.

Ле’лоринел вдигна меча, за да се предпази, като в същото време лявата му ръка се стрелна към дясното му бедро.

Мъжът с харпуна политна назад, хриптейки мъчително, а от гърдите му стърчеше дръжката на тънка кама.

Ле’лоринел се втурна напред. Другият му нападател изпусна ножа и побърза да отскочи, вдигнал ръце в знак, че се предава.

— Най-обикновен въпрос — процеди елфът през зъби, а погледът в златистосините му очи красноречиво говореше, че ако се наложи, ще ги избие до един, без да трепне.

— Не съм го виждал — рече онзи, който допреди малко държеше рибарски нож.

— Но ще откриете кой го носи и ще ми кажете, нали?

— Ама, разбира се, момко, разбира се! — увери го друг от пиратите.

Туки, който още лежеше на пода в другия край на стаята, изведнъж се хвърли към вратата и изскочи навън. Един от пиратите понечи да го последва, но Ле’лоринел беше по-бърз и като издърпа камата си от гърдите на издъхващия мъж, вдигна ръка, готов да я хвърли.

— Най-обикновен въпрос — настоя той за четвърти път. — Открийте отговора и ще ви възнаградя. Провалите ли се…

Вместо да довърши заплахата си, елфът хвърли многозначителен поглед към пирата, който умираше, облегнат на стената.

След това излезе през отворената врата, като поспря само за миг-два, колкото да обърше камата си в туниката на онзи, който го бе нападнал с нож. Когато свърши, допря острието до гърлото на ужасения пират, а после потъна в нощта.

* * *

Дребният силует изскочи от една тясна уличка, размахал две сребристи ками.

Нападението му бе почти съвършено — нисък замах с лявата ръка, който целеше само да отвлече вниманието, и малко преди да достигне тялото на елфа, описа широка дъга и се стрелна към врата му.

Почти съвършено.

Дризт нито за миг не се остави да бъде подведен от заблуждаващия удар и насочи цялото си внимание към втория. Ръката му стисна тази на Морик, а пръстите му се сключиха около пръстите на разбойника.

Морик ловко се нагоди към новото положение и реши да довърши първоначалния си удар, ала Дризт беше прекалено умел и отскочи с мълниеносна бързина, подпомагана допълнително от магическите предпазители, които носеше около глезените си. Той се провря под протегнатата ръка на противника си, след това изтича зад него и я изви, избягвайки по този начин другата му кама.

Морик също понечи да се завърти, ала елфът така засили натиска върху пръстите му, че Разбойника бе принуден да изпусне камата и се свлече на едно коляно.

Преди още да бе помислил за следващата си атака, Кати-Бри сграбчи другата му ръка в желязна хватка.

— Не ме убивайте! — примоли се той. — Сдобих се със скъпоценните камъни… нали казах на убиеца… не се отделях от Уолфгар… всичко, което ми поръчахте!

Дризт хвърли недоумяващ поглед на Кати-Бри, а след това отслаби натиска върху пръстите на Морик и го дръпна да се изправи.

— Не съм предал Джарлаксъл! — извика Разбойника. — За нищо на света не бих го предал!

— Джарлаксъл? — повтори Кати-Бри, без да може да повярва на ушите си. — Той за кого ни взема?

— Добър въпрос — съгласи се Дризт и се обърна към Морик за отговор.

— Не сте ли пратеници на Джарлаксъл? — попита лусканецът; миг по-късно по лицето му се разля облекчение и той се изкиска смутено. — Но тогава кои…

Той млъкна изведнъж и широко се ухили:

— Вие сте приятелите на Уолфгар!

Дризт го пусна, Кати-Бри стори същото. Морик вдигна падналата си кама, след което прибра двете оръжия в ножниците им и протегна ръка:

— Добра среща! — възторжено рече той. — Уолфгар толкова ми е говорил за вас!

— По всичко личи, че и вие двамата имате доста за разказване — отбеляза Дризт.

Морик отново се изкиска и поклати глава. Когато стана очевидно, че нито елфът, нито младата жена възнамеряват да поемат предложената им ръка, той я прибра и я обърса в бедрото си.

— Даже твърде много! — отвърна той. — Истории за битки и любов оттук, та чак до Окни!

— Откъде познаваш Джарлаксъл? — попита Кати-Бри. — И къде е Уолфгар?

— Двете неща нямат нищо общо, уверявам ви. Или поне така беше, когато за последен път видях варварина. Той си тръгна от Лускан преди доста време, заедно с Дели Кърти и детето, което взе от глупавия лорд Окни.

— Отвлече ли го? — намеси се Дризт.

— Спаси го — уточни Морик. — Незаконното дете на една уплашена млада жена, което със сигурност щеше да бъде убито от мъжа й или от жестоката му сестра — Морик въздъхна дълбоко. — Дълга и оплетена история. Най-добре да я чуете от устата на самия Уолфгар.

— Той жив ли е?

— Доколкото знам — да. Последния път, когато го видях, беше съвсем добре и отиваше към… към Града на бездънните води, предполагам. В търсене на капитан Дюдермонт — надяваше се той да му помогне да си възвърне изгубения боен чук.

Кати-Бри въздъхна с неприкрито облекчение.

— Как го е изгубил? — продължи да разпитва Дризт.

— Глупакът Йоси го открадна и го продаде на Шийла Крий, крайно неприятна личност и капитан на пиратски кораб. Но Уолфгар излезе от калта, в която бе затънал, и аз не бих искал да съм на мястото на тази Крий.

Морик изгледа Дризт, който се взираше в Кати-Бри, а обзелите ги чувства бяха изписани съвсем ясно по лицата им.

— Мислели сте, че е мъртъв, нали? — досети се той.

— Натъкнахме се на един разбойник, на разбойничка по-точно, върху чието рамо имаше знак, който би могъл да бъде оставен единствено от Щитозъб — обясни Дризт. — Знаем колко държи Уолфгар на чука си, а бяхме сигурни, че не е в съюз с шайката на пленената разбойничка.

— Бяхме убедени, че могат да му отнемат Щитозъб само през трупа му — призна Кати-Бри.

— Мисля, че най-малкото, което ти дължим, е една хубава вечеря — рече елфът и Морик грейна.

Тримата се отправиха обратно към „Кривата сабя“ и Разбойника дори не се опитваше да скрие обзелото го задоволство.

— Тъкмо ще можеш да ни разкажеш откъде познаваш Джарлаксъл — подхвърли Дризт, докато прекрачваха прага на кръчмата и лусканецът видимо посърна.

Въпреки това той им разказа за идването на Мрачните в Лускан, за това как бе посетен от пратениците на Джарлаксъл, а по-късно и от самия наемник, за това как бе получил нареждане да не се отделя от Уолфгар. Разказа им и за по-скорошните си преживелици с елфите, след като Уолфгар си бе тръгнал от Лускан и от неговия живот, но пропусна да спомене за наказанието, наложено му след заминаването на варварина. Въпреки това инстинктивно посегна към лицето си, изгорено от отвратителния Рай’ги, един елф, когото Морик ненавиждаше от дъното на душата си.

През цялото време, докато го слушаха, Кати-Бри и Дризт се споглеждаха с искрена загриженост. Ако Джарлаксъл проявяваше интерес към приятеля им, Уолфгар може би все пак не беше в безопасност. Но онова, което ги учудваше най-много, бе причината за този интерес.

Морик ги увери, че от месеци не бе имал вземане-даване с Джарлаксъл и неговите подчинени, нито пък очакваше да ги види отново.

— Не и след като онзи човек, убиецът, дойде и ми каза да бягам — обясни Разбойника. — Което и сторих. Върнах се едва наскоро. Най-малко ги искам по петите си, но вярвам, че убиецът добре е прикрил следите ми. Смятам, че нямаше да се върне при тях, ако те подозираха, че все още съм жив.

— Убиец? — повтори Дризт, който вече се досещаше за кого става дума, макар че нямаше никаква представа какво би накарало Артемис Ентрери да пожали нечий живот, особено ако по този начин рискува да си навлече гнева на Бреган Д’аерте.

Това обаче навярно бе дълга история, предполагаше той, надявайки се, че тя няма нищо общо с Уолфгар.

— Къде можем да открием тази Шийла Крий? — попита той, прекъсвайки Морик, преди съвсем да се бе развихрил със своите разкази за мрачните елфи.

Лусканецът го изгледа продължително.

— Нейде из моретата, най-вероятно — отвърна той. — Но нищо чудно да си има тайно пристанище. Всъщност, неведнъж съм чувал подобни слухове.

— Можеш ли да откриеш къде се намира? — намеси се Кати-Бри.

— Подобна информация струва скъпо… — започна Морик, но изведнъж млъкна и шумно преглътна при вида на издутата кесия, която елфът (приятел на богат джуджешки крал, който искаше да открие Уолфгар не по-малко от самия него) сложи на масата.

— Утре вечер — рече Дризт. — На същото място.

Морик взе кесията, кимна и излезе.

— Мислиш ли, че ще се върне с информацията? — попита Кати-Бри.

— Дружбата му с Уолфгар е била истинска — отвърна Дризт. — А и прекалено го е страх от нас, за да се опита да ни измами.

— По всичко личи, че нашият приятел се е забъркал в доста приключения и си е навлякъл немалко неприятности — отбеляза Кати-Бри.

— По всичко личи, че нашият приятел най-сетне е намерил изход от мрака — поправи я Дризт с усмивка, която огряваше цялото му лице, и очи, в които играеха обнадеждени пламъчета.

(обратно)

Осма глава Душевните терзания на воина

Търговският кораб се беше килнал на една страна, повечето платна бяха раздрани, а онези от екипажа, които все още бяха на борда, лежаха мъртви на палубата. Дюдермонт и опитните му моряци знаеха, че е имало и други — кораб като този не можеше да е плавал с по-малко от дузина души на борда си, а те бяха открили телата едва на седмина. Дюдермонт почти не хранеше надежда, че останалите са живи — водите около каравелата бяха пълни с акули и някои от тях несъмнено си бяха напълнили търбусите с човешко месо.

— Станало е само преди два-три часа — съобщи Робилард на капитана, който стоеше близо до счупения щурвал на търговския кораб.

Пиратите го бяха повредили, бяха се отървали от екипажа му и след като го бяха оплячкосали, го бяха оставили да се върти в кръг. И понеже този ден от сутринта духаше силен вятър, Дюдермонт се бе видял принуден да помоли Робилард да строши руля с една от магическите си мълнии, за да успее „Морски дух“ да се приближи достатъчно.

— Доста трябва да са заграбили — рече капитанът.

Малкото стока, която все още се въргаляше из трюма, говореше, че търговският кораб е идвал от Мемнон и е бил натоварен с голямо количество платове, макар че в корабния дневник не се споменаваше нищо за редки или особено скъпи тъкани.

— Иначе няма да си струва усилието — отвърна Робилард. — Трябва им богата плячка, та жестокостите им да си заслужават времето и риска. Ако са напълнили трюма си, несъмнено са се насочили към брега.

При тези думи магьосникът наплюнчи показалеца си и го вдигна във въздуха.

— А и вятърът е благоприятен за подобен курс.

— Не по-благоприятен, отколкото е за нас — мрачно заяви Дюдермонт. Той повика един от своите лейтенанти, който се намираше наблизо, и му нареди да проверят за последен път дали на търговския кораб няма оцелели, а след това да се върнат възможно най-бързо на борда на „Морски дух“.

Преследването започваше.

* * *

Уолфгар, който беше недалеч оттам, чу целия разговор между капитана и Робилард. Той също смяташе, че злодейството е извършено само преди няколко часа — с попътен вятър в платната и празен трюм, „Морски дух“ много скоро щеше да настигне тежко натоварения пиратски съд, дори той да се бе отправил с пълна пара към най-близкото пристанище.

Варваринът затвори очи и се замисли за предстоящата битка — първата, откакто бяха вдигнали котва от Града на бездънните води. Това щеше да бъде миг на откровение за Уолфгар, миг, в който волята и решителността му трябваше да се наложат над залинялата сила на духа му. Той се огледа наоколо, към труповете на търговците, покосени от жестоката ръка на кръвожадни пирати. Тези безпощадни убийци напълно заслужаваха онова, което ги очакваше, заслужаваха да срещнат студената си, жестока смърт в мрачните води или пък да бъдат заловени и изпратени на съд в Града на бездънните води или дори в Лускан.

Уолфгар си повтаряше, че е негов дълг да отмъсти за невинните моряци, че трябва да използва дадената му от боговете сила, за да защитава справедливостта в един безмилостен свят и да даде поне мъничко сигурност на безпомощните, невинни хора.

Застанал на палубата на опустошения търговски кораб, варваринът се обръщаше за подкрепа към всички възвисяващи идеали, в които вярваше; застанал насред грозната сеч, той призоваваше чувството си за дълг, алтруизма на някогашните си приятели, както и Дризт, който без колебание се хвърляше и в най-голямата опасност, за да помогне на другите.

Ала вместо това пред очите му отново и отново изникваха образите на Дели и Колсон, останали сами в този суров свят, потънали в скръб и нищета.

Остро мушване в ребрата го извади от мислите му и той установи, че освен него и лейтенанта, който го беше сръгал, на борда на търговския кораб няма никой друг. Докато отиваше към мостика, хвърлен между двата съда, Уолфгар не пропусна да забележи, че Робилард следи всяка негова стъпка.

Когато се върна на „Морски дух“, варваринът се обърна назад, за да хвърли един последен поглед към опустошението на търговския кораб, та още по-добре да запечата образа на мъртвите моряци в съзнанието си и да го призове, когато удареше часът да се хвърли в бой.

Трябваше да положи немалко усилие, за да прогони лицата на Дели и Колсон от мислите си, напомняйки си кой е и кой трябва да бъде.

* * *

Разсъждавайки логично и с малко помощ от страна на Робилард, Дюдермонт и „Морски дух“ видяха пиратския кораб още на следващото утро. Оказа се внушителен тримачтов съд с издадена втора палуба и катапулт. Дори от това разстояние, Дюдермонт забеляза, че на борда на вражеския кораб кипи трескава дейност, мнозина моряци тичаха напред-назад с лъкове в ръка.

— Карлинг Бадийн? — обърна се Робилард към капитана и застана до него на носа на бързата шхуна.

— Възможно е — отвърна Дюдермонт и го погледна.

„Морски дух“ от години преследваше Карлинг Бадийн, един от най-страховитите моряци, кръстосващи водите на Саблено море, и ето че сега като че ли най-после го бяха хванали натясно. Корабът на Бадийн беше голям и бавен, великолепно брониран и също толкова добре въоръжен, а освен това притежаваше отряд превъзходни стрелци и двама забележителни магьосници. Самият Бадийн пък се славеше като един от най-кръвожадните пирати и случилото се на търговския кораб навеждаше на мисълта, че клането наистина е негово дело.

— Ако е той, нямаме право на грешки, в противен случай рискуваме да изгубим мнозина от екипажа — рече Робилард.

Дюдермонт, който отново бе насочил вниманието си към кораба в далечината, не можеше да не се съгласи.

— Една-единствена грешка, като онези, които напоследък често допускаме, и много от нас ще се простят с живота си — продължаваше магьосникът.

Дюдермонт свали далекогледа от окото си и се замисли над думите на Робилард. А за да не остави у капитана никакво съмнение какво има предвид, магьосникът хвърли многозначителен поглед към Уолфгар, който стоеше до бордовата ограда в средната част на кораба.

— Беше му обяснено къде бърка — рече Дюдермонт.

— Той и сам го знае. Ала стигне ли се до бой, нашият едър приятел забравя що е разум и сеоставя да го водят чувствата, оставя се на гнева и на страха си. Когато му обясняваш допуснатите грешки, думите ти стигат до съзнанието му и той те разбира. Ала започне ли битката, разумът му сякаш бива изместен от нещо първично и напълно неконтролируемо.

Дюдермонт слушаше внимателно, макар да бе заел отбранителна позиция. Но колкото и да не му се искаше, принуден бе да признае, че Робилард е прав. Освен това не можеше току-така да пренебрегне последиците за останалите моряци, които можеха да последват всяко безразсъдство от страна на Уолфгар. Все пак, Бадийн разполагаше с двама магьосници и голям брой опасни стрелци.

— Можем да победим, ако обикаляме в кръг около врага — той е много по-бавен от нас — обясни плана си Робилард. — Затова ние трябва да бъдем двойно по-бързи и подвижни, особено на завоите.

Дюдермонт кимна. „Морски дух“ бе използвал това свое преимущество и с други по-трудно маневрени кораби — заставаше напряко на противника и го засипваше с порой от стрели. Ето защо предложението на Робилард беше съвсем логично.

— Подвижни на завоите — повтори магьосникът и едва сега Дюдермонт го разбра напълно.

— Искаш да пратя Уолфгар на румпела — рече той.

— Искам да сториш онова, което е най-добро за всички ни — отвърна Робилард. — В състояние сме да се справим с подобен кораб, капитане. Единственото, за което те моля, е да ни дадеш възможност да го сторим както ние си знаем, без сами да си усложняваме положението. Не отричам, че Уолфгар е могъщ войн, но за разлика от приятелите си, той е непредсказуем.

Магьосникът поиска да добави още нещо, но Дюдермонт вдигна ръка и кимна в знак, че се признава за победен. При предишните битки Уолфгар наистина бе действал неразумно и ако стореше същото с противник като Бадийн, „Морски дух“ можеше сериозно да си изпати.

Беше ли капитанът готов да поеме този риск, за да пожали самолюбието на един приятел?

Той се обърна към варварина, който се бе облегнал на бордовата ограда и не сваляше поглед от пиратския съд. Юмруците му бяха здраво стиснати, в сините му очи бушуваше огън.

* * *

Уолфгар неохотно слезе в трюма, а нежеланието нарасна още повече, когато осъзна, че всъщност предпочита да е тук долу. Беше видял как Дюдермонт се отправя към него, след като бе разговарял с Робилард, и въпреки това остана изненадан от нареждането да отиде на румпела при кормчиите. Обикновено те стояха до щурвала, но дойдеше ли време за битка, те си оставаха долу и следвайки указанията на навигатора, направляваха кораба много по-бързо и по-сигурно.

Уолфгар никога не бе работил тук и съвсем не смяташе, че това е мястото, където способностите му можеха да се разгърнат най-пълно.

— Ей, сърдитко — подхвърли Гримзли, който ръководеше малкия отряд. — Трябва да се радваш, че си по-далечко от магьосниците и стрелците.

Без да каже нищо, Уолфгар мина покрай него и улови тежкия румпел.

— Сложил те е тук зарад’ силата ти, мен ако питаш — продължи Гримзли, който очевидно искаше да пощади чувствата му.

Уолфгар обаче прекрасно разбираше каква бе истината. Ако Дюдермонт в действителност искаше да използва забележителната му сила в управлението на кораба, щеше да го остави на палубата, при платната. Преди много години, на борда на тогавашния „Морски дух“, варваринът собственоръчно бе сменил посоката на кораба (с такава мощ, че чак носът му бе изскочил високо над водата) и с този впечатляващ и като че ли невъзможен подвиг, бе осигурил победата им над врага.

Ала ето че сега Дюдермонт му нямаше доверие дори за подобна задача, не искаше да му позволи даже да се доближи до битката.

Това изобщо не му се нравеше, но корабът беше на Дюдермонт и той нямаше право да оспорва решенията му, особено когато им предстоеше битка.

Първите викове, които я оповестяваха, се разнесоха няколко минути по-късно, до ушите на Уолфгар достигна грохотът на взривило се наблизо огнено кълбо.

— Наляво до третата! — провикна се Гримзли.

Уолфгар и още един моряк задърпаха с все сила, докато не изравниха върха на повратника с третата резка, вдълбана в стената вляво от центъра.

— Върнете я обратно на първата — долетя следващата заповед на Гримзли.

Двамата я изпълниха и носът на „Морски дух“ се изправи след острия завой.

Отгоре продължаваха да се носят викове, пееха тетиви, катапултът свистеше, а над всичко това се носеше шумът на поредица от магии — все звуци, които се врязваха като нож в сърцето на доблестния варварски войн.

Войн?

Имаше ли право да се нарече така, след като околните му имаха толкова малко доверие, че не го допускаха в битката; имаше ли право да се нарече така, когато не му разрешаваха да прави онова, за което се бе обучавал цял живот? В какво се бе превърнал, не можеше да не се запита Уолфгар, след като неговите другари (мъже, които му отстъпваха както по войнски умения, така и по сила), се хвърляха в битката, докато него използваха като товарно добиче и нищо повече!

Ръмжейки страховито, варваринът изпълни поредното нареждане на Гримзли („Две надясно!“), после яростно дръпна повратника, когато морякът, чул неистовите викове откъм палубата, му каза да направи остър ляв завой.

Гредите и румпелът простенаха, когато варваринът го завъртя докрай. Корабът се наклони на една страна толкова рязко, че другият моряк изгуби равновесие.

— По-полека! По-полека! — развика се Гримзли. — Да не искаш да изсипеш екипажа в морето!

Уолфгар отслаби натиска върху румпела и преглътна хокането, без дори да се опита да се защити. Всъщност, той почти не чуваше какво му говори Гримзли, с изключение, разбира се, на нарежданията му. Не, цялото внимание на варварина беше другаде — на палубата, откъдето се носеха викове и звънтене на тетиви, заклинания и свистенето на катапулта.

Други мъже се излагаха на смъртна опасност вместо него.

— А, не се тревожи толкоз — подхвърли Гримзли, който бе забелязал мрачното му изражение. — Дюдермонт и момчетата ще надвият, хич и не се съмнявай!

В действителност, Уолфгар изобщо не се съмняваше в това — Дюдермонт и хората му печелеха подобни битки вече години наред, много преди той да се бе присъединил към тях. Не, не го измъчваше тревога. Той отлично знаеше къде е неговото място и то със сигурност не бе в трюма, но заради слабостта му това бе единственото място, където Дюдермонт можеше да го сложи с чиста съвест.

Над главата му трещяха огнени кълба, изригваха светкавици, звънтяха стрели, а катапултите запращаха пламтящите си снаряди със силно свистене. Битката продължи близо час и когато отгоре най-сетне долетя указание да прикрепят повратника обратно към кормилото, морякът, който работеше рамо до рамо с Уолфгар, бе първият след Гримзли, изтичал на палубата, за да провери как е свършила битката.

Уолфгар остана сам, прекалено засрамен, за да се покаже, прекалено ужасен, че някой може да е загинал вместо него.

Малко по-късно чу стъпки и с изненада видя Робилард, вдигнал полите на синята си роба нависоко, за да не ги застъпи.

— Управлението вече е при кормилото — започна направо магьосника. — Не смяташ ли, че трябва да помогнеш на останалите с прибирането на пиратския кораб?

Уолфгар го изгледа продължително. Дори седнал, той сякаш се извисяваше над магьосника. Варваринът тежеше поне три пъти повече от Робилард, а дори ръцете му бяха по-яки от кльощавите крака на магьосника. Отстрани изглеждаше така, сякаш варваринът можеше да го смачка без никакво усилие.

Ако у Робилард имаше и капчица страх, то той със сигурност не го показваше.

— Ти ми причини това — заяви Уолфгар.

— Какво съм ти причинил?

— Твоите думи ме тикнаха тук, не тези на капитана. Ти ми причини това.

— Не, скъпи ми Уолфгар — бавно рече Робилард, а от гласа му капеше отрова. — Ти сам си го причини.

Варваринът вирна глава и го изгледа предизвикателно.

— Очертаваше се тежка битка и изправен пред нея, капитан Дюдермонт нямаше друг избор, освен да те изпрати тук долу — Робилард очевидно се наслаждаваше на всяка своя дума. — Твоята арогантност и прекомерна независимост го накараха да постъпи по този начин. Или мислиш, че сме готови да изложим на опасност живота на другарите си само за да можеш да утолиш необуздания си гняв и тщеславието си?

Уолфгар се изправи на крака, с полуприведено тяло, сякаш се канеше да се нахвърли върху магьосника и да го удуши с голи ръце.

— Защото какво друго, ако не чрезмерната ти самонадеяност, би могло да обясни поведението ти по време на последните битки? — невъзмутимо продължи Робилард. — Ние сме едно цяло, в което цари дисциплина и всеки има своята роля. Дори една-единствена брънка да я изпълни не както трябва и силата ни намалява значително, започваме да действаме не заедно, а един през друг. Подобно нещо е недопустимо, независимо кой е причината за него — ти или някой друг. Така че, много те моля, спести си обидите, обвиненията и празните заплахи, ако не искаш да се окъпеш в студените вълни.

Очите на Уолфгар неволно се разшириха, изменяйки на иначе каменното му изражение.

— А имай предвид, че сме доста далеч от сушата — довърши Робилард и се накани да се изкачи обратно на палубата.

Преди да поеме нагоре по стълбата обаче, той спря и отново се обърна към варварина:

— Ако днешната битка не ти хареса, може би ще е най-разумно да си останеш на брега следващия път, когато хвърлим котва. Да, може би така ще е най-добре — продължи магьосникът, след като помълча малко, придавайки си замислен вид. — Върни се на сушата, Уолфгар. Мястото ти не е тук.

С тези думи той си тръгна, ала Уолфгар не го последва. Вместо това бавно се свлече на пода, облегнат на стената, потънал в мисли за човека, който бе някога, и за човека, в когото се бе превърнал. Жестока истина, срещу която се боеше да се изправи.

Да погледне напред, към онзи, в когото искаше да се превърне, просто нямаше сили.

(обратно)

Девета глава Пътищата се пресичат… почти

Ле’лоринел вървеше по улица „Долеманд“, а бързата му крачка издаваше нетърпение, примесено с тревога. Целта му бе една къща, където трябваше да се срещне с представител на Шийла Крий. Всичко започваше да си идва на мястото; пътят на правдата, който щеше да го отведе при Дризт До’Урден, ставаше все по-ясен.

Изведнъж елфът се закова на място и рязко се обърна, когато две фигури, загърнати в пътнически плащове, излязоха от близката уличка. Ле’лоринел посегна към оръжията си, но не ги извади, видял, че никой не го заплашва — двамата дори не го погледнаха, а свърнаха в обратна на неговата посока и продължиха по пътя си.

— По-спокойно! — скара се елфът сам на себе си и свали ръце от оръжията.

С един последен поглед към отдалечаващите се непознати, Ле’лоринел се изсмя и продължи по пътя си.

Пътят, който щеше да го отведе до Дризт До’Урден.

Докато се отдалечаваха в обратната посока, Дризт и Кати-Бри дори не забелязаха елфа, който посегна към оръжията си, сметнал ги за заплаха. Ако Дризт не бе спуснал качулката на плаща си толкова ниско, дългата му, снежнобяла коса навярно щеше да привлече вниманието на отмъстителния елф и да го издаде.

Двамата приятели крачеха също толкова нетърпеливо, колкото и Ле’лоринел. Отиваха при Морик, за да получат още информация за Уолфгар. Както се бяха уговорили, Разбойника ги чакаше в „Кривата сабя“, седнал на една маса в задната част на заведението. Когато ги видя, той се ухили и вдигна халба в дружески поздрав.

— Успя ли да научиш каквото търсеше? — попита Кати-Бри и се настани срещу него.

— Открих всичко, което можеше да се открие — отвърна Морик.

Усмивката му угасна и той побутна към тях кесията, която Дризт му беше дал предишния ден:

— Май ще трябва да си вземете част от парите.

— Ще видим — рече Дризт и бутна кесията обратно към него.

Морик сви рамене, но не посегна да я вземе.

— Малко се знае за Шийла Крий — започна той. — Да си призная, изобщо не ми се искаше да разпитвам за нея. Единствените, които разполагат с информация, са нейните приближени. Всички те са жени и до една не хранят особено топли чувства към мъжете. Онези, които започнат да задават твърде много въпроси за Шийла Крий, обикновено намират смъртта си или биват принудени да се спасяват с бягство, а аз нямам никакво желание нито за едното, нито за другото.

— Но все пак си понаучил нещо, нали? — нетърпеливо настоя Кати-Бри.

Морик кимна и отпи голяма глътка пиво.

— Говори се, че си има тайно пристанище на север от Лускан, най-вероятно разположено в някой от многобройните заливи в подножието на Гръбнака на света. Има логика, защото напоследък рядко се мярка в Лускан, а никога не плава южно оттук. Не мисля, че корабът й някога изобщо се е появявал в Града на бездънните води.

Дризт и Кати-Бри се спогледаха. Морик като че ли беше прав — известно време бяха преследвали пирати с капитан Дюдермонт, главно на юг от Града на бездънните води, а никога досега не бяха чували за Шийла Крий.

— Как се казва корабът й? — попита Кати-Бри.

— „Кървавия кил“. И напълно си заслужава името. Едно от любимите й забавления е да влачи жертвите си под кила на кораба — Морик потръпна и отново отпи от халбата си. — Това е всичко, което успях да науча.

И той отново побутна кесията към Дризт.

— И то е повече, отколкото очаквах — отвърна Дризт и я побутна обратно.

Този път, след кратко колебание и един последен поглед към елфа, Морик я прибра.

— Има и още нещо — добави лусканецът, когато двамата приятели се изправиха, за да си вървят. — Доколкото разбрах, напоследък никой не е виждал Шийла Крий. Нищо чудно, че се крие, щом Дюдермонт е по петите й.

— С репутация като нейната и с оръжие като Щитозъб, не мислиш ли, че може да реши да се изправи срещу „Морски дух“?

Морик избухна в смях още преди Кати-Бри да е довършила въпроса си:

— Крий не е глупачка, а само пълен идиот би се изправил срещу „Морски дух“ в открито море. Корабът на Дюдермонт кръстосва водите само по една-единствена причина и го прави със забележително умение. Чукът може и да е у Крий, но Дюдермонт разполага с Робилард, а той е от най-опасните. Освен това Дюдермонт има и Уолфгар. Не, Крий се спотайва и то с основание. Толкова по-добре за вас, мен ако питате.

Морик замълча, за да е сигурен, че е привлякъл вниманието им, и продължи:

— Крий познава водите на север от Лускан по-добре от всеки друг. Със сигурност по-добре от Дюдермонт, който прекарва по-голямата част от времето си на юг. Ако се крие, на капитана ще му е доста трудно да я открие. О, да, на „Морски дух“ му предстоят още доста плавания, преди да зърне „Кървавия кил“.

Дризт и Кати-Бри отново се спогледаха заинтригувано.

— Може би ще е най-добре да останем тук, ако искаме да намерим Уолфгар — предположи елфът.

— Дюдермонт рядко идва в Лускан — обясни Морик. — Магьосникът му не храни особено топли чувства към Домовата кула на магьосниците.

— А и капитанът не се радва на твърде голяма почит в града, нали? — допълни Кати-Бри.

Морик придоби изненадано изражение:

— Дюдермонт и хората му са най-добрите ловци на пирати, кръстосвали Саблено море от векове насам — възрази той.

— Задето е помилвал Уолфгар и теб — поясни младата жена и неволно се подсмихна. — Подочухме, че постъпката му не се е понравила твърде много на властите.

— Проклети глупаци! — промърмори Морик. — Но иначе — да, доброто му име доста пострада в онзи ден… денят, когато той постъпи както му повеляваше сърцето, а не политическата изгода. За него самия щеше да е много по-добре да ги беше оставил да ни убият, но…

— … но за своя чест, той не го стори — довърши Дризт вместо него.

— Дюдермонт никога не е одобрявал Карнавала — добави Кати-Бри.

— Затова е много вероятно да си е намерил друг пристан — продължи Морик. — Градът на бездънните води, мен ако питате — там се радва на най-голяма слава, а има и прекрасна къща.

Дризт погледна към Кати-Бри:

— Можем да стигнем само за десет дни — рече той и младата жена кимна. — Е, радвам се, че се запознахме, Морик, и ти благодарим за отделеното време.

С тези думи елфът се поклони и понечи да си тръгне.

— За теб говорят като за някой паладин, мрачни елфе — думите на Морик накараха двамата приятели да спрат и да го погледнат. — Благороден и непогрешим. Няма ли да навреди на доброто ти име да си имаш вземане-даване с някой като Морик Разбойника?

Усмивката на Дризт бе едновременно сърдечна и скромна и едновременно с това сякаш казваше на Морик да не говори глупости.

— От всичко, което чух, личи, че си бил истински приятел на Уолфгар — рече той. — А малцина на този свят са ми по-близки от Уолфгар.

— Онзи Уолфгар, когото ти познаваш, или този, когото познавах аз? — попита Морик. — Може би те не са един и същи човек.

— А може би са — отвърна Дризт.

Двамата с Кати-Бри се поклониха още веднъж и излязоха от кръчмата.

* * *

С ръце върху дръжките на оръжията си Ле’лоринел предпазливо пристъпи в малката стаичка, сгушена в задната част на пивницата. Насреща му, облегната направо на стената, седеше някаква жена — представителката на Шийла Крий, както предположи елфът. От двете й страни имаше по един страж — огромни създания, в чиито вени, сигурен бе Ле’лоринел, имаше и оркска, а може би дори людоедска кръв.

— Заповядай — дружелюбно го покани жената и вдигна ръце, за да покаже, че не носи оръжие. — Поиска среща и ето ме тук.

Ле’лоринел се поотпусна и свали едната си ръка от дръжката на оръжието. След като се огледа и установи, че в малката, скромно обзаведена стая няма никой друг, той пристъпи напред.

Мощно кроше, дошло изневиделица, го улучи в челюстта и единствено стената, в която ударът го запрати, му попречи да се сгромоляса на пода. Борейки се с обзелото го замайване, той опита да се съвземе и да си възвърне равновесието.

Едва тогава третият страж (който бе по-едър и от другарите си) изникна сякаш от нищото — магията за невидимост си беше отишла, когато той се нахвърли върху елфа. Със злобна усмивка, разкриваща няколкото криви, жълти зъба в устата му, той замахна за нов удар, който изкара и последната глътка въздух от дробовете на замаяния Ле’лоринел.

Елфът посегна към оръжията си, но третият пестник на звяра се заби под брадичката му с такава мощ, че го повдигна от земята. Последното, което Ле’лоринел видя, бе приближаването на другите две чудовища, едно, от които бе омотало тежки вериги около юмруците си.

Жестокият удар се стовари в слепоочието му и в главата на елфа сякаш избухна нещо.

После над него се спусна непрогледен мрак.

— Малко информация не е кой знае колко висока цена — драматично заяви Вал-Дусен (той винаги говореше драматично) и размаха ръце, така че широките му ръкави заприличаха на гарванови крила. — Толкова много ли искам от теб?

Дризт наведе глава и прокара пръсти през гъстата си, бяла коса, хвърляйки кос поглед към Кати-Бри. Двамата бяха дошли в Домовата кула с надеждата да открият някой магьосник, отиващ към Десетте града. Искаха да го помолят да отнесе съобщение на Бруенор — знаеха, че джуджето не може да си намери място от тревога и макар че все още не бяха напълно сигурни, че Уолфгар е жив, онова, което бяха научили, несъмнено навеждаше на подобни успокоителни мисли.

Насочиха ги към някакъв чудак на име Вал-Дусен, който се канел да отиде в Долината на мразовития вятър за няколко седмици. Двамата приятели не смятаха, че искат кой знае какво от него, но въпреки това бяха готови да му платят, ако се наложи. Само че най-неочаквано среброкосият, сивобрад магьосник прояви изключително голям интерес към Дризт и най-вече към мрачно елфическия му произход.

Обеща да предаде съобщението им на Бруенор, но само в замяна на трактат върху обществото на Мрачните в Мензоберанзан.

— Нямам време — за кой ли път повтори Дризт, от когото се очакваше да плати тази „цена“. — Отивам на юг, в Града на бездънните води.

— А може би Вал-Дусен ще се съгласи да ни отведе в Града на бездънните води с някоя магия — внезапно се намеси Кати-Бри, когато Вал-Дусен нервно започна да подръпва брадата си.

В отсрещния край на стаята, другият магьосник, който присъстваше на срещата (един от водачите на гилдията, на име Канабиър), трескаво заразмахва ръце при тези думи, а по лицето му се изписа неподправен ужас.

— Така, така — Вал-Дусен въодушевено се вкопчи в предложението на Кати-Бри. — Няма да е лесно, но може да стане. Срещу съответната цена, разбира се… и тя никак няма да е малка. Нека да помисля… ще ви отведа в Града на бездънните води срещу хиляда жълтици и два дни разкази за Мензоберанзан. Точно така, това ще свърши работа. И, разбира се, след това ще отида в Десетте града, както бях предвидил, и ще говоря с Бруенор — но само в замяна на още един разказ за Мрачните.

И той спря светналия си от нетърпение поглед върху Дризт. Елфът обаче поклати глава:

— Нямам нищо за разказване. Тръгнах си от Мензоберанзан, преди да успея да науча кой знае какво за него. В действителност, сигурен съм, че мнозина знаят за Мензоберанзан повече от мен, навярно дори и самият ти.

Вал-Дусен се нацупи.

— Един ден разкази — не искаше да отстъпи той толкова лесно ще отнеса съобщението на Бруенор.

— Никакви истории за Мензоберанзан — отсече Дризт и извади писмото, което беше написал за Бруенор. — Ще ти платя двайсет жълтици (немалка сума за толкова дребна услуга), за да го предадеш на някой от съветниците в Брин Шандер, където и бездруго възнамеряваш да отидеш, с молба да бъде доставено на Риджис от Самотната кория.

— Дребна услуга? — драматично повтори Вал-Дусен.

— Повече време изгубихме в приказки за това, отколкото би ти отнело да го свършиш — рече Дризт.

— Ще си получа историите! — не се отказваше Вал-Дусен.

— Но не от мен — заяви Дризт и се изправи, за да си върви.

Кати-Бри го последва и те почти бяха стигнали до вратата, когато гласът на Канабиър ги настигна:

— Ще го направи.

Дризт се обърна и погледна първо влиятелния магьосник, а после и ядосания Вал-Дусен. Канабиър също погледна към своя колега и кимна на елфа. Вал-Дусен въздъхна дълбоко и отиде да вземе бележката. Тъкмо протягаше ръка за обещаните двайсет жълтици, когато Канабиър уточни:

— За да услужи на Дризт До’Урден и в знак на нашата благодарност за подвизите му на борда на „Морски дух“.

Вал-Дусен промърмори нещо, но прибра писмото и изхвърча от стаята.

— Може би ще успея да ти поразкажа това-онова следващия път, когато се срещнем — помирително подхвърли Дризт след него.

С един последен поглед към Канабиър, който се поклони учтиво, Кати-Бри и Дризт си тръгнаха — към южната порта на Лускан и Градът на бездънните води.

* * *

Дебели въжета се впиваха в китките му, докато седеше изпънат върху коравия, дървен стол с висока облегалка. Здрава кожена лента минаваше около врата му, така силно стегната, че лицето му бе разкривено в неволна гримаса.

Едното му око, подуто и насинено от жестокия удар, не можеше да се отвори докрай, раменете го боляха и целите бяха натъртени, нещо, което се виждаше съвсем ясно, тъй като му бяха взели както туниката, така и по-голямата част от дрехите.

Когато си възвърна зрението, елфът забеляза, че тримата пазачи и жената с кестенявата коса все още се намират в стаята. Стражите стояха настрани, а жената се бе разположила насреща му и не сваляше очи от него.

— Господарката ми не обича да разпитват за нея — отбеляза тя, а погледът й обхождаше мускулестото тяло на Ле’лоринел.

— Господарката ти не може да различи приятел от враг — предизвикателно отвърна елфът.

— Има неща, които са трудни за различаване — многозначително отвърна жената и се подсмихна, като продължи да го оглежда.

Ле’лоринел се изсмя подигравателно и жената кимна на един от пазачите, който само за миг се озова до вързания елф и го зашлеви през лицето.

— Подобно държание може да ти струва живота — преспокойно отбеляза жената.

Сега бе ред на Ле’лоринел да я изгледа сурово.

— Разпитвал си за Шийла Крий навсякъде из Лускан — продължи тя след малко. — Защо? Властите ли те пращат? Или онази отрепка Дюдермонт?

— Никой не ме праща и нямам нито един приятел в земите на запад от Сребърния град — също толкова спокойно отвърна елфът.

— Но това не ти пречи да говориш наляво и надясно за онази, с която уж искаш да се съюзиш.

— Не е вярно — възрази Ле’лоринел. — Говорих за Крий само с няколко души и то единствено защото бях убеден, че те могат да ме отведат при нея.

Жената отново кимна и елфът получи още един удар в лицето.

— Шийла Крий — поправи го жената.

Ле’лоринел не каза нищо, но кимна едва-едва.

— Искам обяснение, тук и сега — заяви жената. — И си мери приказките. Защо търсиш господарката ми?

— Така ме посъветва един гадател — призна Ле’лоринел. — Същият, който ми даде рисунката.

При тези думи жената вдигна пергамента, върху който беше изобразен знакът на Щитозъб, знакът, който от известно време бе тясно свързан с Шийла Крий и нейната шайка.

— Искам да намеря един опасен враг, за когото чух, че ще се опита да открие Кр… Шийла Крий — обясни елфът. — Не знам нито кога, нито къде ще се случи това, но според гадателя ще успея да осъществя целта си и да се изправя срещу омразния злодей само ако се присъединя към Шийла Крий. В случай че оръжието с този знак наистина е у нея — добави той.

— Опасен враг? — лукаво повтори жената. — Капитан Дюдермонт, може би?

— Дризт До’Урден — заяви Ле’лоринел, който не виждаше никаква причина да крие истината, особено като имаше предвид, че всяка грешка сега можеше да провали намеренията му и дори да му струва живота. — Мрачен елф и приятел на онзи, комуто някога е принадлежало оръжието.

— Мрачен елф? — подозрително повтори жената, сякаш никога не беше чувала името на Дризт.

— Точно така — презрително изпухтя Ле’лоринел. — Герой на Севера. Любимец на всички в Долината на мразовития вятър, а и на още доста места.

Жената придоби странно изражение, като че ли името започваше да й се струва познато.

— И той е по следите на Шийла Крий? — попита тя.

Ле’лоринел сви рамене… дотолкова, доколкото въжетата, с които бе овързан, му позволяваха.

— Знам единствено това, което гадателят ми каза. Пропътувах стотици мили, за да изпълня видението му. Но мрачният елф трябва да умре на всяка цена.

— Й какво ще стане тогава с отношенията ти с моята господарка? Или тя е просто пионка в твоята игра?

— Тя… нейният дом, или крепост, или кораб, или където и да живее, е пътят към целта ми — призна елфът. — В момента между нас не съществуват никакви отношения. Дали това ще се промени, зависи най-вече от нея, особено като се има предвид… — при тези думи Ле’лоринел погледна въжетата, които го приковаваха към стола.

Жената го изгледа продължително, размишлявайки върху необикновената история, която й беше разказал, след което кимна на тримата пазачи.

Един от тях извади дълго острие и пристъпи към елфа, който реши, че е ударил сетният му час, ала стражът мина зад стола и сряза въжетата около китките му. Друго от чудовищата излезе от сенките, спотаени в ъглите на стаята, носейки дрехите и вещите на елфа, всичко, с изключение на оръжията и магическия му пръстен.

Опитвайки се да не обръща внимание на разочарованото ръмжене на тримата стражи, Ле’лоринел погледна към жената и видя, че пръстенът е у нея… пръстенът, от който отчаяно се нуждаеше, за да победи Дризт До’Урден.

— И оръжията — нареди жената, при което трите чудовища я изгледаха слисано… или просто тъпо. — Пътят, отвеждащ до Шийла Крий, крие безброй опасности — обясни тя. — Оръжията ще ти трябват. Не ме разочаровай и може би ще оцелееш достатъчно дълго, за да успееш лично да разкажеш историята си на Шийла Крий. А дали тя ще те изслуша или ще реши да те убие, за да се позабавлява, само времето ще покаже.

Ле’лоринел трябваше да бъде доволен и на толкова. Той събра дрехите си и се облече, без да бърза и без да крие възмущението си от грубите пазачи.

Не след дълго петимата вече бяха на път към северната порта на Лускан.

(обратно)

Десета глава Напук на зимата

— От Дризт — рече Касиус, докато подаваше пергамента на Риджис. — Достави го някакъв крайно недружелюбен лусканец. Велик магьосник, по неговите собствени думи.

Риджис пое навитата на руло бележка и махна панделката, с която беше вързана.

— Добри новини — добави Касиус и полуръстът го изгледа учудено.

— Чел си я? — попита той.

— Магьосникът, някой си Вал-Дусен (надарен със забележителен ум, както сам твърди!) беше забравил името на онзи, комуто трябвало да я предаде — сухо поясни Касиус. — Така че, да, прочетох я и от съдържанието й разбрах, че е за теб или за Бруенор.

Риджис кимна, сякаш обяснението го удовлетворяваше, макар в действителност да смяташе, че Касиус би могъл да се досети за кого е писмото и без да го отваря. На кого другиго биха пращали съобщение Дризт и Кати-Бри? Ала полуръстът само махна с ръка — много повече го вълнуваше онова, което Дризт имаше да му каже. Той отвори бележката и я прочете на един дъх.

Когато свърши, по лицето му плъзна широка усмивка.

— Варваринът може би е още жив — отбеляза Касиус.

— Така изглежда — съгласи се Риджис. — Или поне знакът, който открихме върху рамото на жената, не означава онова, от което се страхувахме.

Касиус кимна, ала Риджис не пропусна да забележи сянката, която премина през лицето му.

— Какво има? — попита той.

— Нищо.

— Не, нещо не е наред — настоя полуръстът и се замисли над думите, които бяха накарали Касиус да се смръщи. — Жената?

— Няма я — призна старейшината.

— Мъртва ли е?

— Избяга. Преди десет дни. Кемп й беше намерил таргоски кораб, където да служи… не същия, на който изпратихме останалите, тъй като тя несъмнено е най-опасната в шайката. Малко след като корабът навлязъл в езерото, тя скочила от палубата.

— Значи вече е мъртва, измръзнала до смърт — рече Риджис, който познаваше Маер Дуалдон достатъчно добре, за да знае, че никой не би могъл да оцелее задълго в студените му води дори през лятото, какво оставаше пък за тази част на годината.

— Така сметнали и моряците на кораба. Явно е използвала някаква магия, защото по-късно я видели да излиза от водата на запад от Таргос.

— Значи трупът й е нейде на южния бряг на езерото — държеше на своето Риджис. — А ако все още е жива, навярно се скита полузамръзнала в пустошта.

Касиус поклати глава още преди полуръстът да бе довършил:

— Джул Пепър е прекалено умна. Никъде не можахме да я открием, а по същото време от една ферма наблизо изчезнали дебели дрехи. Мен ако питаш, отдавна не е в Долината и толкова по-добре.

Риджис обаче не беше на същото мнение. Дали Джул не представляваше опасност за приятелите му? Очевидно познаваше Дризт и най-вероятно искаше да си отмъсти. Ако се връщаше при някогашните си съюзници, пътищата й можеха да се пресекат с тези на елфа.

Трябва да се успокоя, каза си Риджис — все пак ставаше въпрос не за кого да е, а за Дризт и Кати-Бри. Ако Джул Пепър се натъкнеше на тях, толкова по-зле за нея!

— Трябва да вървя при Бруенор — обясни той на Касиус и като стисна пергамента, изхвърча от къщата на старейшината и хукна по улиците на Брин Шандер, с надеждата да хване търговския керван, който тази сутрин се канеше да отпътува за джуджешките мини.

Имаше късмет и успя да си уреди местенце в каруца, пълна с чували с жито. Спа почти през целия път.

Когато Риджис най-сетне пристигна късно същата вечер, Бруенор беше в отвратително настроение — нещо обичайно, откакто Дризт и Кати-Бри бяха поели на път.

— Камъкът не струва! — тъкмо крещеше рижото джудже на двама миньори, чиито лица и бради бяха целите почернели от прах и мръсотия.

При тези думи Бруенор вдигна скалния къс, който беше взел от количката на миньорите, и като го стисна здраво, го направи на прах.

— Да не мислите, че в туй има някаква руда! — не можеше да повярва на очите си той.

— Здравата копахме — обади се едно от по-младите джуджета, чиято черна брада не стигаше и до средата на здравия му врат. — Спуснахме се в най-дълбоката дупка, висяхме надолу с главата…

— Ха! Май ме бъркате с някой, дето му се слуша туй мрънкане!

Бруенор стисна зъби, сви юмруци и изръмжа гръмогласно, а цялото му тяло потрепери, сякаш се опитваше да се отърси от гнева, който го бе обзел.

— Кралю! — възкликна чернобрадото джудже. — Още сега ще идем да намерим по-хубава руда!

— Ха! — изсумтя Бруенор и рязко се обърна, толкова рязко, че се блъсна в натоварената количка и я преобърна.

После, сякаш сблъсъкът му бе помогнал да се освободи от натрупаното напрежение, той сложи ръце на хълбоците си и дълго се взира в камъните, разпилени по пода. Най-сетне затвори очи, а когато отново заговори, гласът му беше съвсем спокоен:

— Няма нужда да се връщате в мината. Вървете да се изкъпете и да хапнете нещо. Нищо й няма на рудата, ама виж, на краля ви май няма да му дойде зле едно хубаво закаляване.

— Да, кралю! — отвърнаха двете джуджета в един глас.

В този миг по коридора се зададе Риджис и кимна на двамата работници, които начаса се завъртяха и си тръгнаха, говорейки си нещо.

Полуръстът се приближи и сложи ръка върху рамото на Бруенор. Джуджето, което не го бе забелязало, подскочи високо и се обърна, с разкривено от гняв лице.

— Да не си посмял да го направиш отново! — изрева то, макар че малко се поуспокои, когато видя Риджис. — Не трябваше ли да си на съвещание в Брин Шандер?

— Могат да минат и без мен — подсмихна се полуръстът. — Ти май имаш повече нужда от мен.

Бруенор го изгледа заинтригувано и Риджис многозначително погледна след двамата отдалечаващи се миньори:

— Престъпници? — насмешливо попита той.

Бруенор ритна някакъв камък, който се търкаляше наблизо — отново изглеждаше така, сякаш ще се пръсне от ярост. Раздразнението му бързо премина, отстъпвайки място на мрачно униние. Раменете му увиснаха, той сведе глава и бавно я поклати.

— Не мога да го изгубя за втори път — промълви най-сетне.

Риджис сложи успокоително ръка на рамото му и когато джуджето вдигна поглед към него, се усмихна и му подаде пергамента:

— От Дризт.

Полуръстът едва-що бе довършил, когато Бруенор сграбчи писмото и го отвори.

— Открили са го! — викна той, после обаче притихна и продължи да чете.

— Не, но са разбрали как е изгубил Щитозъб — поясни Риджис — в крайна сметка, именно заради Щитозъб се бяха уплашили, че Уолфгар може да е мъртъв.

— Тръгваме — заяви Бруенор.

— Тръгваме? — повтори Риджис. — Къде?

— Да намерим Дризт и Кати-Бри. Да намерим момчето ми! — изрева джуджето и се втурна по коридора натам, накъдето се бяха изгубили двамата миньори. — Тръгваме още таз’ вечер, Къркорещ корем! Най-добре се приготви за път.

— Но… — започна Риджис; на устата му напираха безброй възражения, най-същественото, от които бе, че е твърде късно за подобно пътуване — есента вече преваляше, а в Долината на мразовития вятър тя никога не траеше особено дълго, бързо пропъждана от хищната зима.

— Все някак ще стигнем до Лускан, Къркорещ корем, не му се тревожи толкоз! — провикна се Бруенор.

— Поне вземи няколко джуджета със себе си — заекна Риджис, докато се мъчеше да го настигне. — Да, корави джуджета, които не се боят да се изправят срещу свирепата зима и които могат да се бият…

— Не ми трябват джуджета — увери го Бруенор. — Нали си имам теб, а ти за нищо на света не би пропуснал възможността да ми помогнеш да открия момчето си.

Не толкова онова, което Бруенор каза, колкото начинът, по който го стори, ясно даде на Риджис да разбере, че нищо не е в състояние да разубеди джуджето.

Полуръстът издаде няколко нечленоразделни звуци, след което въздъхна примирено.

— Всичките ми неща за толкова дълъг път са в Самотната кория — оплака се той все пак.

— А всичко, от което се нуждаеш, е тук, в моите пещери — отвърна Бруенор. — Ще минем през Брин Шандер, за да се извиниш на Касиус… хем ще го помолиш да се грижи за къщата ти.

— Дума да няма! — насмешливо промърмори Риджис под носа си.

Последния път, когато се бе завърнал у дома, след като бе отсъствал от Долината за известно време, бе заварил къщата си напълно разграбена. Жителите на Десетте града не бяха лоши съседи, нищо такова, но се превръщаха в същински лешояди, когато ставаше въпрос за празни къщи, дори когато се предполагаше, че къщите няма да останат празни твърде дълго.

Точно както Бруенор беше казал, двамата приятели потеглиха на път още същата нощ. Небето бе ясно и осеяно със звезди, вятърът довяваше хлад, а светлините на Брин Шандер проблясваха в далечината. Пристигнаха още преди да бе съмнало и макар Риджис да настояваше за малко търпение, Бруенор се насочи право към дома на Касиус. Силното тропане и още по-гръмките му викове бяха достатъчни, за да събудят не само Касиус, но и мнозина от неговите съседи.

— Имаш пет минути! — ревна джуджето, когато полузаспалият старейшина най-сетне отвори вратата и бутна Риджис вътре.

Пет минути по-късно (според самия него), Бруенор нахлу в къщата, сграбчи полуръста за яката и като се извини доста неискрено на Касиус, извлече приятеля си навън. Продължи да го ръчка и докато прекосяваха града, та чак до западната порта.

— Касиус ми каза, че рибарите очакват лоша буря — не спираше да повтаря Риджис, но дори да го бе чул, Бруенор с нищо не го показа. — Вятърът и дъждът са достатъчно лоши, но ако го обърне на сняг…

— Най-обикновена буря! — презрително изсумтя джуджето накрая. — Да не мислиш, че някаква си буря може да ни спре, Къркорещ корем! Ще стигнем там, където сме тръгнали и туйто!

— По това време на годината в тундрата е пълно със снежни човеци — напомни му Риджис.

— Тъкмо брадвата ми няма да изтъпее. Проклетите му добичета!

Бурята връхлетя още същата нощ — студен, бръснещ дъжд, който падаше почти хоризонтално заради силния вятър.

Крайно нещастен и мокър до кости, Риджис не спираше да се оплаква, макар да бе сигурен, че заради воя на вятъра Бруенор дори не го чува. Единственото хубаво в цялата работа, както джуджето често повтаряше с доволна усмивка, бе, че вятърът духаше вгърбовете им и вместо да им пречи, ги тласкаше напред.

Това обаче не бе кой знае какъв повод за радост, както и Риджис, и Бруенор отлично знаеха. Бурята идваше от югоизток, откъм планината, което се случваше най-рядко и обикновено не вещаеше нищо добро. Жителите на Долината наричаха подобни бури (ако се развиеха според очакванията) Северозападняка. Ако бурята успееше да стигне до морето, студеният северозападен вятър я задържаше над ледените късове, понякога в продължение на дни.

Двамата приятели останаха да нощуват в една ферма, където бяха радушно посрещнати, макар да се наложи да преспят в обора, при добитъка. Докато се топлеха на малкия огън, който си бяха наклали, голи, за да могат дрехите им да се изсушат, Риджис отново се примоли на Бруенор да прояви здрав разум.

И установи, че се е заел с непосилна задача.

— Това е Северозападняка — настояваше полуръстът. — Може да върлува десет дни, а след това да докара кучешки студ.

— Още не е Северозападняка — сопна се Бруенор.

— Можем да го изчакаме да отмине. Да останем тук… или пък да отидем в Бремен. Но да прекосим Долината в такова време може да ни струва живота.

— Ха! Само малко дъждец! — не отстъпваше джуджето и отхапа голям залък от печеното овнешко, което техните домакини им бяха дали. — В Митрал Хол като дете съм си играл в къде-къде по-лошо време. Да беше видял снеговете, които падаха в тамошните планини, Къркорещ корем! Два джуджешки боя натрупваше само за ден!

— Завари ли ни на пътя, и една четвърт от това ще ни дойде твърде много — отвърна Риджис. — И ще ни остави измръзнали до смърт в местност, където бродят само снежни човеци.

— Ха! — изсумтя Бруенор. — Никакъв сняг не може да ме спре, когат’ става дума за момчето или аз съм брадат гном! Ти се върни, ако искаш — все някак ще се добереш до Таргос, а там е пълно с кораби, дето ще те прехвърлят през езерото. Аз обаче продължавам, веднага щом поспя малко и хич и не мисля да спирам, докат’ не видя портата на Лускан и не открия кръчмата, дето Дризт пише за нея, оназ’ „Крива сабя“.

Риджис кимна, опитвайки се да прикрие гримасата си.

— Няма да ти се сърдя, каквото и да решиш — увери го Бруенор. — Ако наистина мислиш, че не можеш да го направиш, върни се.

— Ти обаче продължаваш, така ли?

— Абсолютно!

Онова, което Риджис не можеше да направи, въпреки че здравият разум му нашепваше друго, бе да остави приятеля си да се бори сам с опасностите. Когато Бруенор потегли на път рано на другата сутрин, полуръстът бе до него.

Единствената промяна, която настъпи през този ден, бе, че вятърът вече духаше от северозапад и набиваше студения дъжд в лицата им, което затрудняваше придвижването им и ги правеше още по-нещастни. Бруенор обаче не се оплака нито веднъж, само наведе глава и упорито закрачи напред.

Риджис го следваше безропотно, но все пак гледаше да се държи вляво и зад него, за да използва набитото му тяло като поне малка защита срещу дъжда и вятъра.

Бруенор се съгласи да променят малко посоката, в която се движеха, така че да минат през една ферма, за чиито стопани подобни гости бяха нещо обикновено. Когато двамата приятели пристигнаха, установиха, че във фермата има и други пътници. Те бяха дошли преди два дни и не смееха да поемат напред, тъй като се бояха, че каруцата им ще заседне в калта.

— Още е твърде рано — обясни главният колар на джуджето. — Земята не е замръзнала и не можем да продължим.

— Май ще трябва да зимуваме в Бремен! — недоволно подхвърли един от спътниците му.

— Няма да ни е нито за първи, нито за последен път — отвърна главният колар. — Ако искате, можем да ви вземем с нас.

— Не сме тръгнали към Бремен — обясни Бруенор между хапките овнешко месо, с което ги гощаваха домакините им. — Отиваме в Лускан.

Останалите пътници се спогледаха изумено, Риджис и Бруенор на няколко пъти чуха да се споменава за „Северозападняка“.

— Нямаме коли, дето могат да заседнат в калта — рече джуджето.

— Кал, дето на места сигурно ти стига до над коленете, особено пък с твоя ръст — засмя се друг, но веселието му трая само докато Бруенор не го изгледа смразяващо.

Всички, дори коларят, се опитаха да разубедят двамата приятели от намеренията им, но в крайна сметка последната дума беше на Риджис:

— Пак ще се срещнем на пътя — заяви той. — Следващата пролет. Ние ще се връщаме, а вие още няма да сте тръгнали.

Бруенор се разсмя от все сърце. На другата сутрин, много преди някой друг да се беше събудил, джуджето и полуръстът поеха на път, превити надве, за да се борят с бурния вятър. И двамата знаеха, че това бе последната им нощ под покрив и на топло за дълги дни напред, знаеха, че оттук нататък нерядко ще трябва да се задоволяват с подслон, където няма да могат да напалят и най-жалкия огън, знаеха, че ги очаква гъста кал, която на много места сигурно щеше да е покрита от дълбоки преспи.

Ала освен това знаеха, че Дризт и Кати-Бри, а може би и Уолфгар, ги чакат.

Риджис не се оплака нито веднъж — нито на третия, нито на четвъртия, нито дори на петия ден, откакто бяха тръгнали, въпреки че вече нямаха нито един чифт сухи дрехи, а времето бързо се влошаваше и дъждът бе преминал в сняг. Те просто крачеха напред, плътно един зад друг, и само непоколебимостта на Бруенор и неговата сила им проправяха път, макар че калта го дърпаше при всяка стъпка, а снегът често му стигаше до кръста.

На петата нощ си направиха купол от сняг вместо подслон, а Бруенор дори успя да стъкне някакво подобие на огън, но и двамата отдавна вече не си усещаха краката. Ако продължаваше да вали все така обилно, очакваха, когато се събудят, да видят, че снегът е стигнал до върха на бруеноровия шлем.

— Не трябваше да те карам да идваш — мрачно каза джуджето, а от неговите уста това бе равносилно на признание за поражение. — Дризт и Кати-Бри щяха да доведат момчето още с пукването на пролетта.

— Почти оставихме Долината зад гърба си — отвърна Риджис, призовавайки на помощ целия ентусиазъм, който успя да събере.

Всъщност думите му бяха самата истина — бяха се движили със забележителна бързина въпреки лошото време. Планинският проход, който трябваше да прекосят, вече се виждаше в далечината, макар все още да им оставаше около един ден път.

— Пък и заради бурята не срещнахме нито един снежен човек — добави той.

— Само защото проклетите твари са по-умни от нас! — изръмжа Бруенор и само дето не си напъха палците на краката в огъня в отчаян опит да ги стопли поне малко.

Тази нощ не им беше никак лесно да заспят, тъй като през цялото време очакваха импровизираният снежен подслон да се срути отгоре им. Когато се събуди, обгърнат от мрак и пълна тишина, Риджис изведнъж реши, извън всякакво съмнение, че е мъртъв. Знаеше го с цялото си същество — беше мъртъв.

Стори му се, че е лежал така в продължение на дни, когато най-сетне снежният купол над главата му започна да просветлява и да блести под лъчите на изгряващото слънце.

Риджис въздъхна облекчено. Но къде беше Бруенор? Полуръстът се надигна на лакти и се огледа наоколо. Недалеч от себе си зърна завивките на джуджето, но къде беше то? Още преди да осмисли видяното, чу някакво шумолене откъм входа на импровизираното им иглу и рязко си пое дъх.

Оказа се Бруенор, облечен толкова леко, колкото Риджис не го бе виждал, откакто бяха поели на път.

— Слънцето се показа! — заяви джуджето с широка усмивка. — А снегът бързо се топи. Давай да си събираме нещата и да се махаме оттук, преди покривът да е рухнал отгоре ни.

Този ден не изминаха кой знае какво разстояние, понеже с топенето на снега калта бе станала почти непроходима. Но пък вече не умираха от студ, така че дори това забавяне не можа да развали настроението им. Бруенор откри сухо местенце, където похапнаха богато, а след това прекараха неспокойна нощ, изпълнена с далечен вой на вълци и ръмжене на снежни човеци.

Успяха да поспят, но когато се събудиха на сутринта, установиха, че това май е било грешка — някакъв вълк (както разбраха от оставените следи) се бе промъкнал до лагера и по-голямата част от припасите им бяха изчезнали.

Въпреки загубата и умората, двамата приятели поеха на път в добро разположение на духа. По тези места не беше валял сняг и каменистата почва бе съвсем суха. Разположиха се да нощуват в самото начало на прохода, близо до една от високите каменни стени и с изненада установиха, че не са единствените, когато малко по-късно близо до източната стена се появи светлина.

— Иди да провериш с какво си имаме работа — нареди Бруенор и Риджис го изгледа недоверчиво. — Е, нали ти си по промъкването?

Полуръстът се изкиска безпомощно и се надигна от камъка, върху който се бе настанил, докато похапваше, оригна се няколко пъти и поглади пълния си корем.

— Правилно — по-добре сега, отколкото да го направиш, докат’ се прокрадваш уж безшумно! — посъветва го Бруенор.

Риджис се оригна още веднъж, потупа корема си и с примирена въздишка (което му се случваше твърде често, когато бе с Бруенор) се обърна и потъна в нощта, оставяйки джуджето да разчисти след него.

Когато наближи чуждия лагер, усети уханието на еленско месо и си каза, че Бруенор може и да е бил прав, като го е изпратил да разузнае положението. Възможно бе това да са група скиталци, склонни да разделят с тях месото от успешния си лов, или пък търговци, напуснали Долината преди тях, които с радост биха ги наели като стражи, докато стигнат в Лускан.

Унесен в подобни сладки мечти, нетърпелив да усети вкуса на еленско месо в устата си, Риджис едва не се прекатури през скалната тераса, ухилен до уши. Все пак, предпазливостта надделя и толкова по-добре — когато бавно се надигна, колкото да надникне над скалната издатина, с ужас видя, че от другата страна няма нито скиталци, нито търговци, а орки. Огромни, миризливи, грозни орки. Свирепи планински орки, заметнати с кожите на снежни човеци, които ръфаха големи еленови бутове с такова настървение, че наоколо не се чуваше друго, освен звучно мляскане и хрущене на трошащи се кости, както и ругатните, с които чудовищата се караха за всяко по-хубаво парче.

На Риджис му трябваха няколко секунди, за да усети, че ръцете му са омекнали и всеки момент може да се сгромоляса от близо десет метра. Успя да се задържи и се спусна обратно на земята.

Имаше време, когато това би било краят на цялата история — Риджис щеше да се върне при джуджето и да му докладва, че не могат да извлекат никаква полза от ситуацията. Сега обаче самоувереността, която бе придобил през последните няколко месеца, докато участваше в подвизите наравно с другарите си, както и понатрупалата се горчивина от пренебрежението, с което го споменаваха, станеше ли дума за приятелите му, Риджис реши, че още не е дошло време да се връща обратно. Съвсем не.

Щеше да набави вечеря от еленско месо — за себе си и за Бруенор. Но как точно?

Той направи няколко крачки настрани и щом сметна, че е излязъл от обръча светлина, хвърлян от огъня на чудовищата, отново надникна над скалата. Орките продължаваха да се тъпчат, без да обръщат внимание на нищо друго. Веднъж замалко да се стигне до сбиване, когато две от гнусните същества едновременно посегнаха към едно и също парче месо, при което първият орк за малко да отхапе ръката на другаря си.

В последвалата суматоха Риджис се прехвърли през скалата и като се долепи плътно до земята, пропълзя зад един камък. Няколко минути по-късно избухна нова свада и полуръстът се приближи още малко, внимателно избирайки пътя си.

— Е, сега вече добре се подредих — прошепна си той. — Ако не ме убият, пък на! Или още по-лошо може да ме заловят и когато Бруенор се опита да ме намери, ще убият и него!

Тази възможност здравата го стресна. Вярно, че Бруенор беше страховит противник и орките със сигурност щяха да изпитат яростта му върху себе си, но те бяха големи и силни и най-вече — бяха шестима срещу едно-единствено джудже.

Мисълта, че може да стане причина за смъртта на своя приятел, едва не накара Риджис да се върне обратно.

Едва.

Най-сетне той се приближи до оркския лагер дотолкова, че не само усети гнусната им миризма, но и успя да забележи някои интересни подробности… като например, че един от тях носи сравнително скъпа златна гривна, при това със закопчалка, с която полуръстът можеше да се справи без проблем.

В главата му започна да се оформя хитър план.

В ръката с гривната оркът държеше почти цял еленски бут, който час по час поднасяше към устата си.

Риджис търпеливо го изчака да се спречка със съседа си отляво (сигурен бе, че това ще се случи, защото рано или късно всички чудовища се сдърпваха с някого) и когато оркът отмести дясната си ръка, за да опази месото си от своя другар, от сенките се стрелна малка ръка и с едно движение на пухкавите си пръсти откопча гривната му.

Вместо да я прибере, полуръстът я пусна в джоба на орка, който седеше вдясно от собственика й. Безшумно и незабелязано гривната се плъзна в джоба на чудовището, но едното й крайче остана да виси навън.

След това Риджис побърза да се върне обратно зад камъка си.

Миг по-късно жертвата му се сепна.

— Кой го отмъкна? — попита чудовището на грубоватия си език, който Риджис поназнайваше.

— Какво да е отмъкнал? — попита оркът отляво. — Нали ти докопа най-хубавото парче, ненаситник такъв!

— Взел си ми златния синджир! — изрева обраният звяр и го цапардоса по главата с еленския бут.

— И как пък точно Туко го е задигнал? — обади се друг — онзи, от чийто джоб се подаваше открадната верижка. — Нали цяла вечер все се дърпаш от него, та да не ти вземе месото!

За миг нещата като че ли се успокоиха. Риджис затаи дъх.

— Ти най-добре знаеш, нали, Гиник? — рече набеденият крадец и по лукавия му тон полуръстът разбра, че трябва да е забелязал крайчеца на гривната.

Тези думи бяха последвани от най-страховитата караница за тази вечер. Обраният орк скочи на крака и вдигна тежкия бут с намерението да го стовари върху главата на Гиник. Той обаче спря импровизираното оръжие с една ръка, докато с другата стисна нападателя си през кръста и го събори върху горкия Туко. Не след дълго и шестте чудовища се биеха настървено — сипеха се ритници и юмруци, скубеха се коси, остри зъби се впиваха, където сварят.

В това време Риджис се отдалечаваше, понесъл достатъчно еленско месо, за да насити едно гладно джудже и един още по-гладен полуръст.

И надянал на лявата си китка златна гривна, която много удобно за него бе изпаднала от джоба на несправедливо набедения орк.

(обратно)

Единадесета глава По различни пътища

— С магия щяхме да стигнем много по-бързо — подхвърли Кати-Бри.

Не за първи път й се случваше да се закача по този начин с Дризт, задето бе отказал предложението на Вал-Дусен.

— Досега вече да се връщахме и то заедно с Уолфгар — добави тя.

— С всеки изминал ден звучиш все повече и повече като истинско джудже — не й остана длъжен Дризт и стъкна огъня, над който къкреше вкусна яхния. — Все пак, няма повод за тревога, докато не започнеш да проявяваш нетърпимост към открити пространства, като пътя, по който вървим сега, например.

Той замълча за миг, после възкликна, сякаш истината го бе осенила току-що:

— Чакай малко! Ами че ти ей сега не каза ли точно това?

— Продължавай в тоз’ дух, Дризт До’Урден — тихо промърмори Кати-Бри. — Може и да те бива да въртиш ятаганите, но да видим дали можеш да уловиш някоя стрела във въздуха!

— Откъде знаеш, че вече не съм прерязал тетивата на лъка ти? — нехайно подметна елфът и се наведе, за да опита яхнията.

Кати-Бри неволно се обърна към Таулмарил, който лежеше недалеч от нея, после се усети и се засмя.

— Просто си мисля, че може да не стигнем преди „Морски дух“ да тръгне на последното си плаване за този сезон — вече сериозно обясни тя.

И наистина, през последните няколко дни вятърът като че ли бе станал по-лют, есента бързо отминаваше. Тъкмо по това време на годината Дюдермонт обикновено кръстосваше морето около Града на бездънните води за около двайсетина дена, преди да поеме на юг, където топлото време привличаше повече безчинстващи пирати.

Дризт също го знаеше, което пролича по сянката, за миг помрачила красивото му лице. Именно това го тревожеше, откакто с Кати-Бри си бяха тръгнали от Домовата кула и той често се питаше дали не бе постъпил крайно егоистично.

— Всичко, което глупакът искаше, бе да си поговори с теб — продължи младата жена. — Само няколко часа от времето ти можеха да ни спестят десет дни ненужно блъскане по пътищата. И не, не ходенето, нито пътят ме тревожат и ти отлично го знаеш! Знаеш, че няма друго място, което бих предпочела пред открития път, рамо до рамо с теб. Само че трябва да мислим и за другите. И за Бруенор, и за Уолфгар ще бъде по-добре, ако го открием, преди да се е забъркал в твърде голяма каша.

Дризт понечи да й напомни, че ако е с Дюдермонт, варваринът се намира сред съюзници, поне толкова силни, колкото и някогашните му приятели. Не го стори обаче и вместо да се защити, се замисли над думите й.

Права бе, принуден бе да признае той. И за Уолфгар, и за тях самите щеше да бъде много по-добре отново да се съберат. Май трябваше да отстъпи и да прежали няколко часа от времето си.

— Е, ще ми кажеш ли защо отказа? — кротко попита Кати-Бри. — Можехме да стигнем в Града на бездънните води само за миг, а ти не по-зле от мен разбираш, че това би било най-доброто решение. Но ти му отказа. Защо?

— Вал-Дусен не е учен — отвърна Дризт.

Кати-Бри се приведе, взе лъжицата от ръката му и като отметна гъстата си, червеникавокафява коса от лицето, опита от яденето. През цялото време не сваляше поглед от приятеля си — очевидно очакваше по-подробно обяснение.

— Единствено личната изгода го кара да се интересува от Мензоберанзан — продължи Дризт. — Движеше го не желанието да направи света по-добро място, а тайната надежда да научи нещо, което да му е от полза.

Кати-Бри продължи да го гледа изпитателно. Дори да бе прав, какво значение имаше това за него, който отдавна се бе отрекъл от своята раса?

— Надяваше се да му разкрия някоя от тайните на мрачните елфи — довърши Дризт, без да се впечатлява от изражението й.

— От онова, което знам за Мензоберанзан, ако го беше направил, единственото, което Вал-Дусен би могъл да стори с нея, би било да си докара някоя беля — заяви Кати-Бри, която бе посещавала злокобния град на Мрачните и отлично знаеше какво могъщество е скрито там.

Дризт сви рамене и посегна към лъжицата. Младата жена се усмихна широко и се отдръпна, така че той да не може да я стигне.

Дризт се облегна назад, без да се усмихва, опитвайки се да намери начин да обясни съображенията, накарали го да отхвърли предложението на Вал-Дусен.

— Магьосникът искаше да извлече изгода от моите разкази, да ги използва за своите нечисти цели, в ущърб на онези, които те засягат. Независимо дали това ще са Мрачните, или пък джуджетата от Митрал Хол, постъпката ми и в двата случая би била долна.

— Никога не бих сравнила рода Боен чук с… — започна Кати-Бри.

— Аз също не го правя — увери я Дризт. — Тук става въпрос единствено за моите принципи. Ако Вал-Дусен ми поискаше информация за някое гоблиново свърталище, за да поведе изненадващо нападение срещу тях, бих му я дал на драго сърце, уверен, че гоблините несъмнено ще причинят зло на всяко живо същество, намиращо се наблизо.

— Нима Мрачните не нападнаха Митрал Хол?

— Веднъж — призна елфът. — Но доколкото знам, събратята ми не са тръгнали към Повърхността, за да плячкосват и убиват.

— Доколкото знаеш.

— Освен това, каквото и да разкажех на Вал-Дусен, то не би могло да спре едно ново нападение на Мрачните — продължи Дризт, внимателно мерейки думите си, така че Кати-Бри да не може да обърне собствената му логика срещу него. — Не, глупакът най-вероятно щеше да слезе в Мензоберанзан, сам или с още някого, в опит да задигне някой могъщ предмет. Което само би накарало събратята ми да жадуват за разплата.

Младата жена понечи да попита още нещо, но се отказа и се облегна назад, без да сваля поглед от своя приятел. Най-сетне кимна:

— Всичко това са само предположения.

Дризт не възрази.

— Но разбирам защо не искаш да имаш нищо общо с хора, тласкани от непочтени подбуди — допълни Кати-Бри.

— И уважаваш избора ми? — попита елфът.

Кимването на Кати-Бри можеше да мине и за съгласие.

— Тогава ми дай тази лъжица най-накрая! — твърдо заяви Дризт. — Умирам от глад.

В отговор младата жена се приведе напред, загреба пълна лъжица яхния и я поднесе към устните му. В последния миг, когато очите на елфа се затвориха заради топлата пара, тя изведнъж отдръпна лъжицата и я пъхна в собствената си уста.

Дризт рязко отвори очи, но изненадата и раздразнението му се стопиха в мига, в който видя закачливия поглед на Кати-Бри. Бърз като котка, той се хвърли върху нея и я събори от падналия дънер, борейки се да отмъкне лъжицата от ръката й.

И двамата съвсем ясно почувстваха, че няма друго място, където биха предпочели да се намират в този момент.

* * *

Високи скални стени се издигаха от двете страни на малкия отряд, смесица от тъмни сиво-кафеникави камъни и зелена трева. Тук-таме се виждаха и дървета, но те бяха ниски и хилави, сякаш едва успяваха да се задържат върху скалистата почва.

Клисурата беше превъзходно място за засада, веднага осъзна Ле’лоринел, но нито той, нито някой от четиримата му спътници се тревожеха от това. Клисурата се наблюдаваше от Шийла Крий и нейните хора. Още щом навлязоха в нея, Ле’лоринел видя как Джени, тяхната водачка, прави няколко едва забележими знака към върховете на високите скали, където несъмнено бяха разположени съгледвачи.

От викове обаче нямаше смисъл — звукът нямаше да стигне толкова надалеч. Някъде зад тях шумеше реката, която в пътя си към морето бе продълбал, а тази клисура, а после се бе изгубила под скалите отляво. Далеч пред тях вълните се разбиваха с грохот в каменистия бряг. Бръснещият вятър свиреше в ушите им. Това бе същият вятър, на който Долината дължеше името си и който напускаше тундрата през този планински проход.

Ле’лоринел се чувстваше странно добре в тази на пръв поглед неприветлива пустош. Изпълваше го усещане за свобода, далеч от глъчката на големите градове, която никога не го бе привличала особено. Кой знае, каза си той, може пък от отношенията му с Шийла Крий да излезе нещо повече. Може би, след като приключеше с Дризт До’Урден, щеше да остане на служба при Крий, защо не и като съгледвач в същата тази клисура?

Разбира се, за тази цел трябваше да оцелее в сблъсъка със смъртоносния мрачен елф, а ако не успееше да си вземе магическия пръстен от Джени, Ле’лоринел силно се съмняваше, че изходът от битката ще е в негова полза.

Щеше ли изобщо да се осмели да се изправи срещу Дризт без пръстена?

Ле’лоринел усети как по гърба му пробягват ледени тръпки, които нямаха нищо общо със студения вятър.

Машата групичка мина покрай няколко неголеми отверстия в скалите, естествени отдушници на разположените над подземната река пещери, които Шийла Крий беше превърнала в свой дом. След един завой на пътеката се озоваха пред широка, естествено образувана ниша, отвъд която започваше просторна пещера. Именно там реката бе пробила варовитата скала и отново излизаше на повърхността.

Полускрити в сенките покрай дясната стена на пещерата, трима стражи хвърляха зарове и гризяха огромни късове полусурово овнешко, а в краката им се търкаляха тежки оръжия. Също както тримата придружители на Джени, и тези пазачи бяха огромни — във вените им очевидно имаше както човешка, така и (при това в доста по-големи количества) людоедска кръв.

Те наостриха уши при шума от приближаващите стъпки, но не личеше да са изненадани и Ле’лоринел се досети, че съгледвачите в клисурата трябва да ги бяха предупредили за пристигането им.

— Къде е господарката? — попита Джени.

— Чогуруга е в стаята си — изгрухтя един от стражите в отговор.

— Не Чогуруга. Шийла Крий. Истинската господарка.

Чудовищата се смръщиха и елфът предположи, че става дума за някаква вътрешна борба за надмощие, най-вероятно между пиратите и людоедите.

Един от пазачите изръмжа, разкривайки острите си, жълтеникави зъби, но все пак кимна към вътрешността на пещерата.

Тримата стражи, които пътуваха с Джени и Ле’лоринел, запалиха факли и новодошлите продължиха напред, през същинска плетеница от забележителни природни форми. В началото елфът мислеше, че навсякъде около тях шурти вода и се излива в безброй изящни водопади, но когато се вгледа по-добре, видя, че това са скални образувания, изваяни от реката, текла тук преди стотици години — варовикът се бе втвърдил във формата на водопади, искрящи и хлъзгави заради влагата, която се процеждаше в пещерите, колчем навън завалеше дъжд.

Тунелът, по който вървяха петимата, имаше многобройни разклонения — някои се изкачваха нагоре, чак до върха на стометровата могила, в която беше разположена своеобразната крепост на Шийла Крий, други оставаха на същото ниво и често прерастваха в просторни зали, пълни с огромни скални блокове. Накъдето и да се обърнеше, елфът виждаше нови и нови форми, всяка — различна от предишната. Животни и оръжия, тела, вплетени в любовна прегръдка, вековни лесове — Ле’лоринел откриваше всичко, което въображението му можеше да си представи. Той бе отрасъл под открито небе, бе рожба на гората и нежната луна, и никога досега не бе слизал под земята. За първи път елфът започна да разбира джуджетата и полуръстовете, гномовете и всички други раси, които избираха този подземен свят пред Повърхността.

Не, не всички други раси, напомни си Ле’лоринел. Не и мрачните елфи, тези демони с абаносово черна кожа, които изпълваха безкрайната подземна нощ с ужас.

Сега Ле’лоринел бе заобиколен от приказна красота, но онова, което той виждаше, бе само мимолетен отзвук, проблеснал за миг на светлината на факлите.

Глиненият под беше мек и гладък и напълно поглъщаше шума от стъпките им, така че единственият звук, който нарушаваше тишината, бе пращенето на огъня. Известно време слизаха надолу, следвайки пресъхналото речно корито. На няколко пъти минаха покрай караулни постове, обикновено охранявани от полулюдоеди, макар че веднъж видяха двама чистокръвни човекоядци, а на друго място — хора, най-вероятно пирати, ако се съдеше по дрехите им и чудовищата, с които се бяха съюзили.

Ле’лоринел забелязваше всичко това някак мимоходом, прекалено погълнат от мисли за предстоящата среща с Шийла Крий и жизненоважната услуга, която щеше да й поиска. Ако тя се съгласеше, Ле’лоринел може би най-сетне щеше да достигне края на своя дълъг и мъчителен път. Откажеше ли му, това означаваше почти сигурна смърт за него, тук и сега.

Но най-лошото, поне според елфа, бе, че в такъв случай Дризт До’Урден щеше да остане жив.

Внезапно Джени свърна в един страничен коридор, толкова нисък, че и тя, и Ле’лоринел трябваше да пълзят на четири крака, за да се проврат под надвисналия над главите им каменен свод. Тримата им спътници пък бяха принудени да лазят по корем. От другата страна на тунела имаше просторна зала с висок таван, от който далеч над тях висяха многобройни сталактити.

Джени обаче не обърна никакво внимание на впечатляващата пещера и се насочи право към малка дупка в пода и каменната стълба, издялана в скалите под нея. Джени пое надолу, след нея вървеше един от стражите, после идваше Ле’лоринел и накрая — останалите двама пазачи.

След около стотина стъпала достигнаха друг коридор, който ги отведе до поредната пещера — внушително помещение, чиято югозападна част бе открита и гледаше към скалист залив. От многобройните отвори по стената и тавана се процеждаше вода — реката се вливаше в морето.

В пещерата, закотвен до западната стена и наобиколен от моряци, които поправяха такелажа и пробития му корпус, беше корабът на Шийла Крий.

— Сега, след като видя толкова много, по-добре се моли на всички богове, които знаеш, Шийла Крий да те приеме — прошепна Джени на елфа. — Оттук можеш да си тръгнеш само по два начина — като приятел или като труп.

Гледайки хората, които се въртяха около кораба и които до един изглеждаха като истински главорези, Ле’лоринел изобщо не се усъмни в думите й.

Джени ги поведе към друг изход в задната част на пещерата, който се връщаше обратно във вътрешността на планината. В коридорите, които прекосиха, миришеше на дим и навсякъде по стените имаше запалени факли, така че тримата стражи угасиха своите. По пътя си нагоре минаха покрай складове и спални помещения, прекосиха част от планината, която очевидно беше заделена за пиратите и друга, в която тегнеше задушлива воня и която явно се обитаваше от людоедите.

Докато минаваха покрай чудовищата, елфът привлече не един и два хищни погледа, ала никой не си и помисли да се доближи до него — красноречиво доказателство за огромното страхопочитание, което изпитваха към Шийла Крий. Ле’лоринел си бе имал достатъчно вземане-даване с тази раса, за да знае, че човекоядците са непокорни и винаги готови да се нагостят с всяко по-малко от тях същество, изпречило се на пътя им.

Не след дълго достигнаха най-високите нива на могилата и се озоваха в коридор с няколко врати. Като даде знак на останалите да спрат, Джени отиде до една от вратите, почука и влезе. Появи се отново няколко минути по-късно.

— Ела — повика тя Ле’лоринел.

Тримата стражи понечиха да тръгнат след елфа, но тя вдигна ръка:

— Вие вървете да ни донесете нещо за ядене.

Ле’лоринел се загледа след тях, чудейки се дали това бе знак, че Шийла Крий е повярвала на Джени, или че е достатъчно самоуверена (и добре защитена), за да не се тревожи.

Елфът бе почти сигурен, че е второто.

Червенокосата Шийла Крий, облечена с леки панталони и тънка риза без ръкави, стоеше сред купчина меки кожи и се взираше през прозореца, от който се виждаше морето. Обърна се, когато Джени й представи Ле’лоринел и по осеяното й с лунички лице се разля широка усмивка.

— Чух, че си се тревожел за живота ми, елфе — рече тя, а зелените й очи блеснаха. — Трогната съм от твоята загриженост.

Ле’лоринел я изгледа учудено.

— Джени ми каза, че идваш да ме предупредиш за някакъв елф на мрака — поясни Шийла.

— Идвам, за да убия един елф на мрака — поправи я Ле’лоринел. — Това, че действията ми могат да бъдат от полза и за теб, е просто щастливо стечение на обстоятелствата.

При тези думи Шийла избухна в смях, приближи се до крехкия елф и го измери с поглед от глава до пети.

— Щастливо за теб или за мен? — попита тя.

— И за двама ни, предполагам.

— Сигурно наистина ненавиждаш този елф на мрака, за да се осмелиш да дойдеш тук — отбеляза Шийла.

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

— А ще ми кажеш ли защо?

— Дълга история — отвърна Ле’лоринел.

— Скоро ще дойде зима, а „Кървавия кил“ още не е поправен, така че имаме предостатъчно време — засмя се Шийла и се разположи върху меките кожи, давайки знак на госта си да стори същото.

Говориха целия следобед. Ле’лоринел им разказа надълго и нашироко за всички престъпления на Дризт До’Урден, така, както той виждаше нещата. Слушаха го с най-голямо внимание — и Шийла, и Джени, и още една жена, на име Белани, която се присъедини към тях малко след като елфът започна историята си. И трите изглеждаха искрено заинтригувани и развеселени и постепенно Ле’лоринел започна да се отпуска.

Когато най-сетне свърши, Джени и Белани изръкопляскаха (но не преди да погледнат за миг към своята главатарка, за да видят нейната реакция).

— Разказът ти си го бива — реши Шийла. — Вярвам ти, но все пак има доста неща, които трябва да проверим, преди да ти се доверим напълно.

— Разбира се — съгласи се Ле’лоринел и лекичко се поклони.

— Ще ни дадеш оръжията си, а след това ще ти покажем стаята, където ще се разположиш. В момента нямам работа за теб, така че ще можеш да си починеш след дългия път.

При тези думи Шийла протегна ръка. Ле’лоринел се поколеба за миг, след това реши, че самото присъствие на Шийла Крий и нейните съюзнички (особено Белани, за която елфът предполагаше, че е магьосница) прави това „доброволно“ предаване на оръжията чиста формалност. Той се усмихна и подаде меча и камата си на пиратската главатарка.

* * *

— Предполагам, че това ти се струва много забавно — сухо рече Дризт, като от време на време изхриптяваше, докато се мъчеше да си поеме дъх.

Беше се пльоснал по очи в пръстта, затиснат от тристакилограмовата пантера. Повикал я бе, за да половува, докато двамата с Кати-Бри продължаваха да се боричкат шеговито за лъжицата, но младата жена бе пошушнала нещо в ухото й, при което котката, очевидно вярна на своя пол, го бе повалила на земята с един гигантски скок.

На няколко крачки оттам Кати-Бри преспокойно похапваше.

— Е, не може да се отрече, че изглеждаш доста глупаво — призна тя между хапките.

Дризт напрегна железните си мускули и почти успя да се измъкне изпод Гуенивар, тя обаче стовари тежка лапа върху рамото му и го прикова на място.

— Продължавай да се съпротивляваш и Гуен ще има с какво да се нагости — подхвърли Кати-Бри.

Очите на Дризт се присвиха.

— Забравяш, че ще трябва да си платиш за това — тихо каза Дризт.

Кати-Бри изсумтя насмешливо и като се приближи, коленичи до него. Вдигна пълната лъжица, която държеше в ръка, духна внимателно и бавно я поднесе към лицето му само за да я дръпне обратно в последната секунда и да я пъхне в собствената си уста.

Миг по-късно усмивката й се стопи, точно както и пантерата бързо се превърна в прозрачна мъгла и изчезна въпреки протестите си — господарят й я беше отпратил и тя не можеше да не се подчини.

Кати-Бри се втурна към гората, следвана по петите от елфа.

Той бързо я застигна и я събори на земята, а после ловко я обърна по гръб и я притисна под себе си. Дърветата и гъстите храсти скриваха огъня и единствено нежното сияние на полумесеца осветяваше красивите черти на младата жена.

— На това разплата ли му казваш? — подразни го Кати-Бри, когато той затисна ръцете й.

— То е само началото — закани се той.

Кати-Бри понечи да се разсмее, ала внезапно стана сериозна и дори загрижена.

— Какво има? — попита наблюдателният елф и пусна ръцете й.

— Ако имаме късмет, скоро ще открием Уолфгар — рече тя.

— Така се надяваме — съгласи се Дризт.

— И как се чувстваш при тази мисъл? — попита направо Кати-Бри.

Дризт се поизправи и я погледна изпитателно:

— Какво имаш предвид?

— Ревнуваш ли? Боиш ли се, че завръщането на Уолфгар (в случай, че той поиска да се върне с нас) може да промени някои неща, които би предпочел да си останат същите?

Дризт се засмя безпомощно, обезоръжен от прямотата на младата жена. Между тях се разгаряше нещо много специално, нещо, което се бе зародило отдавна, но което въпреки това си оставаше все така изумително и неочаквано. Някога Кати-Бри обичаше Уолфгар и щеше да се омъжи за него, ако йоклолата не го бе отвлякла и всички не го бяха сметнали за мъртъв. Какво ли щеше да се случи, ако Уолфгар се завърнеше сред тях сега — не онзи Уолфгар, който бе избягал, не Уолфгар, който бе ударил Кати-Бри, а мъжът, когото познаваха някога, мъжът, който бе спечелил сърцето на младата жена?

— Дали се надявам завръщането му да не се отрази на нашите отношения? — попита Дризт. — Разбира се. В такъв случай наистина ли се надявам Уолфгар да се върне? Разбира се. Надявам се и се моля да е успял да излезе от мрака, който го беше погълнал, и отново да се е превърнал в човека, когото някога познавахме и обичахме.

Кати-Бри не го прекъсна, просто си лежеше и го гледаше с искрен интерес, сякаш очакваше още нещо.

Елфът сви рамене:

— Не искам да живея заслепен от ревност. Още по-малко пък искам да гледам по този начин най-близките си приятели. За мен завръщането на Уолфгар е също толкова важно, колкото и за теб. Щастието ми ще бъде неимоверно по-голямо, ако доблестният варварин, с когото някога воювахме рамо до рамо, отново стане част от живота ми.

Дризт помълча малко и продължи по-тихо, ала уверено, със същата решителност, която го бе накарала да напусне злия Мензоберанзан и го бе превела през толкова много трудности впоследствие:

— А що се отнася до нашата дружба и онова, в което тя може да се превърне… — той сви рамене и по устните му пробяга топла усмивка. — Опитвам се да живея живота си по най-добрия възможен начин. Постъпвам честно, воден от най-добри намерения и желание за разбирателство и се надявам на щастлив изход от всяко наше начинание. Не мога да бъда друг, независимо дали Уолфгар ще се завърне, или не. Ако ни е писано да бъдем нещо повече от приятели, ако сърцата ни наистина го искат, така да бъде. Ако не…

Той замълча, сви рамене и отново се усмихна.

— Приказваш ли, приказваш — рече Кати-Бри. — Никога ли не ти хрумва да замълчиш и просто да ме целунеш?

(обратно)

Дванадесета глава Статуята с теменужени очи

— По-тихо, глупаци такива! — тихичко се скара Гейзел, когато светлините на пристанището изникнаха пред малката лодка. — Искам да слезем на брега, без да ни усетят.

Тримата гребци, грамадни полулюдоеди, които просто не можеха да пипат по-леко, замърмориха, но се опитаха да не вдигат толкова шум. Не успяха, разбира се, но Гейзел не каза нищо — знаеше, че правят всичко по силите си. С какво облекчение щеше да се раздели със сегашните си спътници, чиито имена не знаеше, но които за себе си беше кръстила Буцата, Сръдльото и Тъпака.

Седнала на носа, тя се взираше към брега, търсейки пътеводна светлина. Беше идвала в Града на бездънните води безброй пъти и отлично познаваше бреговата линия. Най-важното сега бе да избегне доковете, където акостираха големите кораби. Вместо това смяташе да хвърли котва встрани от тях, където охраната бе много по-слаба и където няколко жълтици можеха да осигурят всекиму временно място за акостиране.

Гейзел с облекчение забеляза, че тази вечер на пристанището почти няма войници. Лодката подмина големите докове и продължи на юг, незабелязана, въпреки плясъка на греблата.

Гейзел се обърна и подаде три стъкленици на едно от чудовищата:

— Изпийте го и ще се преобразите в хора — обясни тя и когато видя похотливата усмивка на чудовището, уточни: — В мъже. Шийла Крий никога няма да допусне да се превърнете в жени, дори за няколко мига!

Полулюдоедите отново замърмориха недоволно, но все пак си взеха по една стъкленичка и я изпразниха. След няколко секунди и тримата заприличаха на обикновени хора.

Гейзел кимна доволно и пое дълбоко дъх, обмисляйки онова, което й предстоеше да свърши. Разбира се, отлично знаеше къде се намира къщата — недалеч от пристанището, на един хълм, извисяващ се над неголям, скалистзалив. Трябваше да свършат пъкленото си дело колкото се може по-бързо, защото действието на отварата нямаше да трае дълго, а последното, от което Гейзел имаше нужда, бе да обикаля Градът на бездънните води в компанията на трима полулюдоеди.

В този момент Гейзел реши, че ако отварата престане да действа и спътниците й бъдат разкрити, тя ще ги изостави и ще продължи сама към вътрешността на града, където имаше приятели, които щяха да й помогнат да се върне при Шийла Крий.

Хвърлиха котва на един малък кей, където вълните полюшваха още десетина подобни лодки. Наоколо нямаше никой и Гейзел, заедно с тримата „мъже“, които я придружаваха, забърза на север, към криволичещите улички, които щяха да ги отведат до дома на капитан Дюдермонт.

* * *

Не много далеч оттам Кати-Бри и Дризт тъкмо влизаха през северната порта. Елфът почти не забелязваше мрачните погледи на войниците. Двама-трима от стражите го разпознаха и се опитаха да успокоят разтревожените си другари, ала това далеч не бе достатъчно, за да уталожи страховете на повечето обитатели на Повърхността при срещата им с истински елф на мрака.

Дризт, за когото такова отношение не бе нищо ново, не им обръщаше внимание.

— Познаха те, не се безпокой — прошепна Кати-Бри.

— Някои от тях — съгласи се той.

— Достатъчно са. Не можеш да очакваш целият свят да знае кой си.

Дризт се засмя и кимна.

— А и вече съм разбрал, че каквото и да сторя, винаги ще трябва да търпя подобни погледи.

Той се усмихна и поклати глава:

— Не, търпя не е правилната дума. Вече не.

Кати-Бри се накани да каже нещо, но размисли, обезоръжена от усмивката му. Години наред беше водила тази битка заедно с него, борила се бе против постоянното отхвърляне, с което приятелят й се сблъскваше навсякъде — в Долината на мразовития вятър, в Митрал Хол, в Града на сребърната луна. Дори тук, в Града на бездънните води, както и във всички поселища по Саблен бряг, през които бяха минавали, докато служеха при капитан Дюдермонт, В този момент младата жена изведнъж осъзна, че враждебните погледи, насочени към елфа, го наскърбяват далеч по-малко, отколкото нараняват нея самата. Тя стисна зъби и се насили да последва примера му и да не им обръща внимание. А че те наистина не го тревожеха ни най-малко, бе очевидно от напълно искрената му усмивка.

Дризт спря и се обърна, при което най-близките войници уплашено отскочиха назад.

— „Морски дух“ в града ли е? — попита той.

— „М-м-морски дух“? — заекна един от стражите. — Къде? Какво?

Един от другарите му побърза да се намеси:

— Капитан Дюдермонт още не се е върнал от последното си плаване — обясни той. — Но го очакваме да се отбие поне за малко, преди идването на зимата.

Дризт кимна в знак на благодарност, след което се обърна и се отдалечи, следван от Кати-Бри.

* * *

Тази вечер Дели Кърти беше в добро настроение. Предчувстваше, че Уолфгар скоро ще се прибере у дома с Щитозъб и те най-сетне ще могат да подредят живота си.

Дели не бе съвсем сигурна какво точно означава това. Дали щяха да отидат в Лускан и отново да се установят в „Кривата сабя“? Не, не мислеше така. В твърдата решимост на Уолфгар да открие Щитозъб имаше нещо повече от обикновено желание да си върне откраднатото оръжие — в противен случай Дели отдавна да го бе разубедила да се присъединява към екипажа на „Морски дух“.

Не, Уолфгар търсеше не само бойния си чук, той търсеше себе си, своето минало и своята същност и когато ги откриеше (така поне предполагаше младата жена), навярно щеше да открие и пътя към дома, към истинския си дом — Долината на мразовития вятър.

— А ние ще отидем с него — рече Дели на момиченцето, което държеше в ръцете си.

Мисълта за Долината на мразовития вятър й харесваше. Вярно, местността не бе от най-гостоприемните — Дели бе чувала за дълбоките й снегове и ледените вихри, за гоблините и снежните човеци, за всички опасности, които дебнеха там. Но за младата жена, отрасла из мръсните улици на Лускан, в Долината имаше нещо чисто, някаква неподправена искреност и липса на поквара. Освен това, нали щеше да бъде с мъжа, когото обичаше, мъжа, когото с всеки изминал ден обикваше все повече. А когато Уолфгар най-сетне откриеше себе си, връзката им щеше да стане още по-здрава.

Младата жена запя тихичко и се впусна в изящен танц, полюлявайки весело Колсон, докато се въртеше из стаята.

— Татко скоро ще си дойде — каза тя и малкото момиченце се засмя, сякаш я беше разбрало.

Дели продължи да танцува безгрижно.

Светът бе толкова красив и пълен с безброй възможности.

* * *

Къщата на капитан Дюдермонт бе наистина великолепна, дори за място като Града на бездънните води. Беше на два етажа и имаше повече от дузина стаи. В преддверието имаше широко стълбище, а върху всяко от крилата на двойната дървена врата с красив свод беше изрисувана по една половина от тримачтова шхуна, така че когато вратата беше затворена, върху нея се появяваше образът на „Морски дух“. Друго, по-малко стълбище, отвеждаше до просторна гостна с изглед към скалистия залив и морето.

Това беше Градът на бездънните води, град на чудесата, град на ред и законност. Ала въпреки че войниците от прословутата градска стража кръстосваха улиците неспирно, въпреки почтеността на населението, повечето от по-богатите къщи (в това число и домът на Дюдермонт) си имаха своя лична охрана.

Дюдермонт беше наел двама бивши войници, моряци, които някога бяха служили на кораба му. Те не просто работеха за него, те бяха негови приятели — колкото стражи, толкова и негови гости. Въпреки че гледаха напълно сериозно на работата си, с течение на времето бдителността им беше понамаляла. Всеки ден бе еднакъв, напълно спокоен и безметежен и затова те често помагаха на Дели с къщната работа поправяха покрива, когато се случеше силният морски вятър да отнесе част от керемидите, боядисваха дървените стени, готвеха, чистеха. Понякога носеха оръжия, понякога — не. И те, и Дюдермонт отлично разбираха, че присъствието им е най-вече предпазна мярка. Крадците в Града на бездънните води по принцип избягваха къщи, за които се знаеше, че разполагат с охрана.

Затова двамата пазачи се оказаха напълно неподготвени за онова, което се случи в дома на Дюдермонт в тази мрачна нощ.

Гейзел първа се приближи до вратата, заедно с едно от чудовищата, което, благодарение на отварата, доста приличаше на капитан Дюдермонт. Толкова много, че Гейзел не можеше да не се запита дали пък не го бе подценила, като го бе кръстила Тъпака. След като се огледа, за да се увери, че улицата е пуста, тя кимна на Буцата, който се бе спотаил в края на пътеката и се бе скрил в живия плет. Чудовището се ухили злокобно и запристъпва на място, загрявайки за онова, което предстоеше да се случи.

Гейзел почука и миг по-късно едно от крилата на портата се открехна едва-едва (както можеше да се очаква, вратата беше подсигурена с верига) и отвътре надникна гладко избръснат и доста сбръчкан тъмнокос мъж.

— Мога ли да ви помогна… — започна той, но не довърши и зяпна „мъжа“ зад непознатата жена — приликата с капитан Дюдермонт беше забележителна.

— Това е братът на капитан Дюдермонт — отвърна Гейзел. — Идва, за да говори с брат си, с когото отдавна са изгубили връзка.

Очите на пазача се разшириха само за миг, след което той си възвърна обичайното професионално държание.

— Добра среща — рече той. — Боя се обаче, че брат ви не е тук, но ако ми кажете къде смятате да отседнете, ще ви съобщя веднага щом се върне.

— Парите ни са на свършване — побърза да каже Гейзел. — Дълго пътувахме и се надявахме да ни подслоните за тази нощ.

Пазачът се замисли за миг и поклати глава. Нарежданията, които имаше, бяха съвсем недвусмислени и макар че този случай бе малко по-различен, той не можеше да рискува, особено пък сега, когато в къщата имаше жена и малко дете. Отвори уста, за да им обясни, да се извини за неудобното положение и да ги упъти към някоя странноприемница, където можеха да пренощуват съвсем евтино, ала Гейзел изобщо не го слушаше. Вместо това тя хвърли поглед назад и кимна едва забележимо — знак за Буцата да се хвърли в атака.

— А може би ще отвориш за другия ми спътник? — мило попита тя.

Стражът поклати глава.

— Съмнявам се… — започна, ала думите му заглъхнаха, а той самият остана без дъх, когато чудовището връхлетя върху вратата и изкърти веригата.

Пазачът отхвръкна назад и рухна на пода, а звярът се стовари отгоре му.

Без да губят повече време, Гейзел и другият полулюдоед (който междувременно се бе отървал от лъжливия образ) извадиха оръжията си и пристъпиха в къщата.

Стражът се опита да извика, докато се мъчеше да изпълзи изпод затисналото го чудовище, ала Гейзел се озова при него само за миг и с едно мълниеносно движение му преряза гърлото.

Вратата в дъното на преддверието се отвори и вторият пазач се появи, за да провери какво става. По лицето му се изписа неподправен ужас и той хукна към стълбището.

Камата на Гейзел го улучи в крака, но той продължи да тича, крещейки с цяло гърло. Тъпака бързо го застигна и със забележителна сила го дръпна от стълбището и го запрати на пода… където Буцата вече го очакваше.

В този миг на прага застана и третото чудовище, все още в човешки облик, и най-спокойно затвори входната врата след себе си, макар че едното й крило здравата се бе изкривило.

* * *

Внезапният шум я накара да се закове на място и да прекъсне песента си. Младата жена бе израснала сред главорези и престъпници и беше видяла достатъчно побоища, за да се досети какво се случва на долния етаж.

— В името на всичко свято! — прошепна тя и прехапа устни тъкмо навреме, за да не позволи на напиращия в гърдите й писък да издаде и нея, и Колсон.

Притиснала малкото момиченце до гърдите си, Дели се втурна към вратата, открехна я едва-едва и надникна навън. Не видя никого и като свали обувките си, за да не я издадат, излезе в коридора и тихичко се запромъква напред, долепена до стената, за да не я видят от преддверието под нея (долитащите отдолу звуци ясно даваха да се разбере, че битката се води именно там). Ако беше сама, щеше да се втурне по стълбите и да помогне на двамата пазачи, но сега единственото, за което бе в състояние да мисли, беше безопасността на Колсон.

Когато подмина стълбите, Дели свърна в един страничен коридор и хукна да бяга с колкото сили имаше. Мина през стаите, обитавани от Дюдермонт, и стигна до задното стълбище. Затаи дъх и предпазливо заслиза — нямаше никаква представа дали натрапниците не бяха проникнали и в някоя друга част на къщата, може би дори в помещението, накъдето се бе запътила. В този миг над главата й се разнесе шум. Нямаше друг избор, затова отвори вратата и влезе в гостната. Един от прозорците беше отворен и хладният ветрец, който подухваше отвън, си играеше с крайчеца на дръпнатата завеса.

Младата жена се замисли. Под този прозорец имаше отвесен склон, който слизаше до скалистия залив. Дели се прокле, задето се бе събула, макар и сама да осъзнаваше, че обувките не биха й помогнали особено. Хълмът беше твърде стръмен и опасен — съмняваше се, че натрапниците са проникнали оттук, а и тя самата нямаше намерение да избяга през прозореца, не и с Колсон на ръце.

Но къде да отиде?

Обърна се към другата врата в стаята. Коридорът, който започваше отвъд нея, отвеждаше до преддверието, но преди това минаваше покрай няколко други стаи, включително и кухнята, където имаше шахта за отпадъци. Ето къде можеха да се скрият, реши Дели и отвори вратата… но веднага я затръшна и панически пусна тежкото резе, видяла как към нея се задават огромни силуети. Миг по-късно чу стъпки от тичащи крака, а след това страховит грохот, когато някой се стовари върху вратата.

Младата жена трескаво се огледа наоколо, без да знае накъде да побегне…

… и в ужаса си дори не видя как някой се прехвърли през прозореца и скочи в стаята.

Разнесе се нов грохот и дървото започна да поддава. Дели чу как някой усилва натиска върху вратата и неволно направи крачка назад.

Отвън се чуха още стъпки, напорът върху вратата стана неудържим и дървото най-сетне не издържа. Едно от огромните същества от другата страна се сгромоляса върху купчината трески. В стаята пристъпи някаква жена, следвана от още едно създание като онова, което беше изкъртило вратата и което тъкмо се надигаше от пода. Това бяха най-грозните и ужасяващи чудовища, които Дели някога бе виждала. Тъй като беше прекарала почти целия си живот в Лускан, тя нямаше никаква представа какви са, но заради зеленикавата им, осеяна с петна кожа и внушителните им размери, тя предположи, че трябва да имат нещо общо с великаните.

— И таз добра, хубавице! — проговори непознатата жена и устата й се изви в зла усмивка. — Да не смяташе да си тръгнеш, преди да е свършила веселбата?

Дели се обърна към стълбите, но бързо се отказа от намерението си, когато видя още едно чудовище да слиза по тях, приковало похотлив поглед в нея.

Прозорецът беше единственият й изход, същият този прозорец, край който с Уолфгар бяха прекарали толкова много часове, съзерцавайки залеза или отражението на звездите в тъмните води. Дели знаеше, че няма да успее да стигне навреме, ала въпреки това сериозно обмисляше да се втурне натам, колкото я държат краката, и да се хвърли върху острите скали заедно с Колсон, та смъртта им да бъде бърза и милостива.

Дели Кърти познаваше този тип злодеи и разбираше, че е обречена.

Натрапниците направиха крачка към нея.

Прозорецът, реши Дели. Обърна се и се завтече натам, с намерението да скочи колкото се може по-високо и по-надалече, та всичко да свърши мигновено.

Ала вече беше късно и самоубийственият й план беше провален — докато тя се колебаеше, третото чудовище беше слязло по стълбите и сега трябваше само да протегне огромна ръка, за да я спре и да я притисне до масивните си гърди в желязна хватка.

То се обърна, ухилено до уши, и двамата му другари зареваха одобрително. Жената обаче не изглеждаше ни най-малко развеселена. Тя пристъпи към Дели и попита, без да сваля поглед от лицето й:

— Ти си жената на Дюдермонт, нали?

— Не — искрено отвърна Дели, но обзелата я паника караше гласа й да трепери и думите й не прозвучаха особено убедително.

Повече се страхуваше за Колсон, отколкото за себе си, макар да се досещаше, че следващите няколко минути (вероятно последните в живота й) ще бъдат по-ужасни от всичко, което бе преживяла до този миг.

Непознатата жена все така се приближаваше към нея, злокобно усмихната:

— Дюдермонт ти е мъж, нали?

— Не — повтори Дели, този път малко по-твърдо.

Другата жена я зашлеви през лицето и Дели политна назад, но чудовището я улови и я върна обратно.

— Бива си я — изкиска се похотливо звярът и стисна двете й ръце. — Добре ще се позабавляваме с нея, преди да похапнем!

Двамата му другари избухнаха в смях, а единият й направи неприличен знак.

Дели усети как краката й се подкосяват, но стисна зъби и събра цялата си смелост — имаше едно задължение, което бе по-важно от собствения й живот, по-важно от онова, което я очакваше съвсем скоро.

— Правете с мен каквото искате — рече тя. — Ще сторя всичко, което поискате, само не наранявайте детето ми!

При тези думи непознатата жена присви очи, очевидно недоволна, че жертвата й се опитва да поеме дори частица от контрола върху случващото се.

— Ще си получите своето по-късно! — сопна се натрапницата на трите чудовища и ги изгледа едно по едно. — Сега вървете да плячкосвате! Или мислехте да се появите пред господарката с празни ръце?

Чудовището, което държеше Дели, настръхна, но не я пусна. Другарите му обаче се защураха напред-назад, препъвайки се едно в друго в желанието си да угодят на жената.

— Моля те! — обърна се Дели към нея. — С нищо не ви застрашавам и обещавам да не ви създавам никакви неприятности. Само недейте да наранявате малкото ми момиченце! Ти си жена, ти трябва да разбираш!

— Затваряй си устата! — грубо я прекъсна непознатата.

— Ще ги изядем и двете! — доволно се провикна звярът, който все още държеше Дели.

Натрапницата направи крачка напред и вдигна ръка. Дели се сви, ала плесницата изплющя върху бузата на изненаданото чудовище. Непознатата отстъпи назад и отново спря поглед върху лицето на Дели.

— Ще видим какво ще правим с детето — спокойно рече тя.

— Моля те! — проплака Дели.

— Твоята песен вече е изпята и ти сама го знаещ; Но ако ни кажеш къде е скрита най-хубавата плячка, току-виж сме пожалили живота на малката. Може лично да я осиновя.

Дели усети как я побиват тръпки при тази мисъл.

Натрапницата се усмихна още по-ехидно и се приведе напред:

— Защото тя не може да ни издаде на стражата, нали така?

Дели знаеше, че сега е моментът да направи някое интригуващо предложение, да превъзмогне ужаса и объркването си и да доведе нещата до най-благоприятния за Колсон завършек. Ала това просто не й беше по силите, не и когато цялата беше скована от мисълта, че всеки миг може да умре, че дъщеря й е в смъртна опасност, а тя е напълно безсилна да стори каквото и да било, за да промени това. Дели на няколко пъти отвори уста, опита се да каже нещо, но не успя и накрая се предаде.

Натрапницата стовари юмрука си в лицето й и когато Дели политна назад, измъкна Колсон от прегръдките й.

Дели отчаяно протегна ръце, в обречен опит да си върне момиченцето, ала чудовището до нея я блъсна с лакът в гърдите и тя рухна на земята. Без да губи и миг, гнусното създание се хвърли отгоре й.

Силен трясък от другия край на стаята забави за малко грозната участ, надвиснала над младата жена. Всички се обърнаха по посока на шума и видяха едно от другите две чудовища да стои насред купчина изпотрошени чинии… красиви и очевидно скъпи чинии.

— Намери нещо, в което да ги носиш, глупако! — кресна непознатата жена и се огледа наоколо.

Погледът й спря върху тежките завеси и тя кимна, след което здравата изрита в ребрата чудовището, притиснало Дели.

— Виж й сметката и стига си се размотавал! — нареди тя.

Скверното същество я погледна предизвикателно и поклати глава — досега никой от тримата не си бе позволявал подобно непокорство.

За ужас на Дели, непознатата махна с ръка и му разреши да прави каквото иска.

Дели затвори очи и се опита да изключи съзнанието си.

Звярът, който беше изпуснал съдовете, се затътри към завесата пред отворения прозорец и я дръпна. Вече се канеше да се обърне, когато забеляза необикновената статуя, скрита до този момент от завесата. Беше фигурата на елф в естествен ръст, с дрехи на пътешественик и изработена от наситеночерен материал — дърво или може би камък. Беше със затворени очи и кръстосани пред гърдите ятагани.

— Ъ? — изгрухтя чудовището и посегна да я докосне. — Ъ?

Изведнъж двете очи се отвориха, пронизващи очи с невероятен теменужен цвят, които се впиха в лицето на звяра и го накараха да замръзне на мястото си. Очи, които не оставяха никакво съмнение — чудовището беше обречено.

* * *

Преди звярът да разбере какво става, статуята сякаш изригна. Двата ятагана прорязаха въздуха, а елфът се хвърли напред, набирайки устрем за още по-страховити удари. Два мълниеносни замаха и върху тялото на противника му зейна огромна рана от рамото до бедрото му. Бърза крачка встрани и елфът се озова зад политналото назад чудовище. Острието на магическото му оръжие потъна в гърба на звяра и прекъсна гръбначния му стълб, след което се стрелна надолу и сряза сухожилията в сгъвките на двете му колена.

После Дризт побърза да отскочи настрани, а издъхващият му противник бавно се свлече на земята.

— Мисля, че ще е най-добре да слезеш оттам — нехайно подхвърли елфът на другото чудовище, което все още беше върху Дели и го зяпаше тъпо.

Още преди натрапницата да успее да кресне „Убийте го!“, третият й спътник се завтече към Дризт откъм другия край на стаята. Не бе направил и две крачки покрай отворения прозорец, когато в стаята влетя огромна черна фигура. Триста килограма железни мускули, дълги нокти и остри зъби се стовариха върху него и го запратиха към средата на стаята, далеч от Дризт.

Чудовището панически заразмахва ръце, ала пантерата притежаваше твърде много естествени оръжия и твърде голяма сила — сключила челюсти около рамото на звяра, тя разтърси глава, разкъсвайки плътта и трошейки костите му, като в същото време яростно го дереше по лицето, прекалено бързо, за да може той да се защити с другата ръка. Забила ноктите на задните си лапи в краката му, тя се протегна назад, оставяйки огромни драскотини по тялото му.

Третото чудовище се изправи и се нахвърли върху елфа, с намерението да го посече с един-единствен страховит удар на сабята си.

Тя обаче срещна само въздух, тъй като пъргавият Дризт отскочи с лекота, а след това заби Сиянието в корема му и направи още една крачка встрани.

Звярът притисна ръце до грозната рана, но само за миг, после отново се хвърли в атака.

С ледения ятаган, който бе в лявата му ръка, Дризт отби връхлитащата сабя и с една крачка се озова встрани от противника си. Сиянието отново потъна в плътта на чудовището и не спря, докато не стигна до ребрата му.

Полулюдоедът изрева и рязко се обърна, очаквайки да посече елфа на място, ала и този път оръжието му срещна само въздух.

Слисано, чудовището не знаеше какво да прави неприятелят му сякаш беше изчезнал.

— Силен, но бавен — разнесе се гласът на елфа зад гърба му. — Отвратително съчетание.

Звярът изрева и отскочи, ала Сиянието беше по-бързо и се заби във врата му. Чудовището вдигна ръка към ужасната рана, но не бе направило повече от три крачки, когато се свлече на пода в агония.

Дризт понечи да го последва, за да го довърши, но после промени решението си и се обърна към жената, която междувременно беше отстъпила чак до стената с изкъртената врата. Момиченцето беше в ръцете й, а до врата му беше опряна тънка кама.

— Какво търси един елф на мрака в Града на бездънните води? — попита тя, опитвайки се да звучи спокойно и уверено, макар да бе очевидно, че е потресена. — Ако си имал намерение да ограбиш къщата, на драго сърце ще ти я отстъпя и те уверявам, че нямам никакво намерение да говоря с властите.

Жената замълча и се взря в Дризт, а по лицето й плъзна усмивка — беше го разпознала.

— О, не, ти не си част от грабителски отряд, дошъл от непрогледния мрак на земните недра — рече тя. — Ти си плавал с Дюдермонт.

Дризт се поклони насмешливо и дори не се опита да спре последния звяр, когото бе ранил смъртоносно, когато той запълзя към своята господарка. Насреща му Гуенивар бавно се приближи от другата страна на жената, оставяйки жертвата си мъртва в локва от кръв.

— Какво търсиш в дома на Дюдермонт, неканена и придружавана от крайно неприемливи спътници? — в отговор рече елфът.

— Дай ми Колсон! — примоли се другата жена, която трябва да бе Дели Кърти, и се надигна на лакти. — Моля те! Тя нищо не е сторила!

— Млъквай! — кресна натрапницата и като се обърна към Дризт, предизвикателно завъртя камата над гърлото на момиченцето. — Ще си получи детето обратно — живо! — но чак когато ме пуснете да си тръгна оттук.

— Искаш да се откупиш с нещо, което само си мислиш, че притежаваш — отбеляза Дризт и пристъпи към нея.

Междувременно полулюдоедът беше стигнал до своята господарка и сега с огромно усилие се мъчеше да се изправи на колене.

Гейзел го погледна, камата проблесна и потъна в гърлото му. Давейки се в собствената си кръв, чудовището се свлече на пода и издъхна в краката й.

Само за миг жената, която очевидно имаше опит в битките, отново вдигна оръжието над беззащитното момиченце. Дели изпищя, Дризт и Гуенивар се втурнаха натам, ала бързо се заковаха на място, видели камата да проблясва заплашително над детето — нямаше и капчица съмнение, че ако се наложи, Гейзел ще го убие.

— Не мога да го взема със себе си, а не можех да го оставя жив в ръцете ви — обясни тя, когато Дризт спря въпросителен поглед върху мъртвия й спътник.

— Точно както и аз не мога да те оставя да си тръгнеш с детето — отвърна елфът.

— Само че нямаш друг избор. Ще ме пуснете да си вървя, а аз ще ви изпратя съобщение откъде да си го приберете, живо и невредимо.

— Не — поправи я Дризт. — Ще дадеш детето на майка му още сега, а след това ще се махнеш и никога повече няма да припариш насам.

Гейзел се изсмя:

— Нима очакваш да се доверя на един елф на мрака?

— А нима ти очакваш да се доверя на една убийца? — не й остана длъжен Дризт.

— Нямаш избор, елфе — повтори Гейзел и като доближи момиченцето до лицето си, по което беше изписано ледено безразличие, прокара тъпата страна на камата по вратлето му.

Дели изхлипа и зарови лице в ръцете си.

— Как смяташ да ме спреш, елфе? — подразни го Гейзел.

Думите й още не бяха отзвучали, когато нещо проряза въздуха над Дели Кърти, оставяйки след себе си нишка сребристосиня светлина, изсвистя на сантиметри от нежната кожа на Колсон и като се заби между очите на Гейзел, я прикова за стената.

Тялото й потръпна конвулсивно, ръцете й се разпериха и момиченцето политна към пода…

… и падна в ръцете на Дризт, който още щом чу песента на тетивата, се хвърли напред и се преметна през глава, озовавайки се пред Гейзел тъкмо навреме, за да улови Колсон; След това се изправи и погледна жената пред себе си.

Тя беше мъртва. Тялото й потръпна още няколко пъти, после увисна безжизнено, приковано за стената. Гейзел никога вече нямаше нито да види, нито да чуе каквото и да било.

— Ето така — отвърна й Дризт въпреки това.

(обратно)

Тринадесета глава С настъпването на зимата

— Никога не съм го обичал туй място! — измърмори Бруенор.

Двамата с Риджис вече сума време стояха пред северната порта на Лускан, задържани от един любопитен и подозрителен страж.

— Много скоро ще ни пуснат — успокои го Риджис. — Винаги стават такива, когато наближи зимата — та нали именно тогава цялата сган слиза от планините, а и разбойниците се опитват да влязат в града, уж винаги са си живели там.

Бруенор се изплю.

Най-сетне пазачът, който ги беше спрял, се върна заедно с още един, по-възрастен от него войник.

— Разбрах, че идвате от Долината на мразовития вятър — рече новодошлият. — Какви стоки носите за продан?

— Себе си нося и туй трябва да ти е предостатъчно! — сопна се Бруенор и войникът се навъси.

— Идваме, за да се срещнем с едни хора, които тръгнаха насам — побърза да се намеси Риджис умиротворително и пристъпи между джуджето и лусканеца, за да може да обезвреди ситуацията, в случай че тя вземеше взривоопасен обрат… което напоследък се случваше с всяка ситуация, свързана с Бруенор Бойния чук!

Джуджето нямаше търпение да открие изгубения си син и горко на всекиго, който се изпречеше на пътя му.

— Аз съм представител в Съвета на Десетте града — добави полуръстът. — Риджис от Самотната кория. Може би сте чували за мен?

Войникът, целият настръхнал заради държанието на Бруенор, се изплю в краката му:

— Не съм!

— А спътникът ми е не друг, а самият Бруенор Бойния чук! — тържествено обяви Риджис. — Предводител на клана Боен чук в Десетте града. Освен това — някогашен и бъдещ крал на Митрал Хол!

— И за него не съм чувал!

— Е, сега ще чуеш! — промърмори Бруенор и се опита да заобиколи полуръста, който обаче отново му препречи пътя.

— Кавгаджия, а? — подхвърли войникът.

— Стига глупости, добри ми господине — намеси се Риджис. — Бруенор не е на себе си, защото изгуби сина си, за когото се говори, че плава заедно с капитан Дюдермонт.

При тези думи по-възрастният войник придоби озадачено изражение:

— Не съм чувал на „Морски дух“ да има джуджета — рече той.

— Синът му не е джудже, а войн, силен и доблестен войн — поясни Риджис. — Уолфгар, така се казва.

Вместо напредъка, който полуръстът се надяваше да постигне, при тези думи по лицата и на двамата стражи се изписа гняв и отвращение.

— Ако онзи мерзавец ти е син, значи със сигурност не си добре дошъл в Лускан! — заяви войникът.

Риджис въздъхна — вече се досещаше какво ще последва. Осеяната с безброй резки брадва на джуджето тупна на земята. Е, поне Бруенор не се канеше да посече глупака! Полуръстът се опита да предугади намеренията на приятеля си и да го възпре, ала Бруенор най-безцеремонно го вдигна и го премести зад себе си.

— Тука ще стоиш! — нареди той и размаха пръст в лицето му.

Докато джуджето се обърне към двамата стражи, войникът вече беше извадил меча си.

Бруенор се изсмя.

— Та какво рече за момчето ми? — попита той.

— Казах, че е мерзавец — повтори мъжът, след като се огледа, за да се увери, че наоколо има достатъчно негови другари, които да му се притекат на помощ, ако се наложи. — Мога да ти измисля още куп обиди за онзи, когото наричат Уолфгар, не на последно място — разбойник и убиец!

Лусканецът почти успя да довърши изречението си.

И почти успя да вдигне меча си навреме, за да отблъсне „снаряда“, връхлетял върху него… снаряд, който всъщност не бе нищо друго, освен разяреното джудже.

* * *

Дризт се обърна и видя Кати-Бри, раздърпана и омърляна, да се обляга на прозореца с Таулмарил в ръка и мрачно изражение на лицето.

— Да беше почакала още малко — закачи я Дризт, ала на Кати-Бри не й беше до шеги, не и толкова скоро, след като беше убила някого.

Тя се взираше в мъртвата жена и дори не чу думите на приятеля си. Щеше ли някога да спре да се измъчва така след всеки отнет живот?

Голяма част от нея искрено се надяваше това никога да не се повтори отново.

Дели Кърти скочи на крака и се втурна към Дризт и плачещото си дете. Успокои се чак когато стигна до усмихнатия елф и той й подаде невредимата, макар и очевидно уплашена Колсон.

— Щеше да ни е по-лесно, ако ме беше последвала веднага — обърна се Дризт към Кати-Бри. — Можехме да си спестим главоболията.

— Да ти приличат на елфически? — сопна се младата жена и посочи очите си, за които оскъдната светлина по улиците на Града на бездънните води след залез-слънце съвсем не беше достатъчна. — А и изкачването не беше от най-лесните!

Дризт сви рамене, без да спира да се усмихва — той самият се бе изкачил без никакви затруднения.

— Ами слез тогава! — заяви Кати-Бри и внимателно се прехвърли в стаята, без да бърза, тъй като панталонът й беше скъсан на няколко места, а единият й крак кървеше. — А след туй се изкачи обратно със затворени очи, пък после ще те питам колко ти е било лесно да се катериш по мокрите скали!

С тези думи тя пристъпи в стаята, но трябваше да направи няколко крачки, преди да си възвърне равновесието, при което се озова точно пред Дели Кърти и Колсон.

— Кати-Бри — рече Дели и макар тонът й да бе дружелюбен, а благодарността в гласа й — съвсем искрена, тя очевидно се чувстваше доста неловко в присъствието на Кати-Бри.

— А ти трябва да си Дели Кърти — рече Кати-Бри и се поклони лекичко. — С моя приятел идваме направо от Лускан, от пивницата на Арумн Гардпек.

Дели се засмя и за първи път от началото на битката си отдъхна. Тя премести поглед от Кати-Бри към Дризт, разпознала и двамата от разказите на Уолфгар.

— Никога досега не бях виждала мрачен елф — рече тя. — Но мъжът ми много ми е говорил за вас.

При тези думи Кати-Бри се сепна и очите й неволно се разшириха. Тя погледна към Дризт и когато видя, че той я наблюдава с многозначително изражение, се усмихна, поклати глава и отново се обърна към Дели.

— Уолфгар — уточни Дели.

— Вие сте женени? — попита направо Кати-Бри.

— Би могло да се каже — отвърна Дели, прехапвайки долната си устна.

За Кати-Бри не беше трудно да се досети какви мисли се въртят в главата на Дели — тя се страхуваше. Не че някой може да я нарани, а че с повторната си поява в живота на Уолфгар Кати-Бри би могла да застраши отношенията й с варварина. Но пък Дризт и Кати-Бри току-що бяха спасили както нейния, така и живота на Колсон и Дели се чувстваше раздвоена.

— Дойдохме заради него — обясни елфът. — За да видим дали е дошло времето да се завърне в Долината на мразовития вятър.

— Той вече не е сам — каза Дели. — Сега си има… — тя понечи да каже „мен“, но после промени решението си и посочи Колсон. — Сега си има нея.

— Подочухме нещо такова в Лускан — обади се Кати-Бри. — Доста объркана история.

И като се приближи още малко, попита:

— Мога ли да я подържа?

Дели притисна плачещото момиченце до гърдите си:

— Уплашена е. По-добре да е у майка си.

Кати-Бри се усмихна топло.

Радостта им от успешната развръзка на битката бе донякъде помрачена, когато Дризт остави двете жени в гостната и с очите си се убеди колко кръвожадни са били Гейзел и скверните й спътници. След като откри телата на двамата пазачи (единия — до изкъртената врата, а другия — на стълбището), той излезе пред къщата и започна да вика, докато най-сетне един от съседите на Дюдермонт не дойде да провери какво става.

— Доведи стражата! Станало е грозно убийство — рече елфът, след което се върна в гостната.

Откри Дели приседнала с Колсон на ръце, мъчейки се да я успокои, докато Кати-Бри се взираше през отворения прозорец с Гуенивар, свита на кълбо в краката й.

— Има доста да ни разкаже за Уолфгар — рече Кати-Бри, когато Дризт се върна.

— Той често говори за вас — обясни Дели, когато елфът я погледна. — Трябва да знаете какво е преживял.

— И това ще стане — увери я Дризт. — Но не точно сега. Властите ще пристигнат всеки момент.

При тези думи погледът му се спря върху убитите чудовища.

— Имаш ли някаква представа каква може да е причината за това нападение? — попита той Дели.

— Дюдермонт си е създал немалко врагове — напомни му Кати-Бри, продължавайки да се взира през прозореца.

— Но не повече от обикновено — рече Дели. — Вярно, че мнозина биха искали да го видят мъртъв, но не съм чула някой да е побеснял чак дотам.

Дризт помълча малко, чудейки се дали да попита Дели знае ли нещо за онази, у която предполагаха, че се намира Щитозъб. Погледът му се спря върху убитите натрапници и най-вече — върху жената.

Всичко се връзваше отлично със случилото се с Джул Пепър и онова, което бяха научили от Морик. Без да обръща внимание на шума, който току-що пристигналите стражи вдигаха в преддверието, той прекоси стаята и отиде при мъртвата жена, която все още висеше във въздуха, прикована от стрелата на Кати-Бри.

— Какви ги вършиш? — попита Кати-Бри, когато го видя да дръпва яката на окървавената й туника. — Просто извади проклетата стрела и я свали оттам!

Кати-Бри очевидно беше разстроена от гледката на убитата от нея жена. Дризт обаче нямаше никакво намерение да я смъква от стената. Тъкмо напротив — сегашното положение на тялото му предоставяше прекрасна възможност да разгледа онова, което търсеше.

С острието на единия си ятаган той лекичко сряза дрехата, за да оголи рамото на мъртвата жена, и кимна.

Изобщо не беше изненадан.

— Какво има? — попита Дели, която най-сетне бе успяла да успокои Колсон.

Кати-Бри очевидно се канеше да зададе същия въпрос, ала изражението, появило се върху лицето на Дризт, както и ъгъла, под който той разглеждаше тялото, бяха по-красноречиви от какъвто и да било отговор.

— Белязана е — рече младата жена, без да помръдне от мястото си.

— Със знака на Щитозъб — потвърди елфът. — Знака на Шийла Крий.

— Какво означава това? — разтревожено попита Дели и се приближи, притиснала момиченцето до гърдите си, сякаш искаше да почерпи сили от него. — Може би капитан Дюдермонт и Уолфгар са заловили Шийла Крий и нейните приятели си отмъщават? Или пък Шийла е потопила „Морски дух“ и сега идва, за да се разправи с всички, които имат нещо общо с капитана?

В гласа на младата жена се прокраднаха панически нотки и тя премести уплашен поглед от Дризт към Кати-Бри и обратно.

— А може би Шийла е научила, че „Морски дух“ я преследва и е решила да нанесе първия удар — не особено убедително предположи Дризт.

— Или пък не означава абсолютно нищо — добави Кати-Бри. — Просто съвпадение.

И Дризт, и Дели я погледнаха, но беше очевидно, че никой, нито дори самата Кати-Бри, не вярва на думите й.

В този миг в стаята нахлуха група войници. Неколцина изреваха при вида на мрачния елф и понечиха да се нахвърлят отгоре му, ала останалите разпознаха Дризт или най-малкото, познаваха Дели Кърти и по държанието й разбраха, че опасността трябва да е отминала, и ги възпряха.

Кати-Бри и Дели излязоха от стаята, следвани от Гуенивар, а Дризт се зае да разкаже на властите не само какво се бе разиграло тук преди малко, но и за разгарящата се вражда между Шийла Крий и капитан Дюдермонт.

След като се увери, че няколко войници ще останат на пост около къщата, елфът последва двете жени на горния етаж.

Откри ги в добро настроение — Кати-Бри люлееше Колсон в прегръдките си, а Дели си почиваше на леглото с чаша вино в ръка.

Кати-Бри кимна и Дели подхвана разказа си за Уолфгар — за падението му в Лускан, за обвинението и Карнавала на затворниците, за бягството му на север заедно с Морик и за това как в крайна сметка се бе озовал с дете на ръце.

— И представете си изненадата ми, когато Уолфгар се върна в „Кривата сабя“! — завърши тя. — За мен.

В погледа, който Дели хвърли на Кати-Бри при тези думи, имаше както притеснение, така и чувство на превъзходство, ала изражението на Кати-Бри не се промени.

— Дойде, за да се извини — допълни Дели. — А той наистина ни го дължеше. След това поехме на път, мъжът ми, детето й аз, за да открием капитан Дюдермонт, а Уолфгар да намери чука си.

И като погледна към западния прозорец, тя рече:

— Сега е там някъде. Или поне така се надявам.

— Шийла Крий още не е срещнала „Морски дух“ — увери я Дризт. — А ако е, значи корабът й е на дъното на морето, а Уолфгар е на път към Града на бездънните води.

— Не можем да сме сигурни — възрази Дели.

— Но можем да проверим — отсече Кати-Бри категорично.

* * *

— Зимата скоро ще дойде — подхвърли капитан Дюдермонт.

Двамата с Уолфгар се бяха облегнали на бордовата ограда и гледаха как „Морски дух“ пори вълните. Вече няколко седмици не се бяха натъквали на пиратски кораби; единствените съдове, които бяха срещнали, бяха няколкотърговски кораба, напуснали Лускан, за да поемат на юг.

Уолфгар, който беше отрасъл в Долината на мразовития вятър и отлично знаеше колко бързо се променя времето на север, нямаше как да не се съгласи. Той също бе видял признаците — много по-студен отпреди, вятърът беше сменил посоката си и вече идваше от северозапад, откъм водите на Морето на неспирния лед.

— Няма да спираме в Лускан — обясни Дюдермонт. — Отиваме право в Града на бездънните води, където ще се подготвим за следващото плаване.

— Значи няма да зимувате на сушата?

— Не — потвърди капитанът. — Но от Града на бездънните води ще поемем на юг, не на север. Сигурно ще кръстосваме водите около Портата на Балдур, а може да слезем и още по на юг. Робилард ясно даде да се разбере, че предпочита да работим през зимата и неведнъж спомена Корсарските острови.

Уолфгар кимна мрачно, досетил се какво всъщност иска да му каже Дюдермонт. Много внимателно, капитанът го подканяше да слезе в Града на бездънните води и да прекара зимата там, заедно с Дели и Колсон.

— Значи ще имате нужда от силата ми — доста неубедително отвърна варваринът.

— Малко е вероятно да се натъкнем на Шийла Крий през зимата — недвусмислено заяви Дюдермонт. — Никой никога не е виждал „Кървавия кил“ южно от Града на бездънните води. Говори се, че хвърлял котва за зимата, макар никой да не знае къде точно.

Ето че го бе казал направо, без заобикалки. Уолфгар го погледна, мъчейки се да не се чувства засегнат. Не можеше да отрече, че Дюдермонт има право — и сам разбираше, че напоследък не бе от кой знае каква полза за „Морски дух“ и макар че това още повече засилваше желанието му да се докаже в следващата битка, разбираше, че капитанът е отговорен за много повече от чувствата на един-единствен войн.

Затова, колкото и да му бе трудно да го изрече на глас, варваринът каза:

— Мисля да прекарам зимата със семейството си. Ако ми разрешиш да остана в дома ти, естествено.

— Но, разбира се! — Дюдермонт се усмихна и го потупа по рамото (което, като се има предвид височината на Уолфгар, не беше никак лесно). — Радвай се на всеки миг, в който си с тях — топло рече той. — Давам ти думата си, че дойде ли пролетта, ще открием Шийла Крий и Щитозъб най-сетне ще се завърне при истинския си собственик.

Варваринът се съпротивляваше срещу подобен план с цялото си същество, единственото му желание бе да изкрещи да не го отписват като боец, да му дадат възможност отново да се хвърли в битка, с удвоена ярост и което беше по-важно, с всичкия самоконтрол, необходим, за да бъде част от екипаж като този на „Морски дух“. Искаше му се да обясни на Дюдермонт, че ще открие правилния път; да го увери, че войнът, който Уолфгар, син на Беорнегар, представляваше някога, все още е тук и просто чака да бъде освободен от тъмницата, в която бе затворен.

Въпреки това не каза нищо. В светлината на последните му няколко провала, Уолфгар знаеше, че няма право да спори с капитана и че единственото, което може да стори, е да се възползва от благовидния претекст, предложен му от Дюдермонт, и да слезе от кораба.

След десетина дни щяха да пристигнат в Града на бездънните води и варваринът щеше да остане там.

* * *

Когато се събуди рано на следващата сутрин, Дели откри Дризт и Кати-Бри да се стягат за път.

— „Морски дух“ трябва да се върне съвсем скоро — рече тя.

— Сигурно — отвърна елфът. — Боя се, обаче, че слухове за враждата между „Морски дух“ и Шийла Крий може да са стигнали на север. Отиваме в Лускан — наши приятели ще ни чакат там и заедно ще поемем по следа, която ще ни отведе до Шийла Крий или до Уолфгар.

— Изчакайте, докато си събера нещата и приготвя Колсон за път — каза Дели, след като помисли малко.

Кати-Бри обаче поклати глава:

— Само ще ни забавиш.

— Ако отивате при Уолфгар, мястото ми е с вас — не искаше да отстъпи Дели.

— Още не сме сигурни, че отиваме при него — искрено отвърна Кати-Бри. — Нищо чудно Уолфгар да се появи само след няколко дни. В такъв случай е по-добре да си тук, за да му разкажеш всичко, което знаеш.

— Ако тръгнеш с нас, а междувременно „Морски дух“ хвърли котва в Града на бездънните води, Уолфгар няма да може да си намери място от притеснение — намеси се и Дризт. — По-добре остани тук — войниците ще се погрижат ти и момиченцето да сте в безопасност.

Дели ги погледна, а по красивото й лице се изписа неприкрита тревога. За Кати-Бри не беше трудно да се досети какво се върти в главата й:

— Ако ние първи го срещнем, веднага ще се върнем тук — обеща тя, при което Дели видимо си отдъхна и след няколко секунди кимна в знак на съгласие.

Малко по-късно Дризт и Кати-Бри си тръгнаха, но не преди наново да получат уверенията на войниците, че домът на Дюдермонт и най-вече Дели и Колсон ще бъдат охранявани денонощно.

— Само ходим напред-назад — подхвърли Кати-Бри, докато двамата с Дризт излизаха през северната порта на града. — А през цялото време Уолфгар плава някъде там, ту напред, ту назад, точно като нас. Май можем само да се надяваме рано или късно пътищата ни да се пресекат, макар че няма да се учудя, ако приятелят ни слезе в Града на бездънните води в същото време, в което ние влизаме в Лускан.

Въпреки шеговития й тон, Дризт не се усмихна, а я погледна сериозно, давайки й няколко секунди да размисли над нападението от предишната вечер и онова, което то може би означаваше.

— Можем само да се надяваме, че „Морски дух“ не е на дъното и че Уолфгар все още е жив.

(обратно) (обратно)

Трета част Кървава диря

За пореден път Кати-Бри ми показа, че ме познава по-добре от мен самия. Когато научихме, че Уолфгар е успял да излезе от мрачната пропаст, в която сам се бе заточил, и започва да се превръща във война, който някога е бил, почувствах малко страх, прободе ме ревност. Щеше ли да се завърне сред нас като мъжа, който някога бе покорил сърцето на Кати-Бри? Но беше ли го покорил наистина или връзката им беше по-скоро въпрос на удобство, лесно предвидим съюз между единствените хора, близки по възраст и по красота в малката ни групичка?

По малко и от двете, предполагам, и точно на това се дължи покълналото в гърдите ми зрънце ревност. Защото, макар да знам, че днес означавам за Кати-Бри много повече, отколкото бих могъл някога да си представя, част от мен би искала никой друг да не е заемал подобно място в сърцето й. И въпреки че чувствата, зародили се между нас, са нови и вълнуващи и за двама ни, не мога съвсем да се помиря с мисълта, че тя е споделяла подобни чувства с някой друг, пък бил той и толкова скъп приятел.

А може би ми е още по-трудно именно защото става въпрос за толкова скъп приятел!

Но още щом си помисля нещо такова, знам, че трябва да си поема дъх и да захвърля и ревност, и страх. Напомням си, че обичам Кати-Бри и че именно всичко преживяно от нея досега я е превърнало в онова, което е днес, в онази жена, която обичам и бях предпочел истинските й родители да не бяха загинали толкова млади? От една страна — разбира се! Но ако те не бяха умрели, Кати-Бри нямаше да бъде отгледана от Бруенор и навярно изобщо не би отраснала в Долината на мразовития вятър. Което означава, че сигурно никога нямаше да се срещнем. Освен това, ако беше възпитана като обикновено човешко момиче, тя нямаше да придобие войнските умения, които притежава сега и нямаше да бъде жената, която напълно и безрезервно споделя моята любов към приключенията, жената, която на драго сърце понася трудностите на пътя и е готова да рискува (и да остави имен да рискувам) всичко в борбата си със суровата природа и чудовищата, бродещи из света.

Да се връщаме назад, чудейки се „какво би станало, ако…“, според мен е напълно безсмислено. Пътят, водещ до всеки един момент от житейския ни път, е изтъкан от безброй обстоятелства; онова, което трябва да сторим (в случай че мястото, на което сме се озовали, не ни харесва), е да продължим напред в търсене на друг, по-добър път, или пък да крачим щастливо по този, на който се намираме, ако той наистина е пътят на живота ни. Ако имахме възможност да променим злините, сполетели ни вчера, би означавало да променим човека, в когото сме се превърнали днес, а дали това би било за добро или за зло, никой не би могъл да каже.

Затова аз приемам миналото си така, както, надявам се, и Кати-Бри приема своето и се опитвам да не съжалявам нито за едното, нито за другото, а да слея настоящето ни, така че да се получи нещо още по-красиво и величаво.

Ами Уолфгар? В живота му сега има друга жена, както и дете, в чиито вени не тече нито неговата, нито нейната кръв. Въпреки това, с очите си видях мъката по лицето на Дели Кърти и готовността й да се пожертва, само и само да спаси момиченцето, което явно обича като свое собствено. Смятам, че същото се отнася и за Уолфгар, защото въпреки всичко, сполетяло го напоследък, въпреки всички изпитания, през които премина, и грешките, които допусна, мисля, че познавам истинския Уолфгар, човека, скрит под загрубялата от много страдания обвивка.

От думите на Дели Кърти разбирам, че Уолфгар я обича, но освен това знам, че някога той обичаше Кати-Бри.

Какво всъщност представлява любовта? Какво е онова, което дава живот на тази неуловима магия? Колко пъти съм чувал хората да казват, че са открили любовта на живота си, единствения възможен спътник, онзи, който ги допълва и ги прави едно цяло. Нещо повече, аз самият изпитвам същото към Кати-Бри и се надявам и тя да гледа така на мен. Ала ако разсъдим логично, възможно ли е изобщо подобно нещо? Вярно ли е, че за всекиго на света има един-единствен човек, който го допълва, изцяло и съвършено?

Или пък всички мислещи същества са способни да обичат повече от едного и то е не някаква предопределеност, а стечение на обстоятелствата?

Разумът ми казва, че е второто. Знам, че ако Уолфгар, Кати-Бри или аз живеехме някъде другаде, най-вероятно пак щяхме да открием онзи, който ни допълва и това щеше да бъде някой друг. Логично погледнато, е един сеят на многобройни раси и огромно население, това как да бъде другояче, защото как иначе биха се срещнали предопределените един за друг? Разсъдъкът ми е категоричен — това е истината, проста и недвусмислена.

Защо тогава, колчем погледна Кати-Бри всички тези логични доводи губят смисъла си? Спомням си Грамадата на Келвин и първата ни среща, когато тя бе съвсем млада, още момиче. Спомням си сините й очи, топлата й усмивка, чистото и, открито сърце — все неща, на които рядко се бях натъквал на Повърхността. Още тогава усетих, че между нас съществува необикновена връзка, някаква магия, която не можех да обясня. И докато я гледах как пораства пред очите ми, тази връзка укрепна още повече.

Е, стечение на обстоятелствата ли ни събра, или съдбата?

Знам какво ми нашепва разумът.

Ала знам също така какво ми казва сърцето.

Била е съдбата. Кати-Бри е единствената.

Навярно мнозина от нас откриват подходящ спътник в живота, ала любовта е много повече от това. Може би някои хора просто имат повече късмет от други.

Когато се взра в сините очи на Кати-Бри, когато ме сгрее топлината на нейната усмивка и непресторената й приветливост, знам, че аз съм един от тях.

Дризт До’Урден

Четиринадесета глава Потвърждение

— Нали държите елфа под око? — попита Шийла Крий, когато Белани влезе в стаята й през един ветровит есенен ден.

— Ле’лоринел помага с работата по „Кървавия кил“, без да се оплаква или да се сърди — отвърна магьосницата.

— Точно както би могло да се очаква от един шпионин.

Белани сви рамене и отметна тъмната си коса, а изражението й красноречиво подсказваше, че смята подозренията на Шийла за неоснователни.

— С помощта на магия бях в стаята на Ле’лоринел, тайно и без разрешение, и не видях нищо, което да ме накара да се усъмня.

— Елф на мрака — Шийла отиде до отвора в стената, който гледаше към морето, и соленият бриз подхвана червената й коса. — Елф на мрака по следите ни, поне така твърди Ле’лоринел.

И тя се обърна към Белани, която изглеждаше така, сякаш в този момент би могла да повярва и на най-невероятната история.

— Ако този мрачен елф, Дризт До’Урден, наистина ни открие, ще се радваме, че не сме се отървали от Ле’лоринел — рече магьосницата.

Шийла отново се обърна към прозореца и поклати глава:

— И докога трябва да чакаме, за да се уверим, че Ле’лоринел не ни лъже?

— Бездруго не можем никого да завържем за кила, докато корабът е в пристанището — засмя се Белани и шегата й веднага подобри настроението на Шийла. — Зимата скоро ще свърши.

Двете не за първи път обсъждаха този въпрос. Откакто Ле’лоринел пристигна при тях с невероятната си история за някакъв елф на мрака и един джуджешки крал, тръгнали по петите им, за да си върнат бойния чук, който Шийла вярваше, че е купила честно и почтено от глупака Йоси, двете бяха прекарали дълги часове, чудейки се какво да правят с Ле’лоринел. И много пъти Белани си бе тръгвала от стаята на Шийла убедена, че на другата сутрин елфът няма да е между живите.

Ала ето, че Ле’лоринел още не бе срещнал смъртта си.

— Имате посетител, господарке — откъм вратата долетя гърлен глас и един полулюдоед влезе в стаята, следван от висока и стройна чернокоса жена, съпроводена от още двама полулюдоеди. И Шийла, и Белани зяпнаха при вида на новодошлата.

— Джул Пепър — възкликна Шийла, без да може да повярва на очите си. — Аз мислех, че досега си завладяла половината от Десетте града!

Чернокосата жена, очевидно поощрена от приветливия тон на някогашната си господарка, се освободи от двете чудовища, които я държаха, и като се приближи, прегърна първо Шийла, а после и Белани.

— Всичко вървеше отлично — измърка разбойницата. — Имах нелоша група помощници и напълно сигурен план… или поне така си мислех, докато един отвратителен мрачен елф не се появи заедно с приятелите си и не сложи край на всичко.

Шийла Крий и Белани се спогледаха изумено.

— Мрачен елф? — изпръхтя Шийла. — Да не би случайно да се казва Дризт До’Урден?

Дори без магическа помощ, новините се разпространяваха със забележителна бързина из северната част на Саблен бряг, особено ако засягаха онези, които живееха извън закона, още повече пък, когато героят на деня принадлежеше към раса, която не се славеше с особена любов към справедливостта. От пивница на пивница и от улица на улица, от лодка на лодка и от пристанище на пристанище се разнасяше историята за случилото се в дома на капитан Дюдермонт, за това как един загадъчен елф на мрака и двете му спътнички (едната, от които била огромна котка) се справили с опита за кражба и убийство в дома на добрия капитан. Малцина направиха някаква връзка между Дризт и Уолфгар и дори между Дризт и Дюдермонт, макар за мнозина да не бе тайна, че преди време на борда на „Морски дух“ е имало мрачен елф. Историята беше вълнуваща сама по себе си, но за отритнатите от закона, които добре разбираха, че подобни нападения срещу прочути и доблестни граждани рядко са плод на случайно хрумване, тя беше от особен интерес. Не, зад разигралото се в дома на капитана със сигурност се криеше нещо повече.

И така, историята пътуваше забележително бързо (веднъж дори бе подпомогната от един магьосник) и новината за случилото се в Града на бездънните води пристигна в Лускан много преди Дризт и Кати-Бри и продължи още по на север.

Ето как Шийла Крий научи за загубата на Гейзел още преди Дризт и Кати-Бри да се появят пред южната порта на Лускан.

Когато това стана, тя изпадна в ярост. Беснееше из стаята си, преобръщаше всичко, изпречило се на пътя й, и ругаеше невъздържано. Когато и това не й помогна да се успокои, тя повика двама полулюдоеди и дълго им крещя и ги налага.

Най-сетне, прекалено уморена, за да продължи, ги отпрати и се хвърли в един стол, без да престава да проклина.

Във всичко това просто нямаше смисъл! Кой беше този отвратителен мрачен елф — същият, който бе осуетил плановете на Джул Пепър за Десетте града — и как се бе озовал в дома на Дюдермонт тъкмо навреме, за да попречи на Гейзел? Шийла Крий затвори очи и потъна в мисли.

— Решила си да промениш обзавеждането? — разнесе се глас и когато вдигна очи, Шийла видя Белани да стои на прага с развеселена усмивка.

— Чу ли за Гейзел? — попита Шийла.

Белани сви рамене, сякаш това нямаше особено значение:

— Няма да е последната, която губим.

— Имам чувството, че напоследък непрекъснато слушам за този мрачен елф!

— Като че ли сме си създали нов враг — съгласи се магьосницата. — Какъв късмет, че бяхме предупредени отрано.

— Къде е елфът?

— Работи по кораба, както всеки ден. Ле’лоринел изпълнява задълженията си, без абсолютно никакви оплаквания.

— Ле’лоринел мисли за едно-единствено нещо.

— За мрачния елф — кимна Белани. — Дали не е време Ле’лоринел да заеме по-високо място в малката ни групичка?

— Със сигурност е време отново да си поговорим — отвърна Шийла.

Белани не чака да я подканят — тя кимна и излезе от стаята, за да доведе елфа, чиято история ставаше много по-интригуваща в светлината на случилото се с Джул Пепър и разигралото се в Града на бездънните води.

— Когато за първи път се появи тук, бях решила да те убия и повече да не се разправям с теб — заяви Шийла Крий направо и кимна на стражите, които побързаха да сграбчат елфа за ръцете.

— В думите ми нямаше нищо невярно — опита се да протестира Ле’лоринел. — С нищо не съм заслуж…

— О, ще си получиш онова, което заслужаваш, изобщо не се съмнявай — увери го Шийла и като се приближи със злобна усмивка на уста, разкъса ризата му с едно движение.

Двамата полулюдоеди се изкискаха. Шийла кимна към вратата в другия край на стаята и чудовищата повлякоха пленника натам. От другата страна имаше по-малка стаичка, празна, с изключение на запаленото огнище и каменния блок, който бе поставен в средата и който стигаше до кръста на Шийла.

— Какво правите? — гласът на Ле’лоринел беше напълно овладян, въпреки крайно неприятното положение, в което беше изпаднал.

— Ще боли — увери го Шийла, докато един от стражите го просваше върху каменния блок.

Ле’лоринел опита да се отскубне, ала чудовището беше прекалено силно.

— Сега искам отново да ми разкажеш за този мрачен елф, Дризт До’Урден — нареди Шийла.

— Вече ви казах всичко, което знам!

— Кажи ми го отново.

— Да, кажи ни го отново — настоя Белани и прекрачи прага на малката стаичка. — Разкажи ни за този възхитителен елф, който изведнъж се оказа толкова важен за нас.

— Чух за убийствата в дома на капитан Дюдермонт — рече Ле’лоринел и изохка, когато полулюдоедите го дръпнаха по-силно. — Предупредих ви, че Дризт До’Урден е опасен противник.

— И все пак вярваш, че можеш да го надвиеш? — прекъсна го Шийла.

— Готвя се за това цял живот.

— А приготви ли се за болката? — жестоко попита Шийла.

Ле’лоринел усети непоносима горещина.

— Не го заслужавам! — възпротиви се той, ала думите отстъпиха място на агонизиращ вик, когато нажеженият метал докосна гърба му.

Ужасна миризма на изгорена плът изпълни стаята.

— Така — рече Шийла малко по-късно, след като Ле’лоринел дойде на себе си и се посъвзе от болката. — Сега искам да ми разкажеш за Дризт До’Урден. Абсолютно всичко, включително и защо толкова много искаш да го видиш мъртъв.

Все още притиснат върху каменния блок, Ле’лоринел се взря продължително в Шийла.

— Достатъчно — рече тя на двамата стражи. — Махайте се оттук.

Чудовищата побързаха да изпълнят заповедта и Ле’лоринел се надигна с усилие. Белани пъхна една риза в треперещите му ръце:

— На твое място бих почакала, преди да се опитам да я облека — посъветва го тя.

Ле’лоринел кимна и се протегна, опитвайки се да прогони болката.

— Искам да чуя всичко — настоя Шийла. — Сега вече ми го дължиш.

Ле’лоринел я погледна за миг, после се изви, за да разгледа белега на рамото си — знака на Щитозъб, символ на приемането и мястото му в йерархията на Шийла Крий.

С присвити очи и яростно стиснати зъби, надмогвайки свирепата болка, елфът вдигна поглед към Шийла.

— Ще ти разкажа всичко и тогава сама ще се убедиш, че няма да намеря покой, докато Дризт До’Урден не рухне мъртъв — заяви той.

По-късно същия ден Шийла, Белани и Джул Пепър се събраха в стаята на Шийла, за да обсъдят онова, което бяха научили от Ле’лоринел за Дризт До’Урден и неговите спътници, които очевидно ги преследваха, за да си възвърнат бойния чук.

— Извадихме късмет, че Ле’лоринел дойде при нас — отбеляза Белани.

— Значи мислиш, че елфът може да надвие Мрачния? — презрително изсумтя Шийла. — Мътните го взели! Никога не съм виждала елф на мрака. И щях да съм напълно щастлива никога да не видя!

— Нямам представа дали Ле’лоринел има някакви шансове срещу този мрачен елф, или не — призна Белани. — Но знам, че омразата, която таи към Дризт До’Урден, е искрена и дълбока и съм убедена, че дори всичко да изглежда обречено, той би оглавил съпротивата ни, ако някой ден мрачният елф и приятелите му ни нападнат. Дори това е достатъчно, за да сме доволни, че е на наша страна.

При тези думи магьосницата погледна към Джул Пепър, единствената от трите, която се бе изправяла очи в очи с Дризт До’Урден.

— Аз не бих била сигурна за нищо, когато става дума за този елф и приятелите му — рече Джул. — Не само се допълват съвършено, благодарение на безброй многото битки, които са водили рамо до рамо, но и всеки от тях сам по себе си е страховит противник, дори и полуръстът.

— Какво можеш да ни кажеш за останалите? — попита Шийла, без да крие притеснението си. — За Бруенор, например. Мислиш ли, че ще поведе цяла армия срещу нас?

Нито Джул, нито Белани можеха да знаят отговора на този въпрос.

— Доста научихме от Ле’лоринел — отбеляза магьосницата, — но остават още много неизяснени неща.

— Когато ги срещнах в Долината, джуджето се биеше заедно с приятелите си, без помощ от другите джуджета — обясни Джул. — Но ако разбере с каква сила разполагаме, нищо чудно да вдигне на крак целия клан Боен чук.

— И?

— Тогава вдигаме котва, независимо дали зимата е отминала, или не — отговори Белани вместо Джул.

Шийла понечи да й се скара, но се отказа, когато видя, че Джул кима в знак на пълно съгласие. И наистина — дори ледените води толкова на север изглеждаха съвсем дребно неудобство в сравнение с перспективата за армия разлютени джуджета.

— Докато беше в Лускан, този Уолфгар работеше за Арумн Гардпек от „Кривата сабя“ — рече Джул, която се бе отбивала в Лускан по онова време.

— Точно един от посетителите на Арумн ми продаде чука, глупакът му с глупак — подхвърли Шийла.

— Варваринът обаче имаше друг приятел, който е стар мой познайник — продължи Джул. — Лукав крадец, известен като Морик Разбойника.

Шийла и Белани се спогледаха и кимнаха едновременно. Шийла беше чувала името на Морик, но това бе почти всичко, което знаеше за него. Белани обаче го познаваше сравнително добре или поне така бе преди години, докато чиракуваше в лусканската Домова кула. Тя погледна към Джул, спомняйки си своя собствен опит с похотливия Морик и се досети какво всъщност има предвид красивата, чувствена Джул, като казва „стар познайник“.

— Мътните го взели! — изруга Шийла Крий, която започваше да си изяснява доста неща.

Двете й помощнички я погледнаха заинтригувано.

— Дюдермонт наистина ни преследва — обясни тя. — Какво мислите, че търси?

— А сигурни ли сме, че изобщо търси нещо? — попита Белани, но отговорът я осени, още преди да бе довършила.

— А след това Дризт и приятелката му се появяват в дома на Дюдермонт — продължи Шийла.

— Щитозъб! — обади се Джул. — Ето какво търси Дюдермонт. Всичко е свързано. Но Уолфгар не е или поне не беше заедно с останалите в Долината на мразовития вятър, така че…

— … така че трябва да е с Дюдермонт — довърши Белани вместо нея.

— О, Йоси Локвата ще ми плати за това, хич и не се съмнявайте! — мрачно заяви Шийла.

— Не знаем къде се намира Уолфгар сега — рече Джул. — Знаем обаче, че през зимата Дюдермонт надали ще плава на север от Града на бездънните води, така че ако Уолфгар е с него…

Тя млъкна, когато Шийла скочи на крака и ръмжейки, удари с юмрук по отворената си длан.

— Не знаем достатъчно, за да решим каквото и да било! — избухна тя. — Трябва ни повече информация!

Думите й бяха последвани от неловко мълчание, нарушено най-сетне от Джул Пепър:

— Морик! — отсече тя, при което и Шийла, и Белани я изгледаха любопитно. — Никой в Лускан не разполага с по-широка мрежа информатори от Морик Разбойника. Още повече, че някога е бил близък с Уолфгар. Навярно той ще може да отговори на някои от въпросите ни.

Шийла помисли миг-два и се обърна към Белани, която благодарение на магическите си умения можеше да се озове в Лускан много бързо, въпреки лошото време.

Белани кимна и без повече приказки излезе от стаята.

— Мрачни елфи и бойни чукове — рече Шийла, когато двете с Джул останаха сами. — И едно загадъчно и красиво създание…

— Необикновено, ако не красиво — съгласи се Джул. — Признавам, че и на мен ми харесва. Особено черната маска.

Шийла Крий се засмя на цялата тази лудост и тръсна глава, така че гъстата й, червена коса се разпиля:

— Ако Ле’лоринел оцелее в изпитанията, които ни предстоят, сред командирите ми вече ще има и елф.

— Изключително загадъчно, красиво и необикновено създание — присъедини се към смеха й Джул. — Макар и малко лудо.

Шийла я изгледа учудено:

— Та не сме ли всички ние малко луди?

(обратно)

Петнадесета глава На по чашка с едно сприхаво джудже

— Изобщо не трябваше да ви пускам да тръгвате сами! — посрещна ги сърдит глас, още щом прекрачиха прага на „Кривата сабя“.

Бруенор и Риджис седяха на бара срещу Арумн и като че ли още не се бяха възстановили напълно от тежкото пътуване до Лускан.

— Не вярвах, че ще дойдете — отвърна Дризт и се настани до приятелите си. — Не и толкова късно през есента.

— По-късно, отколкото си мислиш — обади се Риджис, при което и Дризт, и Кати-Бри се обърнаха към Бруенор.

— Ха! — изсумтя джуджето. — Само една нищо и никаква буря, какво толкоз!

— Нищо и никаква за някой планински великан! — тихичко измърмори Риджис и Бруенор отново изсумтя.

— Я налей малко вино на елфа и на момичето ми! — провикна се джуджето към Арумн, който вече правеше точно това.

Още щом ханджията обслужи Дризт и Кати-Бри и се отдалечи, кимвайки им за поздрав, лицето на Бруенор придоби сериозно изражение:

— Е, къде е момчето?

— Доколкото знаем, плава заедно с капитан Дюдермонт на борда на „Морски дух“ — отвърна Кати-Бри.

— Не са хвърляли котва тук — съобщи Риджис.

— Не бяха и в Града на бездънните води, макар да предполагам, че ще се отбият, преди да е дошла зимата — рече Дризт. — Дюдермонт постъпва така всяка година, за да се запаси и да се погрижи за кораба си.

— А след това най-вероятно ще поеме на юг и ще се появи в Града на бездънните води чак след пукването на пролетта — добави Кати-Бри.

Бруенор за пореден път изсумтя и понеже тъкмо беше отпил от халбата си, изплю половината пиво върху полуръста.

— Що щете тука тогаз? — изръмжа той. — Ако момчето ми скоро ще мине през Града на бездънните води, а след туй няма да се веене там половин година, защо не го изчакахте?

— Оставихме съобщение — обясни Дризт.

— Съобщение? — невярващо повтори джуджето. — И какво ще да е туй съобщение? „Здрасти?“, „Добра среща?“, „Обличай се топло през зимата.“? Че нали на теб разчитах да го доведеш обратно, глупави елфе!

— Не е толкова просто — рече Дризт.

Чак тогава Кати-Бри забеляза, че Арумн и Йоси Локвата полекичка се приближават, надавайки ухо, за да чуят разговора им. Не им се скара, защото разбираше, че двамата лусканци си имат своите причини да се интересуват от новините, които те с Дризт носеха.

— Видяхме Дели — рече тя и се обърна към тях. — Както и момиченцето, Колсон.

— И как е Дели? — попита Арумн.

Кати-Бри не пропусна да забележи колко жадно я зяпаше Йоси, дъвчейки долната си устна. Да, той очевидно бе хлътнал по Дели.

— Добре са, и тя, и Колсон — отвърна Дризт. — Макар че когато пристигнахме, и двете бяха в смъртна опасност.

Очите на четиримата й слушатели се разшириха при тези злокобни думи.

— Шийла Крий, или поне така предполагаме — обясни Дризт. — По някаква причина, която още не знам, беше замислила покушение срещу дома на капитана.

— Момчето ли е търсела? — попита Бруенор.

— Или пък е искала да сплаши Дюдермонт, който я преследва вече месеци наред — намеси се Арумн, който бе добре запознат с положението, благодарение на дочутото от моряците, с които беше пълна кръчмата му.

— Или едното, или другото — потвърди Дризт. — Затова се й върнахме — за да разберем кое от двете.

— А откъде да сме сигурни, че „Морски дух“ вече не е на дъното на морето? — обади се Риджис.

Миг по-късно му се искаше изобщо да не си бе отварял устата — дори мисълта за нещо подобно можеше да прекърши Бруенор. Въпреки това въпросът беше напълно основателен, дотам, че Кати-Бри и Дризт бяха решили да го зададат на Арумн, още отпреди да се върнат в Лускан. Сега и двамата вдигнаха въпросителни погледи към ханджията.

— Не съм чул нищо такова — отвърна кръчмарят. — Но ако Шийла Крий е потопила „Морски дух“, може да минат месеци, докато новината стигне дотук. Ама не ми се вярва. Из пристанището се говори, че никой не е в състояние да надвие кораба на Дюдермонт в открито море.

— Ще се погрижиш ли да научиш колкото се може повече? — помоли го Дризт.

Арумн кимна и даде знак на Йоси също да поразпита тук-там.

— Силно се съмнявам Шийла Крий да е успяла дори да се доближи до „Морски дух“ — рече Дризт и заради Бруенор се постара да придаде напълно убедено звучене на гласа си. — А ако е, то покушението срещу дома на Дюдермонт е било дело на малцината оцелели от шайката й, отчаян опит да си отмъстят заради понесения погром. Пет години плавах с Дюдермонт и мога да те уверя, че така и не срещнах кораб, който да е в състояние да се справи сам с „Морски дух“.

— Или пък с магьосника им, Робилард — додаде Кати-Бри.

Бруенор продължи да се взира изпитателно в тях, с мъка сдържайки нарастващата тревога за своя изгубен син.

— И какво, сега стоим и чакаме, така ли? — попита той след малко, а от тона му ясно личеше, че подобна перспектива никак не му се нрави.

— Настъпващата зима изважда „Морски дух“ от играта — понижи глас Дризт, така че само тримата му приятели да го чуват. — А и Шийла Крий надали ще рискува да излезе в ледените северни води. Предполагам, че ще остане да зимува някъде.

Това като че ли донякъде успокои Бруенор.

— Значи трябва да открием къде! — решително заяви той. — И да си вземем обратно бойния чук!

— И може би тогава Уолфгар ще се завърне при нас — добави Кати-Бри. — Щитозъб отново ще се върне в десницата на своя господар, а Уолфгар ще открие истинското си място.

Бруенор вдигна халбата си в безмълвна наздравица за това обнадеждаващо пожелание и останалите сториха същото, макар и четиримата да разбираха, че макар подобен развой на събитията да бе възможен, пътят пред тях най-вероятно бе много по-мрачен и пълен с опасности.

Приятелите решиха да прекарат следващите няколко дни, претърсвайки местностите около Лускан, включително и всички пристанища и кейове. Арумн, Йоси и Морик (след като го откриеха) щяха да се опитат да научат колкото се може повече за „Морски дух“ и Шийла Крий. Освен всичко друго, този план щеше да даде възможност на Уолфгар да се присъедини към тях, стига, разбира се, да се появеше навреме в Града на бездънните води и да имаше желание да го стори. Не беше изключено „Морски дух“ да мине през Лускан на път за Града на бездънните води. Ако това се случеше, то щеше да е съвсем скоро, убеден бе Дризт, тъй като зимата вече започваше.

Дризт поръча по още едно питие за всички и вдигна чаша в подкрепа на бруеноровия тост.

— Новините са по-добри, отколкото можехме да се надяваме, когато потеглихме от Десетте града — напомни им той. — По всичко личи, че приятелят ни е жив и здрав и е заобиколен от доблестни и надеждни хора.

— За Уолфгар! — рече Риджис, когато Дризт замълча.

— И за Дели Кърти и малката Колсон — добави Кати-Бри с усмивка, насочена към Бруенор и Дризт. — Приятелят ни си е намерил прекрасна жена и дете, което ще порасне силно и храбро под неговите грижи.

— Ами да, Уолфгар се е учил как се отглежда син от истински майстор — подхвърли Дризт и се усмихна на Бруенор.

— Жалко само, че този майстор не го бива чак толкова, когато става въпрос за дъщери — обади се Кати-Бри.

И понеже младата жена нарочно изчака Бруенор да отпие от халбата си, преди да го подкачи, Риджис отново бе залян с пиво от главата до петите.

* * *

Приятна изненада се изписа по лицето на Морик Разбойника, когато се прибра в малкото си жилище и завари дребна, чернокоса жена да го чака вътре.

— Навярно сте объркали вратата? — любезно рече той, докато оглеждаше непознатата с искрен интерес.

А нея си я биваше — освен че беше красива и стоеше гордо изправена, в погледа й се четеше интелигентност, нещо, което Морик особено харесваше.

— Мнозина биха се съгласили, че вратата на Морик Разбойника наистина е погрешната врата — отвърна тя. — Но иначе не, това е точно мястото, което търсех.

И като се усмихна с престорена свенливост, тя огледа Морик от глава до пети, също както той нея преди малко.

— Изглеждаш все така добре — заяви жената.

Очевидният намек, че двамата се познават отнякъде, разпали любопитството на Морик и той се взря в непознатата, опитвайки се да си спомни.

— Може би ще се сетиш, ако направя някоя магия, от която леглото ти цялото да се разлюлее — подхвърли жената. — Или пък, ако накарам безброй разноцветни светлини да танцуват над нас, докато правим любов.

— Белани! — извика лусканецът. — Белани Тундаш! Колко години минаха?

И наистина, Морик не я беше виждал от доста време, всъщност, откакто бе приключила чиракуването си в Домовата кула. Тогава наистина си я биваше! Почти всяка вечер се измъкваше от кулата и отиваше да полудува из опасните лускански улици. И както повечето красиви жени, излезли, за да се позабавляват, и Белани накрая бе стигнала до Морик, а оттам и до леглото му, където двамата бяха преживели няколко незабравими нощи, припомни си Морик.

— Не беше чак толкова отдавна, Морик — отвърна Белани. — А пък аз си мислех, че означавам малко повече за теб.

И тя се нацупи престорено, така че Морик усети как колената му омекват.

— Бях убедена, че ще ме познаеш, още щом ме видиш, ще ме грабнеш в прегръдките си и ще ме целунеш както някога!

— Грешка, която лесно може да бъде поправена! — заяви Морик и пристъпи напред с протегнати ръце, а лицето му грейна от блажено очакване.

* * *

Кати-Бри и Риджис се оттеглиха в стаите си рано, Дризт обаче остана в кръчмата заедно с Бруенор, тъй като предполагаше, че джуджето има нужда да си поприказва с някого.

— Когато приключим с цялата тази работа, двамата с теб непременно трябва да идем в Града на бездънните води — подхвърли елфът. — Сърцето ми ще се сгрее, когато чуя малката Колсон да говори за дядо си.

— Момиченцето вече говори? — учуди се Бруенор.

— Не, още не — засмя се Дризт. — Но много скоро ще проговори.

Бруенор кимна нехайно, сякаш всичко това слабо го интересуваше.

— Има прекрасна майка — рече Дризт след малко. — А и двамата познаваме баща й. Колсон ще бъде чудесно момиче.

— Колсон — промърмори джуджето и преполови халбата си. — Ама че глупаво име!

— Елфическо е — обясни Дризт. — Има две значения, като и двете са съвсем подходящи. „Кол“ означава „не“, така че цялото име значи буквално „не син“, тоест „дъщеря“. А освен това цялата дума означава „от мрачния град“, което напълно й подхожда, като се има предвид как се е озовала при Уолфгар.

Бруенор изпуфтя и довърши халбата си.

— Мислех, че ще се зарадваш на тези новини — осмели се да отбележи елфът. — Нали ти, по-добре от всеки друг познаваш радостта от това да отгледаш чуждо дете и да го обикнеш като свое.

— Ха! — изсумтя Бруенор.

— Пък и подозирам, че много скоро Уолфгар ще те дари с друг внук, в чиито вени ще тече неговата собствена кръв — рече Дризт и побутна нова халба към приятеля си.

— Внуци? — скептично повтори джуджето и завъртя стола си, така че да погледне елфа право в очите. — Значи смяташ, че Уолфгар е мой син?

— Той е твой син.

— Дали? Мислиш ли, че някакви си година-две далеч от него са достатъчни, за да му простя за онова, което стори на Кати-Бри.

И като изсумтя за пореден път, Бруенор махна отвратено, обърна се към бара, стиснал питието си с две ръце, и промърмори:

— А може би го търся, за да мога най-накрая да му прасна един, задето удари момичето ми!

— Тревогата ти е очевидна и непресторена — отбеляза Дризт. — Отдавна си му простил, независимо дали искаш да си го признаеш, или не.

Бруенор го изгледа с присвити очи и елфът побърза да добави:

— Също както и аз. Също както и Кати-Бри. Уолфгар се бе изгубил, затънал бе в мрак, но от всичко, което научих, личи, че е успял да излезе от него.

При тези думи изражението на Бруенор поомекна, а поредното му изсумтяване вече не бе толкова категорично.

— Колсон ще ти хареса — засмя се Дризт. — Както и Дели Кърти.

— Колсон — повтори джуджето, вслушвайки се внимателно в името, докато го произнасяше, после вдигна поглед и поклати глава, но ако целта му бе да демонстрира неодобрение, не можеше да се каже, че е успял.

— И какво, сдобих се с внучка от син, който всъщност не ми е син и то момиченце, което не му е истинска дъщеря — рече Бруенор малко по-късно, нарушавайки мълчанието, в което бяха потънали за няколко минути. — Някой би рекъл, че поне на един от двама ни можеше да му хрумне, че половината веселба е в това сам да си направиш проклетите му деца!

— Може би един ден на Бруенор ще му се роди син, в чиито вени ще тече неговата кръв? — попита Дризт.

name="id204064_p-2262">Джуджето се обърна и го погледна изумено, но после сви рамене:

— Кой знае — махна той с ръка и отново се загледа в халбата си, а лицето му придоби сериозно и леко натъжено изражение. — Вече не съм млад, нали тъй? Видял съм не един и два века и помня времена, когато прапрародителите на Кати-Бри и Уолфгар още не са били родени. Пък се и чувствам стар, хич и не се съмнявай, елфе! Чак в кокалите си го усещам.

— Векове, прекарани с ковашки чук в ръка, несъмнено могат да ти се отразят по този начин — отвърна Дризт, ала Бруенор не беше в настроение за шеги.

— А ето че сега момичето ми порасна, а момчето и то, че дори и дъщеричка си има… — Бруенор въздъхна дълбоко и като пресуши халбата си, се обърна, за да погледне Дризт в очите. — Туй момиченце ще остарее и ще умре, а аз още ще съм тук, с моите скърцащи кокали.

Дризт го разбираше прекрасно — нали и него го бяха измъчвали съвсем същите терзания. Когато някое джудже или пък някой елф, бил той мрачен или светъл, се сближеше с човек, полуръст или гном (все раси, които живееха по-малко от тях), неминуемо се изправяха срещу необходимостта да приемат факта, че приятелите им ще остареят и умрат пред очите им. Това бе една от причините и джуджетата, и елфите да имат толкова силно развито чувство за родова принадлежност — те несъзнателно искаха да се предпазят от подобна болка.

— Затуй е най-добре да се свързваме със своите, а, елфе? — подметна Бруенор и му хвърли лукав поглед.

— Съчувственото изражение на Дризт отстъпи място на внезапно пробуден интерес. Нима Бруенор току-що му бе намекнал да стои далеч от Кати? Това наистина го хвана напълно неподготвен! Дризт се облегна назад и се загледа в приятеля си, без да знае какво да мисли. Нима най-сетне бе признал пред себе си какво наистина изпитва към Кати-Бри само за да се изправи пред това сякаш непреодолимо живо препятствие? А може би Бруенор имаше право и той наистина се държеше като пълен глупак?

Елфът си пое дълбоко дъх, за да се успокои и сложи мислите си в ред.

— А може би онези, които се опитват да избягат от болката, никога няма да познаят радостта, която я предшества? — рече той накрая. — Не е ли по-добре да…

— Какво? — прекъсна го Бруенор. — Да се влюбиш в някой от тях? Да се ожениш, може би?

Дризт все още не беше сигурен какво всъщност се опитва да му каже джуджето. Дали му намекваше да се отдръпне от Кати-Бри, наричайки го глупак, задето изобщо си бе позволил да мисли за подобно нещо?

Но тогава Бруенор най-сетне разкри картите си:

— О, да, влюби се в някой от тях! — презрително изсумтя той, ала насмешката му бе насочена колкото към Дризт, толкова и към него самия. — Или пък отгледай някой като твое собствено дете! Къде ти, дори не един, ами двама!

Бруенор погледна приятеля си и като се ухили широко, вдигна халбата си:

— За нас, елфе! Двама глупаци, но пък щастливи глупаци!

Дризт на драго сърце вдигна чашата си, разбрал, че приятелят му не му намеква (толкова деликатно, колкото бе възможно за едно джудже) да се откаже от Кати-Бри. Не, Бруенор просто искаше да се убеди, че елфът напълно оценява онова, което има.

Джуджето пресушаваше халба след халба, Дризт обаче едва-едва отпиваше от чашата си с вино.

Възцари се мълчание, нарушено след няколко минути от Бруенор:

— Хей, елфе — заяви той напълно сериозно (което правеше думите още по-смешни), — следващото ми внуче няма да е на райета, нали?

— Стига само да няма огромна рижа брада! — не му остана длъжен Дризт.

* * *

— Чух, че си пътувал заедно с огромен варварин на име Уолфгар — нехайно подхвърли Белани, когато Морик най-сетне се събуди на другата сутрин, много след като слънцето беше изгряло.

— Уолфгар? — повтори Морик и потри очи, за да прогони и последните остатъци от съня, след което прокара пръсти през разрошената си черна коса. — Много отдавна не съм го виждал.

Лусканецът изобщо не забеляза изпитателния поглед, който Белани не сваляше от лицето му.

— Мисля, че отиде на юг, за да открие Дюдермонт — добави той и я погледна заинтригувано. — Защо, аз не ти ли стигам?

Чернокосата магьосница се подсмихна дяволито и нарочно не отговори:

— Една моя приятелка се интересува — рече тя вместо това.

Усмивката на Морик надали можеше да бъде по-похотлива:

— Значи и двете, а? Аз не съм ли достатъчно мъж?

Белани въздъхна и се претърколи до края на леглото, повличайки завивките със себе си, но ги пусна, когато се изправи.

Едва тогава Морик забеляза причудливия символ върху рамото й.

— Значи не си го виждал отдавна? — подметна тя и започна да се облича.

— Защо питаш?

Подозрителният тон на Морик накара магьосницата да се обърне. Лусканецът се беше надигнал в леглото и я наблюдаваше, подпрян на лакът.

— Една приятелка се интересува от него — рязко отвърна тя.

— Напоследък май всички се интересуват от него — отбеляза Морик и отново се излегна, закривайки очите си с ръка.

— Като, например, един елф на мрака? — подхвърли Белани.

Морик надникна изпод лакътя си, а изражението му беше по-красноречиво от всеки отговор.

Внезапно очите му се разшириха при вида на магическата пръчка, появила се най-неочаквано в ръката на Белани. Вярно, тя не я насочи към него, но заплахата беше съвсем очевидна.

— Обличай се! — нареди магьосницата. — Господарката ми ще говори с теб.

— Господарката ти?

— Сега нямам време да ти обяснявам. Чака ни дълъг път и макар да разполагам с магии, които ще ни помогнат да се придвижим по-бързо, ще е най-добре да сме напуснали Лускан до час.

Морик се изсмя:

— Да напуснем Лускан? И къде смяташ да отидем? Нямам никакво намерение да напускам…

Не можа да довърши, защото Белани се приближи и се приведе над него, поставила пръст върху предизвикателно присвитите си устни:

— Можем да го направим по два начина, Морик — спокойно обясни тя… прекалено спокойно, за да се понрави това на изненадания лусканец. — Единият ще ти достави немалко удоволствие, можеш да бъдеш сигурен, и ще ти даде възможност да се завърнеш невредим в Лускан, където всичките ти приятели ще има да се чудят защо не можеш да изтриеш доволната усмивка от лицето си.

Морик я погледа известно време.

— Не се хаби да ми описваш другия начин — отстъпи той най-сетне.

* * *

— Арумн не го е мяркал — съобщи Кати-Бри. — Нито който и да било от редовните посетители на „Кривата сабя“, а те го виждат почти всеки ден.

Дризт се замисли над думите й. Разбира се, възможно бе отсъствието на Морик да е най-обикновено съвпадение — човек като него бе постоянно в движение, зает ту с една сделка, ту с друга, ту с една кражба, ту с друга.

Ала четиримата приятели го издирваха вече цял ден, прибягвайки до всички методи, за които успяха да се сетят, включително и до помощта на градската стража, а от Морик все още нямаше и следа. В светлината на случилото се в Града на бездънните води и на факта, че дружбата между Морик и Уолфгар не бе тайна за никого, Дризт нямаше как да не се разтревожи от изчезването на Разбойника.

— Извести ли Домовата кула? — попита елфът Риджис.

— Обирджии, всичките до един! — отвърна полуръстът. — Но да, обещаха да се свържат с Робилард веднага щом успеят да го открият. Трябваше ми повече от половин кесия злато, докато ги убедя да се заемат с работата.

— Аз не ти ли дадох цяла кесия? — сухо подхвърли Бруенор.

— Дори с помощта на медальона пак ми трябваше повече от половин кесия злато, за да ги убедя — поясни Риджис.

Бруенор безпомощно поклати глава:

— Значи имам почти половин кесия злато на съхранение у теб, Къркорещ корем — заяви той на всеослушание.

— Магьосниците споменаха ли нещо за съдбата на „Морски дух“? — обади се Кати-Бри. — Знаят ли дали всичко е наред?

— Казват, че не са чули да го е сполетяло нещо лошо. А те имат добри връзки на пристанището, включително и сред пиратите. Ако „Морски дух“ беше потънал нейде наблизо, пиратите дълго щяха да празнуват.

Това не бе кой знае какво потвърждение, но останалите трима се почувстваха обнадеждени.

— Което ни връща обратно на въпроса за Морик — рече Дризт. — Ако Крий се опитва да нанесе първия удар, за да накара Дюдермонт и Уолфгар да се откажат от преследването, не е изключено да вземе Морик на прицел.

— Че каква връзка може да има между Дюдермонт и Морик? — запита Кати-Бри. Напълно логичен въпрос, на който Дризт нямаше отговор.

— Може пък Морик да е в заговор с Крий? — предположи Риджис. — Може да е неин информатор?

Дризт поклати глава, още преди полуръстът да беше довършил. От кратката си среща с Разбойника не бе останал с впечатлението, че той е способен на такова нещо, макар да бе принуден да признае, че Морик съвсем не изглеждаше неподкупен.

— Какво знаем за тази Крий? — попита той.

— Знаем, че не е тук — нетърпеливо отговори Бруенор. — Което значи, че само си губим времето!

— Така е — съгласи се Кати-Бри.

— На север зимата вече е дошла — напомни им Риджис. — Може би е по-разумно да започнем издирванията си на юг?

— По всичко личи, че Крий зимува някъде на север — възрази Дризт. — И слуховете, и Морик, и Йоси Локвата твърдят, че пристанището й е някъде там.

— Бреговата линия между Лускан и Морето на неспирния лед не е никак малка — рече Бруенор.

— Значи ще изчакаме? — обнадеждено предположи полуръстът.

— Значи тръгваме на път — отсече джуджето и тъй като Дризт и Кати-Бри бяха напълно съгласни, четиримата приятели напуснаха Лускан още същия ден, само няколко часа след Морик и Белани.

Ала магьосницата и лусканецът, които използваха магия и знаеха точно къде отиват, вече бяха далеч напред.

(обратно)

Шестнадесета глава Неочаквана загриженост

Както обикновено, първият, който слезе от кораба, когато „Морски дух“ хвърли котва в Града на бездънните води, беше Уолфгар. Ала този път в походката му нямаше живец, въпреки нетърпението отново да види Дели и Колсон. Последният разговор с Дюдермонт преди десетина дни, му беше отворил очите и го бе накарал да се погледне в истинската си светлина.

Онова, което беше видял, никак не му бе харесало.

Знаеше, че Дюдермонт му е приятел, истински приятел, който бе помилвал и него, и Морик, въпреки доказателствата, че двамата са се опитали да го убият. Дюдермонт бе повярвал в Уолфгар тогава, когато всички се бяха отрекли от него. Беше го спасил от Карнавала на затворниците, без да му задава каквито и да е въпроси, молейки го единствено да потвърди, че няма нищо общо със заговора. Беше го приел на борда на кораба си и неведнъж беше променял своите планове, в опит да открие неуловимата Шийла Крий. При целия гняв, който кипеше в гърдите му, откакто бе видял отражението си в „огледалото“ на думите на Дюдермонт, Уолфгар не можеше да отрече, че то напълно отговаря на истината.

Дюдермонт му бе показал в какво се е превърнал с цялата тактичност, на която бе способен. И Уолфгар повече не можеше да си затваря очите. Приключил бе с плаването, поне докато не дойдеше пролетта ако „Морски дух“ възнамеряваше да поеме на юг, както правеше всяка зима (и както несъмнено бе най-разумно), изгледите им да се натъкнат на Шийла Крий бяха нищожни. А ако нямаше вероятност да срещнат Крий, какъв бе смисълът варваринът да остава на борда, особено при положение, че действията му напоследък нерядко излагаха целия екипаж на ненужна опасност?

В това беше разковничето на целия проблем, отлично разбираше Уолфгар. Това бе истината, която бе съзрял във въображаемото огледало на Дюдермонт. Никога досега гордият син на Беорнегар не се бе съмнявал във войнската си доблест. Неведнъж бе вършил неща, от които се срамуваше (най-отвратително несъмнено бе държанието му към Кати-Бри), но дори тогава му бе оставало нещо, което да го държи — той беше войн, един от най-великите войни, които Долината на мразовития вятър бе раждала някога, един от най-легендарните бойци на племето на Лоса, пък и на което и да било племе от Долината. Той бе войнът, обединил варварите със своята сила и мъдрост; войнът, който бе запратил бойния си чук с такава сила, че бе откъснал огромната ледена висулка от тавана на пещерата и така бе убил Смразяващия, страховития бял дракон. Той бе войнът, на когото нито палещото калимпортско слънце, нито убийците, домогващи се със зъби и нокти до властта в раздираната от вътрешна война престъпна гилдия, бяха успели да попречат да спаси приятеля си. И преди всичко, той беше спътникът на Дризт До’Урден, част от доблестния отряд, извоювал Митрал Хол от сивите джуджета, отряда, чиито подвизи се превръщаха в легенда, където и да отидеше.

Но не и сега. Уолфгар вече не можеше да се нарича войн, не и след злощастния си опит да преследва пирати на борда на „Морски дух“. И ето че капитан Дюдермонт, негов приятел, който му желаеше само доброто, го бе погледнал в очите и му бе показал истината. И то каква истина! Щеше ли Уолфгар да открие безстрашната си същност, превела го през толкова мъчителни моменти? Щеше ли някога отново да се превърне във война, който бе обединил племената на тундрата, извоювал бе Митрал Хол от враговете и бе преследвал може би най-страховития убиец в Царствата през цял Торил, за да спаси отвлечения си приятел?

Или Ерту завинаги му бе отнел всичко това? Беше ли прекършил духа му, окончателно и безвъзвратно? Беше ли го променил, веднъж и завинаги?

Докато се изкачваше по хълма, върху който беше построен домът на Дюдермонт, Уолфгар почувства, че не е в състояние да отрече възможността наистина да е изгубил завинаги някогашната си същност. Какво обаче означаваше това, той нямаше никаква представа.

Кой беше той? — Подобни мисли го занимаваха, докато малко преди да стигне до входната врата, някой не му заповяда да спре и да се представи.

Уолфгар вдигна глава и видя войниците, наобиколили къщата, както и повредената врата.

Варваринът усети как кръвта му кипва, инстинктът му подсказа, че нещо не е наред, че някаква опасност трябва да бе сполетяла Дели и Колсон в негово отсъствие. Ръмжейки от ярост и от страх, той се втурна към вратата, без дори да забележи тримата стражи, които се изпречиха на пътя му с вдигнати алебарди.

— Пуснете го! — разнесе се вик в последния момент, миг преди варваринът да се блъсне във войниците. — Това е Уолфгар! „Морски дух“ се е завърнал!

Стражите побързаха да се отдръпнат, а един от тях прояви достатъчно съобразителност да отвори вратата — ако не го бе сторил, варваринът несъмнено щеше да я направи на трески.

Уолфгар влетя в къщата и се закова на място в преддверието, видял Дели да слиза по стълбите с Колсон на ръце.

Младата жена се усмихна насила, ала когато стигна подножието на стълбите не издържа, избухна в сълзи и се хвърли в обятията му.

Времето сякаш спря, докато двамата стояха там, вплетени в гореща прегръдка, черпейки сила един от друг. Уолфгар можеше да остане така цяла вечност, ала в този миг зад гърба му се разнесе учуден възглас — капитан Дюдермонт стоеше на прага заедно с Робилард.

Уолфгар нежно отдалечи Дели от себе си и се обърна. Тримата мъже се оглеждаха наоколо, без да могат да повярват на очите си, докато думите на Дели не внесоха малко яснота (макар да не успяха да изтрият изумените им изражения):

— Шийла Крий.

По-късно същия ден Дюдермонт откри Уолфгар да се взира във вълните, разбиващи се в подножието на хълма. Застанал бе до същия прозорец, през който Дризт и Кати-Бри бяха проникнали в къщата, за да спасят Дели и Колсон.

— Прекрасни приятели си оставил в Долината — отбеляза капитанът и също се загледа в морето.

Когато не получи отговор, Дюдермонт хвърли бърз поглед на едрия мъж и съвсем ясно видя болката, изписана по лицето му.

— Мислиш, че е трябвало да си тук, за да защитиш Дели и детето, нали? — заяви направо капитанът и вдигна очи към исполина, който го изгледа — не смръщено, но не и приветливо.

— Ти очевидно мислиш така — отвърна той.

— Защо смяташ така? Само защото намекнах, че може би ще е по-разумно да не идваш с нас на следващото ни пътешествие? Какъв би бил смисълът? Ти се присъедини към нас, за да заловиш Шийла Крий, а е повече от сигурно, че няма да я откриеш на юг, накъдето възнамеряваме да се отправим.

— Дори и сега? — учуди се Уолфгар. — След като Крий нападна дома ти? След като двамата ти приятели лежат в гроба, убити от нейните слуги?

— Не можем да плаваме на север, започнат ли да духат зимните ветрове — отговори Дюдермонт. — Затова поемаме на юг, където пиратите са не по-малко свирепи от Шийла Крий. Но не си мисли, че ще забравя случилото се в дома ми — добави той мрачно. — Когато повеят топлите, пролетни ветрове, „Морски дух“ ще се завърне и ще отиде чак до Морето на неспирния лед, ако се наложи, за да открие Шийла Крий и да я накара да си плати за всичко.

Дюдермонт замълча и спря поглед върху лицето на Уолфгар, докато варваринът не се видя принуден да го срещне.

— Освен ако нашият общ елфически приятел не ни изпревари, разбира се — довърши капитанът.

И този път Уолфгар потръпна и пак се обърна към прозореца.

— Нападението е станало преди близо месец — продължи Дюдермонт. — Дризт най-вероятно вече е напуснал Лускан и е поел на север, по следите й.

Варваринът кимна, но за Дюдермонт беше очевидно, че се разкъсва надве.

— Подозирам, че Дризт и Кати-Бри на драго сърце ще приемат помощта на стария си приятел — осмели се да каже той.

— Нима наистина искаш да навлечеш нещо подобно на Дризт? — сериозно попита варваринът и му хвърли леден поглед, в който се четяха насмешка, гняв и зрънце примирение.

Дюдермонт издържа погледа му, на свой ред взирайки се изпитателно в исполина, после сви рамене:

— Както искаш. Но държа да ти кажа, Уолфгар от Долината на мразовития вятър, че самосъжалението изобщо не ти подхожда.

С тези думи капитанът се обърна и излезе от стаята, оставяйки варварина сам с обърканите си мисли.

* * *

— Капитанът каза, че можем да останем колкото поискаме — обясни Уолфгар на Дели същата вечер. — До края на зимата и през пролетта. Ще си намеря работа — бива ме като ковач — и може би следващата година ще си вземем наша къща.

— В Града на бездънните води? — видимо обезпокоена попита младата жена.

— Може би. Или в Лускан, или където сметнеш, че е най-добре за Колсон.

— Ами Долината на мразовития вятър? — веднага попита Дели и раменете на Уолфгар увиснаха.

— Трудна земя е това, пълна с лишения и опасности — отвърна той, опитвайки се да звучи безучастно.

— Земя на силни мъже — добави Дели. — Земя на герои.

Ала Уолфгар повече не можеше да се преструва на безпристрастен:

— Земя на крадци и главорези — отсече той. — Пълна с хора, които бягат от закона. Не е подходящото място, в което да отрасне едно момиче.

— Познавам едно момиче, отгледано там, което сега е силна и безукорно честна жена — не се предаваше Дели.

Уолфгар извърна поглед, без да може да скрие напрежението и недоволството си и младата жена разбра, че го е поставила натясно. Не бе обаче съвсем сигурна дали точно това иска и тъкмо се канеше да предложи засега да останат в Града на бездънните води, за да му спести мъчението, когато Уолфгар най-сетне се предаде и заяви направо:

— Няма да отида в Долината. Там бе мястото на онзи, който бях някога, не на онзи, който съм сега. Нямам никакво желание да се връщам там, когато и да било. Нека племената на моя народ вървят по пътя си без мен.

— И нека приятелите ти вървят по пътя си без теб, въпреки че вървят по него единствено, за да ти помогнат.

Уолфгар я изгледа продължително, после се обърна, стиснал зъби, и свали ризата си, сякаш въпросът беше приключен. Ала Дели нямаше намерение да се отказва толкова лесно.

— Говориш ми за честен труд — рече тя и макар да не я погледна, Уолфгар все пак поспря. — Например на борда на капитан Дюдермонт? Той на драго сърце ще ти плати, за да преследваш пирати заедно с хора-, та му, хем ще можеш да си върнеш чука обратно.

Уолфгар бавно се обърна.

— Щитозъб не ми принадлежи — заяви той и Дели трябваше да прехапе устни, за да не се развика. Онзи, комуто принадлежеше, е мъртъв; войнът, който се биеше с него, вече го няма.

— Не го мислиш наистина! — възкликна Дели и изтича при него, за да го прегърне. Той обаче отблъсна ръцете й и я погледна непреклонно.

— Нима не искаш да откриеш Дризт и Кати-Бри, за да им благодариш задето спасиха моя живот и живота на дъщеря ти? — видимо наранена, попита младата жена. — Или и това е дребна работа за теб?

Изражението на Уолфгар омекна, той я привлече към себе си и я прегърна.

— Нищо друго няма значение за мен! — прошепна той в ухото й. — Нищо! И ако някога пътищата ни отново се пресекат, ще им благодаря от цялото си сърце. Но няма сам да ги търся… не е нужно. Те знаят какво чувствам.

Дели Кърти реши да не спори повече и просто да се наслади на прегръдката му. Въпреки това бе убедена, че Уолфгар заблуждава сам себе си. Нямаше как Дризт и Кати-Бри да знаят какво наистина чувства.

Как биха могли, когато и той самият не знаеше?

Дели не бе сигурна как да постъпи — дали да продължи да настоява, докато той не си върнеше някогашната самоличност или пък да го остави да бъде онзи, в когото вярваше, че се е превърнал? Щеше ли връщането назад да го прекърши? А ако заживееше спокойния, уседнал живот на обикновен ковач, щеше ли споменът за героичното му минало винаги да хвърля сянка над настоящето му? — Дели Кърти не знаеше отговорите на тези въпроси.

* * *

През следващите дни Уолфгар така и не можа да се отърси от лошото си настроение. Единствената му утеха бяха Дели и Колсон и той ги използваше като броня срещу болката от вътрешната борба, която кипеше в него, макар да виждаше, че Дели все повече и повече му се ядосва. Тя на няколко пъти подхвърли, че може би Уолфгар трябва да се опита да убеди капитан Дюдермонт да го вземе с екипажа, когато „Морски дух“ поеме на юг, което най-вероятно щеше да стане съвсем скоро.

Уолфгар добре разбираше, че Дели го прави, защото я боли да го слуша как непрестанно мърмори и се разкъсва от чувства, над които няма никаква власт.

Той прекарваше голяма част от времето си навън и дори успя да си намери работа при един от многото ковачи в Града на бездънните води.

В деня, в който „Морски дух“ вдигна котва, Уолфгар беше на работа.

Беше на работа и на следващия ден, когато в ковачницата се появи неочакван посетител.

— Намерил си подходящо занимание за тези твои железни мускули, както виждам — подхвърли Робилард нехайно.

Варваринът го изгледа, а изумлението му бързо отстъпи място на открито подозрение и той стисна тежкия чук, с който работеше, готов да го запрати срещу човека на прага в мига, в който той се опита да насочи някое заклинание срещу него. Уолфгар отлично знаеше, че „Морски дух“ е в открито море, а Робилард бе достатъчно известен сред престъпните среди, за да хрумне на някого да се преобрази в него с помощта на магия. В светлината на наскорошното нападение над дома на Дюдермонт, варваринът нямаше намерение да поема каквито и да било рискове.

— Наистина съм аз, Уолфгар — изкиска се Робилард, за когото не представляваше никаква трудност да разбере какво се върти в главата на исполина. — Ще се присъединя към капитана и останалите след ден-два — съвсем простичка магия, която ще ме пренесе на специално подготвено място на кораба.

— Никога преди не съм те виждал да го правиш — отбеляза Уолфгар, без да отслабва хватката си върху чука.

— Никога преди не ми се е налагало да ставам бавачка на объркани варвари — отвърна Робилард.

— Какво става тук? — разнесе се груб глас и в помещението влезе едър мъж с прошарени коси и брада и почерняло от сажди лице. — Какво искаш да купиш или да поправиш?

— Искам да говоря с Уолфгар и нищо повече — отсече Робилард.

Ковачът се изплю на пода и си избърса устата.

— Не му плащам да приказва! — заяви той.

— Ще видим тази работа — отвърна магьосникът и отново се обърна към варварина, ала ковачът се изпречи пред него и като заби показалец в гърдите му, повтори казаното току-що.

Робилард отправи уморен поглед към Уолфгар и исполинът разбра, че ако не укроти сприхавия си работодател, много скоро може да остане без него, затова го улови за раменете и внимателно, но непреклонно, го побутна да си върви.

След това се обърна към Робилард с разкривено от яд лице:

— Какво искаш, магьоснико? — сопна се той. — Да ми се подиграваш ли си дошъл? Или пък да ми съобщиш колко прекрасно е всичко на „Морски дух“ без мен?

— Хмм — проточи Робилард и се почеса. — Предполагам, че е точно така.

Ясносините очи на варварина се присвиха заплашително.

— Но не, едри ми, глупави… каквото и да си — продължи магьосникът, без с нищо да показва, че се е стреснал от изражението му. — Не, тук съм, защото имам добро сърце.

— Много успешно го прикриваш.

— Нарочно — без колебание отвърна Робилард. — Кажи ми, наистина ли възнамеряваш да прекараш цялата зима в къщата на капитана, работейки… тук? — при тези думи магьосникът се изсмя подигравателно.

— Да се махна от дома на Дюдермонт ли искаш? Ти ли смяташ да се настаниш там? Защото ако това е, което искаш, на драго сърце ще си тръгна още днес.

— Успокой се, сърдити великане — снизходително рече Робилард. — Нямам никакви планове за къщата — нали вече ти казах, че до ден-два ще съм на кораба. Няма да е лошо да слушаш малко по-внимателно.

— Значи просто искаш да се махна — заключи варваринът. — Както от дома, така и от живота на капитана.

— Това е съвсем друго нещо — сухо отвърна магьосникът. — Казал ли съм, че искам да си вървиш, или просто те попитах дали смяташ да останеш?

Уморен от тази безсмислена игра на думи и от самото присъствие на Робилард, Уолфгар изръмжа и се залови за работа, стоварвайки тежкия чук върху желязото пред себе си.

— Капитанът каза, че мога да остана — рече той. — Това и смятам да сторя, докато не събера достатъчно пари, за да си купя своя собствена къща. Бих си тръгнал още сега — не искам да съм задължен никому — но трябва да мисля за Дели и Колсон.

— Схванал си го наопаки — промърмори Робилард уж тихо, но всъщност достатъчно силно, за да може Уолфгар да го чуе. — Прекрасен план — продължи той, вече по-високо. — План, който преспокойно ще изпълниш, докато приятелите ти кръстосват Царствата, излагайки се на смъртна опасност, за да си върнат магическото оръжие, което ти не бе достатъчно умен, за да опазиш. Просто чудесно, млади Уолфгар!

Варваринът рязко се изправи, устата му увисна от изненада, а чукът падна от ръката му.

— Това е чистата истина, не е ли така? — невъзмутимо заяви Робилард.

Уолфгар понечи да отговори, ала откри, че му се изплъзват думите, с които да отблъсне безцеремонното нападение на магьосника. Каквото и да кажеше, каквото и оправдание да си измислеше, то не би могло да промени безспорния факт — Робилард беше прав.

— Не мога да върна назад онова, което се случи — заяви съкрушеният варварин и се наведе, за да вдигне чука си.

— Но можеш да се опиташ да поправиш грешките, които си допуснал. Кой си ти, Уолфгар от Долината на мразовития вятър? И което е още по-важно — кой искаш да бъдеш?

Нямаше нищо дружелюбно в суровия тон на магьосника, нито в арогантната му поза, скръстените на гърдите ръце и изражението на пълно превъзходство, изписано по лицето му. Въпреки това, самият факт, че изобщо бе проявил интерес към неговата неволя, напълно слиса варварина — винаги бе смятал (не без основание), че единственото, от което Робилард се интересува, е да го прогони от борда на „Морски дух“.

Гневният поглед на Уолфгар постепенно омекна и той се изсмя подигравателно:

— Аз съм онзи, когото виждаш пред себе си — заяви той и разпери ръце, така че ковашката му престилка да се види по-добре. — Ни повече, ни по-малко.

— Онзи, който живее в лъжа, не след дълго става неин пленник.

Усмивката на Уолфгар се стопи и той се намръщи.

— Уолфгар ковача? — презрително изсумтя магьосникът. — Не си създаден за такава работа и се заблуждаваш, ако си мислиш, че това ново начинание ще ти помогне да се скриеш от истината. Ти си войн — такъв си роден и такъв си отраснал. Това е бил животът ти и той ти е носил истинско удовлетворение. Колко пъти си се хвърлял в битка с името на Темпос на уста?

— Темпос — отвратено повтори варваринът. — Темпос ме изостави.

— Темпос винаги е бил с теб и именно вярата ти във войнските принципи ти е помогнала да издържиш всички изпитания — възрази Робилард. — Всички изпитания.

— Нямаш никаква представа какво съм понесъл!

— И не ме интересува! — сряза го магьосникът и Уолфгар неволно се сепна. — Интересува ме единствено онова, което виждам сега — един мъж, който живее в лъжа и причинява болка на всички наоколо и най-вече на самия себе си, само защото няма смелостта да се изправи срещу истината.

— Войн, казваш? И въпреки това всячески се опитваш да ми попречиш да следвам войнското си призвание. Именно ти накара капитан Дюдермонт да ме свали от „Морски дух“!

— Мястото ти не е на борда на „Морски дух“, в това съм напълно убеден — спокойно отвърна магьосникът. — Не и в този момент. „Морски дух“ не може да си позволи да приема хора, които се надяват да се преборят със собствените си демони в самозабравата на битката. Успехът ни се дължи на това, че всеки от нас знае точно какво и кога трябва да прави. Но освен това съм сигурен, че мястото ти не е и тук, в Града на бездънните води, като обикновен ковач. Приятелите ти са поели по опасен път и независимо дали искаш да си го признаеш или не, те го правят заради теб. Ако не се присъединиш към тях или поне не ги потърсиш, за да поговорите и да се опиташ да промениш решението им, последиците могат да бъдат ужасни. Каквото и да се случи с Дризт и Кати-Бри, докато търсят Щитозъб, ти никога няма да си простиш, че са се изложили на опасност заради теб и цял живот ще се самонаказваш за това. Не задето си допуснал да ти откраднат чука, а задето си проявил малодушие и не си се присъединил към тях.

Робилард млъкна и задържа погледа си върху лицето на Уолфгар, който се опитваше да преглътне думите му.

— Тръгнали са оттук преди почти цял месец — неуверено рече варваринът. — Може да са навсякъде.

— Минали са през Лускан, това е сигурно. С моя помощ можеш да бъдеш там още днес, а с връзките, които имам, няма да ни е трудно да открием приятелите ти.

— Ще дойдеш с мен?

— За да ти помогна да намериш Дризт и останалите? Да. За да ти помогна да намериш Щитозъб? Съмнявам се — това не е моя работа.

Ако в този миг някой беше бутнал Уолфгар с перце, сигурно щеше да го събори. Той просто си стоеше на мястото и пристъпваше от крак на крак с празен поглед.

— Не се отказвай от удалия ти се случай — предупреди го Робилард. — Може би няма да имаш друг шанс да намериш отговорите на въпросите, които те измъчват, и да се отърсиш от вината, която иначе завинаги ще остане да тежи на плещите ти. Предлагам ти тази възможност, но пътят на живота има твърде много неочаквани обрати, за да се надяваш, че отхвърлиш ли я сега, по-късно отново можеш да я получиш.

— Защо? — тихичко попита Уолфгар.

— Мисля, че вече ти обясних в какво състояние се намираш, както и защо според мен трябва да направиш нещо, за да го промениш — отвърна Робилард, ала варваринът поклати глава.

— Не, не това имам предвид. Защо ти?

И когато Робилард не отговори веднага, Уолфгар продължи:

— Искаш да ми помогнеш, макар с нищо да не си показал, че изпитваш каквито и да било приятелски чувства към мен, а и аз не съм се опитвал да се сприятеля с теб. А ето, че си тук и ми предлагаш не само съвети, но и помощта си. Защо? Заради дружбата си с Дризт и Кати-Бри? Или защото на всяка цена искаш да се отървеш от мен и да ме задържиш далеч от скъпоценния си „Морски дух“?

Робилард го изгледа лукаво:

— Да — отвърна той.

(обратно)

Седемнадесета глава Гледната точка на Морик

— Доста е словоохотлив за пленник, мен ако питаш — каза Шийла Крий на Белани след изтощителния тричасов разпит на Морик Разбойника, в който лусканецът на драго сърце им бе разказал всичко, което знаеше за Уолфгар, Дризт и Кати-Бри.

Шийла бе слушала с огромен интерес, попивайки всяка негова дума, особено когато ставаше въпрос за мрачния елф.

— Най-важното за Морик е собственото му оцеляване — обясни Белани. — Нищо друго. Ако животът му зависеше от това, той би забил камата си в гърдите на Уолфгар. Морик никак няма да е щастлив, ако Дризт До’Урден и Уолфгар ни нападнат и сигурно ще се опита да остане настрани от битката, вместо да ни помогне, но няма да рискува нито живота си, нито възможностите, които му предлагаме, като се обърне срещу нас. Той просто не постъпва така.

За Шийла изобщо не беше трудно да повярва, че някой е готов да постави личния си интерес над загрижеността за общото благо — в крайна сметка, на същия принцип се дължеше и верността, която собствените й подчинени изпитваха към нея. Единствено заплахи и обещания ги задържаха край нея — те добре знаеха колко много могат да спечелят под нейно предводителство; знаеха също така, че опитат ли да си тръгнат, ще си навлекат гнева на страховитата Шийла и на също толкова опасните й съюзнички.

Джул Пепър, която седеше в другия край на стаята, бе дори още по-сигурна, че Морик не ги е излъгал, най-вече заради държанието му откакто бе пристигнал в Златния залив. Всичко, което им бе казал, напълно съвпадаше с онова, което тя самата бе научила за Дризт по време на краткия си престой в Десетте града.

— Ако елфът и Кати-Бри наистина възнамеряват да си върнат чука, значи можем да очакваме джуджето и полуръста да са с тях — рече тя. — А не забравяйте и пантерата, която Дризт води навсякъде.

— Няма опасност да забравя каквото и да било — увери я Шийла. — Това ме кара още повече да се радвам, че Ле’лоринел ни намери.

— Нищо чудно появата на елфа да се окаже решаващият фактор в наша полза — съгласи се Белани.

— Ле’лоринел сигурно ще настоява да се изправи срещу Морик, нали? — попита Шийла.

Напълно обсебен от Дризт, Ле’лоринел беше поискал да се срещне с новодошлия, който съвсем наскоро си бе имал вземане-даване с омразния мрачен елф.

Джул Пепър се разсмя с глас при този въпрос. Малко след като бе пристигнала в залива, тя самата бе прекарала часове наред в стаята на Ле’лоринел, повтаряйки до безкрай и най-незначителното движение на Дризт До’Урден, което можеше да си спомни, дори онези, които нямаха нищо общо с битката. Ле’лоринел искаше да знае всичко — колко широки са крачките му, как накланя глава на една страна, когато говори, абсолютно всичко за мрачния елф, когото ненавиждаше. Джул бе сигурна, че Морик надали ще може да покаже на Ле’лоринел нещо полезно, но също така бе сигурна, че елфът ще го накара да му показва всичко, което знае, отново и отново. Никога досега Джул не бе виждала някого, обсебен до такава степен.

— Морик най-вероятно и в момента е при Ле’лоринел и за кой ли път обяснява как е бил пленен от Дризт и Кати-Бри — отвърна Белани и хвърли поглед към развеселената Джул.

— Наблюдавай ги тайно — заръча Шийла на магьосницата. — Не изпускай нито една дума или жест на Ле’лоринел.

— Все още се боиш, че може да ни лъже, така ли? — попита Белани.

— Наистина е прекалено голямо съвпадение, че се появи точно в този момент — подхвърли Джул.

— Повече се боя да не хукне да търси Дризт и приятелите му, преди те да са ни намерили — обясни Шийла. — Те могат със седмици да се лутат из планините, без да зърнат и следа от клисурата или пък Златния залив, което прекрасно ме устройва — хиляди пъти го предпочитам пред това да трябва да се справям с толкова опасни врагове.

— На мен пък ми се ще собственоръчно да им покажа пътя — тихо се обади Джул. — Длъжници са ми и смятам да ги накарам да си платят за всичко.

— Да не говорим за магическите съкровища, които носят със себе си — добави Белани. — Спътница като тази Гуенивар ще ми е от голяма полза, а и ти, Шийла, само си представи как би изглеждала с прекрасните ятагани на елфа, препасани през кръста!

Шийла Крий кимна и се усмихна злобно.

— Така е — съгласи се тя. — Само че не те, а ние трябва да решим кога и къде да се изправим срещу тях. Ще го сторим едва когато сме готови — чак когато зимата ги попрекърши. Ле’лоринел ще получи битката, за която се готви цял живот, а ние ще се молим това да бъде краят на Дризт. Ако очакванията ни не се оправдаят… е, тогава ще делим съкровищата между по-малко души.

— Като заговорихме за това — намеси се Джул, — забелязах, че доста от людоедите ловуват навън. Мисля, че няма да е зле да не се отдалечават много, докато не приключим цялата тази история с мрачния елф.

— Излизат само по няколко наведнъж — обясни Шийла. — Вече го казах на Чогуруга.

Белани си тръгна малко по-късно, без да може да сдържи доволната си усмивка. Обикновено зимите в Златния залив бяха отвратително скучни, но тази обещаваше да им предложи вълнуваща битка, апетитна плячка и приятна близост в лицето на Морик, на каквато магьосницата не се бе радвала от дълго време насам. Всъщност, от годините, прекарани в лусканската Домова кула.

Да, очертаваше се интересна зима.

Ала Белани знаеше, че Шийла с основание се тревожи за Ле’лоринел. Ако не внимаваха, обсебеният почти до лудост елф можеше да им навлече неприятности.

Магьосницата отиде право в покоите си и с помощта на едно заклинание проникна мисловно в просторната стая, която Шийла беше отредила за Ле’лоринел. Откри елфа и Морик с оръжия в ръка, като лусканецът отново и отново повтаряше онова, което знаеше за Дризт.

* * *

— Колко пъти да ти казвам, че нямаше никаква битка! — започваше да се дразни Морик и отчаяно вдигна ръце, в които държеше по една кама. — Щом видях на какво са способни с неговата приятелка, веднага загубих всякакво желание да се съпротивлявам повече.

— Да се съпротивляваш повече — натъртено повтори Ле’лоринел. — Което значи, че си започнал да се съпротивляваш. А и току-що призна, че си видял на какво е способен. Покажи ми, ако не искаш да видиш какво пък умея аз!

Морик наклони глава на една страна и се ухили, без да обръща внимание на заплахата му. Или поне давайки си вид, че не й е обърнал внимание. В действителност, Ле’лоринел доста го притесняваше. Морик бе оцелял в джунглата на лусканските улици, защото разбираше както приятелите, така и враговете си. Някак инстинктивно той знаеше кога да се бие, кога да блъфира и кога да бяга.

И тъй като изобщо не бе в състояние да разбере Ле’лоринел, в моментанай-уместна му се струваше именно последната възможност. Че елфът е обсебен почти до лудост, беше повече от очевидно — то се четеше в златистосините му очи, които блестяха иззад нелепата черна маска. Дали елфът наистина щеше да го нападне, ако не получеше информацията, която търсеше, и то поднесена по начина, по който той настояваше? Несъмнено, сигурен бе Морик, така, както бе сигурен, че Ле’лоринел ще го надвие. Дризт До’Урден бе спрял атаката му със забележителна лекота и бе започнал движение, с което, стига да бе поискал, щеше да го довърши само за миг. А за да има изобщо някакви шансове срещу Дризт, Ле’лоринел…

— Искаш да го видиш мъртъв, нали? — попита Морик. — Но защо?

— Това засяга само мен и никой друг! — отсече Ле’лоринел.

— Говориш така, сякаш не мога и няма да ти помогна — отвърна лусканецът, опитвайки се да звучи спокойно. — Може би има начин…

— Това си е моята битка, не твоята! — сряза го елфът.

— Но да излезеш сам срещу Дризт и приятелите му? Може да подхванеш най-блестящата и несъкрушима атака срещу Дризт, само за да бъдеш застрелян от застаналата наблизо Кати-Бри. Нейният лък…

— Знам всичко за Таулмарил, за Гуенивар и за останалите — увери го Ле’лоринел. — Ще открия Дризт, както и когато аз реша, и ще се изправя лице в лице с него, както повелява справедливостта.

Морик се засмя.

— Дризт не е чак толкова лош… — започна той, ала предпочете да не довърши, видял яростта, изписала се по лицето на Ле’лоринел. — Може би трябва да си намериш жена — рече вместо това. — От твоята раса или пък някоя от жените тук. Наоколо има доста привлекателни жени. Прави любов, приятелю. На това му казвам аз справедливост.

Въпреки че не бе очаквал елфът да приеме предложението му, Морик остана слисан от изуменото му, невярващо изражение.

— На колко години си? — попита той. — Седемдесет? Петдесет? Може би по-малко? Човек никога не знае с вас, елфите, за което доста ви завиждам. Освен това си красив, с онази деликатна хубост, която толкова се нрави на жените. Тъй че — намери си любовница, приятелю. Намери си две! Но не рискувай вековете живот, които ти остават, като се хвърлиш в битка срещу Дризт До’Урден.

Ле’лоринел направи крачка към него и Морик побърза да отстъпи, като в същото време извъртя ръка така, че да може да запрати камата си в лицето му, ако се наложи.

— Не мога да живея така! — викна Ле’лоринел. — Правдата трябва да възтържествува! Самата мисъл, че един мрачен елф броди на Повърхността, надянал маската на благороден войн, е оскърбление, хвърлено в лицето на всичко, което съм и в което вярвам. Мерзавецът Дризт До’Урден се надсмива над делото на моите предци, прогонили скверната му раса в непрогледния мрак, където им е мястото!

— И ако Дризт някога се върне там, ще го последваш ли и в земните недра? — попита Морик, решил, че е намерил слабото място в логиката на елфа.

— Ако можех, бих изтребил мрачните до крак! Бих заличил гнусната им раса от лицето на земята и бих се гордял с това! Бих избил матроните им и кръвожадните отряди, които изпращат на Повърхността! Собственоръчно бих пронизал сърцето на всяко тяхно дете!

При всяко свое изречение Ле’лоринел правеше крачка напред, та Морик бе принуден да отстъпва назад, стиснал двете си ками, като в същото време размахваше умиротворително ръце в опит да потуши надигащата се буря.

Най-сетне Ле’лоринел спря и впи смразяващ поглед в лицето му.

— Е, Морик, ще ми покажеш ли как точно е протекла схватката между теб и Дризт До’Урден, или предпочиташ да изпитам уменията ти и сам да си направя изводите?

С примирена въздишка, Морик кимна и като посочи на Ле’лоринел къде да застане, за да изиграе ролята на Дризт, го преведе през всяка подробност от въз краткия си сблъсък с мрачния елф.

Отново и отново, и отново по настояване на обсебения Ле’лоринел.

* * *

Белани искрено се забавляваше. Харесваше й да гледа плавните движения на Морик, макар да не можеше да отрече, че тези на Ле’лоринел бяха още по-красиви, по-умели и по-грациозни, а погрешната представа на Разбойника за цялата ситуация само правеше всичко още по-забавно.

Когато двамата най-после спряха, Белани чу Морик да казва:

— Наистина си прекрасен боец, приятелю. Ни най-малко не се съмнявам в уменията ти, но въпреки това те предупреждавам, че Дризт До’Урден е несравнимо изкусен — навярно най-добрият войн в целия Север. Знам го не само от мимолетната си схватка с него, но и от разказите на Уолфгар. Виждам, че си тласкан от справедлив гняв, но пак те моля да размислиш. Дризт До’Урден е забележително добър боец, а приятелите му са също толкова могъщи. Не се ли откажеш, той несъмнено ще те убие. Помисли само колко века живот ще изгубиш!

С тези думи Морик кимна и си тръгна… към нейните покои, както Белани предположи. Тази мисъл не й бе никак неприятна — гледката на двубоя между двамата бе разпалила страстите й и тя реши, че засега няма да отваря очите на Морик. Още не.

Така бе твърде забавно.

* * *

Когато излезе от стаята на Ле’лоринел, Морик наистина се зачуди дали да не отиде в покоите на Белани. Вместо да го стресне, елфът го беше развеселил — в неговите очи Ле’лоринел беше истински глупак, който похабяваше живота си (и всичко, което той можеше да му предложи) заради нелепото желание да си отмъсти на един мрачен елф, когото бе най-разумно изобщо да не закача. Дали Дризт наистина беше зъл, или не, нямаше никакво значение, поне според Морик. Единствено важно бе дали Дризт е по следите на Ле’лоринел, или не. Ако мрачният елф го търсеше, то Ле’лоринел несъмнено би сторил добре да нанесе първия удар. В противен случай Ле’лоринел не бе нищо друго, освен пълен глупак.

А Дризт не бе по следите му, в това Морик бе сигурен. Когато се появи в Лускан, Дризт търсеше информация за Уолфгар и Щитозъб и не бе споменал нито дума за никакъв елф, бил той Ле’лоринел или не. Не, Дризт не бе по следите на Ле’лоринел и най-вероятно дори не подозираше, че Ле’лоринел го преследва.

Морик свърна в един страничен коридор и спря пред причудливо поставена врата. С огромно усилие успя да я отвори и се озова на една открита площадка, издялана високо в скалите, на около шейсетина метра над разбиващите се в подножието вълни.

Морик изучаващо се вгледа в пътеката, която криволичеше надолу и извеждаше до дъното на клисурата от другата страна на стръмния склон, и се замисли за всички трудности, които щеше да срещне, ако реши да избяга. Навярно щеше да съумее да се промъкне покрай стражите в клисурата, а след това нямаше да му е никак трудно да се отдалечи колкото се може по-бързо.

От друга страна, на северозапад, над Морето на неспирния лед се сбираха буреносни облаци, а вятърът ставаше все по-студен. Не бе сигурно, че ще достигне Лускан преди настъпването на зимата, а дори да успееше, пътуването нямаше да бъде особено приятно. Още повече, че за Белани очевидно не представляваше никаква трудност да го открие в Лускан.

Морик се замисли за другите възможности, които се очертаваха пред него, и не можа да сдържи доволната си усмивка. Не знаеше къде точно се намира (Белани бе използвала магия, за да ускори придвижването им), но бе убеден, че все ще намери подслон за през зимата.

— Е, лорд Ферингал, приемате ли гости? — прошепна лусканецът през смях.

Разбира се, нямаше никакво намерение да избяга в Окни (даже и да знаеше как да стигне дотам от Златния залив) — без подходящото облекло не можеше да приеме самоличността на лорд Брандебург от Града на бездънните води, измисленото име, което бе използвал преди, за да излъже лорд Окни.

Да, идеята да прекоси планините през зимата бе повече от нелепа и той изобщо не го мислеше сериозно, но въпреки това се чувстваше по-добре, когато знаеше, че стига да поиска, може да си тръгне оттук по всяко време.

Ето защо не бе особено изненадан, че пиратите му даваха толкова голяма свобода. Ако сега му обещаеха да го върнат обратно в Лускан и никога повече да не го закачат, Морик надали щеше да ги накара да удържат на думата си. Оцеляването в Лускан бе трудничко, дори за някого с неговите умения и репутация, докато животът тук беше лек, а благодарение на Белани, която полагаше немалко усилие — и доста приятен.

Какво обаче щеше да стане с Уолфгар? Ами с Дризт и Кати-Бри?

Морик зарея поглед над морето и се замисли за онова, което дължеше на някогашния си приятел. Да, наистина го беше грижа за Уолфгар и той реши, че ако варваринът нападне Златния залив, с намерението да си възвърне Щитозъб, ще направи всичко по силите си, за да убеди Шийла Крий (и особено Белани) да го пленят, вместо да го убият.

Виж, да стори същото за Дризт със сигурност нямаше да бъде толкова лесно, не и когато Ле’лоринел беше тук, зажаднял за разплата…

… от друга страна, каза си Морик, нима дължеше каквото и да било на Дризт? Или пък на Кати-Бри?

Дребният, тъмнокос крадец се протегна и обви ръце около тялото си, за да се предпази от бръснещия вятър. Представи си Белани и топлото й легло и се запъти право натам.

* * *

След като Морик си тръгна, Ле’лоринел дълго мисли над последните му думи.

Морик грешеше, елфът бе сигурен. Не в онова, което бе казал за уменията на Дризт — Ле’лоринел и сам знаеше колко забележителен боец е Дризт. Не, онова, което Разбойника не разбираше, бе колко дълго Ле’лоринел се бе готвил за този сблъсък и до какви крайности бе стигнал, за да е сигурен, че има шанс срещу Дризт.

Въпреки това не можеше да пренебрегне предупреждението на лусканеца просто така. Двамата с Дризт щяха да се изправят един срещу друг, твърдо си повтори Ле’лоринел и поглади пръстена, в който бяха заключени необходимите му магии. Но дори ако всичко се развиеше точно както го бе предвидил, най-вероятно бе и двамата да загинат.

Така да бъде.

(обратно)

Осемнадесета глава Дим и диря

Увити в дебели кожи, пък и закалени през годините, прекарани в Долината на мразовития вятър, четиримата приятели не срещаха особени затруднения, дори и толкова на север по това време на годината. На някои места снегът бе доста дълбок, другаде земята бе заледена и хлъзгава, ала те упорито крачеха напред — Бруенор проправяше път за Кати-Бри и Риджис с масивното си тяло, а Дризт вървеше отстрани и ги водеше в правилната посока.

Напредваха забележително бързо, като се имаше предвид колко труден е теренът и колко лошо — времето, но и това не можеше да попречи на Бруенор да намери за какво да мърмори:

— А проклетият му елф си ходи по снега, без изобщо да затъва! — изруга той, пробивайки си път през една особено голяма преспа, която му стигаше над кръста, докато Дризт подскачаше край него по втвърдената повърхност на снега, полупързаляйки се, полутичайки. — Трябва да го накарам да яде повече, та да тури малко месце по тез’ мършави кокали!

Кати-Бри, която идваше след него, се усмихна. И тя, и Бруенор прекрасно знаеха, че лекотата, с която Дризт се движи, се дължи на съвършения му баланс — той умееше така да разпределя теглото си и винаги да пази толкова идеално равновесие, че бе в състояние само за миг да прехвърли цялата си тежест върху единия си крак, ако усетеше, че снегът под другия поддава. Кати-Бри бе висока горе-долу колкото него и тежеше дори по-малко, но никога не би могла да върви с неговата лекота.

Тъй като ходеше върху снега, откъдето виждаше много по-надалеч от приятелите си, за Дризт не беше трудно да забележи минаващата наблизо диря, оставена наскоро от някой (или нещо), проправящ си път като Бруенор.

— Спрете! — извика той на другарите си.

Още преди да довърши, забеляза нещо още по-странно — тънка ивица дим се издигаше право нагоре, като да излизаше от комин. Дирята отиваше в същата посока и елфът се зачуди дали двете неща са свързани. Може би там имаше къща — на някой ловец или отшелник.

Една почивка нямаше да се отрази никак зле на приятелите му, затова Дризт се насочи право към следата. През близо десетте дни, откакто бяха напуснали Лускан, едва на два пъти бяха успели да си намерят истински подслон — първата нощ, която бяха прекарали в дома на един фермер и по-късно, когато се бяха разположили в някаква пещера.

Още щом наближи пътеката в снега, Дризт усети как надеждата да открият подслон се изпарява — следата беше оставена от крака, поне два пъти по-големи от неговите.

— Какво става, елфе? — провикна се Бруенор.

В отговор Дризт им даде знак да не вдигат шум и да дойдат при него.

— Едри орки — съобщи той, когато останалите трима се присъединиха към него. — Или дребни людоеди.

— Или пък варвари — предположи Бруенор. — Не съм виждал други човеци с такива грамадни стъпала!

Дризт се наведе, за да разгледа една от по-ясните следи.

— Не — поклати той глава. — Прекалено са дълбоки, а и онзи, който ги е оставил, е бил обут с тежки ботуши, не като меките, еленови кожи, които събратята на Уолфгар увиват около краката си.

— Значи людоеди — рече Кати-Бри. — Или едри орки.

— Има ги колкото искаш по тези места — отбеляза Риджис.

— Водят към онази ивица дим — посочи Дризт.

— Нищо чудно да имат лагер някъде там — предположи Бруенор и се обърна към Риджис с лукава усмивка на уста. — Тръгвай, Къркорещ корем.

Риджис пребледня, казвайки си, че навярно се бе представил прекалено добре при последния им сблъсък с подобни чудовища, на отиване към Лускан. Разбира се, не смяташе да бяга от отговорност, но ако там наистина имаше людоеди, той нямаше никакъв шанс. Още повече, че полуръстовото месо беше една от най-любимите храни на човекоядците.

Изведнъж Риджис забеляза, че Дризт го наблюдава с усмивка на уста, сякаш бе прочел всяка негова мисъл.

— Това не е работа за него — заяви елфът.

— Веднъж вече го стори, докато идвахме насам — напомни Бруенор. — Справи се чудесно, при туй!

— Но не и в такъв сняг — възрази Дризт. — И най-изкусният крадец няма да може да открие достатъчно сенки, където да се скрие. Не, ще отидем заедно, за да видим дали ще намерим приятели, или врагове.

— И ако наистина се окажат людоеди? — попита Кати-Бри. — Май си мислиш, че отдавна е дошло време за някоя битка, а?

По изражението на Дризт лесно можеше да се разбере, че тази идея искрено му се нрави, но той поклати глава:

— Ако с нищо не ни заплашват, ще е най-добре и ние да не ги закачаме. Но да вървим и да видим какво ще открием — току-виж сме си намерили подслон и топла храна за тази нощ.

И те поеха напред — Дризт отново се движеше малко встрани, а Бруенор, след като намести еднорогия си шлем и стисна брадвата си в ръка, поведе останалите двама по вече проправената пъртина. Кати-Бри, която идваше зад него, свали Таулмарил от гърба си и постави стрела в тетивата.

Ако наоколо имаше людоеди или орки и те си бяха направили приличен бивак, Кати-Бри знаеше, че той ще стане техен много преди падането на нощта. Младата жена познаваше Бруенор Бойния чук прекалено добре, за да се съмнява, че той може да се откаже от битка със скверните създания.

— Твой ред е да събереш съчки за огъня — озъби се Донбаго на своя по-малък брат, Йедит, и го побутна към вратата на кулата. — Иначе до сутринта ще сме станали на ледени шушулки!

— Знам, знам — изсумтя по-младият войник и прокара пръсти през мръсната си, въшлясала коса. — Проклето време! Още е рано за такъв кучешки студ!

Другите двама стражи изръмжаха в знак на съгласие. Зимата бе дошла в Гръбнака на света изведнъж и с настървение, носейки лют вятър, който проникваше дори през каменните стени на кулата и караше войниците да зъзнат. Вярно, бяха си напалили огън, но той бе започнал да гасне, а дървата в кулата нямаше да им стигнат, за да го поддържат до сутринта. За щастие, навън имаше предостатъчно съчки, та никой от стражите не се тревожеше особено.

— Ако ми помогнеш, ще можем да донесем достатъчно, та да го накладем така, че да бумти цяла нощ — отбеляза Йедит, ала брат му смотолеви нещо за това че му било ред да застъпи на пост на най-горния етаж и се насочи към стълбите още преди Йедит да бе излязъл.

Вятърът, който нахлу в кулата, когато Йедит отвори външната врата, настигна брат му чак на втория етаж, където имаше други двама войници.

— Че кой тогаз е най-горе? — скара се Донбаго.

— Никой — отвърна един от стражите и се закатери по стълбата, която водеше до тавана. — Капакът е замръзнал.

Донбаго изръмжа и се приближи, а другарят му, който вече се бе изкачил догоре, заблъска по металния капак на тавана. Отне им известно време, докато успеят да разбият натрупалия се лед, затова Донбаго не можа да стигне на покрива навреме и да види как в същия миг, в който на около десетина метра от вратата брат му се наведе да вдигне няколко цепеници, иззад близкото дърво се показа огромен полулюдоед и стовари тежката си сопа върху главата му.

Войникът се строполи на земята, без дори да успее да извика и чудовището завлече безжизненото му тяло зад дърветата.

Звярът, който се бе появил от другата страна на кулата, не беше толкова безшумен, но тъй като точно в този миг Донбаго и неговият другар блъскаха по металния капак, никой не чу звука на завързаната с дебело въже кука, която политна във въздуха и се захвана за покрива.

Докато войниците успеят да отворят замръзналия капак, чудовището се изкатери по въжето. Веднъж покачило се на покрива, то свали тежката секира, която висеше на гърба му, и когато Донбаго се показа, то изрева и се нахвърли отгоре му.

Късметът обаче беше на страната на Донбаго брадвата не го улучи и се заклещи в металния капак. Въпреки това мощта, с която полулюдоедът го беше нападнал, бе толкова голяма, че той политна назад и се блъсна в една колона.

Останал без въздух, той не можа да извика, за да предупреди другаря си. Чудовището измъкна секирата си.

Донбаго потръпна, когато оръжието се стовари върху нещастния войник и го посече надве. Донбаго измъкна меча си и се хвърли в атака. Свирепа ярост го изпълни при вида на приятеля му, който агонизираше, все още на стълбата, но той не й позволи да го заслепи и да го накара да действа прибързано. Замахна, ала привидно необузданото му движение в действителност бе добре премерено и когато чудовището посегна да отбие удара му, той вече бе дръпнал меча си назад и секирата на звяра срещна само въздух.

Миг по-късно Донбаго нанесе два мълниеносни удара и върху корема на противника му зейна грозна рана.

Полулюдоедът отстъпи назад, ала се подхлъзна и се сгромоляса върху каменния покрив.

Донбаго се нахвърли отгоре му, замахнал за страховит удар, ала чудовището вдигна крак и го изрита с все сила, запращайки го далеч назад. Въпреки това мечът му срещна целта си и звярът трябваше да положи огромно усилие, за да се изправи на крака.

Донбаго беше по-бърз и само за миг се озова при него и започна да нанася удар след удар, като от време на време поглеждаше към издъхналия си другар, за да подклажда яростта в гърдите си. Чудовището най-сетне отвърна на нападението и макар че в същия миг Донбаго заби меча си особено дълбоко, войникът не можа да се защити напълно нито от тежката брадва, нито от последвалия след това пестник, който строши носа и скулите му и го запрати в стената.

Донбаго се свлече на земята, повтаряйки си, че трябва да стане и да пропъди черните кръгове, които се въртяха пред очите му, и да заеме отбранителна позиция, ако не иска да бъде смачкан и накълцан на парчета.

От гърдите му се откъсна нечовешко ръмжене и, замаян и окървавен, той се изправи на крака и вдигна меч в обречен опит да се защити от огромната брадва.

Ала чудовището не се нахвърли отгоре му. То си бе останало на мястото и дори бе рухнало на колене, притиснало корема си с ръка, за да не се изсипят вътрешностите му, а по лицето му беше изписано пълно изумление.

Донбаго, който нямаше никакво желание да чака звяра да реши дали раната му е смъртоносна, или не, се втурна към него и започна да нанася удар след удар върху вдигнатата му ръка, докато най-сетне я отмести и се зае с главата му, влагайки и последната си капчица сила, подтикван от гледката на убития си другар и от внезапния страх, че брат му…

Брат му!

Донбаго нададе мъчителен вопъл и продължи да стоварва оръжието си върху главата на чудовището.

Не спря, дълго след като черепът на чудовището се строши, а главата му стана на пихтия.

Най-сетне отпусна оръжие и се обърна към полуотворения капак. Опита се да измъкне мъртвия си приятел, но не можа, затова внимателно го бутна навътре, така че тялото му да не пострада твърде много, когато падне на пода.

Преглъщайки сълзите и ужаса, Донбаго извика на другарите си да обезопасят кулата и да изпратят някого да потърси Йедит.

Ала още преди да довърши, чу шума от кипящата долу битка и разбра, че никой няма да го чуе.

Останал без сили, за да се включи в схватката, Донбаго се замисли какви други възможности му остават, тревожейки се, че всеки миг някое друго чудовище може да се изкатери по стълбата. Тъкмо се канеше да обърне гръб на капака на пода и стаята под него, когато видя един от другарите си да тича към площадката на втория етаж.

— Людоеди! — изкрещя той и се втурна към стълбата, отвеждаща на покрива.

Почти бе стигнал, когато на площадката изникна един полулюдоед и запрати тежката си кука по него.

Острото желязо се впи в рамото на злощастника в мига, в който той улови най-долната пречка на стълбата.

Донбаго извика и понечи да му се притече на помощ, но с едно рязко дръпване, чудовището смъкна жертвата си от стълбата, толкова рязко, че на Донбаго му се стори, че мъжът се е изпарил във въздуха.

Или поне по-голямата част от него — откъснатата му ръка си остана там, отчаяно вкопчена в стълбата.

Донбаго надзърна тъкмо навреме, за да види как другарят му умира, тръшнат с нечовешка сила върху каменния под.

Потресен, войникът отскочи назад и трескаво затвори капака, а след това го затисна с цялата си тежест.

Един поглед към трупа на чудовището, което бе убил, му напомни колко е уязвим. След като се увери, че откъм вътрешността не се чува нищо друго, освен далечния шум от битката на първия етаж, Донбаго се втурна към ръба на покрива и откачи куката, след което отново се хвърли върху капака на пода, взимайки въжето със себе си.

Няколко секунди по-късно усети първия мощен тласък под себе си, толкова силен, че зъбите му изтракаха.

* * *

Дризт отдалеч видя, че вратата на кулата е открехната, не пропусна да забележи и яркочервеното петно върху снега край близките дървета. После от върха на кулата долетя вик.

Давайки знак на другарите си да бъдат нащрек, той се втурна надясно покрай каменната постройка, за да разбере какво се случва и къде имат най-голяма нужда от него. Бруенор и Кати-Бри продължиха да вървят по оставената от чудовищата диря, но много по-внимателно отпреди. За изненада на елфа, Риджис не остана с тях, а пое наляво, борейки се със снега, докато не достигна едно по-сухо място, където вятърът беше отвял снега, и се запромъква от сянка на сянка с наведена глава.

Дризт не можа да потисне усмивката си, предполагайки, че както обикновено, дребничкият му приятел се опитва да си намери някое скришно кътче.

После обаче мисълта му се върна на онова, което се разиграваше пред тях, и усмивката му се изпари. Опасността беше непосредствена и бе повече от очевидно, че в кулата кипи битка. В този миг отвътре изскочи облян в кръв мъж, крещящ за помощ и следван по петите от огромен людоед с окървавена сопа в ръка.

Мъжът имаше няколко крачки преднина, ала това нямаше да трае дълго, не и в този сняг. Много скоро дългите, силни крака на чудовището щяха да я стопят и тогава сопата…

Дризт рязко се обърна и като даде знак на Бруенор и Кати-Бри да се заемат с кулата, се втурна след двамата с обичайната си лека стъпка, благодарение на която не затъваше в снега.

В началото се уплаши, че няма да успее да стигне навреме, но тогава преследваният мъж ускори крачка и като се хвърли с главата напред, се затъркаля по стръмния склон, изпречил се на пътя му.

Людоедът спря на ръба на склона и точно в този миг Дризт се провикна. Чудовището веднага се обърна, доволно, че се е появила нова жертва. Хищният пламък в очите му угасна начаса, а глупашката му усмивка се изпари, отстъпвайки място на пълно изумление, когато видя, че този противник не е човек, а мрачен елф.

Размахал ятагани, Дризт се хвърли в атака с намерението бързо да приключи с тази схватка и да се притече на помощ на двамата си приятели в кулата.

Ала това съвсем не беше обикновен людоед, а опитен войн — три метра железни мускули и здрави кости, изненадващо пъргав и също толкова умело въртящ тежката си, покрита с шипове, сопа.

Нетърпението на Дризт едва не му коства твърде скъпо — когато се нахвърли върху звяра, описвайки широки дъги с двете оръжия, той направи крачка назад и стовари тоягата си с такава мощ, че замалко да избие единия ятаган от ръката му. Дризт трябваше да го стисне с всички сили, защото знаеше, че изпусне ли го веднъж, може изобщо да не успее да го открие в снега.

Все пак, Дризт не само че опази другото си острие от атаката на людоеда, но и можа да го забие в ръката му. Това обаче бе цена, която чудовището беше готово да плати, за да довърши същинската си атака. Вдигайки единия си крак, той така изрита елфа в рамото, че го запрати няколко метра назад.

Едва тогава Дризт осъзна своята грешка и се благодари, че това се бе случило навън — ако беше получил подобен ритник в кулата, сега от него щеше да е останало само едно голямо, червено петно върху каменната стена.

* * *

И двамата видяха знака на Дризт, но нито Бруенор, нито Кати-Бри имаха намерение да изоставят приятеля си да се оправя с чудовището сам… поне докато не чуха от вътрешността на кулата да се разнася зов за помощ — най-отчаяния вопъл, който бяха чували през живота си.

— Гледай да се целиш над главата ми! — извика Бруенор и като приведе рамене, се хвърли към вратата на кулата, набирайки скорост, устрем и ярост.

Полагайки големи усилия, за да не изостане, Кати-Бри го следваше на няколко крачки с Таулмарил в ръка, готова за стрелба.

Нападението на джуджето не беше нито тихо, нито незабележимо и както можеше да се очаква, едно от чудовищата бързо се показа на вратата, за да го посрещне. Секирата на Бруенор потъна в огромното му туловище, а една от среброперите стрели на Кати-Бри се заби в гърдите му. Тези два удара, както и свирепият устрем, бяха достатъчни на Бруенор, за да се озове във вътрешността на кулата.

Само че звярът (забележително як полулюдоед) още не бе казал последната си дума и с все сила стовари сопата си върху рамото на джуджето.

— Повечко трябва да се постараеш! — изрева Бруенор, макар че в действителност ударът си го биваше.

Широко ухилен въпреки болката, той замахна. Чудовището избегна оръжието му, но след това избърза със собственото си нападение, давайки възможност на Бруенор да стовари тъпата страна на брадвата си в ребрата му.

Полулюдоедът се олюля и Бруенор побърза да се възползва от това забавяне, за да стъпи здраво на краката си и да нанесе нов удар, този път с острието на вярната си секира удар, който разсече гърдите на зашеметеното чудовище надве.

Преди джуджето да успее да се зарадва на победата си, на стълбището изникна нов людоед и като се хвърли върху смъртно ранения си другар, го събори върху Бруенор, погребвайки го под планина от плът.

В този миг Бруенор имаше отчаяна нужда от помощта на Кати-Бри, ала викът, долетял от горния етаж, красноречиво говореше, че не е единствен.

* * *

От другата страна на кулата Риджис съвсем ясно чу шумното нападение на Бруенор. Той самият нямаше никакво желание да се присъедини към джуджето, чиято тактика никога не се бе отличавала с особена хитрост, а залагаше на чистата физическа сила.

Бруенор изправяше мускули срещу мускули, разменяйки удар за удар, а с противници като тези Риджис щеше да е мъртъв още след първия удар.

Ужасяващ вик откъм покрива на кулата го разтърси от глава до пети и той се закатери нагоре, като използваше и най-малките пукнатини в студената каменна стена. Пръстите му се разраниха до кръв още преди да бе изминал и половината път до върха, той обаче продължи да се изкачва със завидна ловкост.

Нейде над него се разнесе нов вик, последван от силен трясък и шум от борба. Риджис се закатери още по-бързо (при което се подхлъзна и замалко не падна, но късметът беше на негова страна и той успя да се улови, преди да полети надолу).

Най-сетне достигна върха и предпазливо надникна над ръба на покрива.

Онова, което видя там, едва не го накара да скочи обратно на земята.

* * *

Единственото, което горкият Донбаго искаше, бе да удържи капака на пода, да затвори очи и да пропъди заобикалящия го ужас далеч, далеч от себе си. Той бе опитен войник, видял бе много битки и бе изгубил не един и двама приятели.

Но не и родния си брат.

А сега знаеше, с цялото си същество усещаше, че Йедит е победен и най-вероятно — мъртъв. Знаеше, че кулата е изгубена и няма спасение. Може би, ако успееше да удържи капака затворен достатъчно дълго, чудовищата щяха да си тръгнат — в крайна сметка, людоедите не се славеха нито като особено търпеливи, нито като особено находчиви противници.

Или поне повечето от тях.

В началото Донбаго дори не забеляза топлината, макар да усети миризмата на горяща кожа. Отпърво не разбра какво става, ала после почувства пареща болка в гърба. Инстинктивната му реакция беше да се претърколи настрани, но после си спомни, че на всяка цена трябва да задържи вратата затворена.

Поиска да се върне обратно, но желязото бе нетърпимо горещо.

Людоедите от другата страна вероятно бяха поднесли запалени факли към затворения капак.

Донбаго стъпи отгоре му, надявайки се, че ботушите ще го предпазят поне малко. Внезапно до ушите му достигна силен вик и той разбра, че някой от другарите му бе успял да излезе от кулата, после откъм вратата долетя гръмовен рев.

Донбаго подскачаше от крак на крак, подметките му започнаха да пушат. Той отчаяно се огледа наоколо, търсейки нещо, с което да затисне вратата, може бе някой разхлабен камък.

Миг по-късно политна във въздуха, запратен надалеч от мощен удар върху капака. Преди да успее да се хвърли обратно върху вратата на пода, тя се отвори и отвътре с невероятна бързина се показа едно от чудовищата.

Макар и с изпотрошени кости на лицето, Донбаго веднага се нахвърли отгоре му, мислейки за брат си при всеки отчаян удар, който нанасяше. На няколко пъти улучи противника си, който бе искрено изненадан от свирепото нападение, после обаче през отвора се показа и другият звяр и върху Донбаго се посипаха ударите на две тежки сопи.

Той дори не се опита да ги отбие, просто се мъчеше да ги избегне и дори успя да забие оръжието си в едно от чудовищата.

Звярът се сгромоляса на каменния покрив, ала Донбаго също беше улучен и падна по гръб. Мечът изхвърча от ръката му и преди войникът да разбере какво става, една яка ръка се вкопчи в глезена му.

Миг по-късно той полетя във въздуха, провесен с главата надолу от грамадното чудовище.

* * *

Дризт се търкаляше в снега, без да се опитва да спре. Тъкмо напротив, той гледаше да набере колкото се може повече инерция, използвайки ритника, за да се отдалечи възможно най-много от противника си. Искаше да има време да си стъпи здраво на краката и да прецени своя неприятел по-добре. Именно това беше грешката му — беше подценил чудовището и това бе станало причина да получи толкова тежък удар.

Ала когато понечи да стане, установи, че звярът не само го беше последвал, но и се готви за нова атака.

Людоедът се движеше бързо, много по-бързо, отколкото Дризт очакваше, въпреки че неведнъж се бе изправял срещу представители на гнусната му раса.

Сопата се спусна отляво и елфът беше принуден да отскочи надясно. Чудовището рязко смени посоката на нападението си и като улови оръжието с две ръце, го вдигна над главата си, сякаш се канеше да сече дърва, и замахна със сила, на която крехкото елфическо тяло на Дризт не бе в състояние да устои.

Вместо това той се хвърли наляво, заобиколи нападателя си и се затича. Когато се поотдалечи, спря и се обърна, очаквайки този необичаен людоед да е плътно зад него, готов за нова атака.

Този път обаче, противникът му си бе останал на мястото и със злобна усмивка откачваше една стъкленица от колана си (където вече имаше няколко празни халки, в които несъмнено доскоро бе имало други стъкленици). Още щом чудовището изсипа отварата в устата си, елфът видя как ръцете му сякаш набъбват, придобили изведнъж великанска сила.

Вместо да го стресне, тази гледка всъщност успокои Дризт — най-сетне бе открил отговора на загадката. Неприятелят му очевидно беше изпил няколко различни отвари, една, от които трябва да е била за бързина. Сега, когато разбра истината, Дризт знаеше какво да очаква и щеше да бъде подготвен.

Съжаляваше само, че Гуенивар не е тук — беше я повикал предишната вечер и сега магията на ониксовата статуетка беше изчерпана за известно време. Не можеше отново да я призове, а в този момент помощта й никак нямаше да му дойде зле.

Размахало тежката си сопа, чудовището се хвърли в атака, ревейки гръмогласно и предвкусвайки победата си.

Само че Дризт имаше план. Людоедът се движеше по-бързо, отколкото бе свикнал, а новопридобитата му сила щеше да изстреля сопата с невъобразима мощ. Успееше ли някак да използва това срещу него и да го накара да изгуби равновесие, елфът несъмнено щеше да намери пролуки в защитата му.

Дризт си даде вид, че се хвърля настрани, после обаче рязко смени посоката и докато подлъгалият се звяр минаваше покрай него, той заби единия си ятаган в крака му. След това се завъртя и се изправи срещу чудовището, очаквайки да види как от крака му шурти кръв.

Ала кръв почти нямаше, сякаш не плътта на людоеда, а нещо друго бе поело силата на страховития удар.

Дризт трескаво запрехвърля различни варианти през главата си. Беше чувал за отвари с такъв ефект, отвари, които придаваха на онзи, който ги изпиеше, най-различни по сила и времетраене способности.

— Ех, Гуен! — помисли си елфът, осъзнал, че му предстои нелека битка.

* * *

Бруенор имаше чувството, че ще се задуши, погребан под двете масивни туловища. Особено му тежеше тялото на онзи, когото току-що бе убил, но той заразмахва ръце и крака, докато не стъпи по-стабилно и не напрегна железните си мускули.

Успя да измъкне главата си изпод бедрото на мъртвия звяр, ала веднага бе принуден да я дръпне обратно — още щом го видя да се подава, второто чудовище, което все още лежеше върху мъртвия си другар, протегна огромна ръка към него.

Бруенор се скри, ала противникът му мушна пръсти под туловището на своя събрат и се опита да го докопа. С все още затиснати под планината от плът ръце джуджето нямаше какво друго да стори, освен да го ухапе. Зъбите му се впиха в дебелите пръсти и строшиха кокалчетата на звяра.

Полулюдоедът изрева и дръпна ръката си, ала Бруенор се бе впил в него като освирепяло куче. Чудовището пропълзя настрани и като се завъртя, за да заеме по-удобна позиция, повдигна крака на мъртвия си другар, дръпна с все сила и изтегли джуджето навън.

След това замахна, ала веднъж освободен, Бруенор изобщо не се подвоуми. Той сграбчи ръката, в която беше впил зъби, над лакътя и жестоко я изви.

— Ето ти! — извика джуджето и най-сетне пусна жертвата си, но само за да се възползва от моментната й безпомощност и да я тласне с все сила към отворената врата…

… където стрелата на Кати-Бри се заби право в гърдите на чудовището.

Полулюдоедът се олюля, но не можа да падне, защото още щом го блъсна, Бруенор направи няколко крачки назад, засили се и скочи отгоре му.

Чудовището политна през вратата и получи още една стрела. Вдигнало треперещи ръце към гърдите си, то рухна на колене.

Третата стрела го улучи в лицето.

— Има още на стълбището! — извика Бруенор. — Хайде, момиче, имам нужда от теб!

Кати-Бри тъкмо се канеше да се втурне в кулата, когато някъде отгоре долетя вик. Тя вдигна поглед и видя някакъв мъж да се извива отчаяно, провесен надолу с главата през покрива. Зад него, здраво стиснало го за глезените, се извисяваше огромно чудовище.

Кати-Бри вдигна Таулмарил и се прицели в лицето на полулюдоеда — човекът надали щеше да пострада сериозно, ако паднеше от покрива (снегът отдолу бе достатъчно дълбок), ала в ръцете на звяра беше обречен.

Само че чудовището също я видя и като се ухили злобно, също вдигна оръжието си — тежка сопа — и замахна за удар, който без съмнение щеше да смаже нещастния човек.

Кати-Бри изпищя.

* * *

От другата страна на покрива Риджис ясно чу вика на Кати-Бри. Един бърз поглед му беше достатъчен, за да разбере, че животът на нещастния войник виси на косъм. Само че той никога не би успял да стигне дотам навреме, пък и какво ли можеше да стори с малкия си боздуган срещу подобно чудовище?

В това време вторият полулюдоед, когото Донбаго беше ранил, но за съжаление не бе убил, се надигна и се насочи към своя другар, без да забележи полуръста, който надничаше над ръба.

Напълно инстинктивно (ако беше помислил малко, най-вероятно щеше да припадне от ужас), Риджис се прехвърли на покрива, затича се след чудовището и се хвърли между краката му.

Звярът се препъна и политна напред, запращайки полуръста във въздуха.

Без да може да спре, чудовището връхлетя върху своя събрат.

* * *

Кати-Бри не виждаше друг избор, освен да си опита късмета с изстрела, така, както бе направила в дома на Дюдермонт.

Чудовището явно го очакваше, защото вместо да довърши удара си, отскочи назад, така че стрелата профуча пред него, без да го нарани.

Кати-Бри потръпна — сега вече мъжът наистина беше обречен. Преди младата жена да успее да постави нова стрела в тетивата, полулюдоедът най-неочаквано се олюля и изпусна жертвата си. От гърлото на човека се откъсна уплашен вик и той падна в снега. Размахало отчаяно ръце, чудовището го последва и полетя надолу.

* * *

Останал без дъх и здравата натъртен, Риджис едва бе успял да се изправи, когато чудовището, което беше препънал, бавно се обърна и го изгледа свирепо, а лицето му вещаеше сигурна смърт.

Със страховит рев на уста то се нахвърли върху полуръста.

Риджис погледна малкия си боздуган, напълно безполезно оръжие срещу подобен исполин, и като въздъхна примирено, го пусна на земята и се втурна към другия край на покрива, без да спира да крещи. Разстоянието до земята беше близо десет метра, при това от тази страна на кулата вместо мек сняг, имаше само голи камъни.

Но вместо да забави крачка, Риджис скочи и се претърколи през ръба на покрива. С яростен рев чудовището го последва.

* * *

Това, че го гледаше отдолу, се оказа от голяма полза за Бруенор, когато се нахвърли върху чудовището на стълбите. Звярът замахна с тежката сопа, ала джуджето вдигна здравия си щит (с герба на рода Боен чук — халба пенливо пиво с инициалите му, изрисувани в средата) под точния ъгъл и благодарение на железните си мускули, успя да отклони свирепия удар.

Полулюдоедът обаче нямаше същия късмет и не можада се предпази от джуджешката секира, която се заби в глезена му и остави дълбока рана. Звярът изрева от болка и се преви надве, посягайки инстинктивно към крака си. Бруенор се долепи до стената и бързо взе три стъпала, изкачвайки се по този начин с едно стъпало над приведеното чудовище. След това опря щита си до гърба му и преди то да успее да се обърне, го изрита с цялата сила на яките си, мускулести крака.

Полулюдоедът политна с главата напред. Макар да не беше кой знае какво, падането се оказа фатално за чудовището, което се приземи върху ранения си глезен и рухна на земята с агонизиращ вик.

Погледът му се замъгли само за миг, но когато отново се проясни, беше твърде късно — с животински рев на уста и лице, разкривено от дива ярост, рижото джудже скочи отгоре му, стиснало секирата си с две ръце.

Жестокото оръжие с все сила се стовари върху главата на звяра и я разцепи надве.

— Бас ловя, че туй болеше — изръмжа Бруенор и се изправи.

После погледна към изпоцапаната си с кръв и людоедски мозък брадва и като сви рамене, я изтри в мръсната кожена туника на мъртвото чудовище.

* * *

Дризт отскочи назад и се хвърли зад близкото дърво, за да избегне жестокия удар.

Тежката сопа се удари в младото дърво, което не издържа и се пречупи надве.

Дризт неволно простена, представяйки си как ли би изглеждало тялото му, ако не се бе дръпнал навреме. Сега обаче нямаше време да мисли за това, тъй като огромното чудовище, надарено със свръхестествена сила и бързина, го следваше по петите. То с лекота прескочи падналото дръвче и отново замахна.

Дризт се хвърли по лице в снега и сопата изсвистя над главата му. Със забележителна ловкост и бързина, елфът отскочи, така че оръжието на звяра, което се връщаше за нов удар, профуча под него. Въпреки че беше във въздуха, Дризт на няколко пъти успя да забие ятаганите си в гърдите на своя противник, след това леко се приземи, но за да скочи отново миг по-късно, превъртайки се във въздуха, за да избегне спусналата се към него сопа. И този път не можа да нанесе нито един особено силен удар, но сега не беше моментът да се ядосва. Вместо това се хвърли зад чудовището и като завъртя ятагана в десницата си, го заби с все сила в подобния на дънер крак на звяра.

После се втурна напред, прескочи едно паднало дърво, заобиколи два дъба и рязко се обърна, за да посрещне противника си.

Людоедът го последва зад двата дъба, ала Дризт имаше предимството, че може да се промъква между дървета, които огромният звяр трябваше да заобикаля. Елфът продължи да тича още малко, така че преследвачът му да може да ускори крачка, след това свърна рязко, мина между дърветата и се озова зад чудовището, преди то да успее да се обърне и да се приготви за отбрана.

След два мълниеносни удара Дризт се завъртя и отново се затича. И този път противникът му го последва с рев на уста.

Продължиха така още известно време — елфът спираше, колкото да нанесе някой и друг удар, и отново хукваше да бяга, с надеждата, че чудовището ще се измори, а действието на отварите, което не можеше да трае вечно, ще отшуми.

Дризт отново и отново пронизваше своя противник, но така и не успяваше да го рани сериозно, а прекрасно знаеше, че това не е двубой, в който някой независим съдия ще му даде точки заради безспорното му майсторство. Това беше битка на живот и смърт и макар съвършено премерените му движения да бяха наистина възхитителни, единственият удар, който бе от значение, беше последният. А като се имаше предвид нечовешката сила на чудовището (което току-що бе строшило поредното дърво с тежката си сопа), Дризт бе почти сигурен, че и един точен удар ще му бъде достатъчен, за да го довърши.

Дризт изтича до върха на едно неголямо възвишение и се плъзна надолу. Още щом стигна подножието му, се обърна, готов да посрещне преследвача си. Надяваше се да нанесе още някой удар, а може би си мислеше, че в това неблагоприятно за чудовището място ще успее да избяга.

Само че людоедът не беше там. Миг по-късно наблизо се разнесе силен грохот и елфът разбра, че противникът му бе използвал магически усилените си умения по друг начин.

Людоедът беше скочил от върха на възвишението и го беше изпреварил, прелитайки над търкалящия се Дризт.

Едва сега елфът осъзна грешката си.

* * *

Изуменият полулюдоед падна по гръб, на метър-два от кулата и от войника, когото беше изпуснал, но почти незабавно скочи на крака, очевидно невредим.

Кати-Бри изпрати една стрела в корема му, после захвърли Таулмарил и извади Казид’еа. Жадният за кръв меч настойчиво й зашепна да посече чудовището надве.

Звярът притисна пронизания си корем с една ръка, а другата протегна към младата жена, сякаш искаше да я спре. Казид’еа го отказа от всяко подобно намерение само с един удар, от който навсякъде се разхвърчаха отсечени пръсти.

Кати-Бри се нахвърли върху чудовището със сляпа ярост; Казид’еа не спираше нито за миг, нито дори за да може младата жена да прецени къде точно да го забие.

Нямаше и нужда да го прави, не и с меч като този.

Само за няколко секунди дебелите дрехи и кожената ризница на полулюдоеда станаха на парчета и почервеняха от кръв. Той успя някак да замахне, ала Казид’еа срещна юмрука му с острата си страна и го разряза надве, чак до китката.

Как само изрева звярът!

Викът му обаче заглъхна почти веднага, когато ръката на Кати-Бри се стрелна нагоре и преряза гърлото му. Чудовището се свлече на земята, а младата жена се нахвърли върху него и продължи да му нанася удар след удар.

— Момиче! — извика показалият се от вътрешността на кулата Бруенор.

Изненадан и ужасен да види осиновената си дъщеря обляна в кръв, той се втурна към нея и едва не бе посечен, когато тя рязко се обърна и замахна.

— Проклетият му меч! — викна Бруенор и отскочи назад, вдигнал ръце, за да се предпази.

Кати-Бри се закова на място и смаяно се взря в оръжието си.

Бруенор беше прав. В гнева и ужаса си, при вида на падащия мъж, в мига на вина, задето не бе улучила, Кати-Бри се бе оказала беззащитна и кръвожадният меч беше проникнал в съзнанието й и я бе хвърлил в умопомрачение.

— Тя се разсмя безпомощно, при което белите й зъби проблеснаха някак зловещо насред окървавеното й лице, и прибра меча в ножницата му.

— Момиче? — предпазливо повтори Бруенор.

— Май и на двамата няма да ни дойде зле една хубава вана — рече Кати-Бри, очевидно възвърнала си самообладанието.

* * *

Докато висеше, уловен за ръба на покрива, Риджис са зачуди дали полулюдоедът изобщо бе разбрал грешката си, докато прелиташе над него, размахал отчаяно ръце, преди да се сгромоляса върху камъните.

Когато се прехвърли обратно на покрива, полуръстът погледна надолу и го видя, че се мъчи да се изправи, макар очевидно да му беше трудно.

Риджис вдигна малкия си боздуган и се прицели. След това подсвирна, преценявайки хвърлянето си така, че чудовището вдигна глава, тъкмо когато оръжието стигна до него и го улучи право в лицето. Разнесе се силен екот, сякаш боздуганът се бе блъснал в каменна стена, и полулюдоедът се закова на място, вперил слисан поглед в полуръста.

Риджис затаи дъх, изумен, че дори с инерцията на подобно хвърляне, боздуганът не бе успял да рани чудовището сериозно.

Ала той грешеше — звярът рухна на земята и повече не стана.

Риджис усети, че го побиват тръпки. Замисли се над онова, което беше сторил току-що, над това, че изобщо се бе включил в битката, когато можеше и да не го прави. Опита се да не гледа на нещата по този начин, повтаряйки си, че е постъпил според принципите на приятелите си, които биха рискували собствения си живот, за да се притекат на помощ на изпадналите в беда.

Не за първи път (и със сигурност не за последен) Риджис се зачуди дали няма да му е по-добре, ако си намери нови приятели.

* * *

Дризт можеше само да гадае откъде точно ще дойде ударът на чудовището. Отлично разбираше, че една грешка означаваше да се озове срещу връхлитащото оръжие. Имаше само части от секундата, за да реши, ала те се оказаха напълно достатъчни, за да си дойде всичко на мястото — той сякаш отново видя действията на людоеда от началото на битката, видя как всяка негова атака бе започвала с удар отляво надясно и се хвърли наляво, възползвайки се до край от магическите предпазители, които носеше около глезените си.

Тежката сопа изсвистя и го закачи, запращайки го високо във въздуха. Снегът омекоти падането му, ала когато се изправи, Дризт установи, че му е останал само единият ятаган. Дясната му ръка беше напълно безчувствена, а рамото му пулсираше от болка. Той сведе поглед надолу и неволно потръпна. Рамото му беше разместено и сега стърчеше назад.

Време за губене нямаше — людоедът вече тичаше към него, макар и не толкова бързо, колкото преди, обнадеждено отбеляза Дризт.

Елфът отскочи настрани и се завъртя, а след това се хвърли назад, така че да се блъсне в близкото дърво, използвайки здравия дънер, за да намести рамото си. Усети, че му се повдига, пред очите му заиграха черни петна и той едва не припадна, ала знаеше, че дори миг безсилие ще му коства живота.

Свърна зад дървото и се запрепъва напред, за да се отдалечи колкото се може повече от противника си. Сега вече бе сигурен, че действието на поне една от отварите е отминало.

С всяка стъпка му ставаше по-леко — болката в рамото отшумяваше, пръстите му бързо си възвръщаха чувствителността. Избра си заобиколен път, който го отведе до падналия ятаган, а глупавото чудовище, което очевидно смяташе, че победата му е в кърпа вързана, го следваше най-примерно.

Дризт се закова на място и се обърна, теменужените му очи се втренчиха в лицето на людоеда. Миг преди двамата да се нахвърлят един върху друг, погледите им се срещнаха и самоувереността на чудовището внезапно се изпари.

Този път елфът нямаше да допусне грешката да го подцени.

Без да сваля поглед от лицето на противника си, Дризт се хвърли в атака. Ятаганите му сякаш сами знаеха къде да отидат във всеки един момент; те се стрелваха ту в една, ту в друга посока, винаги в съвършен синхрон и с бързина, на която чудовището, останало без помощта на своите отвари, не бе в състояние да противостои. Понеже не можеше да се защити, то се опита да премине в настъпление и замахна отчаяно, ала Дризт се озова зад него много преди то да довърши атаката си. Действието на още една от отварите, онази, която го предпазваше от вражеските удари, бързо отминаваше.

Сиянието и Ледена смърт потънаха в тялото на звяра — единият ятаган прониза бъбрека му, другият сряза сухожилията в коляното му.

Дризт се биеше с настървение, ала овладяно, преценявайки съвършено всеки свой удар, така че винаги улучваше някоя жизненоважна част от тялото на противника си.

Не след дълго всичко свърши, елфът прибра оръжия и се отправи към кулата, проклинайки се, задето бе допуснал грешката да подцени своя противник. Сега, когато възбудата от битката отшумяваше, дясната му ръка отново бе започнала да изтръпва и той залиташе на всяка крачка. Откри Бруенор и Риджис да седят на прага, докато Кати-Бри, цялата обляна в кръв, се грижеше за един ранен войник.

— Хубава щяхме да я свършим, да се оставим да ни пречукат, преди да сме намерили таз’ Крий! — изръмжа Бруенор.

(обратно)

Деветнадесета глава Изборът на Уолфгар

Не беше мъртъв! Следвайки указанията на Донбаго, който най-сетне се бе съвзел от падането, Кати-Бри и Риджис откриха тялото на брат му, захвърлено в близките храсталаци. Главата му беше обляна в кръв и сякаш щеше да се пръсне от болка. Приятелите го превързаха, ала за всички беше очевидно, че зашеметеният, лошо ранен мъж има нужда от лечител и то колкото се може по-скоро.

— Жив е! — Кати-Бри побърза да успокои Донбаго, докато помагаше на Риджис да облегнат Йедит на стената на кулата.

Донбаго не можа да сдържи сълзите си:

— Благодаря ви! — не спираше да повтаря той. — Които и да сте, благодаря ви, задето спасихте брат ми и мен!

— Вътре има още един оцелял — показа се на прага Бруенор. — А, събуди ли се вече? — обърна се той към Донбаго, който кимна благодарно. — Един от полулюдоедите също е жив — добави джуджето. — Истинско грозилище.

— Трябва ни лечител и то колкото се може по-скоро — обясни Кати-Бри и кимна към Йедит, когото двамата с Риджис тъкмо бяха облегнали на стената до брат му.

— Окни — рече Донбаго. — Трябва да отидем в Окни.

Дризт, който тъкмо излизаше от кулата, съвсем ясно го чу и хвърли многозначителен поглед на Кати-Бри — името им бе добре познато от разказа на Дели Кърти за това как Уолфгар се бе сдобил с малката Колсон.

— Колко далеч е Окни? — попита той.

Донбаго се обърна към него и пребледня, сякаш всеки миг щеше да припадне.

— Често му се случва да предизвика подобна реакция — намеси се Риджис и успокоително потупа войника по рамото. — Няма да ти се разсърди.

— Мрачен елф? — ахна Донбаго, мъчейки се да погледне към Риджис, ала просто не можеше да откъсне поглед от Дризт.

— Но добър — обясни Риджис. — Много скоро ще започнеш да го харесваш.

— Ха! Елфът си е елф — изсумтя Бруенор.

— Прощавай, добри ми елфе — заекна Донбаго, който очевидно не знаеше какво да мисли — непознатите току-що бяха спасили него и брат му от сигурна смърт, но как да забрави всичко, което някога бе чувал за злите мрачни елфи?

— Няма защо да ми се извиняваш — отвърна Дризт. — Но ще съм ти благодарен, ако отговориш на въпроса ми.

Донбаго помисли няколко секунди, после кимна.

— Ако времето се задържи, ще ни отнеме два-три дни — обясни той.

— Два-три дни и ако не се задържи — рече Бруенор. — Много добре. Имаме двамина души, които да носим и един полулюдоед, когото да влачим за колана!

— Мисля, че може и сам да ходи — отбеляза Дризт. — Малко е тежичък, за да го влачим.

Елфът стъкми две носилки от одеяла и клони и не след дълго малката групичка бе на път. Оказа се, че пленникът не е тежко ранен, което беше добре дошло — за Бруенор не представляваше никакъв проблем да тегли носилката с Йедит след себе си, но с раненото си рамо, Дризт просто не бе в състояние да стори същото с другата носилка. Вместо това накараха полулюдоеда да го стори, а Кати-Бри вървеше зад него с Таулмарил в ръка и стрела в тетивата.

Хубавото време се задържа и въпреки умората и раните си, те напредваха бързо и достигнаха покрайнините на Окни след по-малко от три дни.

* * *

Уолфгар запримигва, когато пъстроцветните мехурчета изчезнаха, пръсвайки се със звучен пукот. Никога не бе обичал (нито пък разбирал) магиите и сега му трябваше известно време, докато се ориентира в новата обстановка. Вече не беше в Града на бездънните води, това поне беше сигурно. Всичко; се изясни, когато пред погледа му изникна необикновена постройка — кула, издигната под формата на дърво. Това наистина беше Лускан, точно както Робилард беше обещал.

— Виждам, че все още те глождят съмнения — кисело отбеляза магьосникът. — Мислех, че и двамата се съгласихме…

— Ти се съгласи — прекъсна го Уолфгар. — Сам със себе си.

— Значи не смяташ, че това е правилният път? — невярващо попита Робилард. — Предпочиташ да си бе останал в компанията на Дели Кърти на сигурно място в онази ковачница?

Тези думи здравата жегнаха варварина, ала не снизходителният тон го изпълни с желание да удуши кльощавия магьосник. Той дори не погледна към Робилард, защото се боеше, че няма да успее да се сдържи и просто ще го заплюе в лицето. Не се боеше да се спречка с опасния магьосник, не и когато беше толкова близо до него, но пък ако го прекършеше надве, след това щеше да му се наложи да измине пеша дългите мили до Града на бездънните води.

— Нямам намерение отново да споря с теб, Уолфгар от Долината на мразовития вятър — отсече Робилард. — Или Уолфгар от Града на бездънните води, или Уолфгар откъдето и да смяташ, че ти е мястото. Вече сторих повече, отколкото заслужаваш и много повече, отколкото бих направил за такъв като теб. Днес трябва да съм в особено щедро благоразположение.

Уолфгар се свъси насреща му, ала това само накара магьосника да се изсмее с глас.

— Намираш се в центъра на града — обясни Робилард. — Пътят към Града на бездънните води, Дели и живота ти като ковач започва отвъд южната порта. Онзи, който води към приятелите и истинския ти дом (поне според мен), лежи отвъд северната порта. Подозирам, че първият ще ти се види много по-лесен, сине на Беорнегар.

Уолфгар не отговори, нито срещна изпитателния му поглед — отлично знаеше кой бе правилният път според Робилард.

— Винаги съм смятал за страхливци онези, които избират лесния път, макар да знаят, че дългът им повелява да поемат по трудния — отбеляза магьосникът. — Не мислиш ли и ти така?

— Не е толкова просто, колкото си мислиш — тихо отвърна Уолфгар.

— Най-вероятно е много по-сложно, отколкото изобщо мога да си представя — рече Робилард и за първи път в гласа му се промъкнаха съчувствени нотки. — Не знам нищо за онова, което е трябвало да понесеш, нищо за болката, съкрушила сърцето ти. Ала знам кой беше и кой си сега и вярвам, че и най-мрачният път, дори ако води към сигурна смърт, е за предпочитане пред лъжливата сигурност на светлика, хвърлян от ковашкия огън.

След миг мълчание, Робилард продължи:

— Е, това са двете възможности, между които трябва да избираш. На добър час, по който и път да поемеш!

С тези думи той размаха ръце и подхвана ново заклинание.

Потънал в мисли, Уолфгар се взираше на север и не го забеляза, докато не стана твърде късно. Когато варваринът най-сетне се обърна, пъстроцветни мехурчета вече изпълваха въздуха около бързо изпаряващия се магьосник. Миг по-късно той изчезна напълно, а на мястото му се появи издута торба и голяма, подобна на брадва, алебарда. Оръжието бе тежичко и не особено гъвкаво, но пък по форма напомняше на Щитозъб, а и изглеждаше доста издръжливо. И без да поглежда, Уолфгар знаеше, че в торбата има припаси за дълъг път.

Останал бе сам, напълно сам, както не бе оставал навярно никога през живота си. Внезапно си спомни, че изобщо не би трябвало да е тук — в Лускан той беше извън закона, или поне някога бе така и сега можеше само да се надява, че паметта на властите и градската стража не е чак толкова добра.

Но накъде да поеме? На няколко пъти описа пълен кръг, чудейки се какво да стори. Всичко бе така объркано, така плашещо, а суровите думи на Робилард го преследваха, накъдето и да се обърнеше.

Уолфгар от Долината на мразовития вятър напусна Лускан и пое на север, сам в негостоприемната пустош.

* * *

Приятелите прекосиха Окни и стигнаха до замъка на лорд Ферингал и лейди Мералда, съпроводени от десетки изумени и враждебни погледи. Донбаго, който вече беше много по-добре, ги водеше и спираше всеки, понечил да извади оръжие при вида на полулюдоеда, да не говорим пък за мрачния елф.

Пак благодарение на Донбаго, групата войници, предвождани от един навъсен гном, не само ги пуснаха да минат, но и помогнаха на Донбаго да отведе брат си при най-близкия лечител, а чудовището замъкнаха в подземието, като го удряха на всяка крачка.

След това свирепият гном (не кой да е, а самият Лиам Уудгейт) ги въведе в замъка и ги представи на един възрастен мъж с остри черти на име Темигаст.

— Дризт До’Урден — повтори Темигаст и кимна. — Пазителят от Десетте града. Чувал съм за теб. А ти, почитаемо джудже, не си ли кралят на Митрал Хол?

— Бях и пак ще бъда, стига тез’ мои приятели да не ме докарат до преждевременна смърт — потвърди Бруенор.

— Дали бихме могли да се срещнем с господаря и господарката на замъка? — намеси се Кати-Бри, при което Бруенор и Риджис я изгледаха учудено, ала Дризт, който също бе любопитен да види майката на детето, което Уолфгар отглеждаше като свое, се усмихна.

— Лиам ще ви покаже къде да се измиете и преоблечете — обясни Темигаст. — Когато сте готови, лорд и лейди Окни ще ви приемат.

Докато Бруенор само се понаплиска с вода, без да престава да мърмори, че изглеждал достатъчно добре, за да се срещне с когото и да било, Дризт и Риджис се изкъпаха с удоволствие. В отделна стая Кати-Бри не само се наслади на продължителна, топла вана, но и прекара дълго време, изпробвайки прекрасните рокли, които лейди Мералда бе изпратила за нея.

Малко по-късно четиримата приятели слязоха във внушителната приемна на замъка Окни, където бяха приветствани с добре дошли от лорд Ферингал, трийсетинагодишен мъж с къдрава черна коса и козя брадичка, и лейди Мералда, по-млада от него и забележително красива, с гарвановочерна коса, млечна кожа и усмивка, която сякаш огряваше цялата стая.

И макар лорд Ферингал да се мръщеше, младата му жена не спираше да се усмихва нито за миг.

— Предполагам, че сте дошли да искате възнаграждение — заядливо се обади възпълната жена, която седеше вляво и малко по-назад от лорд Ферингал, което по тези земи означаваше, че му е сестра.

Застаналият зад четиримата приятели Темигаст си прочисти гърлото.

— Да не си мислиш, че имате достатъчно злато да ни платите? — изръмжа Бруенор в отговор.

— Нямаме нужда от пари — побърза да се намеси Дризт, опитвайки се да успокои духовете — все пак, на Бруенор току-що му се бе наложило да се изкъпе, а това винаги хвърляше бездруго сприхавото джудже в особено лошо настроение. — Дойдохме само за да помогнем на Донбаго и на двамата ранени да се приберат у дома, както и за да ви доведем пленника. Единственото, за което искаме да ви помолим, е да ни съобщите, ако научите, че затворникът има нещо — общо с жена пират на име Шийла Крий. Именно нея се опитваме да открием.

— Но разбира се! — обади се лейди Мералда, прекъсвайки съпруга си, преди той да успее да каже каквото и да било. — Ще ви кажем всичко, което научим. Нещо повече — ще ви дадем всичко, дето ви трябва. Дължим ви го.

По-възрастната жена се свъси и Дризт, комуто нищо не убягваше, се досети, че недоволството й се дължи както на неприятния й нрав, така и на следите от простовата реч, които все още се долавяха в думите на лейди Окни.

— Останете тук през цялата зима, ако искате — предложи Мералда.

Ферингал я погледна, първо учудено, а миг по-късно — одобрително.

— Сигурно ще можем да намерим къща в селото за не повече от… — започна сестра му, но Мералда я прекъсна.

— Ще ги настаним в замъка, Присила!

— Не смятам, че…

— И то в твоята стая, ако чуя още една дума! — отсече Мералда и тайничко намигна на четиримата приятели.

— Фери! — възмути се Присила.

— О, млъквай вече! — подразнено рече Ферингал и приятелите се досетиха, че сигурно често му се налага да укротява опърничавата си сестра по този начин. — Не ни излагай пред видните ни гости… гости, на които дължим живота на трима от верните ми войници и които са отмъстили на гнусните чудовища вместо нас.

— Гости, които несъмнено могат да ни разкажат истории за далечни земи и драконови съкровища! — допълни Мералда с блеснали очи.

— Боя се, че можем да останем само тази нощ — отвърна Дризт. — Чака ни дълъг и труден път. Зарекли сме се да открием и накажем тази Крий преди настъпването на пролетта, когато отново ще излезе в открито море и ще продължи да сее злини.

Мералда не можа да скрие разочарованието си, ала Ферингал само кимна — очевидно бе, че му е все едно дали гостите ще останат, или ще си тръгнат.

По-късно същата вечер господарят и господарката на замъка Окни дадоха истинско пиршество в чест на героите. Донбаго също бе тук, носейки отлични новини — и брат му, и другият войник бяха много по-добре и по всичко личеше, че напълно ще се възстановят.

Ядоха (Бруенор и Риджис повече от всички останали, взети заедно) и се смяха. Четиримата приятели, чиито износени ботуши бяха изминали стотици мили по пътищата на Фаерун, разказваха истории за далечни земи, за истинска радост на лейди Мералда.

Много по-късно Кати-Бри намигна на Дризт и кимна към съседната стаичка. Когато останаха насаме, двамата се разположиха върху меко канапе, над което беше опънат пищен гоблен, не кой знае колко изкусно изработен, но затова пък пъстроцветен и весел.

— Мислиш ли, че трябва да й кажем за малката? — попита Кати-Бри и положи ръка върху рамото на елфа.

— Боя се, че това би й донесло само болка след първоначалните мигове на облекчение — отвърна Дризт. — Някой ден, може би, но не сега.

— О, на всяка цена трябва да се върнете при нас! — появи се Мералда на вратата. — Крал Бруенор разказва една невероятна история за дракона, откраднал кралството му!

— История, която знаем почти наизуст — засмя се Кати-Бри.

— И която би било неучтиво да не изслушаме отново — надигна се Дризт и като хвана Кати-Бри за ръката, й помогна да се изправи и двамата тръгнаха към вратата.

— Мислите ли, че ще го откриете? — неочаквано попита Мералда и те я погледнаха сепнато.

— Вашият приятел — поясни Мералда. — Онзи, който е бил с вас, когато сте се били за Митрал Хол. Джуджето ни каза.

Тя замълча и ги изгледа изпитателно, после заяви направо:

— Онзи, когото наричат Уолфгар.

За миг Дризт и Кати-Бри не знаеха какво да отговорят. Мералда стоеше пред тях, без да може да скрие вълнението си, хапеше устни и се опитваше да прочете отговора по лицето на елфа.

— Надяваме се да го намерим жив и здрав — тихо рече Дризт, така че другите да не го чуят.

— Интересувам се, защото…

— Знаем защо — прекъсна я Кати-Бри и Мералда се олюля.

— Момиченцето расте силно и здраво — увери я Дризт.

— Какво име са й дали?

— Колсон.

Мералда въздъхна и постепенно се овладя. Зелените й очи се навлажниха, ала тя се насили да се усмихне:

— Елате. Да идем да чуем разказа на джуджето.

* * *

— Пленникът ще бъде обесен веднага, щом намерим достатъчно здраво въже — увери ги лорд Ферингал, когато рано на другата сутрин приятелите се събраха в преддверието на замъка, готвейки се отново да поемат на път. — Има се за много силен — подигравателно добави Ферингал. — Но да бяхте го чули как скимтя цяла нощ!

Дризт неволно потрепери, Кати-Бри и Риджис също потръпнаха, но Бруенор само кимна.

— Наистина е част от по-голям отряд — съобщи Ферингал. — Най-вероятно пирати, но глупавото същество не знаеше какво означава това.

— Нищо чудно да е Крий — рече Дризт. — Успяхте ли да научите откъде са дошли?

— Южното крайбрежие, някъде в подножието на планината. Не можахме да го накараме да си признае, но смятаме, че знае нещо за една клисура в онези земи. Пътят дотам няма да е никак лесен, особено сега, през зимата, когато проходите са затрупани със сняг.

— Заслужава си да опитаме — отвърна Дризт.

В този миг лейди Мералда влезе в стаята, също толкова красива сега, в ранното утро, колкото и предишната вечер. Погледът й се спря първо върху елфа, а след това и върху Кати-Бри, а по устните й заигра благодарна усмивка.

Двамата приятели не пропуснаха да забележат, че Ферингал леко се смръщи — очевидно раните му бяха твърде пресни. Старата болка се бе пробудила наново, когато Бруенор бе споменал Уолфгар в разказа си предишната вечер и младият мъж несъмнено бе изкарал гнева и огорчението върху пленника си.

Четиримата приятели си тръгнаха от Окни още същата утрин, макар че на изток се сбираха гъсти облаци. Нямаше възторжени викове и светнали лица, които да изпратят героите по опасния им път.

Единствено лейди Мералда, увита в дебели кожи, стоеше на мостчето между две кули и гледаше как се изгубват в далечината.

Дори оттам, Дризт и Кати-Бри виждаха болката, примесена с надежда, в красивите й зелени очи.

(обратно) (обратно)

Четвърта част В търсене на смисъла

Времето беше ужасно, студът вкочаняваше пръстите ми, ледена коричка тегнеше върху клепачите ми и опитите да си държа очите отворени ми причиняваха болка. Всеки проход криеше опасности — лавина, която само чакаше да ни затрупа, чудовище, готово да се нахвърли отгоре ни. Всяка вечер лягахме да спим с ясното съзнание, че подслонът (в нощите, когато изобщо успеехме да си намерим такъв) може да се срути върху нас и да ни затрупа така, че никога да не успеем да изпълзим отдолу.

И над мен, и над най-скъпите ми приятели тегнеше смъртна опасност.

Никога през живота си не съм бил по-щастлив.

Защото имахме цел, която ни тласкаше напред, която ни водеше през дълбок сняг и люти бури. Целта ни беше ясна, пътят ни — правилен. Прекосявайки снежната планина в търсене на Шийла Крий и откраднатия Щитозъб, ние защитавахме онова, в което вярвахме и следвахме сърцата си.

Макар че мнозина търсят пряк път към познанието, да се избяга от тази най-простичка истина е невъзможно успехът се ражда в трудностите, а от него се ражда най-чистата радост и онова чувство на гордост от постигнатото, което ни превръща нас, мислещите същества, в това, което сме. Често съм чувал някой да казва, че само да имал кралско съкровище, би бил най-щастливият на света. Винаги съм си налагал да не споря с такива хора. Разбира се, подобно твърдение съдържа зрънце истина — богатството със сигурност би донесло известно благоденствие на бедните, но макар че златото задоволява насъщните ни нужди, пътят към щастието не е покрит с него, особено ако е получено наготово.

Ни най-малко! Пътят към щастието е покрит с чувството на увереност и ясното осъзнаване на собствената значимост; с усещането, че сме направили света мъничко по-добър и че сме отстоявали онова, в което вярваме, дори да не ни е било лесно. През годините, когато пътувах с капитан Дюдермонт, нерядко се случваше да вечеряме с най-заможните семейства в Града на бездънните води. Споделях трапезата със синовете на най-големите богаташи. Самият Дюдермонт, отраснал в семейството на един от най-големите земевладелци в южната част на града, е един от тях. Мнозина от тези благороднически синчета биха сторили добре да се поучат от капитана, за когото не било достатъчно да почива върху лаврите на предишните поколения. Още съвсем млад той прогледнал за опасността, която полученото наготово богатство крие, и решил какъв да бъде земният му път. Разбрал, че иска да следва сърцето си и да се опита да направи водите на Саблено море по-сигурни за почтените моряци.

Този негов избор да служи на другите може и да му струва живота, така, както моят избор може да ми коства моя, а този на Кати-Бри — нейния по истината е, че ако преди много години бях останал в Мензоберанзан, или по-късно бях избрал сигурността на Десетте града или пък Митрал Хол, нямаше да мога да се нарека жив.

Не, дайте ми пътя и опасностите, които той крие, дайте ми увереността, че вървя в правилната посока, дайте ми чувството, че съм постигнал целта си и че тя е била справедлива, и аз ще бъда щастлив.

Толкова силно вярвам в това, че мога да заявя без капка колебание — дори Кати-Бри да загине, докато крачи заедно с мен по този път, аз пак няма да се върна и да потърся сигурността на Десетте града или Митрал Хол. Защото знам, че тя напълно споделя виждането ми в това отношение. Знам, че тя също няма друг избор, освен да следва този път и да крачи натам, накъдето й повеляват сърцето и съвестта, презряла всяка опасност.

Навярно е такава, защото е била отгледана от джуджета, а в цял Торил няма друга раса, която да разбира тази простичка истина по-добре от сприхавите, брадати джуджета. Техните крале обикновено са най-дейните в целия клан, първи се хващат на работа и първи се хвърлят в битка. Първи замислят могъщо, подземно царство и първи се залавят да разчистят камъните и пръстта в пещерите, където смятат да го създадат. Коравите, трудолюбиви джуджета отдавна са разбрали колко по-ценно е онова, което сами са постигнали, в сравнение с празния разкош, и макар да обичат златото си, разбрали са, че богатството на духа е много по-скъпоценно от него.

И ето че аз крачех в снега, студът сковаваше костите ми, навсякъде дебнеха врагове, а накрая на пътя ни очакваше битка с несъмнено могъщ противник.

Нима слънцето може да грее по-ярко?

Дризт До’Урден

Двадесета глава Пропъдени

Обитателите на Севера мислеха, че познават добре свирепия нрав на зимата, ала в действителност само онзи, който бе бродил из тундрата в Долината на мразовития вятър, или пък бе навлизал в проходите на Гръбнака на света по време на някоя снежна буря, наистина бе в състояние да оцени по достойнство страховитата сила на природата.

Точно такава буря връхлетя четиримата приятели, докато прекосяваха един проход югоизточно от Окни.

Мощни, ледени вихри ги брулеха и ги караха да се привеждат почти одве, за да не бъдат съборени, снегът ги връхлиташе с яростен напор. Вятърът непрекъснато менеше посоката си из тесните урви и не само, че не им позволяваше да си изберат път, който поне малко да ги предпази, ами и виелицата винаги се обръщаше срещу тях и хвърляше сняг в лицата им. Те неведнъж се опитаха да измислят някакъв план и всеки път трябваше да крещят с пълно гърло, долепили уста до ухото на онзи, с когото решаваха да го споделят.

Най-сетне се отказаха, разбрали, че ще си отдъхнат от бурята единствено ако щастието им се усмихне — трябваше им пещера или поне някакво подобие на подслон, което поне малко да ги предпази от свирепите вихри.

Дризт се приведе ниско и постави ониксовата статуетка на затрупаната със сняг пътека. Повика Гуенивар със същата настойчивост, с която би го сторил, ако им предстоеше люта битка. След това отстъпи назад (но не прекалено далеч) и загледа как сивата мъгла постепенно се завихря във формата на огромна котка. Когато миг по-късно пантерата се материализира пред него, той се наведе, за да й обясни какво иска, и тя се хвърли напред, претърсвайки скалните стени и многобройните странични проходи, които тръгваха от главния път.

Дризт също не остана на мястото си, а пое след нея, за да види дали пък той няма да открие нещо. Останалите трима се скупчиха един до друг, за да се предпазят както от бурята, така и от всяка друга опасност, която можеше да се спотайва наоколо. Именно това ги спаси от сигурна катастрофа малко по-късно, когато поредният порив на вятъра набра особено голяма мощ и събори Кати-Бри на едно коляно, а горкия полуръст направо отвя назад. Той тупна по гръб и се затъркаля, борейки се да се изправи или поне да намери нещо, за което да се залови.

Бруенор, който не можеше да бъде съборен толкова лесно, сграбчи Кати-Бри за лакътя и й помогна да стане, а след това я побутна към Риджис. Младата жена реагира инстинктивно и се хвърли по корем, като в същото време откачи Таулмарил от рамото си и го протегна към хлъзгащия се все по-надалеч полуръст.

Риджис успя да улови крайчеца на лъка миг преди да се претърколи през ръба на пътеката, падане, което щеше да го запрати стотици метри надолу и най-вероятно щеше да предизвика мощна лавина. На Кати-Бри й трябваха само няколко минути, докато го изтегли обратно при тях, ала дори и за толкова кратко време Риджис се покри със сняг и цял затрепери.

— Не можем да останем тук! — викна тя на Бруенор. — Бурята ще ни довърши!

— Елфът ще открие нещичко! — изкрещя джуджето в отговор. — Или той, или оназ’ негова котка!

Кати-Бри кимна. Риджис се опита да стори същото, но вместо това само се разтрепери още по-силно. И тримата знаеха, че времето им изтича. И тримата знаеха, че единственото, което им остава, е надеждата Дризт и Гуенивар да открият място, където да се подслонят.

И то възможно най-скоро.

* * *

Ревът на Гуенивар бе най-прекрасният звук, който Дризт бе чувал от дълго време насам. Той се взря през гъстата бяла пелена и видя пантерата да стои върху един оголен от вятъра зъбер, с присвити уши и муцуна, побеляла от сняг.

Къде подскачайки, къде пързаляйки се, той пое към нея, като гледаше да върви така, че силният вятър да е зад него.

— Какво откри? — попита той, когато стигна до зъбера.

Гуенивар изрева повторно и пое по една странична пътека, полузатрупана от сняг. Дризт я последва и само след стотина метра забеляза сравнително голям заслон, образуван от една от скалните стени. Той кимна одобрително — тук наистина щяха да успеят да се предпазят донякъде от вятъра. Ала Гуенивар го побутна и като изръмжа гърлено, продължи напред, към тънещото в мрак дъно на заслона. Дризт направи няколко крачки натам и видя, че пантерата не откъсва очи от сравнително голяма пукнатина в каменната стена.

Елфът се приближи с обичайната си мека стъпка, коленичи пред пукнатината и надзърна вътре. За негова радост, от другата страна имаше нещо подобно на пещера или проход в скалата. Без да губи нито миг (в този момент приятелите му бяха навън, изоставени на милостта на виелицата!), той провря първо главата, а после и останалата част от тялото си през отвора в стената и се приземи върху неголяма каменна площадка.

Намираше се в просторна пещера, пълна с издатини по стените и големи скални блокове. Подът бе предимно глинен и когато настрои зрението си към онази част на спектъра, която обитателите на Подземния мрак използваха, той забеляза малка купчинка пепел — останки от наскоро угасен огън.

Пещерата беше обитавана, което не бе никак чудно, не по тези места и в това време.

Миг по-късно видя и самите обитатели да се придвижват из сенките край отсрещната стена — благодарение на топлината, която телата им излъчваха, Дризт можеше да ги различи съвсем ясно. Веднага разбра, че са гоблини, а не му бе никак трудно да се досети, че няма да са малко, не и в такава удобна бърлога.

Поколеба се дали да не се върне обратно, да доведе приятелите си и заедно да завземат пещерата. С техния опит и умения, четиримата не би трябвало да срещнат особени затруднения с малобройния гоблинов отряд.

Нещо обаче го спираше и то съвсем не беше страх за приятелите му. Можеше ли с чиста съвест да постъпи по този начин? Можеше ли заедно с другарите си да нахлуе в нечий дом и най-безцеремонно да пропъди обитателите му в лютата буря? Спомни си за един друг гоблин, когото бе срещнал преди много години в една далечна земя. Онзи гоблин не беше зъл. Не беше ли възможно обитателите на тази пещера, толкова нависоко в почти непроходимата планина, никога да не са се натъквали на хора, елфи, джуджета, или която и да било от добрите раси? И в такъв случай, имаха ли Дризт и останалите право да ги нападат и то само за да им отнемат дома?

— Добра среща! — обади се той на езика на гоблините, който бе научил в Мензоберанзан.

Диалектът, който се говореше в Подземния мрак, беше много различен от този, който гоблините от Повърхността използваха, но не дотам, че Дризт да не може да се разбере с тях.

Един от гоблините направи крачка към него, ала миг по-късно жълтеникавите му очи се разшириха от ужас и той отскочи назад, видял, че натрапникът не е какъв да е елф, а елф на мрака.

— Аз и моите приятели търсим къде да се скрием от бурята — уверено и спокойно обясни Дризт, опитвайки се да не звучи нито враждебно, нито уплашено. — Може ли да се присъединим към вас?

— Колко сте? — изграчи гоблинът.

Дризт го погледна изпитателно и забеляза, че дрехите му сапо-хубави от тези на останалите, на главата си носеше висока шапка, а от ушите му висяха златни халки.

— Петима — отвърна елфът.

— Плаща злато?

— Ще ви платим, да.

Едрият гоблин се изсмя дрезгаво и Дризт, който го прие за съгласие, остави Гуенивар да пази на прага и отиде да доведе останалите.

Никак не му бе трудно да се досети каква ще бъде реакцията на Бруенор, когато научи за уговорката му с новите им „хазяи“.

— Ха! — изпуфтя джуджето. — Ако си мислиш, че смятам да дам и кюлче от златото си на банда смрадливи гоблини, значи нямаш мозък в главата си! Или още по-зле — започнал си да мислиш като един от тях!

— Те нищо не разбират от пари — успокои го Дризт, докато ги водеше към пещерата, тъй като не искаше да остават нито миг повече на открито в това отвратително време — Риджис изглеждаше особено зле, трепереше като лист, а зъбите му не спираха да тракат. — Една-две монети ще стигнат.

— Можеш да им сложиш медни монети върху очите, когато ги съсека! — изрева Бруенор. — Чувал съм, че някои правели така.

Дризт спря и го изгледа твърдо:

— Вече се уговорих с тях — отсече той. — Дали съм постъпил правилно, или не, не знам, но вярвам, че няма да нарушите дадената от мен дума. Не сме сигурни дали тези гоблини заслужават нашия гняв, а каквито и да са, нахлуем ли там, за да ги прогоним от собствения им дом, значи с нищо не сме по-добри от тях!

Бруенор се разсмя с глас:

— Пак ли си пил от светената вода, а, елфе?

Теменужените очи на Дризт се присвиха.

— Добре де — отстъпи джуджето. — Нека бъде на твойта. Ама имай предвид, че брадвата през цялото време ще бъде в десницата ми. А някое от гнусните изчадия направи погрешна стъпка или рече нещо глупаво, а цялото място се е сдобило с нова окраска — яркочервена!

Дризт погледна към Кати-Бри, очаквайки поне тя да го подкрепи, ала по изражението й разбра немалка изненада), че тя е на страната на Бруенор. Запита се дали не бе сгрешил — може би наистина трябваше просто да нахълтат в пещерата и да прогонят гоблините.

Малко по-късно той бе първият, който влезе в пещерата, следван плътно от Гуенивар. Появата на огромната пантера стресна мнозина от гоблините, ала при вида на рижобрадото джудже те до един се разкрещяха възмутено, започнаха да подскачат нагоре-надолу, да го сочат с пръст и да размахват юмруци.

— Само мрачен елф — заяви предводителят им. — Джудже — не!

— Дуергар — отвърна Дризт. — Сиво джудже.

И като сръга Бруенор в ребрата, прошепна с крайчеца на устата си:

— Опитай да се държиш като дуергар.

Бруенор го изгледа скептично.

— Джудже! — сърдито повтори главатарят на гоблините.

— Дуергар — настоя Дризт. — Не сте ли чували за дуергарите? Сиви джуджета, съюзници на мрачните елфи и на гоблините от Подземния мрак?

Думите му съдържаха достатъчно истина, за да успокоят едрия гоблин. Сивите джуджета често търгуваха и понякога се съюзяваха с мрачните елфи. В Подземния мрак отношенията между дуергари и гоблини бяха почти същите като тези между мрачни елфи и гоблини — между двете раси имаше не толкова дружба, колкото търпимост. В Мензоберанзан живееха немалко гоблини — нали все някой трябваше да чисти, а и младите матрони имаха нужда от някого, върху когото да упражняват уменията си с камшика.

Следващият, който влезе в пещерата, бе Риджис й водачът на гоблините отново изпищя.

— И той е дуергар — побърза да „поясни“ Дризт преди гоблинът да успее да каже каквото и да било. — Но е още момче. Използваме ги, за да проникват в поселищата на полуръстовете и да се смесват незабелязани с тях.

— А! — бе единственото, което гоблинът можа да отговори.

Последна в пещерата влезе Кати-Бри. Естествено, нейната поява предизвика нов взрив от крясъци, тропане с крака, сочене с пръст и размахване на юмруци.

— А, пленничка! — похотливо рече предводителят на гоблините.

Очите на Дризт неволно се разшириха при тези думи и недвусмисления тон, с който бяха изречени. Намеренията на гнусното същество бяха съвсем очевидни и едва сега елфът разбра грешката си. Той просто бе отказал да приеме простичката истина, че Нойхайм, когото бе срещнал преди много години, е едно огромно и уникално изключение.

— Какво рече? — попита Бруенор, който не разбираше езика на гоблините много добре.

— Каза, че сделката се разваля — отвърна Дризт. — Каза да си вървим.

Преди джуджето да успее да го попита какво смята да прави, елфът вече отиваше към другия край на пещерата, извадил двата си ятагана.

— Дризт? — повика го Кати-Бри и се обърна към Бруенор, макар че едва го виждаше в сумрака.

— Те първи започнаха! — изрева джуджето, ала после се поколеба. — Нали така? — извика той към Дризт.

— О, да! — долетя отговорът на елфа.

— Направи факла за момичето, Къркорещ корем! — щастливо викна Бруенор, а после се втурна напред. — Стреляй наляво, докат’ Къркорещия корем не запали факлата! Аз ще се държа вдясно.

Двама гоблини се нахвърлиха върху Дризт, по един от всяка страна. Елфът отскочи надясно, завъртя се и рязко се наведе, замахвайки с двата ятагана. Единият гоблин вдигна късото си копие и почти успя да отбие едно от остриетата.

Дризт начаса придърпа оръжията си и като се обърна на другата страна, замахна с дясната ръка. Раненото му рамо запулсира, ала похотливата забележка на гоблина, очевидният намек, че не би имал нищо против да се позабавлява с Кати-Бри, му даваше сили да пренебрегне болката.

Противникът му се приведе, за да избегне един от ятаганите, и инстинктивно вдигна копието си, в случай че елфът реши да му нанесе нисък удар с другото си оръжие.

Вторият ятаган на Дризт му преряза гърлото.

Трети гоблин рухна на земята, а върху него се сгромоляса един от другарите му, пронизан в сърцето от първото оръжие на елфа, който бе направил бърза крачка встрани и миг по-късно вече се бе заел с четвърти противник.

— Мътните го взели, елфе! — изрева Бруенор. — Отнемаш ни цялата веселба!

И той се втурна към Дризт с намерението да забие секирата си в главата на неговия противник, ала в този миг огромна, черна сянка профуча покрай него и гоблинът беше затрупан под планина от черна козина и остри нокти.

Изведнъж тетивата на Таулмарил изсвистя и пещерата беше озарена от синьо сияние. Първите стрели на Кати-Бри се забиха в каменната стена, ала докато летяха, хвърлиха достатъчно светлина, та тя да си набележи няколко жертви.

Още на третия път успя да улучи един гоблин, а всеки от следващите й изстрели или попадаше право в целта, или изсвистяваше на милиметри от скверните същества, така че те бяха принудени да се хвърлят на пода.

Тримата приятели засилиха натиска си, посичайки всеки гоблин, изпречил се на пътя им. Мнозина от страхливите създания се разбягаха пред тях.

Кати-Бри продължаваше да стреля и макар че улучваше по-рядко, по този начин пречеше на гоблините в тази част на пещерата да се притекат на помощ на другарите си.

Междувременно Риджис си беше проправил път покрай отсрещната стена, прокрадвайки се покрай огромни скални късове, сталагмити и приведени надве гоблини. Много скоро забеляза, че от време на време някое от гнусните същества (включително и предводителят им) изчезва в една пукнатина в дъното на пещерата.

Полуръстът почака редиците на гоблините в тази част на каменната зала да пооредеят и се шмугна в гъстия мрак на вътрешните тунели.

Битката свърши за броени минути. В действителност, освен тримата гоблини, които се бяха нахвърлили върху Дризт в началото, трудно можеше да се каже, че страхливите същества бяха оказали кой знае каква съпротива. Вместо да се отбраняват срещу могъщите натрапници, бяха предпочели да избягат. Някои дори бяха стигнали дотам, че за да се спасят, хвърляха телата на другарите си на пътя на джуджето и пантерата.

Всичко свърши, когато Дризт и Бруенор едновременно пронизаха и посякоха един гоблин, който се опитваше да се измъкне през пукнатината в задната част на пещерата.

Бруенор дръпна секирата си, ала острието се бе заклещило и преди да се усети, той преметна и оръжието, и мъртвото тяло на гоблина, през рамо.

— Големият офейка! — недоволно изсумтя джуджето, без да забележи, че на гърба си има гоблинов труп. — Ще тръгнеш ли след него?

— Къде е Риджис? — долетя гласът на Кати-Бри откъм входа на пещерата.

Двамата приятели се обърнаха и видяха, че тя се мъчи да запали една факла.

— Къркорещия корем хич не го бива да изпълнява заповеди — изръмжа Бруенор. — Нали му рекох той да го стори!

— Не ми трябваше светлина, нали имам Таулмарил — обясни Кати-Бри. — Но той хукна нанякъде.

И като повиши глас, тя извика:

— Риджис!

— Избягал е — прошепна Бруенор на Дризт, макар че и сам не си вярваше, не и след проявената от полуръста смелост на идване от Десетте града, както и изненадващо доброто му представяне в битката край Окни. — Мен ако питаш, след онез’ людоеди е решил, че му стига толкоз.

Дризт поклати глава и бавно се огледа — повече се боеше, че Риджис може да е бил посечен, отколкото, че е избягал.

Няколко секунди по-късно чуха доволно свирукане и видяха полуръста да изниква от дупката в стената. Без да каже нищо, той огледа двамата си другари и подхвърли някакъв предмет на Дризт.

Елфът го улови и не можа да сдържи усмивката си, когато видя какво държи.

Гоблиново ухо, на което висеше златна халка.

И Дризт, и Бруенор спряха изумени погледи върху дребния си приятел.

— Чух го какво каза — отговори на неизречения им въпрос Риджис. — Аз също разбирам езика им.

И като щракна с пръсти пред лицата на слисаните си другари, той се насочи към Кати-Бри. Малко преди да стигне до нея обаче спря, обърна се и подхвърли и второто ухо на Дризт.

— Какво му става? — тихичко попита Бруенор, когато Риджис се отдалечи.

— Приключенски дух? — също толкова недоумяващо отвърна Дризт.

— Може би — рече джуджето и се изплю на пода. — Всички ни ще убият зарад него, или аз съм брадат гном.

Петимата (Гуенивар остана с тях през цялата нощ) изчакаха в пещерата отминаването на бурята. В единия ъгъл откриха купчина дърва (както и гранясало месо, което не посмяха да сготвят) и Бруенор напали буен огън близо до входа. Гуенивар пазеше, докато Дризт, Кати-Бри и Риджис изхвърлиха телата в тунела. После се настаниха около огъня и хапнаха. Редуваха се да стоят на пост през цялата нощ и спяха по двама, въпреки че не очакваха страхливите гоблини да се върнат толкова скоро.

* * *

Далеч на югоизток друг уморен пътник нямаше приятели, които да стоят на пост, докато той спи. Въпреки това, тъй като не очакваше, че в подобна бурна нощ може да се навъртат врагове, Уолфгар се облегна на скалата зад себе си и затвори очи.

Сам бе пригодил това място за подслон, така че сега от двете му страни се издигаха високи снежни стени, а зад гърба си имаше твърда скала. Снегът бързо се трупаше пред него и той знаеше, че трябва да спи на пресекулки — малко вероятно бе да го открият диви животни или чудовища, но ако не почистваше постоянно снега пред себе си, рискуваше да бъде погребан жив, а ако не хвърляше по някое и друго дърво в огъня, най-вероятно щеше да измръзне до смърт.

Разбира се, подобни дребни неудобства не можеха да притеснят варварина, отраснал в откритата тундра на Долината на мразовития вятър, с песента на ледените й вихри в ушите си.

И закален в огнените недра на пъкления дом на Ерту.

Вятърът печално свиреше протяжна, скръбна мелодия в ушите му, която жегна изстрадалия мъж право в сърцето. Там, в снежния заслон, сам в бурната нощ, той неволно се върна назад.

Спомни си детството, прекарано в племето на Лоса, когато тичаше на воля из необятната тундра и досущ като своите предци, които го бяха правили столетия наред, ловуваше и изпълняваше все същите ритуали.

Спомни си битката, отвела го в Десетте града, свирепо нападение, което войнствените му сънародници бяха предприели срещу жителите на десетте поселища. Не особено добре нанесен удар по главата на едно особено твърдоглаво джудже бе станал причина за поражението му и ето че се бе озовал в ръцете на някой си Бруенор Бойния чук — сприхаво, грубовато джудже със златно сърце, което Уолфгар много скоро бе обикнал като роден баща. Претърпяното поражение на бойното поле го бе събрало с Дризт и Кати-Бри и го бе тласнало към пътя, по който щеше да върви оттам насетне. Същия път, който го бе захвърлил в онова пъклено място, бърлогата на демона Ерту.

Вятърът все така пееше скръбната си песен, сякаш го молеше да не продължава напред, да спре и да захвърли спомените за Ерту и ужасите, преживени в скверния му дом.

Песента на вятъра се превърна в настойчиво предупреждение, ала Уолфгар, когото мисълта за онова, в което смяташе, че се е превърнал, измъчваше по-силно и от спомена за преживяното в лапите на Ерту, не го послуша. Не и този път. Той жадно се хвърли в прегръдката на спомените, извика ги в съзнанието си и се вгледа в тях, хладнокръвно и безпристрастно. Това беше истината, такава, каквато бе, а не каквото би трябвало да бъде. Истина, която щеше да бъде с него до края на живота му.

Истина, от която трябваше да извлече полза, а не, от която да се крие.

Вятърът продължаваше да напява мрачното си предупреждение, нашепваше му да не поглежда в бездната от ужас, да не поема по пътища, които щяха да го отведат там, където бе по-добре никога да не стъпва, ала Уолфгар издържа докрай, наново преживя всичко, чак до победата над Ерту насред Морето на неспирния лед.

Победата, която той и приятелите му бяха удържали.

Там се коренеше същинският проблем, осъзна варваринът. Той и приятелите му! Беше си тръгнал от някогашните си спътници, защото вярваше, че така трябва. Избягал бе от тях и най-вече от Кати-Бри, защото не можеше да понесе да видят в какво се бе превърнал — напълно сломен, бледа сянка на онзи, който някога беше.

Уолфгар се откъсна за малко от мислите си и хвърли в огъня последните дърва, които беше събрал. След това намести камъните, с които беше обградил импровизираното си огнище, за да могат да се нагреят и да запазят топлината за по-дълго. Накрая изтърколи един от тях под завивките си и го намести така, че да може да легне върху него.

Топлината се разля по тялото му, ала не можа да пропъди напиращите спомени и въпросите, които те водеха след себе си.

— И докъде стигнах накрая? — попита той, ала вятърът не отвърна и продължи да свири жалостиво.

И той, както и Уолфгар, не знаеше отговора.

* * *

Утрото дойде, ясно и светло, слънцето се заизкачва по безоблачното небе и започна да топи преспите, които виелицата беше натрупала през нощта.

Дризт посрещна яркия изгрев със смесени чувства — и той, и останалите бяха щастливи, че отново усещат ръцете и краката си, но също така добре разбираха какви опасности крие подобно време след буря като вчерашната. Щеше да им се наложи да се движат крайно предпазливо, за да избегнат заплашващите ги на всяка крачка лавини.

Елфът погледна назад, към пещерата, в която приятелите му още спяха. Ако имаха късмет, може би още днес щяха да достигнат брега и да започнат търсенето на клисурата и Шийла Крий.

Дризт се огледа наоколо и си каза, че наистина ще им трябва доста късмет. Дори оттук съвсем ясно чуваше далечния тътен на свличащ се сняг.

* * *

Заслонът на Уолфгар се бе превърнал в истинска пещера, същинска снежна гробница, и той беше принуден да си проправя път с юмруци и ритници. Когато най-сетне изпълзя навън, той се изправи и се протегна, оставяйки лъчите на слънцето да стоплят измръзналото му тяло.

Намираше се в подножието на планината на юг, към Лускан, теренът се спускаше надолу, а на северния хоризонт не се виждаше нищо друго, освен високи, заснежени върхове. Уолфгар се изсмя примирено, когато забеляза, че бе нощувал на самата граница на бурята — по възвишенията на юг явно бе валял предимно дъжд, докато земята на север беше покрита с дебел сняг.

Сякаш самите богове му казваха да се върне обратно.

Уолфгар кимна. Може би. А може би бурята не бе нищо повече от въплъщение на избора, който стоеше пред него. Лесният път, който отиваше на юг, към Лускан и отвъд, го викаше, показваше му съвсем ясно откъде да мине, за да избегне трудностите.

Сърцатият варварин се разсмя на символичния начин, по който самата природа сякаш го тласкаше обратно към сигурния, спокоен живот в Града на бездънните води. Той нарами раницата си, взе грубоватата алебарда, която носеше вместо Щитозъб и пое на север.

(обратно)

Двадесет и първа Прахосано обаяние

— Имам работа в Лускан, за която трябва да се погрижа! — негодуваше Морик. — Задействал съм толкова много неща — връзки и сделки, и какво ли не! — а сега, заради теб и твоите приятели всичко ще иде нахалост!

— Но пък дългите, зимни нощи ще ти донесат много наслада — усмихна се Белани и се протегна изкусително върху купчината меки кожи.

— Това няма… е, да, така е — съгласи се Морик и поклати глава. — Аз не се оплаквам от теб, знаеш го, нали?

— Твърде много говориш — рече Белани и протегна ръка към него.

— Аз… аз… Не, така не може! Не сега! Имам работа…

— По-късно.

— Сега!

Белани се усмихна широко, претърколи се и се протегна. Възмущението на Морик трябваше да почака. Все пак, по-късно същия ден, той отново подхвана оплакванията си и продължи да натяква на Белани, че уж краткото пътуване, на което го бе взела, ще му струва прескъпо.

— Нямаше как да го избегна — обясни магьосницата. — Трябваше да те доведа тук, а после зимата ни изненада.

— И не ми е позволено да си тръгна?

— О, върви си, ако искаш. Но пътят дотам е дълъг и труден… мислиш ли, че ще стигнеш до Лускан в разгара на зимата?

— Ти ме доведе тук, значи ти трябва да ме върнеш обратно!

— Невъзможно — спокойно отвърна Белани. — Не съм в състояние да те телепортирам толкова надалеч. Навярно бих могла да отворя няколко магически портала, но не достатъчно, за да стигнем чак до Лускан. Освен това изобщо не обичам студа, Морик. Ама никак.

— Значи Шийла Крий ще трябва да измисли друг начин да ме върне вкъщи — заяви Морик и си обу панталоните…

… или поне се опита, тъй като едва бе успял да ги вдигне до глезените си, когато Белани махна с ръка и той бе връхлетян от силен вятър, който го събори по гръб.

Морик се надигна на колене и с мъка се изправи.

— Много смешно — мрачно рече той и я изгледа сърдито, ала още преди да довърши, видя, че Белани изобщо не се усмихва.

— Значи смяташ да отидеш при Шийла Крий и да поискаш да те върне у дома? — попита тя.

— Защо не?

— Защото тя ще те убие. Шийла не те харесва особено и иска да се махнеш оттук точно толкова, колкото и ти самият, но въпреки това няма да си мръдне и малкия пръст, за да ти помогне да си отидеш. Най-много да позволи на някоя от човекоядките си да изхвърли мъртвото ти тяло в морето. Не, Морик, единственото, което можеш да сториш, е да не й се пречкаш много-много. Вдигаме платна веднага щом се запролети и най-вероятно ще се държим до брега, така че ще можем да те оставим близо до Лускан или дори в самия Лускан, стига да сме сигурни, че Дюдермонт не ни е заложил капан.

— Дотогава ще съм се превърнал в просяк!

— Е, ако предпочиташ да си умреш богат, върви при Шийла и й кажи какво искаш — разсмя се Белани и като се претърколи, се загърна в дебелите кожи знак, че за нея разговорът е приключил.

Морик дълго остана на мястото си, без да сваля поглед от нея. Харесваше я, наистина я харесваше и бе сигурен, че да прекара зимата с нея би било чудесно. Пък и тук имаше още няколко жени, включително една-две доста привлекателни. Джул Пепър, например. Ами да, зимата май щеше да се окаже още по-приятна, отколкото той си мислеше.

Морик прогони тази идея от главата си почти мигновено. Трябваше много да внимава, при положение че се намира в подобна опасна компания. Горко му, ако разгневеше Белани с опитите да се позабавлява с Джул. Потръпна само при мисълта за онова, което Белани бе в състояние да му причини. Открай време мразеше да си има вземане-даване с каквито и да било магьосници, тъй като не можеше да ги заблуди, както правеше с обикновените хора, а пък те можеха да го взривят на хиляди късчета, преди той да успее да ги доближи. Според Морик, магьосниците просто не играеха честно.

Да, трябваше много да внимава да не събужда излишна ревност.

А може би точно там беше проблемът, каза си той, мислейки за очевидната неприязън на Шийла. Може би огнената главатарка на пиратите не одобряваше приятеля на Белани именно защото тя самата си нямаше никого, който да я сгрее в дългите зимни нощи.

Лукава усмивка плъзна по лицето на Разбойника, докато гледаше спящата Белани.

— Ех, Шийла! — прошепна той и се зачуди дали изобщо ще иска да се върне у дома, след като прекара известно време с Шийла.

Може би тук го чакаха много по-големи богатства, отколкото някога щеше да има в Лускан.

Чогуруга гневно кръстосваше огромната стая, замеряйки всеки, който не успееше да се дръпне навреме, с каквото й попадне.

— Батунк! — не спираше да вие тя. — Батунк, къде си!

Скъпоценното й синче беше излязло начело на грабителски отряд — поход, който трябваше да трае не повече от няколко дни. Оттогава бяха минали почти десет дена, а от Батунк нямаше и следа.

— Сняг много дълбок — спокойно се обади Блуг, който се бе излегнал в огромен хамак (подарък от Шийла Крий), така че масивните му крака висяха от двете страни на плетената люлка.

Чогуруга се втурна към него и с един замах го изтърси от хамака:

— Ако научи, че ти наранил…

— Батунк излязъл — все така спокойно й напомни Блуг, било защото не искаше да се нахвърля върху красивата си жена, било защото не искаше да се присмива на очевидната й истерия. — Той или се върне, или не. Блуг няма излезе търси го.

Простичката логика (достатъчно проста, за да може дори Чогуруга да я разбере) не успя да успокои човекоядката, но поне я накара да отклони вниманието си от Блуг.

Виейки отчаяно, тя се обърна и отново започна да кръстосва стаята.

В действителност синът й не за първи път закъсняваше след подобни мисии, ала този път беше различно и то не само заради свирепата буря, извила се най-неочаквано. Този път, Чогуруга го усещаше с цялото си същество, се бе случило нещо ужасно. Гибел беше сполетяла скъпия й Батунк.

Този път той нямаше да се завърне.

Човекоядката бе напълно сигурна.

* * *

Морик се ухили широко и като извади от малката кожена кесийка на пояса си още един бокал — красив предмет, изработен от сребро и фино стъкло, го постави на масичката пред Шийла Крий.

Шийла го погледна развеселено и му кимна да продължи.

Този път от кесийката излезе бутилка елфическо вино, прекалено голяма да се побере в кесийката дори сама, камо ли пък заедно с двата бокала.

— Какво друго криеш в магическата си кесия, лусканецо? — подозрително попита Шийла. — Белани знае ли, че притежаваш подобен предмет?

— И защо това трябва да я интересува, прекрасна Шийла? — отвърна Морик и щедро напълни чашата пред Шийла със скъпата течност, след което сипа малко и в своята. — Аз не съм заплаха за никого тук. Аз съм приятел, не враг.

Шийла се подсмихна и надигна чашата си с такъв замах, че виното се разплиска. Все така невъзмутимо, тя отпи огромна глътка, тресна бокала на масата и обърса зачервеното си лице.

— Да не мислиш, че някой враг би казал нещо друго? — направо заяви Шийла. — Малцина се признават за зложелатели, след като вече са заловени.

Морик се изкиска:

— Не одобряваш решението на Белани да ме доведе тук — отбеляза той.

— Никога не съм твърдяла друго.

— Не одобряваш и интереса, който тя проявява към мен — осмели се да добави Морик.

Шийла не можа да скрие сянката, която пробяга по лицето й, и неспокойно се размърда в стола си. Окуражен от мисълта, че рязкото й държание към него се дължи всъщност на ревност (а в очите на самоуверения лусканец подобна възможност изглеждаше напълно правдоподобна), Морик поднесе чашата си към Шийла.

— Да пием за деня, когато и двамата ще оценим по достойнство качествата на другия! — рече той.

— Както и за деня, когато всеки от нас ще прозре истинските желания на другия! — добави Шийла с широка усмивка.

Морик се ухили доволно, мислейки си какви ли пламенни удоволствия може да му достави огненият темперамент на пиратската главатарка.

Онова, което получи, бе последното, което очакваше.

Малко по-късно Морик излезе от стаята на Шийла със залитане. Главата му още пулсираше от крошето, което Шийла му бе нанесла, без дори да свали усмивката от лицето си. Недоумявайки защо Шийла беше посрещнала толкова остро опита му за сближаване (та той само се бе доближил до нея и я бе погалил по бузата с опакото на ръката си!), лусканецът се отправи към стаята на Белани, сипейки проклятие след проклятие. Не беше свикнал на подобно отношение от жените и сега му бе трудно да скрие възмущението си от Белани, която се показа на вратата и му препречи пътя.

— Да не си ухажвал някой разярен язовец? — подсмихна се тя.

— Дори това би било за предпочитане! — отвърна Морик и се опита да я заобиколи, за да влезе; тя обаче протегна ръка и го спря.

Лусканецът я изгледа въпросително:

— Да не би да ревнуваш?

— Мисля, че достатъчно добре знаеш колко струваш, за да можеш и сам да си отговориш на този въпрос.

Морик се накани да каже нещо, ала после осъзна скритата обида в думите на магьосницата и кимна одобрително.

— Да ревнувам? — скептично повтори Белани. — Не бих казала. Очаквах досега да си преспал най-малкото с Джул Пепър. Но не мога да отрека, че ме изненадваш — не мислех, че Шийла е твоят тип. А и ти не си нейният.

— Е, била си права — отбеляза Морик и като потърка слепоочието, което все още го болеше, влезе в стаята, този път, без да бъде спиран от Белани. — Подозирам, че ти би имала повече късмет, ако решиш да я ухажваш.

— Чак сега ли го разбра! — засмя се Белани и го последва, затваряйки вратата след себе си.

Морик се отпусна върху меките кожи и я погледна.

— Е, не можа ли да ме предупредиш? — попита той. — Или поне да ми намекнеш?

— И да се лиша от възможността да се позабавлявам?

— Не си пропуснала кой знае какво — увери я Разбойника и протегна ръце към нея.

— Искаш ли да се погрижа за нараненото ти слепоочие? — подхвърли Белани. — Или за наранената ти гордост?

Морик се замисли за миг.

— И двете — призна той и магьосницата се приближи с широка усмивка на лице.

— Това е последният път, когато те предупреждавам — рече тя, докато се мушкаше в леглото до него. — Забъркаш ли се с Шийла Крий, тя ще те убие. И то ако извадиш късмет. Много е вероятно вместо това да каже на Чогуруга, че я харесваш.

— Човекоядката? — ахна Морик ужасено.

— И ако това не те убие, то Блуг със сигурност ще го стори.

Белани пропълзя до него и понечи да го целуне, ала лусканецът се отдръпна — желанието му внезапно се бе изпарило напълно.

— Чогуруга — прошепна той и по гърба му пробягаха ледени тръпки.

(обратно)

Двадесет и втора глава Стъпка по стъпка

Брулен безмилостно от ледения вятър, който го връхлиташе отдясно, Уолфгар бавно напредваше, навел глава, за да се предпази поне малко от свирепите, смразяващи талази. Прекосяваше един особено висок планински проход и макар че мястото беше прекалено открито, никъде другаде снегът не бе толкова малко, именно благодарение на неспирния вятър. Вярно, че всеки враг можеше да го забележи от цяла миля — черно петно на фона на бялата планина — ала Уолфгар беше сигурен, че никое живо същество (освен ако нямаше крила и не бе достатъчно силно, за да се пребори с мразовитите вихри) не би могло да го доближи.

Вместо да се бои от врагове, варваринът се надяваше, че старите му приятели ще го забележат. Как иначе би могъл да ги открие в тази необятна пустош, където единственото, върху което очите на пътника можеха да се спрат, бяха безкрайни върхове, и където всяка представа за разстояние беше напълно изкривена? Понякога поредното било, върху което дърветата ясно се различаваха, изглеждаше съвсем близо, ала в действителност се намираше на десетки мили и нерядко бе отделено от дълбоки пропасти, които Уолфгар нямаше как да преодолее, освен ако не изгубеше цели дни, за да ги заобиколи.

Как изобщо очакваше да ги открие, за кой ли път се запита варваринът и за кой ли път поклати глава, чудейки се как бе могъл да избере северната порта на Лускан и защо не се бе отказал дори след онази страховита буря в подножието на планината, когато съвсем ясно бе видял колко лесен е пътят на юг и колко непреодолим — този на север.

— Какъв глупак само ще се окажа, ако Дризт и останалите са си намерили подслон — някое градче, в което да прекарат зимата! — каза си той и се разсмя с глас.

Да, надали имаше по-безнадеждно положение от това да търси приятелите си в безбрежната, негостоприемна пустош и то в толкова лошо време, че те можеха да минат само на няколко метра край него, без той да разбере. Въпреки това, Уолфгар знаеше, че не е глупак, знаеше, че постъпва правилно и прави точно това, което трябва.

Поспря за малко и обходи с поглед долините под себе си, върха, който се издигаше насреща му, малката борова горичка, която се зеленееше нейде вдясно, самотно цветно петно на фона на бялата планина.

Уолфгар реши да се насочи натам и под прикритието на дърветата да поеме на запад, докато не достигне прохода, който щеше да го отведе в Долината на мразовития вятър. Ако по пътя се натъкнеше на старите си приятели, толкова по-добре. Ако ли не, щеше да отиде в Десетте града и да ги чака там. Не дойдеха ли до настъпването на пролетта, щеше да се присъедини към някой керван, отиващ към Града на бездънните води.

Вдигна ръка, за да предпази очите си от ярката светлина и от снега, който вятърът навяваше в лицето му, и пое напред. Трябваше да прекоси откритата местност, която водеше до следващия връх, а после да се спусне по стръмния западен склон. Поне склонът беше покрит с дървета, на които той можеше да се обляга и да използва, за да забави слизането си. Опиташе ли да се спусне сега, при най-лекото подхлъзване можеше да политне надолу, премятайки се презглава в продължение на няколко мили.

Уолфгар отново наведе глава и продължи напред, облягайки се на вятъра.

Това му струва скъпо, когато малко по-късно стъпи върху някакъв камък, който се оказа прекалено полегат. Мъхестият ботуш не можа да му помогне особено върху гладката, заледена повърхност и той, приведен на една страна заради вятъра, не успя да си възвърне равновесието навреме, тупна на земята и се понесе надолу, размахал ръце в напразен опит да се залови за каквото и да било.

Почти веднага захвърли на една страна тежката, неудобна алебарда, така че тя да не се стовари върху главата му. Не след дълго вече не се пързаляше, а се премяташе презглава, удряйки се в камъни и скални издатини. Една от тях го блъсна толкова силно, че го завъртя настрани. Презрамките на раницата му се скъсаха и тя се затъркаля след него, а припасите му се сипеха по пътя.

Уолфгар продължи да се носи надолу, дълго след като и оръжието, и всичките му вещи бяха останали далеч над него.

* * *

— Ранен е! — уплашено възкликна капитан Дюдермонт, докато гледаше как Уолфгар се търкаля по склона.

Той и Робилард бяха в неговата каюта и заедно се взираха в дъното на една купа, пълна с омагьосана вода, която магьосникът използваше, за да следи какво става с варварина. Робилард не обичаше подобни магии (а и не беше безкрайно добър в тях), но въпреки това бе успял тайничко да закачи една вълшебна карфица в гънките на дебелите кожени дрехи на Уолфгар. Благодарение на тази карфица, настроена към купата с вода, дори Робилард, чиито умения бяха в съвсем друга област, лесно можеше да държи варварина под око.

— Идиот! — тихо отбеляза сега магьосникът.

Двамата с Дюдермонт (който нервно хапеше долната си устна) ясно видяха как Уолфгар най-сетне се изправя на крака, леко приведен на една страна, очевидно, за да щади раненото си рамо. Докато той обикаляше наоколо, оглеждайки се за път, който да го отведе до вещите му, двамата мъже на кораба съвсем ясно забелязаха, че куца.

— Няма да успее да се изкачи обратно без чужда помощ — рече Дюдермонт.

— Идиот — повтори Робилард.

— Погледни го! — извика капитанът. — Можеше да поеме на юг, както ти бе сигурен, че ще стори, но не го направи. Не, той тръгна на север и навлезе в мразовитите планини, които малцина се осмеляват да прекосят дори през лятото и то с придружители, да не говорим пък да отидат сами!

— Това се казва естествен подбор — насмешливо подхвърли Робилард. — Онези, които биха се осмелили да идат сами, най-вероятно са го сторили и вече са мъртви. Глупаците винаги намират начин да не предадат тъпоумието си на поколенията.

— Ти сам искаше да поеме на север! — напомни му Дюдермонт. — Неведнъж си го казвал. Но не за да загине толкова нелепо. Откога повтаряш, че ако Уолфгар заслужава приятели като Дризт и Кати-Бри, трябва да тръгне да ги търси, колкото и невъзможно да изглежда подобно начинание! Е, виж го сега, сприхави ми приятелю!

При тези думи капитанът махна към дъното на купата, където съвсем ясно се виждаше как Уолфгар бавно и мъчително се катери нагоре по склона, сантиметър по сантиметър, напук на болката, изписана по лицето му. Той не сведе отчаяно глава, не закрещя ядосано, не размаха юмрук в пристъп на безсилна ярост, а упорито се заизкачва обратно по билото на планината.

Дюдермонт спря изпитателен поглед върху лицето на Робилард, който се взираше в образа на варварина. Най-сетне магьосникът вдигна очи:

— Може би у него се крие повече, отколкото предполагах — призна той.

— Нима трябва да го оставим да умре по този начин?

Робилард въздъхна, после изръмжа и потърка лицето си толкова яростно, че мършавите му бузи се зачервиха:

— Само ядове ни създава, още откакто се появи в Града на бездънните води и поиска да говори с теб! — озъби се той и поклати глава. — Къде ти! Даже преди това, в Лускан, когато се опита да те убие…

— Не го е направил! — отсече Дюдермонт, сърдит на Робилард, задето беше отворил старата рана. — Заговорът не беше дело нито на Уолфгар, нито на дребния му приятел, онзи Морик.

— Ти си мислиш така.

— Той понася трудностите, без да се оплаква — продължи капитанът и кимна към магическата купа. — Не че за него подобна буря изобщо може да се нарече изпитание, не и след онова, което трябва да е преживял в ръцете на демона Ерту.

— Тогава защо въобще се тревожим?

— Никога няма да намери приятелите си, докато се скита безцелно из зимната планина.

Робилард въздъхна тежко и Дюдермонт разбра, че магьосникът се е видял принуден да се съгласи с него.

— Ама нали вчера забелязахме пирати на хоризонта! — направи последен отчаян опит да се измъкне Робилард. — Нищо чудно още утре да ни се наложи да влезем в бой. Не можеш да си позволиш…

— Ако отново ги забележим, а ти не си се върнал или още не си готов за битка, просто ще ги следваме тайно. Нали знаеш, че както можем да догоним всеки кораб, така можем и да избягаме от всеки кораб, ако се наложи.

— Не обичам да се телепортирам в непознати места — продължи да мърмори Робилард. — Може да се озова прекалено високо и да падна.

— Ами тогава си направи магия за летене, преди да тръгнеш.

— Или пък твърде ниско — мрачно рече Робилард, което бе напълно реална опасност, а всеки магьосник, който се появеше от другата страна на подобна магия прекалено ниско, рискуваше да остави части от себе си из скалите и пръстта.

Дюдермонт нямаше какво да отговори и само сви рамене, но Робилард и без това се оплакваше просто ей така — в действителност вече бе решил да отиде при ранения варварин.

— Изчакайте да се върна, преди да нападате, когото и да било! — изръмжа той, докато ровеше из джобовете си, за да намери всички съставки, от които имаше нужда, за да се пренесе безопасно (доколкото беше възможно!) при Уолфгар. — Ако се върна, разбира се.

— Убеден съм, че ще се върнеш.

— Естествено, че си.

Дюдермонт отстъпи назад и Робилард отвори един скрин и извади дебело, вълнено одеяло. Без да престава да мърмори, той се залови за работа — първо направи магия, благодарение на която се издигна на няколко сантиметра над пода, както и една, която сякаш разкъса въздуха и го изпълни с безброй пъстроцветни мехурчета. Те бързо го обгърнаха и само след миг той вече беше изчезнал, а мехурчетата постепенно се пукнаха и въздухът отново стана цял.

Дюдермонт се втурна към купата с вълшебна течност и успя да зърне Уолфгар частици от секундата преди магията на Робилард да престане да действа.

Достатъчно, за да види как до варварина изниква нечий силует.

* * *

Още щом усети, че се подхлъзва, Уолфгар се хвърли по очи и ръмжейки, протегна ръка. Успя да намери пукнатина в оголената от вятъра скала и като напрегна железните си мускули, се изтегли нагоре.

— Ще откараш тук целия следобед, ако продължаваш в същия дух — разнесе се познат глас нейде над главата му.

Уолфгар вдигна очи и видя Робилард да го наблюдава от прохода, заметнал дебело, кафяво одеяло върху магьосническите си одежди.

— Какво… — понечи да попита варваринът, но това моментно разсейване му струва прекалено скъпо и той полетя надолу.

Приземи се върху една скална издатина пет-шест метра по-надолу, но веднага се изправи и погледна нагоре. Видя Робилард да се спуска към него с алебардата в ръка и без изобщо да докосва земята. Докато се приближаваше, магьосникът вдигна още няколко от вещите, които Уолфгар беше изпуснал, а след като ги остави до него, отново се издигна нагоре. Когато най-сетне събра всичко, той лекичко се приземи до варварина.

— Не очаквах да те видя тук — рече Уолфгар.

— Аз също — отвърна Робилард. — Бях сигурен, че ще избереш южния път. Дори изгубих облога, който бяха направил с Донарк, кормчията.

— Парите ли си искаш? — сухо попита варваринът.

Робилард сви рамене:

— Може би някой друг път. Нямам особено желание да оставам в тази отвратителна пустош повече, отколкото трябва.

— Е, аз си върнах вещите, а и не съм тежко ранен — заяви Уолфгар и като изпъчи масивния си гръден кош, вирна брадичка — магьосникът бе свободен да си върви още сега.

— Но не си открил другарите си — обясни Робилард. — И надали ще успееш без мояпомощ. Така че — ето ме тук.

— Защото си ми приятел?

— Защото капитан Дюдермонт е твой приятел поправи го магьосникът и изсумтя, виждайки ироничната усмивка на Уолфгар.

— Имаш ли магии, с които да ги намериш? — попита варваринът.

— Имам магии, с които можем да прелетим на планината — обясни Робилард. — Както и такива, с които можем да се придвижваме от място на място. Така много бързо ще проучим всички живи същества, които се навъртат наоколо. Остава ни единствено да се надяваме, че приятелите ти са сред тях.

— А ако не са?

— Тогава ти предлагам да се върнеш в Града на бездънните води.

— На борда на „Морски дух“?

— В Града на бездънните води — натърти магьосникът.

Уолфгар сви рамене. Не искаше да влиза в спор, който можеше да се окаже безсмислен — смяташе, че Дризт и останалите са тръгнали да търсят Щитозъб, а в такъв случай най-вероятно бяха някъде тук, живи и невредими.

Все още не бе напълно сигурен, че изборът, който бе направил в Лускан, е правилен; все още не бе сигурен, че е готов за това и че наистина го иска. Как ли щеше да реагира, когато отново ги видеше? Какво щеше да каже на Бруенор и какво щеше да стори, ако джуджето, твърдо решено да брани Кати-Бри до смърт, се нахвърлеше отгоре му и се опиташе да го удуши с голи ръце? И какво щеше да каже на Кати-Бри? Как да я погледне в очите след онова, което й беше сторил?

Всички тези въпроси го връхлетяха едновременно сега, когато вероятността да намери някогашните си приятели, внезапно бе нараснала неимоверно.

Въпроси, на които той нямаше отговор. Не, Уолфгар нямаше никаква представа не само как ще го посрещнат те, но и какво ще стори самият той.

Когато най-сетне се откъсна от мислите си, варваринът видя, че Робилард го наблюдава с почти съчувствено изражение, нещо, което не му се беше случвало никога досега.

— Как успя да стигнеш дотук? — попита магьосникът и Уолфгар го изгледа недоумяващо. — Стъпка по стъпка — отвърна си сам Робилард. — И пак така ще продължиш. Стъпка по стъпка — ето как Уолфгар ще смаже демоните, които го измъчват.

При тези думи магьосникът стори нещо, от което исполинът се изненада така, както рядко се бе изненадвал през живота си — протегна ръка и го потупа по рамото.

(обратно)

Двадесет и трета глава И тогава вътре влезе…

— Чини ми се, че май ще трябва да се върнем при онзи глупак, лорд Ферингал — изсумтя Бруенор, докато влизаше обратно в пещерата, в която бяха пренощували.

Наистина, времето се беше оправило, но с това се увеличаваше и рискът от лавини, а дори Бруенор беше изумен от количеството сняг, което беше паднало през нощта.

— Ще стигне до кръста и на някой великан! — съобщи той.

— Ами тогава върви отгоре му — подсмихна се Дризт, ала в действителност на никого от тях не му беше до шеги.

Снегът беше натрупал здравата из цялата планина и точно както елфът беше предвидил, последвалите лавини силно бяха затруднили пътуването им. Навсякъде около тях се свличаха внушителни снежни маси и нерядко им препречваха пътя, така че те трябваше да обикалят часове, ако не и дни наред, за да преодолеят някой проход, който иначе биха прекосили само за час.

— Няма да ги открием, елфе — заяви Бруенор направо. — Скрили са се нейде на топло и бас държа, че цяла зима няма да си покажат мръсните муцуни навън. Няма как да ги открием в тоз’ сняг.

— От самото начало знаехме, че няма да е лесно — напомни му Кати-Бри.

— Пък и нали от онези людоеди в кулата научихме правилната посока — обади се и Риджис. — Вярно, ще ни трябва малко повечко късмет, но ние си го знаем отдавна, нали?

— Ха! — изсумтя Бруенор и така изрита първия камък, който му попадна, че той полетя във въздуха и се блъсна в насрещната стена.

— Какво тогава? — сериозно го попита Дризт. — Да им оставим чука, така ли?

— Или да бъдем живи погребани под планина от сняг, още преди да сме ги открили? — отвърна Бруенор. — Все прекрасни възможности, елфе!

— Или пък да се върнем в Окни и да презимуваме там — допълни Риджис. — И да опитаме отново, когато дойде пролетта.

— Когато „Кървавия кил“ отдавна ще е излязъл в открито море — възрази Кати-Бри. — Когато Шийла Крий и Щитозъб ще са далеч, далеч оттук.

— Да идем на юг, тогаз — предложи Бруенор. — Да намерим Дюдермонт и да тръгнем на лов за пирати заедно с него. А щом открием Крий, ще си вземем чука, а нея ще пратим на дъното на океана, където й е мястото.

След тези думи се възцари мълчание, което дълго време никой не наруши. Може би Бруенор беше прав. Може би търсенето на Щитозъб в планината беше обречено на неуспех и дори на катастрофа. А ако някой имаше право да го прекрати, то това несъмнено беше джуджето — именно то беше изработило бойния чук и пак то го беше подарило на Уолфгар. Ала никой, дори Риджис, когото цялата тази ситуация като че ли засягаше най-малко от четиримата, нямаше желание да се откаже толкова лесно от бойния чук, символ на всичко онова, което Уолфгар някога бе за тях.

Да, може би щеше да бъде по-разумно да изчакат настъпването на пролетта, но Дризт просто не искаше да приеме набиващия се в очите извод, че времето бе направило пътуването им прекалено опасно. Онова, което елфът искаше, бе всичко да приключи веднъж завинаги и колкото се може по-бързо. Искаше най-сетне да открият Уолфгар и да си възвърнат както Щитозъб, така и изгубения символ на онова, което бяха някога, и мисълта да прекара дългите, зимни месеци, без да прави нищо, изобщо не му се нравеше. Когато се огледа наоколо, установи, че тази идея не е по вкуса и на останалите, включително и на Бруенор (или най-вече на Бруенор, въпреки обичайното му мърморене).

Дризт излезе от пещерата, покатервайки се върху снежната стена, която се бе натрупала пред входа през нощта. Изкачи се възможно най-високо и въпреки че яркото слънце пареше чувствителните му очи, се огледа във всички посоки, търсейки път на юг, към морето.

Не след дълго чу някой да се приближава зад него и по звука от стъпките (по-леки от тези на Бруенор, но не така меки, както неговите собствени) позна, че е Кати-Бри.

— И да продължим напред, и да се върнем назад ми се струва еднакво трудно — рече тя, след като се изкачи при него. — Тъй че защо да не продължим напред?

— Мислиш ли, че Бруенор и Риджис ще се съгласят?

— Къркорещия корем тъкмо убеждава Бруенор — обясни младата жена и Дризт я погледна учудено.

Досега Риджис винаги бе първият, готов да свърне от пътя на приключенията и да си потърси някое топло и сигурно местенце, където да се подслони.

— Спомняш ли си как веднъж Артемис Ентрери прие неговия външен вид? — привидно мрачно попита Дризт.

Кати-Бри го погледна сепнато, ала после видя, че се шегува и се усмихна. Въпреки това фактът, че Риджис се е променил, бе доста красноречив — това беше очевидно и за двамата.

— Човек би очаквал след онуй гоблиново копие, дето го улучи в реката, да заобича още повече сигурността и удобствата — отбеляза Кати-Бри.

— Ако не беше получил магическа помощ (и то от най-неочаквания източник), със сигурност щеше да изгуби ръката си и то в най-добрия случай.

Дризт беше прав. Когато гоблиновото копие се заби в рамото на полуръста, приятелите му не можаха да спрат кръвоизлива, въпреки всичките си опити. Всъщност, Дризт и Кати-Бри тъкмо се готвеха да отрежат ръката му — единственият им шанс да спасят живота му, — когато се бе появил един от приближените на Джарлаксъл, преобразен като Кадърли, и им бе предложил да излекува приятеля им с магия.

Риджис бе останал необичайно тих до края на онова приключение, отвело ги в кристалната кула на Джарлаксъл, където Дризт се би с Ентрери. Приятелите бяха преживели много приключения заедно, но никое от тях не бе имало толкова лош край. Не само че не бяха успели да унищожат Креншинибон, ами той попадна в ръцете на опасния водач на Бреган Д’аерте. Това им начинание се бе оказало най-опасното и най-болезненото за Риджис, ала по някаква необяснима причина бе събудило нещо ъ душата на полуръста. Бяха го забелязали почти веднага след завръщането си в Десетте града. Риджис нито веднъж не се бе опитал да се измъкне, докато приятелите му прочистваха пътищата на Долината, а в няколкото случая, когато се бяха натъкнали на врагове, беше отказал да си намери сигурно местенце и да изчака останалите да свършат опасната работа.

А ето че сега се беше заел да убеждава Бруенор да продължат да кръстосват негостоприемната, дори смъртоносна зимна планина, когато замъкът на лорд Ферингал, с топлото си огнище и вкусна храна, бе толкова наблизо.

— Трима срещу един — рече Кати-Бри най-сетне. — Май ще продължим напред.

— И ще трябва да слушаме непрестанното мърморене на Бруенор през целия път.

— Той ще мърмори и ако се върнем назад.

— Да, в това отношение винаги можем да разчитаме на него — съгласи се Дризт.

— Както досега, така и в бъдеще — отвърна Кати-Бри и двамата избухнаха в сърдечен смях, от който наистина имаха нужда.

Когато малко по-късно се върнаха в пещерата, откриха Бруенор да събира вещите им, навивайки дебелите одеяла на стегнати вързопи, докато Риджис разбъркваше яденето, което вреше над бурно пламтящия огън.

— Открихте ли някой път, по който да си струва да тръгнем? — попита ги Бруенор.

— Положението е еднакво както напред, така и назад — отвърна Дризт.

— Само дето ако сега тръгнем напред, после пак ще трябва да се връщаме — рече джуджето.

— Според мен трябва да продължим напред — обади се Кати-Бри. — Няма да открием никакви отговори в заспалия Окни, а аз искам отговори преди настъпването на пролетта.

— А ти какво ще кажеш, елфе? — настоя Бруенор.

— Знаехме, че ни предстои опасен и труден път, още когато тръгнахме от Лускан. Знаехме, че идва зима, така че снегът не бива и не може да ни изненадва.

— Но все пак се надявахме да открием глупавите му пирати преди това — вметна Бруенор.

— Надявахме се, но надали можехме да го очакваме — възрази Дризт и погледна към Кати-Бри. — Аз също нямам никакво желание да прекарам цялата зима, тревожейки се за Уолфгар.

— Много добре! — съгласи се Бруенор най-неочаквано. — Нека снегът ни затрупа и тогаз Уолфгар ще прекара зимата, тревожейки се за нас!

След това се впусна в дълъг, едва доловим низ от ругатни и проклятия, както си му беше навик, което накара останалите трима да се спогледат и да си намигнат, усмихнати многозначително.

Изведнъж роптаенето на Бруенор беше изместено от друг, по-силен шум, който изпълни въздуха и напълно прикова вниманието им.

В средата на пещерата се появи и засия вертикална синя линия, висока повече от два метра. Преди приятелите да успеят да направят или кажат каквото и да било, линиите станаха две и бързо се раздалечиха, свързани от новопоявила се хоризонтална ивица.

— Магически портал! — извика Риджис и като се хвърли настрани, пропълзя в сенките и извади малкия си боздуган.

Дризт пусна ониксовата статуетка на пода, готов да повика Гуенивар, веднага щом се наложи. След това двамата с Бруенор застанаха пред портала с оръжия в ръце, а Кати-Бри отстъпи назад и встрани, постави стрела и опъна тетивата на Таулмарил.

Междувременно порталът се бе оформил напълно — три искрящи, светлосини линии, откъм които се разнасяше слабо жужене.

После от него излезе слаб силует, облечен в тъмносини одежди. Бруенор изрева и вдигна осеяната си с безброй резки секира, а младата жена опъна още малко тетивата на лъка си.

— Робилард! — възкликна Дризт, миг по-късно Кати-Бри също го позна.

— Приятелят на Дюдермонт? — попита Бруенор.

— Какво правиш… — започна Дризт, ала така и не довърши, видял как зад магьосника се появява внушителна фигура, която познаваше твърде добре.

Пръв проговори Риджис, тъй като останалите и най-вече Бруенор, като че ли бяха напълно онемели:

— Уолфгар?

(обратно)

Двадесет и четвърта глава Издайнически следи

Ужасяващ вопъл, първичен и отчаян, отекна между каменните стени и проникна до самото сърце на планината.

Ле’лоринел прекъсна тренировката си, сведе върховете на оръжията към пода и погледна към коридора, из който продължаваше да ечи окаяното стенание.

— Какво става? — попита, видял някой да притичва покрай отворената врата на стаята му.

Джул Пепър, предположи Ле’лоринел и се затича след нея. Последва я чак до просторните пещери, които се намираха точно под покоите на Шийла и най-приближените й помощнички и в които живееха Чогуруга и Блуг.

Ле’лоринел беше принуден да се наведе рязко, докато влизаше, за да избегне стола, който полетя към главата му и се разби в каменната стена зад него. После отново се разнесе потресаващото стенание отпреди малко и когато погледна към Чогуруга, от чиито гърди се бе откъснало то, Ле’лоринел разбра, че човекоядката плаче.

В средата на залата лежеше подпухналото тяло на млад и силен людоед. Шийла Крий и Белани стояха над него, а в краката им, положил грозна глава върху гърдите на мъртвото чудовище, бе коленичил още един людоед. Ле’лоринел предположи, че това трябва да е Блуг, но после зърна огромния звяр да наднича от другия край на стаята, с изражение на болезнена тревога, което, както почувства елфът, не бе нищо друго, освен не особено убедителна преструвка.

В действителност, изведнъж осъзна Ле’лоринел, съвсем не бе изключено именно Блуг да бе сторил това на сина си.

— Батунк! Детето ми! — ридаеше Чогуруга, проявявайки крайно необичайна за расата си скръб. — Батунк! Батунк!

Шийла Крий отвори уста, за да каже нещо, може би да се опита да я утеши, ала в този миг людоедката изпадна в нов пристъп на ярост и като грабна един от огромните камъни в огнището, го запрати към стената (и то застрашително близо до главата на побързалия да приклекне Блуг, както Ле’лоринел не пропусна да забележи).

— Открили тялото на Батунк близо до един военен пост на север — обясни Белани, приближавайки се до новодошлите Джул и Ле’лоринел. — Изглежда, че още няколко от нашите са били убити.

И като кимна към коленичилия людоед, добави:

— А пък онзи там, Покър, решил, че ще е добре да го върне.

— Но ти май не смяташ така — отбеляза Джул.

Магьосницата сви рамене, сякаш всичко това слабо я интересуваше.

— Погледнете я само! — рече тя в отговор и вирна брадичка към Чогуруга. — Нищо чудно да избие половината людоеди в залива. Или пък самата тя да бъде убита от Блуг.

— Или от Шийла — подхвърли Джул, тъй като за всички беше очевидно, че Шийла започва да губи търпение.

— Е, да, съществува и такава опасност — съгласи се безстрастно Белани.

— Как е станало? — намеси се Ле’лоринел.

— Не е чак толкова необичайно — отвърна магьосницата. — Всяка година губим по неколцина людоеди, особено през зимата. Глупаците му с глупаци така и не се научиха да поставят здравия разум пред желанието да мачкат и убиват. Войниците от поселищата край Гръбнака на света са корави и опитни и съвсем не са лесна плячка, дори за чудовища като тези на Чогуруга.

Още докато Белани обясняваше, Ле’лоринел предпазливо пристъпи към подпухналия труп и след като се убеди, че за момента Шийла е успяла да обуздае Чогуруга, се наведе, за да го разгледа.

Миг по-късно усети как дъхът му секва. Тялото беше покрито с многобройни изкусно нанесени рани, голяма част от които бяха дело на закривено острие. Като острието на ятаган. Една синина върху бедрото на убитото чудовище привлече вниманието на елфа и той лекичко помести тялото, така че да вижда по-добре. Белегът несъмнено беше оставен от тъпата страна на деликатно извито оръжие, много подобно на двете остриета, които Ле’лоринел беше измайсторил за Туневек, докато го караше да играе ролята на Дризт До’Урден.

Елфът рязко вдигна глава, опитвайки се да осмисли видяното. Едно беше ясно — страховитият Батунк не бе станал жертва на обикновен войник.

На Ле’лоринел му идваше да се разсмее с глас (порив, който стана още по-силен при вида на Блуг, който подсмърчаше и търкаше очите си, уж да избърше несъществуващите си сълзи). Гръмогласен рев иззад елфа обаче му напомни, че в стаята има и една човекоядка, която няма да допусне някой да се подиграва с трагедията й.

Ле’лоринел пъргаво се изправи, излезе от стаята и се изкачи до горното ниво, където най-сетне избухна в смях, едновременно трепетно развълнуван и уплашен.

Защото елфът беше сигурен, че не друг, а Дризт До’Урден беше убил Батунк. Дризт До’Урден беше по тези земи и то нейде наблизо — Покър не би могъл да донесе трупа на Батунк от твърде далечно разстояние, не и посред зима.

— Хиляди благодарности, Е’Креса! — прошепна Ле’лоринел и инстинктивно посегна към меча и камата си, после докосна пръстена, който носеше на лявата си ръка.

След всички тези години то най-сетне щеше да се случи. Беше планирал и беше изучавал бойния стил на Дризт, беше се упражнявал до безкрай, беше потърсил помощта на някои от най-големите майстори на меча в опит да намери начин да противодейства на движенията на мрачния елф. След всичко, което бе платил, след годините, прекарани в труд, за да откупи магическия пръстен, след търсенето на съюзници и събирането на информация.

Ле’лоринел усети, че не му достига дъх. Дризт беше наблизо. Не бе възможно някой друг да е надвил Батунк.

Елфът се позавъртя из стаята си, след това излезе в коридора, мина покрай покоите на Белани и Шийла и свърна към неголямата стая, в която Джул живееше, откакто се бе завърнала от Долината на мразовития вятър.

Трите жени се появиха малко по-късно, клатейки глави. Разменяха си доста грубички шеги по адрес на Чогуруга, а Шийла дори я изимитира как хленчи и беснее заради убития си син.

— Не трябваше да бързаш толкова — отбеляза Белани. — Изпусна най-забавната част.

— Горката Чогуруга — рече Джул, широко ухилена.

— Горкият Блуг, имаш предвид — поправи я Шийла и трите избухнаха в смях.

Ле’лоринел обаче не се присъедини към тях, не се и усмихна дори, а златистосините му очи заблестяха по-силно отвсякога.

— Така — заяви Шийла направо. — Най-добре ми кажи какво знаеш за цялата тази работа.

— Бях си тук, когато Батунк е бил убит, естествено — напомни й Ле’лоринел.

Белани първа се разсмя.

— Знаеш нещо — рече тя. — Още щом се доближи до трупа…

— Смяташ, че това е дело на проклетия мрачен елф, нали? — попита Шийла без повече заобикалки.

Ле’лоринел не отвърна, а лицето му запази безизразната си маска.

— Така е, нали? — настоя Шийла.

— Планината е огромна и крие не един и двама опасни противници — намеси се Джул. — Мнозина са онези, които на драго сърце биха се разправили с глупавия, млад людоед.

Белани се обади преди Ле’лоринел да успее да каже каквото и да било:

— Х-м-м — проточи тя и сложи пръст върху присвитите си устни. — Ти видя раните.

— Направени с извито острие — потвърди елфът. — Като острието на ятаган.

— И обикновен меч може да остави такива следи, ако ударът е нанесен, докато жертвата пада — възрази Шийла. — Раните съвсем не казват толкоз много, колкото смяташ.

— Казват ми всичко, от което се нуждая — отвърна Ле’лоринел.

— Нанесени са много изкусно — обади се Джул. — Онзи, който е убил Батунк, не е бил обикновен войник. Освен това — обърна се тя към Белани, — знам; че Чогуруга дава на сина си голяма част от отварите, които получава от теб.

Сега вече дори Шийла повдигна учудено вежди. Батунк не бе обикновен людоед. Той беше неимоверно едър, притежаваше страховита сила и беше превъзходно обучен войн, а някои от отварите, за които Джул говореше, бяха наистина мощни.

— Дризт е бил — уверено заяви Ле’лоринел. — Някъде наблизо е и навярно дори в този момент идва насам.

— Така ти е казал и гадателят, заради когото си тук — рече Белани, която добре знаеше историята на елфа.

— Е’Креса. Посъветва ме да открия знака на Щитозъб, защото този знак рано или късно щял да доведе Дризт До’Урден.

Джул и Белани се спогледаха, после се обърнаха към Шийла, която стоеше с наведена глава, потънала в мисли.

— Може да са били войниците от кулата — рече тя най-сетне. — Може да са получили подкрепления от някое от близките селца. Или пък някоя група скитащи се герои или дори чудовища, решили да се докопат до плячката на нашите людоеди.

— А може да е бил и Дризт До’Урден — подхвърли Джул, която единствена от трите се беше изправяла лице в лице с мрачния елф и опасните му приятели.

Шийла й кимна, а после се обърна към Ле’лоринел:

— Ще се справиш ли? — попита тя. — В случай че наистина е бил Дризт и че идва насам?

Елфът изпъчи гърди и гордо вдигна глава:

— Години наред се готвя единствено за това!

— Ако Мрачният е в състояние да надвие някого като Батунк, няма да ти е никак лесно, хич не се и съмнявай! — предупреди Шийла.

— Ние също ще ти помогнем, разбира се — обади се Белани, ала Ле’лоринел не изглеждаше особено възхитен от тази перспектива.

— Познавам го така добре, както се познава той самият — обясни елфът. — Ако Дризт се появи тук, с него е свършено.

— Обречен да загине от върха на меча ти — засмя се Белани.

— Или от върха на собствения си ятаган — загадъчно отвърна Ле’лоринел.

— Да се надяваме тогаз, че наистина е той — съгласи се Шийла. — Но не можем да сме сигурни. Стражевите кули по тези планински земи се охраняват добре. Доста от сродниците на Чогуруга са изгубили живота си в нападения срещу тях или в грабежи по пътищата. Прекалено много войници се навъртат там, пък и други, дето искат да се правят на герои. Не можем да сме сигурни, че е бил Дризт.

Ле’лоринел се отказа да спори — нека Шийла мисли каквото си иска.

В неговите уши обаче съвсем ясно звучаха думите на Е’Креса.

Да, Ле’лоринел бе напълно сигурен и напълно готов. Нищо друго — нито Шийла, нито приятелите на Дризт, нито людоедката — нищо нямаше значение!

(обратно)

Двадесет и пета глава Наближавайки срока

— Уолфгар! — повтори Риджис, тъй като всички останали продължаваха да мълчат.

Той се вгледа в лицата на приятелите си, мъчейки се да разбере какво става в главите им. Изражението на Кати-Бри беше достатъчно красноречиво — младата жена изглеждаше така, сякаш и най-слабият повей на вятъра може да я събори, напълно вкаменена от изненада при неочакваната поява на Уолфгар след толкова много време.

Дризт бе много по-спокоен и на Риджис му се стори, че елфът следи всяко движение на варварина, опитвайки се да прозре кой всъщност стои пред него — онзи Уолфгар, с когото бяха преживели толкова приключения, или мъжът, ударил Кати-Бри.

Що се отнася до Бруенор, Риджис не бе сигурен дали джуджето иска да изтича при своя изгубен син и да го прегърне или се бори с желанието да се нахвърли отгоре му и да го удуши с голи ръце. Цял трепереше, но дали от изумление, или от гняв, полуръстът не знаеше.

От своя страна Уолфгар също бе приковал поглед в джуджето, мъчейки се да разгадае изражението му. Без да сваля очи от лицето на Бруенор, той кимна на Риджис.

— Търсихме те — най-сетне наруши мълчанието Дризт. — До Града на бездънните води и обратно.

Варваринът кимна, полагайки усилие да запази изражението си непроменено.

— Струва ми се, че и Уолфгар търсеше Уолфгар — обади се Робилард и многозначително повдигна едната си вежда, когато Дризт го погледна.

— Е, най-после те намерихме… или ти ни откри — рече Риджис.

— Но дали си открил себе си? — скептично попита Бруенор.

Уолфгар неволно стисна зъби, устните му се присвиха. Искаше му се да изкрещи, че е открил себе си… молеше се да е така. Погледът му се спря върху всеки от тях поотделно, цялото му същество копнееше да се хвърли към тях и да ги притисне до гърдите си.

Ала пред него се издигаше стена — променлива и безплътна като пушеците, тегнещи в Бездната на Ерту, ала в същото време непристъпна, тя стоеше на пътя му и чувствата му напразно търсеха път към повърхността.

— Изглежда, че съм ви задължен — рече той вместо това, сменяйки темата по възможно най-глупавия според него начин. — За кой ли път.

— Дели ни разказа всичко — добави Робилард. — Излишно е да казвам, че всички сме ви искрено благодарни. Никога досега враговете ни не се бяха осмелявали да предприемат толкова дръзко нападение. Уверявам ви, че управниците на Града на бездънния те води строго осъждат както извършителите, така и онези, от чието име са действали.

Тези думи не прозвучаха толкова тържествено; колкото се очакваше, тъй като всички присъстващи отлично знаеха, че управниците на Града на бездънните води надали щяха да дойдат на север в търсене на онези, които стояха зад нападението. Също както управниците на почти всички големи градове, те бяха повече по такива високопарни изявления, отколкото по решителните действия.

— Може би ние ще успеем да отмъстим вместо тях и вместо капитан Дюдермонт — усмихна се Дризт многозначително. — Тръгнали сме по следите на Шийла Крий, а именно тя е отговорна за покушението над дома на капитана.

— Затова ви доведох Уолфгар — да ви помогне в търсенето.

Всички отново погледнаха към варварина и той отново присви устни от напрежение. Дризт го видя съвсем ясно и разбра, че не е дошъл моментът да сринат стената, която засега удържаше чувствата на Уолфгар, а по този начин — и техните собствени. Той се обърна към Кати-Бри и в широко отворените й очи прочете как се чувстваше тя.

— А Робилард? — неочаквано попита той, в опит да спре или поне да забави неизбежния изблик на чувства. — Робилард няма ли да използва уменията си, за да ни помогне?

Думите му искрено изненадаха магьосника:

— Вече го сторих! — възрази той, макар и сам да усещаше колко неубедително звучи.

Дризт кимна:

— Но можеш да сториш още много.

— Мястото ми е на борда на „Морски дух“, който вече е в открито море, на лов за пирати. Всъщност, преди да тръгна насам, тъкмо бяхме по следите на един пиратски кораб — обясни Робилард.

В отговор елфът се усмихна още по-широко.

— Благодарение на магическите си умения можеш да претърсиш надлъж и нашир много по-бързо от нас — каза той. — Ние знаем къде приблизително се намират враговете ни, но в местност като тази е напълно възможно да са зад следващото било на планината, а ние така и да не разберем.

— Уменията ми са основно в областта на морските битки, уважаеми До’Урден — отвърна Робилард.

— Единственото, за което те молим, е да ни помогнеш да открием скривалището им, в случай че предположенията ни са правилни и то е нейде из югозападното подножие на планината. Ако обикновено зимуват на сушата, скривалището им несъмнено е близо до морето. Само помисли колко по-голяма площ можеш да покриеш с помощта на магиите си, особено пък ако направиш заклинание за летене и го сториш от въздуха!

Робилард помисли миг-два, после вдигна ръка и се почеса по тила.

— Планината е огромна — изтъкна той.

— Смятаме, че знаем къде горе-долу се намират.

Робилард помълча малко и накрая кимна:

— Ще претърся местността, която искате. Ще ви отделя целия следобед, но след това ще се върна към задълженията си на „Морски дух“. Нямам никакво намерение да допусна пиратите, които преследваме, да ни се изплъзнат.

— Чудесно — кимна Дризт.

— Ще взема със себе си един от вас — продължи магьосникът и се огледа.

Изборът му падна върху Риджис, най-лекият от петимата.

— Ти — посочи го той. — Ще дойдеш с мен и после ще покажеш пътя на приятелите си.

Риджис се съгласи, без дори да трепне, и Дризт и Кати-Бри отново се спогледаха изненадано.

Бяха готови почти веднага — Робилард взе една от празните раници и каза на Риджис да го последва. Когато излязоха, го предупреди да се облече колкото може по-дебело, за да се предпази от студа и вятъра, който високо във въздуха бе още по-свиреп, след това направи бърза магия на самия себе си.

— Знаеш ли местността, която Дризт спомена? — попита Робилард.

Риджис кимна и той изрече ново заклинание, от което полуръстът се смали толкова, че Робилард с лекота го вдигна и го пъхна в празната раница, след което двамата се издигнаха във въздуха.

— Четвъртръст? — изкиска се Бруенор.

— На мен повече ми приличаше на осморъст — отвърна Кати-Бри и двамата избухнаха в смях.

Дризт и Уолфгар не се присъединиха към веселието им. Сега, когато Робилард го нямаше, беше настъпил моментът да си изяснят нещо много по-важно, което повече не можеха да пренебрегват, не и когато ги очакваха опасности, с които трябваше да се преборят заедно.

* * *

Светът се простираше като на длан под него, докато двамата с Робилард се изкачваха все по-нависоко, носени от въздушните течения все на юг.

В началото Риджис мислеше единствено за това колко са уязвими тук горе, черни петънца на фона на синьото небе, ала докато се издигаха, постепенно забрави страховете си и напълно се потопи в невероятното изживяване. Гледаше как земята се разстила под тях, все по-далеч и по-далеч, с бързина, която му отнемаше дъха. Забеляза стадо елени, шепа точици, които едва се различаваха от подобно разстояние, и се успокои — ако едрите животни едва се виждаха, какво оставаше за тях с Робилард, толкова високо в небето! Колко лесно би било за всекиго да ги вземе за самотна птица, особено с развяния зад тях плащ на Робилард.

За съжаление, веднъж осъзнал колко високо всъщност се намират, Риджис веднага бе обзет от нови страхове, които го накараха още по-здраво да се вкопчи в раменете на магьосника.

— Не ме стискай така! — извика Робилард и полуръстът поразхлаби хватката си.

Не след дълго достигнаха морето и Робилард се спусна по-ниско. Водата бучеше под тях и се разбиваше в острите скали, побелели от пяна, вълните яростно се нахвърляха върху каменистия бряг — битка, която се водеше хилядолетия наред. Въпреки че вече не бяха толкова високо, Риджис отново стисна магьосника с все сила.

Тънка ивица дим в далечината им подсказа, че там някъде гори лагерен огън и Робилард начаса свърна обратно към брега, като гледаше да се придържа зад най-близките върхове, в случай че наблизо има стражи. За изненада и облекчение на Риджис, Робилард се приземи върху един оголен от вятъра скален къс.

— Трябва да подновя магията за летене — обясни той. — Както и да направя още едно-две нови заклинания.

С тези думи Робилард извади няколко съставки от кесията на пояса си и се залови за работа. Няколко секунди по-късно изчезна.

Риджис изписка стреснато.

— Тук съм — успокои го гласът на магьосника и отново подхвана заклинание.

Същото заклинание, установи полуръстът и ето че след миг-два и той стана невидим.

— Ще трябва да се покатериш опипом в раницата веднага щом подновя магията за летене — рече Робилард, преди да продължи.

Много скоро двамата отново бяха във въздуха и макар Риджис да разбираше, че така са в по-голяма безопасност, в действителност се чувстваше много по-несигурен, просто защото не виждаше магьосника под себе си. Затова той с все сили се вкопчи в него, докато Робилард се носеше в посоката, откъм която бяха забелязали пушека. Не след дълго го видяха да се вие във въздуха, единствената разлика бе, че този път те идваха не от югозапад, а от северозапад.

Когато се приближиха още малко, установиха, че наистина става въпрос за пазачи. Бяха двамина — едър мъж и някакво чудовище — дребен людоед или пък човек, в чиито вени течеше и людоедска кръв. Бяха се свили около жалък огън, напален върху един висок хребет, час по час потриваха премръзналите си ръце и почти не поглеждаха към ветровития проход в клисурата под тях, който очевидно трябваше да пазят.

— Пленниците, които заловихме, споменаха някаква клисура — рече Риджис, достатъчно високо, за да може Робилард да го чуе.

В отговор магьосникът се понесе на север, чак до края на планинския хребет, след което се спусна в криволичещата клисура. Реката, текла тук преди хилядолетия, беше издълбала тесен пролом между високите, скални стени, които на места достигаха стотина метра. Дъното никъде не бе по-широко от шейсетина метра, ала щом започнеха да се издигат, стените бързо се раздалечаваха, така че на много места разстоянието от връх до връх бе повече от сто метра.

Докато прелитаха над двамата стражи, Робилард и Риджис забелязаха още двамина на отсрещното било, ала магьосникът се движеше прекалено бързо, за; да може Риджис да ги разгледа по-добре.

После Робилард и полуръстът се спуснаха надолу, а стените на клисурата прелитаха покрай тях с такава шеметна бързина, че горкият Риджис не можеше нито да си поеме дъх, нито да си събере мислите. Магьосникът забеляза още един страж, най-вероятно людоед, ала Риджис, прекалено замаян от главоломния полет, дори не можа да вдигне поглед натам.

Клисурата лъкатуши повече от триста метра, докато накрая, след поредния завой, двамата видяха развълнуваното море. Вдясно от тях земята беше покрита с купища остри камъни и назъбени скали. Вляво, на дъното на клисурата, се издигаше огромна, близо сто и петдесетметрова могила, по чиито склонове зееха многобройни отвори, включително и една доста просторна пещера в основата й.

Робилард я заобиколи и полетя към морето, след което рязко свърна наляво, за да мине откъм южната страна на могилата. Морското дъно беше осеяно с остри подводни скали, същински лабиринт, препречващ пътя на всеки кораб, дръзнал да навлезе в тези води. По самия бряг пък имаше още доста възвишения, които допълнително скриваха първата могила от погледа на всеки заблудил се моряк.

А там, върху южния й склон, зееше огромна пещера, достатъчно голяма, за да побере цял кораб.

Робилард мина покрай нея и продължи да обикаля могилата, издигайки се все повече и повече. Сега и двамата с Риджис забелязаха пътеката, която започваше близо до просторната пещера на южния склон и поемаше на изток. Последваха я и не след дълго се натъкнаха на врата, която надали беше единствената по протежение на пътеката, където на доста места имаше разположени стражи.

Робилард се издигна над източния склон и се спусна обратно в клисурата, където, за изненада и ужас на полуръста, се приземи в основата на могилата, близо до вдълбаната там пещера — достатъчно голяма, за да могат две каруци да минат едновременно през входа й.

Без да изпуска невидимия полуръст, Робилард се вмъкна в пещерата. Едва-що бяха влезли, когато до ушите им достигна гърленият брътвеж на трима людоеди.

— Трябва да има по-добър начин да проникнете вътре, когато дойдете с елфа и останалите — прошепна Робилард в ухото на Риджис, който едва не подскочи, но за щастие успя да се овладее, преди да изпищи и да привлече вниманието на пазачите. — Стой тук — добави магьосникът и изчезна нанякъде.

Риджис остана съвсем сам и макар да беше невидим, изведнъж се почувства съвсем малък и ужасно уязвим.

* * *

— Едва не ме уби с онова първо хвърляне! — рече Дризт и двамата с Кати-Бри се усмихнаха доволно, когато Уолфгар се засмя.

Бяха се отдали на спомени за отминалите времена, приятен разговор, подхванат от елфа в опит да разчупи ледовете и да накара варварина да излезе о черупката, в която се бе затворил. С появата на Уолфгар, в пещерата се беше възцарила неловкост, очевидна както от смръщеното лице на Бруенор, така и от явно напрегнатото изражение на варварина.

Разказваха историята за първата битка на Дризт и Уолфгар в бърлогата на великан на име Едноустия. Двамата приятели дълго бяха тренирали заедно и добре познаваха бойните си стилове, дотам, че те често се допълваха до съвършенство и все пак, както Дризт току-що бе признал, понякога успехът бе идвал не заради техните усилия, а просто защото късметът им проработваше.

Въпреки че Бруенор все така мълчеше и се мръщеше, елфът продължи със спомени за дните, прекарани в Долината на мразовития вятър, за приключенията, преживени заедно, за изковаването на Щитозъб (тук и Уолфгар, и Бруенор видимо потрепнаха), за пътешествието им до Калимпорт, за да спасят Риджис, за връщането им обратно на североизток в търсене на изгубените Сребърни зали. Дори Дризт остана изненадан от това колко много бяха преживели заедно и от силата на приятелството, свързвало ги някога. Понечи да заговори за идването на Мрачните в Митрал Хол и за трагичния сблъсък, който им бе отнел Уолфгар, ала после размисли и се отказа.

— Как може толкова силна връзка да се окаже така преходна? — попита той вместо това. — Как може намесата на един демон да погуби нещо, което сме градили с години?

— Вината не е на демона Ерту — заяви Уолфгар, изпреварвайки Кати-Бри, която също се канеше да каже нещо.

Тримата приятели го изгледаха изненадано — това бяха първите му думи, откакто Дризт бе започнал разказа си.

— Вината е на демона, който Ерту всели в гърдите ми — продължи варваринът и като се обърна към Кати-Бри, взе ръцете й в своите. — А може би и на демоните, които си бяха там отпреди…

Гласът му се прекърши и той вдигна поглед. Кристалносините му очи се напълниха със сълзи, ала той стисна зъби и се опита да ги преглътне, без да сваля поглед от лицето на младата жена.

— Единственото, което мога да кажа сега, е, че съжалявам — с мъка прошепна той.

Още преди Уолфгар да успее да довърши, Кати-Бри разпери ръце и го прегърна, заравяйки лице в силното му рамо. Той с все сила я притисна до гърдите си и скри лице в гъстата й, червеникавокафява коса.

Кати-Бри погледна към Дризт и го видя да се усмихва, искрено щастлив, че са преодолели това първо от многобройните препятствия, които стояха на пътя към някогашната им дружба.

Миг по-късно Кати-Бри отстъпи назад, избърса очите си и топло се усмихна:

— Намерил си си чудесна жена. И прекрасно дете, макар във вените му да не тече твоята кръв.

Уолфгар кимна на Дризт и Кати-Бри, изпълнен с тихо задоволство, задето най-сетне бе направил огромна крачка в правилната посока.

Звукът, откъснал се от устните му миг по-късно беше колкото от болка, толкова и от изненада, когато нещо с все сила се блъсна в него и го накара да политне назад. Той се обърна и видя, че Бруенор се бе изтъпанчил пред него с ръце на хълбоците и свирепо изражение.

— Ако още веднъж посегнеш на момичето ми, си направя гердан от зъбите ти, тъй да знаеш, момче! Искаш да се наричаш мой син, а удряш сестра си!

Думите му, разбира се, бяха повече от нелепи, ала докато Бруенор профучаваше покрай тях, за да излезе навън, тримата го чуха да подсмърча сподавено и разбраха, че джуджето е реагирало по единствения начин, по който гордостта мупозволяваше и че в действителност се радва не по-малко от тях на срещата им.

Кати-Бри отиде при Дризт и небрежно, но многозначително го прегърна през кръста. В началото Уолфгар изглеждаше не по-малко учуден, отколкото когато Бруенор го удари, но постепенно изненадата му отстъпи място на искрено одобрение, а по устните му плъзна леко натъжена усмивка.

— Очаква ни нелек път — рече Дризт. — Има ли смисъл да тръгваме по дирите на Щитозъб, знаейки какви трудности ни очакват, след като вече се събрахме?

Уолфгар го изгледа така, сякаш не можеше да повярва на ушите си, но това трая само миг, после изражението му се смени с нещо, което много приличаше на съгласие.

— Ти си откачил! — отсече Кати-Бри най-безцеремонно и Дризт я зяпна слисано, учуден от разпаления й тон. — И съвсем не съм единствената, която мисли така — увери го младата жена. — Питай него, щом искаш.

При тези думи тя посочи към входа на пещерата, където току-що се беше появил Бруенор.

— Какво? — попита джуджето.

— Дризт смята, че засега е по-добре да се откажем от чука — обясни Кати-Бри.

Очите на Бруенор се разшириха и за момент той изглеждаше така, сякаш ще се нахвърли върху елфа.

— Как смееш… ама че глупак… з-з-защо… к-к-как… — запелтечи той.

Дризт вдигна ръка и се подсмихна, като в същото време му даде едва забележим знак да се обърне към Уолфгар. Бруенор продължи да беснее още няколко секунди, преди най-сетне да проумее какво става, но накрая се овладя и като сложи ръце на хълбоците си, погледна право към варварина.

— Е? — ревна той. — Какво ще речеш, момче?

Уолфгар си пое дълбоко дъх, когато погледите на тримата му приятели се спряха върху него, сякаш той трябваше да отговаря за всичко. Така си и беше — беше изгубил чука по своя вина и тъй като оръжието беше негово, негова трябваше да бъде и последната дума.

Но как да вземе подобно решение!

В главата му запрепускаха противоречиви мисли, различни възможности започнаха да се разиграват пред очите му, коя от коя по-мрачни. Ами ако тръгнеха срещу Шийла Крий и нейните пирати ги избиеха до един? Още по-ужасяващо — ами ако един или повече от приятелите му загинеха, а той успееше да се спаси? Как би могъл да живее в мир със себе след нещо такова…

Уолфгар се разсмя с глас и тръсна глава, отказвайки да падне в този капан.

— Изгубих Щитозъб по своя вина — заяви той, нещо, което останалите вече знаеха. — Сега разбирам грешката… своята грешка. Затова ще опитам да си го върна, колкото се може по-скоро, напук на снега и лошото време, независимо дали трябва да се боря с пирати и дори с дракони. Но не мога да искам от вас, от никого от вас, да дойде с мен. Няма да ви се разсърдя, ако решите да се приберете в Десетте града или в някое от поселищата, разположени по-наблизо. Аз обаче продължавам напред. Това е мое задължение и моя отговорност.

— Да не мислиш, че ще те пуснем да идеш сам? — възкликна Кати-Бри, ала той я прекъсна.

— На драго сърце ще приема всяка помощ, която решите да ми окажете, макар да знам, че не я заслужавам.

— Пълни глупости! — изсумтя Бруенор. — Разбира се, че идваме, теле такова. Ти се забърка в тая каша и сега трябва да ти помогнем да се измъкнеш от нея!

— Опасностите… — започна варваринът, ала Бруенор не го остави да се доизкаже.

— Людоеди и някакви си пирати! Нищо работа. Ще избием част от тях, останалите ще прогоним, ще си върнем чука и ще сме си у дома, преди да се е запролетило. А ако се окаже, че имат и дракон… — джуджето замълча и се ухили заканително. — Е, тогаз ще го отстъпим на теб.

Шеговитите му думи дойдоха точно навреме и те изведнъж се почувстваха както преди — четирима приятели, поели заедно на приключение.

— Пък ако някога отново си изгубиш чука — изрева Бруенор и размаха пръст в лицето на варварина, — лично ще те погреба, преди да ида да си го взема обратно!

Бруенор сякаш се канеше да продължи още дълго, ала в този миг откъм входа се разнесе глас и всички се обърнаха натам.

Робилард и Риджис влязоха в пещерата.

— Открихме ги — съобщи полуръстът, преди Робилард да успее да каже каквото и да било, и като втъкна палци в реверите на дебелата си, вълнена жилетка, гордо изпъчи гърди. — Влязохме чак вътре, покрай стражите людоеди…

— Не сме сигурни, че наистина става въпрос за Шийла Крий — прекъсна го Робилард, — но по всичко личи, че намерихме откъде е дошла онази група човекоядци — подземен комплекс от тунели и пещери близо до морето.

— С излаз на вода, достатъчно голям, за да побере цял кораб — побърза да добави Риджис.

— Мислиш ли, че е Крий? — обърна се Дризт към магьосника.

— Така изглежда — отвърна Робилард, почти без колебание. — На няколко пъти сме преследвали кораб, за който вярвахме, че е „Кървавия кил“, но винаги то изпускахме от поглед нейде из онези води. Отдавна подозираме, че си има тайно пристанище, може би дори цяла пещера. Онова, което видяхме днес, със сигурност потвърждава предположенията ни.

— Значи там трябва да отидем — рече елфът.

— Не мога да ви пренеса всичките — поклати глава Робилард — Този там определено е прекалено голям, за да го взема на гръб — при тези думи той посочи Уолфгар.

— Знаеш ли пътя? — обърна се Дризт към Риджис и той се изпъна, сякаш се канеше да му изкозирува.

— Мога да го намеря — увери ги той.

Робилард кимна:

— Няма да ви отнеме повече от един ден. Е, вече знаете накъде да поемете. Ако — погледът му ги обходи един по един и се спря върху Уолфгар, — ако решите да не тръгнете след Шийла Крий сега, на драго сърце ще приемем всички ви на борда на „Морски дух“ през пролетта, когато заедно ще се опитаме да си върнем изгубеното.

— Тръгваме сега — рече варваринът.

— През пролетта Крий вече няма да я има, та да я преследваме заедно — засмя се Бруенор и стовари тъпата страна на секирата върху отворената си длан, за да подсили думите си.

Робилард се разсмя и кимна.

— Добри ми Робилард — обади се и Дризт, — ако след време зърнете „Кървавия кил“ на хоризонта, приближете се и го поздравете, преди да го потопите. Нищо чудно да се окаже, че на борда сме ние и го караме към най-близкото пристанище.

Робилард отново се засмя, още по-силно:

— Не се и съмнявам — рече той и потупа елфа по рамото. — И ви моля, ако наистина се срещнем в открито море, гледайте вие да не ни потопите!

Всички се засмяха, ала веселието им не трая дълго. Робилард мина покрай Дризт и застана пред Уолфгар.

— Никога не съм те харесвал особено — заяви той направо.

Варваринът понечи да изсумти презрително, но се овладя навреме и го остави да продължи. Всъщност, Уолфгар смяташе, че напълно си заслужава хокането, което според него щеше да последва. Той се изпъна и вдигна глава, но не каза нищо.

— Ала може би никога не съм те познавал — продължи Робилард. — Може би все още ти предстои да откриеш истинския Уолфгар, син на Беорнегар, и ако някога го сториш, заповядай обратно на борда на „Морски дух“. Дори един свадлив, стар магьосник, видял прекалено много слънце и прекалено много солена вода, може да си промени мнението.

С тези думи Робилард се обърна и махна на останалите, след което хвърли последен лукав поглед на варварина.

— Ако това изобщо има някакво значение за теб; естествено — подхвърли той, уж на шега.

— Има — сериозно заяви Уолфгар, толкова сериозно, че всички го изгледаха учудено, а по лицето на Робилард се разля приятна изненада.

— На добър час, тогава — пожела им той и се поклони ниско, след което подхвана магията за телепортация, от която въздухът около него се изпълни с безброй пъстроцветни мехурчета.

Миг по-късно вълшебникът вече го нямаше и петимата приятели останаха сами.

Точно както някога.

(обратно)

Двадесет и шеста глава Право напред

Небето отново се бе смръщило и заплашваше да запрати насреща им нова вихрушка, ала дори това не можеше да стресне приятелите и те поеха на път, изпълнени с надежда и бодър дух, готови да преодолеят всички препятствия по пътя си. Бяха заедно и за първи път, откакто Уолфгар се бе завърнал от Бездната, между тях не цареше неловкост и напрежение. Чувстваха се добре заедно.

Разбира се, неочакваната поява на Уолфгар в ледената пещера, насред битката им с демона Ерту, ги бе изпълнила с огромна радост, ала също така и с голяма доза изненада. Оказало се бе, че не им е толкова лесно да се приспособят към това непредвидено развитие на събитията. Уолфгар се бе завърнал от отвъдното и цялата болка, с която четиримата му приятели вярваха, че са успели да се справят, изведнъж изплува на повърхността, а твърдостта, която си бяха наложили, за да могат да продължат напред, се стопи.

След първоначалното въодушевление неизбежно бяха настъпили доста промени — трудни, ала необходими. Приятелите трябваше наново да се опознаят и да свикнат един с друг, а това не се бе оказало толкова лесно. Уолфгар ставаше все по-потиснат и по-потиснат, докато накрая мрачното му настроение бе взело връх, превръщайки се в ярост, която му бе трудно да контролира и която бе станала причина за раздялата им. Ала ето че сега отново бяха заедно.

Много скоро закрачиха в ритъм, който бе удобен за всички — Бруенор беше начело и пробиваше път с якото си тяло, веднага след него вървеше Риджис, кой-: то оглеждаше местността и казваше на джуджето накъде да се насочи. Двуметровият варварин беше трета, за да следи какво се случва напред и около тях.

Последна, малко зад тях, идваше Кати-Бри. С Таулмарил в ръка, тя внимаваше да не изпуска от погледа си Дризт, който минаваше ту от едната, ту от другата им страна. Този път Гуенивар не беше с тях (всъщност, ониксовата статуетка беше у Кати-Бри), тъй като колкото по-дълго пантерата останеше в родната си равнина, толкова по-отпочинала щеше да бъде, когато я повикаха. А Дризт имаше силното чувство, че ще се нуждаят от нея, преди всичко да е свършило.

Снегът все още не беше завалял и приятелите поддържаха добро темпо, когато малко след пладне Кати-Бри забеляза, че Дризт им дава някакъв знак.

— Спри! — прошепна тя на Уолфгар и той предаде командата й на останалите.

Предводителят на малката им групичка Бруенор спря, запъхтян от дългата борба със снега, и се облегна на дръжката на секирата си.

— Дризт се връща — съобщи Уолфгар, за когото не бе трудно да види какво се случва отвъд високите преспи.

— Друга пътека — обясни елфът, когато стигна до тях. — Пресича нашата и отива на запад.

— Оттук трябва да поемем право на юг — напомни им Риджис, но Дризт поклати глава.

— Не е обикновена пътека — обясни той.

— Следи? — нетърпеливо попита Бруенор. — Още людоеди?

— Нещо друго — поклати глава елфът и им даде знак да го последват.

Само след стотина метра приятелите се натъкнаха на широка ивица силно отъпкан сняг, която пресичаше тяхната пътека и се спускаше по един стръмен склон на изток. Там, в ниското, където вятърът бе навял високи преспи, видяха малка падина, пълна с киша, над която се вдигаше пара.

— Какво, в името на Деветте пъкъла, оставя такива следи? — възкликна Бруенор.

— Полярен червей — отвърна Дризт.

Бруенор се изплю, Риджис потрепери, а Кати-Бри се изпъна, застанала изведнъж нащрек. Всички те в един или друг момент си бяха имали вземане-даване с отвратителните реморхази, огромните полярни червеи, и то им бе напълно достатъчно, за да са сигурни, че нямат никакво желание отново да се изправят срещу някой от тях.

— Не ми се ще да оставяме никакви врагове зад гърба си — обясни Дризт.

— И какво? Искаш да намерим проклетата твар и да я убием? — изръмжа Бруенор.

Дризт поклати глава:

— Поне трябва да разберем къде е. Дали ще го убием, или не, ще зависи от много неща.

— И най-вече от това докъде стига глупостта ни — промърмори си Риджис под носа.

Единствената, която го чу, бе Кати-Бри, застанала съвсем наблизо. Тя погледна към него и му намигна, а той сви рамене в отговор.

Без да дочака съгласието им, Дризт се отправи напред, следвайки широката пътека, оставена от странното и могъщо създание, което бе в състояние така да нагорещи гръбнака си, че да стопи не само снега под себе си, но и плътта на доближилите го твърде много врагове. Откриха звяра в една плитка долчинка не много далеч оттам. Той тъкмо поглъщаше последната дива коза, която бе заловил, а тялото му все още излъчваше топлина заради възбудата от лова и последвалия пир.

— Няма да ни създава грижи — отбеляза Уолфгар. — Полярните червеи се хранят нарядко и щом задоволят глада си, не търсят нова плячка.

— Така е — съгласи се Дризт и ги поведе обратно към тяхната пътека.

По това време във въздуха вече прехвърчаха снежинки, ала Риджис им каза да не се тревожат, тъй като бе успял да различи в далечината причудливия планински връх, който се издигаше в северния край на една клисура.

Снегът все още беше слаб, когато петимата достигнаха пътеката, тръгваща от подножието на върха, отвъд който се бе ширнала клисурата. Риджис подробно им описа както пътя през нея, така и местата, където най-вероятно бяха разположени стражи, а след това им показа могилата, която се извисяваше далеч на юг и отново им обясни какво представлява тя и откъде минава пътеката, която я опасва. Пътека, по чието протежение имаше поне една врата, напомни им той.

Когато свърши, Риджис погледна към Дризт и кимна.

— Освен това имаше още един, по-таен вход — рече той.

— Мислиш, че ще е най-добре да се разделим ли? — не особено убедено попита Бруенор и се обърна към Дризт. Последната забележка на полуръста беше хвърлила мрачния елф в дълбок размисъл.

Дризт се поколеба. Обикновено се биеха всички заедно, рамо до рамо, и резултатите бяха отлични. Ала онова, което им предстоеше сега, не беше обикновено нападение. Този път тръгваха срещу добре укрепена вражеска твърдина, без съмнение надеждно подсигурена и отлично охранявана. Ако някой от тях успееше да се промъкне вътре и да заеме позиция в тила на врага, несъмнено можеше да нанесе сериозна вреда.

— Всяко нещо с времето си — рече Дризт най-сетне. — Нека първо видим как ще се справим със стражите в клисурата, в случай че има такива.

— Поне неколцина са — отвърна Риджис. — С Робилард ги видяхме, докато прелитахме отгоре. Най-малко по двама от двете страни на пролома. Не ми изглеждаха сякаш се канят да си тръгнат.

— Значи трябва да намерим друг път — обади се Уолфгар. — Ако нападнем пазачите от едната страна онези отсреща несъмнено ще предупредят всички в клисурата много преди да стигнем до тях.

— Освен ако Кати-Бри не използва лъка си… — започна Риджис, ала младата жена измери с поглед разстоянието между двете стени на пролома и поклати глава, още преди той да успее да довърши.

— Не бива да оставяме никакви врагове зад гърба си — реши Дризт. — Аз ще тръгна надясно, а вие вървете наляво.

— Ама че глупост! — изсумтя Бруенор. — Може и да се справиш с двамина полулюдоеди, че даже и с двама истински людоеди, но никога няма да го направиш достатъчно бързо, за да им попречиш да извикат и да предупредят онез’ отсреща.

— Значи трябва да прикрием истината за нападението си — отсече Кати-Бри и погледна на северозапад, а лицето й придоби решително изражение. — Червеят не е гладен, но туй не означава, че не можем да го ядосаме.

* * *

— Етинг? — попита един от полулюдоедите, които бранеха източния склон, и се почеса по въшлясалата глава, докато гледаше как двуметровото същество се приближава към него.

Имаше две глави, значи трябва да бе от рода на етингите, въпреки че едната от главите приличаше повече на човешка и имаше руса коса, докато другата, с рошава рижа коса и също толкова гъста рижа брада, изглеждаше точно като главата на някое джудже.

— Хъ? — дойде да види какво става и вторият пазач.

— Наоколо не живеят етинги — обади се третият, докато се грееше на огъня.

— Е, ето че сега идва един — настоя първият.

И наистина, двуглавото създание бързо се приближаваше. То не беше въоръжено и по нищо не личеше, че се кани да ги нападне, но въпреки това стражите вдигнаха своите оръжия и му извикаха да спре.

То се подчини, едва на няколко крачки от тях и зяпна тримата пазачи с неприкрито самодоволна усмивка на двете си глави.

— К’во правиш тука? — попита един от полулюдоедите.

— Тъкмо се канехме да се махнем! — извика рижата глава.

Челюстите на чудовищата увиснаха миг по-късно, когато едрият човек (а той наистина беше човек!) захвърли настрани одеялото, с което се бе заметнал, а рижото джудже скочи от раменете му и се претърколи настрани. Мъжът пък отскочи на другата страна. Кълбо гъста пара изригна там, където допреди малко бе стоял мнимият етинг и се спусна право върху стражите.

Те изкрещяха, ала полярният червей вече бе пробил снегът и заплашително се издигна над тях. — Какъв ти етинг, идиоти такива! — изрева полулюдоедът до огъня и с типична за расата си лоялност хукна на юг, към сигурността на могилата.

Не бе направил и три крачки, когато струйка синя светлина проряза въздуха и в бедрото му се заби стрела. Звярът се олюля, изрева от болка, и така и не видя как рижото джудже се хвърли отгоре му с брадва в ръка. Накрая, просто за всеки случай, то с все сила стовари щита си в лицето на падналото чудовище, оставяйки съвсем ясен отпечатък от халба с пенливо пиво върху бузата му.

* * *

Черпейки увереност от шума на битката, който долиташе зад гърба му, Риджис бавно се катереше по насрещната стена на клисурата, точно под ръба, така че пазачите да не го видят. Двамата с Дризт бяха оставили другите трима при западната стена, а после и те се бяха разделили — елфът щеше да заобиколи стражите и да ги нападне откъм гърба, докато той самият предпочете стената.

Усмивката на Дризт, когато се разделяха, красноречиво говореше, че той не очаква особена помощ в предстоящата битка и че според него полуръстът иска само да си намери някое скришно местенце. Ала Риджис имаше напълно готов план и почти бе достигнал мястото, където смяташе да го приведе в действие — солидна маса лед и втвърден сняг, издадена над дъното на клисурата.

Той се промъкна под нея, като много внимаваше да се придържа плътно до каменната стена, и започна да удря основата й с малкия си боздуган.

Хвърли поглед насреща, тъкмо когато полярният червей надигна глава за втори път, захапал един от полулюдоедите в страховитата си паст. Риджис усети как го обзема съчувствие към заловения звяр, когато червеят изви глава назад и отвори уста, така че жертвата му се изтърколи надолу по гигантския, нажежен гръб. Как само се замята обреченото чудовище!

Малко по-надалеч Риджис видя Уолфгар, Бруенор и Кати-Бри да тичат на юг, отдалечавайки се колкото се може повече от червея и тримата смъртоносно ранени полулюдоеди.

В този миг нейде над главата на полуръста се разнесе шум и той разбра, че стражите най-сетне бяха забелязали, че отсреща става нещо лошо.

— Помощ! — извика той.

Изведнъж всичко утихна.

— Помощ! — повтори той.

Над него се чу някакво раздвижване и ледът изпращя, когато един от стражите се приближи, за да провери какво става.

— Ей, жалък дребосък! — изрева полулюдоедът миг по-късно и завря главата си под леда.

Очевидно се беше проснал по корем на земята и сега се взираше невярващо в полуръста, протегнал тежката си лапа към него.

— Хайде! Хайде! — молеше се Риджис, докато отново и отново стоварваше боздугана си в основата на ледената маса.

После обаче трябваше да спре и да се дръпне, за да избегне ръката на чудовището.

Полулюдоедът пропълзя още по-напред. Ледът изпука застрашително.

— Пипнах те!

Тържествуващият вик на чудовището внезапно се превърна в писък на изненада и ужас, когато ледената маса се откъсна и полетя към дъното на клисурата, повличайки го със себе си.

— Пипна ме, значи? — подигравателно повтори Риджис.

— Аха! — разнесе се неочакван отговор над главата му и той бавно вдигна поглед.

Там, с копие в ръка и достатъчно близо, за да го прониже, стоеше вторият пазач. За миг Риджис се поколеба дали да не се пусне и да се надява, че ще успее да забави падането си достатъчно, за да не се пребие, но чудовището изведнъж се вдърви и залитна напред. Поиска да се обърне, но така само даде възможност на нападателя си да посече лицето му и полетя през глава към дъното на клисурата, а на негово място се появи Дризт и протегна ръка.

Риджис я улови и елфът го издърпа до себе си.

— Петима убити! — възторжено рече полуръстът, без да може да сдържи задоволството си от победата, която неговата информация им бе донесла. — Видя ли? Оказах се прав. Четирима, може би петима — така предположих и те се оказаха точно там, където ти казах!

— Шестима — поправи го Дризт и кимна към мъртвото чудовище, което лежеше в локва кръв недалеч оттам. — Пропуснал си един.

Риджис погледа убития звяр в продължение на миг-два и сви рамене, признавайки пропуска си.

Двамата приятели се огледаха наоколо и бързо се увериха, че тези шестимата няма да им създават повече неприятности. Тримата върху отсрещната страна бяха мъртви и червеят вече разкъсваше телата им; съдбата на двамината, които бяха паднали, също не бе за завиждане — единият от тях лежеше на дъното на клисурата, съвършено неподвижен, а другарят му несъмнено бе нейде наблизо, затрупан от тежка купчина лед и сняг.

— Приятелите ни тръгнаха на другата страна — обясни Риджис, — но не съм сигурен къде отидоха.

— При всички случаи са излезли от клисурата — спокойно отвърна Дризт.

Преди да подмамят червея насам, бяха обсъждали вероятността нещата да се развият по този начин. Елфът кимна надолу и Риджис видя цяла група людоеди и полулюдоеди да отива на север. Приятелите се бяха надявали да успеят да се разправят със стражите, без другарите им в могилата да усетят, че се случва нещо нередно, ала от самото начало знаеха, че може и да не стане така и именно затова си бях послужили с червея.

— Да вървим — подкани Дризт. — Все някак ще ги настигнем. Или пък те ще настигнат нас.

Двамата поеха на юг, като гледаха да се държа колкото се може по-близо до ръба на каменната стена и въпреки това да останат незабелязани.

Не след дълго чуха как бандата людоеди се отдалечава и след като се убеди, че чудовищата наистина са отминали, Дризт се приближи до ръба и предпазливо пое надолу.

Риджис здравата се поизпоти и остана почти без дъх, но все пак не изостана и много скоро двамата достигнаха дъното. Групата чудовища вече бе далеч на север, а те съвсем ясно виждаха могилата в южната част на клисурата и зейналия в склона й отвор.

— Готов ли си? — попита Дризт.

Риджис преглътна мъчително. Не бе особено щастлив, че трябва да продължи заедно с опасния елф. Ако зависеше от него, би си избрал да върви след едрите Бруенор и Уолфгар, спокоен, че гърбът му е защитен от Кати-Бри и нейните безпогрешни стрели, ала добре разбираше, че Дризт няма да изпусне тази прекрасна възможност да проникне в леговището на врага.

— Да вървим — чу се Риджис да казва, което изненада дори самия него.

* * *

Приближените на Шийла Крий побързаха да излязат от стаите си, веднага щом чуха виковете, които се разнасяха както отвън, така и от долните нива на могилата.

— Чогуруга изпрати един отряд да проучи какво става — обясни Белани, чиято стая гледаше на север, откъдето идваше цялата врява, и дори имаше врата, отвеждаща до една външна площадка.

— Върви и ти — нареди й Шийла Крий. — Използвай магиите си, за да видиш какво се задава.

— Чух викове за някакъв полярен червей — отвърна Белани, ала Шийла тръсна глава толкова рязко, че огнената й коса се разхвърча във всички посоки.

— Би било прекалено голямо съвпадение — промърмори тя и се втурна надолу по коридора, водещ до бърлогата на Чогуруга и Блуг. Плътно я следваше Джул Пепър.

Ле’лоринел обаче остана на мястото си, поклащайки многозначително глава.

— Мрачният елф ли е? — попита Белани, ала Ле’лоринел се усмихна безмълвно и се прибра в стаята, затваряйки вратата след себе си.

Останала сама, Белани поклати глава и пое дълбоко дъх, мислейки си какви са техните изгледи, в случай че Дризт До’Урден и приятелите му са в клисурата. Можеше единствено да се надява, че суматохата наистина се дължи на полярен червей, колкото и усилия да би им коствало прогонването му.

Магьосницата се прибра в стаята си и се залови за работа — искаше да поогледа мястото на размириците, а нямаше да е зле тайничко да провери Морик, за да се увери кому в действителност е верен той.

Малко след като Белани се прибра в стаята си Ле’лоринел излезе в коридора и се запъти натам, на, където бяха отишли Шийла и Джул.

В стаята на Чогуруга цареше пълен хаос. Двамата прислужници на людоедката се щураха напред-назад, навличаха здрави доспехи и препасваха тежки оръжия през кръста си. Чогуруга стоеше пред един шкаф, пълен с най-различни стъкленици, и ги преглеждаше една по една — някои слагаше в джоба си, а останалите разделяше на две групички.

В другия край на стаята Блуг лежеше в хамака си, провесил огромните си крака от двете му страни дори да бе разтревожено от цялата бъркотия, мързеливото чудовище с нищо не го показваше.

Ле’лоринел се насочи право към него.

— Той ще те намери — предупреди елфът. — Предсказано бе, че Мрачният ще дойде за чука.

— Мрачният? — повтори людоедът — Никакъв Мрачен. Полярен червей.

— Може би — Ле’лоринел сви рамене, без да се опитва да скрие недоверието си.

— Мрачен елф? — попита Блуг с внезапно поразклатена самоувереност.

— Той ще те открие.

— Блуг смаже го! — изрева звярът и се надигна или поне опита да се надигне, при което замалко не се изтърси на земята — Няма вземе новия чук на Блуг! Блуг смаже!

— Смаже кой? — обади се Чогуруга от другия край на стаята и се смръщи, виждайки елфа толкова близо до Блуг.

— Няма да е лесно, могъщи ми Блуг — обясни Ле’лоринел, без да обръща никакво внимание на отвратителната човекоядка. — Ела, приятелю. Ще ти покажа как най-лесно да се справиш с мрачния елф.

Блуг премести поглед от Ле’лоринел към начумерената си жена, после обратно към деликатния Ле’лоринел. С изражение, което красноречиво говореше, че иска колкото да научи повече за мрачния елф, толкова и да разгневи Чогуруга, Блуг се изправи на крака и вдигна Щитозъб. Толкова огромен бе звярът, че преметнато през масивното му рамо, дори това могъщо оръжие приличаше на обикновен ковашки чук.

С един последен поглед към Чогуруга, за да се увери, че избухливата людоедка не се кани да се нахвърли отгоре им, Ле’лоринел поведе Блуг по коридора, отвеждащ до стаята на Белани.

— Какво прави той тук? — попита магьосницата, когато елфът почука на вратата й. — Шийла няма да одобри.

— Какво успя да научиш?

По лицето на Белани пробяга сянка.

— Не е обикновен полярен червей — потвърди тя. — Видях едно джудже и един огромен мъж да се приближават тичешком.

— Бруенор Бойния чук и Уолфгар, предполагам Ами Мрачният?

Белани сви рамене и поклати глава.

— Ако останалите са тук, значи и той не е далеч — настоя Ле’лоринел. — Битката в северната част на клисурата навярно е била за отвличане на вниманието! Потърси по-наблизо.

Белани се смръщи, ала Ле’лоринел нямаше намерение да отстъпва.

— Нищо чудно Дризт До’Урден вече да е проникнал в могилата — добави елфът.

Това начаса изтри гнева от лицето на магьосницата и тя побърза да се върне в стаята си, затваряйки вратата след себе си. Миг по-късно Ле’лоринел я чу да подхваща заклинание и се усмихна, когато вида как вратата й сякаш се издува, за да може да побере междупространствения портал.

Мъчейки се да не избухне в смях, напрегнат както никога преди, Ле’лоринел даде знак на Блуг да го последва и се запъти към друга стая.

* * *

Риджис долепи пълничкото си лице до каменната стена, без да смее да си поеме дъх. Съвсем ясно чу тропота на поредните две чудовища покрай позицията, която двамата с Дризт бяха заели, придружен този път от сърдит човешки глас.

Единствената му утеха бе, че Дризт е зад него… поне докато не се обърна и не видя, че елфът е изчезнал.

В гърдите на полуръста се надигна паника. Ругатните на тримата неприятели се чуваха все по-близо й по-близо.

— Прекалено е студено, за да гоним оня, дето духа! — изръмжа човекът.

— Голям червей — отвърна един от людоедите.

— И според теб това е достатъчна причина? — насмешливо рече човекът. — Оставим ли гнусната твар на мира, рано или късно все ще се пръждоса.

— Голям червей убил Бонко! — възмути се другото чудовище.

Човекът понечи да каже нещо — навярно, че един мъртъв людоед не е кой знае каква загуба, ала очевидно поразмисли и само изруга под носа си.

Тримата минаха толкова близо до Риджис, че ако бяха направили само крачка-две встрани, щяха да се блъснат в него.

Полуръстът си пое дъх едва когато гласовете им се изгубиха в далечината, но дори тогава остана в дебелите сенки, плътно притиснат до стената.

— Риджис — долетя шепот отнякъде и когато вдигна глава, той видя Дризт върху една скална площадка над него.

Събирайки цялата си смелост, полуръстът се покатери по стената с помощта на Дризт и двамата тръгнаха по тясната издатина, докато не стигнаха до ъгъла на просторната пещера.

Използвайки прикритието на каменната стена, Дризт надникна от другата страна и продължи напред, дръпвайки Риджис след себе си.

Не след дълго пещерата се стесни и се превъртя в коридор, който се разклоняваше на няколко места въздухът беше задимен, тъй като на равни интервали по стените бяха окачени запалени факли, чиито пламъци осветяваха цялото място и го изпълваха в причудливи, издължени сенки.

— Насам — рече Риджис и свърна в един страничен тунел, който отиваше наляво.

Опитваше се да си спомни всичко, което Робилард му бе казал за могилата, тъй като магьосника не само бе огледал най-подробно наоколо, но дори бе успял да проникне нагоре в скалния комплекс. Пътят им ту се изкачваше ту отново се спускаше, но като цяло двамата се движеха надолу. Прекосиха помещения без факли, в които цареше мрак, както е такива, в които дебели сталагмити най-неочаквано се изпречваха пред тях, а над главите им заплашително висяха сталактити. На много места имате различни по големина и форма издатини, или пък скални образувания, които времето бе изгладило така, че сякаш се стичаха по стените. От всеки възможен ъгъл тръгваха нови и нови коридори.

Внезапно Риджис долови гърлени гласове нейде пред тях и веднага забави крачка. Обърна се към Дризт с разтревожено изражение и настойчиво посочи напред, където тунелът завиваше наляво, а после отново поемаше надясно и нагоре.

Дризт го разбра и като му даде знак да чака, потъна в сенките пред тях, толкова леко, безшумно и бързо, че Риджис запремигва, чудейки се дали приятелят му не се бе изпарил във въздуха. Няколко секунди по-късно, щом се съвзе от изненадата си, той изведнъж осъзна, че е останал сам и побърза да потъне в близките сенки.

Дризт не се бави дълго, за огромно облекчение на полуръста, и с доволна усмивка му съобщи, че е открил онова, което търсят. След това го поведе зад поредния завой, нагоре по един полегат склон и стъпала, които тръгваха от върха му, издялани донякъде от времето и водата, донякъде с външна намеса. Най-сетне двамата се озоваха в просторна зала, която се разширяваше значително в лявата си част.

Гласовете, които Риджис беше чул по-рано, идваха от много по-близо — нейде пред тях, зад следващия завой на пътеката. Дризт отскочи наляво, дръпвайки полуръста след себе си.

— Много от камъните се държат едва-едва — тихо предупреди елфът. — Бъди предпазлив!

Крайно внимателно, двамата тръгнаха напред, придържайки се плътно до стената, докато не достигнаха място, където нямаше скални отломки. Дризт се наведе и бръкна в една неголяма ниша.

Риджис кимна, когато го видя да изважда ръката си и да потрива пръсти. Пепел. Това беше естествен комин, същият, за който Робилард му бе разказал, докато се връщаха при останалите в пещерата и който Риджис бе описал на Дризт.

Елфът влезе пръв. Преди Риджис да осъзнае какво точно го очаква, преди да успее да събере целия си кураж, зад гърба му се разнесоха гласове.

Без изобщо да се колебае, той се хвърли в мрака и се закатери нагоре след приятеля си.

* * *

Дризт изведнъж се почувства така, сякаш се бе завърнал в Подземния мрак, онова безпощадно място, където трябваше винаги да бъде нащрек, с изострена до краен предел сетива, ако искаше да оцелее. До слуха му достигаха най-различни звуци — някъде капеше вода, камъни се триеха един в друг, далеч под тях се носеха викове и си пробиваха път през пукнатините в скалните стени. Елфът не просто чуваше всички тези звуци, той ги усещаше във върховете на пръстите си, докато се катереше нагоре, бавно, за да не остави Риджис сам. Отраснал в Подземния мрак, който изобилстваше от подобни естествени улеи и където дори острото зрение на полуръстовете беше безсилно, Дризт можеше да се изкачи до върха на този комин със същата лекота, с която Риджис би тичал из някоя огряна от звездите поляна.

Елфът се дивеше на камъка под себе си. С цялото си същество усещаше живота на могилата, огласяна някога от екота на течаща вода. Стените бяха достатъчно гладки, за да улеснят изкачването му, но не толкова, че да му пречат.

Той се движеше с лекота, безшумен и с изострени сетива.

— Дризт! — чу шепот под себе си и разбра, че Риджис не може да продължи.

Елфът се върна назад и протегна единия си крак, така че приятелят му да се улови за него.

— Трябваше да си остана с другите! — промърмори Риджис, когато най-сетне успя да преодолее мястото, което го затрудняваше.

— Празни приказки — отвърна Дризт. — Не усещаш ли живота на планината? И тук ще намерим начин да окажем помощ на останалите, навярно — решителна помощ.

— Та ние дори не знаем дали битката изобщо ще стигне дотук!

— Даже да не стигне, враговете ни със сигурност няма да ни очакват зад себе си. Да вървим!

И те продължиха, все по-нависоко и по-нависоко в сърцето на могилата. Не след дълго чуха груби, людоедски гласове, които ставаха толкова по-силни, колкото по-нагоре се изкачваха.

Малко по-късно достигнаха до не особено дълъг страничен тунел, който се спускаше леко надолу. От другия му край, заедно с гласовете на чудовищата, идваше топлина.

Дризт изчака Риджис да се изравни с него и продължи по този тунел, докато не се озова до отвор, през който се виждаше масивно огнище с едва-едва тлееща жарава.

Благодарение на удобния ъгъл, Дризт можа да надникне незабелязано в стаята — огромно помещение, в което трима людоеди (включително и една жена, с виолетова кожа и екзотичен вид) се суетяха напред-назад, препасваха колани и изпробваха оръжия.

В отсрещния край на стаята елфът ясно различи друг коридор, който също се изкачваше нагоре.

— Нагоре — прошепна Дризт, когато се върна при Риджис. След като намокри ризата си с вода от манерката, която носеше на кръста си, той я придърпа, така че да покрие долната част на лицето му.

После помогна на Риджис да стори същото (по някакъв начин трябваше да се предпазят от дима) го поведе напред.

Не бяха изминали повече от десетина метра, когато достигнаха своеобразен кръстопът. Основният комин продължаваше нагоре, ала на това място, и различни височини и под различни ъгли, от него се отделяха пет нови тунела, от които полъхваше топлина и идваше малко пушек. Тези коридори очевидно бяха изкуствено създадени и то не от груби, людоедски ръце.

След като даде знак на Риджис да го последва предпазливо, Дризт пое по коридора, който според него се придържаше най-много на север.

Огънят в долния му край гореше по-силно, отколкото онзи в стаята на людоедите, но за щастие цепениците бяха добре изсъхнали и нямаше много дим. Коминът обаче бе по-стръмен от предишния и Дризт не можеше да види какво става в стаята под тях.

Без да се колебае, той завърза дългата си коса на тила и я намокри, после коленичи и като си пое дълбоко дъх, запълзя с главата напред, досущ като някой паяк, докато най-сетне успя да надникне изпод ръба на комина. Под него огънят пращеше и хвърляше искри, които пареха лицето му.

Стаята се оказа съвършено различна от онази с трите чудовища в нея. Тук имаше меки килими, хубави мебели и огромно легло. Зад открехнатата врата на отсрещната стена се виждаха маси, отрупани със стъкленици и най-различни уреди, каквито можеха да се срещнат в някоя алхимическа работилница. На далечната стена на това второ помещение имаше тежка врата, иззад която се процеждаше дневна светлина.

Дризт беше заинтригуван, ала не можеше да остане в това положение твърде дълго и беше принуден да се отдръпне от огъня.

Върна се при Риджис и му описа какво е видял.

— Трябва да излезем навън и да се опитаме да открием останалите — рече полуръстът.

Дризт тъкмо се канеше да кимне в знак на съгласие, когато откъм един от другите тунели долетя гръмовен рев:

— Блуг смачка! Няма вземе нов чук на Блуг!

Без да губи и миг, Дризт се хвърли натам, следван по петите от Риджис. Този път огънят под улея бе почти угаснал и Дризт начаса подаде глава навън.

Там, стиснал Щитозъб като да бе перце, стоеше огромен, грозен и свиреп людоед, а до него изящен елф с меч в ръка се опитваше да го успокои.

Без дори да дочака Риджис, Дризт скочи в огнището, прекрачи жаравата и безстрашно пристъпи в стаята.

* * *

Тримата приятели тичаха по хребета, колкото им държаха краката. Принудени бяха да се отдръпнат от ръба, когато от могилата изскочи цял отряд подкрепления, а не след дълго им се наложи да се отклонят още повече, когато нова група чудовища излязоха от могилата и поеха над нивото на билото, направо през снега.

— Вътре сигурно гъмжи от тях — подхвърли Кати-Бри.

— Още една причина да влезем! — изръмжа Бруенор.

— Дризт и Риджис навярно вече са там — добави и Уолфгар.

С лък в ръка, Кати-Бри кимна решително и даде знак да продължат напред.

— Няма ли да повикаш котката? — попита Бруенор.

Кати-Бри сведе поглед към кесийката с ониксовата статуетка, която висеше на кръста й.

— Когато наближим — отвърна тя и Бруенор, който й имаше пълно доверие, кимна и се втурна след Уолфгар.

Изведнъж варваринът, поотдалечил се напред, рязко се наведе, за да избегне людоеда, който скочи от върха на могилата, прехвърли неголяматапропаст, деляща го от билото, и връхлетя отгоре му със сопа в ръка.

Уолфгар с лекота избегна нападението и с все сила изрита противника си в рамото, като в същото време му нанесе удар с тежката си алебарда. Чудовището понечи да се обърне, ала вместо това се олюля и политна напред, когато брадвата на Бруенор строши капачката на коляното му. Виейки от болка, то се свлече на земята.

— Довърши го, момиче! — извика джуджето и се втурна към могилата.

Наложи му се да спре само след няколко крачки, когато пред него зейна дефилето, което чудовището беше прескочило преди малко — макар и тясно, то пак беше прекалено широко, за да може Бруенор да го преодолее.

Изведнъж откъм могилата към него полетя огромен камък и той бе принуден да скочи встрани. В същото време Уолфгар профуча покрай него и с името на Темпос на уста прехвърли пропастта с един гигантски скок. Блъсна се в някакви скали, но успя да запази равновесие и се втурна нагоре по криволичещата пътека, която се катереше по стръмния склон.

— Да ме беше хвърлил първо! — изръмжа Бруенор и се метна встрани, за да избегне поредния скален къс.

Всъщност не беше невъзможно да стигне до лъкатушещата пътека, ала докато се добереше дотам, Уолфгар отдавна щеше да е далеч.

— Момиче! — изрева той и се обърна, тъкмо когато в черепа на поваления от него людоед се заби още една стрела. — Трябваш ми!

Кати-Бри се хвърли напред и като падна на едно коляно, изпрати дъжд от стрели натам, откъдето долитаха огромните камъни. Чудовището, което ги хвърляше, се изправи за трети път, вдигнало тежък скален къс над главата си, но побърза да отскочи назад, когато една стрела със сребърно перо изсвистя покрай лицето му.

Миг по-късно се разнесе шум от битка и Кати-Бри и Бруенор разбраха, че Уолфгар се бе добрал до людоедът. Джуджето се втурна напред, а Кати-Бри извади ониксовата статуетка и повика Гуенивар, след което отново вдигна Таулмарил.

Защото върху една скална площадка над Уолфгар току-що се бе появила нова заплаха — група стрелци със заредени лъкове в ръце.

* * *

— Те ли са? — попита Морик и бутна вратата на стаята.

Тя обаче не помръдна и когато се вгледа по-добре, лусканецът забеляза, че е необичайно издута — явно бе затворена с магия.

— Белани? — повика той.

В отговор вратата сякаш издиша и отново придоби обичайните си размери, така че той можа да се вмъкне вътре.

— Белани?

— Мисля, че приятелят ти и неговите спътници са тук, за да си върнат чука — разнесе се глас точно пред него и Морик едва не изскочи от обувките си, тъй като не виждаше никого.

— Магьосници! — промърмори той, когато се съвзе от изненадата. — Къде е Шийла Крий?

Отговор не последва.

— Да не би току-що да сви рамене? — досети се той и по кискането на Белани разбра, че е познал. — Ами ти? Тук ли ще се криеш или възнамеряваш да се включиш в битката?

— Шийла ми нареди да проуча източника на суматохата и аз го направих.

По лицето на Морик се разля широка усмивка. Отлично разбираше какво означава загадъчният отговор на невидимата магьосница. Тя изчакваше да види коя страна ще надделее, преди да реши как да постъпи. Морик почувства как уважението му към Белани рязко нараства.

— Имаш ли още някоя подобна магия? — попита той. — За мен.

Още преди Разбойника да довърши, Белани подхвана заклинание и само след няколко секунди той също стана невидим.

— Не е много силно — предупреди го Белани. — Няма да трае дълго.

— Все ще е достатъчно, за да си намеря някое местенце, в което да се скрия — рече Морик, ала внезапно млъкна, чул силен шум нейде отвън.

— Бият се на пътеката — обясни Белани.

Миг по-късно нещо изскърца и в стаята нахлу дневна светлина — Морик бе излязъл навън. Белани тръгна натам, ала в този момент се разнесе вик на изненада.

Откъм стаята на Ле’лоринел.

(обратно)

Двадесет и седма глава Сляпа омраза

— Смаже! Смаже! — ревеше огромният звяр, като размахваше Щитозъб.

— Прониже, прониже — подхвърли някой зад гърба му и той рязко се обърна.

— Хъ?

Елфът, на когото чудовището говореше, мина покрай него, и се закова на място, без да може да откъсне поглед от изящната, тъмнокожа фигура, появила се най-неочаквано в стаята.

Много бавно Дризт вдигна ръка и свали мократа риза от лицето си.

Людоедът се олюля, а очите му се разшириха, ала в този миг Дризт виждаше единствено осеяните със златисти пръски сини очи, които го пронизваха иззад тънка, черна маска. Очи, които сякаш го познаваха и в които гореше страховита омраза.

Людоедът изпелтечи още няколко несвързани думи, преди най-сетне да намери онази, която търсеше:

— Мрачен!

— Враг! — добави елфът с маската. — Смажи го!

Дризт дори не посегна към ятаганите си, а продължи да се взира в елфа, мъчейки се да си спомни къде бе виждал тези очи преди. Къде бе срещал този елф и защо той го бе обявил за враг без миг колебание, като че ли го познаваше и го очакваше?

— Дошъл е, за да ти отнеме чука, Блуг — предизвикателно подхвърли елфът и чудовището сякаш изригна.

Ревът му разтърси каменните стени, а Щитозъб, стиснат с две ръце, се стовари върху мрачния елф. Или поне така възнамеряваше людоедът — в действителност, когато той вдигна чука над себе си, оръжието закачи ниския таван и отчупи голямо парче, което удари звяра по главата.

Дризт не помръдна, нито свали настойчив поглед от лицето на непознатия елф, който все още не бе направил и крачка към него.

Блуг отново изрева и като се приведе, замахна за нов удар. Този път над него имаше достатъчно място и Щитозъб мина под тавана.

Дризт, който стоеше малко встрани от чудовището, подскочи и се претърколи през глава, като по този начин хем се озова от вътрешната страна на описваната от чука дъга, хем изведнъж скъси разстоянието между себе си и людоеда. Изправи се с вече извадени ятагани и след като нанесе няколко мълниеносни удара на противника си, се дръпна назад.

Чудовището с лекота придърпа Щитозъб към себе си само с една ръка, докато с другата се опита да сграбчи Дризт, ала той бе прекалено бърз и докато се отдалечаваше заднишком, на два пъти успя да прониже протегнатата му ръка.

Блуг изрева от болка и побърза да я дръпне, но въпреки това замахна за нов удар с Щитозъб.

Дризт се хвърли на пода, пропълзя напред и като скочи на крака, се претърколи зад масивното туловище на своя противник и заби двата ятагана в задната част на бедрото му. След това побърза да се обърне очаквайки елфа, който сега държеше меч и остра кама, всеки момент да се включи в схватката.

Той обаче само се разсмя и продължи да го гледай — Блуг смаже! — избоботи упоритото чудовище и като се обърна, се нахвърли върху Дризт.

Щитозъб изсвистя отдясно наляво, ала Дризт вече бе в стихията си. Нямаше никакво намерение да подценява противника си, не и когато Щитозъб бе у него и не след като съвсем наскоро той самият едва не беше победен от друг, по-дребен от Блуг, людоед.

Дризт избегна два поредни удара на Щитозъб и на свой ред успя да прониже ръцете на чудовището на няколко места.

Блуг замахна за трети път и Дризт отново се хвърли по очи на пода. Бойният чук се стовари върху огнището и Риджис, който все още се спотайваше в комина, стреснато изписка.

Дризт потръпна уплашено и се впусна в нова атака, ала Блуг не отстъпи, готов да понесе ужилването на двата ятагана, в замяна на разкрилата му се възможност за удар по главата на мрачния елф.

Удар, който едва не строши черепа на Дризт, пропускайки целта на милиметри.

Дризт заби двете си оръжия в тялото на людоеда и побърза да отскочи встрани, ала звярът изобщо не изглеждаше да е пострадал сериозно, макар от многобройните му рани да бликаше кръв.

Дризт не можеше да не се запита колко ли удара ще трябва да нанесе на звяра, за да го повали.

И с колко ли време разполага, преди на помощ на противника му да се притекат още чудовища.

И най-вече — кога ли елфът, който изглеждаше толкова самоуверен и спокоен, ще реши да се включи в схватката.

* * *

С името на Темпос на уста, име, което някога бе пътеводната светлина на войнския му живот, синът на Беорнегар тичаше по криволичещата пътека. Понякога от дясната му страна нямаше нищо, понякога се появяваха ниски, каменни стени. Понякога склонът вляво от него бе стръмен, почти отвесен, а после ставаше полегат и му позволяваше да огледа могилата.

Позволяваше и на стрелците, скрити между скалите над него, да се прицелят по-добре.

Ала Уолфгар не спираше. Достигна място, където пътеката престана да се изкачва и иззад завоя, отвъд който тя се разширяваше, чу людоеда, който хвърляше камъни. С безмълвна молитва към Темпос, варваринът се хвърли натам. Изрева, когато звярът го видя, и побърза да приклекне, когато той запрати по него камъка, който държеше в ръце.

Скалният къс не улучи и чудовището посегна към тежката си сопа, ала Уолфгар беше прекалено бърз, за да успее то да я вдигне навреме. В гърдите на варварина бушуваше твърде голяма ярост, твърда силен войнски плам, за да може чудовището да устои на удара му. Алебардата се заби в гърдите му със страховита сила и то политна назад, блъсна се в каменната стена и издъхвайки, се свлече на земята.

Ала още докато отскачаше, Уолфгар разбра, че и неговото положение не е за завиждане — съвсем ясно бе усетил как при удара дръжката на алебардата се пропуква. Все още не се беше разцепила напълно, ала оръжието вече не бе така здраво както преди. На всичко отгоре точно в този миг върху склона на могилата зейна дупка и от скрития дотогава тунел с рев на уста изскочи един полулюдоед, следван от дребен, грозноват мъж и рижа жена с властен вид.

Една стрела иззвънтя и отскочи от камъните до Уолфгар и той разбра, че на това прекалено открито място ще трябва да се придържа плътно до могилата.

Нахвърли се върху полулюдоеда, ала бързо спря, когато го видя да свежда глава и да се извърта на една страна, с явното намерение да се блъсне в него с все сила. В този миг Уолфгар беше безгранично щастлив, че е получил войнската си подготовка от Дризт До’Урден; че елфът го бе научил как да се отбранява с хитрост и пъргавина, вместо да понася всички вражески атаки и да отвръща със същото, с надеждата да се окаже по-издръжлив от нападателя си. Той направи крачка встрани и протегна крак, а когато чудовището мина покрай него олюлявайки се, се обърна, мушна дръжката на оръжието си под едната му ръка и натисна.

Чудовището политна напред и (за искрено облекчение на Уолфгар) падна през ръба и се затъркаля надолу по склона. Варваринът нямаше представа колко далеч ще се приземи звярът, но поне засега бе успял да го извади от битката.

И то тъкмо навреме, защото дребният пират вече бе стигнал до него и той трябваше да полага немалко усилия, за да отбива меча му. И сякаш това не стигаше, ами и рижата жена се включи в схватката — тя заобиколи алебардата и със забележителна ловкост принуди Уолфгар да отстъпи назад, за да избегне оръжието й.

Биваше си я, варваринът веднага разбра това. Ако искаше да има какъвто и да било шанс срещу нея, щеше да му се наложи да вложи всичките си умения и цялата си енергия. Точно затова реши да рискува и неочаквано пристъпи напред. Мечът на мъжа го улучи, ала ударът беше слаб, тъй като в мига, в който пиратът замахна, Уолфгар хвана алебардата само с една ръка и стовари пестника си в лицето на мъжа, тъкмо когато по лицето на злодея плъзваше тържествуваща усмивка. Преди мечът да успее да нанесе каквато и да било вреда, пиратът вече бе отхвръкнал назад и се свличаше върху камъните.

Оставаше единствено Шийла Крий… а че това бе самата тя, варваринът изобщо не се съмняваше. Какво не би дал Шийла да държеше в десницата си неостър меч, а Щитозъб, за да може той да повика магическото оръжие и да го обърне срещу нея!

Щитозъб обаче го нямаше и Уолфгар бе принуден да се отбранява ожесточено срещу несъмнено опитната си противничка. Мечът на Шийла се стрелкаше ту насам, ту натам, тя самата също не спираше нито за миг и след едно рязко завъртане замахна към врата на варварина толкова ловко, че той бе принуден да отстъпи назад. Излязъл от прикритието на могилата, той начаса получи стрела в рамото.

Усмивката на Шийла Крий стана още по-широка.

В този момент от тунела изскочи нов людоед, над главата на Уолфгар се разнесе гръмовен рев, последван от друг, този път нейде под него — поспънатият преди малко людоед очевидно бе тръгнал нагоре.

— Трябвате ми! — извика Уолфгар на приятелите си, ала вятърът удави отчаяния му зов.

Където и да бяха, Бруенор и Кати-Бри нямаше да го чуят, сигурен бе в това. Дръжката на алебардата отново изпука в ръцете му — нищо чудно да станеше на парчета още при следващия удар.

Той пристъпи напред и наляво, опитвайки се поне малко да позабави новодошлия людоед. В този миг обаче зърна на входа още една човешка фигура, най-вероятно — поредния пират, и разбра, че е обречен.

* * *

Дризт нанасяше удар след удар, използвайки тясното помещение и ниския таван срещу огромния людоед. Чудовището би било много по-страховит противник на открито, особено когато Щитозъб бе у него. Тук обаче, където движенията на звяра бяха по-бавни от обикновено, Дризт бе твърде бърз и твърде опитен за него.

Върху тялото на Блуг се появяваха нови и нови рани и много скоро той закрещя на елфа да му се притече на помощ.

Елфът наистина се размърда и Дризт начаса си изготви нова тактика, която щеше да държи людоеда между него и този нов противник. Преди обаче да успее да я приложи, чудовището се олюля и политна напред, а върху бедрото му зейна дълбока рана. Елфът с маската се усмихна жестоко.

И Дризт, и Блуг го изгледаха изумено.

Елфът отново заби меча си в тялото на людоеда, който изрева и рязко се обърна. Ятаганът на Дризт потъна в единия му бъбрек.

Блуг се въртеше ту на едната, ту на другата страна, хванат натясно между двамата опитни войни, но така и не успя да се съвземе от първоначалната изненада и грозната рана.

Не след дълго чудовището се сгромоляса на пода и остана да лежи там съвършено неподвижно.

Дризт отмести очи от падналото тяло и впери поглед в елфа с маската. Остриетата на ятаганите му бяха сведени надолу, ала той бе нащрек, все още несигурен какви са намеренията и мотивите на непознатия.

— Може би съм приятел — тонът на елфа беше жлъчен и неискрен. — А може би от години копнея да те убия и жалките усилия на Блуг ми дойдоха до гуша.

Докато елфът говореше и той, и Дризт бавно обикаляха около тялото на людоеда, всеки от тях използвайки го, за да държи другия настрани.

— Изглежда само ти знаеш кое от двете е вярно — отбеляза Дризт и елфът с маската се изсмя подигравателно.

— Прекалено дълго чакам този ден, Дризт До’Урден — бе неочакваният му отговор.

Дризт си пое дълбоко въздух. Това бе открито предизвикателство, изречено от някого, който навярно знаеше много за уменията и славата на мрачния елф и който най-вероятно се бе готвил дълго за тази схватка. Дризт знаеше, че има пред себе си противник, когото не може да си позволи да подцени (та нали с очите си бе видял умелите му, изящни движения срещу Блуг!), но освен това не бе забравил, че залогът е прекалено висок и че приятелите му разчитат на него.

— Сега не е моментът за уреждане на лични сметки — рече той.

— Напротив — отвърна елфът с маската. — Точно както го предвидих.

— Риджис! — извика Дризт и като улови двата си ятагана с една ръка, се втурна напред, сграбчи Щитозъб и го запрати в огнището.

Риджис изскочи от комина, спирайки само за миг, колкото да види как непознатият елф се нахвърля върху Дризт с меч и кама в ръце.

Ала Дризт мълниеносно се отдръпна и като вдигна двата си ятагана, зае безупречна отбранителна позиция.

Риджис разбра, че за него няма място в този титаничен сблъсък, затова побърза да вдигне чука и се върна обратно в комина, насочвайки се към привидно празната стая, покрай която бяха минали на идване.

* * *

Вятърът беше на тяхна страна и в крайна сметка отнесе отчаяния зов на Уолфгар до ушите на Кати-Бри. Младата жена веднага разбра, че приятелят й е в беда — съвсем ясно чуваше шума от битката върху могилата, а и с очите си виждаше как полулюдоедът, който бе паднал от пътеката, упорито се катери обратно.

Ала Кати-Бри, която бе прескочила тясното дефиле и бе достигнала криволичещата пътека, не можеше да мръдне от мястото си заради пороя от стрели, които идваха нейде отгоре.

Междувременно Гуенивар най-сетне се бе материализирала напълно, но преди младата жена да успее да изрече каквато и да било команда, в тялото на силното животно се заби стрела и с гръмовен рев на уста то се втурна нанякъде.

Кати-Бри се залови за работа, използвайки всяка възможност да изскочи от прикритието си и да изпрати някоя и друга стрела в редиците на врага Среброперите й стрели минаваха дори през камък и единствено по виковете на изненада и болка, които се разнасяха, тя разбираше, че е улучила. Ала лъконосците бяха твърде много, а тя бе хваната натясно и не можеше да стигне до Уолфгар.

Все пак, при едно от поредните си показвания успя да улучи в бедрото полулюдоеда, който се катереше обратно към варварина, и той отново полетя, надолу по склона.

Това обаче й струва скъпо — самата тя получи стрела в рамото и политна назад с болезнен вик. Предпазливо опипа дръжката на стрелата, после прехапа устни и я стисна по-здраво. Ръмжейки яростно, за да не се предаде на болката, тя натисна, докато стрелата не излезе навън, а след това извади парче плат от раницата си и го стегна около раната.

— Къде си, Бруенор? — прошепна младата жена, борейки се с напиращото отчаяние.

Дали не се бяха събрали след толкова време само за да бъдат разделени отново, този път — завинаги.

— О, отиди при него, Гуен! — тихичко се помоли Кати-Бри и като стисна зъби, постави нова стрела в тетивата.

* * *

Биеше се безпогрешно, воден единствено от войнските си инстинкти, без гняв и без страх. Ала отгоре му се сипеха удар след удар и макар че никоя от раните му не бе особено сериозна, той знаеше, че е въпрос на време — на много малко време! — преди те да станат твърде много и да го прекършат. Извиси глас към Темпос, надявайки се, че така е правилно, че е подобаващо да пее възхвали на своя бог, докато умира.

Защото това несъмнено беше краят на сина на Беорнегар — притискан все по-натясно от рижата жена и чудовището, докато собственото му оръжие бързо се трошеше в ръцете му, а поредният враг вече се задаваше зад гърба на другите двама.

Никой не би могъл да му се притече на помощ навреме.

Но поне щеше да умре достойно, в битка, и това го правеше щастлив.

Оръжието на рижата жена за пореден път потъна в тялото му. Той се завъртя, за да отбие следващия удар на людоеда и още докато се обръщаше, разбра, че това е краят — току-що бе оставил пролука в защитата си, напълно достатъчна, за да успее Шийла Крий да го посече.

Той погледна назад, за да види фаталния удар.

Истински доволен за първи път от дълги години насам, Уолфгар се усмихна.

* * *

Силни викове на изненада нейде над главата й накараха Кати-Бри да се престраши да излезе от прикритието си.

Огромната пантера се носеше право към редиците на лъконосците и макар в тялото й да се забиваха стрела след стрела, тя нито забави крачка, нито се отклони от пътя си. Кати-Бри начаса се възползва от положението и изпрати стрела в главата на един от мъжете, после стори същото с другиго.

Прицели се за трети изстрел, ала нарочно се забави, тъй като в този миг Гуенивар се вряза в групата мъже и ги разпръсна. Един от тях опита да се изкатери нагоре по склона, ала тежка черна лапа го перна през крака и го смъкна обратно.

Друг от стрелците скочи през ръба и се затъркаля, предпочитайки да падне пред това да свърши в ноктите на страховитата пантера. Отчаяно се мъчеше да овладее падането си и най-сетне успя, спирайки върху една скална площадка.

Право пред погледа на Кати-Бри.

Поне смъртта му беше бърза.

* * *

Ударът на Шийла Крий щеше да го довърши, в това нямаше никакво съмнение. Мечът й се спусна към сигурната си цел.

Ала така и не я достигна, тъй като в този миг около кръста на Шийла се обвиха два крака, а във врата й се забиха две остри ками.

Опитната жена рязко се наведе напред, така че нападателят й се преметна над нея и тупна от другата й страна.

— Морик, ти, подло псе! — ревна тя, когато видя лусканеца да се претъркулва през глава и да застава до Уолфгар, стиснал окървавените си ками.

Шийла отстъпи назад с препъване, черпейки надежда от появата на още неколцина от своите бойци в тунела.

— Убийте ги и двамата! — кресна тя и потъна обратно в могилата.

— Също като в доброто старо време, а? — подхвърли Морик.

Прекалено слисан, Уолфгар, който вече се бе заел да отбива атаките на людоеда, само поклати глава.

— Също като в доброто старо време, нали? — повтори Морик и се нахвърли върху двама пирати.

— Тогава рядко печелехме битките си — напомни му Уолфгар и беше напълно прав — дори с неочакваната поява на Морик съвсем не можеше да се каже, че съотношението на силите се е изравнило.

* * *

Ятаганите на Дризт описваха светкавични кръгове и отбиваха всички удари на елфа с маската, като в същото време постепенно променяха ъгъла си и от отбранителни ставаха все по-нападателни, принуждавайки елфа да отстъпва назад.

— Много добре — поздрави елфът своя противник и с лекота прескочи краката на падналия Блуг.

— Таиш такава ненавист към мен, а аз дори не знам името ти — отбеляза Дризт.

Елфът се разсмя.

— Наричат ме Ле’лоринел. Това е единственото име, от което се нуждаеш.

Дризт поклати глава, без да сваля поглед от тези пламнали очи, които му бяха така познати.

После Ле’лоринел се хвърли напред и схватката продължи с удвоена ярост.

Мечът му се стрелна към главата на Дризт и той вдигна ятаган, за да го отбие. В отговор Ле’лоринел провря меча си под извитото острие на своя противник и замахна с камата, която държеше в лявата си ръка. Превъзходно изпълнено движение.

Ала Дризт беше по-добър. Вместо да се опита да спре камата с другия ятаган, той се претърколи надясно и замахна с оръжието си, отбивайки меча на Ле’лоринел, принуждавайки го да промени позицията си, а с това — и движението на камата.

Миг по-късно вторият му ятаган описа широка дъга и се спусна към Ле’лоринел…

… само за да отскочи от тялото му. Със същия успех Дризт би могъл да се опита да прониже някой камък.

Той се хвърли настрани, гледайки изпитателно противника си, по чието лице плъзна широка усмивка. Мрачният елф и преди бе виждал тази магия и сега веднага я разпозна. Нима непознатият, освен войн, бе и магьосник?

Дризт прескочи окървавеното тяло на Блуг и отстъпи към огнището.

Без да престава да се усмихва ехидно, Ле’лоринел вдигна ръка и прошепна нещо, което Дризт не можа да чуе. От пръстена изригна струя светлина и движенията на Ле’лоринел изведнъж станаха още по-бързи, допълнително ускорени от новата магия.

О, да, елфът бе отлично подготвен.

* * *

Риджис пусна Щитозъб върху горящите цепеници, след това допълзя до ръба на комина, обърна се с главата напред и като се улови за ръба, изскочи навън. Докато прецапваше колкото се може по-бързо през огъня, си помисли какъв късмет има, че носи дебели, зимни ботуши, а не е бос, както обикновено.

Погледът му бързо обходи стаята, която се оказа точно такава, каквато Дризт я беше описал. Риджис извади Щитозъб от огъня и се запъти към открехнатата врата насреща си.

Мина през нея, без да вдига никакъв шум, и се озова в нещо като алхимическа лаборатория. Тук имаше още една врата, през която се процеждаше дневна светлина.

Риджис се втурна към нея, сграбчи бравата и я отвори.

Изведнъж усети как го облива изпепеляващ дъжд от малки взривове. Той изпищя и изтича навън. От другата страна на вратата имаше естествена скална тераса, от която полуръстът нямаше къде да избяга.

За сметка на това съвсем ясно видя битката, която кипеше под нея и то сравнително наблизо. Крещейки с цяло гърло името на Уолфгар, той запрати Щитозъб натам, колкото се може по-силно (което не бе кой знае колко).

После, без дори да види къде ще се приземи чут кът, се втурна обратно в тясната работилничка. Сега вече видя магьосницата, чиято магия за невидимост бе престанала да действа. Тя се взираше в него от другия край на стаята, без да прекъсва следващото заклинание, което беше подхванала.

Риджис изскимтя и изтича в другата стая. Първо: се насочи към комина, ала после размисли и се втурна към входната врата.

Внезапно въздухът около него натежа от безброй дълги, лепкави нишки. Той отново промени посоката си и се насочи към огнището, надявайки се, че пламъците ще разтопят магическите нишки и ще го освободят. Те обаче се затегнаха още повече и той така и не стигна до огъня.

Напълно безпомощен, впримчен така, че не можеше дори да си поеме дъх, Риджис видя как магьосницата тръгва към него с кама в ръка.

* * *

Още един от лъконосците падна сразен. Без да обръща внимание на изгарящата болка и тежестта в рамото, Кати-Бри постави нова стрела в тетивата.

Още мъже с лъкове в ръце се появиха над Гуенивар и младата жена се прицели. В този миг обаче забеляза раздвижване върху една площадка високо над мястото, където Уолфгар се биеше със своите противници.

Тази позиция беше много опасна за тях и Кати-Бри веднага се обърна натам и замалко не стреля.

После видя, че това е Риджис, който хвърли Щитозъб и отново изчезна във вътрешността на могилата.

Кати-Бри затаи дъх. За миг се уплаши, че бойният чук ще се изтърколи чак до долу и ще потъне в морето, ала той се задържа върху една скална тераса високо над брега.

— Повикай го! — настойчиво закрещя младата жена. — Повикай го!

С един поглед към площадката, върху която Гуенивар все още се разправяше със стрелците, тя се втурна нагоре по пътеката.

* * *

Дризт приклекна на едно коляно до огнището и като пусна ледения си ятаган на пода, бръкна в огъня и извади един пламтящ въглен. Запрати го срещу елфа, после извади още един и още един. Първите два улучиха целта си, третият срещна оръжието на Ле’лоринел, но вместо да го отбие, елфът успя само да го разсече, получавайки нови два удара.

Никой от тях не бе особено сериозен, никой нямаше да му навреди, дори и ако каменната кожа я нямаше, ала всеки от тях отнемаше по малко от силата на защитната магия.

— Много хитро, мрачни елфе! — поздрави Ле’лоринел своя враг и се нахвърли отгоре му с меч в ръка.

Дризт сграбчи ятагана си и уж понечи да се изправи, ала вместо това се хвърли на пода и ритна с все сила.

Кракът му закачи пищяла на Ле’лоринел, ала после Дризт бе принуден да се претърколи настрани и назад. Изправи се плътно до стената и незабавно вдигна двата ятагана. Само след миг силен звън на оръжие отново огласи стаята.

* * *

Вкопчен в яростна схватка с людоеда, Уолфгар усещаше как алебардата всеки миг ще се разпадне в ръцете му.

Положението на Морик също не бе за завиждане — той все още се, биеше с двамата пирати, всеки от които стискаше остра закривена сабя в десницата си.

— Обречени сме! — извика лусканецът.

— Защо тогава ми се притече на помощ? — извика в отговор Уолфгар и Морик усети как думите му присядат.

Защо наистина се бе обърнал срещу Шийла Крий? Дори след като отново бе станал видим, някъде върху склона под стаята на Чогуруга, пак нямаше да му е трудно да си намери скришно местенце, където да дочака края на битката. Проклинайки се за безумното, както му се струваше сега, решение, Разбойника се хвърли напред, размахвайки двете си ками. Обърна се рязко, още докато се приземяваше, и тъмният му плащ се развя зад него.

— Бягай! — изкрещя той и като захвърли наметката, в която сега зееха няколко дупки, изтича покрай Уолфгар, провря се между два гигантски скални къса и се втурна нагоре по пътеката.

Върна се обратно миг по-късно, следван по петите от един людоед:

— Но не натам!

Уолфгар простена при вида на най-новия враг… който на всичко отгоре не беше и сам.

Ала единият от двамата новодошли изобщо не беше людоед.

Бруенор Бойния чук скочи върху един от камъните, точно когато Морик минаваше покрай него и като стисна брадвата си с две ръце, вдигна оръжието зад гърба си и се прицели. Напълно погълнат от преследването на жертвата си, людоедът дори не видя джуджето край пътеката.

Прас!

Страховит грохот, като от трошаща се скала, отекна надалеч и всички наоколо спряха за миг и погледнаха към джуджето с пламнали очи и яркочервена брада. Секирата му бе потънала дълбоко в черепа на людоеда, който се държеше на крака единствено благодарение на усилията на якото джудже да освободи оръжието си.

— Не е ли туй просто музика за ушите, а, момче? — провикна се Бруенор.

Уолфгар поклати глава и отново се обърна към своя противник, към когото междувременно се бяха присъединили и двамата пирати.

— Да се беше позабавил още малко!

— Стига си мрънкал! — долетя гласът на Бруенор. — Момичето рече, че видяло чука ти, глупако такъв! Повикай го, момче!

Чудовището пред Уолфгар направи няколко крачки назад, за да се засили за следващата атака, вдигна сопата си и с гръмовен рев се втурна към варварина.

Уолфгар запрати алебардата към него, ала той протегна ръка и я спря с лекота. От силния сблъсък с тежката лапа на звяра и масивния му гръден кош, повреденото оръжие стана на парчета.

— Прекрасно, няма що! — простена Морик, който тъкмо се приближаваше, за да се заеме отново с двамата пирати.

Ала Уолфгар не чуваше нито него, нито заплахите на разяреното чудовище. Вместо това извиси глас, доверявайки се напълно на Бруенор.

— Какво ще правиш сега, дребосъко? — ухили се подигравателно людоедът, ала усмивката му бързо се стопи, когато в десницата на варварина се появи превъзходно изработен боен чук.

— Улови това! — рече Уолфгар и запрати великолепното оръжие срещу него.

Людоедът опита тактиката си отпреди малко, поиска да го спре с ръка и с гърди, да поеме удара с грамадното си туловище и да запрати оръжието настрани.

Ала това не бе някаква потрошена алебарда.

Людоедът така и не разбра как се озова седнал до каменната стена, борейки се за глътка въздух.

Уолфгар вдигна ръка и отново повика магическия чук.

И той веднага се отзова на неговия призив, войн и оръжие — едно цяло, също както някога.

В този миг към него се стрелна закривена сабя и Морик нададе предупредителен вик.

Щитозъб се спусна надолу и я отби, а после с такава лекота, сякаш бе продължение на ръката му, Уолфгар го завъртя и замахна с все сила.

Пиратът отхвръкна далеч назад.

Другарят му се обърна и хукна да бяга, ала Морик го настигна и го повали с двете си ками.

От тунела се показа още един людоед и се насочи към Морик, но в този момент нещо изсвистя между Уолфгар и Разбойника и чудовището бе запратено назад.

Приятелите се обърнаха и видяха Кати-Бри с лък в ръка.

— Гуен се погрижи за онези горе — съобщи младата жена.

— Къркорещия корем също е там нейде и вероятно има нужда от помощта ни — рече Бруенор и им даде знак да го последват.

Те всички се втурнаха нагоре по пътеката, докато не достигнаха друга равна и сравнително широка площадка. Тук, в склона на могилата, бе поставена тежка врата.

— Не тази — опита се да обясни Морик. — Огромни людоеди…

Изречението му увисна във въздуха, когато Бруенор и Уолфгар се нахвърлиха върху вратата и бързо я направиха на трески — единият със секирата, другият с чука си.

Двамата приятели нахлуха в стаята.

Където ги очакваха Чогуруга и нейните слуги.

* * *

Оръжията, слели се от бързото движение в неясно петно, се удряха едно в друго със силен звън, който не спираше нито за миг. Подпомаган от магията за скорост, Ле’лоринел успяваше да се движи също така мълниеносно, както и Дризт, ала за разлика от мрачния елф, той не бе свикнал да се бие с такава бързина.

Ятаганът на Дризт се стрелна първо надясно, после наляво, а накрая право напред и Ле’лоринел получи силен удар в гърдите, удар, който би го убил, ако я нямаше защитата на каменната кожа.

— Колко още ще издържи? — попита Дризт, който започваше да си възвръща обичайната увереност, сега, когато все по-често успяваше да пробие защитата на противника си. — Няма нужда да го правим.

Ала Ле’лоринел с нищо не показваше, че има намерение да се откаже.

Дризт замахна с дясната ръка, а после, когато Ле’лоринел се завъртя, докато отбиваше удара му, той също описа пълен кръг. Двамата бяха изчислили движенията си с такава прецизност, че четирите оръжия издрънчаха като едно в мига, в който те отново се оказаха лице в лице.

Дризт успя да натисне меча на противника си с един от своите ятагани и когато Ле’лоринел замахна напред, той подскочи високо във въздуха, над оръжието на Ле’лоринел, а щом се приземи, приклекна ниско, оставяйки втория замах на елфа да изсвисти над главата му. В същото време заби ятагана си в бедрото на Ле’лоринел, а после го изрита в коляното, когато той отскочи назад.

Ле’лоринел нададе вик на болка и се олюля.

Каменната кожа бе престанала да действа. При следващия удар на Дризт върху тялото на Ле’лоринел щеше да зейне рана.

— Още не е късно да спрем — благородно предложи мрачният елф, но Ле’лоринел го изгледа с несдържана омраза и отново се усмихна.

Ръката му се стрелна нагоре и след няколко неразбираеми думи, пръстенът проблесна.

Дризт се хвърли в атака с намерението да изпревари поредната изненада от страна на противника…

… ала Ле’лоринел беше изчезнал.

Дризт се закова на място, очите му се разшириха от изненада. Воден от инстинкта си, той се обърна към собствените си магически умения и изпълни стаята с непрогледен мрак. Сега двамата с Ле’лоринел отново бяха равни.

Ле’лоринел, който бе очаквал Дризт да постъпи точно по този начин, бе доволен — така можеше да отключи и последното, най-коварното от четирите заклинания на пръстена. Заклинание, от което тялото му щеше да бъде очертано от ярки пламъци.

Дризт вдигна оръжията си и започна да описва мълниеносни кръгове с тях, като в същото време нито за миг не спираше да се върти — техника, която бе овладял отдавна и която използваше винаги, когато се биеше на сляпо. Ятаганите свистяха далеч от тялото му и всяко тяхно движение бе както нападателно, така и отбранително.

Нито за миг не преставаше да се ослушва и ето че най-сетне чу шум от стъпки.

Озова се там само за миг и със задоволство усети как ятаганът му се удря в неумело вдигнат за защита меч.

Ле’лоринел бе допуснал грешка, помисли си Дризт, позволявайки битката да вземе обрат, който облагодетелстваше толкова много него, отрасналия в Подземния мрак.

Ударите му започваха отдалеч, както отляво, така и отдясно, за да не може противникът му да излезе извън обсега им.

Още два мълниеносни замаха от двете страни, после Дризт рязко се завъртя и изнесе десния си ятаган напред.

Победата му бе сигурна — в това мрачният елф можеше да бъде уверен, веднъж разбрал от положението на меча и камата, че Ле’лоринел не може да се защити.

Ятаганът му потъна в тялото на невидимия елф.

В същия миг Дризт бе прободен дълбоко на съвсем същото място.

Неспособен да спре онова, което бе започнал, Дризт довърши удара си. Ятаганът му отскочи от ребрата на елфа, прониза белия му дроб и остави грозна рана върху гърдите му.

Съвсем същата рана зейна и върху неговите гърди.

Заслепен от изпепеляваща болка, Дризт политна назад и се препъна в крака на Блуг. Още тогава, докато падаше, мрачният елф разбра какво се бе случило, разпозна огнения щит, който противникът му бе използвал — пъклена магия, поразяваща всеки, успял да нанесе удар на онзи, който се осмелеше да я използва.

Дризт се свлече до стената и остана да лежи така, с пронизан бял дроб, а животът бързо го напускаше.

Насреща му Ле’лоринел също издъхваше, точно като него.

(обратно)

Двадесет и осма глава Не без загуби

Еднакво настървени, Бруенор и Уолфгар нахлуха в просторната пещера. Уолфгар свърна настрани, за да пресрещне двама людоеди с тежки доспехи, Бруенор пък се зае с екзотична човекоядка с лилава кожа, с лъскав шлем и огромна коса в ръцете си.

Крайно предпазливо, Морик последва двамата приятели, но с нищо не показа, че възнамерява да се включи в битката.

Далеч по-нетърпелива да помогне бе Кати-Бри, която още с влизането си изпрати стрела в тялото на един от противниците на Уолфгар.

Това бе всичко, от което варваринът се нуждаеше, и той начаса се нахвърли върху другото чудовище и му нанесе три мълниеносни удара. Звярът някак си успя да отбие първите два, ала третият се стовари върху нагръдника му и той политна назад.

Уолфгар го последва, без да спира да размахва могъщия боен чук.

Първият людоед, макар и ранен, опита да се притече на помощ на своя другар, ала Кати-Бри изпрати още две стрели по него. Ревейки от болка и ярост, чудовището се втурна към нея.

— Прекрасно! — простена Морик и неволно извика, когато в устрема си звярът го закачи и го събори на пода.

Людоедът понечи да се нахвърли върху Кати-Бри, ала в този миг огромната пантера връхлетя отгоре му, забивайки зъби и нокти в грозното му лице. Чудовището се олюля и политна назад, обляно в кръв.

— Добро момиче! — благодари Кати-Бри на Гуенивар и като се завъртя, изпрати една стрела по людоедката, която Бруенор бе нападнал.

След това извади меча си. Преди да се втурне към приятелите си, хвърли бърз поглед на Морик, който се бе облегнал на стената и клатеше глава, без да може да повярва на очите си.

— Отлична работа — мърмореше той.

Приятелите на Уолфгар наистина си ги биваше!

* * *

Магическият мрак се разпръсна.

Дризт седеше на пода, безсилно облегнат на стената, а насреща му, в същата поза и със същата смъртоносна рана на гърдите, издъхваше Ле’лоринел.

Дризт спря поглед върху своя повален противник и очите му се разшириха от изумление. Малки магически пламъчета все още трепкаха около тялото на Ле’лоринел, ала Дризт не ги забелязваше. Защото жестокият удар беразкъсал кожената дреха на елфа, разкривайки гръдта му… женска гръд!

Всичко си дойде на мястото в един-единствен миг на кристална яснота. Вече знаеше къде е виждал тези очи, знаеше коя е Ле’лоринел, още преди тя да смъкне маската от лицето си.

Елфическа девойка, дете на лунните елфи, което той бе спасил от своите събратя преди много, много години. Елфическа девойка, която опустошението, предизвикано от мрачните елфи в онзи съдбовен ден, бе изпълнило с ледена ярост. Онзи гибелен ден, когато малкото момиченце бе окъпано с кръвта на мъртвата си майка, за да повярват злите убийци, че тя също е мъртва.

— В името на всичко свято! — откъсна се от гърдите на Дризт.

— Мъртъв си, Дризт До’Урден — рече Ле’лоринел, чийто глас бе също толкова слаб, колкото този на мрачния елф. — Семейството ми е отмъстено.

Дризт искаше да й отговори, ала не намираше думи. Не им оставаше много време, твърде малко, за да може да й обясни, че той не е участвал в онова клане, че е спасил живота й, излагайки самия себе си на огромна опасност и най-вече, че съжалява, съжалява с цялата си същност за онова, което жестоките му събратя бяха причинили на най-скъпите й същества.

Погледът му не се откъсваше от лицето й, ала в него нямаше и капчица зложелателство, нямаше омраза и обвинение, въпреки че сляпата й ненавист и заблуденото желание за разплата щяха да струват живота и на двама им.

* * *

Чогуруга се справяше доста добре със съвсем нелекия си противник, страховития Бруенор Бойния чук. Всъщност, благодарение на подсилените си от какви ли не отвари мускули, бързина и защита, тя по нищо не отстъпваше на опитното джудже.

Бруенор ръмжеше и ругаеше, и упорито размахваше брадвата си, макар да получаваше удари, които биха повалили почти всекиго. Той обаче, замесен от яко джуджешко тесто, ги понасяше стоически и продължаваше да върти вярната си секира.

Въпреки това и сам виждаше, че е на път да изгуби. В този момент една от стрелите на Кати-Бри изсвистя покрай главата му и потъна дълбоко в гърдите на людоедката. Тя се олюля и залитна назад.

— Добро момиче! — изрева Бруенор и се хвърли в атака, без да губи нито миг.

Ала само за миг, колкото му трябваше, за да стигне до нея, Чогуруга откачи една стъкленица от колана си и я изгълта на един дъх.

Още докато Бруенор замахваше, раните на людоедката започнаха да зарастват.

Джуджето изръмжа разярено.

— Проклети целителни отвари! — изрева той и заби брадвата си в бедрото на Чогуруга.

Човекоядката начаса откачи нова стъкленица и я поднесе към устните си. Джуджето изруга още по-ядосано.

В този миг огромна, черна фигура прелетя покрай Бруенор и връхлетя върху човекоядката.

Чогуруга размаха ужасено ръце, когато ноктите на Гуенивар се забиха в лицето й, а острите й зъби потънаха в плътта й.

Тя пусна стъкленицата, която издрънча върху каменния под, но не се счупи, пусна и оръжието си и като сграбчи Гуенивар с две ръце, се опита да я откопчи от себе си.

Ала ноктите на пантерата се бяха впили толкова дълбоко, че успееше ли Чогуруга да я отскубне от себе си, щеше да изгуби половината си лице. А и Бруенор също не бездействаше, ами нанасяше удар след удар по краката и долната част на тялото й.

Силен грохот съвсем наблизо накара Бруенор да се обърне, тъкмо навреме, за да види как мечът на Кати-Бри потъва в плътта на Чогуруга, посичайки дори костите й.

Людоедката се свлече на пода.

В същия миг Щитозъб строши черепа на последното чудовище и то се строполи върху мъртвия си другар.

— Насам! — извика Морик откъм вратата и посочи един коридор, който се изкачваше нагоре.

Бруенор се позабави малко, за да изчака Кати-Бри, която се бе навела да вдигне изпуснатата от Чогуруга стъкленица.

— Само да разбера кой продава подобни неща на людоеди, ще го направя на парчета! — гневеше се джуджето.

В другия край на стаята Морик неволно прехапа устни. Отлично знаеше откъде са се взели отварите, тъй като с очите си бе видял алхимическата работилница на Белани.

Приятелите поеха по коридора, в който се намираха покоите на Шийла Крий. Мъчителен стон, долетял иззад една от петте врати, привлече вниманието им и Бруенор, с типичен джуджешки финес, я изкърти, без да му мисли много-много.

Там, смъртно ранени, лежаха Дризт и Ле’лоринел.

Кати-Бри нахлу в стаята веднага след Бруенор и се насочи право към Дризт; той обаче вдигна ръка.

— Спаси я! — немощно помоли той. — Трябва да я спасиш!

После се свлече, в безсъзнание на пода.

* * *

Уолфгар спря на прага, изгубил ума и дума от ужас, ала Морик дори не забави крачка, а се втурна право към покоите на Белани, молейки се тя да не е запечатала вратата с някой междупространствен портал.

Нахлу в стаята и се закова на място, когато наблизо някой изписка уплашено. Обърна се и видя един полуръст да се измъква от примката на лепкава, магическа мрежа.

— Кой си ти? — попита Риджис и побърза да извади рубинения медальон. — Виж какво си имам!

— Къде е магьосницата? — нетърпеливо попита Морик, без дори да забележи вълшебния камък.

Риджис посочи вратата, която водеше към скалната тераса, и Морик хукна натам. Полуръстът сведе поглед към медальона и се почеса по главата, чудейки се защо ли този път не бе подействал. Добре поне, че дребният мъж очевидно бързаше твърде много, за да се занимава с него.

* * *

Кати-Бри спря, смутена от болезнената настойчивост в гласа на приятеля си и изненадващата му молба. Тя се обърна към падналата девойка, чието дишане бе също толкова мъчително, колкото това на Дризт, сякаш всеки дъх можеше да й е последен.

— Как ли пък не! — изрева Бруенор и грубо изтръгна стъкленицата от ръцете на дъщеря си.

Кълнейки люто, той отиде при приятеля си и изля лековитата отвара в гърлото му.

Дризт се разкашля и дишането му начаса стана по-леко.

— Гоблините го взели! — отчаяно извика Кати-Бри и като изтича до Ле’лоринел, внимателно повдигна главата й от пода и се вгледа в очите й.

Безжизнените й очи.

Ле’лоринел издъхна в мига, в който Дризт До’Урден отвори очи.

— Елате бързо! — повика ги Риджис от вратата, но онемя, виждайки Дризт да лежи на пода, тежко ранен.

— Какво става, Къркорещ корем? — попита Бруенор.

— М-м-магьосница — заекна Риджис, без да може да откъсне поглед от Дризт. — Ъ-ъ-ъ… Морик тръгна след нея.

И той махна с ръка зад себе си, без да отделя очи от елфа.

Уолфгар веднага се втурна натам, а Бруенор повика Кати-Бри, която тъкмо коленичеше край Дризт.

— Вземи си лъка! Ще имаме нужда от него!

Младата жена отправи безпомощен поглед към Дризт, разкъсвана от колебание, ала Бруенор я дръпна.

— Върви! — настоя той. — Не ме бива да убивам магьосници. Лъкът ти ще ни свърши къде-къде по-добра работа.

Кати-Бри се изправи и изтича навън.

— Викай, ако се мерне някой людоед! — догони я гласът на Бруенор.

* * *

Белани, която с мъка бе успяла да се спусне по южния склон на могилата, изруга тихо, когато видя „Кървавия кил“ да се отдалечава заедно с отлива. Палубата беше пълна с пирати, сред които ясно се открояваше Шийла Крий — ранена, но не и прекършена, тя раздаваше заповеди на екипажа.

Белани начаса подхвана магия, която щеше да я пренесе до кораба. Почти бе свършила и тъкмо изричаше последните думи от заклинанието, когато някой я сграбчи изотзад.

Ужасена, тя се обърна и видя ухиленото лице на Морик, който я бе хванал през кръста.

— Пусни ме! — нареди Белани.

— Недей! — поклати глава Морик. — Недей. Моля те.

— Глупако! — извика Белани, мъчейки се да се отскубне. — Те ще ме убият! Можех да те довърша, но не го сторих! Можех да довърша и полуръста, но…

Гласът й изведнъж заглъхна, когато на пътеката се появи огромният варварин.

— Какво направи! — съкрушено простена Белани.

— Нима не пожали живота на полуръста? — попита Морик.

— Нещо повече! Сама го освободих от магическата примка! — предизвикателно отвърна Белани, но после млъкна, защото Уолфгар вече беше при тях и я гледаше заплашително.

— Коя е тя? — свирепо попита той.

— Страничен наблюдател и нищо повече — увери го Морик. — Невинна е.

Уолфгар присви очи и изпитателно се взря в лусканеца и непознатата жена, а по лицето му се изписа неприкрито недоверие.

Само че по-рано този ден Морик му бе спасил живота и варваринът не каза нищо.

Внезапно очите му се разшириха — беше забелязал бързо отдалечаващия се кораб. Без да губи и миг, той скочи върху една скала, за да вижда по-добре, и вдигна Щитозъб над главата си с намерението да го хвърли.

Ала „Кървавия кил“ бе твърде далеч.

В този момент се появи Кати-Бри и начаса се прицели.

— Червенокосата — посъветва я Морик, при което Белани го смушка в ребрата и го изгледа намръщено.

В действителност, Кати-Бри вече се беше прицелила в Шийла Крий, която се забелязваше отдалеч, но после се разколеба и вдигна глава, за да се огледа по-добре. По високите вълни, които се разбиваха в кораба, разбра, че заливът е пълен с подводни скали — изискваше се голямо умение, за да се изведе корабът в открито море невредим.

Младата жена отново вдигна лъка си, плъзвайки изпитателен поглед по палубата.

Миг по-късно откри щурвала и кормчията и стреля.

Пиратът се олюля и се свлече на земята, без да пуска щурвала, който се завъртя рязко.

„Кървавия кил“ се люшна на една страна и направи остър завой. От всички страни към щурвала се завтекоха моряци, в отчаян опит да го овладеят.

Изведнъж нещо изскриптя зловещо — корабът бе налетял върху остра подводна скала, и тласкан от вятъра в платната и отлива, не можа да спре. Корпусът се пропука от носа до кърмата.

Мнозина бяха изхвърлени през борда от страховития удар, други сами наскачаха в ледените води, когато корабът започна да се разпада под краката им, трети отчаяно се вкопчиха кой където свари, борейки се за живота си.

Насред целия този хаос Шийла Крий стоеше гордо изправена, без да сваля предизвикателен поглед от Кати-Бри.

После и тя бе погълната от мразовитите вълни и единствено треските, които останаха да се носят по повърхността на морето, говореха, че допреди малко там е имало кораб.

Малцината, които успяха да се спасят от ледената прегръдка на водата, както и онези, които изобщо не се бяха качили на борда — людоеди, полулюдоеди и хора, — нямаха никакво намерение отново да се изправят срещу разгромилия ги враг.

Битката за Златния залив беше спечелена.

(обратно) (обратно)

Епилог

Погребаха девойката, нарекла себе си Ле’лоринел, в пещерния комплекс, възможно най-близо до изхода, свежия морски въздух и звездното небе.

Дризт, чиято жестока рана още не бе напълно зараснала, не можа да помогне с изкопаването на гроба, но въпреки това бе там, от началото до края. Беше там и когато положиха Елифайн, както всъщност бе истинското й име, в земята и я покриха с влажната, студена пръст. Стоеше и безпомощно се взираше в пресния гроб.

— Не трябваше да става така — тихо каза той на Кати-Бри, която бе до него и го подкрепяше.

— Знам — отвърна младата жена. — Чух го в гласа ти, когато ме помоли да я спася.

— Така и трябваше да сториш!

— Проклет глупак! — Наблизо се разнесе сърдит глас. — Оправяй се по-бързо, та най-сетне да мога да ти прасна един по физиономията!

Дризт се обърна към ядосаното джудже и също се намръщи.

— Да не мислиш, че щяхме да го направим? — изобщо не се впечатли джуджето. — Ама сериозно? Мислиш ли, че щяхме да те оставим да умреш само за да спасим оназ’, дето те уби?

— Ти не разбираш… — опита се да обясни Дризт с плувнали в сълзи очи.

— Нима ти щеше да спасиш проклетата му елфка вместо мен? — изрева джуджето. — Или вместо момичето ми? Само кажи „да“, елфе, и гледай как ще измия брадвата си в кръвта ти!

Истината в думите на Бруенор подейства като плесница на Дризт и той безпомощно се обърна към Кати-Бри.

— Нямаше дай я дам — отсече младата жена. — Молбата ти ме хвана неподготвена, така е, ала само след миг щях да се върна при теб с лековитата отвара.

Дризт въздъхна, приел най-сетне правотата на своите приятели. Въпреки това, всичко му изглеждаше така несправедливо, така погрешно. Беше срещал Елифайн и по-рано, в Лунолес, на път към Подземния мрак. Тя се бе нахвърлила отгоре му, обзета от убийствена ярост, ала останалите от нейния клан я бяха възпрели и дори бяха помогнали на мрачния елф да продължи по пътя си. А Дризт, макар да знаеше, че гневът и омразата й са незаслужени, не бе успял да каже нищо, с което да я успокои и да я накара да му повярва.

И ето какво бе станало. Тя бе тръгнала по дирите му заради онова, което злите му събратя бяха причинили на майка й, на близките й, на нея самата.

Дризт въздъхна тежко, съкрушен от трагичния развой на събитията и жестоката ирония. Ако Елифайн му бе разкрила истинската си самоличност, той нямаше да вдигне оръжие срещу нея, сърце нямаше да му даде да го стори, дори това да му струваше живота.

— Нямах избор — немощно обясни той на Кати-Бри.

— Тя сама се погуби — отвърна младата жена и Бруенор, който междувременно се беше присъединил към двамата си приятели, закима в знак на съгласие.

— Трябваше да е жива, жива и изцелена от раните, получени преди толкова много години — рече Дризт и Бруенор шумно изсумтя.

— Ти си тоз’, дето трябва да е жив — отсече джуджето.

Дризт го погледна и сви рамене.

— В същото положение ти би дал отварата на мен — тихо добави Бруенор и Дризт кимна.

— Ала това ме натъжава — обясни той.

— Ако не беше така, нямаше да си ми истински приятел — увери го Бруенор.

Кати-Бри се притисна до Дризт и го целуна по бузата.

Той обаче не я погледна, просто си стоеше там и се взираше в пресния гроб, а раменете му бяха увиснали, сякаш на плещите си носеше непосилен товар.

* * *

Десетина дни по-късно, когато времето започна да се оправя, петимата приятели, придружавани от Морик и Белани, напуснаха Златния залив.

Знаеха, че трябва да оставят планината зад гърба си възможно най-бързо и точно тук Белани им се притече на помощ. Благодарение на нея преодоляха без никакви затруднения прохода, отвъд който започваха южният път за Лускан и северният за Долината на мразовития вятър.

Там се разделиха — Морик, Белани и Уолфгар поеха на юг, а останалите се насочиха обратно към Десетте града.

Преди да се сбогуват обаче, Уолфгар обеща на приятелите си, че много скоро ще се завърне у дома.

У дома. В Долината на мразовития вятър.

* * *

Пролетта бе разгарът си, когато Уолфгар, Дели и Колсон достигнаха в Лускан по пътя си на север към Долината на мразовития вятър.

Отбиха се в „Кривата сабя“, за да видят Арумн и Йоси, както и Морик и Белани, настанили се в някогашното жилище на Морик (което бе станало много по-уютно, откакто магьосницата живееше в него).

Уолфгар обаче, не искаше да се задържа дълго в пристанищния град и само след два дни подкара каруцата, с която пътуваха, през северната порта на Лускан. Защото варваринът, открил най-сетне себе си, нямаше търпение да се завърне у дома и отново да бъде с истинските си приятели.

Дели изгаряше от желание да види този нов дом и да отгледа Колсон в чистия, свеж въздух на прословутата Долина на мразовития вятър.

Когато се стъмни, двамата забелязаха буен лагерен огън в далечината, малко встрани от пътя. Това бяха цивилизовани земи, в които живееха миролюбиви фермери, и те спокойно се отправиха към огъня.

Подушиха непознатите, които се бяха разположили край него, още преди да успеят да различат отделните фигури.

— Гоблини! — уплашено прошепна Дели, ала Уолфгар не мислеше така.

— Джуджета — поправи я той.

Тъй като джуджетата очевидно не си бяха дали труда да поставят стражи около лагера си, Уолфгар и Дели се озоваха сред тях, преди те изобщо да разберат, че някой се приближава. След няколко секунди на двоумение и след като във въздуха се издигнаха немалко страховити оръжия с много остриета, куки и други опасни на вид приспособления, пред Уолфгар и Дели се изтъпани най-отблъскващото, миризливо и шумно джудже, което двамата някога бяха виждали. Макар да бе очевидно, че с другарите си са се разположили на лагер поне преди няколко часа, джуджето все още беше с доспехи и то какви! Целите бяха покрити с остри като бръснач ръбове, а сякаш това не стигаше, ами от всевъзможни места стърчаха ситни шипове.

— Уолфи! — изрева Тибълдорф Пуент, необузданият предводител на прословутия Отряд на изкормвачите от Митрал Хол. — Подочул бях, че не си мъртъв!

И като се ухили до ушите, той здравата сръга Уолфгар в ребрата.

— По-корав си от камък, нали?

— Какво правите тук? — учуди се варваринът.

Не можеше да се каже, че се радва особено да срещне отново точно този стар приятел. Преди години беше живял в Митрал Хол заедно с Тибълдорф и с очите си бе видял неописуемата подготовка, през която преминаваха всички членове на неговия Отряд на изкормвачите, група необуздани, свирепи грубияни. Една от особено любимите бойни тактики на Тибълдорф бе да скочи върху противника си и да започне да се тресе необуздано, докато ужасните му доспехи не направеха нещастника на парчета.

— Тръгнали сме към Долината на мразовития вятър — обясни Тибълдорф. — Трябва да намерим крал Бруенор.

Уолфгар понечи да попита още нещо, ала думите заседнаха на гърлото му, когато осъзна с каква титла бе окичил Бруенор бесовойнът.

— Крал?

— Слава на Морадин, задето прибра Гандалуг Бойния чук при себе си — тържествено заяви Тибълдорф. — Кралят на Митрал Хол си отиде. Онзи, който беше крал преди него, отново е крал — Бруенор Бойния чук от рода, който носи неговото име. Желаем му дълъг живот и отлично пиво!

Той завърши речта си с гръмогласен вик, при който всички изкормвачи подрипнаха високо и размахаха облечените си с шипести ръкавици юмруци във въздуха.

— Да живее крал Бруенор! — в един глас изреваха те.

— Какво означава това? — прошепна Дели в ухото на Уолфгар.

— Означава, че не бива да свикваме твърде много с Десетте града, защото скоро отново ще поемем на път, изобщо не се съмнявай. Дълъг път на изток, чак до Митрал Хол.

Погледът на Дели обходи необикновените джуджета, които сега се бяха впуснали в буен танц, крещяха „Крал Бруенор!“ и след всеки възторжен рев подскачаха и се втурваха един срещу друг, сблъсквайки се със страховит трясък.

— Е, поне пътуването ни на север ще е по-безопасно — отбеляза Дели. — Макар и малко по-ароматно.

Уолфгар понечи да кимне, ала в този миг видя как Тибълдорф се сблъсква челно с един от своите войни, толкова силно, че нещастникът се строполи в безсъзнание на земята. Самият Тибълдорф така разтърси глава, за да прогони обзелото го замайване, че чак устните му заплющяха. Когато видя какво е сторил на своя събрат, той ревна още по-гръмогласно и се втурна към друг от изкормвачите си, който без колебание прие предизвикателството, изрева на свой ред и се хвърли насреща му.

Само за да отлети миг по-късно в мирното царство на спящите изкормвачи.

Тибълдорф нададе двойно по-силен вик и заподскача, търсейки си трета жертва.

— По-безопасно? Ще я видим тази работа — бе единственото, което Уолфгар можа да каже на Дели.

(обратно) Последователност на заглавията:

I. Трилогия за мрачния елф

        1. Градът на мрака

        2. Изгнание

        3. Убежище

II. Долината на мразовития вятър

        1. Кристалният отломък

        2. Сребърни реки

        3. Камъкът на полуръста

III. Наследството на мрака

        1. Наследство

        2. Беззвездна нощ

        3. Обсадата на мрака

        4. Пътеки към утрото

IV. Пътеките на мрака[2]

        1. Потайно острие

        2. Гръбнака на света

        3. Саблено море

(обратно) (обратно)

1

Фамилното име на Джул Пепър (Jule Pepper) на български означава „пипер“ — Б.пр.

(обратно)

2

Първоначално поредицата „Пътеките на мрака“ е издадена като четирилогия, но поради силния интерес, предизвикан от последната книга, авторът и американският издател са решили, че тя заслужава отделна поредица. Тази е причината „ИнфоДАР“ да издаде книгите, разделени по новия начин.

(обратно)

Оглавление

ПОТАЙНО ОСТРИЕ (книга 1 от " Пътеките на мрака")

  Пролог

  Част 1 Апатия

    Глава 1 Странник у дома

    Глава 2 Укротяване

    Глава 3 Неприятно огледало

    Глава 4 Зовът

    Глава 5 Оживление

    Глава 6 Прощаване с долината

    Глава 7 „Заприщен“

  Част 2 По опасни пътища

    Глава 8 Неволни сигнали

    Глава 9 В търсене на одобрение

    Глава 10 Неочаквана и неудовлетворителна разплата

    Глава 11 Бойният магьосник

    Глава 12 Място под слънцето

  Част 3 Да се изкачиш до върха на дъното

    Глава 13 Тайно оръжие

    Глава 14 Слава

    Глава 15 Зовът на Креншинибон

    Глава 16 Братя по ум и магия

    Глава 17 Прогонване на духове

    Глава 18 За злите духове, свещениците и за една важна задача

  Част 4 Царства

    Глава 19 За Уолфгар

    Глава 20 Стръв

    Глава 21 Навременни рани

    Глава 22 Спасение

    Глава 23 Последното изпитание

  Епилог

ГРЪБНАКА НА СВЕТА (книга 2 от "Пътеките на мрака")

  Пролог

  Първа част Настоящето

    Първа глава Закотвен

    Втора глава Запленен

    Трета глава Последната капка

    Четвърта глава Живот на истинска дама

    Пета глава Натясно

    Шеста глава Алтруизъм

  Втора част По мрачни пътища

    Седма глава Раздяла със стар приятел

    Осма глава Топли чувства

    Девета глава На дъното

    Десета глава Жена

    Единадесета глава Вплетени ръце

    Дванадесета глава Вярна на семейството си

    Тринадесета глава Карнавалът на затворниците

  Трета част Дива земя

    Четиринадесета глава Откраднато семе

    Петнадесета глава Порасналото дете

    Шестнадесета глава Скъп дом

    Седемнадесета глава Натиск

    Осемнадесета глава С нежелание

    Деветнадесета глава Щастлива възможност

  Четвърта част Потекло

    Двадесета глава Последната себична постъпка

    Двадесет и първа глава Проклятието на всеки крадец

    Двадесет и втора глава Почитаемият лорд Брандебург

    Двадесет и трета глава Повторен опит за правосъдие

    Двадесет и четвърта глава Зимно затишие

    Двадесет и пета глава Прояснение

  Епилог

САБЛЕНО МОРЕ (книга 3 от " Пътеките на мрака")

  Пролог

  Първа част Надигащ се мрак

    Първа глава Гръб до гръб

    Втора глава Раздиран

    Трета глава Евтини ефекти

    Четвърта глава Знакът

    Пета глава Откровеността на любовта

    Шеста глава Съдбовни пътища

  Втора част По следите

    Седма глава Неподходяща компания

    Осма глава Душевните терзания на воина

    Девета глава Пътищата се пресичат… почти

    Десета глава Напук на зимата

    Единадесета глава По различни пътища

    Дванадесета глава Статуята с теменужени очи

    Тринадесета глава С настъпването на зимата

  Трета част Кървава диря

    Четиринадесета глава Потвърждение

    Петнадесета глава На по чашка с едно сприхаво джудже

    Шестнадесета глава Неочаквана загриженост

    Седемнадесета глава Гледната точка на Морик

    Осемнадесета глава Дим и диря

    Деветнадесета глава Изборът на Уолфгар

  Четвърта част В търсене на смисъла

    Двадесета глава Пропъдени

    Двадесет и първа Прахосано обаяние

    Двадесет и втора глава Стъпка по стъпка

    Двадесет и трета глава И тогава вътре влезе…

    Двадесет и четвърта глава Издайнически следи

    Двадесет и пета глава Наближавайки срока

    Двадесет и шеста глава Право напред

    Двадесет и седма глава Сляпа омраза

    Двадесет и осма глава Не без загуби

  Епилог

*** Примечания ***